Ето извадки от правилата за престой във една ферма:
- Електричеството в основната сграда е от генератор (хубаво е че поне го има);
- Рубен, менажера на фермата ще дойде събота следобед да напълни генератора (ще го почерпим с вино, нали е менажер);
- Рубен ще храни козите и кравите – може да го виждате през следобедите (явно кравите и козите не ядат сутрин);
- Кравите и козите са много приятелски настроени, моля ви наслаждавайте се на животните със завишено внимание, имайки в предвид че са все пак диви и не-тренирани (тук идва противоречието как домашни крави и кози минали психо-теста за правилно държание във ферма могат да бъдат все още наричани диви и не-тренирани);
- Наслаждавайте се на всичко което предлага ранчото, направете огън в определеното огнище, играйте на подкова, изследвайте хубавата местност (вдишайте...издишайте);
- Чувствайте се като у дома си (но не забравяйте че сте на гости);
Преди година почти стриктно спазвайки тези първични правила на живота във фермата Ния успява да отнесе 3-4 лози от инвентара на фермата с една четириколка тип голф количка. Ния е само на 10, макар, че бодри съвети й дава баща й седнал до нея съзерцавайки как лозите безмилостно се приближават към тях. Предполагам че съдбата понякога е малко иронична в такива ситуации, но пък ако баща й беше прочел и подписал следната декларация, можеше и да не се стигне до тук:
„Аз, като представител на себе си и на моето дете, съм напълно предупреден и посъветван от Ранчото и неговите членове, че трябва да носим подходящи каски за да предотвратим всякакви наранявания на главите ни в резултат на падане или други събития предизвикани от опасни дейности. Ние разбираме, че сме обект на наранявания от дейности на които сме изложени доброволно”.
Определено ранчото не минава за площадка за екстремни спортове, но пък никога не е лоша идея да си сложиш каска. Може някой метеорит да те отнесе докато отиваш до нужника или да си разбиеш канчето в ръба на масата при подходящи гравитационно-нещастно-алкохолни обстоятелства. (а и Ботев ако беше подписал нещо такова......). Очаквам скоро и в ресторантите да се подписвам, че ползването на нож си е моя лична отговорност и ако искам да разпоря вътрешностите на някой пред любопитните погледи на останалите клиенти на ресторанта, си е лично мой проблем и ще си понеса последствията най-благородно.
Заръките и съветите за живота в ранчото далеч не свършват с носенето на каска и запознаването с Рубен, кравите и козите.
- Рискът от нараняване от дейностите и използваната екипировка е огромен, включвайки дори потенциал от инвалидност и смърт (все още си мисля за метеорита, но добре че си имаме каски);
- Възможна е неизправност на собствена или друга техника.(ако на Ния някой и беше казал за спирачките......ама в учебника по трудово за 4 клас не го пише);
- Повечето дейности се извършват навън и има огромен риск от излагане на елементи, прекомерна горещина, хипотермия, въздействие на тялото от вода, инжектиране на вода в телесните отверстия, среща с натурални или изкуствени обекти,контакт с животни и риск от ритници, ухапвания, уплаха, спонтанно бягане или други реакции от непредвиден характер причиняващи наранявания или смърт (а аз си мислех, че психо-теста се е погрижил за всичко това);
- Атака или среща с насекоми, влечуги или животни (това може да ви се случи само тук);
- Инциденти или заболявания, които могат да се случат на отдалечено място, където няма налична медицинска помощ. (не дай боже да отидете в Хималаите);
- Изтощение, настинка, или виене на свят, което може да намали реакциите и може да увеличи риска от инциденти (за препиване обаче нищо не се казва);
Въпросното ранчо се намира в областта на Санта Инес (Santa Inez) – един от винарските райони на централна Калифорния. Името на областта идва от едноименната Мисия (Манастир) разположена в туристическото датско градче Солвенг. Мисията е джиросана с името си подир светицата Санта Агнес (Santa Agnes), което испанците обнародвали на Santa Inges, а англо-заселниците да не останат назад са добавили и своето Z накрая. Интересно щеше да бъде ако вместо англичани и датчани, тук се бяха заселили чехи например. Мисията сега щеше да се казва „Света Агнешка”.
Цялата област получила своята благословия и популярност заради мекият климат на живописните хълмове разстилащи се на север от тихоокеанското крайбрежие на Санта Барбара, а на запад чак до военната база Вандерберг. Винарската индустрия тук е имала зачатъци далеч преди Сухия режим в Америка, но чак през шейсетте и седемдесетте години на миналия век намира популярност и развитие. Днес в долината има над 70 винарни, което прави района конкуренция на винарските меки Напа и Сонома, а също е и обект на особен интерес най-вече след филма „Sideways” сниман в околността.
