МОИТЕ ВЪРХОВЕ

" Някъде във висините
са моите най-силни стремежи.
Може да не ги достигна
но мога да се наслаждавам на красотата им,
да вярвам в тях
и да следвам пътя, по който ме водят."

Луиза Алкот

В животът си всеки има поне един връх който е изкачил. Било то от тези които гледаме със възхищение и страхопочитание, високи исполини снежни и недостъпни, било то от тези наши, собствени, които сами си създаваме, но веднъж изкачим ли оставят в нас неописуема палитра от наслада, задоволство, удовлетворение и желание за още по-високи и по-предизвикателни висини. Аз като една коза (смеейки да се нарека така заради Козирогската си принадлежност) обичам да катеря и двата вида. Първите защото нищо не може да се сравни със чувството че си там горе...над всичко... да видиш и усетиш поне малко от това което усещат птиците във свободният си полет, да вдишаш от девственият въздух освежен от вятъра, да погледнеш залеза толкова далеко колкото само ти можеш да си пожелаеш...и да си мечтаеш за другите, още по-високи и още по-предизвикателни. За тези нашите свои върхове...за тях ще разкажа някой друг път...макар те са двигателната сила която ни кара да вървим напред и на горе...да не спираме да откриваме и разбираме...

В тази скромна поредица ще разкажа за тези природни сътворения извисяващи се над всичко и всички които съм имал шанса и късмета да изкача...

ЧАСТ ПЪРВА - Моя страна, моя България

Връх БОТЕВ - 2376 Метра - Стара Планина, България - Април, 2002 г.





Бях го качвал когато бях на 9 години. Той беше първият, посвещавам го на покойният си баща, който го изкачи само няколко месеца след тежка сърдечна операция.
2002-ра година. Тъкмо бях започнал първата си сериозна работа, като инжинер (как гордо звучи), казармата беше зад гърба ми, вече имах голяма раница, някоя друга планинска джижавка. Беше хубава пролет, снегът още прегръщаше високите върхове, а пролетното слънце подтикваше душите към нещо лудо. Имахме 4 почивни дни, беше Велик ден. Какво по-хубаво от малко планинарска отмора. Събрахме се трима аз, Митака (мой любим съученик от средношколските години с който сме правили не една кретения, признавам той води в резултата) и негов приятел от студентските му години Сашо (дългия). Тръгнахме от Априлци. Първата вечер ни приюти хижа Плевен. Не бях ходил там от години. Беше приятно пълна, все пак беше празник. Намерихме готина компания с китара, а другото си го спомня сигурно само бармана.
На следващият ден потеглихме по зимната маркировка. Облаците прелитаха ниско, носени от студен вятър и напомняйки, че зимата е все още във свои води. По билото имаше още сняг. Към обед бяхме горе. И аз бях там, 16 години по-късно. Този път без баща ми. Тогава дори и не подозирах че 6 месеца по-късно нямаше да е вече сред нас. Почивай в мир татко. Обичам те.
Повъртяхме се около Огромните антени, направихме някоя друга снимка. (още се радвах като малко дете на малкият си лентов Олимпус), разменихме някоя друга дума със дежурните на станцията. Имахме привилегията да се постоплим малко при тях. После поехме на юг към хижа РАЙ. За първи път минавах по тази места и бях меко казано очарован. Пейзажът беше съвсем различен, пътеката се виеше между стръмни скали, малки водопадчета и разкриваше внушителни гледки.
До вечерта успяхме да слезем до хижата. Тя ни посрещна като автобус в пиков час. Хората бяха повече от местата, но пък всички се наслаждаваха на хубавата вечер в планината и се забавляваха. Претъпканата хижа успя да ни приюти и нагости. Отидохме естествено и до Райското пръскало - най-високият водопад в България. Когато застанеш в подножието му разбираш защо е кръстен така.
Следващият ден беше последният на това пътуване. Пътеката ни заведе до Калофер, където се разделихме се със Сашо, а късният влак ни отведе с Митака в родно Габрово.



Връх ВИХРЕН -2914 метра - Пирин, България - Юли, 2002 г.





