вторник, ноември 29, 2011

IN VINO VERITAS - или Направи си сам...Вино в Америка

Селският туризъм в Америка е нещо като кръстоносен поход на Луната, война с вятърни мелници под безмилостните шамари и опеката на съдебната система. Системата дори и в този отрасъл на туристическата индустрия е довела до безумни упътвания и правила с цел да не осъдиш случайно някого ако ти падне зъб например докато си вземаш душ.

Ето извадки от правилата за престой във една ферма:

- Електричеството в основната сграда е от генератор (хубаво е че поне го има);
- Рубен, менажера на фермата ще дойде събота следобед да напълни генератора (ще го почерпим с вино, нали е менажер);
- Рубен ще храни козите и кравите – може да го виждате през следобедите (явно кравите и козите не ядат сутрин);
- Кравите и козите са много приятелски настроени, моля ви наслаждавайте се на животните със завишено внимание, имайки в предвид че са все пак диви и не-тренирани (тук идва противоречието как домашни крави и кози минали психо-теста за правилно държание във ферма могат да бъдат все още наричани диви и не-тренирани);
- Наслаждавайте се на всичко което предлага ранчото, направете огън в определеното огнище, играйте на подкова, изследвайте хубавата местност (вдишайте...издишайте);
- Чувствайте се като у дома си (но не забравяйте че сте на гости);

Преди година почти стриктно спазвайки тези първични правила на живота във фермата Ния успява да отнесе 3-4 лози от инвентара на фермата с една четириколка тип голф количка. Ния е само на 10, макар, че бодри съвети й дава баща й седнал до нея съзерцавайки как лозите безмилостно се приближават към тях. Предполагам че съдбата понякога е малко иронична в такива ситуации, но пък ако баща й беше прочел и подписал следната декларация, можеше и да не се стигне до тук:

„Аз, като представител на себе си и на моето дете, съм напълно предупреден и посъветван от Ранчото и неговите членове, че трябва да носим подходящи каски за да предотвратим всякакви наранявания на главите ни в резултат на падане или други събития предизвикани от опасни дейности. Ние разбираме, че сме обект на наранявания от дейности на които сме изложени доброволно”.


Определено ранчото не минава за площадка за екстремни спортове, но пък никога не е лоша идея да си сложиш каска. Може някой метеорит да те отнесе докато отиваш до нужника или да си разбиеш канчето в ръба на масата при подходящи гравитационно-нещастно-алкохолни обстоятелства. (а и Ботев ако беше подписал нещо такова......). Очаквам скоро и в ресторантите да се подписвам, че ползването на нож си е моя лична отговорност и ако искам да разпоря вътрешностите на някой пред любопитните погледи на останалите клиенти на ресторанта, си е лично мой проблем и ще си понеса последствията най-благородно.

Заръките и съветите за живота в ранчото далеч не свършват с носенето на каска и запознаването с Рубен, кравите и козите.

- Рискът от нараняване от дейностите и използваната екипировка е огромен, включвайки дори потенциал от инвалидност и смърт (все още си мисля за метеорита, но добре че си имаме каски);
- Възможна е неизправност на собствена или друга техника.(ако на Ния някой и беше казал за спирачките......ама в учебника по трудово за 4 клас не го пише);
- Повечето дейности се извършват навън и има огромен риск от излагане на елементи, прекомерна горещина, хипотермия, въздействие на тялото от вода, инжектиране на вода в телесните отверстия, среща с натурални или изкуствени обекти,контакт с животни и риск от ритници, ухапвания, уплаха, спонтанно бягане или други реакции от непредвиден характер причиняващи наранявания или смърт (а аз си мислех, че психо-теста се е погрижил за всичко това);
- Атака или среща с насекоми, влечуги или животни (това може да ви се случи само тук);
- Инциденти или заболявания, които могат да се случат на отдалечено място, където няма налична медицинска помощ. (не дай боже да отидете в Хималаите);
- Изтощение, настинка, или виене на свят, което може да намали реакциите и може да увеличи риска от инциденти (за препиване обаче нищо не се казва);


Въпросното ранчо се намира в областта на Санта Инес (Santa Inez) – един от винарските райони на централна Калифорния. Името на областта идва от едноименната Мисия (Манастир) разположена в туристическото датско градче Солвенг. Мисията е джиросана с името си подир светицата Санта Агнес (Santa Agnes), което испанците обнародвали на Santa Inges, а англо-заселниците да не останат назад са добавили и своето Z накрая. Интересно щеше да бъде ако вместо англичани и датчани, тук се бяха заселили чехи например. Мисията сега щеше да се казва „Света Агнешка”.

