петък, март 18, 2011

НЕПАЛ 2010 - Равнините

Родното място на Буда

Будизмът, както много хора евентуално са запознати, не е религия, а философия изградена от Сидхарта по късно известен като Шакиямуни Сидхарта Гуияма или просто Буда, което пък означава – „пробуденият”. Будизмът е начин на мислене, начин на живот, един път към намирането на себе си в материалният свят, духовно просветление и изграждане на духа по пътя му към небитието. Едно от най-свещените места на пилигримите е Лумбини – родното място на Лорд Буда. Селището е разположено почти на границата със Индия в сравнително равните части на Непал. Още със слизането от планината към равнините се усеща осезаема промяна в климата архитектурата и хората. Тук всички са високи, слаби и докато по хималйаските пътеки имаш усещането, че си по скоро в Тибет, тук се чувстваш почти като в Индия, макар да не съм бил и на двете места.

Тръгнахме от Покхара с нов шофьор рано сутринта. Почти 3 часа пътувахме по вече познатият ни път от предишния ден. Оставяйки планинските пътища зад гърба си за първи път се качихме на така наречена магистрала, единствената разлика при която беше, че се движехме на няколко пъти с почти 60 км/ч, и платихме няколко такси. Останалото бе както и преди, дупки, прах, трафик. На няколко километра от Лумбини влязохме и в леко задръстване поради така наречено асфалтиране на едното платно. На мен ми изглеждаше по-скоро като замазка с катран, но явно трябваше да се оправдаят някакви пари и да се показва строителна активност. По повечето пътища се виждаха големи табели за рехабилитация на пътната мрежа, явно спонсорирани от някаква организация, но както и в България нещата напредваха със скоростта на заспал охлюв, и тук надеждата за хубави пътища през този век се бе изпарила.

Пристигнахме чак към един след обед. Комплексът се оказа големичък и бързо спазарихме 4 рикши уж за по-бързо и удобно предвижване. Само на това не бяхме се возили още, но определено за момента спечели наградата за най-неудобен превоз, който единствено бе изпреварен от сафарито със слон на следващият ден.





Храмът където се намира камъкът на който е бил роден Буда събира най-голямата тълпа туристи и поклонници.





Огромно дърво бе приютило под плътната си корона десетки пилигрими които слушаха ведрият глас на духовен гуру-монах ронещ вопли и молитви със силен мегафон.



Комплексът трябваше да приютява будистки храмове на различни държави, включващи страни дори като Франция и Австрия. За изненада на туриста завършени са само 3 или 4 от предвидените почти 20 и след половин часова обиколка по прашните пътеки интересът ни умря напълно. Тук също както и с проектите за обновяване на пътищата нещата бяха подчинени на велики идеи и увековечени с почти нулев резултат. Превозът с рикшите определено бе най-запомнящото се за деня, най-вече с неудобството си. Вечерта трябваше да пристигнем в парка Читван и потеглихме отново по прашните разбити пътища, наслаждавайки се за втори път на задръстването на което бяхме попаднали по-рано. Времето бе топло и задушно, а въздухът влажен и тежък. Беше почти десет когато Тойотата спря пред вратите на сравнително голям хотелски-комплекс. Бяхме посрещнати както подобава и въпреки, че официалната вечеря бе отдавна отминала, домакините ни бяха така добри да ни нагостят. Стаите бяха хубави приятно декорирани, имаше дори климатици, които така и не се наложи да използване въпреки топлото време. Като усещане мястото бе доста релаксиращо, сякаш се намирахме в санаториум с горещи извори и благовонни масла :-).

Национален Парк Читван

Следващата сутрин, след обилна закуска, ни предстоеше дългоочакваното сафари със слонове. Десетки туристи се качваха или слизаха от изморените животни, бабички продаваха банани, които се оказа че слоновете не можели да ядат, изобщо усещането бе като на селска автогара. Върху всеки слон има нещо като платформа на която се събират до 4 души с крака висящи навън. Водача седи точно зад главата на слона и със подритване, почесване зад ушите, както и потупване (понякога доста силно и брутално) направлява тази огромна жива маса из горите на парка.



