ОСТРОВ КЮРАСАО - с колело из Карибска Холандия

Трудно е човек да постави равенство между думите Южна Калифорния и Студ! Но когато северняка докара прединфарктно състояние на портокаловата реколта и видиш, че съседите ти са сменили джапанките с ботуши, значи климата съвсем е омотал навигацията и започват да ти се въртят в главата едни по-топли дестинации.... Онези от вас които до вчера са ринали по метър и половина сняг, само за да излязат от вкъщи, биха ми се присмели от сърце, но какво лошо има в това да изпълниш пожеланията на дузина доброжелатели за рождения ти ден, които ти пожелават все по-нови и „по-тайнствени” дестинации. Та съвсем по рожденнически реших да си спретна следната рецепта-изненада:

1-2 градуса Калифорнийски студ,
1-2 лъжици желание,
8 часа самолетно търпение,
2-3 дена изпросена ваканция (в допълнение на няколко дена празници),
1 раница,
и Кюрасо ... (ама не синия всеизвестен алкохол....а цял един остров). Казват му и Кюрасао и Куракао (Curaçao) име с леко странен прозиход теоретично идващ от индианското му звание - Лековит остров, конкуриран от втората по популярност версия португалското – Coração, означаващо сърце (макар че португалската връзка долу горе свършва тук).

Интересностите започнаха още със задачата с транслирането ми от Студената Калифорния почти до Венецуела където е разположен самия остров. Няма да коментирам въпроса на един приятел който ме пита по-късно „И как стигна до там ?... С влак ли?”
От Холивуд, Калифорния до Холивуд, Флорида лесно - 5 часов полет с леко сърдити стюардеси. До следващия имах още 6 часа, с малката подробност че беше от друго летище, а беше и полунощ. Градския и извънградски автобусно-влаков транспорт в Америка почти никъде не може да ти свърши работа, защото като цяло или не съществува или не свързва точките между които искаш да се предвижиш. Не исках също да причинявам посреднощни разходки на любезната ми позната Мони да ме взема от едно летище и да ме оставя на друго, наслаждавайки се на 2-3 часа сън помежду, та взех гениалното решение да си наема кола. Уж малка бях резервирал пък ми дадоха цял Jeep Wrangler поради липса на други (даже кабрио). Възползвах се от домакинството на Мони и Кевин и от лека дрямка за 2 часа и се дотътрих до терминала на летището в Маями.

Dutch Express беше следващия авио-превозвач с директен полет до летище Хато в Кюрасао. Тук ме обзеха съмнения да не би да съм объркал полета, защото всички чакащи покрай мен бълваха само испански. От малкото информация, която бях събрал за острова, съвсем не бях останал с впечатление, че испанския е основен език. Папиаменто (коктейл от няколко африкански езика омесени с испанско-португалски и холандско-английски), заедно със самия дътч и чак тогава английски и испански, трябваше да е реда на основните говорими езици, а аз се чувствах сякаш съм на перуански пазар. Загадката се разясни, когато кацнахме и почти всички се юрнаха да гонят друг самолет за Венецуела.

Ярките цветове в които е разкрасено всичко наоколо те настройват някак по карибски още от самото летище. Как да не ти се изпише усмивка на лицето, като в залата на митниците видиш чевръст момък да пребоядисва стената от ярко оранжево в ярко жълто, а митничаря да жули тетрис на монитора на който уж трябва да се появяват нелегалните стоки (трябваше да взема луканка по дяволите). А на вън едно слънце...топло! Отказвам всички покани за такси, вземам двойно кафе с кеф и се мятам под един чадър докато чакам градския автобус. Не закъснява ...много (тук всичко се движи по островно време). Почти всички в автобуса са черни и усмихнати. Обикаляме доста квартали и спирки (повечето с дизайн-реклама на МакДоналдс) и след час сме в Отрабанда, един от централните квартали на Уилемщад, столицата на Кюрасао. Настройвам тялото и сетивата на тропичен режим, и търсейки първата щаб квартира за вечерта започвам да осъзнавам къде съм попаднал. Трудно е да опишеш цялата тази салата от цветове, сгради и хора, но желанието на холандците (притежаващи острова от няколко стотин години) да създадат малък Амстердам насред Карибите в комбинация с типичните за тези тропично-географски ширини разцветки те хвърлят в един съвсем друг свят. Пунта е квартала, с най-много туристи, скъпи магазини, ресторанти и изобщо всичко което може да задоволи всеки средностатистически турист пристигнал тук с един от многото крузове, директни полети от Амстердам или просто като мен от някъде си. Връзката между двата централни квартала е друга интересна атракция – плаващия мост „Кралица Ема”, който пропуска от време на време различно габаритни плаващи съдове по канала свързващ големия пристанищен залив с морската шир и създава възможност да хванеш малкия ферибот до другия бряг. И понеже основния поминък на острова не е туризъм, а добив и преработка на петрол голяма част от този залив е обсипан с рафинерии и товарни докове, които обаче са скрити добре зад хълмовете и не развалят пейзажа от централната част.