Цялата област получила своята благословия и популярност заради мекият климат на живописните хълмове разстилащи се на север от тихоокеанското крайбрежие на Санта Барбара, а на запад чак до военната база Вандерберг. Винарската индустрия тук е имала зачатъци далеч преди Сухия режим в Америка, но чак през шейсетте и седемдесетте години на миналия век намира популярност и развитие. Днес в долината има над 70 винарни, което прави района конкуренция на винарските меки Напа и Сонома, а също е и обект на особен интерес най-вече след филма „Sideways” сниман в околността.


Следвайки древните традиции на поклонниците на Дионисий, скромен български колектив се бе събрал тук за трета поредна година за извършване на светия ритуал по бране, мачкане и благославяне на грозде с цел домашно производство на течността за която римляните са казвали, че е носител на истината и целомъдрието. Въпреки, че дебелите книги ни учат, че виното се е заразливало за първи път някъде по ширините между Армения и Иран, ние сме почти сигурни, че родната ни България, не е останала назад в исторически план и най-малкото в консумацията му със сигурност се конкурираме с французи и калифорнийци.

Скромната ни група от тридесет и седем души, включващи дузина непълнолетни помощници и две кучета атакуваха градината на Майк Сандовал. Целта – 300 кила грозде. Двамата с 88 годишния си баща ни приемат с отворени обятия, като на селски сбор, с големи усмивки и още по-големи сърца. Всички дружно въздишаме по спокойствието и уединението на фермата (тази на Майк). Тук сме само да си вземем дажбата от грозде, а ни чака ритуалния танц по мачкане, който по-традиция включва босите (желателно измити) крака на женската половинка раздвижени от балкански ритми и много алкохол. Майк е бивш музикален агент, ловец на таланти с две думи – Голяма работа. Тук обаче си е намерил вратата към просветлението и самооткриването и най-вече към винопроизводството. Черпи с вино усмихва се, и почти необяснимо за всеки помни имената на всички ни (представям си аз как се запознавам например с 30 индийци и накрая си помня само моето име). Самият гроздобер се превръща в един малък празник за телата и душите. Децата търчат между редовете с пълни с грозде кофи, девойките кършат снаги под ритмите на народна музика идваща от нечий телефон, десетки фото апарати документират събитието на фона на облачното небе, което обаче създава меки тонове и цветове като от картини на Владимир Димитров Майстора. Цялата тази суматоха леко обърква двете кучета, но не и домакините ни, които искрено се забавляват и се радват на цялото фиаско.






Имаме цели 3 дни, които пълноценно се използват за опознаване на района, дегустация на десетките разновидности на местното каберне, пино ноа, шира и най-вече за заслужена отмора. RUSAK е една от любимите ни винарни. За 9-те си долара опитваш 6 вина и взимаш чаша за спомен. Мезето е хубаво да си го носиш сам, а масите на терасата разкриват пред погледа позлатените и сякаш с гребен наресани редове от лози разстлани по хълмовете наоколо. Идилията е пълна, и дори дъжда не ни разваля много настроението. Хубаво е че метеоролозите от време на време не познават и за наше щастие вали само първата вечер.

Гореспоменатото датско градче Солвенг е друго място което преминаващият турист не пропуска. Основано е през 1911 година от група датчани избягали явно от студените зими на северните щати. Десетки ресторанти, хлебарници, пекарни и хотели в типичен Ханс Кристиан Андерсен стил предлагат различно за средния американец преживяване, а на нас пълнят очите със сълзи от радост и носталгия по старата Европа. Тук дори можеш да видиш и бюст на самия Ханс Кристиян, както и доста сполучливо копие на статуята на Малката Русалка, което далеч не ме отказва някой ден да отида до самия Копенхаген.