Както споменах по-рано рикшата бе с пъти по-удобна. Проблемът бе, че евентуалната липса на баланс на пътниците накланя значително тази малката платформа на една страна и цялото придвижване става отчайващо неприятно и дори болезнено. Слонът е интелигентно животно, но си има своите капризи. Нямахме шанса да паднем, но нашият определено се запъвана на няколко пъти преминавайки през гъсти шубраци или по-стръмни пътеки. Цялото преживяване като цяло бе приятно (изключвайки самото возене), имахме шанса да видим два носорога – малко с майка си, маймуни, диви свине, пауни, сърни, дори диви петли.



Прекосихме реката на два пъти, но не видяхме крокодили въпреки, че дебнеха наоколо. Малко повече от час продължи импровизираното сафари след което се върнахме в хотела.



За следобеда ни бяха приготвили разходка с лодка и обиколка из джунглата. Лодката се оказа доста паянтова едно-дръвка в която постоянно имаш усещането, че можеш да се обърнеш и да станеш лесна храна за крокодилите. Този път видяхме поне 4 такива, както и доста интересни птици. Въпреки няколкото опита да преобърнем лодката излязохме сухи и невредими и се отправихме към една „Детска градина” за слонове. Тук имахме шанс да видим слончета близнаци, доста рядко срещано явление. Малчуганите тъкмо навършваха 2 години. Младо момче ги тренираше с команди за лягане, ставане, явно от малки ги подлагаха на интензивно обучение.



В този комплекс имаше повече от 20 слоници с малки слончета. Оказа се че бащата е един единствен див слон, който навещава съпругите си от време на време и поддържа слонското поколение. Водачът ни бе местен доста интелигентен човек, казваше се Брама. Говореше приличен английски и познаваше добре района. Поснимахме слоновете и напъплихме в самата джунгла.



Вървенето ставаше в китайска нишка без много шум. Срещата с носорог нямаше да е приятна за никого и гледахме да я избегнем. Не случайно жертвите от носорози са с пъти повече от тези от мечки, пуми и всякакви други животни. Залезът бе мек и красив, а времето топло и приятно.



Читуан се оказа идеално място за разпускане и релаксация след интензивните преходи в планината и рафтинга по Кали Гандаки. Тук заварихме и първите приготволения за празника на светлината, известен още като Дипавали. Всички къщи бяха украсени със почти новогодишна украса, а пред вратите им вечер тлееха свещи, малки газови лампи разположени в сред фигури от цветя и цветен прах. Една от вечерите присъствахме на традиционният танц Тару представляващ древни ритми наподобяващи животински движения придружени от бой с пръчки. Танцът се изпълнява предимно от млади момчета в традиционни костюми. Изобщо цялото градче, което бе приело доста туристи в тези топли ноемврийски дни имаше празничен дух и предразполагаше към веселие. А непалците знаят как да се веселят, особено мъжката им половина. Интересно бе, че след почти 3 седмици тук, почти не забелязах активно участие от женската половина в развлекателния живот на местните. По барове, ресторанти, дори и нощни клубове ако изключим обичайните туристи, човек има чувство, че се намира на гей парти. Явно някои културни различия не ми позволяваха напълно да разбера нравите и традициите тук.

сряда, март 16, 2011

НЕПАЛ 2010 - Реките

Освен с величествените масиви на Хималаите, Непал е известна дестинация и за речен рафтинг. Тук разстилат водите си три огромни речни системи Коши, Гандаки и Карнали всичките водещи началото си от хималайски ледници и планински езера, снабдявайки с вода милиони по дългия си път към океана. Централен Непал приютява речната система на Гандаки, състояща се от реките Калигандаки, Будхигандаки, Трисули, Сети, Мади и Дараунди. Калигандаки извира от Кралство Мустанг, слива се с Трисули и излива водите си в коритото на Ганг преди да достигне Индисйкият океан. Тя бе и наш домакин за следващите три дни. След като бяхме отрепетирали вече спускане и преобръщане седмица по-рано във водите на Трисули тук ни очакваха повече емоции, адреналин и най-вече вода! Натоварихме се на средно голям автобус Тата украсен и обрисуван сякаш бе част от цирково турне, както изглеждаха и повечето автобуси в Непал.



