НОВА ЗЕЛАНДИЯ - Част 1 - към страната на кивитата

Основната идея на едно пътуване е да бъде интересно. Да видиш нещо ново, различно и вълнуващо. Това място би могло да бъде парка в който никога не си бил, а е само на километър от дома ти, съседния град в който все отиваш някой друг път или далечен остров за който винаги си мечтал. Независимо дали дестинацията до която искаш да стигнеш е само зад ъгъла или на хиляди километри от теб, важното е да тръгнеш с желанието да се наслаждаваш на всеки един момент, да почувстваш свободата, че си се откъснал от ежедневието, особено ако имаш и възможността да го направиш с приятели и любими хора. След това остава най-трудното да се решиш и да тръгнеш.

Ако потърсиш в GOOGLE как да стигнеш от Лос Анджелис до Уелингтън в Нова Зеландия, небезизвестната интернет търсачка ще приложи малко хумор и ирония и ще ти предложи достигането до някое близко местно пристанище след това гребане с лодка (обикновено се препоръчва каяк), лека почивка на Хаваи, ако си се изморил от няколко месечното въртене на греблата, и още МАЛКО гребане до Уелингтън – столицата на Новата Земя. От там е лесно. Ако имаш на разположение поне половин година, добра застраховка живот, силно авантюристично чувство и поне едно куче за другар идеята изглежда блестяща. Ако обаче се опиташ да се вместиш в 10 дневната си отпуска, вариантите за пътуване се свеждат само и единствено до полет със самолет.

Идеите за такива пътувания понякога се зараждат месеци, дори години по-рано. Започваш да планираш, търсиш, гласиш, обмисляш. Понякога обаче идват неочаквано и спонтанно. Тази се появи в един ресторант. Разговаряхме с приятели (с които се бяхме запознали едва преди месец) и между сушито и бирата потръгна разговор за предстоящото им пътуване до Нова Зеландия. 24 часа по късно с Ася имахме самолетни билети за Крайсчърч.

Шест седмици по-късно един късен четвъртъчен следобед ни завари на Трети терминал на Международното летище в Лос Анджелис. Пет раници и пет самолетни билета бяха готови да излетят за Австралия заедно с нас петимата – аз, Ася, Теди, Габи и Павката. Това пътуване е трябвало да се осъществи през отминалата Коледа, тогава Павката и жена му Мира чакайки на тази съща опашка за самолета на Върджин Австралия с ужас установяват, че не могат да излетят, тъй като нямат визи за Австралия, въпреки че само преминават от там. Грешката е на агенцията от която са закупени билетите, но асистентката на чек-ина е безжалостна. Тръгва само Теди, защото останалата част от групата е вече в Австралия. По ирония на съдбата същата тази служителка е отново на гишето което сме достигнали след два и половина часа изморително чакане. Опашката се движи със скоростта на куца костенурка, но все пак ни успокояват, че всички ще се качим на самолета. Тук давам свидна жертва от бутилка газ и запалка, но евентуалната глоба от $25 000 за пренасяне на такива артикули в багажа не ми дава сили за разправии. Следва продължително чекване на багажа и препускане през скенерите. Този път всички сме вътре само с 40 минути закъснение. Качваме се последни и съвсем нормално всички погледи се насочват към нас с лека злоба и изчерпано търпение. Заемаме местата които изненадващо са широки и дори удобни. Вече бях посвикнал с полети от по 15 часа , които човек просто трябва някак да преживее. Почти целият полет бе през нощта. За първи път в живота си прекосявах екватора, макар и със самолет. След като загубихме цял един ден от живота си в 6 сутринта в събота кацнахме в Мелбърн. Стъпвах са първи път и на този континент. За 4-те часа на летището не видях много от Австралия. Кенгуратата бяха само във формата на сувенири и единствено акцента на хората около нас подсказваше, че сме някъде там. Полетът до Крайстчърч бе по-кратък, но по-изморителен. Девойките се запознаха с двама македонски австралийци които отиваха на лов в планините. Оказаха се интересни типове с интересно хоби. Ловяха с арбалети, което изисква предполагам далеч по-изящни умения от лова с пушка например.