Ранчото с хилядите забрани и правила, далеч не е толкова лошо колкото си би помислил човек прочитайки всичките упътвания и указания за ползването му. Оказва се идеално за цялата ни комсомолска бригада и достатъчно отдалечено за да предпази съседите от нежелания джангър. Няколко километра по черен път те отвеждат до зелена полянка с няколко постройки. Най-голямата е самата къща, където е топло, светло и уютно. Три малки бунгала допълват малкия комплекс, като думата бунгало съвсем символично описва няколкото легла и някой друг скрин разположени в нещо като полу-палатка.



Козите, конете и ламите са на хвърлей разстояние и децата определено грабят от целият урок по натуралистика с пълни шепи. Двете кучета си намират две котки и спретват ремейк на „Приключенията на Спас и Нели”, а останалите герои са заети с виноприготвянето и пържоло-печенето. Дори и Ребека (единствената американка в групата) скача мощно в гроздето, след като и напомнят че от краката на блондинка виното ставало по-меко, а и като бъдеща българска булка трябва да свиква с тия неща. Всичко дружно се опитват да бият рекорда по ядене и пиене на Средногорска ловна дружинка, но само шепа храбри винари откарват до 6 сутринта.



И пак е ден добре върви опитомената галактика. Ден последен. След малка разходка по близките хълмове някой слизат до плажа, други лекуват махмурлука, а гроздовата каша поема към гаража на Петро, от където започва дългият и път от ферментация към бутилките и гърлата ни. И така до следващата година, и следващия гроздобер. Хубаво е че Трифон Зарезан е скоро, че да не губим форма. А до тогава - Наздраве!













неделя, ноември 06, 2011

НОВА ЗЕЛАНДИЯ - Част 4 - Вода

Водата е може би най-необходимият елемент за съществуване на живота. Водата разделя и е разделяла Нова Зеландия от останалият цивилизован свят хилядолетия преди Абел Тазман да я открие през 1642 година и капитан Кук да докара търговците и мисионерите стотина години по-късно. Водата беше и всичко и навсякъде в следващите два дни от пътуването.

Тук в южните части на острова, в страната на вечнозелените гори и папрати, шансът за слънчево време е чиста игра на ролетка. Милфорд Саунд поема над 7000 милиметра дъжд годишно, със близо 182 дъждовни дни. И въпреки, че тайно се надявахме да видим отвесните покрити с мъх гранитни скали начело със своят красавец Митре Пийк извисяващ се почти отвесно със своите 1962 метра над водите на фиорда, на небесно син фон огряти от южното слънце, времето не бе достатъчно благосклонно към нас и ни дари с дъжд...много дъжд.



Хостелът ни беше близо до малкото градче Манапури, разположено на едноименното езеро, но на близо 140 километра от Милфорд Соунд. Самият хостел представляваше няколко отделни бунгала пръснати по невисок хълм, но с приятна гледка към езерото. Заради наситената програма излизахме сутрин в 5 и се прибирахме вечер в 11, та дори не можах да видя и домакина.






Последните 30-на километра преди пътят да достигне до фиорда се процеждат между отвесни скали издигащи се на стотици метри над пътя. Дъждът ни подхвана още от сутринта, но но пък грандиозните количества вода, търсещи път надолу през всички възможни цепки на скалите създаваха почти нереална картина от хиляди малки водопади на фон от мъгла и зеленина.



С Павката, Габи и Теди ни чакаха 16 километра гребане с каяци с идеята да стигнем до самото Тазманийско море, докато Ася и Мая бяха решили да стигнат до същата дестинация с корабче. Облякоха ни като малки търтейчета и осички и заедно с още една двойка и двама водачи развъртяхме греблата.




Първите няколко километра в залива си бяха песен, дори и дъжда намаля, макар че вече бяхме сериозно мокри и никой не му пукаше, но сякаш от нищото вятъра се усили, вълните станаха интересно високи, и нашите водачи навлязоха в размисъл дали си заслужава риска да продължим до крайната дестинация. Лошото беше че не бяхме достигнали дори до средата на фирода, но както се казва на английски „Better Safe than Sorry”, направихме 180 градусов завой, въпреки че самото прибиране си беше доста епично и достойно за малка глава от Перфектната буря. Достигайки залива нещата се нормализираха и убихме още час в мързеливо гребане в по-спокойни води, за сметка на което ни атакуваха малки неприятни мушици пред които ухапването от комар ти се струва като лек гъдел. Цялото преживяване определено си струваше и парите и времето, слънцето така не се и показа, но пък водопадите за сметка на това бяха в своя максимален капацитет, нещо което не се вижда всеки ден, дори по-думите на местните.




