сряда, октомври 17, 2012

ПЕРУ - ЧАСТ III - Аусангате - докосване до планините

И така след културно-масовото омесване с историята и археологията дойде време за малко откъсване от древността и пренаселените туристически обекти и сливане с местния бит и население. И какво по-добро място за това от планините, където все още можеш да видиш самобитността и колорита на селският живот неповлиян крайно много от цивилизацията и хилядите туристи.

Още преди тръгването си бях набелязал няколко места, които имаше шанса да предложат внушителни гледки към заснежените шестхилядници на Перуанските Анди. Тук планината не е като Алпите или Хималаите просто един огромен заснежен скален масив, а сякаш малки, отделни, вечно заснежени планински куполи пръснати по цялата територия на страната и най-вече тук около Куско, всеки със своя чар и излъчване. Наградата спечели района на Аусангате (тук благодарско на Иван Иларионов за ценната информация и съвети) и макар с ограничено време от само два дни с Илиян напълнихме раниците и се впуснaхме в планинското културо-омесване.

Стигането до малкото село Тинке от където тръгва пътеката за циркуса се оказа интересно начинание. След няколко часа обиколки на Куско с таксита успяхме да намерим от къде тръгва директният автобус за селото. Късният му час на тръгване и времето за което се стига (описвано от различни източници между 4 и 8 часа, въпреки че разстоянието е само 90 километра) ни накара да потърсим по-ранен и алтернативен транспорт с надеждата да имаме повече време за планината. В 6:30 на следващата сутрин се натоварихме на весел междуградски автобус за малкото градче Уркос, което бе на половината път. Стигнахме за малко повече от час въпреки безбройните спирания за слизо-качаване на пътниковия поток.

Площада в Уркос

Ранното пристигане ни вдъхна надежда, че ще намерим лесно някакъв транспорт за оставащите 50-на километра. Тук обаче на място, където хора като нас с раници почти не се срещат, човек трябва да разбере максимално добре и бързо системата на местния транспорт. Най-сигурното място да хванеш автобус или маршрутка е площада в градчето (бас държа че се казваше Plaza de Armas), но тук никой почти не бе чувал за Тинке или Аусангате. Хубавото е че всеки автобус си има викач и въпреки липса на табели за крайната им дестинация можеш да разбереш поне за къде отиват от подвикванията. Взех да си миля, че тук познанията ми по испански съвсем оредяха, и след няколко обиколки из улиците (търсейки същевременно и кафе и закуска) намерихме някакъв магазин, над който бе опънат голям плакат със гледки от планината. Оказа се че уж имало някакъв автобус, но той по-скоро бил маршрутка, а в крайна сметка всичко опираше до пазарлъка с някой таксиметърджия да те закара до там. Междувременно намерихме и местна закусвалня, където кафето се оказа голяма чаша гореща вода, в която си сипваш концентрат от малка стъкленица която се подхвърля между масите, а мляко липсваше. Това малко ми напомни един образ в Катманду, който твърдейки че ще ни направи еспресо извади бутилка с кафява течност от хладилника, разля я по чашите и затопли целия буламач. След бързото кафе и закуска, гледайки междувременно някакво сутрешно ТВ шоу, където местна звезда тип Кондьо разказваше сърцераздирателни истории от живота си, се понесохме към поредното пазарене на транспорт. Хубавото в такива ситуации е, че няма нужда дори да търсиш таксита, защото те сами те намират и започва пазарлъка с безумните оферти. След като отрязахме някакъв ентусиаст 3-4 пъти, бързо смъкна цената на половина и заедно с още четирима местни люде се натоварихме на поредното комби. Двама от тях бяха настанени за удобство и сигурност в багажника уплътнявайки раниците, а нашият „дружелюбен” шофьор, след като спря набързо през някакво магазинче, пое по прилично стръмния път виещ се над градчето.

Проходът

Набързо качихме около 1000 метра денивелация, със средна скорост от 20-30 километра в час, и достигайки най-високата част на прохода, таксиджията спря, извади от багажника някакви инструменти, и чудейки се каква повреда му причинихме, разбрахме какво беше купил по-рано в града. За наша изненада и сигурност бяха сменени накладките на колата за рекордните двадесет минути, докато всички стояха в колата. Междувременно жената която се возеше в багажника изчезна, а загубените двадесет минути бяха наваксани по време на спускането, където успяхме да усетим чувството на безтегловност и влиянието на центробежната сила по завоите, което изпитват шофьорите от Рали състезанията. Сравнително доброто състояние на пътищата (за разлика от тези в Колумбия), липсата на много трафик, както и съчетанието от молитви и кръстене ни помогнаха да стигнем сравнително бързо и невредими до Тинке.