Излитнахме в слънчево време, после самолета влезе в гъсти облаци. Излязохме от тях минути преди кацането, и за първи път съзряхме зеленината около летището на Крайстчърч. Валеше, но слабо. Прогнозата предвиждаше дъжд до края на деня и обещаваше хубаво време през следващата седмица. Но да се вярва на синоптиците е почти толкова надеждно колкото и на политиците, макар, че какво може да направи човек против лошото време освен да отиде някъде другаде (то май и с политиката е така).

Нова Зеландия, както и Америка, че дори и Австралия има доста стриктна политика към вноса на всякакви земеделски и животински продукти. Бяхме се запасили с малко суха храна за предстоящият ни преход в планината и решихме да не рискуваме, и да покажем какво носим на любезните митничари. Започна се едно тършуване из раниците и вадене на пакети със чай, сухи супи, сухи храни, сушено месо, консерви, бисквити, ядки... Добре, че в Непал не бяха толкова мнителни, че щяхме да дадем доста свидни жертви във вид на луканка най-вече. И тук носехме две щафетки, но решихме да си проверим късмета и да не ги показваме. Опита бе успешен и единственото нещо с което се разделихме бяха няколко пакета сухо месо –джърки. Провериха дори и планинските ни обувки, за наличие на кал. Оказа се, че дори и палатките ги подлагали на химически анализ, което реших, че е вече малко прекалено, но добре, че не нямахме такива с нас.

Щастливи, че спасихме двете луканки получихме бързи визи и официално влязохме в страната на хобитите, елфите, орките и най вече кивитата и овцете. Тук ни очакваше и шестият член на групата Мая. Тя бе пристигнала от Лондон, като нейното пътуване бе доста по-дълго и изморително.



Малък микробус ни закара до офиса на фирмата за наемане на коли и след половин час всички заедно с багажа натоварени на микробус Тойота потеглихме из града. За всички които следят новините напоследък, особено тези свързани със природни бедствия и катастрофи, Крайстчърч веднага извиква спомени за земетресението през Февруари в което загинаха поне 150 души. И макар, че човешкото любопитство е по-скоро отрицателно качество, първото нещо което ти се иска да видиш са разрушенията. Такива обаче съвсем не се забелязваха сякаш или всичко вече бе ремонтирано с магическа пръчка или просто тук никога нищо не се бе случвало. По-късно на връщане разбрахме, че това не е съвсем така. Разрушенията бяха предимно в центъра на града, който бе затворен. Само определени сгради бяха изравнени със земята, сякаш някой бе посочвал точно кои от тях да попаднат под ударите на земните трусове.



Първата вечер прекарахме извън Крайстчърч в малкото градче Акароа намиращо се на вулканичен полуостров на юг от големият град. Мъгла бе обгърнала ниските зелени хълмове и създаваше мистична есенна атмосфера. Да тук бе есен. Само за 19 часа полет с лека ръка бяхме загубили един ден и цял един сезон. В Лос Анджелис цъфтеше пролет, а тук меки есенни цветове багреха всичко наоколо. Април в южното полукълбо е нещо като Септември или Октомври в България. Златистите есенни багри покриват всичко създавайки живописен контраст със зелените ливади пръснати навсякъде. Белите овчици довършват този мистичен пейзаж, в който липсваха само заснежените върхове и синьото небе, за които трябваше да почакаме още ден.

В Акароа пристигнахме по тъмно. Лесно намерихме хостела за който имахме резервации. Хвърлихме багажа и тръгнахме да намерим хубаво кръчме за заслужена вечеря. Мисията бе изпълнена, като всички успяхме да опитаме небезизвестното новозеландско агнешко. Още от първата вечер успяхме да съберем погледите на всички в ресторанта, не само че говорехме на доста различен за местните език, ами и за това че бяхме доста шумни. Сигурен съм, че доста от новозеландците с които се срещнахме ако чуят скоро силно крещяща група биха предположили, че е българска.