Ако човек погледне картата на целият Fiord Land National Park формата на парка прилича на сплескан мозък прорязан по периферията си от към морето от многобройните фиорди а във вътрешността от няколко езера, най-големите от които sа Манапури и Те Ано. И за да не се обърква много човек двете градчетата разположени на всяко от езерата носят същите имена. Те Ано е по-голямото селище, предлагащо хотели, ресторанти, приятна пътека покрай езерото, както и магазинчета за сувенири и храна. Нямахме особен късмет да му се насладим особено през деня, но пък пробвахме два ресторанта отново наблягайки на местните деликатеси. Втората вечер отново привличайки вниманието с малко завишения си тон на разговор в един от ресторантите се запознахме с интересни новозеландци и пообсъдихме световната икономика, кулинария, любовта ни към пътувания и тяхната лека ненавист към местните Маори и дори към австралийците. Оказа се пък че на съседната маса имаше двама представители от страната на кенгурута, но не се стигна до международен конфликт. Маорите са се заселили на островите преди поне 10-на века идвайки от източна Полинезия, наслаждавайки се на островите дълги години без чужди интервенции и макар да не са изпитали на гърба си „дружелюбността” на европейските заселници както в Австралия и Америка, тук минават за втора ръка хора. Съдбата е била към тях далеч по-благосклонна в сравнение тази на индианците и аборигените, и въпреки дружелюбният живот, се усещаше малка нотка на неприязън в гласовете на англо-саксонските заселници, когато ги споменаваха.

Втората вечер в хостела се случи нещо интересно и неочаквано. Мястото беше като цяло в рамките на имота на собственика, извън града и единствените хора наоколо бяха гостите-туристи. Стаите нямаха ключове, а и никой не предполагаше, че нещо може да изчезне. Връщайки се обаче късно вечерта установих, че електронната ми книга(Kindle) липсваше. Първо по време на планинският преход пикселите на 60% от редовете и 40% от колоните бяха приели черговиден вид, а сега на всичкото отгоре и беше изчезнала. Мислех че се е намокрила и я бях оставил на масата да се суши. Нямаше време да се оплаквам на стопанина, а и беше късно. Реших, че и без това е счупена по-добре да я прежаля. Цялата мистерия се разкри седмица по-късно, когато Ася след като разопаковаше багажа си я намери. Щастието ми дори беше още по-голямо, след като ми изпратиха нова от Амазон, без много въпроси какво се е случило на дисплея така че Happy End!

За да бъде пълноценен „дългият” ни двудневен престой в това райско кътче имахме заплануван още един ден с каяци, този път във водите на друг известен фиорд наречен Даубтфул Саунд (Doubtful Sound). Достигането до него обаче включва смяна на няколко вида воден и сухопътен транспорт, за което се изискваше и цял един ден. За целта първо трябваше да се прекоси езерото Манапури. Тръгнахме по изгрев, който бе достоен за картина на Моне, със своите оранжево-червени нюанси.




След час лодката ни стовари на малък кей пред една водно-електрическа централа. Тук се произвеждат 14 % от електричеството на южния остров, правейки я най-голямата такава в страната. Самото съоръжение е интересно произведение на инженерната мисъл захранвайки турбините с вода спускаща се 230 метра под земята от където друг 10 километров тунел извежда водата до самият фиорд.



Пак сложихме пчелните екипи, този път в червено-черни разцветки и с малък микробус се спуснахме към фиорда където ни чакаше друга лодка. Цялата система на придвижване отнема около 2 часа, които минават бързо в снимки и въздишки по красотите наоколо. Този път групата бе по-голяма включваща целият български отбор, двама (loco) испанци, с доста насъбран адреналин, както и двама американци, които май не се познавах от преди. Водача ни беше младо момче ако не се лъжа англичанин. През целият път имаше топли напитки, бисквити, топла супа, с две думи трябваше да оправдаят едни почти 300-тата долара на човек, които струваше цялото това удоволствие, но всеки цент си заслужаваше.