Обикновено не пътувам сам и поради това текущо изключение бях решил да пробвам така популярния CS (Couchserfing) с възможност да срещна местни интересни хора и да понауча нещо за острова от първа ръка. Малкото време, което предполагам имах преди да тръгна, не ми помогна да си намеря домакин та в крайна сметка бях резервирал стая в Ritz Suits, име което определено подвежда, но се оказа добра цена и удобно място за зле мебелирана стая стил IKEA посъбрала странни ухания от предишни обитатели. Всъщност това беше стара фабрика за сладолед трансформирана в малки студия, а част от сградата беше заета от някакъв медицински университет.

Следобеда бе достатъчен да поразгледам града, колорита, хората, няколко музея, от които и най-старата действаща синегога в западното полукълбо, с пясъчен под, да опитам малко местни деликатеси и да установя, че най-евтината бира е от най-долнопробната дупка, само на 2 преки от центъра и хотела, където съмнително професионално изглеждащи каки събираха жадни погледи. Всичко на острова бе сравнително скъпо, като се има в предвид, че е почти изцяло внос, но плодовете от пазара с лодки бяха добър компромис за набавяне на запаси.

Колорита на острова идва не само от цветната архитектура, но и до голяма степен от омесените близо 40 националности и култури, отразен най-вече в гореспоменатите говорими тук езици. Ориентацията по надписите из целия остров изисква сериозни полиглотски умения, като често срещани са весели думички, като Bon Bini – Добре дошли на Папиаменто, Baai – залив на Dutch, Dushi – което така и не разбрах, какво означава, както и надписа за автобусна спирка – Bushalte, което тъкмо мислех, че има добре звучащ африкански произход (бушалте), а се оказа че си е чист Dutch – Bus Halte. Веселбата настава, когато започнеш да търсиш или просто правиш безумни езико-гимнастики да прочетеш името на някоя от улиците, където холандците определено са поставили почти монопол. Имена като Вег Наар Велгелеген, Ниеве Каракасбаайвег или Щоут Нахт Дурманвег могат да ти докарат бърза форма на пелтечене, а да не говорим че чичко Google, почти не помага в намирането на какъвто и да е адрес на острова.

Имах цели 5 дни и желание да направя нещо различно и нестандартно и реших да обиколя острова с велосипед. Въпросителните и неизвестните се бяха понасъбрали, а информацията от персонала на хотела, че не мога да спя по плажовете на палатка и няма от къде да си наема колело хич не ми помогнаха на първо четене. Това обаче не ме отказа от първоначалния план и с малко търсене из нета намерих човека с байковете. Взе ме с кола на другата сутрин, защото нямаше начин сам да намеря адрес на улица без име, и отидохме до къщата му. Беше холандец на около 60 (така и не му разбрах името, но ще го кръстя Ханс) и живееше в сравнително нов квартал с големи къщи, сравнително далеч от централната част, но близо до Яхт клуба.

Холандското присъствие на острова е осезателно, както в архитектурно отношение, така и всред туристическия контингент и местното населене. Завоевателите от страната на лалетата са сложили крак по тези земи преди почти 500 години, изгонвайки испанците, взимайки своето парче от баницата на новия свят и превръщайки го в един от най-големите пазари на роби в района и то за дълго време. Робството тук е било брутално и продължително придружено с епични събития и герои в лицето на Тула – който като по холивудски блокбъстър успял да вдигне близо 5000 роби срещу робията, после бил драматично предаден от друг роб и поизмъчен дълго и продължително за назидание на всички останали. Робството видяло и своя край преди 150 години, но сегрегацията и днес се набива на очи, макар стандарта на живот на Кюрасао да надвишава този от повечето други карибски острови.

И така екипиран с байк и натоварен с раница поех на север. Започнах да събирам въпросителни погледи още в началото, тъй като бях единствения превземащ пътища на острова на не-моторизирано превозно средство на две колела. Имах някакви съмнения, че холандците са докарали велосипедните си навици и инфраструктура и тук, но уви борбата с трафика и разбитите улици остана само за мен. Всъщност положението не бе крайно критично, тъй като излизайки от града картината се промени достатъчно за да мога да карам по асфалта без да се опасявам, че следващата кола прелитаща със 100-на километра в час ще ме изпрати в кактусите или в най-близката болница. Да кактусите, тук бяха преобладаващи, а палмовите дръвчета, които всеки очаква на подобен тропичен остров, бяха по скоро декоративно озеленяване на паркове и плажове, явно не съвсем натурални за острова.

