КАЛИФОРНИЙСКИ ВИСИНИ - изкачване на Моунт Уитни

На принципа, че времето се разделя на два вида – „Егати студа” и „Егати жегата”, преди два месеца избягах от калифорнийския студ по тропическите острови, а сега се за баланс трябваше да се спасявам от жегата. Но тя пък дойде тъкмо на време, защото нарочената дестинация изискваше максимално количество от слънце и топлина, тъй като сцената за развитие на действието особено през тази част на годината е нормално съвкупление от студ, сняг, вятър и всякакви други височинно-зимни предизвикателства. Та седмица преди да пукне пролетта (за да сме сигурни че е още зима) решаваме да превземем най-високо издигащата се скална земна маса в Калифорния, че и на така наречените долни граничещи си щати (изключвайки най вече Аляска), Моунт Уитни извисяващ се със своите 4421 метра над морското ниво по последни данни на геоложката служба. Още от времето на превземане на дивия запад, тези висини привличали жадните погледни на ново пристигналите бледолики заселници, пътешественици, картографи, като не им давало мира докато не си отговорили на въпросите: Колко е висок? и Кой ще се покатери пръв? (за да влезе завинаги в мемоарите на Уикипидия). Странно как местните индианци/туземци не само в Калифорния ами и по целия свят не са изпитвали никога егоцентричната алпинистка нужда да изкатерят тези многохилядници (само за да се хвалят след това), културна черта вероятно подтикната от страхопочитание към боговете им живеещи там или просто скромност неотбелязана в историята/митологията им. А надпреварата за първото изкачване започнала още през далечната 1864-та, когато пътешественикът-геолог Клерънс Кинг наименувал върхът като изчеткал шефа си Джошиа Уитни (който частично ми се пада и колега) , но с първия опит да го изкачи не стигнал до никъде. Пет години по-късно с нови сили извоювал частичен успех до толкова да разбере, че объркал върховете и се озовал на Моунт Лангли (има няма пет километра по на юг) и когато през 1873-та нацелил и самия връх с ужас разбрал че двама рибари от близкото градче вече са били там месец по-рано. Те пък съвсем против каноните на планинското кръщене решили да го нарекат Рибарския връх (име явно не получило достатъчна подкрепа), а заглавието Уитни удържало дори и на опита да увековечат името и на Уинстън Чърчил след края на втората световната . Аз, без да имам никакви намерения да го прекръщавам (например на Бойко Борисов връх) скромно казано вече го бях отхвърлил в графата „Покорени”, но само в летен вариант, а сега предстоеше интересно предизвикателство в по-заснежени условия. А групата бе позната – с изключение на водачът ни – Боб – чиято опитност вдъхнови нашата зимна неопитност, най-малкото с факта, че е катерил върха няколко пъти и зиме и лете, че и с кану на гръб – постижение достойно за мемоарите на всеки авантюрист от движението „Нормалните не оцеляват”, където търсихме членство и ние – аз, Петро, Петър и Тони.


Няколко часа след сблъсъка със задължителния петъчен трафик зад гъба ни остава и последното градче – Лоне Пайн. Термометърът показва от никого неочакваните 25 градуса (в 10 вечерта), макар да сме все още ниско в сърцето на Долината Оуенс, а силуета на върха да се извисява 2 километра над нас мистериозно очертан от бледата изрязана луна. Подминаваме табелата „Пътя затворен”(нормална мярка за сигурност, в случая напълно ненужна) и стигаме паркинга, на който вече са разхвърляни няколко коли. Почти сгазваме Боб, който се е увил в чувал точно до колата си, и съвсем не изявява желание да изпие по една бира за добре дошли. Градусите на вън са вече около 10, сняг се забелязва в нищожни количества, а небето е натежало от звезди. През лятото картинката е определено малко по-различна – стотици коли, хора, препълнен къмпинг (сега затворен). Заради големия наплив изкачването между Май и Октомври става освен с желание и подготовка и с малко късмет – допускат се по 160 души на ден, бройка определена с лотария, в която трябва да участваш. Сега е пусто и мераклиите са малко. Боб измърморва на бързо че смята да стане в 5 сутринта, а ние опъваме палатката на паркинга, като двама си лягат направо в колата.

Сутрин първа. Ставаме, а на вън е вече светло с много слънце. Уж било хубаво да се тръгва рано – снегът по-твърд, денят по-дълъг, е да ама раниците са до никъде, а трябва и кафе да се пие, закуска да се прави. Лошо няма, и Боб не е тръгнал в пет, ама при него другите проблеми явно ги няма и потегля с предимство (без да каже и добро утро). В началото на пътеката те посреща цял един кантар, при желание да видиш колко багаж си помъкнал нагоре. При мен стрелката закова на 20 кила (това без фотоапарата който традиционно добавя още поне 3 килца мъка към останалото, ама без снимки на къде?) При другите резултатите не са много по-щастливи, но зима е оправдани сме – котки, пикели, снегоходки, спални чували за многоминусови температури, якета дебели, тънки, шапки, ръкавици .... и цял един калорифер! Пецата напоследък без него в планината не тръгва, но всички дружно оценихме ползата му през нощта. А Петро съжалява, че не си носи книга (съчувстваме му, че ще остане без занимание в тези дълги мигове на безгрижие). Първите метри са радост, щастие, слънце, че и сняг липсва. Започваме да се чудим дали не сме объркали сезона. Настигаме Боб, официално се запознаваме (най-накрая), сложил и той тежката раница, тежките обувки, лъха от него опит и респект, но нещо ентусиазма му го няма, ама колко хора чукнали вече седемдесеттака слагат 20 кила раница да катерят чукара? Явно е размишлявал Боб над живота вселената и всичко останало много задълбочено още от ранни зори и след минута разговор ни зарадва, че няма да издържи на темпото на по-младите ни снаги и мисли да се връща. А така....главния причинител, дразнител или така да се каже стимулатор на зимно-планинарската ни лудост излиза от уравнението и ето ни официално без водач! Ама нашият ентусиазъм не умира, а дори се вдига на още по-високи обороти! Получаваме от Боб палатка и карта и само 3 минути след като сме се запознали си казваме чао и той поема към паркинга, а ние нагоре. Пътеката се прехвърля от южния на източния склон и снега се появи, че взе да става и дълбок .

