КАЛИФОРНИЙСКИ ВИСИНИ - изкачване на Моунт Уитни

На принципа, че времето се разделя на два вида – „Егати студа” и „Егати жегата”, преди два месеца избягах от калифорнийския студ по тропическите острови, а сега се за баланс трябваше да се спасявам от жегата. Но тя пък дойде тъкмо на време, защото нарочената дестинация изискваше максимално количество от слънце и топлина, тъй като сцената за развитие на действието особено през тази част на годината е нормално съвкупление от студ, сняг, вятър и всякакви други височинно-зимни предизвикателства. Та седмица преди да пукне пролетта (за да сме сигурни че е още зима) решаваме да превземем най-високо издигащата се скална земна маса в Калифорния, че и на така наречените долни граничещи си щати (изключвайки най вече Аляска), Моунт Уитни извисяващ се със своите 4421 метра над морското ниво по последни данни на геоложката служба. Още от времето на превземане на дивия запад, тези висини привличали жадните погледни на ново пристигналите бледолики заселници, пътешественици, картографи, като не им давало мира докато не си отговорили на въпросите: Колко е висок? и Кой ще се покатери пръв? (за да влезе завинаги в мемоарите на Уикипидия). Странно как местните индианци/туземци не само в Калифорния ами и по целия свят не са изпитвали никога егоцентричната алпинистка нужда да изкатерят тези многохилядници (само за да се хвалят след това), културна черта вероятно подтикната от страхопочитание към боговете им живеещи там или просто скромност неотбелязана в историята/митологията им. А надпреварата за първото изкачване започнала още през далечната 1864-та, когато пътешественикът-геолог Клерънс Кинг наименувал върхът като изчеткал шефа си Джошиа Уитни (който частично ми се пада и колега) , но с първия опит да го изкачи не стигнал до никъде. Пет години по-късно с нови сили извоювал частичен успех до толкова да разбере, че объркал върховете и се озовал на Моунт Лангли (има няма пет километра по на юг) и когато през 1873-та нацелил и самия връх с ужас разбрал че двама рибари от близкото градче вече са били там месец по-рано. Те пък съвсем против каноните на планинското кръщене решили да го нарекат Рибарския връх (име явно не получило достатъчна подкрепа), а заглавието Уитни удържало дори и на опита да увековечат името и на Уинстън Чърчил след края на втората световната . Аз, без да имам никакви намерения да го прекръщавам (например на Бойко Борисов връх) скромно казано вече го бях отхвърлил в графата „Покорени”, но само в летен вариант, а сега предстоеше интересно предизвикателство в по-заснежени условия. А групата бе позната – с изключение на водачът ни – Боб – чиято опитност вдъхнови нашата зимна неопитност, най-малкото с факта, че е катерил върха няколко пъти и зиме и лете, че и с кану на гръб – постижение достойно за мемоарите на всеки авантюрист от движението „Нормалните не оцеляват”, където търсихме членство и ние – аз, Петро, Петър и Тони.


Няколко часа след сблъсъка със задължителния петъчен трафик зад гъба ни остава и последното градче – Лоне Пайн. Термометърът показва от никого неочакваните 25 градуса (в 10 вечерта), макар да сме все още ниско в сърцето на Долината Оуенс, а силуета на върха да се извисява 2 километра над нас мистериозно очертан от бледата изрязана луна. Подминаваме табелата „Пътя затворен”(нормална мярка за сигурност, в случая напълно ненужна) и стигаме паркинга, на който вече са разхвърляни няколко коли. Почти сгазваме Боб, който се е увил в чувал точно до колата си, и съвсем не изявява желание да изпие по една бира за добре дошли. Градусите на вън са вече около 10, сняг се забелязва в нищожни количества, а небето е натежало от звезди. През лятото картинката е определено малко по-различна – стотици коли, хора, препълнен къмпинг (сега затворен). Заради големия наплив изкачването между Май и Октомври става освен с желание и подготовка и с малко късмет – допускат се по 160 души на ден, бройка определена с лотария, в която трябва да участваш. Сега е пусто и мераклиите са малко. Боб измърморва на бързо че смята да стане в 5 сутринта, а ние опъваме палатката на паркинга, като двама си лягат направо в колата.

Сутрин първа. Ставаме, а на вън е вече светло с много слънце. Уж било хубаво да се тръгва рано – снегът по-твърд, денят по-дълъг, е да ама раниците са до никъде, а трябва и кафе да се пие, закуска да се прави. Лошо няма, и Боб не е тръгнал в пет, ама при него другите проблеми явно ги няма и потегля с предимство (без да каже и добро утро). В началото на пътеката те посреща цял един кантар, при желание да видиш колко багаж си помъкнал нагоре. При мен стрелката закова на 20 кила (това без фотоапарата който традиционно добавя още поне 3 килца мъка към останалото, ама без снимки на къде?) При другите резултатите не са много по-щастливи, но зима е оправдани сме – котки, пикели, снегоходки, спални чували за многоминусови температури, якета дебели, тънки, шапки, ръкавици .... и цял един калорифер! Пецата напоследък без него в планината не тръгва, но всички дружно оценихме ползата му през нощта. А Петро съжалява, че не си носи книга (съчувстваме му, че ще остане без занимание в тези дълги мигове на безгрижие). Първите метри са радост, щастие, слънце, че и сняг липсва. Започваме да се чудим дали не сме объркали сезона. Настигаме Боб, официално се запознаваме (най-накрая), сложил и той тежката раница, тежките обувки, лъха от него опит и респект, но нещо ентусиазма му го няма, ама колко хора чукнали вече седемдесеттака слагат 20 кила раница да катерят чукара? Явно е размишлявал Боб над живота вселената и всичко останало много задълбочено още от ранни зори и след минута разговор ни зарадва, че няма да издържи на темпото на по-младите ни снаги и мисли да се връща. А така....главния причинител, дразнител или така да се каже стимулатор на зимно-планинарската ни лудост излиза от уравнението и ето ни официално без водач! Ама нашият ентусиазъм не умира, а дори се вдига на още по-високи обороти! Получаваме от Боб палатка и карта и само 3 минути след като сме се запознали си казваме чао и той поема към паркинга, а ние нагоре. Пътеката се прехвърля от южния на източния склон и снега се появи, че взе да става и дълбок .