Превзех набързо двайсетина километра. Изпробвах издържливостта на байка по зачукан черен път (баш по обед в прилична жега), и когато вече седалката драстично взе да се очертава по задните ми части създаваща леко чувство на дискомфорт допълнен от вдълбаващата се рейка на раницата в гръбнака ми, .... спрях за почивка на езерото Ян Кок да поснимам диви розови фламингота. Тук посъбрах наново заинтригуваните погледи на няколко коли туристи, които явно се чудеха на велосипедния ми ентусиазъм и завиждаха на телеобектива с който снимах птиците от приятна близост докато те се мъчеха с телефони и сапунерки.

Югозападната страна на острова, където водата е спокойна, кристално чиста и безумно синя е обсипан с плажове, много плажове. Ивица от 20 километра събира над 40 от тях повечето предлагащи добри, на места прекрасни условия за гмуркане, макар част от тях да са частни, а достигането до други си е сериозна навигационна задача с елементи на трудна проходимост. Търсейки първия си плаж, хванах явно грешен път който по приличен баир (нагоре) ме закара до бариера с портиер на явно някакъв комплекс. Съвсем не чувствах че това е моето място, но реших да попитам какво има напред. След 10 минути, изчаквайки нелюбезността на чернокожия портиер и преминаването на 10-на коли, се спуснах по друг баир към крайбрежна улица обсипана с много нови къщи. Всичко бе пусто... Намерих някакъв ресторант с прилежащ към него плаж и след като оставих да ме убедят, че по-добро място за гмуркане от тук няма и мога да опъна снага на плажа само срещу поне един коктейл, реших че е време за заслужена почивка. Наградата ми беше едночасово заоблачаване и кристално синя вода с умрели корали, но поплувах с няколко цветни рибки, явно заблудени като мен. След първия неуспешен плажен опит, реших че трябва да намеря друг плаж за къмпингуване, тъй като слънцето, което се появи точно когато поех по баира на горе, бе започнало да слиза бавно и тъжно към западния хоризонт.

Следващия плаж се оказа също частен и желанието ми да си опъна палатката под някоя палма наслаждавайки се на залеза взе да отива в графа Трудно/Почти невъзможно. Проблемът беше, че следващите плажове бяха прилично далеч, а и засилените болки в задните ми части викаха отбой и искаха почивка. Хванах някакъв път и скоро се натъкнах на табела „Стаи под наем”. Младо момче ме зарадва, че всичко е пълно, но ме упъти към подобно място надолу по пътя – комплекс Фламинго. Мястото се оказа малко ваканционно курортче пълно с холандци, където всички бяха сравнително дългосрочно пребиваващи, собственика липсваше, също и места. Тук обаче срещнах Ариане – холандка, на четиридесет и няколко може би петдесет, останала без работа скоро и решила да презареди батериите и да получи просветление за бъдещето далеч от студената холандска зима. Ариане бе доста любезна и загрижена, че не е твърде безопасно да кръстосвам пътищата посред нощите с колело, камо ли да къмпингувам на неизвестно място, та реши да ми помогне да намеря къде да прекарам нощта. Метнахме се в колата й и пообиколихме наоколо. Едиственото място където имаха места и не беше много далеко се оказа комплексчето на Даниел (друг холандец), където малко куриозно вече имах направена резервация за последната вечер. Малкото Шеви Селта, (известно като Сузики Фън в Аржентина) успя да събере байка, раницата ми и нас двамата и Ариане ме остави в покоите на Даниел. Малкия комплекс беше известен по-скоро заради ресторанта си, който беше прилично скъп, но предлагаш разни интересни холандски деликатеси. Около него имаше няколко постройки със стаи, както и няколко съвсем непретенциозни бунгала, малък парник и басейн, и всичко това почти посредата на нищото. Определено ми допадна (не и цените в ресторанта). Имах за съседи още двама единаци като мен, мъж и жена, които не бяха от най-разговорливите. Момака беше някакъв индиец гмуркач, а жената по цял ден четеше.