Към нас се бе включила и Гери парапланеристката и определено бе извадила късмет, първо с готината ни компания, второ денят бе доста облачен и сив, което определено е радост за пилота-парапланерист в почивка. Водачите ни бяха от месен рафтинг клуб, като две нелошо изглеждащи девойки балансираха до някъде мъжкото присъствие. Баш водачът ни явно бе поработил доста време в Япония, защото бе крайно вежлив и всеки път когато искаше да каже нещо започваше със Лейдис енд Джентълмен и завършваше със Тенк Ю. В последствие стана почти пословична репликата му “Благодаря ви че ме слушахте чрез чуване”, като аз искрено се съмнявах някой да го правеше чрез гледане например. Подрусахме се в Татата около 2 часа по завити и засукани пътища, наслаждавайки се на интересна смесица от рап, кънтри, рок и местни чалги излизащи от импровизираният плейър на автобуса, докато стигнем началната точка на спускането. Оказа се, че там не бяхме сами. Група от поне 30-40 израилтяни подготвяха 4-5 рафта за същият маршрут. Почти всички бяха млади момчета и момичета на по 20-30 години. Бях чувал доста митове и легенди за пътешестването на израилтяните по света след като изкарат задължителната си 3-годишна военна служба (в това число и жените), но тук видях чистите доказателства. Същите тези герои срещахме и по-късно по нашият път из други части на Непал.



Половината от водачите ни се заеха със разпъване на рафтовете, а останалите заприготвяха обяд.



Всичко бре доста импровизирано, особено измиването на съдовете, чиято процедура включваше потапянето на посудата през 5 кофи. На няколко пъти ми се струваше, че реката би свършила по-добра работа, но гледахме да спазваме хигиенната процедура. Храната бе вкусна, макар всеки път да се чудех защо все започвахме с бисквитите, които идеално биха вървели за десерт с чая и кафето.

Още първият ден ни предложи най-добрите бързеи наречени Малкият и Големият брат. Малкият го превзехме без гравитачни инциденти, но големият се оказа прекалено голяма хапка за неопитността на някои от нас и разбирайки че смъртните случаи не са рядкост тук си пренесохме лодките през бързея.





Тук стана голямо меле, тъй като израелската група също бе решила да пренася техният инвентар, а той не бе никак малко. Малко преди здрач се установихме на голям пясъчен плаж, опънахме палатките, напалихме и огън, който ни позволи да се поопознаем по-добре със водачите си, особено с помощта на ракията и евтино непалско уиски. Липсваше само китарата която решихме, че няма да издържи на водния порив. Нашите домакини-водачи бяха доста вежливи и любезни и като цяло останахме доста доволни в сравнение с тези от планината.

И вторият ден реката бе доста бурна и ни държеше в приятно напрежение дали ще се озовем отново под лодката на някой бързей. На два пъти проявихме доста бързи рефлекси при балансиране на рафта, макар, че Лора в единият случай предусещайки евентуално обръщане сама скочи във водата, а ние не пропускахме да и напомняме за храбрата постъпка до края на пътуването.







Десетки водопади се спускаха към реката по стръмните зелени хълмове, разкриващи почти тропични пейзажи, напомняйки ми малко за вечнозеленият остров Кауаи.







Андро спаси положението със снимките със своят водоустойчив фото апарат. Бе заснел и доста видео материал с малката подробност, че повечето видео бе завъртяно на 90 градуса и трябваше да въртим лаптопа в последствие за да видим заснетото. Втората вечер лагерът бе близо до не голямо село, което ни спаси от жаждата за бира. Моята болест бе взела да изчезва и докато в планината си спестявах благодатната течност, мислейки за раздразненото си гърло, то тук и се отдадох напълно. Само кашлицата се появяваше вечер след като се хоризонтирвах, но всички явно бяха доста изморени щом никой не се оплакваше на сутринта. Близо до реката вървеше пътека и на няколко пъти групи от деца идваха при нас да се снимат или просто да се запознаем. Сутринта дори се появи една групичка ученици с учител, който извади мобилният си телефон и започна да ни снима, като че ли бе видял някакъв рядък вид животни. Един малчуган предишната вечер дори бе дошъл с пълна чанта с алкохол и завъртя алъж верижа.