Зимни варианти за качване на върха са два – труден и по-труден. Трудния е всъщност лятната пътека с възможност за скъсяване на разстоянието с директни изкачвания нагоре при наличие на не брутално голям наклон и по-твърд сняг. Е да ама това с твърдия сняг е ако станеш в четири сутринта, а ние докато нагазим из преспите вече затъвахме приятно дори и със снегоходки, което водеше до смехотворно-болезнени изпълнения (Петро води в класацията известно време, чак на половината път разбра че килналата му се на страни раница е една от причините). Иначе пътеката върти едни серпентини на ляво на дясно свят да ти се завие. Вторият вариант е така наречения алпинистки маршрут, който изисква повече зимно-катерачески умения и поне още 15 кила инвентар. Ние се придържахме към първия с идеята, че като ще е трудно, поне да не е много-трудно, а трудното идва най-вече от снега, студа и височината, другото песен. Песен за някои ама не и за туриста-алпинист индиец, който застигнахме около последните баири преди последното заравняване – така наречения Trail Camp (нещо като базовия лагер,) където трябваше да спим. Индийчето се беше изтупало като манекен на North Face, с малка подробност, че явно бяха забравили да му кажат, че е хубаво да добави към зимната си екипировка и снегоходки. Учуди ни как се бе дотътрил изобщо до тук без тези така важни зимно-планински атрибути и защо така наречените му приятели го бяха изоставили да затъва в снега самостоятелно, като пиян руснак в прясна кал. Винаги съм се чудел на индийците с уменията им да сътворят от нищо нещо, от всяко нещо проблем, тъй да се каже от мухата слон (те за това и слоновете са в завидни количества в Индия). При предишното ми лятно качване пак в базовия лагер други двама индийци разпъваха една палатка (от тия възможно най-простите с две рейки) повече от час. То бе четене на упътвания, въртене, сглобяване, разглобяване, почесване. Появи се и трети (което още повече ги затрудни в разпределението на задачите), че се обадиха и на четвърти по радиостанцията за съвет. Този тук изглеждаше по-интелигентно момче, но това не му помогна в борбата със снега. Добра се горкия няколко часа по-късно по тъмно огрухан, изнемогнал, направо да го съжалиш, а ми е интересно дали и другите от групата му са му още в графата приятели?!

И нашите мъки започват с пристигането в лагера. Слънцето отдава последните си измъчени лъчи и се скрива зад билото, което трябва да превземаме другия ден. Залезът заявява потенциал за „Е гати снимката!” ама на нас това ни е последната грижа. Започва оглеждане на района за разпъване на бивака. Изборът е между сняг, камъни и нещо като дребен чакъл пропит леко с вода (вече позамръзнала). Проблемът е вятъра, търсим по-закътано място на завет, изборът не е голям, а температурите падат бързо. На 3600 метра сме все пак, през нощта се очаква да берем студ поне десет петнадесет градуса под нулата, плюс вятъра, който за сега поне е почти благосклонен към нас.

Съвсем като ония индийци от преди четири години започваме и ние с Тони борбата с палатката на Боб (и тя е с две рейки), макар че тук не толкова неопитността, а по-скоро комбинацията от вятър, странната сглобка с рейките вътре в платнището (палатката е четири сезонна, но само от един слой), и липсата на равно място, създават усложненията. На моменти изглеждам, като щастливо хлапе гонещо хвърчилото си (палатката) из снега. На всичкото отгоре ръцете ми замръзват, а и краката са ми мокри (ама много). Голям провал се оказаха чисто новите обувки, да бях чел по-внимателно отрицателните ревюта като ги купувах, ама вече късно. Не усещам няколко пръста на краката си, но без опъната палатка няма стопляне. Накрая успяваме – разпъваме я леко под наклон, с няколко камъка отдолу, но поне е укрепена – в този лед и замръзнала почва нищо не влиза. Тони решава, че в другата палатка (с калорифера), ще и е по-уютно (защо ли?) и аз оставам сам с мокрите си премръзнали крака. Стоя близо половин час опакован с чувал, пухенка, сухи чорапи, а в главата ми едвам плуват няколко мисли: „Колко ли по студено ще стане през нощта?” и „Дали тия четирите пръста на краката, които не ги усещам ще оцелеят?” Появяват се някакви признаци на кръвообращение и виждам че цветът им не клони към синьо-лилаво. Решавам, че е време да проверя какви ги вършат останалите. Събирам кураж, топлина и малкото останали сили и замъквам изтерзаното си създание до другия бивак. А там кипи живот и как не, температа вътре е с поне 15 градуса по-приемлива от тази в моята палатка, за което помагат и калорифера и газовия котлон и газо-отделянето на тримата, към което се присъединявам с охота. Вмъквам се на топло и не ми се мърда. Най-голям проблем се оказва водата. Последното й течащо наличие остана някъде 2-3 километра назад по пътеката. Лятото има езерца наоколо, които сега са покрити с метър лед и единствения начин за набавяне на вода за всички текущи нужди си остава топенето на сняг. Заниманието изисква огромно количество енергия от страна на газовия котлон и оператора му, който трябва да гребе и допълва сняг почти постоянно. Добиването на 4-5 половин-литрови бутилки питейна вода, както и малко за готвене и чай отнема поне два часа. Калорифера, леко взел да се поразтапя, виси закрепен с карабинери от тавана и току замирише на изгоряла шапка, яке или коса. Обаче е топло!. Четиримата сме окупирали палатка за трима и прилагаме сложни йога стойки във всяка една ситуация. Най-сложно е влизането и излизането в борба с пръснатите из палатката раници, дрехи, обувки, якета, спални чували. Май трябваше да навестим индийците да почерпим йога опит от тях, че поне им е вродено. Тони вече три часа търси една ръкавица, а Пецата слънчеви очила. В цялата тази патардия изчезва и бутилка за вода, която никой така и не намери. Хич не ми се връща в моята палатка и подмамен от топлината лесно оставям да ме убедят, че ще успеем всички да се съберем снаги под един покрив. Познаха, за събирането ...до някъде – получи се така – лягаш там където има някакво малко място, после с малко колена и лакти разбутваш хора и багаж докато си почти сигурен че поне част тялото ти е на земята (т.е. не върху някой от съседите). А да имаш съсед и от ляво и от дясно си е направо лукс с който се бях уредил, макар че чувството на клаустрофобия в някакъв момент превзе мозъчната ми дейност и трябваше да измъкна приклещеното си тяло от чувала за да установя че все още разполагам с двигателна дейност. На високо се спи трудно, дори и без да си заклещен от всякъде. Всички се преструват че спят доста умело, но малко преди 4 сутринта си признават че не издържат на другарската ни близост и решаваме че е време за ставане.

Ден втори. Пецата пръв набира кураж да излезе от платката, щото бъбреците му не им пука че на вън е минус десет градуса. Влизайки обратно ни информира че група ентусиасти вече са тръгнали нагоре – май индийците са станали рано. Това ни амбицира до толкова, че след малко повече от два часа сме наслагали пълна екипировка и сме готови за атака. Вече е светло, а ние бодро приближаваме най-стръмния участък за качване до сега, следвайки поотъпканите следи на ранобудниците преди нас. Слънцето вече се катери по източния хоризонт и обагря назъбения рид в ярки червени отенъци. Събираме сили, желание, екипировка и всичко което сме помъкнали и се започва едно бавно досадно и дълго катерене по приличния 40-градусов наклон. Вдишванията са дълбоки и трудни, като на стара баба с бронхит и асма едновременно. Наближаваме заветните 4000 метра, а снегът който държеше желаната в началото твърдост взе да по-омеква предлагайки възможности да си вкарваш някой от двата крака до чатала и загадката как да го извадиш след това с доста гравитачна борба и неподозирани от теб йога умения.