Реших, че мястото е добра изходна точка за всички посоки на острова и че не е лошо да остана тук за следващите вечери. Палатката и всички останали къмпинг товари се оказаха съвсем ненужни, но поне нямаше нужда да ги разнасям с мен. На сутринта , с идеята да изпреваря пладнешките жеги, излязох рано само с малка раница и плажни атрибути. Бях набелязал няколко плажа на север в района на селцето Лагун. Навигацията с телефона се оказа печеливша, но не и черния път, който хванах водещ до няколко малки плажа. А те бяха абсолютно безлюдни и каменисти, пътят разбит и обсипан с тръни, а наоколо само бодливи храсти и игуани – абе романтика. Зачуках се на най-зачукания плаж, с единственото утешение, че си е само за мен. Малко шнорхелинг, после по картата тръгнах да проправям път към уж по-цивилизования плаж Лагун. Все пак има нещо много задоволяващо да си единствения кретен тръгнал по тия черни пътища с колело, където даже и коли не минават. Обнадеждих се в един момент като видях следи от други велосипедни гуми, но в един момент пътя свърши в залива на друг малък плаж раздаващ морски гледки на фона на тюркоазено синя вода и скални пещери. Пустия Джи-Пи-Ес показваше 400 метра до Лагун, а път нямаше. В този момент се появиха 3 местни момчета от храстите и с радост установих, че пътека има...вярно че бутах колелото, но след 15 минути пред мен се разкри ПЛАЖЪТ, такъв какъвто си го представях – с палмите, мекия пясък и сините тихи води на вдълбания залив.

Размазах се съвсем заслужено за няколко часа и понеже единственото кръчме на плажа дори към 1 на обяд не даваше изгледи да проработи поех на обратно и прилично огладнял атакувах първото крайпътно капанче, което се оказа идеално място за почивка, обяд и студена бира на прилични цени. Обяда включваше пиле с ориз (нищо че трябваше да е с картофи), но уникалността идваше от останалите герои във филма с елементи на местен социален битовизъм. Черна възпълна мома пригласяше на всички латино хитове дънещи от уредбата, в компанията на двама мъжаги (единия явно нещо като собственик, защото даже ми донесе маса и стол и действаше и като преводач при поръчките). В някакъв момент спря кола, излезе местен чичко носейки две празни бирени бутилки, смени ги за пълни и се качи обратно в колата да си допиват с чакащата леля. Капанчето бе разкрасено с почти новогодишни гирлянди, които сигурно по цяла година никой не маха.

Въртенето на педалите в жегата след обяда и бирата си беше добро изпитание за дух и тяло, но добре поне че разгадах вълшебните свойства на плажната кърпа, като омекотител за седалката. В този момент крайно много уважих всички ентусиасти дето обикалят държави, че и цели континенти въртейки педали и разбрах, какво имаше в предвид Володя Сорокин, като ми обясняваше за белега на вело-петешествениците. За награда се снабдих с бира и провизии от месния хоремаг, а лед за изстудяване взех от ресторанта на Даниел. На следващата вечер дори изпробвах и климатика като биро-изсутдител, което не проработи напълно, но имаше частичен успех!

Кюрасао освен плажове и интересна архитектура, има и цял един национален парк с цяла една планина. На дали 320-те метра на Връх Кристофел биха уплашили и най-незапалените планинари, но шанса да се види острова от най-високата му точка не бе за изпускане. Ден четвърти, взех радикално решение да оставя колелото и задните си части да отпочинат и да се възползвам от наличния междуградски транспорт. Наличността му бе всъщност доста съмнителна особено в неделя, а и никой не знаеше какво е точното разписание на автобусите, освен че се движат на два часа (което се оказа вярно, аз чаках само час и половина). Парка е сравнително голям и заема прилична част от северозападната част на острова. Входната такса е 12 долара, дори се опитаха да ми дадат байк под наем, на което с усмивка им благодарих и си поех по пътеката пеша. След половин час из гъсталака гледките на кактуси и храсталаци се допълниха от фона на недалечните брегове и морската шир. Определено флората и фауната се промениха леко с височината, а пътеката в последните си метри предложи прилагане на скромни катерачески умения, които някои от слизащите, с които се разминах, прилагаха по доста смехотворен начин. Срещнах петнадесетина души за двата часа към върха и обратно.