Зимни варианти за качване на върха са два – труден и по-труден. Трудния е всъщност лятната пътека с възможност за скъсяване на разстоянието с директни изкачвания нагоре при наличие на не брутално голям наклон и по-твърд сняг. Е да ама това с твърдия сняг е ако станеш в четири сутринта, а ние докато нагазим из преспите вече затъвахме приятно дори и със снегоходки, което водеше до смехотворно-болезнени изпълнения (Петро води в класацията известно време, чак на половината път разбра че килналата му се на страни раница е една от причините). Иначе пътеката върти едни серпентини на ляво на дясно свят да ти се завие. Вторият вариант е така наречения алпинистки маршрут, който изисква повече зимно-катерачески умения и поне още 15 кила инвентар. Ние се придържахме към първия с идеята, че като ще е трудно, поне да не е много-трудно, а трудното идва най-вече от снега, студа и височината, другото песен. Песен за някои ама не и за туриста-алпинист индиец, който застигнахме около последните баири преди последното заравняване – така наречения Trail Camp (нещо като базовия лагер,) където трябваше да спим. Индийчето се беше изтупало като манекен на North Face, с малка подробност, че явно бяха забравили да му кажат, че е хубаво да добави към зимната си екипировка и снегоходки. Учуди ни как се бе дотътрил изобщо до тук без тези така важни зимно-планински атрибути и защо така наречените му приятели го бяха изоставили да затъва в снега самостоятелно, като пиян руснак в прясна кал. Винаги съм се чудел на индийците с уменията им да сътворят от нищо нещо, от всяко нещо проблем, тъй да се каже от мухата слон (те за това и слоновете са в завидни количества в Индия). При предишното ми лятно качване пак в базовия лагер други двама индийци разпъваха една палатка (от тия възможно най-простите с две рейки) повече от час. То бе четене на упътвания, въртене, сглобяване, разглобяване, почесване. Появи се и трети (което още повече ги затрудни в разпределението на задачите), че се обадиха и на четвърти по радиостанцията за съвет. Този тук изглеждаше по-интелигентно момче, но това не му помогна в борбата със снега. Добра се горкия няколко часа по-късно по тъмно огрухан, изнемогнал, направо да го съжалиш, а ми е интересно дали и другите от групата му са му още в графата приятели?!

И нашите мъки започват с пристигането в лагера. Слънцето отдава последните си измъчени лъчи и се скрива зад билото, което трябва да превземаме другия ден. Залезът заявява потенциал за „Е гати снимката!” ама на нас това ни е последната грижа. Започва оглеждане на района за разпъване на бивака. Изборът е между сняг, камъни и нещо като дребен чакъл пропит леко с вода (вече позамръзнала). Проблемът е вятъра, търсим по-закътано място на завет, изборът не е голям, а температурите падат бързо. На 3600 метра сме все пак, през нощта се очаква да берем студ поне десет петнадесет градуса под нулата, плюс вятъра, който за сега поне е почти благосклонен към нас.

Съвсем като ония индийци от преди четири години започваме и ние с Тони борбата с палатката на Боб (и тя е с две рейки), макар че тук не толкова неопитността, а по-скоро комбинацията от вятър, странната сглобка с рейките вътре в платнището (палатката е четири сезонна, но само от един слой), и липсата на равно място, създават усложненията. На моменти изглеждам, като щастливо хлапе гонещо хвърчилото си (палатката) из снега. На всичкото отгоре ръцете ми замръзват, а и краката са ми мокри (ама много). Голям провал се оказаха чисто новите обувки, да бях чел по-внимателно отрицателните ревюта като ги купувах, ама вече късно. Не усещам няколко пръста на краката си, но без опъната палатка няма стопляне. Накрая успяваме – разпъваме я леко под наклон, с няколко камъка отдолу, но поне е укрепена – в този лед и замръзнала почва нищо не влиза. Тони решава, че в другата палатка (с калорифера), ще и е по-уютно (защо ли?) и аз оставам сам с мокрите си премръзнали крака. Стоя близо половин час опакован с чувал, пухенка, сухи чорапи, а в главата ми едвам плуват няколко мисли: „Колко ли по студено ще стане през нощта?” и „Дали тия четирите пръста на краката, които не ги усещам ще оцелеят?” Появяват се някакви признаци на кръвообращение и виждам че цветът им не клони към синьо-лилаво. Решавам, че е време да проверя какви ги вършат останалите. Събирам кураж, топлина и малкото останали сили и замъквам изтерзаното си създание до другия бивак. А там кипи живот и как не, температа вътре е с поне 15 градуса по-приемлива от тази в моята палатка, за което помагат и калорифера и газовия котлон и газо-отделянето на тримата, към което се присъединявам с охота. Вмъквам се на топло и не ми се мърда. Най-голям проблем се оказва водата. Последното й течащо наличие остана някъде 2-3 километра назад по пътеката. Лятото има езерца наоколо, които сега са покрити с метър лед и единствения начин за набавяне на вода за всички текущи нужди си остава топенето на сняг. Заниманието изисква огромно количество енергия от страна на газовия котлон и оператора му, който трябва да гребе и допълва сняг почти постоянно. Добиването на 4-5 половин-литрови бутилки питейна вода, както и малко за готвене и чай отнема поне два часа. Калорифера, леко взел да се поразтапя, виси закрепен с карабинери от тавана и току замирише на изгоряла шапка, яке или коса. Обаче е топло!. Четиримата сме окупирали палатка за трима и прилагаме сложни йога стойки във всяка една ситуация. Най-сложно е влизането и излизането в борба с пръснатите из палатката раници, дрехи, обувки, якета, спални чували. Май трябваше да навестим индийците да почерпим йога опит от тях, че поне им е вродено. Тони вече три часа търси една ръкавица, а Пецата слънчеви очила. В цялата тази патардия изчезва и бутилка за вода, която никой така и не намери. Хич не ми се връща в моята палатка и подмамен от топлината лесно оставям да ме убедят, че ще успеем всички да се съберем снаги под един покрив. Познаха, за събирането ...до някъде – получи се така – лягаш там където има някакво малко място, после с малко колена и лакти разбутваш хора и багаж докато си почти сигурен че поне част тялото ти е на земята (т.е. не върху някой от съседите). А да имаш съсед и от ляво и от дясно си е направо лукс с който се бях уредил, макар че чувството на клаустрофобия в някакъв момент превзе мозъчната ми дейност и трябваше да измъкна приклещеното си тяло от чувала за да установя че все още разполагам с двигателна дейност. На високо се спи трудно, дори и без да си заклещен от всякъде. Всички се преструват че спят доста умело, но малко преди 4 сутринта си признават че не издържат на другарската ни близост и решаваме че е време за ставане.