Досадният, напечен от слънцето склон ни се отдава и гордо превземаме билото. Първата битка за деня е спечелена, но сме само на половината път. Северният склон открива безкрайни панорами към замръзналата снага на Сиера Невада. Предлага ни и по-малко вертикални предизвикателства, но завишава на места трудността. Разредения въздух кара дробовете да работят на бързи обороти. Душата лети на горе и тялото трудно следва ритъма й. В такива моменти се чудиш защо си причиняваш целия този букет от мазохизъм. Отговорът често идва часове или дори дни по-късно, когато тялото е рестартирало всички мускули и е влязло в нормален режим.

Най-накрая сме горе. Други няма. Даже и индйците които забелязваме час по-рано са изчезнали безследно. За наша радост и ужас на всички които очакват от нас снимки на ледени блокове, виелица, развети знамена, горе нито има силен вятър, снега почти липсва а и знамето сме го забравили. Днес обаче Пецата е рожденик. Какъв по-хубав морален подарък от това да се качиш баш на рождения си ден на най-високото място в Калифорния...и то през зимата, с приятели. Запаметяваме времепространствения момент в няколко стотин снимки и за мое щастие видео камерата ми или по-скоро батерията й сдава богу дух след като решаваме да потеглим обратно, но вече запечатала пиковия момент.

Връщането в първите си няколко километра съвсем не ми помага да си отговоря на горе-дразнещите ме преди това въпроси, но дишането взема да става малко по-лесно, а достигайки до онзи 40-градусов наклон дори ни вдъхва сили и кураж да изпробваме влиянието на гравитацията върху поумекналия сняг в новооткритата дисциплина гъз-бординг. Пецата въпреки появилите с в коляното му болки заема пръв седяща изходна поза. Отдава се на притегателната земна сила с идеята, че снегът е в достатъчен баланс на твърдост и мекота и няма да развие много адриналино-вдигащи скорости на долу. Три минути по-късно е преодолял онова което ни отне два часа да изкачим и го виждаме като черна точка в ниското. В близост до него се виждат и други движещи се точки – индийците. Много се разочароваха горките че са тръгнали 3 часа преди нас пък се връщаме заедно, ама като им видях организацията от предния ден нищо учудващо. Гъз-бординга запленява и Тонка и Петро, който изсвистя надолу като финалист в супер гигантски слалом и почти пристига в цяло състояние. За мен не остава много за чудене и за по-сигурно поемам по един от вече изровените канали опитвайки се да използвам котките на краката си за спиране, което се оказва, че не е най-доброто решение. В крайна сметка след две прилагания на методи за спирана с използване на пикел по корем, застигам останалите. Пристигаме в лагера 3 часа преди залез и в групата изникват противоречиви идеи за слизане няколко километра по-надолу с идеята за по-топла вечер, евентуално палене на огън (което по принцип е забранено) и скъсяване на разстоянието за други ден. Умората и разума надделяват и оставаме още една вечер, решение според мен разумно в този момент след 9 часов преход до върха и обратно. Всички са уморени и след като слънцето изчезва зад хребета се опаковаме за нова студена вечер, студена поне за мен, тъй като решавам да заменя топлината, другарската близост и клаустрофобията с пространство (прилично ненаклонено), студ и самота, заемайки другата палатка. Не знам дали е най-правилното решение, но се надявам поне другите да са се наспали.....аз не можах.

Ден трети. Ставането е трудно. Въпреки студа в мозъка ми са оцелели малко клетки пораждащи нови въпроси: Как да изляза от чувала без да замръзна и дали ако си обуя обувките в замръзналото им състояние краката ми ще могат да се движат? За пореден път прилагам себеотрицание и се подлагам тялото си на дискомфорта от студа, който постепенно намалява с първите лъчи на появилото се слънце. След два часа всичко е по раниците, намерени са и ръкавицата на Тони и очилата на Пецата, който потегля преди нас борейки се с болките в коляното си. Слизането е бързо с елементи на гъз-бординг според терена, като в един от моите опити правя няколко салта надолу, почти спечелвайки първо място за акробатично изпълнение, единствено конкуриран от Петро който за малко да прегърне един камък. Малко преди да стигнем края на пътеката срещаме двама ентусиасти тръгнали на горе и съчувствено им пожелаваме успех, защото са се появили облаци, вятъра се усилва и перфектното време с което ни бе възнаградила планината дава сигнали на зачезване.

В колата ни чака студена бира, а радостта от сваляне на тежките (в моя случай отново мокри) обувки е направо неописуема. В Лоне Пайн ни чакат заслужени големи бургери от еленско месо и малка торта за до-отпразнуване на вчерашния рожден ден.

Гледката към Уитни пълни очите ни още известно време преди да потеглим обратно към цивилизацията насъбрали студ, умора и много емоции. На дали ще влезем в Уикипидия с нещо грандиозно, но с голямо задоволство се присъединяваме към групата на онези дръзнали да подложат на изпитание физическото и психическото си състояние заради любовта и уважението си към планината.

АСПЕН - скиорстване из Колорадо

Предзалезни лъчи оформящи силуетите на планински била и вдлъбнати каньони изрязани в жълто-червената плът на северноамериканския югозапад. Ето ти го и Големия Каньон изглеждащ така нищожен от толкова високо, но все тъй величав, разцепил огромните височинни плата, губещи края си нейде към хоризонта, плъзнал се по меката крива на земните маси долу. Безкрайната пустош, с губещите се цветове на залязващото слънце, след миг се покрива в бяло и заснежени масиви сякаш продупчили меката земна обвивка търсят път нагоре. И сякаш ги докосвам....толкова бели и студени....

Не, не съм напуснал тялото си и не летя към всевишния..... и не халюцинирам...все още. Отивам към градчето Трепетликово (Аспен) в щата Цветелин (Колорадо). Май по-лош опит за превод никой не е правил от времето, когато испанците са били запленени от цветовете на могъщата река станала кръстник на самия щат, а той самия станал част от голямото американско село почти в годината когато ние сме се гонили с турците по Шипка и цял един век след подписването на всемогъщата Американска конституция. Аспен обаче остава някъде зад мен и се стоварвам в Денвър – столицата на щата, който географски не си е намерил много точното място, и се описва като част от Западните, Югозападните и Планинските щати. Време-пространствената история ми подсказва, че последно съм бил тук преди 7 години. Тогава атакувахме снега от към изток на четири колела наслаждавайки се на гледките от най-скучния на гледки щат – Канзас (дори и най-високата му точка така наречения "Слънчогледов Връх" е по-равна и от добруджански харман). От листа с места за живеене Денвър бе влязъл временно в челната ми тройка, но разни други обстоятелствени развития ме изпратиха доста по на запад, а можеше и да стана част от приветстваните в последната новогодишна реч на президента Плевнелиев Колорадски Българи (справка по-надолу).

