Тук в южните части на острова, в страната на вечнозелените гори и папрати, шансът за слънчево време е чиста игра на ролетка. Милфорд Саунд поема над 7000 милиметра дъжд годишно, със близо 182 дъждовни дни. И въпреки, че тайно се надявахме да видим отвесните покрити с мъх гранитни скали начело със своят красавец Митре Пийк извисяващ се почти отвесно със своите 1962 метра над водите на фиорда, на небесно син фон огряти от южното слънце, времето не бе достатъчно благосклонно към нас и ни дари с дъжд...много дъжд.
Хостелът ни беше близо до малкото градче Манапури, разположено на едноименното езеро, но на близо 140 километра от Милфорд Соунд. Самият хостел представляваше няколко отделни бунгала пръснати по невисок хълм, но с приятна гледка към езерото. Заради наситената програма излизахме сутрин в 5 и се прибирахме вечер в 11, та дори не можах да видя и домакина.
Последните 30-на километра преди пътят да достигне до фиорда се процеждат между отвесни скали издигащи се на стотици метри над пътя. Дъждът ни подхвана още от сутринта, но но пък грандиозните количества вода, търсещи път надолу през всички възможни цепки на скалите създаваха почти нереална картина от хиляди малки водопади на фон от мъгла и зеленина.
С Павката, Габи и Теди ни чакаха 16 километра гребане с каяци с идеята да стигнем до самото Тазманийско море, докато Ася и Мая бяха решили да стигнат до същата дестинация с корабче. Облякоха ни като малки търтейчета и осички и заедно с още една двойка и двама водачи развъртяхме греблата.
Първите няколко километра в залива си бяха песен, дори и дъжда намаля, макар че вече бяхме сериозно мокри и никой не му пукаше, но сякаш от нищото вятъра се усили, вълните станаха интересно високи, и нашите водачи навлязоха в размисъл дали си заслужава риска да продължим до крайната дестинация. Лошото беше че не бяхме достигнали дори до средата на фирода, но както се казва на английски „Better Safe than Sorry”, направихме 180 градусов завой, въпреки че самото прибиране си беше доста епично и достойно за малка глава от Перфектната буря. Достигайки залива нещата се нормализираха и убихме още час в мързеливо гребане в по-спокойни води, за сметка на което ни атакуваха малки неприятни мушици пред които ухапването от комар ти се струва като лек гъдел. Цялото преживяване определено си струваше и парите и времето, слънцето така не се и показа, но пък водопадите за сметка на това бяха в своя максимален капацитет, нещо което не се вижда всеки ден, дори по-думите на местните.
Ако човек погледне картата на целият Fiord Land National Park формата на парка прилича на сплескан мозък прорязан по периферията си от към морето от многобройните фиорди а във вътрешността от няколко езера, най-големите от които sа Манапури и Те Ано. И за да не се обърква много човек двете градчетата разположени на всяко от езерата носят същите имена. Те Ано е по-голямото селище, предлагащо хотели, ресторанти, приятна пътека покрай езерото, както и магазинчета за сувенири и храна. Нямахме особен късмет да му се насладим особено през деня, но пък пробвахме два ресторанта отново наблягайки на местните деликатеси. Втората вечер отново привличайки вниманието с малко завишения си тон на разговор в един от ресторантите се запознахме с интересни новозеландци и пообсъдихме световната икономика, кулинария, любовта ни към пътувания и тяхната лека ненавист към местните Маори и дори към австралийците. Оказа се пък че на съседната маса имаше двама представители от страната на кенгурута, но не се стигна до международен конфликт. Маорите са се заселили на островите преди поне 10-на века идвайки от източна Полинезия, наслаждавайки се на островите дълги години без чужди интервенции и макар да не са изпитали на гърба си „дружелюбността” на европейските заселници както в Австралия и Америка, тук минават за втора ръка хора. Съдбата е била към тях далеч по-благосклонна в сравнение тази на индианците и аборигените, и въпреки дружелюбният живот, се усещаше малка нотка на неприязън в гласовете на англо-саксонските заселници, когато ги споменаваха.
Втората вечер в хостела се случи нещо интересно и неочаквано. Мястото беше като цяло в рамките на имота на собственика, извън града и единствените хора наоколо бяха гостите-туристи. Стаите нямаха ключове, а и никой не предполагаше, че нещо може да изчезне. Връщайки се обаче късно вечерта установих, че електронната ми книга(Kindle) липсваше. Първо по време на планинският преход пикселите на 60% от редовете и 40% от колоните бяха приели черговиден вид, а сега на всичкото отгоре и беше изчезнала. Мислех че се е намокрила и я бях оставил на масата да се суши. Нямаше време да се оплаквам на стопанина, а и беше късно. Реших, че и без това е счупена по-добре да я прежаля. Цялата мистерия се разкри седмица по-късно, когато Ася след като разопаковаше багажа си я намери. Щастието ми дори беше още по-голямо, след като ми изпратиха нова от Амазон, без много въпроси какво се е случило на дисплея така че Happy End!