Ден втори. Пецата пръв набира кураж да излезе от платката, щото бъбреците му не им пука че на вън е минус десет градуса. Влизайки обратно ни информира че група ентусиасти вече са тръгнали нагоре – май индийците са станали рано. Това ни амбицира до толкова, че след малко повече от два часа сме наслагали пълна екипировка и сме готови за атака. Вече е светло, а ние бодро приближаваме най-стръмния участък за качване до сега, следвайки поотъпканите следи на ранобудниците преди нас. Слънцето вече се катери по източния хоризонт и обагря назъбения рид в ярки червени отенъци. Събираме сили, желание, екипировка и всичко което сме помъкнали и се започва едно бавно досадно и дълго катерене по приличния 40-градусов наклон. Вдишванията са дълбоки и трудни, като на стара баба с бронхит и асма едновременно. Наближаваме заветните 4000 метра, а снегът който държеше желаната в началото твърдост взе да по-омеква предлагайки възможности да си вкарваш някой от двата крака до чатала и загадката как да го извадиш след това с доста гравитачна борба и неподозирани от теб йога умения.

Досадният, напечен от слънцето склон ни се отдава и гордо превземаме билото. Първата битка за деня е спечелена, но сме само на половината път. Северният склон открива безкрайни панорами към замръзналата снага на Сиера Невада. Предлага ни и по-малко вертикални предизвикателства, но завишава на места трудността. Разредения въздух кара дробовете да работят на бързи обороти. Душата лети на горе и тялото трудно следва ритъма й. В такива моменти се чудиш защо си причиняваш целия този букет от мазохизъм. Отговорът често идва часове или дори дни по-късно, когато тялото е рестартирало всички мускули и е влязло в нормален режим.

Най-накрая сме горе. Други няма. Даже и индйците които забелязваме час по-рано са изчезнали безследно. За наша радост и ужас на всички които очакват от нас снимки на ледени блокове, виелица, развети знамена, горе нито има силен вятър, снега почти липсва а и знамето сме го забравили. Днес обаче Пецата е рожденик. Какъв по-хубав морален подарък от това да се качиш баш на рождения си ден на най-високото място в Калифорния...и то през зимата, с приятели. Запаметяваме времепространствения момент в няколко стотин снимки и за мое щастие видео камерата ми или по-скоро батерията й сдава богу дух след като решаваме да потеглим обратно, но вече запечатала пиковия момент.

Връщането в първите си няколко километра съвсем не ми помага да си отговоря на горе-дразнещите ме преди това въпроси, но дишането взема да става малко по-лесно, а достигайки до онзи 40-градусов наклон дори ни вдъхва сили и кураж да изпробваме влиянието на гравитацията върху поумекналия сняг в новооткритата дисциплина гъз-бординг. Пецата въпреки появилите с в коляното му болки заема пръв седяща изходна поза. Отдава се на притегателната земна сила с идеята, че снегът е в достатъчен баланс на твърдост и мекота и няма да развие много адриналино-вдигащи скорости на долу. Три минути по-късно е преодолял онова което ни отне два часа да изкачим и го виждаме като черна точка в ниското. В близост до него се виждат и други движещи се точки – индийците. Много се разочароваха горките че са тръгнали 3 часа преди нас пък се връщаме заедно, ама като им видях организацията от предния ден нищо учудващо. Гъз-бординга запленява и Тонка и Петро, който изсвистя надолу като финалист в супер гигантски слалом и почти пристига в цяло състояние. За мен не остава много за чудене и за по-сигурно поемам по един от вече изровените канали опитвайки се да използвам котките на краката си за спиране, което се оказва, че не е най-доброто решение. В крайна сметка след две прилагания на методи за спирана с използване на пикел по корем, застигам останалите. Пристигаме в лагера 3 часа преди залез и в групата изникват противоречиви идеи за слизане няколко километра по-надолу с идеята за по-топла вечер, евентуално палене на огън (което по принцип е забранено) и скъсяване на разстоянието за други ден. Умората и разума надделяват и оставаме още една вечер, решение според мен разумно в този момент след 9 часов преход до върха и обратно. Всички са уморени и след като слънцето изчезва зад хребета се опаковаме за нова студена вечер, студена поне за мен, тъй като решавам да заменя топлината, другарската близост и клаустрофобията с пространство (прилично ненаклонено), студ и самота, заемайки другата палатка. Не знам дали е най-правилното решение, но се надявам поне другите да са се наспали.....аз не можах.

Ден трети. Ставането е трудно. Въпреки студа в мозъка ми са оцелели малко клетки пораждащи нови въпроси: Как да изляза от чувала без да замръзна и дали ако си обуя обувките в замръзналото им състояние краката ми ще могат да се движат? За пореден път прилагам себеотрицание и се подлагам тялото си на дискомфорта от студа, който постепенно намалява с първите лъчи на появилото се слънце. След два часа всичко е по раниците, намерени са и ръкавицата на Тони и очилата на Пецата, който потегля преди нас борейки се с болките в коляното си. Слизането е бързо с елементи на гъз-бординг според терена, като в един от моите опити правя няколко салта надолу, почти спечелвайки първо място за акробатично изпълнение, единствено конкуриран от Петро който за малко да прегърне един камък. Малко преди да стигнем края на пътеката срещаме двама ентусиасти тръгнали на горе и съчувствено им пожелаваме успех, защото са се появили облаци, вятъра се усилва и перфектното време с което ни бе възнаградила планината дава сигнали на зачезване.

В колата ни чака студена бира, а радостта от сваляне на тежките (в моя случай отново мокри) обувки е направо неописуема. В Лоне Пайн ни чакат заслужени големи бургери от еленско месо и малка торта за до-отпразнуване на вчерашния рожден ден.

Гледката към Уитни пълни очите ни още известно време преди да потеглим обратно към цивилизацията насъбрали студ, умора и много емоции. На дали ще влезем в Уикипидия с нещо грандиозно, но с голямо задоволство се присъединяваме към групата на онези дръзнали да подложат на изпитание физическото и психическото си състояние заради любовта и уважението си към планината.

АСПЕН - скиорстване из Колорадо

Предзалезни лъчи оформящи силуетите на планински била и вдлъбнати каньони изрязани в жълто-червената плът на северноамериканския югозапад. Ето ти го и Големия Каньон изглеждащ така нищожен от толкова високо, но все тъй величав, разцепил огромните височинни плата, губещи края си нейде към хоризонта, плъзнал се по меката крива на земните маси долу. Безкрайната пустош, с губещите се цветове на залязващото слънце, след миг се покрива в бяло и заснежени масиви сякаш продупчили меката земна обвивка търсят път нагоре. И сякаш ги докосвам....толкова бели и студени....