Най-интересната част от пътуването до момента бе неизбежната проверка на летището в Лос Анджелис – пред мен полудрогиран се опита да мине през скенерите с някакви спринцовки в джоба, а предшестващия мексиканец отнесе рекорда по разхвърляне на ръчен багаж в шест табли. Взимам и ските и чантата, на вън зима, сняг, а аз по ризка (тръгнах след работа, а в Ел Ей беше 25 градуса). До Трепетликово (справка погоре) предстоеше поредното скучно пътуване - нощ, без компания, с много сняг, превзети с малко и икономично Фордче (крайно неподходящо за зимни условия) с което се сдобих след като младо африкано-арабско изглеждащо момче ми каза –„ Вземай каквото пожелаеш” (при този богат избор.... не избрах Кията). Друг младеж изглеждаш досущ като първия, ми отвори бариерата (бас държа че всички в рент компанията бяха поне братовчеди) и тръгнах да превземам 350-те километра из планината в посоката от която тъкмо бях дошъл със самолета.

Напоследък Форд се посъбуди от дългия зимен сън на Американските авто-производители, като главната им маркетингова стратегия разчита на подобрен дизайн и евтина електроника с която блъскат всички возила от нисък до висок клас. Борбата с копчетата само по кормилото ми бе добра занимавка в следващите 4 часа, като дори не успях да открия как се подкарва автопилота. Той откровено казано не ми и потрябва, защото достигайки висините на така наречения Континентален Вододел (Continental divide англ.) снега ме вкара в доста изпитателно ниво на шофьорската игра-реалност, където повишеното внимание бе задължително, а пътя на места предлагаше изненади. Нивата се сменяха едно след друго – тунели, завои, сняг, виадукти, а избора на музиката преливаше от жални среднощни кънтри хитове в населените места, до драматични класически парчета, явно единственото което можеше да си позволи публичното радио без много много да ги прекъсва с реклама. Една реклама обаче обрече другите на забрава молейки гражданите да не изхвърлят в кофите за боклук хамбургери и темподобни холестеролни предизвикателства, а само органични остатъци, щото виждаш ли колорадските опосуми взели много да затлъстяват и не може ли вече да се катерят по кофите. Дълго време умувах над това толкова цивилизовано послание в стил „Убий бобър – Спаси дърво”, че чак огладнях. Решихме проблема с остатъците от вечерята на моите домакини, които поразбудих към полунощ, стигайки крайната си цел.

Аспен. Човек не очаква да види десетки декари от трепетлики на височина от 2400 метра над морското ниво, но неопровержимото им наличие е дало основание за името на града, успяло да просъществува вече близо 135 години в разгара на Златната, в случая Сребърна треска по тия земи. На дали в ония времена някой е мислил за големия замах с който група музиканти, артисти, инвеститори ( милионери) по времето на хипарско-духовното израстване през седемдесетте, ще превърнат малкото миньорско селище в един от най-големите и най-скъпи ски курорти из Северна Америка. Текущото постоянно население едвам наброява шест-седем хиляди души (статистически нараснало за последните години), макар цените на имоти да конкурират апартаменти в Манхатън с гледка към Статуята на Свободата или къщата на Чарли Шийн в Малибу от сериала Двама мъже и половина. Всичко това до голяма степен предопределя демографията на района, а навалица се създава от придошлите туристи и то целогодишно. Спомените ми дори възпроизведоха сцени от преди години с повече посещаемост през лятото, когато може би поне не трябва да плащаш прескъпите билети за ски пистите и паркингите, но пък възможностите за преспиване на нормални цени са също толкова липсващи колкото и през зимата. Общината донякъде замазва положението с безплатни автобуси свързващи четирите ски курорта пръснати наоколо, което пък създава малко по-социална атмосфера и възможност за среща с раздърпаните от пластични операции лица на местните кокони от трета възраст.

Maroon Bells

Аспен отдавна не е място за средностатистическа ваканция. Местното денвърско население си предпочита по-близкия и по-евтин район на Брекенридж, та дори и Вейл и то с основание. Десетките бутици, пръснати по сравнително приятния център на града, сякаш боравят с друга валута и цени: Бутилка коняк за три хиляди долара, чатна за пет, дори огледало с кристали на Сваровски за двеста хиляди, което ме отказа да давам пари за друго освен бира. Но лукса си има цена и поне ски пистите не страдат от пренаселени лифтове дори и през уикенда. А ските са прилични. Горните части на лифтовете раздават безумни гледки към десетки заснежени четирихилядници и най-вече към злополучно-известните върхове на Марун Белс (Maroon Bells англ.) приложени в графата „Красотите на България” в гореспоменатата новогодишна реч на президента Плевнелиев. Зимното им достигане обаче изисква сериозна комбинация от време и мерак, чиято формула не можах да намеря. А района определено си заслужава вниманието особено през лятото и есента, когато трепетликите се трансформират в есенни багри. Резултата бе три дни ски в три курорта споделени с весела компания от стари и нови приятели, с които затвърдихме принципа за малкия свят, най-вече с Елена и Тони, с които се оказа че имаме доста общи познати, нищо че едната живее в Чикаго, а другата в столицата Вашингтон. Че и рожден ден отпразнувахме съвсем по нашенски (ритмите по нежелание от канал Планета още отекват из главата ми).

Неделното връщане бе без снеговалежи, което се компенсира от бруталния трафик на денвърските скиори (единствения път за Денвър минава и през Вейл и през района на Брекенридж), та хващането на самолета бе достойно за нова серия на „Мисия невъзможна”, а радостта когато и ти и багажът пристигнете заедно на крайното летище е винаги неописуема.

ПЕРУ - ЧАСТ III - Аусангате - докосване до планините

И така след културно-масовото омесване с историята и археологията дойде време за малко откъсване от древността и пренаселените туристически обекти и сливане с местния бит и население. И какво по-добро място за това от планините, където все още можеш да видиш самобитността и колорита на селският живот неповлиян крайно много от цивилизацията и хилядите туристи.

Още преди тръгването си бях набелязал няколко места, които имаше шанса да предложат внушителни гледки към заснежените шестхилядници на Перуанските Анди. Тук планината не е като Алпите или Хималаите просто един огромен заснежен скален масив, а сякаш малки, отделни, вечно заснежени планински куполи пръснати по цялата територия на страната и най-вече тук около Куско, всеки със своя чар и излъчване. Наградата спечели района на Аусангате (тук благодарско на Иван Иларионов за ценната информация и съвети) и макар с ограничено време от само два дни с Илиян напълнихме раниците и се впуснaхме в планинското културо-омесване.