За да бъде пълноценен „дългият” ни двудневен престой в това райско кътче имахме заплануван още един ден с каяци, този път във водите на друг известен фиорд наречен Даубтфул Саунд (Doubtful Sound). Достигането до него обаче включва смяна на няколко вида воден и сухопътен транспорт, за което се изискваше и цял един ден. За целта първо трябваше да се прекоси езерото Манапури. Тръгнахме по изгрев, който бе достоен за картина на Моне, със своите оранжево-червени нюанси.
След час лодката ни стовари на малък кей пред една водно-електрическа централа. Тук се произвеждат 14 % от електричеството на южния остров, правейки я най-голямата такава в страната. Самото съоръжение е интересно произведение на инженерната мисъл захранвайки турбините с вода спускаща се 230 метра под земята от където друг 10 километров тунел извежда водата до самият фиорд.
Пак сложихме пчелните екипи, този път в червено-черни разцветки и с малък микробус се спуснахме към фиорда където ни чакаше друга лодка. Цялата система на придвижване отнема около 2 часа, които минават бързо в снимки и въздишки по красотите наоколо. Този път групата бе по-голяма включваща целият български отбор, двама (loco) испанци, с доста насъбран адреналин, както и двама американци, които май не се познавах от преди. Водача ни беше младо момче ако не се лъжа англичанин. През целият път имаше топли напитки, бисквити, топла супа, с две думи трябваше да оправдаят едни почти 300-тата долара на човек, които струваше цялото това удоволствие, но всеки цент си заслужаваше.
Този ден дъжда бе малко по-благосклонен към нас и дори следобеда спря и разреши на слънцето да вкара малко сатурация на отровно зелените мъхове покриващи скалите около нас. Водопадите наоколо бяха като на парад, и почти ни заболяха вратовете от въртене и усукване да ги снимаме. Даубтфул Саунд за разлика от Милфорд е доста по обширен и дори да не впечатлява от пръв поглед толкова колкото своят побратим, предлага повече въздух, разнообразие и най-вече спокойствие и уединение, стига човек да може да отдели повече време да пообиколи многобройните му ръкави. Фирмата с която плавахме този ден предлагаше и няколко дневни похода с преспиване на палатки, но липсата на време и не особеното желание да контактуваме с гореспоменатите мухи-кръвопийци, от които преброих само по китките на ръцете си над 30 ухапвания, ни бяха отказали от този вариант. Имахме обаче достатъчно време да се насладим на водопадите, малките пещери прорязани в гранитните масиви, дори и на бърза баня във тъмните води на фиорда. Единствено всъщност Павката и лудия испанец скочиха да пробват колко е студена водата, а аз се задоволих само със снимане на изкривените им ревящи от студ физиономии.
Първоначалният план беше да останем още една вечер в Манапури, но решихме че е по-добре да спестим малко път и да се върнем обратно в Куинстаун. Познатият хостел ни приюти още една вечер, а следващият ден ни изненада със доста топла сутрин. Като за последен ден в страната на кивитата температурите скочиха до мечтаните 23 градуса целзий. Поне пътят към Крайсчърч бе приятен и свеж. Мая летеше към Лос Анджелис същата вечер, а ние на следващата сутрин. Оставихме я на летището и в останалите няколко часа решихме да поразгледаме града. Всички пътеводители за града упътват към центъра, където обаче всичко беше заградено и дори военни вардеха наоколо. Тук се виждаха определено резултатите от земната стихия, която бе разтърсила града 2 месеца по-рано, и не бе пожалила доста от сградите наоколо, сред които и известната старинна катедрала. Като цяло не можахме да видим нищо интересно и забележително, тъй като дори и част от пътищата бяха затворени и не ни останаха много варианти.
Последната вечеря спретнахме в не лош бар-грил ресторант, като отново наблегнахме на агнешкото. Още ден два и щяхме да заблеем като малки агънца, но най-вече от носталгия по това далечно и красиво кътче на земята. За последна вечер видяхме и Южният кръст и за да завършим епично цялото пътуване едвам не подпалихме хотела в който спахме последната вечер, когато Теди опитвайки се да стопли вода за чай, сложи чайника върху котлона, без дори и да подозира че чайникът е електрически. Щетите бяха минимални най-вече малко поразтопена пластмаса, която някак Павката изтърга от котлона и провиснали жици на нещото което остана от електрическият чайник. Е имаше и глоба по късно, но най-тежка остана миризмата на бакелит с която се борихме цяла нощ.
На следващата сутрин излетяхме за Бърбейн, в Австралия, а от там обратно към Лос Анджелис. Тук станахме свидетели на фокуса как може човек да излети в 7 сутринта и след 20 часа полет да кацне в 6:30 пак сутринта на същият ден. Бяхме си върнали загубения ден и пак беше пролет. Всички до един спали недоспали съвсем мазохистично се изстреляхме на работа, изморени но пълни с насъбрани емоци.
Няма коментари:
Публикуване на коментар