Не, не съм напуснал тялото си и не летя към всевишния..... и не халюцинирам...все още. Отивам към градчето Трепетликово (Аспен) в щата Цветелин (Колорадо). Май по-лош опит за превод никой не е правил от времето, когато испанците са били запленени от цветовете на могъщата река станала кръстник на самия щат, а той самия станал част от голямото американско село почти в годината когато ние сме се гонили с турците по Шипка и цял един век след подписването на всемогъщата Американска конституция. Аспен обаче остава някъде зад мен и се стоварвам в Денвър – столицата на щата, който географски не си е намерил много точното място, и се описва като част от Западните, Югозападните и Планинските щати. Време-пространствената история ми подсказва, че последно съм бил тук преди 7 години. Тогава атакувахме снега от към изток на четири колела наслаждавайки се на гледките от най-скучния на гледки щат – Канзас (дори и най-високата му точка така наречения "Слънчогледов Връх" е по-равна и от добруджански харман). От листа с места за живеене Денвър бе влязъл временно в челната ми тройка, но разни други обстоятелствени развития ме изпратиха доста по на запад, а можеше и да стана част от приветстваните в последната новогодишна реч на президента Плевнелиев Колорадски Българи (справка по-надолу).

Най-интересната част от пътуването до момента бе неизбежната проверка на летището в Лос Анджелис – пред мен полудрогиран се опита да мине през скенерите с някакви спринцовки в джоба, а предшестващия мексиканец отнесе рекорда по разхвърляне на ръчен багаж в шест табли. Взимам и ските и чантата, на вън зима, сняг, а аз по ризка (тръгнах след работа, а в Ел Ей беше 25 градуса). До Трепетликово (справка погоре) предстоеше поредното скучно пътуване - нощ, без компания, с много сняг, превзети с малко и икономично Фордче (крайно неподходящо за зимни условия) с което се сдобих след като младо африкано-арабско изглеждащо момче ми каза –„ Вземай каквото пожелаеш” (при този богат избор.... не избрах Кията). Друг младеж изглеждаш досущ като първия, ми отвори бариерата (бас държа че всички в рент компанията бяха поне братовчеди) и тръгнах да превземам 350-те километра из планината в посоката от която тъкмо бях дошъл със самолета.

Напоследък Форд се посъбуди от дългия зимен сън на Американските авто-производители, като главната им маркетингова стратегия разчита на подобрен дизайн и евтина електроника с която блъскат всички возила от нисък до висок клас. Борбата с копчетата само по кормилото ми бе добра занимавка в следващите 4 часа, като дори не успях да открия как се подкарва автопилота. Той откровено казано не ми и потрябва, защото достигайки висините на така наречения Континентален Вододел (Continental divide англ.) снега ме вкара в доста изпитателно ниво на шофьорската игра-реалност, където повишеното внимание бе задължително, а пътя на места предлагаше изненади. Нивата се сменяха едно след друго – тунели, завои, сняг, виадукти, а избора на музиката преливаше от жални среднощни кънтри хитове в населените места, до драматични класически парчета, явно единственото което можеше да си позволи публичното радио без много много да ги прекъсва с реклама. Една реклама обаче обрече другите на забрава молейки гражданите да не изхвърлят в кофите за боклук хамбургери и темподобни холестеролни предизвикателства, а само органични остатъци, щото виждаш ли колорадските опосуми взели много да затлъстяват и не може ли вече да се катерят по кофите. Дълго време умувах над това толкова цивилизовано послание в стил „Убий бобър – Спаси дърво”, че чак огладнях. Решихме проблема с остатъците от вечерята на моите домакини, които поразбудих към полунощ, стигайки крайната си цел.

Аспен. Човек не очаква да види десетки декари от трепетлики на височина от 2400 метра над морското ниво, но неопровержимото им наличие е дало основание за името на града, успяло да просъществува вече близо 135 години в разгара на Златната, в случая Сребърна треска по тия земи. На дали в ония времена някой е мислил за големия замах с който група музиканти, артисти, инвеститори ( милионери) по времето на хипарско-духовното израстване през седемдесетте, ще превърнат малкото миньорско селище в един от най-големите и най-скъпи ски курорти из Северна Америка. Текущото постоянно население едвам наброява шест-седем хиляди души (статистически нараснало за последните години), макар цените на имоти да конкурират апартаменти в Манхатън с гледка към Статуята на Свободата или къщата на Чарли Шийн в Малибу от сериала Двама мъже и половина. Всичко това до голяма степен предопределя демографията на района, а навалица се създава от придошлите туристи и то целогодишно. Спомените ми дори възпроизведоха сцени от преди години с повече посещаемост през лятото, когато може би поне не трябва да плащаш прескъпите билети за ски пистите и паркингите, но пък възможностите за преспиване на нормални цени са също толкова липсващи колкото и през зимата. Общината донякъде замазва положението с безплатни автобуси свързващи четирите ски курорта пръснати наоколо, което пък създава малко по-социална атмосфера и възможност за среща с раздърпаните от пластични операции лица на местните кокони от трета възраст.

Maroon Bells

Аспен отдавна не е място за средностатистическа ваканция. Местното денвърско население си предпочита по-близкия и по-евтин район на Брекенридж, та дори и Вейл и то с основание. Десетките бутици, пръснати по сравнително приятния център на града, сякаш боравят с друга валута и цени: Бутилка коняк за три хиляди долара, чатна за пет, дори огледало с кристали на Сваровски за двеста хиляди, което ме отказа да давам пари за друго освен бира. Но лукса си има цена и поне ски пистите не страдат от пренаселени лифтове дори и през уикенда. А ските са прилични. Горните части на лифтовете раздават безумни гледки към десетки заснежени четирихилядници и най-вече към злополучно-известните върхове на Марун Белс (Maroon Bells англ.) приложени в графата „Красотите на България” в гореспоменатата новогодишна реч на президента Плевнелиев. Зимното им достигане обаче изисква сериозна комбинация от време и мерак, чиято формула не можах да намеря. А района определено си заслужава вниманието особено през лятото и есента, когато трепетликите се трансформират в есенни багри. Резултата бе три дни ски в три курорта споделени с весела компания от стари и нови приятели, с които затвърдихме принципа за малкия свят, най-вече с Елена и Тони, с които се оказа че имаме доста общи познати, нищо че едната живее в Чикаго, а другата в столицата Вашингтон. Че и рожден ден отпразнувахме съвсем по нашенски (ритмите по нежелание от канал Планета още отекват из главата ми).