Този ден дъжда бе малко по-благосклонен към нас и дори следобеда спря и разреши на слънцето да вкара малко сатурация на отровно зелените мъхове покриващи скалите около нас. Водопадите наоколо бяха като на парад, и почти ни заболяха вратовете от въртене и усукване да ги снимаме. Даубтфул Саунд за разлика от Милфорд е доста по обширен и дори да не впечатлява от пръв поглед толкова колкото своят побратим, предлага повече въздух, разнообразие и най-вече спокойствие и уединение, стига човек да може да отдели повече време да пообиколи многобройните му ръкави. Фирмата с която плавахме този ден предлагаше и няколко дневни похода с преспиване на палатки, но липсата на време и не особеното желание да контактуваме с гореспоменатите мухи-кръвопийци, от които преброих само по китките на ръцете си над 30 ухапвания, ни бяха отказали от този вариант. Имахме обаче достатъчно време да се насладим на водопадите, малките пещери прорязани в гранитните масиви, дори и на бърза баня във тъмните води на фиорда. Единствено всъщност Павката и лудия испанец скочиха да пробват колко е студена водата, а аз се задоволих само със снимане на изкривените им ревящи от студ физиономии.





Първоначалният план беше да останем още една вечер в Манапури, но решихме че е по-добре да спестим малко път и да се върнем обратно в Куинстаун. Познатият хостел ни приюти още една вечер, а следващият ден ни изненада със доста топла сутрин. Като за последен ден в страната на кивитата температурите скочиха до мечтаните 23 градуса целзий. Поне пътят към Крайсчърч бе приятен и свеж. Мая летеше към Лос Анджелис същата вечер, а ние на следващата сутрин. Оставихме я на летището и в останалите няколко часа решихме да поразгледаме града. Всички пътеводители за града упътват към центъра, където обаче всичко беше заградено и дори военни вардеха наоколо. Тук се виждаха определено резултатите от земната стихия, която бе разтърсила града 2 месеца по-рано, и не бе пожалила доста от сградите наоколо, сред които и известната старинна катедрала. Като цяло не можахме да видим нищо интересно и забележително, тъй като дори и част от пътищата бяха затворени и не ни останаха много варианти.



Последната вечеря спретнахме в не лош бар-грил ресторант, като отново наблегнахме на агнешкото. Още ден два и щяхме да заблеем като малки агънца, но най-вече от носталгия по това далечно и красиво кътче на земята. За последна вечер видяхме и Южният кръст и за да завършим епично цялото пътуване едвам не подпалихме хотела в който спахме последната вечер, когато Теди опитвайки се да стопли вода за чай, сложи чайника върху котлона, без дори и да подозира че чайникът е електрически. Щетите бяха минимални най-вече малко поразтопена пластмаса, която някак Павката изтърга от котлона и провиснали жици на нещото което остана от електрическият чайник. Е имаше и глоба по късно, но най-тежка остана миризмата на бакелит с която се борихме цяла нощ.

На следващата сутрин излетяхме за Бърбейн, в Австралия, а от там обратно към Лос Анджелис. Тук станахме свидетели на фокуса как може човек да излети в 7 сутринта и след 20 часа полет да кацне в 6:30 пак сутринта на същият ден. Бяхме си върнали загубения ден и пак беше пролет. Всички до един спали недоспали съвсем мазохистично се изстреляхме на работа, изморени но пълни с насъбрани емоци.

НОВА ЗЕЛАНДИЯ - Част 3 - Планината

Раниците бяха пригласени, а излишният багаж бяхме оставили в микробуса, който вече ни чакаше от другият край на планината. Средно голям микробус ни взе от хостела рано сутринта и пое по красивият път край езерото към началната точка на предстоящият ни тридневен преход. Небето бе почти чисто и утринните лъчи на слънцето разкриваха вълшебните заснежени ридове на Южните Алпи.