Стигането до малкото село Тинке от където тръгва пътеката за циркуса се оказа интересно начинание. След няколко часа обиколки на Куско с таксита успяхме да намерим от къде тръгва директният автобус за селото. Късният му час на тръгване и времето за което се стига (описвано от различни източници между 4 и 8 часа, въпреки че разстоянието е само 90 километра) ни накара да потърсим по-ранен и алтернативен транспорт с надеждата да имаме повече време за планината. В 6:30 на следващата сутрин се натоварихме на весел междуградски автобус за малкото градче Уркос, което бе на половината път. Стигнахме за малко повече от час въпреки безбройните спирания за слизо-качаване на пътниковия поток.

Площада в Уркос

Ранното пристигане ни вдъхна надежда, че ще намерим лесно някакъв транспорт за оставащите 50-на километра. Тук обаче на място, където хора като нас с раници почти не се срещат, човек трябва да разбере максимално добре и бързо системата на местния транспорт. Най-сигурното място да хванеш автобус или маршрутка е площада в градчето (бас държа че се казваше Plaza de Armas), но тук никой почти не бе чувал за Тинке или Аусангате. Хубавото е че всеки автобус си има викач и въпреки липса на табели за крайната им дестинация можеш да разбереш поне за къде отиват от подвикванията. Взех да си миля, че тук познанията ми по испански съвсем оредяха, и след няколко обиколки из улиците (търсейки същевременно и кафе и закуска) намерихме някакъв магазин, над който бе опънат голям плакат със гледки от планината. Оказа се че уж имало някакъв автобус, но той по-скоро бил маршрутка, а в крайна сметка всичко опираше до пазарлъка с някой таксиметърджия да те закара до там. Междувременно намерихме и местна закусвалня, където кафето се оказа голяма чаша гореща вода, в която си сипваш концентрат от малка стъкленица която се подхвърля между масите, а мляко липсваше. Това малко ми напомни един образ в Катманду, който твърдейки че ще ни направи еспресо извади бутилка с кафява течност от хладилника, разля я по чашите и затопли целия буламач. След бързото кафе и закуска, гледайки междувременно някакво сутрешно ТВ шоу, където местна звезда тип Кондьо разказваше сърцераздирателни истории от живота си, се понесохме към поредното пазарене на транспорт. Хубавото в такива ситуации е, че няма нужда дори да търсиш таксита, защото те сами те намират и започва пазарлъка с безумните оферти. След като отрязахме някакъв ентусиаст 3-4 пъти, бързо смъкна цената на половина и заедно с още четирима местни люде се натоварихме на поредното комби. Двама от тях бяха настанени за удобство и сигурност в багажника уплътнявайки раниците, а нашият „дружелюбен” шофьор, след като спря набързо през някакво магазинче, пое по прилично стръмния път виещ се над градчето.

Проходът

Набързо качихме около 1000 метра денивелация, със средна скорост от 20-30 километра в час, и достигайки най-високата част на прохода, таксиджията спря, извади от багажника някакви инструменти, и чудейки се каква повреда му причинихме, разбрахме какво беше купил по-рано в града. За наша изненада и сигурност бяха сменени накладките на колата за рекордните двадесет минути, докато всички стояха в колата. Междувременно жената която се возеше в багажника изчезна, а загубените двадесет минути бяха наваксани по време на спускането, където успяхме да усетим чувството на безтегловност и влиянието на центробежната сила по завоите, което изпитват шофьорите от Рали състезанията. Сравнително доброто състояние на пътищата (за разлика от тези в Колумбия), липсата на много трафик, както и съчетанието от молитви и кръстене ни помогнаха да стигнем сравнително бързо и невредими до Тинке.

Тинке

Решихме да експериментираме и с обяд в единственото отворено място приличащо на ресторант, където под ритмите на местна чалга (представете си развилнялата се Сашка Васева от ранните си години) пооглозгахме няколко пилешки крачета, които трябваше да представляват пилешка супа. Тук не е лошо да отворя една скоба за перуанската музика. Два са основните стила на които можеш да се натъкнеш почти навсякъде. Традиционната перуанска музика, позната на всички ни, излизаща от типичните духови инструменти, като сампоня и кеня, се предлага предимно на туристите, най-вече на живо по ресторантите или като музикални дискове по пазарите. Местното население пълни душите с чалга, пред която дори и някой подобни БГ хитове биха изглеждали като класическа музика. Тази „радост” за ушите (сравнена сигурно само с поезията на вогоните от Пътеводителя на Галактическия Стопаджия) може да бъде изтраяна не повече от 2 парчета, след което установяваш, че в следващият хит, благозвучната йоника сменя само леко ритъма, а певицата добавя още няколко думи към вероятно многосмисления текст. Освен в музикално отношение, зрителните ти сетива са възнаградени с познати гледки от задимени сцени с подивяла от ритмите публика размахваща бири в ръце примесена с пейзажи от руините на инките. В Куско например имаше на всякъде плакати за предстоящ концерт на Тони Росадо, което някак много ми напомни по благозвучие нашенския Тони Стораро. Хубав разбор и размисли по темата ТУК.


И така след пилешките деликатеси и няколкото парчета на местната звезда Нели Мендоса поехме по прашния път към крайната ни цел за деня района на Пакчанта. И тук туризма е дал на местното население основание да събира входни такси (което се оказва доста популярно из цяло Перу), като срещу шестте си долара ти дават удоволствието да запишеш половината съдържание на международния си паспорт в голяма тетрадка, както и напътствия, че пътеката е добре обозначена и не можеш да се загубиш. От един момент нататък това е така, но първите няколко улици се оказват най-предизвикателни за навигационния усет. Пакчанта е нещо като горната махала на Тинке до където се стига по прашен път раздаващ гледки към къщите и дворовете на фона на трите заснежени планини от масива на Cordillera Vilacanota, от които Аусангате е определено най-впечатляващата.

Тук съвсем основателно човек добива сериозни причини да постави под съмнение Дарвиновата теория за еволюцията виждайки паянтовите кирпичени постройки в които живее местното население. И докато само преди 500-600 години (според историците) инките са строили с лекота храмове и градове от масивни, тежащи десетки тонове каменни блокове, то днешните им наследници зидат домове и огради със собственоръчно скалъпени тухли от кал, които съхнеха в предните им дворове. И ако не бяха, явно модерните чисто стъклени дограми и масивните дървени врати, човек би помислил че е попаднал някъде в каменната епоха. Друг емблематичен архитектурен елемент във всеки двор, бе наличието на малки външни постройки (които най-добре бих оприличил на баня с тоалетна), които бяха абсолютно еднакви, най-вероятно отлети по калъп и подарени на всички от общината с цел подобряване на хигиенните условия на домакинствата, и съвсем не използвани по предназначение си.