Панорамата от най-високата точка определено си заслужаваше, като я споделих с двойка холандци и един американец от Ню Йорк– Питър с който се запознахме на слизане. Оказа се, че учил в Калифорния съвсем близо до където живея сега и тъкмо се зарадвах че съм намерил млад пътешественик със сродна душа, той се оказа малко захлупен тип (учи история на изкуството) с не особено желание за социализиране, но поне ме остави на главния път нищо че отиваше в моята посока и можеше да ме закара, чак до хотела. Но както е казал народа всяко зло за добро, чакайки автобуса и възползвайки се от появилия се от някъде безплатен интернет за да се чуя с майка ми, се появи Ариане. И тя обикаляла из парка, само че с кола (тези 320 метра и се струваха явно прекалено много). Та от дума на дума ме покани да прекарам следобеда с нея, а тя отиваше към Уестпунт, най-северното градче до което не бях още стигнал, а се оказа перлата на острова. И не случайно – малки закътани плажове, кейчета с рибарски лодки вадещи прясна риба, цветни къщи пръснати по скалистия бряг, малки съвсем непретенциозни ресторантчета.

Следобедът бе приятен, придружен от обяд в малко ресторантче с изглед към залива собственост на двама американци. Собственичката раздаваше на всички гости около 6 листа двустранно разпечатани записки и упътвания за това какво и къде да види човек по острова. Някак си ми се искаше да попадна тук още първия ден, а не ден преди да си тръгна, но все пак по-добре късно от колкото...по-късно. Ариане се оказа интересен събеседник, говорихме за Перу, за пътувания, като цяло доста по-свежа личност от повечето холандци които срещнах. Залеза посрещнахме на друго известно място наречено Шете Бока, което също минава до някъде за национален парк. Боките (от испанското Boca – уста) представляват издълбани от значително по-бурните североизточни морски течения скални образувания, в които се разбива морската вода в удивителни форми, и на места бива изстрелвана на метри във въздуха. Тук брега е скалист и вулканичен, в коренен противовес с южните брегове.

Следващата сутрин с пълната вело-туристическа екипировка се завърнах в Уилемщад, а после върнах и байка, който геройски издържа четиридневния преход без нито едно произшествие и спукана гума. Няколко часа трябваше да спрягам глагола мотам се преди полета, който бе чак в 9 вечерта, а за капак на всичко без малко и да го изпусна, тъй като докато убивах 2-3 часа на летището с наваксване на последния епизод на „Под прикритие” (благодарение на безплатния нет) дочух да викат името ми. Имаше почти час до полета, а се оказа че всички чакат само мен. Самолета беше почти празен и три часа по – късно кацнах в Маями, където прекарах още ден на гости на Мони и намокрих банските за последен път в Атлантика. Калифорния ме посрещна с по-топли температури, а колегите ми на другия ден ме разобличиха по крещящия тен който бях прихванал.

КОЛУМБИЯ - ЧАСТ IV - Картагена и всичко останало

Преди близо половин век, Дон Педро де Хередиа въпреки съпротивата на местните карибски племена дава основите на една от най-емблематичните колониални крепости на новия свят – Картагена де Пониенте, наречена по-късно Картагена де Индианс, име вдъхновено от едноименният пристанищен град в Испания. Историята тук е пропита почти на всяка крачка, запечатана във всеки камък на десетките постройки от времето на дългогодишната испанска колонизация, масивните стени на стария град и зидовете на замъка на Сан Фелипе де Барахас. Дълги години испанците са предпазвали града от набезите на пирати и другоземци създавайки междувременно един от шедьоврите на колониалната архитектура на новия свят. Калдъръмени улици се процеждат между стотиците многоцветно боядисани сгради, старинни катедрали и десетки площади на стария град, днес обсипани с туристи и търговци. А туристите се изсипват с милиони от десетките пътнически крузове акостиращи на модерното пристанище. И тук както в Богота съвременното строителство и архитектура са разцъфтели в непосредствена симбиоза с величието на стария свят. Новият квартал Кастийогранде впечатлява със скайлайна от многоетажни хотели, конкурирайки дори тези в Маями Бийч, а десетки ресторанти, кафета и модерни магазини са пръснати по главните търговски улици.

Пристигнахме по обед и плъзнахме из старият град. Напечените от слънцето каменни стени и улици увеличиха ефекта от и без това горещия ден и местен търговец извади късмет, като набързо пробута десетина шапки спазарени с помощта на Мария-Луиза. А търговците, както на всяко подобно място са на всяка крачка всеки със своята стока, асортимент и тактика за привличане на туриста жертва, макар че като цяло не бяха брутално нагли, както на други подобни места. Явно жегата не провокираше сериозен работен ентусиазъм и повечето го раздаваха доста мързеливо. Най-амбицирани и често срещани бяха продавачите на плодове и кафе разнасящи големи табли или просто бутащи колички напред назад. Знойни чернокожи лели в искрящи африкански одежди се разхождаха с големи легени на главите си пълни със съблазнителни тропични плодове. Те обаче се оказаха по-скоро от гилдията на уличните артисти, тъй като при всеки опит да ги снимаш и бъдеш забелязан възпълните им създания на бърз ход притичват в рамките на личното ти пространство да си изпросят бакшиш. Далеч бях от мисълта, че някои от въпросните плодове изобщо и ставаха за ядене, но определено на естетичност го бяха докарали.