Неделното връщане бе без снеговалежи, което се компенсира от бруталния трафик на денвърските скиори (единствения път за Денвър минава и през Вейл и през района на Брекенридж), та хващането на самолета бе достойно за нова серия на „Мисия невъзможна”, а радостта когато и ти и багажът пристигнете заедно на крайното летище е винаги неописуема.

ЗАБРАВЕНАТА КАЛИФОРНИЯ - Призрачният град - Боди

Тези които си спомнят времето преди умните телефони и интернета, когато прозорецът към света бе пречупен предимно през призмата на родната културна критика и филтрираната от „любимата” ни партия селекция на двата канала на Българската Национална телевизия, си спомнят предполагам малките срещи с онзи далечен див запад пълен с каубои, шерифи, задимени бардаци и много свистящи куршуми, най-често представен през погледа някой италиански режисьор в стил Спагети Уестърн. Музиката на Енио Муриконе и желязната физиономия на Клинт Ийстуд рисуваха един друг съвсем далечен свят от времето когато из България джамиите са били повече от църквите, а западния свят е жънел плодовете на индустриалната си революция. В тези славни години на светло бъдеще и още в невръстна възраст на дали съм си и представял , че този далечен “див” западен свят един ден ще стане мой втори дом и ще мога да се докосна до загадъчността и мистерията му.

Калифорния има сравнително кратка модерна история, сравнена дори с повечето свои събратя от източния американски бряг. Само за 160 години щата е преминал през бърза метаморфоза от испано-мексикански колорит през меката на златотърсачите до титлата пета икономика в света (поне по официална статистика отпреди няколко години). И макар, че осем от всеки десет туристи посещаващи щата идват тук заради мръсният претъпкан Холивуд булевард и не по-приятния Дисниленд, родината на президента Никсън и мащехата на бившият австро-американски терминатор-губернатор предлага много повече от това, най-вече под формата на уникално съчетание на природни феномени и интригуваща история. А историята на всяка една територия е винаги добро начало за вникване в сложните й гео-политическите и социални течения оформили същността й. Тук едно събитие е сложило най-тежкият си исторически отпечатък, а именно късмета на Джеймс Маршал да открие златни залежи в района на Сакраменто през не толкова далечната 1848 година. Вестта набързо обикаля света и стотици хиляди търсачи на богатство и силни усещания поемат към обетованата земя, исторически получила званието си - The Last Frontier. От запад кораби стоварват разнообразен и колоритен букет от националности, омесвайки, южно-американци, австралийци и азиатци, а повечето американо-англо-саксонски заселници прииждат от изток по многодневния, така наречен Калифорнийски път разрязващ от изток масивите на Роки Маунтън и Сиера Невада.

И след тази кратка историческа прелюдия, връщам действието в наши дни, където необходимостта от ден почивка по време на ски и нестихващият ми интерес към нещо ново (макар и доста старо) ме доведоха до призрачният град Боди (Bodie). Призраци тук няма (поне по официални данни), но името му съвсем не е далеч от това което откриват очите ти още в първите мигове.

Градът (или поне това което е останало от него) е един от многото такива, получили възход и падение поради една и съща причина – Златната треска. Стотината оцелели сгради са като магнит за погледите и въображенията, загатвайки за някога проспериращия град. Пределите му приютявали преди век и половина почти 10 000 души, нареждайки го (по непотвърдени данни), в класацияата един от петте най-големи града в рамките на тогавашния щат. Зад всеки прозорец или завеса се крие късче историята от съдбата и живота на онези дръзнали да дойдат тук да търсят щастие и богатство. Методистката църква (една от няколкото извисяващи купола си над всичко останало) е отворила врати сякаш чакаща пастора и своите божи поклонници търсещи прошка за греховете си. Замърсените прозорци на един от многото салони-барове, събирали в онези дни същите тези грешници, жаждата и парите им, задържа погледа в бара, с празните бутилки, прекарва го през билярдната маса покрита с дебел слой прах, чак до пианото някога озвучавало този социален бардак. Зад следващият прозорец те чака цяла класна стая с чинове обсипани с тетрадки, рафтове с книги и дори глобус от който е останало само скелета му. Усещаш, как сякаш до преди минути даскала е раздавал знания на малките бъдещи златотърсачи, навярно разказвайки им за подвизите на първо-заселниците и техния дълъг път до този пустинен свят. Измежду оцелелите сгради са пръснати десетки атрибути от бита на някогашното население сега единствено свидетели на любопитните туристи и капризите на времето. От тревата те гледат метални бутала, части от турбини, колела от стари автомобили и дори стара бензинова колонка.

Картината е меко казано сюрреалистична. Чувстваш се сякаш всред декорите на един от онези каубойски филми, където всеки момент ще профучи някой ездач със свистящи покрай него куршуми. Естествено времето и природата са оставили безспорният си отпечатък и въпреки усилията на щата и фондацията Боди много от оцелелите от пожари сгради изживяват последните си мигове. Градът се намира на броени километри от границата с щата Невада и е разположен всред голи хълмове в подножието на масивите Сиера Невада на около 2600 метра над морското равнище. Разцветът му започва преди около 150 години, като само 20 години по-късно е едно от най-апетитните средища на златотърсачите с повече от 34 милиона долара годишен оборот. Преди век обаче изчерпаните ресурси и новоткрити залежи в други райони карат голяма част от населението да напусне и въпреки, че някои от мините продължават да функционират почти до втората световна война, градът поема по пътя на полузабравата и разрухата до началото на шестдесетте години, когато е обявен за Национален исторически обект.

Днес Боди e най-запазеният призрачен град в Калифорния и събира над 200 000 посетители годишно, в които се включих и аз, докосвайки се до едно недалечно минало, което бавно и прогресивно изчезва.

90 МИЛИ ОТ КУБА

Близо 30 години посрещах рождения си ден при минусови температури, често сняг, но в топла другарска атмосфера придружена с много шум, навалица и наздравици. Последните ми 5 остарявания поне се сбъднаха в топъл климат, радвайки се на приятно пролетните температури на Южна Калифорния през Януари, макар, че първата година съвсем ненадейно стана такъв бахър, че дори замръзнаха и портокалите, което бе определено изненада за всички, най-вече за гостите ми от Чикаго, които очакваха да се разхождат из Венис Бийч по джапанки, а си тръгнаха болни и премръзнали. Партитата обаче си останаха големи, шумни, все по-домашному, като комбинацията от приготовления плюс чистене отнемаха поне два дни и някак убиваха 90% от празника, което си е повече натоварване от колкото наслада от събитието. И за да е различен и весел животът ми реших на пук на първите му 35 годинки да сменя и климата и атмосферата. И ето ме във Флорида!