Третият ден бе спокоен и след няколко часово спускане придружено и с доза гребане, към обед достигнахме краят. Тук Калигандаки бе затворена от язовирна стена и единственият път по реката бе оратно по течението. По законите на Мърфи пак стана меле с израелтяните които пристигнаха по същото време. След малко фитнес за пренасяне на екипировката и последният импривизиран обяд всичко пак бе натоварено на Татата и поехме обратно към Покхара. Намирахме се посредата на пътя между Покхара и Лумбини, за където щяхме да потеглим на следващият ден, но нямаше как да не се върнем обратно в Покхара, където бяхме оставили доста багаж, а и всички си мечтаеха за вкусна вечеря във нашето кръчме. Минути след тръгването някои от водачите и някои от нашта група се покатериха на покрива на автобуса. Това е нещо твърде нормално за местните, тъй като ако един автобус със 30 седалки събира около 60 души вътре, то на покривът му можеше да се съберат поне още 30 в зависимост от останалият багаж. Автобусите бяха основен превоз в Непал поради липсата на влакове по тия чукари и стотици автобуси всекидневно сновяха между селца и градове превозвайки, хора, багажи, животни или каквото общо взето може да се качи. Возенето на покрива се оказа интересно преживяване. Качването става дори и по време на движение от прозорец над който има стълба. Скоростта на дали надвишава 30-40 километра в час, така че тази задача не изисква много катерачни умения. Те обаче идват в полза при по нататъшното пътуване, тъй като е необходимо да се хванеш или просто заклещиш за нещо за да не изпаднеш някъде по завоите. За мен бе останало място върху кабината и въпреки, че гледката и изживяването бяха неповторими следващите няколко часа не си чувствах ръцете и задника. След 50 километра и 2 часа спряхме за почивка и повече не ни разрешиха да се покачим от горе, тъй като местните полицаи правели проблеми. За сметка на това заваля, което бе единственият дъжд с който се срещнахме през 18 дневният си престой.

сряда, март 09, 2011

НЕПАЛ 2010 - Планините

Бяхме в Непал по-малко от три дни, а имах чувството че е цяла вечност. Това беше добър знак и означаваше, че сме заредили манерките с емоционално гориво. Заредихме обаче и раниците, сложихме големите (по-скоро ненужни) туристически обувки и началото на ден четвърти сложи и началото на планинският ни преход (наречен по международно му – трекинг). Предварителната ни информация бе за крайната ни цел, продължителността на прехода и наличието на водач и носачи. Имахме цели трима такива, които трябваше да се преборят за 6 дни с по един 20-килограмов денк всеки, а ние да си веем байраците с малки ранички, като едни „истински” туристи. След 6 дни в планината установих, че човек спокойно може и сам да си носи целият багаж без да взима повече от 10-12 килограма със себе си. Беше нужен спален чувал, малко дрехи, обувки и вода. При нас май само ракията и суджуците надвишаваха това тегло, но пък и носачите намазаха и от тях, така че всичко бе балансирано.



Крайната ни цел бе базовият лагер на Анапурна, което звучи на пръв поглед доста екстремно. Изразът „Базов Лагер” обикновено се свързва с алпинизъм, снегове и виелици, липса на кислород, опасност за живота и доста хора биха обърнали гръб на такова начинание дори само при споменаване му. Реалността бе малко по различна. Не бих изключил напълно всички от по-горе изброените фактори, но този трекинг бе по-скоро екскурзионно летуване в Хималаите, сред красива зелена природа, студени планински потоци, оризови тераси, десетки махали и паланки и за бонус гледка към едни от най-впечатляващите заснежени върхове в света. Дори и на самият базов лагер нямаше сняг, въпреки че беше късен Октомври, а Чачи дори се качи по къси гащи и къс ръкав. Пътеките са добре утъпкани и обозначени. На много места имаш чувството, че вървиш по древен римски път павиран с монолитни камъни, което най-вероятно бе заради дъждовете през мунсонния сезон, които се опитват да заличат дори и най-здраво трамбованите друми.

Още с първите си метри пътеката ни посрещна със стръмни стъпала, които ни подготвиха до някъде за останалите няколко хиляди такива, които ни очакваха във хаотичен ред през следващите няколко дни. За наша награда, след половинчасовото начално пъшкане и привикване с обувки, терен и екипировка, ни очакваше лавка със Спрайт, Кола, Бира, Сникерс и всякакви други снаксове, а млада девойка твърдяща, че е от Тибет се опитваше да ни продаде всякакви дрънкулки изтъквайки незавидното си геосоциално положение. Сигурно не преценяваше факта, че ако купим нещо само би ни тежало нагоре по баирите. Подобни магазинчета в последствие установихме, че се срещат по целият път до самият базов лагер, а цените се покачваха правопропорционално на надморската височина. Тук в планината, както може и да се очаква, животът бе по-различен от равнините. Забързаният ритъм на големият град бе отшумял в тази идилия от зеленина, сняг и безкрайни сини простори. Непалците тук са три основни групи. Тези които движат туризма, било то притежавайки или работейки в хотели, ресторанти или просто лавки за лимонада, от друга страна носачите, които също частично участват във индустрията, макар и доста по-лошо платени и с повече мазоли по краката и обикновените хорица, със своите оризови плантацийки, добитък, поминък или с две думи препитавайки от майката земя и бивайки свидетели на цялата сурия наречена туристически поток.