Порция риба в непретенциозен карибски ресторант, стотици снимки и двойно кафе изпито с кеф на площад Санто Доминго убиха набързо няколко часа. Залезът се оказа доста красив погледнат от кулите на Сан Фелипе де Барахас, а за вечеря ударихме по един огромен стейк под звуците и ритмите от продължаващия фестивал в Баранкия. Имах чувството, че друго по телевизията не предаваха тия дни.

На втория ден зарязахме историята и архитектурата на града, качихме се на скоростна лодка и само след около час се озовахме за малко в ...Рая. Не че съм бил там и на дали скоро бих отишъл, но ако съществува подобно място сигурно би изглеждало като един от десетките острови пръснати из целият Карибски басейн наоколо. Нашият се казваше Коколисо и на дали беше по-голям от 2 футболни игрища взети заедно. Все съм си мислел, че картичките от тези тропични острови са минали през ръцете на майстори на Фотошопа които са изкормили сатурацията и на последните ярки тонове на дъгата, но тук дори и с телефон на дали човек би направил лоша снимка. Тюркоазено синята вода, цветните рибки из кораловите рифове, палмите и хамаците пръснати около басейна те карат да се ощипеш до посиняване няколко пъти преди да разбереш, че наистина такива места съществуват. За миг треторазрядната Колумбия се превръща в първокласен курорт и набързо забравяш за мизерията от гетата. За пръв път в живота си сложих плавници и шнорхел и след като установих, че за да не се нагълта солена вода трябва да се диша само през устата, се насладих доволно на многоцветното разнообразие на кораловия риф.

Картагена беше и най-западната точка от пътуването ни. На следващата сутрин автобусът пое на изток връщайки ни обратно в района на Санта Марта. Определено за тези две седмици си наваксах пътуванията с автобус за последните близо 10 години в които съм извън България. Тук почти всеки ден по няколко часа се търкаляхме по седалките на не крайно „луксозния” автобус. Най-големият му проблем бе липсата на клапи на духалките от климатика, които бълваха студен въздух право в лицата. Пластмасовите бутилки от Кока-Кола обаче се оказаха доста практични в решаване на проблема. Поредната спирка от скоростната ни обиколка на карибско крайбрежие бе Парка Тайрона. Преходът от планината към морето изразен в десетки хиляди акъра вечно зелени тропически гори бе заклеймен во веки веков като национален парк с цел запазване на историческото и природно богатство на този район. Издръжката на парка явно идваше до голяма степен от входната такса (естествено приятно завишена за всички чужденци), както и от няколкото импровизирани къмпинга, които предлагаха по някоя зелена полянка под палмовите дървета за опъване на палатки, хамаци, както и някое друго бунгало с малко по-цивилизовани условия за по-претенциозните. С цел да запазят парка максимално незамърсен и натурален местните бяха наложили забрана за внасяне на найлонови торбички. Найлоновата торбичка обаче е един от най-важните атрибути на туриста, в нея влиза всичко и храна, и дрехи, и обувки, и мръсни чорапи. Успяхме да ги убедим поне да запазим поне пълните торби с храна (някак не исках всичките плодове които бяхме взели с Илиян да се омесят с дрехи и обективи).

Автобусът ни остави и ни пое друг по-малък и доста по-неудобен. Това само за малко, от там следваше уж час и нещо ходене до нашият къмпинг. Алтернативата беше да се наеме кон. След планинските целодневни преходи с тежка раница над 4000 метра, не върви да се оплаквам от час два разходка из джунглата, но се оказа, че тези малко повече от два часа ходене бяха най-неприятните от цялото пътуване. Проблемът дойде от сандалите които носех с мен през цялото време, но обух за първи път. Още от самото начало започнаха да престъргват кожата на краката ми, които след час започнаха да кървят и всяка стъпка си беше чист мазохизъм. Пътеката стига бързо до брега, а залеза ни хвана някъде по-средата. Беше топло и „приятно”, като изключим разранените ми крайници. За моя изненада през целия път срещнахме доста хора. Повечето бяха млади (предполагам студенти), малко или много хипари, явно мястото си имаше такава популярност. Нашият къмпинг се оказа цяло селище. Според Камила предишните N-1 пъти там е имало не повече от 20-на души. Сега бяха поне 300. Едвам си намерих празен хамак, другите бяха пристигнали преди нас. Мястото определено бе интересно и предразполага към няколко дневен престой, особено ако не ти пука много за лукса и удобствата. Тук всички бяха дошли за духовно просветление, вдъхновено от магическият плаж, високите палми, топлият климат или просто от пушенето на трева. А ние тъкмо се сляхме с цялата тази хармонична еуфория и пак трябваше да изчезваме. Карлос още сутринта се метна на един кон със все куфарите и изчезна да гони самолет за Канада (не с коня разбира се), а аз изхвърлих с кеф сандалите и се дотътрих до автобуса по джапанки, което пак бе болезнено, но в по-нормални граници.