Тинке

Решихме да експериментираме и с обяд в единственото отворено място приличащо на ресторант, където под ритмите на местна чалга (представете си развилнялата се Сашка Васева от ранните си години) пооглозгахме няколко пилешки крачета, които трябваше да представляват пилешка супа. Тук не е лошо да отворя една скоба за перуанската музика. Два са основните стила на които можеш да се натъкнеш почти навсякъде. Традиционната перуанска музика, позната на всички ни, излизаща от типичните духови инструменти, като сампоня и кеня, се предлага предимно на туристите, най-вече на живо по ресторантите или като музикални дискове по пазарите. Местното население пълни душите с чалга, пред която дори и някой подобни БГ хитове биха изглеждали като класическа музика. Тази „радост” за ушите (сравнена сигурно само с поезията на вогоните от Пътеводителя на Галактическия Стопаджия) може да бъде изтраяна не повече от 2 парчета, след което установяваш, че в следващият хит, благозвучната йоника сменя само леко ритъма, а певицата добавя още няколко думи към вероятно многосмисления текст. Освен в музикално отношение, зрителните ти сетива са възнаградени с познати гледки от задимени сцени с подивяла от ритмите публика размахваща бири в ръце примесена с пейзажи от руините на инките. В Куско например имаше на всякъде плакати за предстоящ концерт на Тони Росадо, което някак много ми напомни по благозвучие нашенския Тони Стораро. Хубав разбор и размисли по темата ТУК.


И така след пилешките деликатеси и няколкото парчета на местната звезда Нели Мендоса поехме по прашния път към крайната ни цел за деня района на Пакчанта. И тук туризма е дал на местното население основание да събира входни такси (което се оказва доста популярно из цяло Перу), като срещу шестте си долара ти дават удоволствието да запишеш половината съдържание на международния си паспорт в голяма тетрадка, както и напътствия, че пътеката е добре обозначена и не можеш да се загубиш. От един момент нататък това е така, но първите няколко улици се оказват най-предизвикателни за навигационния усет. Пакчанта е нещо като горната махала на Тинке до където се стига по прашен път раздаващ гледки към къщите и дворовете на фона на трите заснежени планини от масива на Cordillera Vilacanota, от които Аусангате е определено най-впечатляващата.




Тук съвсем основателно човек добива сериозни причини да постави под съмнение Дарвиновата теория за еволюцията виждайки паянтовите кирпичени постройки в които живее местното население. И докато само преди 500-600 години (според историците) инките са строили с лекота храмове и градове от масивни, тежащи десетки тонове каменни блокове, то днешните им наследници зидат домове и огради със собственоръчно скалъпени тухли от кал, които съхнеха в предните им дворове. И ако не бяха, явно модерните чисто стъклени дограми и масивните дървени врати, човек би помислил че е попаднал някъде в каменната епоха. Друг емблематичен архитектурен елемент във всеки двор, бе наличието на малки външни постройки (които най-добре бих оприличил на баня с тоалетна), които бяха абсолютно еднакви, най-вероятно отлети по калъп и подарени на всички от общината с цел подобряване на хигиенните условия на домакинствата, и съвсем не използвани по предназначение си.


Тук живота, в по-голямата си част, тече както сигурно си е текъл и преди сто години (като изключим стъклената дограма и моторетките вдигащи пушилка от време на време). Сухата земя предлага единствено трева за овцете и алпаките, които са нещо като симпатичен резултат от сношение на овца и лама, даващи безценната вълна за известните пуловери и шалове предлагани по пазарите. Зеленчуците и плодовете над 4000 метра могат да се намерят само на пазара, което определено ограничава диетата на местното население. Един от проблемите на този житейски бит, просъществувал стотици години, е най-вече прииждането на западните туристи, заради които сега всяко второ бурсуче те гони по прашните пътеки искайки сладко, а голяма част от мъжката половина, открила алкохола, дави мъките си по кръчмите. И все пак натуралността на гледките е максимална, подкрепена и от народните носии, с които са предимно облечени жените. Свенливостта им обаче е учудваща и всеки опит да ги снимаш предизвиква подтикване на спринтьорските им умения.