Таяхме скрита надежда, че времето ще бъде с нас през следващите няколко дни, защото така нареченият Рутбърн трак бе известен като един от най-живописните в района. През първият ден ни очакваше лек преход с не голяма денивелация до първата хижа наречена Рутбърн Фолс (Рутбърнските водопади). Хижата се намира на границата на дървесната растителност на около 900 метра надморска височина. Пътеката е широка и ясна пресича потоци и реки, обсипана е със мъх и папрат. Слънцето се обаче се скри зад едни гъсти облаци и още преди да стигнем до хижата започна да вали.



Пристигнахме в ранният следобед. Дъждът се бе усилил, мъгла покриваше хълмовете и долината, а слънцето бе останало зад тъмните облаци отнасяйки със себе си надеждата ни за хубаво време. От планината пристигаха туристи подгизнали до кокал. За нас остана утехата, че се добрахме до тук сравнително сухи, макар, да ни се ревеше, като знаехме какво ни чака на другия ден.

Хижите тук са доста семпли, но функционални. Обикновено има едно или две помещения за спане, в които има двуетажни нарове покрити с дюшеци. Всеки си носи собствен спален чувал, а възглавницата е лична импровизация. Ситуацията малко ми напомни хижичките в Непал, но там стаите бяха за по 2-ма 3-ма, а тук големи общи спални за по 20-30 души. Другото важно помещение е трапезарията. Тук е най-топло и уютно. Храна си носиш сам, но готвенето е лесно с наличните газови котлони и мивки. Обикновено има поне един хижар, който към 8 вечерта привлича вниманието на всички и в не дълга реч дава информация за района, времето през следващите дни, както и за правилата в хижата.



На стените на трапезарията на тази хижа бяха окачени две големи платна на които на многобройни езици бе написано ”Добре дошли на Рутбърнските водопади. Весела и Мирна Коледа”. Това са точните думи с които това послание бе написано и на Български език. Всички се чудехме на идеята за тези многоезични творби, когато хижаря обяви за награда един огромен шоколад за този който успее да определи всичките 25 езика на едно от платната. За наше щастие на него бе и българският вариант, което си беше цели 4% кредит. Габи при вида на шоколада веднага извади лист и химикал и всички започнахме да умуваме и да прилагаме лингвистичните си познания. Колкото и човек да си мисли, че познава и различава чужди езици, оказва се че от 25 на пръв поглед можеш да посочиш със сигурност не повече от 5-6. Още една две групи от присъстващите се захванаха сериозно със задачата и състезанието се развихри с пълна сила. Изненадващо към нас се присъедини един новозеландец на средна възраст, който ни в клин ни в ръкав изтърси нещо на български. Всички зяпнахме с учудване. Оказа се че бил прекарал известно време в България, а освен това имаше познания и за доста от другите езици, което ни дойде от полза.

В крайна сметка след близо 40 минути главоблъскане и умуване се оказа, че бяхме разгадали 21 от 25 езика. Шоколада така и не получихме, но и другите не се справиха с предизвикателството много по-добре. За нас остана утехата, че познахме най-много и научихме че съществуват езици, като мадагаскарски, кастилянски и галски.

Хижата бе препълнена, въпреки късният есенен сезон. След няколко седмици хижарите щяха да си тръгнат, и тези планински подслони ще преминат в зимен хибернетичен режим, без газ, топлина и стопанин, но все пак оставайки подслон за търсачите на зимни усещания в планината. И така до следващата пролет (т.е някъде през Октомври). Повечето гости туристи бяха новозеландци. Изненада ме колко много деца бяха тръгнали по планинските пътеки заедно с родителите си. Местните бяха винаги усмихнати и дружелюбни. Почти всички носеха смешни чорапогащи стил пчеличката Мая с обути върху тях къси панталони. Естествено ние не бяхме единствените иностранци сред гостите на хижата. Сред тълпата се открояваха трима сингапурци (дано не бъркам националността), с доста лоша екипировка и оскъдно количество храна. Три дни завалиите го караха само на спагети и на втората вечер се смилихме и ги нагостихме с топла супа. Запознахме се и с една Германка (чието име така и не разбрах, но ще я нарека просто Ингрид), която пътешестваше сама със своят апарат. Винаги е интересно да срещнеш такива хора, които са хлопнали вратата на средностатистическият си живот и са се впуснали в търсене на неочакваното, различното и предизвикателното,с две думи всичко това което предлага големият свят. Ингрид явно хареса нашата компания, като повечето време се движеше с нас и се снимахме взаимно.