Тук живота, в по-голямата си част, тече както сигурно си е текъл и преди сто години (като изключим стъклената дограма и моторетките вдигащи пушилка от време на време). Сухата земя предлага единствено трева за овцете и алпаките, които са нещо като симпатичен резултат от сношение на овца и лама, даващи безценната вълна за известните пуловери и шалове предлагани по пазарите. Зеленчуците и плодовете над 4000 метра могат да се намерят само на пазара, което определено ограничава диетата на местното население. Един от проблемите на този житейски бит, просъществувал стотици години, е най-вече прииждането на западните туристи, заради които сега всяко второ бурсуче те гони по прашните пътеки искайки сладко, а голяма част от мъжката половина, открила алкохола, дави мъките си по кръчмите. И все пак натуралността на гледките е максимална, подкрепена и от народните носии, с които са предимно облечени жените. Свенливостта им обаче е учудваща и всеки опит да ги снимаш предизвиква подтикване на спринтьорските им умения.

И въпреки, че пътеката се изкачва плавно към махалата Пакчанта , която е на само 5-6 километра от Тинке, заради многото снимки и болките в коленете на Илиян пристигнахме в късния следобед. Долината на Пакчанта е в самото подножие на шест хилядния първенец на масива и разкрива уникална почти 360-градусова панорама. Молитвите за хубаво време бяха проработили до момента, но точно когато започнахме да търсим място за палатката, тъмен облак реши да ни поразведри и изсипа нещо между град и суграшица. За наш късмет половин час по-късно спря, но остави земята покрита със ледени пуканки. Все пак подготвихме палатката за нов рекорд по височинно спане (бяхме на 4400 метра), макар вече да бяхме посвикнали с височината и да не изпитвахме симптоми на височинна болест. Със сигурност се бяхме настанили в нечий двор, защото въпреки пустощта наоколо ясно се различаваха дълги каменни не много високи огради разрязващи всички хълмове до където ти поглед стига. На няколко пъти преминаващи хорица ни подсетиха, че къмпинга за туристи е долу в селото, но ние правейки се на неразбиращи и съвсем нямащи желание да слизаме и качваме сериозния баир, изобщо не им обърнахме внимание. Мисля, че битката спечели опитът ми да обясня на някакъв овчар, че сме си сложили безобидно палатката в едни камъни, където вместо PIEDRA (което означава на испански камък, а предполагам объркан и от комбинацияата му с MADERA, което пък означава дърво) му казах, че сме се настанили всред MIERDA, което казано най-културно означава фъшкии. Явно много ни съжали човечеца, че сме се разположили всред животинските остатъци, тъй като си тръгна веднага. А за фъшкиите не беше голяма лъжа, тъй като този ползотворен органичен тор бе разпръснат навсякъде от десетките лами и алпаки.

Аусангате - 6384 метра

Залезът бе достоен за пощенска картичка, а нощта студена. На сутринта (след дълго нощно будуване), реших да се покатеря до където мога за уж по-добри гледки. Мисията бе изпълнена макар и придружена от безинцидентно завършила среща с глутница лаещи домашни любимци, които не харесаха присъствието ми в близост до една къща. Кучетата в Перу са навсякъде, и сякаш като кравите в Индия бяха приемани за свещени. Пълната наслада от Асунгате отнема 5-6 дни за които без много претоварване може да се обиколи целият циркус, включващ преминаването през няколко прохода, някои дори над 5000 метра. Повечето „туристи” се възползват от услугите на прескъпите туристически агенции, а добра алтернатива, ако не ти се носи тежка раница за няколко дни, е да спазариш някой местен човечец с кон или магаре. За двата дни, които имахме с Илиян по-скоро се докоснахме до планината от колкото успяхме да я покорим.

Мястото определено си заслужава и вниманието и усилията. Обратният път бе лесен, а обяда в Тинке по-сполучлив от предишния ден. Интересен аксесоар в ресторантчето бе уличния телефон, който някой бе внесъл и сложил на една от масите. Таксиметърджия направи нов опит и оферта да ни закара до Куско, твърдейки че няма автобуси, но се разочарова след десет минути когато дойде самият автобус. Прибиране до Куско бе по-бавно и безопасно от състезателното преживяване предишния ден, но пък предложи пълен контакт с перуанците, озвучен от чалгата бълваща познатите хитове от телефона на една девойка зад нас.

Последната вечер в Куско събра и цялата група в „любимия” ни апартамент. На следващия ден се завърнахме в Лима, където остана малко време столицата да ни докаже, че освен гета и прескъпи квартали има и много история и архитектура. В общи линии успя, или по-скоро ние успяхме да пообиколим поредната Plaza de Armas (наречена още Plaza Mayor), както и целият исторически дистрикт на града. Вечерта успях да се видя и с моя добра позната от годинити ми в Арканзас – Бриана, както и да се запозная с перуанския й съпруг.

Катедралата

Правителствения дворец

Лима - Plaza de Armas

Перу е много повече от Мачу Пикчу, Куско и Лима. За десет дни не можеш дори да усетиш тази интересна и различна държава. Линиите на Наска, езерото Титикака, както и десетките други планини и руини останаха в графата „Искам да посетя” и дано отново вятъра, шанса или някой друг по-евтин самолетен билет ме върнат обратно.

КОЛУМБИЯ - Част II – Сиера Невада Дел Кокуй

Поредното малогабаритно такси ни стовари на главната автогара. Този път се събрахме по-лесно тъй като имахме само по една раница. Дългите умувания и размисли как да не носим всичкия багаж в планината ни доведе до решението да оставим ненужните чанти в апартамента на Мария-Луиза, а тя в знак на благодарност ни даде ключ от него, тъй като тръгваше за морето ден по-рано. И макар, че Ел Кокуй бе почти на половината път между Богота и Карибското крайбрежие, оказа се по-лесно да се върнем след това в Богота и да хванем самолет към Санта Марта.