Следвайки древните традиции на поклонниците на Дионисий, скромен български колектив се бе събрал тук за трета поредна година за извършване на светия ритуал по бране, мачкане и благославяне на грозде с цел домашно производство на течността за която римляните са казвали, че е носител на истината и целомъдрието. Въпреки, че дебелите книги ни учат, че виното се е заразливало за първи път някъде по ширините между Армения и Иран, ние сме почти сигурни, че родната ни България, не е останала назад в исторически план и най-малкото в консумацията му със сигурност се конкурираме с французи и калифорнийци.
Скромната ни група от тридесет и седем души, включващи дузина непълнолетни помощници и две кучета атакуваха градината на Майк Сандовал. Целта – 300 кила грозде. Двамата с 88 годишния си баща ни приемат с отворени обятия, като на селски сбор, с големи усмивки и още по-големи сърца. Всички дружно въздишаме по спокойствието и уединението на фермата (тази на Майк). Тук сме само да си вземем дажбата от грозде, а ни чака ритуалния танц по мачкане, който по-традиция включва босите (желателно измити) крака на женската половинка раздвижени от балкански ритми и много алкохол. Майк е бивш музикален агент, ловец на таланти с две думи – Голяма работа. Тук обаче си е намерил вратата към просветлението и самооткриването и най-вече към винопроизводството. Черпи с вино усмихва се, и почти необяснимо за всеки помни имената на всички ни (представям си аз как се запознавам например с 30 индийци и накрая си помня само моето име). Самият гроздобер се превръща в един малък празник за телата и душите. Децата търчат между редовете с пълни с грозде кофи, девойките кършат снаги под ритмите на народна музика идваща от нечий телефон, десетки фото апарати документират събитието на фона на облачното небе, което обаче създава меки тонове и цветове като от картини на Владимир Димитров Майстора. Цялата тази суматоха леко обърква двете кучета, но не и домакините ни, които искрено се забавляват и се радват на цялото фиаско.
Имаме цели 3 дни, които пълноценно се използват за опознаване на района, дегустация на десетките разновидности на местното каберне, пино ноа, шира и най-вече за заслужена отмора. RUSAK е една от любимите ни винарни. За 9-те си долара опитваш 6 вина и взимаш чаша за спомен. Мезето е хубаво да си го носиш сам, а масите на терасата разкриват пред погледа позлатените и сякаш с гребен наресани редове от лози разстлани по хълмовете наоколо. Идилията е пълна, и дори дъжда не ни разваля много настроението. Хубаво е че метеоролозите от време на време не познават и за наше щастие вали само първата вечер.
Гореспоменатото датско градче Солвенг е друго място което преминаващият турист не пропуска. Основано е през 1911 година от група датчани избягали явно от студените зими на северните щати. Десетки ресторанти, хлебарници, пекарни и хотели в типичен Ханс Кристиан Андерсен стил предлагат различно за средния американец преживяване, а на нас пълнят очите със сълзи от радост и носталгия по старата Европа. Тук дори можеш да видиш и бюст на самия Ханс Кристиян, както и доста сполучливо копие на статуята на Малката Русалка, което далеч не ме отказва някой ден да отида до самия Копенхаген.
Ранчото с хилядите забрани и правила, далеч не е толкова лошо колкото си би помислил човек прочитайки всичките упътвания и указания за ползването му. Оказва се идеално за цялата ни комсомолска бригада и достатъчно отдалечено за да предпази съседите от нежелания джангър. Няколко километра по черен път те отвеждат до зелена полянка с няколко постройки. Най-голямата е самата къща, където е топло, светло и уютно. Три малки бунгала допълват малкия комплекс, като думата бунгало съвсем символично описва няколкото легла и някой друг скрин разположени в нещо като полу-палатка.
Козите, конете и ламите са на хвърлей разстояние и децата определено грабят от целият урок по натуралистика с пълни шепи. Двете кучета си намират две котки и спретват ремейк на „Приключенията на Спас и Нели”, а останалите герои са заети с виноприготвянето и пържоло-печенето. Дори и Ребека (единствената американка в групата) скача мощно в гроздето, след като и напомнят че от краката на блондинка виното ставало по-меко, а и като бъдеща българска булка трябва да свиква с тия неща. Всичко дружно се опитват да бият рекорда по ядене и пиене на Средногорска ловна дружинка, но само шепа храбри винари откарват до 6 сутринта.
И пак е ден добре върви опитомената галактика. Ден последен. След малка разходка по близките хълмове някой слизат до плажа, други лекуват махмурлука, а гроздовата каша поема към гаража на Петро, от където започва дългият и път от ферментация към бутилките и гърлата ни. И така до следващата година, и следващия гроздобер. Хубаво е че Трифон Зарезан е скоро, че да не губим форма. А до тогава - Наздраве!
Няма коментари:
Публикуване на коментар