Преходът от западния до източния бряг на големият северно-американски континент се състои от 5 часов полет, 3 часа разлика във времето и евентуална надежда за накисване в УЖ топлите води на Атлантика дори и през Януари. Пет часовият полет, особено ако ти предлагат да зяпаш петъчните баскетболни мачове на НБА директно и то безплатно си е направо релакс със бонус! Трите часа разлика, понякога са по брутални и от десетте с България, но пък полетите на изток са винаги по-благоприятни, особено ако кацнеш в полунощ местно време и ти се пие бира, а домакините вече берат душа за сън.

Пристигайки преди пет години в Калифорния в очите ми плуваха сцените от "Спасители на плажа" в които Памела Андерсон кършеше съблазнителни форми по плажа в забавен кадър, и оставяше във влажните очи на парализирания зрител подозрителни съмнения за Калифорнийската мечта. Мечта която и Ред Хот Чили Пепърс пресъздадоха преди години в едно парче, но реалността за съжаление се оказа доста по-болезнена. Плажовете в Америка обикновено те посрещат с голяма табела, на която в рамките на 15-20 реда са изложени всички неща, които НЕ можеш да правиш. Някой в нечия градска управа е изхарчил доста народни пари докато сътвори целият този ферман, а очите на претръпналия плажуващ турист търсят обикновенно с надежда липсата на забрана поне за къпане. В Калифорния, нито може да видиш близко изглеждащи до Памела спасителки, нито пък с кеф а се цопнеш в океана, защото дори и лятото рядко предлага по приемлива топлота на океанската вода.

Идвайки във Флорида отново бях заложил на мита, че водата тук е целогодишен чай, и мисълта че всички Канадци, Нюйоркчани и изобщо севернощатници са си домъкнали и колите и задниците до тук за цялата зима ми вдъхваше надежда за успех. Отново обаче реалността имаше малко по-различни идеи от моите. Канадците, Нюйоркчаните и всички там други си бяха тук, което бе разбираемо, при все че по техните ширини рядко ставаше над нулата дори и през деня, а имайки в предвид, че средната им възраст бе над 70, трафика бе сравним с Калифорнийския, дори и при осезателна липса на азиатци. Успях да се накисна в океана все пак..... до кокалчета. За повече не ми стискаше. Последното нещо което ми се искаше е да лепна някоя двойна ангина и да си прецакам целия си тридневен престой тук.

Маями бийч се оказа интересен..... и пуст, поне самия плаж. Интересно е отивайки с хавлийка и идея за слънчеви бани да видиш хора предимно с якета и панталони да се търкалят по пясъка, което някак ти убива желанието да се разхвърляш на воля. От своя страна пък Оушън драйв бе претъпкан с хора и сергии. Вихреше се някакъв фестивал на изкуствата, който предложи дори и малък парад на стари коли. Десетките ресторантчета, кубинските кафенета и баровете създават част от настроението което очакваш. Кубинското присъствие тук е по-силно дори и от мексиканското в Калифорния. Поне в културно отношение. Храната, пурите и най-вече Кафеситото (двойно еспресо с много захар) са създали един микро климат, в който десетки, сигурно стотици хиляди кубинци успели да положат някога, някак крак на американска земя преди да бъдат хванати, виреят в страната на неОграничените възможности, но в достатъчно добра близост до родна ФиделоКастрия, с надеждата че някой ден ще се завърнат като завоеватели на собствената си обетована земя. Разбирам и ненавистта на УЖ местните американци към тях. Кубинец да говори английски е сериозна рядкост, което пък ми даде възможност да си потренирам испанския с една перуанка, която бе дошла да чисти апартамента на Мони, макар че не разбирах нито дума на придружаващият я кубинец.

Да си рожденник по американски е различно. Тук другите те водят някъде и те черпят, обикновено получаваш малка тортичка със свещичка и песен по-нежелание, често изпълнена от полвината сервитьори в ресторанта, последвана от бурни ръкопляскания. Аз си обичам да съм рожденик по български...и по американски, особенно ако мога да намажа и от тортата, че и безплатно мухито на Оушън Драйв (все се чудя защо не съм рожденник всеки ден, макар че както бе казал някой проблема на съвременния българин бил, че като му замирише на мента се чуди боб ли му се яде, мухито ли му се пие). За първи път от много години, гостите за скромното ми тържество бяха само 3-ма, а вечерята скромна.


ФЛОРИДСКИТЕ КЛЮЧОВЕ – Сигурно така би превел „The Florida Keys” някой роден радио водещ от тия, които превеждаха „Baby you know what’s up”, като „Скъпа ти знаеш как е там горе”. А името на „The Keys” идва от испанското „Cayo”, което пък означава малък остров. Въпреки всичко, тази върволица от малки острови, нанизани като пуканки по протежението на US Route 1, са играли ключова роля за формирането на историята на Флорида и особено последният от тях, най-южния от всичките - Key West, или на кратко Западният Ключ. Странно е как най-южната точка на континенталните щати се намира на остров, който пък се казва „Западен”, но това ще оставим на историците и на географите.

Пътуването до Кий Уест от Маями по вече споменатия US Route 1 си е само по себе си класическо изживяване. Километрите са само 170, но отнема близо 4 часа, най-вече заради едно лентовия път, заместил някогашната железница свързваща островите със сушата, а и заради заспалите туристи, които явно се наслаждаваха с пълни сили на тюркоазено-сините води на кораловият риф, жълто зелените палми обсипали малкото плажове, както и безграничното спокойствие, което те обзема на място като това. Донякъде човек се радва, че тези райски кътчета са останали в американско владение. Страх ме е да си помисля ако родните ни строителни предприемачи се бяха развихрили тук, каква безумна бетонна гора щяха да сътворят, с един размах и много изпрани пари. Хотелите са малко като цяло, а къщите преливат в искрящи цветове, доста типични за карибският район и култура.