Пътеките минават почти през дворовете и къщите на хората, което позволява лесен контакт със тях, най вече с най-малките, за които бяхме приготвили джобове пълни с бонбони и други вкусотии. Посегнеш ли да дадеш бонбон на един хлапак се струпваха десетки други и криейки вече взетите лакомства протягаха ръце за още. Опитвахме се да бъдем щедри но справедливи, и да не отнесем после обвинения, че сме развалили здравето и зъбите на малките непалчета, тъй като зъболекър по тия чукари на дали се намираше лесно.

Групата от самото начало някак вървеше неравномерно. Аз помагах за този не балансиран безпорядък изоставайки назад заради фотографската си краста, особенно след като се разкриха първите главозамайващи гледки към Анапурна. Почти успях да се загубя, тъй като огладнелите ми спътници бяха решили да поспрат за обед, и дори след като ме бяха видели да ги подминавам никой не ми даде знак да спра. Все пак Андрей пое политическата отговорност и ме застигна докато изчаквах тактически на един кръстопът, спасявайки ме от две малолетни непалки, които от дума на дума взеха да искат пари и току виж бяха започнали да ми предлагат и нещо друго в замяна.







Тук, както и малко по-късно по време на пътуването започнахме да осъзнаваме как всъщност работи системата на местния туризъм. Десетки планински хотелчета тип хижи бяха пръснати по баирите, къде самостоятелно, къде на куп по целият път на трека. Цената на нощувката бе символично ниска, но не и безпричинна. Срещу едно две евро можеш да преспиш почти на всякъде. Цена за топъл душ също е евро, дори се предлагат и безплатни бани които се отопляват само от слънчева енергия. Стаите са семпли, обикновено състоящи се от 2 или 3 легла със чаршаф и възглавница. Всеки си носи спален чувал, което до някъде е и разбираемо. Отсядайки обаче в подобно място от туриста се очаква да се храни в ресторанта му. Менютата не бълваха от кулинарно разнообразие и предлагаха почти едно и също на всякъде, изразено предимно в местният далбат – (ориз със леща, пилешко месо и различни задушени зеленчуци), спагети, пица, омлет, супи и чай. Цените бяха регулирани и се променяха само във височина. Храните не са ниски, но бяха поносими. Ако група с носачи се храни на определено място водача взима процент-комисионна от консумацията на групата и така се купува храна и за носачите. Ние обаче не бяхме много запознати със тези трикове и още от началото взехме да наблягаме на носените от нас луканки, пастърми и сухи супи. Нашият водач хич не беше доволен от проявената от нас икономичност, която се отразяваше на хранодена и на носачите. В крайна сметка след един два леки скандала започнахме да инвестираме в местната кулинарна индустрия и всички бяха доволни. Носачите ни, както и водача бяха млади момчета обути в дънки, модерни дрешки, леки маратонки, а най-ценното нещо от личните им вещи бе мобилният телефон. Интересното бе, че въпреки отдалечеността от цивилизацията, телефоните на всички работеха, сякаш се намирахме в центъра на голям град. Дори и нашите тамагочита изпищяваха от време на време на най-неочаквани места. Аз предвидливо бях зарязал моят в Покхара, където оставихме и доста от останалият ненужен багаж.









Първата нощ мина добре, ако изключим нарастващата ми настинка, която явно бях хванал малко след рафтинга, а изкачвайки се в планината положението само се влошаваше. Вторият ден се включихме в главната пътека, увеличи се броят на туристите, носачите, стъпалата, както и умората. Отдавна не бях правил 6 дневен преход високо в планината и въпреки няколкото похода през лятото на подобна височина, не се чувствах достатъчно във форма.

Хубавото бе, че капанчетата бяха на всякъде и зареждахме често резервоарите я с чай, я със бира. Водачът ни, носейки само малка раничка, търчеше напред назад да запазва места за спане. Оказа се, че мястото където бяхме решили да спим втората вечер бе вече пълно. Вариантите бяха по-близката или по-далечна хижа. Тук нашите носачи не проявиха особенна кооперативност и почти направиха стачка отказвайки да продължат. Чачи приложи дипломатичен и справедлив подход предлагайки да носи единият денк, ако му платят, което не им се понрави, та щат не щат продължиха да пъшкат нагоре по баира.