До този момент класацията за най-неудобен транспорт, който съм ползвал бе сафарито на гърба на слон в Непал. В тази за най-дълго и изморително пътуване води без конкуренция пътуването ми с автобус от София до Париж преди години (само за 52 часа). Съберете двете пътувания в едно и ще получите удоволствието от придвижването ми от Богота до Ел Кокуй. Километрите са 400, но пътуването отнема около 12 часа и целият този мазохизъм струва около 25 долара. Натоварихме се към 7:30 вечерта в така наречената бусета, нещо между автобус и микробус. Бях чел, че автобусите за дълги разстояния са луксозни и удобни, което не бе далеч от истината, но не и в този случай. Нещата тръгнаха от добре към зле, а от там към „Да си е... мамата”. В началото ни се усмихна щастието да потеглим само 6 дущи, а да речем че бусетата събираше 16. Само докато излезем от Богота посъбрахме още хора, които почти като в градския транспорт си се качваха и слизаха където им падне. За разлика от Непал, поне по покривите нямаше никой. Шофьора или беше лют фен на „Need for Speed” или се беше напушил с нещо доста силно, защото докато караше по сравнително равните пътища и магистрали, времето му за ускоряване и спиране бе достойно за конкуренция на „Птицата бегач” от анимацийките на Warner Bros. По магистралата даже задминахме линейка с пуснати светлини, а по еднолентовите пътища бе често срещано явление да изпреварваме по 4-5 превозни средства наведнъж в завой без видимост. Нещата имаха и позитивен аспект. Шансът да се затрием в катастрофа увеличаваше правопропорционално шансовете ни да стигнем рано сутринта в Ел Кокуй, което беше до някъде важно. Някъде към полунощ за пръв път спряхме на официална автогара в градчето Дуитама. Това бе малка радост за краката и за бъбреците ми. Автобуса се понапълни прилично, а ние успяхме да вземем по някоя екстра дрешка от раниците, защото климатиците в местните автобуси винаги бълват студено и са на макс, а повечето хора си идват направо с одеялата. Бяхме изминали половината разстояние само за 4 часа и тъкмо се зарадвах, че поехме отново, бусетата кривна след 500 метра в двора на някаква къща в нещо като полу-закрит гараж. Половината народ излезе, след малко се появи някакъв чичо със инструменти и се развихри някаква дейност. В последствие се оказа, че сме били спукали гума. Картинката прие познат балкански облик - един работи, а десет кибика пушат и дават акъл. Въпреки сравнително бързата подмяна за има няма 45 минути ме озадачиха няколко неща. Как в полунощ се намира някой да ти смени гумата в собственият си двор и от къде се взеха още поне 5 души в автобуса, които със сигурност не бяха се качили на автогарата! Вече доста прилично претъпкани се понесохме във следващата фаза на пътуването, която някак изобщо не искам да си спомням. Ако сте гледали как се подмятат каубои на родео върху полудяло биче, може да си представите опитите ми да седя на седалката в бусетата (изобщо не искам да говоря за спане). Най-брутална беше задната седалка която реших да заема в някакъв момент, защото се освободи изцяло. На няколко пъти буквално излитах от нея на сантиметри във въздуха изпитвайки блаженството на безтегловност и отмъщението на гравитацията след това. Мисля, че взехме някакъв кратък път през планината по който асфалта бе завидна рядкост, а дупките наподобяваха бейрутски полигон. Въпреки това шофьора се опитваше да поддържа прилична скорост, което увеличаваше и надеждата ми за ранно пристигане и натъртванията по задните ми части. В някакъв щастлив момент небето взе да просветлява, отбелязвайки настъпващата сутрин, което не направи картинката много по-приятна, а единствено разкри отвесните склонове по които се движехме и приличните количества прах които дишахме.

Селцето Ел Кукуй

Идеята да стигнем рано в селцето Ел Кокуй бе за да хванем Млекарката (така нареченото Лечеро – камион който събира млякото от фермите) до парка, която тръгва към 6 сутринта. Задачата се усложняваше допълнително от факта, че трябваше да си платим и таксата за парка в офиса в селцето, който по непотвърдена информация от различни източници отваряше някъде между 6 и 8 сутринта. Някъде към 6 обаче, бусетата спря в някакво друго село, а шофьора блажено седна да си пие кафето. После мина през едно две други села, които бяха по-скоро отклонение от главния маршрут, където нито някой слезе, нито някой се качи. С две думи планът да хванем млекарката съвсем се отиде в зоната на здрача. Вариантите за качване до входа на парка и първата хижа останаха два – пеша или с друг транспорт. Първият отпадна почти веднага, тъй като разстоянието е не повече от 6-7 километра, но денивелацията е почти 1000 метра. За вторият обаче кандидати колко искаш. Още със слизането от автобуса се намери местен вариант на Самоковски таксиджия и знаейки безизходното ни положение ни вкара оферта за почти същите пари, които бяхме платили и за бусетата от Богота. Тук нямахме много опции за пазарене, защото иначе трябваше да минем на вариант едно, а времето ни беше ограничено. Таксиджията за да не ни загуби като клиенти натъпка раниците в джипа и ни заведе до офиса на парка да си платим таксата. Офисът беше отворен, но вътре нямаше никой. Тук обаче колкото и да си далеч от така наречената цивилизация комуникацията върви съвсем по съвременен начин с мобилни телефони. Намериха чиновника от офиса на бързо. Цената за вход в парка се оказа повишена от това което бях чел, но какво да се прави кризата е по целия свят. После още едно две обаждания ни набавиха и газова бутилка, и без малко да се уредим и със котки и пикели за качването на Пан де Асукар, но решихме да не взимаме допълнителен багаж, а да видим първо как ще ни се отрази надморската височина с идеята, че по хижите може да имат екипировка под наем. След една мазна супа в някакво ресторантче се метнахме при Самоковеца и стиснахме зъби за още един час, защото танковия полигон продължи чак до парка. Тук самоковеца ни прехвърли в обятията на Мигел Харера, местен кабайеро, който бе прикоткал някакъв имот в рамките на парка и се опитваше да прави конкуренция на околните хижи с по-ниски цени. Благородно отказахме да преспим в предложените ни условия, платихме с мъка таксата за таксито, а самоковеца ни остави визитка да му звъннем като слизаме. Предложи ни даже да ни закара и до Богота, пак за същите пари... Явно тук или не им вървеше много математиката или бяха страшни тарикати да ти искат същите пари за 7 и за 400 километра, ама това е свободния пазар.

Беше едва 10 сутринта, а надморската височина почти 4000 метра. След час стигнахме хижа Сисума. Там ни посрещнаха Хуан Карлос, не испанският крал, (както казва Юри), а младо момче и жена му. Бяхме единствените гости. Имаше и една двойка колумбийци, но те си тръгваха. Домакините ни се оказаха доста приятни хора. Готвеха ни, приготвяха някакви горещи напитки от канела, сокчета от ананас. Наблизо имаше и езеро, където Хуан ловеше риба, макар, че вторият ден, както се надявахме на прясна риба за вечеря, ни изненадаха със консерва, а явно другата си я изядоха те. По някое време се появи конвой с коне, опънаха няколко палатки и изчезнаха. Час по-късно се появи група швейцарци. Тук доста местни и не само фирми предлагаха организиран трекинг на целия циркус в парка, който отнема 6 дни. За съжаление ние нямахме толкова време, макар че си заслужавало. За по-малко от 3 дни бяхме се прехвърлили от морското ниво на почти 4000 метра. Намаленият кислород и малкото време за аклиматизация определено можеха да ни създадат дискомфорт. Разминахме се с малко главоболие само първата сутрин, а Илиян се бори с гърлото си поне 3-4 дни, но като цяло планината бе благосклонна към нас.