Куй Уест е края или по-скоро началото на US Route 1. Трудно е човек да си представи как този не-голям остров със кройка три на шест километра, е бил най големият град във Флорида в края на вече по-миналият век с население от почти 20 000 души. Дълбоките води от югозапад са го направили идеално място за ключов пристан по пътя между Атлантика и Мексиканският залив. Дълги години производството на цигари и успеха на корабните работилници са помагали за разцвета и падението му, като за това са играли и не малка роля амбициите и апетитите на испанци и англосаксонци, както и безмилостната стихия на ураганите разрушавали почти до основи на няколко пъти този земен рай. Пиратските истории пораждат не малък интерес особено със споменаване на името Черният Цезър, африкански момък с размерите на Крали Марко (поне според легендата), създавал доста работа и проблеми на корабната индустрия и местните власти за почти десетилетие и намерил гибелта си на бесилото, доказвайки теоремата, че дори и да имаш собствен остров и сто жени, само минута невнимание и после цял живот мъртъв.

Седим си до голямата шамандура отбелязваща най-южната точка на континенталните щати, а Куба е само на 150 километра. Седят и още 50-на души на опашка за снимка с туристическият обект,а слънцето брутално напича точно отзад и снимките са отчайващо лоши, но всеки трябва да запечата поне един снимков момент пред тази светиня. Решаваме да отложим ритуала по-запечатване на нашите спомени за рано другата сутрин, когато слънцето напича идеално от изток, а мястото пусто. И понеже американците много обичат думичката НАЙ, тук на всяка сграда в радиус от 200 метра стои голяма табела известяваща „Най-южната къща в Америка”, „Най-южният магазин”, „Най-южният хотел”. Залезът по туристически се посреща на кея с кодовото име Sunset Point (Залезната точка), а вечерята след това е типично кубинска. Тук трябва да се опита и небезизвестния Key Lime Pie (опитът за точен превод е КЛЮЧОВ ЛИМОНЕН ПАЙ), който върви доста добре със Кафесито, което пък дава доста енергия за обиколка по баровете пръснати по главната улица Дювал. Тук е и бара в който е дошла музата и на Джими Бъфет за своята Маргаритавил, а само няколко пресечки по-надолу е другата светиня на острова къщата на Хемингуей, разположена точно срещу историческия Фар, който легендарният писател е използвал като добър ориентир за намиране на хасиендата си след пиянски вечери из баровете на острова. Разглеждаме и къщата и фара. Доста късчета история са пръснати из имението на автора на „Стареца и Морето”, живял и творил тук само девет години, но получил вдъхновение да създаде повече от половината си класически произведения. Младо момче ни развежда из стаите на двуетажната, къща изградена от масивни варовикови блокове, подхвърля плоски шеги за четирите съпруги и десетки други любовници на автора, показва ни няколко от многото шест-пръсти котки, за които има дори специално гробище и се опитва да си изкара някой друг долар бакшиш.

Намираме и най-хубавият плаж на острова. Под палмите се търкалят малкото туристи дръзнали да сложат бански. Някой рискуват да се потопят в мамещите тюркоазени, но студени води на Атлантика. Аз пак пропускам, може би следващият път, може би по-на юг.

И тръгва пак Земята по своят път около слънцето, а аз обратно към Лос Анджелис... Куба и Маями остават за гърба ми, но не за дълго, след месец пак ще мина от тук... а къде ли ще ме заведе следващият Ден Рожден...?

IN VINO VERITAS - или Направи си сам...Вино в Америка

Селският туризъм в Америка е нещо като кръстоносен поход на Луната, война с вятърни мелници под безмилостните шамари и опеката на съдебната система. Системата дори и в този отрасъл на туристическата индустрия е довела до безумни упътвания и правила с цел да не осъдиш случайно някого ако ти падне зъб например докато си вземаш душ.

Ето извадки от правилата за престой във една ферма:

- Електричеството в основната сграда е от генератор (хубаво е че поне го има);
- Рубен, менажера на фермата ще дойде събота следобед да напълни генератора (ще го почерпим с вино, нали е менажер);
- Рубен ще храни козите и кравите – може да го виждате през следобедите (явно кравите и козите не ядат сутрин);
- Кравите и козите са много приятелски настроени, моля ви наслаждавайте се на животните със завишено внимание, имайки в предвид че са все пак диви и не-тренирани (тук идва противоречието как домашни крави и кози минали психо-теста за правилно държание във ферма могат да бъдат все още наричани диви и не-тренирани);
- Наслаждавайте се на всичко което предлага ранчото, направете огън в определеното огнище, играйте на подкова, изследвайте хубавата местност (вдишайте...издишайте);
- Чувствайте се като у дома си (но не забравяйте че сте на гости);

Преди година почти стриктно спазвайки тези първични правила на живота във фермата Ния успява да отнесе 3-4 лози от инвентара на фермата с една четириколка тип голф количка. Ния е само на 10, макар, че бодри съвети й дава баща й седнал до нея съзерцавайки как лозите безмилостно се приближават към тях. Предполагам че съдбата понякога е малко иронична в такива ситуации, но пък ако баща й беше прочел и подписал следната декларация, можеше и да не се стигне до тук:

„Аз, като представител на себе си и на моето дете, съм напълно предупреден и посъветван от Ранчото и неговите членове, че трябва да носим подходящи каски за да предотвратим всякакви наранявания на главите ни в резултат на падане или други събития предизвикани от опасни дейности. Ние разбираме, че сме обект на наранявания от дейности на които сме изложени доброволно”.

Определено ранчото не минава за площадка за екстремни спортове, но пък никога не е лоша идея да си сложиш каска. Може някой метеорит да те отнесе докато отиваш до нужника или да си разбиеш канчето в ръба на масата при подходящи гравитационно-нещастно-алкохолни обстоятелства. (а и Ботев ако беше подписал нещо такова......). Очаквам скоро и в ресторантите да се подписвам, че ползването на нож си е моя лична отговорност и ако искам да разпоря вътрешностите на някой пред любопитните погледи на останалите клиенти на ресторанта, си е лично мой проблем и ще си понеса последствията най-благородно.

Заръките и съветите за живота в ранчото далеч не свършват с носенето на каска и запознаването с Рубен, кравите и козите.

