Таяхме скрита надежда, че времето ще бъде с нас през следващите няколко дни, защото така нареченият Рутбърн трак бе известен като един от най-живописните в района. През първият ден ни очакваше лек преход с не голяма денивелация до първата хижа наречена Рутбърн Фолс (Рутбърнските водопади). Хижата се намира на границата на дървесната растителност на около 900 метра надморска височина. Пътеката е широка и ясна пресича потоци и реки, обсипана е със мъх и папрат. Слънцето се обаче се скри зад едни гъсти облаци и още преди да стигнем до хижата започна да вали.
Пристигнахме в ранният следобед. Дъждът се бе усилил, мъгла покриваше хълмовете и долината, а слънцето бе останало зад тъмните облаци отнасяйки със себе си надеждата ни за хубаво време. От планината пристигаха туристи подгизнали до кокал. За нас остана утехата, че се добрахме до тук сравнително сухи, макар, да ни се ревеше, като знаехме какво ни чака на другия ден.
Хижите тук са доста семпли, но функционални. Обикновено има едно или две помещения за спане, в които има двуетажни нарове покрити с дюшеци. Всеки си носи собствен спален чувал, а възглавницата е лична импровизация. Ситуацията малко ми напомни хижичките в Непал, но там стаите бяха за по 2-ма 3-ма, а тук големи общи спални за по 20-30 души. Другото важно помещение е трапезарията. Тук е най-топло и уютно. Храна си носиш сам, но готвенето е лесно с наличните газови котлони и мивки. Обикновено има поне един хижар, който към 8 вечерта привлича вниманието на всички и в не дълга реч дава информация за района, времето през следващите дни, както и за правилата в хижата.
На стените на трапезарията на тази хижа бяха окачени две големи платна на които на многобройни езици бе написано ”Добре дошли на Рутбърнските водопади. Весела и Мирна Коледа”. Това са точните думи с които това послание бе написано и на Български език. Всички се чудехме на идеята за тези многоезични творби, когато хижаря обяви за награда един огромен шоколад за този който успее да определи всичките 25 езика на едно от платната. За наше щастие на него бе и българският вариант, което си беше цели 4% кредит. Габи при вида на шоколада веднага извади лист и химикал и всички започнахме да умуваме и да прилагаме лингвистичните си познания. Колкото и човек да си мисли, че познава и различава чужди езици, оказва се че от 25 на пръв поглед можеш да посочиш със сигурност не повече от 5-6. Още една две групи от присъстващите се захванаха сериозно със задачата и състезанието се развихри с пълна сила. Изненадващо към нас се присъедини един новозеландец на средна възраст, който ни в клин ни в ръкав изтърси нещо на български. Всички зяпнахме с учудване. Оказа се че бил прекарал известно време в България, а освен това имаше познания и за доста от другите езици, което ни дойде от полза.
В крайна сметка след близо 40 минути главоблъскане и умуване се оказа, че бяхме разгадали 21 от 25 езика. Шоколада така и не получихме, но и другите не се справиха с предизвикателството много по-добре. За нас остана утехата, че познахме най-много и научихме че съществуват езици, като мадагаскарски, кастилянски и галски.
Хижата бе препълнена, въпреки късният есенен сезон. След няколко седмици хижарите щяха да си тръгнат, и тези планински подслони ще преминат в зимен хибернетичен режим, без газ, топлина и стопанин, но все пак оставайки подслон за търсачите на зимни усещания в планината. И така до следващата пролет (т.е някъде през Октомври). Повечето гости туристи бяха новозеландци. Изненада ме колко много деца бяха тръгнали по планинските пътеки заедно с родителите си. Местните бяха винаги усмихнати и дружелюбни. Почти всички носеха смешни чорапогащи стил пчеличката Мая с обути върху тях къси панталони. Естествено ние не бяхме единствените иностранци сред гостите на хижата. Сред тълпата се открояваха трима сингапурци (дано не бъркам националността), с доста лоша екипировка и оскъдно количество храна. Три дни завалиите го караха само на спагети и на втората вечер се смилихме и ги нагостихме с топла супа. Запознахме се и с една Германка (чието име така и не разбрах, но ще я нарека просто Ингрид), която пътешестваше сама със своят апарат. Винаги е интересно да срещнеш такива хора, които са хлопнали вратата на средностатистическият си живот и са се впуснали в търсене на неочакваното, различното и предизвикателното,с две думи всичко това което предлага големият свят. Ингрид явно хареса нашата компания, като повечето време се движеше с нас и се снимахме взаимно.
Понякога и боговете чуват молбите на земните си раби и като с магическа пръчка могат да превърнат дъжда, мъглата и сивият ден, във слънчева ода на радостта. Никой не повярва на очите си на сутринта когато ярко слънце огря скритите от облаци от предишният ден хълмове. Небето бе сякаш погълнало мъглата и дъжда раздавайки своите сини багри на всичко и всички.
Напускайки хижата, напуснахме и гората. Тук както споменах и по-рано дърветата свършваха под 1000 метра надморска височина, което е определено доста под трите хиляди метра , до където виреят борове в Северна Америка. Пейзажът ми напомни високопланинските поляни в родния Балкан. Пътеката се виеше непринудено между езерца и ручеи, а времето бе топло и приятно.
След час достигнахме малък заслон, където оставихме раниците и решихме да изкачим не далечен връх с идеална гледка към заснежените върхове на Южните Алпи. Въпреки появата на облаци в далечината гледката бе внушителна и заслужаваше изкачването и отделеното време. Пътят към следващата хижа продължи по западният склон на планината. В далечината дори можеше да се видят небезизвестните фиорди, както и късчета от Тазманийско море, които щяхме да видим от близо ден по-късно.
Следващата хижа наречена Лейк Макензи бе разположена до едноименното езеро, които се криеха в приятна долина, заобиколена от внушителни скални масиви. Преди да достигне езерото пътеката потъва в мистична гора, изрисувана сякаш от Толкин във „Властелина на Пръстените”. Всяко камъче, дърво и клонка бяха покрити с отровно зелен мъх създавайки приказно-мистична атмосфера, където очакваш всеки момент някое дърво да раздвижи клони и да заговори с мек тембрист глас.
Хижата не се различаваше коренно от предишната, подобни спални, трапезария и много хора. За повечето хижи бяха необходими предварителни резервации поради големият интерес и посещаемост особено през сезона. Само на 10 минути пеша се намираше и къмпинг, който бе разположен на малка полянка близо до езерото и заограден със букови дървета покрити с мъх. Мъглата бе слязла ниско до езерото и скриваше внушителният Емили Пийк.
Местният хижар малко се поувлече с приказките, нямаше игра и награда, но за сметка на това всички си легнаха рано, явно изморени от дневния преход.
Сутринта отново ни посрещна със слънце. Определено имахме късмет тези три дни със времето. Очакваха ни няколко часа слизане до колата. Пътеката навлезе в буковата гора, като от време на време се минаваше покрай високи водопади, най-впечатляващият от които се нарича Ърланд Фолс и сипе водите си от 174 метра.
След бърз обяд в хижа Хоуден се разделихме с Ингрид и се спуснахме към паркинга. Беше ранен следобед и след бързо освежаване решихме да отскочим до Милфорд Саунд, един от най-известните фиорди на Южния остров, който се намираше само на двайсетина километра. Прогнозата за следващият ден бе дъждовна и искахме да видим това творение на природата в по-хубаво време, макар че следващият ден щяхме да се върнем там за пътуване с каяци.
Няма коментари:
Публикуване на коментар