Понякога и боговете чуват молбите на земните си раби и като с магическа пръчка могат да превърнат дъжда, мъглата и сивият ден, във слънчева ода на радостта. Никой не повярва на очите си на сутринта когато ярко слънце огря скритите от облаци от предишният ден хълмове. Небето бе сякаш погълнало мъглата и дъжда раздавайки своите сини багри на всичко и всички.



Напускайки хижата, напуснахме и гората. Тук както споменах и по-рано дърветата свършваха под 1000 метра надморска височина, което е определено доста под трите хиляди метра , до където виреят борове в Северна Америка. Пейзажът ми напомни високопланинските поляни в родния Балкан. Пътеката се виеше непринудено между езерца и ручеи, а времето бе топло и приятно.

След час достигнахме малък заслон, където оставихме раниците и решихме да изкачим не далечен връх с идеална гледка към заснежените върхове на Южните Алпи. Въпреки появата на облаци в далечината гледката бе внушителна и заслужаваше изкачването и отделеното време. Пътят към следващата хижа продължи по западният склон на планината. В далечината дори можеше да се видят небезизвестните фиорди, както и късчета от Тазманийско море, които щяхме да видим от близо ден по-късно.











Следващата хижа наречена Лейк Макензи бе разположена до едноименното езеро, които се криеха в приятна долина, заобиколена от внушителни скални масиви. Преди да достигне езерото пътеката потъва в мистична гора, изрисувана сякаш от Толкин във „Властелина на Пръстените”. Всяко камъче, дърво и клонка бяха покрити с отровно зелен мъх създавайки приказно-мистична атмосфера, където очакваш всеки момент някое дърво да раздвижи клони и да заговори с мек тембрист глас.

Хижата не се различаваше коренно от предишната, подобни спални, трапезария и много хора. За повечето хижи бяха необходими предварителни резервации поради големият интерес и посещаемост особено през сезона. Само на 10 минути пеша се намираше и къмпинг, който бе разположен на малка полянка близо до езерото и заограден със букови дървета покрити с мъх. Мъглата бе слязла ниско до езерото и скриваше внушителният Емили Пийк.

Местният хижар малко се поувлече с приказките, нямаше игра и награда, но за сметка на това всички си легнаха рано, явно изморени от дневния преход.








Сутринта отново ни посрещна със слънце. Определено имахме късмет тези три дни със времето. Очакваха ни няколко часа слизане до колата. Пътеката навлезе в буковата гора, като от време на време се минаваше покрай високи водопади, най-впечатляващият от които се нарича Ърланд Фолс и сипе водите си от 174 метра.

След бърз обяд в хижа Хоуден се разделихме с Ингрид и се спуснахме към паркинга. Беше ранен следобед и след бързо освежаване решихме да отскочим до Милфорд Саунд, един от най-известните фиорди на Южния остров, който се намираше само на двайсетина километра. Прогнозата за следващият ден бе дъждовна и искахме да видим това творение на природата в по-хубаво време, макар че следващият ден щяхме да се върнем там за пътуване с каяци.








НОВА ЗЕЛАНДИЯ - Част 2 - през "Средната Земя" към Куинстаун

Денят започна рано, с бързо кафе и много мъгла. Всички бяхме толкова изморени, че никой не се оплакваше от часовата разлика, която беше цели 19 часа с Лос Анджелис. За Мая бяха по-малко, а изчисляването на „Колко е часа в България, Лондон или в САЩ” се оказа добро занимание през целият път за всички ни. Потеглихме около седем сутринта. Чак сега успяхме да видим заобикалящият ни пейзаж в малко по-ясен вид. Все още имаше мъгла, но слънцето се опитваше да се промъкне през сивите облаци и на няколко пъти сътвори наситена с багри дъга открояваща се с контрастните си цветове върху зеленината наоколо.