На втория ден с идеята да хванем изгрева се излюпихме към пет и половина сутринта. Хижата нямаше отопление, навън ставаше под нулата и шестте одеала бяха създали що годе прилична топлинка в леглата, та ставането си беше сложно. Планът за деня беше качването, до където можем, на връх Пан Де Асукар ( в превод - Захарен Хляб) със своите 5150 метра. В парка има няколко петхилядници и Пан Де Асукар е най-южният от тях. Подходът от запад е сравнително плавен и качването е почти безпроблемно. Проблемът е че за последните 300 метра денивелация си трябват котки тъй като снежната линия е на около 4850 метра. Котки обаче не намерихме в хижата и огромното ми желание да мина психологическите 5000 метра надморска височина се поизпари. Пътеката от хижата поема плавно към така нареченото Хотелието, сравнително равно, заобиколено от стръмни скали плато, където може да се опъне палатка. От там те посреща доста неприятно качване по стръмен, каменист склон докато се стигне сравнително равната част, която води до върха. Височината взе да си казва думата и напредването ставаше бавно и с дълбоки вдишвания. Ни в клин ни в ръкав Илиян изтърси, че днес бил рожденият му ден. Аз определено бях шокиран и неподготвен. От една страна какво по хубаво за рождения си ден да се наслаждаваш на планинските гледки, от друга нямах нито подарък, нито можеше да измисля и торта (освен захарният връх със снежната сметана отгоре). Малко преди обед се добрахме до снежната линия. Само още 150 метра мамка му до тия заветни 5000 метра. Реших да тръгна до където мога без котки и според ДЖиПиеС-а на телефона ми стигнах на около 4900. За повече не ми се рискуваше. На магарета от спасителната служба щеше да им отнеме доста пот да дойдат до тук да ме съберат, така че понащраках снимки на панорамата и най вече на една от атракциите – Пулпито Дел Диабло – интересна скала изглеждаща съвсем не на място на фона на заобленият връх.

За деня срещнахме само двама души – младо момче катерач, който си беше опънал палатката в подножието на върха и Мат – американец от Сан Диего, с когото се запознахме предишния ден. Оказа се интересен човек. Не се беше прибирал близо шест години в САЩ. Пътува по света, като последните няколко години бе прекарал из Южна Америка. По-късно се отби в хижата и ни почерпи с кафе. Много готин тип. Времето в планината бе доста стабилно. Сутрин е ясно и естествено много студено. Към обед се появяват малко облаци, но дъжд почти не ни валя. В Колумбия като цяло температурите целогодишно са еднакви почти на всякъде и се менят само във височина и единствено дъжда променя до някъде картинката.

Взе да ни става навик да ставаме към 5 сутринта, а за третата сутрин си беше и необходимост, защото ни чакаше преход до езерото Лагуна де ла Плаза, което е на около 7 километра от хижата по маршрута на обиколката на циркуса. Сутринта доста започна зле, поне за Илиян. Гърлото го беше стегнало здраво и още след половин час ходене бе готов да се откаже. Седемте километра отнемат около 4-5 часа, тъй като пътеката пресича два прохода единият на 4400 другия на 4300 метра със сериозно слизане и качване между тях, а със по 20 килограма на гръб на тази височина средната скорост на вървене е досадно ниска. Лагуна де ла Плаза трябваше да предложи едни от най-впечатляващите гледки в парка, тъй като се намираше от източната страна на масива, а там всичко бе стръмно и почти отвесно. Едно от най-хубавите неща на целия национален парк бе, че поради отдалечеността си предлагаше рядка възможност да се наслаждаваш на всичките красоти почти самостоятелно. Заради местоположението си, от само 5-6 градуса северна ширина, растителност имаше дори и над 4000 метра. Зеленината като цяло бе изчезнала в ниското а пейзажа красяха предимно така наречените Фрайлехонес – храстовидно-палмови растения стигащи в някои случаи дори над 3 метра. Час, два преди да се скрие слънцето достигнахме езерото. Опънахме палатка и се подготвихме за най-височинното спане и за двама ни до сега на 4300 метра. Последните слънчеви лъчи се скриха зад отвесните чукари и температурата падна бързо с 10-15 градуса. Огън не може да се прави, но и да искаш няма с какво. Опаковахме се в спалните чували преди седем, чакаше ни студена нощ.

Десетте часа в палатката, не бяха толкова зле колкото 12-те в автобуса, макар, че и тук съня почти липсваше. За сметка на това почти се успахме за изгрева, а уж бяхме дошли тук зарди него. Все пак успяхме да запечатаме малко от червените му нюанси разпилени по заобикалящите върхове.

Обратният път се оказа още по-изморителен. Поне срещнахме една двойка немци и още една жена с двама водачи, та бе малко по-разнообразно. Ранния следобед бяхме обратно при Хуан Карлос и жена му. Решихме да не оставаме в хижата, а да се опитаме да слезем обратно в Ел Кокуй. Трябваше пак да звъним на Самоковеца, макар, че определено не ми се изкарваше още един час в неговата компания. Хижаря обаче предложи да извика друг негов познат с джип и взе да звъни, но покритие в хижата имаше само на определено място до един от прозорците на столовата, и изглеждаше, че в този момент вятъра го бе отвял на някъде. Хуан хукна към бараките на Мигел Харера, където имаше по-добър сигнал, макар, че бе час надолу. В крайна сметка след два часа се натоварихме на класическа Тойота Ланд Крузър (почти като в Индиана Джоунс) и слязохме в селото.

Пътуването бе интересно, поприпомнихме си копките по пътя, а в някакъв момент шофьора спря да оправя фаровете, защото и двата отказаха, а ножът на Илиян се оказа спасителния елемент при ремонта им. Иначе шофьора и жена му бяха доста по-приятни хора от самоковеца и пристигайки в селото ни намериха сравнително приятно хотелче на доста прилична цена, с почти топла вода и дори ни помогнаха да си вземем билети за автобуса на другата сутрин. Почти топлата вода по душовете в цяла Колумбия се оказа доста отнесено понятие. След почти 4 дена без баня всичко по-топло от замръзнала вода вършеше работа, но все пак нямаше нужда да си докарваме допълнителни настинки. Вечерта поне бе топла и се наспахме прилично. Станахме към 4 за да хванем автобуса за Богота. Дневното пътуване с автобус в сравнение с нощното на идване ни се стори като преход от каруца към първа класа в самолет. Автобуса бе по-голям и по-удобен, явно и маршрута му бе по-различен, тъй като и копките почти не се усещаха, а гледките през деня не те карат да се замисляш за останалите неудобства.

Вечерта пристигнахме в Богота, раниците ни се бяха накиснали в автобуса в нещо доста неприятно, та трябваше да поизперем и изсушим някои неща, но поне за пръв път от седмица насам се насладихме на гореща баня и чисти дрехи. На другата сутрин ни чакаше полет за Санта Марта.