Разделихме се с Илиян и още няколко души, които заминаха за Санта Марта, а ние продължихме на изток и вечерта пристигнахме в Риохача, последният голям колумбийски град по крайбрежието на път за Венецуела, която е на не повече от 100-на километра. Бащата на Камила живее тук и държи някакво барче, точно срещу хотела в който се настанихме. Корените му са от Ливан. В началото на миналия век голямо количество емигранти от Ливан, Сирия, Палестина, Йордания са избягали от Османското робство и са намерили тук своя нов дом. Споменавайки „хотел” не мога да се сдържа да не направя малко лирическо отклонение по темата – Хотели в Колумбия.

1. Топла вода – В Колумбия това е вода която е различна от замръзналата. Всеки хотел УЖ предлагаше топла вода, но тя бе до толкова топла, колкото да я изтърпиш. Първо място спечели хотелчето в Ел Кокуй, където душа представляваше пвц тръба излизаща от стената в чиито край бе закрепено някакво бойлерче, и като за бонус печелиш и задачката да намериш формулата при каква сила на водата, тя би била достатъчно топла, че да не замръзнеш, като единствен Илиян успя да разреши загадката а аз се изкъпах с какво имаше, но след 3 дни в планината всяка вода ни се струваше топла.
2. Интернет - Имаше го на повечето места, предимно във фоайетата на хотелите, добирането до паролата си беше голяма главоблъсканица, тук спечели хотела в Баранкия, където имаше два рутера на първия и петия етажи, но с различни пароли.
3. Архитектура – за външният изглед няма да коментирам, вътрешното оформление на места ме изуми тотално. Хотелчето в Екокуй поведе в резултата, след като видях как 3 легла могат да се поместят в рамките на 9-10 квадратни метра и стигането до най-отдалеченото от вратата ставаше с разместване на целия багаж. После дойде хотела в Риохача, тук за да стигнеш до втория етаж, се качваш първо на първия по стълбище по което ако носиш по-голям куфар трябва да се движиш настрани, после минаваш през целия първи етаж, за да стигнеш до стълбището за втория. Добре, че нямаше трети, че съвсем щяхме да се загубим. Леглата в стаите също бяха разположени с идеята, че трябва да си експерт в лабиринтите (топлата вода няма да я споменавам отново).

Обратно в Риохача. Градът е известен с добива на перли, сравнително стратегически пристанищен град, а района е дом и на хиляди местни индианци, населявали тази земи стотици години преди европейските заселници. Културата на тези племена е интересна. Базирана е на матриархалната система и жената е най-важна в семейството, въпреки че мъжете често имат повече от една жена и това е приемливо и нормално. На другият ден посетихме индианска ферма където живота за последните няколко десетилетия със сигурност не се е променил много. Нагостиха ни с местни ястия и напитки, лицата ни бяха разкрасени в колоритни гримове и станахме свидетели на традиционни танци изпълнени от няколко поколения индианци пресъздаващи отношенията между мъжа и жената. По-куражлиите от групата дори бяха пременени в индиански одежди и пресъздадоха не крайно лош кавър на танците. Местните индианци са известни с ръчно изработени чанти, колани, огърлици и всякакви сувенири. Почти е сигурно, че купувайки нещо от тях няма да намериш лепенка „произведено в Китай” и че тези пари отиват изцяло за поддържане на културата и бита им, и най-вече за усилията вложени в изработката.

Повечето от нас бяха в Колумбия близо две семици, по-голямата част от групата беше тръгнала от Кали още когато аз и Илиян търсехме апартамента на Мариа Луиза в Богота. Наближаваше нежеланият от никого край на това интересно пътуване. За мен не съвсем. Оставаха ми 3 дни и последната дестинация – Букараманга, където трябваше да гостувам на Нестор, бившият ми пенсиониран шеф.