- Рискът от нараняване от дейностите и използваната екипировка е огромен, включвайки дори потенциал от инвалидност и смърт (все още си мисля за метеорита, но добре че си имаме каски);
- Възможна е неизправност на собствена или друга техника.(ако на Ния някой и беше казал за спирачките......ама в учебника по трудово за 4 клас не го пише);
- Повечето дейности се извършват навън и има огромен риск от излагане на елементи, прекомерна горещина, хипотермия, въздействие на тялото от вода, инжектиране на вода в телесните отверстия, среща с натурални или изкуствени обекти,контакт с животни и риск от ритници, ухапвания, уплаха, спонтанно бягане или други реакции от непредвиден характер причиняващи наранявания или смърт (а аз си мислех, че психо-теста се е погрижил за всичко това);
- Атака или среща с насекоми, влечуги или животни (това може да ви се случи само тук);
- Инциденти или заболявания, които могат да се случат на отдалечено място, където няма налична медицинска помощ. (не дай боже да отидете в Хималаите);
- Изтощение, настинка, или виене на свят, което може да намали реакциите и може да увеличи риска от инциденти (за препиване обаче нищо не се казва);

Въпросното ранчо се намира в областта на Санта Инес (Santa Inez) – един от винарските райони на централна Калифорния. Името на областта идва от едноименната Мисия (Манастир) разположена в туристическото датско градче Солвенг. Мисията е джиросана с името си подир светицата Санта Агнес (Santa Agnes), което испанците обнародвали на Santa Inges, а англо-заселниците да не останат назад са добавили и своето Z накрая. Интересно щеше да бъде ако вместо англичани и датчани, тук се бяха заселили чехи например. Мисията сега щеше да се казва „Света Агнешка”.

Цялата област получила своята благословия и популярност заради мекият климат на живописните хълмове разстилащи се на север от тихоокеанското крайбрежие на Санта Барбара, а на запад чак до военната база Вандерберг. Винарската индустрия тук е имала зачатъци далеч преди Сухия режим в Америка, но чак през шейсетте и седемдесетте години на миналия век намира популярност и развитие. Днес в долината има над 70 винарни, което прави района конкуренция на винарските меки Напа и Сонома, а също е и обект на особен интерес най-вече след филма „Sideways” сниман в околността.

Следвайки древните традиции на поклонниците на Дионисий, скромен български колектив се бе събрал тук за трета поредна година за извършване на светия ритуал по бране, мачкане и благославяне на грозде с цел домашно производство на течността за която римляните са казвали, че е носител на истината и целомъдрието. Въпреки, че дебелите книги ни учат, че виното се е заразливало за първи път някъде по ширините между Армения и Иран, ние сме почти сигурни, че родната ни България, не е останала назад в исторически план и най-малкото в консумацията му със сигурност се конкурираме с французи и калифорнийци.

Скромната ни група от тридесет и седем души, включващи дузина непълнолетни помощници и две кучета атакуваха градината на Майк Сандовал. Целта – 300 кила грозде. Двамата с 88 годишния си баща ни приемат с отворени обятия, като на селски сбор, с големи усмивки и още по-големи сърца. Всички дружно въздишаме по спокойствието и уединението на фермата (тази на Майк). Тук сме само да си вземем дажбата от грозде, а ни чака ритуалния танц по мачкане, който по-традиция включва босите (желателно измити) крака на женската половинка раздвижени от балкански ритми и много алкохол. Майк е бивш музикален агент, ловец на таланти с две думи – Голяма работа. Тук обаче си е намерил вратата към просветлението и самооткриването и най-вече към винопроизводството. Черпи с вино усмихва се, и почти необяснимо за всеки помни имената на всички ни (представям си аз как се запознавам например с 30 индийци и накрая си помня само моето име). Самият гроздобер се превръща в един малък празник за телата и душите. Децата търчат между редовете с пълни с грозде кофи, девойките кършат снаги под ритмите на народна музика идваща от нечий телефон, десетки фото апарати документират събитието на фона на облачното небе, което обаче създава меки тонове и цветове като от картини на Владимир Димитров Майстора. Цялата тази суматоха леко обърква двете кучета, но не и домакините ни, които искрено се забавляват и се радват на цялото фиаско.

Имаме цели 3 дни, които пълноценно се използват за опознаване на района, дегустация на десетките разновидности на местното каберне, пино ноа, шира и най-вече за заслужена отмора. RUSAK е една от любимите ни винарни. За 9-те си долара опитваш 6 вина и взимаш чаша за спомен. Мезето е хубаво да си го носиш сам, а масите на терасата разкриват пред погледа позлатените и сякаш с гребен наресани редове от лози разстлани по хълмовете наоколо. Идилията е пълна, и дори дъжда не ни разваля много настроението. Хубаво е че метеоролозите от време на време не познават и за наше щастие вали само първата вечер.

Гореспоменатото датско градче Солвенг е друго място което преминаващият турист не пропуска. Основано е през 1911 година от група датчани избягали явно от студените зими на северните щати. Десетки ресторанти, хлебарници, пекарни и хотели в типичен Ханс Кристиан Андерсен стил предлагат различно за средния американец преживяване, а на нас пълнят очите със сълзи от радост и носталгия по старата Европа. Тук дори можеш да видиш и бюст на самия Ханс Кристиян, както и доста сполучливо копие на статуята на Малката Русалка, което далеч не ме отказва някой ден да отида до самия Копенхаген.

Ранчото с хилядите забрани и правила, далеч не е толкова лошо колкото си би помислил човек прочитайки всичките упътвания и указания за ползването му. Оказва се идеално за цялата ни комсомолска бригада и достатъчно отдалечено за да предпази съседите от нежелания джангър. Няколко километра по черен път те отвеждат до зелена полянка с няколко постройки. Най-голямата е самата къща, където е топло, светло и уютно. Три малки бунгала допълват малкия комплекс, като думата бунгало съвсем символично описва няколкото легла и някой друг скрин разположени в нещо като полу-палатка.

Козите, конете и ламите са на хвърлей разстояние и децата определено грабят от целият урок по натуралистика с пълни шепи. Двете кучета си намират две котки и спретват ремейк на „Приключенията на Спас и Нели”, а останалите герои са заети с виноприготвянето и пържоло-печенето. Дори и Ребека (единствената американка в групата) скача мощно в гроздето, след като и напомнят че от краката на блондинка виното ставало по-меко, а и като бъдеща българска булка трябва да свиква с тия неща. Всичко дружно се опитват да бият рекорда по ядене и пиене на Средногорска ловна дружинка, но само шепа храбри винари откарват до 6 сутринта.

И пак е ден добре върви опитомената галактика. Ден последен. След малка разходка по близките хълмове някой слизат до плажа, други лекуват махмурлука, а гроздовата каша поема към гаража на Петро, от където започва дългият и път от ферментация към бутилките и гърлата ни. И така до следващата година, и следващия гроздобер. Хубаво е че Трифон Зарезан е скоро, че да не губим форма. А до тогава - Наздраве!