Определено надеждата за слънце и синьо небе взе да расте пропорционално на изминатият път. Очакваха ни близо 540 километра до Куинстаун. Пътищата на острова са предимно едно лентови, но добре поддържани. Както в почти всяка една бивша английска колония движението е от лявата страна и се свиква доста бързо, макар, че Павката който бе шофьор за цялото пътуване, се опита на няколко пъти да кара в насрещното. В Непал бях посвикнал с лявото движение, но приликите свършват до тук. Нова Зеландия, като една цивилизована страна има маркировка, знаци и най вече правила. Трафик и задръствания също липсват. На южният остров, къде се намирахме живеят едва един милион души от които почти една трета са съсредоточени в най-големия град Крайсчърч. Всичко това комбинирано със впечатляващата природа те откъсва изцяло от ритъма на забързаният град и напомня за спокойният селски живот, който помнех от дете. Пейзажите се меняха със всеки изминал километър от зелени тучни ливади до пожълтели есенни гори, през леденостудени езера до заснежени алпийски масиви.





Тучните ливади бяха обсипани с овчици, които си пасяха на воля съвсем органично. Скоро облаците се разредиха и откриха заснежените върхове на Южните Алпи. Всички се надявахме да зърнем за миг поне първенеца на Нова Зеландия – Моунт Кук със своите 3754 метра, но той бе потънал в облаци и се криеше някъде зад хоризонта.







Късно вечерта пристигнахме в Куинстаун. Градчето е сравнително малко, стратегически разположено на езерото Уакатипу. Слави се като популярна туристическа дестинация заради близостта си до ски курорти, езера, както и до прекрасните Южни Алпи, където са снимани доста от сцените на Властелина на Пръстените. Вечерта бе изненадващо студена, но успяхме да се сгреем с новозеландско вино и отново да унищожим няколко порции агнешки деликатеси!

Първите няколко дни от престой на ново място са странен преход в който се опитваш да възприемеш мисълта, че си наистина си точно там и да привикнеш със всичко около теб. Тук това не беше трудно, като изключим обратното движение и странният местен акцент. Хората са ужасно вежливи и любезни, и ако в Америка всеки се опитва да бъде такъв просто от куртоазия или заради приетия етикет, тук всички го правеха от сърце, усмивка и с искрени намерения. На няколко пъти дори и без да търсим помощ хора идваха и искаха да ни помогнат, виждайки ни например объркани с карта в ръка.

Куинстаун бе спокоен и почти празен. Това се дължеше може би на факта, че първо бе неделя и второ Април е преход между двата активни сезона летния и зимния. Баровете обаче се пълнеха и то най-вече заради мачовете по ръгби. В Европа на такива места очакваш да показват футбол, в Америка - Американски футбол, но тук най-популярният спорт е ръгбито. През Септември Нова Зеландия е домакин на Световното първенство и дори при попълване на митническата декларация при влизане в страната е добавена специална графа „Цел на посещение” – „Световната купа по ръгби”.



Хостелът в който бяхме отседнали, имаше хубава гледка към езерото и бе на минути пеш от центъра на градчето. Хостелите са обикновено един от най-евтините варианти за спане особено в по-цивилизованите страни. Обикновено делиш спалня с няколко души, баните и тоалетните са общи, но за сметка на това можеш да срещнеш доста интересни хора с различни истории, идеи за живота, вселената и всичко останало.





Следващата сутрин бе доста студена. Сняг бе покрил заобикалящите езерото хълмове почти до самото им подножие. Павката трябваше да закара колата до паркинга на края на предстоящият ни 3 дневен планински преход, който трябваше да започне ден по-късно. След приятна закуска на брега на езерото аз и девойките се качихме на един от хълмовете край града, от където се разкриват внушителни гледки към езерото и планините. Снегът се бе поразтопил, но като цяло температурите бяха ниски дори и за сезона.





Куинстаун предлага всичко за туриста, от малки приятни закусвални, ресторанти предлагащи многонационална кухня, претъпкани барове, до магазини за туристическа екипировка, сувенири и какво ли още не. Повечето магазини привършват работно си време към 6 следобед. Единствено тези предлагащи стоки с неясно китайско качество и обслужвани от азиатци работеха до късно през нощта и държаха улиците будни. Азиатците бяха с осезаемо присъствие почти на всички туристически места където минахме.