Това лято се очертаваше да бъде активно. да работиш и да живееш в София си има различни предимства, освен веселите преживявания в претъпкания градски транспорт, разбитите, мръсни и задръстени улици, София е идеална отправна точка за пътувания през почивните дни, което до някъде компенсира удоволствието от горе споменатите привилегии. Витоша, Рила, Пирин, Стара планина, за няколко часа човек може да избяга от градският шум и да се отнесе на където му видят очите....или го закарат на автостоп! Хмм да...не беше в моят стил, но в подходящи условия се постигат чудеса. Трябва ти само малко късмет, повечко време и най-вече подходящ партньор. Отбора този път беше от 4-ри члена. Двама младежи и две девойки, което ни даде равен старт във надпреварата - "На автостоп от София до Разлог". Аз имах удоволствието да имам за спътник Дени. Ех тази луда глава. Познавахме се от 2-3 години, душата на компанията, откачен Водолей с чаровна усмивка:-) Е тя трябваше да помогне в надпреварата. Другите ни спътници (ха ха "съперници") бяха Хрис и Калоян. С Хрисчо се познавахме също от няколко години, тя се доказа като един от най-сериозните планинари и страхотен приятел. С Калоян се запознах същият ден.
И надпреварата започна. Тук бих могъл да отделя доста време за всичките ни преживявания с Дени, ама нали съм започнал да пиша за върхове, ще спомена само, че когато Хрис и Кало бяха вече в близо до Разлог, ние с Дени още ръкомахахме като вятърни мелници из покрайнините на Перник, отклонени от главният път. В крайна сметка след смяна на 2-3 коли (едната дори беше такси, но извън смяна) и един
автобус успяхме да се домогнем до разклона за Хижа Яворов, където Хрис и Кало вече ни кълняха от няколко часа. Поехме по асфалтираният път. Скоро ни достигна кола, Жигули, с трима пътници. И тримата бяха прегънати на четири. Средната им височина беше поне метър и деветдесет. Момците спряха и без да им махаме. Предложиха да ни качат до хижата. Което беше много мило от тяхна страна, наистина. Само оставаше проблема къде ще се съберем 7 души със 4 раници и китара! А да забравих "цигулката" си я носих с мен. Абе Жигулката не е кола, тя е цял един свят! Като женското сърце и дамската чанта в нея винаги има място за още нещо. И така натоварени на 2-3 етажа с полузатворен багажник, руското чудо на автомобилната техника се понесе към хижата. Първите няколко километра се оказаха гъбена супа. В момента обаче в който асфалта свърши картинката се промени. Ауспуха издрънча паднал нейде зад нас и.... трябваше да се получат малки промени. Оставихме багажа на 2-ма от младежите и ние останалите с третото момче поехме пеша по горските пътеки. Е нали сме тръгнали да качваме връх. Час, два преди здрачаване бяхме на хижата. Ние си носихме палатка и идеята ни беше да спим нейде из дивата природа. Нашите спътници с които бързо се сприятелихме, имаха за отправна точка хижата и не носеха почти нищо друго освен МНОГО ядене и пиене. Не знам дали китарата, веселата ни компания или женското присъствие повлияха най-много, но те решиха да дойдат с нас. Грабнаха по едно одеяло от хижаря и поехме към Суходолското езеро. По пътя ни застигна дъждец. Скрихме се в малък заслон. За наша радост дъжда спря и продължихме. На Суходолското езеро направихме бивак. Езерцето приюти за няколко бутилки мастика и ракия. Направихме импровизирана скара и се разцвърчаха едни мръви.... то не бяха бански старци, то не бяха пържоли. Скоро и китарата удари високи ноти, ама то си беше студеничко и всяко движение което можеше ни да стопли беше в плюс. Нощта напредна обратно пропорционално на изпития алкохол и изядените мезета. В крайна сметка палатката ни събра 5 души (а "уж" беше за трима).
Двама останаха да броят звездите, а беше студенооооооо. Следната утрин донесе мъгла, а за някои доста главоболие. Тук се разделихме с новите си приятели. Разменихме телефонни номера, щяхме да се срещнем отново.
Пътят ни отведе към Кончето. За наше голямо съжаление времето не беше с нас и в само в кратки моменти мъглата ни разкриваше по някой скалист връх, един от многото придаващи величието на Пирин. Металното въже На Кончето го нямаше. Наистина трудно е да разбереш тези които са го взели..... струва хиляди левове да се качи там горе, а за старо желязо на дали някой ще вземе повече от 100-150 лева. Погазихме малко сняг. Кончето остана зад гърбовете ни, а мъглата ставаше все по-гъста. Срещнахме 2-ма чехи. Казахме си здрасти и чао почти едновременно. Те идваха от Вихрен. Беше близо. Започна се буквално драпане на горе. Скоро видяхме кръста, Геодезическата точка и металната кула. Вихрен, вторият в България и трети на Балканите. Видимостта беше 10 метра. Ех...следващият път дано сме по-късметлии. Щракнахме по фото и поехме към хижа Вихрен. Същият този ден беше финала на Световното по футбол в Япония. Имахме тайна надежда че ще хванем поне малко към краят. Е не успяхме. Топла супа в хижата, после обратно към цивилизацията. На връщане имахме по-голям късмет с автостопа. Късно вечерта София ни посрещна все така мръсна и задимена. Добре поне, че през нощта не прави толкова впечатление.