Втората вечер също ни предложи забавление стил скандал с местните, тъй като при опит на Чачи и Лора да използват двете налични бани едновременно, по законите на скачените съдове, гравитацията или просто на всеобщата гадост, водата във горната баня спря, което остави Лора в неловкото състояние – гола и насапунисана да крещи за помощ наслаждавайки се на студеният въздух проникващ през липсващият прозорец.

Аз скромно чакайки своят ред за топъл душ станах посредник в решаване на проблема, който се състоеше главно във факта, че Лора беше в банята за която се плащаше, а Чачи в безплатната. Не че някой сериозно пририта за едното евро, но въпроса бе строго принципен, а Лора със сапунисани очи чакаше решение на ситуацията. Местната Диди (означаващо на непалски Кака) закудкудяка напред назад, Лора все пак успя да дочака топлата вода преди тотално да бе замръзнала, а след това се завъртя лек скандал с неопределена тема, в който Чачи държеше високите фалцети и като че ли единственото, което не бе обсъдено бе бедственото положение на пакистанците след наводненията през Септември. Част от гостите на хижата също се включваха ни в клин ни в ръкав в разправията и след като бяхме наречени руски скандалджии и неблагодарници, всички частично мирясаха. След топла вечеря и четворка белот в която с Ицо претърпяхме громко поръжение от Андрей и Лора всички кротко заспаха. Само моята кашлица се увеличаваше прогресивно и нарушаваше тишината.



Ден три започна както обикновено към 6 сутринта. Вече бяхме посвикнали с ранното ставане и безбройните стъпала и няколкото хиляди очакващи ни до базовият лагер на Мача Пучре не ни плашеха. Приближавахме заснежените върхове, буйната зелена растителност взе да свършва малко над 3000 метра, като първо премина от цъфнали дръвчета до есенно-жълти цветове, а после съвсем изчезна. Бамбукът за моя изненада се срещаше на доста голяма височина, а храстите канабис си растяха на воля на всякъде, дори красяха дворовете на къщите и хижите. Почти по здрач, който по тия ширини и дължини започваше към 4:30 следобед, пристигнахме на базовият лагер на Мача Пучре който се намира на 3700 метра надморска височина. Върхът е забранен за изкачване, но това не бе попречило високо планинската хижа да вземе това име. Китарата бе с нас благодарение на помощта на Андрей и тази вечер, въпреки липсващият ми глас пораздвижихме духовете. Е и ракията помогна - запасите ни се оказаха сериозни. Тук изкарах една от най-неприятните си нощи. Настинката, лошата кашлица в комбинация със лека височинна болест и решението ни с Лора и Андро да станем и продължим нагоре в 4 сутринта, почти ме бяха лишили от сън.

Денят за нас тримата наистина започна в 4, докато другите кротко си спяха. Аз лично се чувствах ужасно, но стъпка по стъпка към 6 вече бяхме стигнали крайната си дестинация – базовият лагер на Анапурна. Изгревът си заслужаваше. Заснежените върхове които ни заобикаляха и издигаха до 7-8000 метра почервеняха под първите лъчи на изгряващото слънце. Андрей бе единствения смелчага да разпъне триногата и да улови красивия миг с фотоапарата. Ние с Лора крайно изтощени се мушнахме във столовата на една от хижите и се позатоплихме с по чаша две чай.



Час по-късно слънцето вече създаваше малко по-поносима атмосфера и ние също показахме носове навън. Не след дълго се появиха и останалите изтощени и несвикнали със височината. Бяхме на 4150 метра, което е горе долу границата при която човешкото тяло има нужда от аклиматизация, тъй като кислорода е едва 40% от този на морското равнище. Развяхме българският флаг вече постоплени и ободрени.





Нямахме много време за губене и след задължителните снимки поехме надолу. Движехме се с доста по-бърза крачка, въпреки че ни чакаха и няколко брутални изкачвания по обратният път. Силите ни се възвръщаха с намаляване на височината, а и бирата ставаше по-евтина. На шестият ден на обед вече бяхме обратно в цивилизацията или по-скоро в по-гъсто населения непалски свят. Покхара ни посрещна със слънце и студена бира, а ние отново не простихме на любимото кръчме унищожавайки по няколко стейка.