Букараманга е на почти половината път между Санта Марта и Богота. Реших да хвана за последен път автобус до там, а след това имах вече резервиран полет за столицата. Хващането на автобуса бе пак забавен кадър от пътуването. С много помощ от лелите и братовчедите, както и на самата на Камила още в Риохача установихме, че е най-добре да се хване автобус от Санта Марта, където така или иначе щяхме да пристигнем вечерта. С пристигането на автогарата се оказа, че има автобус който тръгва след 10 минути, а следващия е чак след 3 часа. Реших да хвана първия, което ми остави 9 минути да си намеря всичкия багаж и да си кажа чао със около 20 души. Добре, че Камила и един французин ми помогнаха с билета и багажа, даже ми взеха и нещо за хапване. Автобуса обаче беше Мерцедеса на всичките автобуси с които бях се предвижвал до сега. Седалките бяха удобни и широки с достатъчно място дори да се излегнеш. До мен нямаше никой, което си беше даже бонус. Появи се обаче шофьора или помощникът му и взе да снима всички с видео камера. Така и не разбрах за какво беше тази мярка за сигурност, сякаш возят затворници и гледат някой да не избяга по път. Очакваше се да пристигнем в Букараманга в 5:30-6:00 сутринта, а Нестор дори не знаеше кога и с какво ще пътувам, а за сметка на това аз не знаех адреса му. Нещата се наредиха някак след като накарах Камила да му се обади и после да ми изпрати е-майл с адреса, който успях някак да отворя през Киндъла си през нощта. Пътуването бе сравнително спокойно без хилядите спирания, които правихме при другите пътувания в планината. Спах през повечето време. Рано сутринта пристигнахме в Букараманга. Нестор го нямаше на автогарата и реших да хвана такси до тях. Заварих го почти по пижама.

Букараманга е петия по големина град в Колумбия, с население повече от един милион души. Разположен е в платото на Кордилера Ориента, един от трите големи масива на Колумбийските Анди. На юг от града се простира впечатляващия Каньон на реката Чичамоча успоредно на който се вие главният път в посока към Богота. Пътят е еднолентов, а завоите и камионите хиляди. Потеглихме с Нестор точно по него на юг към градчето Сан Хил. Известно е като столицата на екстремните спортове в Колумбия, предлагащо прекрасни условия, за планинско колоездене, рафтинг и дори парапланеризъм, все достатъчно апетитни за мен неща.

Не трябваше много да умувам в какво да се забъркам, защото след като видяхме малък микробус с парапланери изрисувани по него на един паркинг, 15 минути по-късно заедно с трима колумбийски пилота и двама немци пъплехме по някакъв баир към поляната за излитане. Вятъра бе доста силен и условията за излитане не много добри. Немците се захванаха да пият бира, а аз нервно чаках да литнем, най-вече заради Нестор, който бе дошъл по разбития път с Пежото си и искаше да тръгваме по-скоро. В крайна сметка късмет извадих само аз (немците така и не стигнаха от бирата до баира). Ще си призная честно не бях впечатлен, може би защото след парапланинга в Непал с гледките към Хималаите надали нещо би могло да ме разтърси адски много. Второ поляната за излитане и кацане бе една и съща и общо взето висяхме във въздуха, което дори не бе точно така, защото вятъра бе ужасно силен и през цялото време се въртяхме. Трето стана ми ужасно лошо на стомаха. Кацнахме след повече от половин час горе, а трябваше да е само 15 минути. Долу ни посрещнаха и двама полицаи с бири в ръце, като явно ми се радваха на куража да литнем в този вятър.

Вечерта отидохме във вилата на Нестор. Тук определено видях другия край на колана на социалното разделение в страната. Едно от платата над града приютява стотици вилни квартали с нови, просторни къщи с големи дворове. Е не всичко изглеждаше като хълмовете на Бевърли Хилс, но бе в сериозен контраст със останалото, което бях видял до сега. Нестор довършваше постройката със джакузито, като след няколко седмици очакваше доста гости за 70-годишнината си. Брат му има къща съвсем на близо. Нестор прекарва половината от седмицата си в къщата, другата а половина в града. Ех има човека времето и средствата да се наслаждава на този живот, завиждам малко и искам да мога и аз така, но доста преди да стана на 70. Вечерта играем на карти със семейството на брат му и съседите, ядем вкусни плодове откъснати от градината. Превалява дъжд. На другия ден отиваме до местния пазар, поглеждаме каньона от горе, пътя от предишния ден се вие като змия по зелените баири. Остава малко време и за Парка Чичамонга от където тръгва дълъг кабинков лифт свързващ двата края на каньона.

Последна вечер. На следващия ден ме чакат три полета до Лос Анджелис. Оставам с прекрасни впечатления от тази интересна страна. Дано скоро пак ме поканят на сватба ...някъде...далеч...