Връх Мальовица - 2729 м - Рила, България - Юли, 2002 г.





Не бяха минали и 2 седмици след качването на Вихрен, вече имаше нов план. Един от най-добрите ми приятели Радев (Станислав) който следваше във Националната Спортна Академия в София беше на курс по планинарство на Мальовица. Уговорихме се с Андро (мой добър приятел и авантюристичен съмишленик) да отскочим за уикенда да видим как се обучават младите спортисти в планината. Измъкнах се по-раничко от работа, Беше дъждовен ден. С Андро се срещнахме на автогара "Юг" (дано не бъркам) и се настанихме в автобуса за Самоков. Час по-късно вече бяхме на Самоковската автогара. Последният автобус за Мальовица беше заминал, небето се чумереше и беше готово да излее тонове дъжд ей така...да понамокри земята. Нямахме много избор за превоза. Намери се веднага един "приятен" местен чичко, който дебнеше за случайни жертви като нас и ни предложи да ни качи със бусчето си за петорна цена. Ние му казахме да си ..... и хванахме единственият автобус до село Говедарци, а от там решихме да по махаме малко крачоли до станцията. Лошото беше, че със слизането от автобуса, небето отпуши кранчето и станаааа.....мокро. Метнахме раниците и тръгнахме по асфалтираният път към станцията. По пътя ни застигна нашият "приятел" с микробуса. Дори и за вече оставащи само 2/3-ти от разстоянието не свали от цената и пак му казахме да си.....Жалкото беше че беше намерил други жертви, та и без нас щеше да заформи пачката. Разбираме го човека "Ден година храни", ама не на нас тия. 200 метра по-нагоре ни спряха две момчета с жигулка (спасителна кола). Оказа се че и те са спортистчета. Измъкнали се тайно от лагера и се връщаха обратно. Групата от НСА беше настанена във станцията на Мальовица. Не след дълго установихме, че цареше казармен ред. Успяхме да намерим Радев. На вън валеше. Носихме палатка, но хич не виждах шансове да останем сухи, а беше и студено. Типично Мальовишко време. С малко молби и уговорки успяхме да уредим спането в една от общите стаи на станцията. Вечерта мина бързо, съвсем в казармен ред всички ги пратиха по леглата към 11. Даже бяха разделени мъже и жени отделно, А аз си мислех че тези времена са отминали. Бяха все пак хора на по 20-22 години. Другият ден не ни зарадва с нищо друго освен дъжд. За малко се включихме като зрители в курса по катерене, но следобеда решихме сухи или мокри да качим връх Мальовица. Нали за това бяхме дошли. Сложихме дъждобраните и поехме първо към хижата. Радев дойде с нас до там. После продължихме двамата с Андро. За наша радост набирайки височина дъжда намаля и дори спря. Когато достигнахме билото дори се откри приятна гледка. Съзряхме дори и Рилският манастир. По пътя не срещнахме много хора. Обичайните чужденци.
И най-накрая бехме горе. Сякаш ни се искаше да се надсмеем на дъжда, облаците и всичко което се опитваше да ни спре да го качим. Мокри но щастливи. Бяхме и тук. Снимка две, поехме въздух и после по обратният път на долу. Сякаш нищо не се беше променило. Дъжда ни посрещна пак там където го бяхме оставили. Погледнахме Мальовица за последно през разкъсаните облаци и тръгнахме към станцията. Дори не си и помислихме да разпъваме палатка. Успяхме да се уредим и втората вечер с покрив над главата. Аз дори спах със две инструкторки в хотела, ама това е друга тема. (хаха нищо не сме правили)!
Неделята беше почти без валежи, то винаги така става, като си тръгва човек. Сбогувахме се със спортистчетата, оставихме ги да се насладят на следващата седмица, пожелахме им бездъждовно време и поехме към любимата София. Имахме поне късмет с автостопа. Спря кола с млада двойка. Шофьора се оказа колега Геодезист и един собствениците на клуб "Маската". Разменихме телефони. Можеше пък да ни потрябват. И така Мальовица остана зад нас...но не за дълго.
Тази същата 2002-ра беше наситена с пътешествия по света и у нас, като например "с велосипеди до Гърция", 2 седмици авто-трип из Европа, успях да се покача, на връх Ком, естествено на Черни връх, но така и не достигнах до най-високият от всичките в България и на Балканите - Мусала. Може би защото не опитвах твърде силно, и все оставях малки неща да ме спрат или отклонят. Но той е там и някой ден ще достигна до висините му...нали трябва винаги да има предизвикателства.

ВСРЕД ГИГАНТИ

Две седмици мързеливи уикенди, неизпълнени планове и дълги нощи приключващи към обяд, последвани от още по-изморителни и уморени понеделници, сутрешно събуждане в 6, гадно кафе и рутинни срещи. Няма нищо по-хубаво да се завърнеш от някъде си в неделя вечер изморен като вол, размазан като парцал от бродене по баирите някъде си и събуждайки се сутрин в понеделник дори да те избива желание да отидеш на работа (след чаша кафе разбира се).

Долу горе така се случи и сега. Дестинацията - Sequoia National Парк. Времето или нашата суетност бяха провалили първият ни план в края на Януари, за което може би имаше и астрологично обяснение. Но този път всичко вървеше по план и късната петъчна вечер ни посрещна на път. Шумният град, трескавият трафик и цялата лудница на Лос Анджилис останаха бързо зад гърба ни и към 11:00 Субаруто пресече границата на парка. Единствено тишината и луната останаха наши спътници през оставащите 40 километра. Вън беше влажно и студено. Луната беше в ярка, макар и незавършена. Фаровете на колата й помагаха да разкрие пред нас с мека и загадъчна светлина зеленината покрай пътя, която само след няколко месеца щеше да се превърне в суха и пожълтяла слама придавайки един друг пустинен привкус на тази долина. Бавно набирахме височина по вече ремонтираният път, когато голямо черно космато туловище привлече вниманието ни. Беше средно голяма мечка, която явно преценявайки че габаритите и ръмженето на нашата кола я превъзхождат, се стрелна нейде из храстите. Снегът и студът явно беше накарал тези господари на гората да слязат ниско в долината, което до някъде ни успокояваше че няма да ги срещнем сред секвоите в снега. В полунощ бяхме вече всред "големите" дървета. Късното кафе ме държеше още буден и можех да се наслаждавам на лунните отблясъци в замръзналия сняг. Спряхме за минутка, изгасихме фаровете за да се насладим на тихата студена нощ разсейвана единствено от воят на койотите и лекият нощен бриз. Настанихме се в лоджа, изпихме по чашка Чилийска мускатова преди лягане и бързо се предадохме на съня.

Сутринта ни посрещна със слънце, много слънце. Измислихме плана набързо. Паркирахме на паркинга на Wolverton, до където водеше един от малкото изчистени пътища освен главният. Очакваха ни 10-12 километра по нещо като затворен кръгов маршрут. Поехме бодро и оптимистично. Слънцето не ни остави с повече от по една тънка блузка на гърбовете ни.

Дали 10 часов сън до обед през мързелив уикенд можеше да се сравни с усещането да си там сред огромните 50-метрови секвои и редуудс, някой достигащи над 100 метра височина? Не мисля. В такива моменти душата ти пее та се къса и само се молиш краката да не те оставят някъде по път. Първите 1-2 километра бяха като Одата на Радостта, докато следвахме вече отъпканата пътека от минали преди нас скиори придружени от яркото слънце.



Скоро обаче пътят ни продължи единствено воден от предвидливо наслаганите маркери по-дърветата (без тях щеше да си е истинско ориентировъчно приключение) и вървенето малко се затрудни. Снегът беше мокър и тежък, и въпреки че не затъвахме повече от 15-20 сантиметра, лепнещият сняг затрудняваше и забавяше пеещите ни души, но не толкова много. Бях изчистил всичките си има няма 10 гигабайта карти с памет за фотоапарата, така че щраках насам и натам, както обикновено, дори избързвах напред за да не забавям другите, както обикновено. Както казват хората по-откачен от планинаря е само фотографа.



Нашият дневен преход трябваше да достигне своят апогей в точка от която пред нас трябваше да се разкрие просторна гледка към така наречената Централна долина, която се разстилаше в Западните поли на Сиера Невада. За наш "късмет" час преди да стигнем въпросното място гъста мъгла започна да пъпли, по баирът които изкачвахме. Първоначално усещането беше интересно виждайки тези величествени дървета да изчезват в гъстият дим. После обаче дори и дърветата станаха трудни за различаване, да не говорим за малките жълти маркери които освен че ни забавиха ни предложиха и възможност да си поиграем на криеница. Мъглата не изчезна дори когато стигнахме въпросната панорамна точка.



Бързият обяд и надеждата да видим слънце точно в този момент бързо изчезнаха и рискувайки играта на стражари и апаши с малките жълти триъгълничета да продължи, решихме да довършим започнатият маршрут вместо да се върнем назад. Останалата част от деня беше съпроводена с откъслечна поява на слънцето, губене и връщане към пътеката и едно две отклонения от маршрута, които не ни помогнаха да се загубим и преди дневната светлина да се оттегли напълно успяхме да стигнем до колата. Всъщност имахме цял час преди залез слънце и отскочихме до едно от най-посещаваните места в парка - секвоята с най-голяма обиколка на основата на стеблото си - General Sherman. Малкият паркинг, който през лятото остава без коли единствено за няколко часа през нощта, сега се беше превърнал в площадка за бой със снежни топки. Успяхме да паркираме и да избегнем военното положение. Малкото туристи (освен тези които участваха в боя) почти не говореха английски.



Усещането да си сред тези гиганти не може да бъде описано, то трябва да се изживее. Малко наподобява може би усещането от първата ми среща с небостъргачите в Манхатан, усещах се малък и нищожен. Но приликите свършват до тук. За разлика от мръсният, задимен и пренаселен New York, където гората от каменни постройки те задушава и потиска, тук се чувстваш малък, но свободен, превеждайки глава пред мощта на природата в един естествен синхрон от мир и хармония (съвсем небрежно нарушаван от летящите снежни топки от паркинга).

Вечерта подправихме с топъл чай, супа и неизбежната чашка ракия (загряването на всички вътрешни и външни части на тялото в планината е жизнено важен процес и не трябва да се подценява). Опитът да научим Марлис да играе на белот остана несбъдната реалност, и дори филма от лаптопа на Цецо не можа да надвие насъбралата се приятна умора и скоро сънят ни отнесе в своите незнайни дестинации.

Неделята започна рано с кафе, чай, лека (по скоро обилна) закуска, както и със неизбежното пролетно изместване на часовниците с един час напред. Това беше намалило (съвсем относително) времето ни за сън, но пък ни даваше възможност да се насладим на повече дневна светлина, в един ден който започна отново многообещаващо със слънце и кристално чисто небе.

Напуснахме топлата напечена от слънцето стая и към 10 часа (ново време) бяхме на паркинга на музея. За мое учудване той беше отворен, а хубавото време беше привлякло повече хора от предишният ден и паркинга беше приятно препълнен. Днешният маршрут беше по-лесен и по-отъпкан.

Ходенето беше по-леко, а и слънцето ни придружаваше през повечето време. За наш късмет този път достигайки известният Моrо Rock все още нямаше никакви облаци на хоризонта и търпението ни от предишният ден се възнагради с прекрасни гледки, както към долината, така и към първите заснежени зъбери на Сиерата простиращи се далеч на изток, мамещи със своя алпийски чар и достолепие.

Ентусиазма да се покачим на самият Моrо Rock набързо секна след като установихме че лед и сняг блокират половината път.

Единствените хора освен нас бяха възрастна двойка със ски. Пътят ни продължи към другите огромни групи със секвои наречени The House and The Senate (може би заради близката прилика между политиците и дърветата).

Успяхме да завършим разходката почти 3 часа преди залез. Слизането към цивилизацията беше разкошен завършек на деня, не само заради срещата със един койот и няколко елена, но и заради зелените килими от свежа трева и цветя разстилащи се по стръмните хълмове, които моето съзнание само си представяше 2 дни по-рано в среднощните часове.

Скоро асфалта, колите и трафика станаха повече от дърветата, тревата и животните. Бяхме обратно в бетонната джунгла. И така до следващият път.

Честит да бъде този ден във който всеки е роден

И пак е ден добре върви опитомената галактика
градът е шумно c'est la vie! Но никой не напредва с лакти...
А за реших да се поглезя във този хубав слънчев ден
и тука да се отбележа че днес празнувам Ден Рожден!

Нескромно ще си пожелая
огромна торта с цвят зелен
и сто свещички върху нея
и кон със спори от сатен

и още много други случки
и още много други дни
в които всеки да научи
че сме рожденници! Амин!

В обратен ред

Какво ли би било ако живеем животът си в обратен ред... И този филм..замислих се.. да за Бенджамин Бътън... или е по-добре да търсим и чакаме неизвестното .. или сами да го сътворяваме.. Ако знаехме колко ни предстои може би щяхме да запълним всяка минута със нещо специално и незабравимо, поне за самите нас...
Започна Новата, но в нормален ред. Пожелах си много нови начала, защото във всяко начало има надежда...