И въпреки, че пътеката се изкачва плавно към махалата Пакчанта , която е на само 5-6 километра от Тинке, заради многото снимки и болките в коленете на Илиян пристигнахме в късния следобед. Долината на Пакчанта е в самото подножие на шест хилядния първенец на масива и разкрива уникална почти 360-градусова панорама. Молитвите за хубаво време бяха проработили до момента, но точно когато започнахме да търсим място за палатката, тъмен облак реши да ни поразведри и изсипа нещо между град и суграшица. За наш късмет половин час по-късно спря, но остави земята покрита със ледени пуканки. Все пак подготвихме палатката за нов рекорд по височинно спане (бяхме на 4400 метра), макар вече да бяхме посвикнали с височината и да не изпитвахме симптоми на височинна болест. Със сигурност се бяхме настанили в нечий двор, защото въпреки пустощта наоколо ясно се различаваха дълги каменни не много високи огради разрязващи всички хълмове до където ти поглед стига. На няколко пъти преминаващи хорица ни подсетиха, че къмпинга за туристи е долу в селото, но ние правейки се на неразбиращи и съвсем нямащи желание да слизаме и качваме сериозния баир, изобщо не им обърнахме внимание. Мисля, че битката спечели опитът ми да обясня на някакъв овчар, че сме си сложили безобидно палатката в едни камъни, където вместо PIEDRA (което означава на испански камък, а предполагам объркан и от комбинацияата му с MADERA, което пък означава дърво) му казах, че сме се настанили всред MIERDA, което казано най-културно означава фъшкии. Явно много ни съжали човечеца, че сме се разположили всред животинските остатъци, тъй като си тръгна веднага. А за фъшкиите не беше голяма лъжа, тъй като този ползотворен органичен тор бе разпръснат навсякъде от десетките лами и алпаки.



Аусангате - 6384 метра

Залезът бе достоен за пощенска картичка, а нощта студена. На сутринта (след дълго нощно будуване), реших да се покатеря до където мога за уж по-добри гледки. Мисията бе изпълнена макар и придружена от безинцидентно завършила среща с глутница лаещи домашни любимци, които не харесаха присъствието ми в близост до една къща. Кучетата в Перу са навсякъде, и сякаш като кравите в Индия бяха приемани за свещени. Пълната наслада от Асунгате отнема 5-6 дни за които без много претоварване може да се обиколи целият циркус, включващ преминаването през няколко прохода, някои дори над 5000 метра. Повечето „туристи” се възползват от услугите на прескъпите туристически агенции, а добра алтернатива, ако не ти се носи тежка раница за няколко дни, е да спазариш някой местен човечец с кон или магаре. За двата дни, които имахме с Илиян по-скоро се докоснахме до планината от колкото успяхме да я покорим.





Мястото определено си заслужава и вниманието и усилията. Обратният път бе лесен, а обяда в Тинке по-сполучлив от предишния ден. Интересен аксесоар в ресторантчето бе уличния телефон, който някой бе внесъл и сложил на една от масите. Таксиметърджия направи нов опит и оферта да ни закара до Куско, твърдейки че няма автобуси, но се разочарова след десет минути когато дойде самият автобус. Прибиране до Куско бе по-бавно и безопасно от състезателното преживяване предишния ден, но пък предложи пълен контакт с перуанците, озвучен от чалгата бълваща познатите хитове от телефона на една девойка зад нас.

Последната вечер в Куско събра и цялата група в „любимия” ни апартамент. На следващия ден се завърнахме в Лима, където остана малко време столицата да ни докаже, че освен гета и прескъпи квартали има и много история и архитектура. В общи линии успя, или по-скоро ние успяхме да пообиколим поредната Plaza de Armas (наречена още Plaza Mayor), както и целият исторически дистрикт на града. Вечерта успях да се видя и с моя добра позната от годинити ми в Арканзас – Бриана, както и да се запозная с перуанския й съпруг.

Катедралата


Правителствения дворец

Лима - Plaza de Armas

Перу е много повече от Мачу Пикчу, Куско и Лима. За десет дни не можеш дори да усетиш тази интересна и различна държава. Линиите на Наска, езерото Титикака, както и десетките други планини и руини останаха в графата „Искам да посетя” и дано отново вятъра, шанса или някой друг по-евтин самолетен билет ме върнат обратно.

четвъртък, октомври 11, 2012

ПЕРУ - ЧАСТ II - Свещената Долина и Мачу Пикчу

За малкото време което имахме в района бях сътворил прилично натоварена културна програма, все места които се препоръчват от министерството на културата и туризма, както и от десетките туристически агенции на всеки средностатистически турист. Не можеш да изминеш и двадесет крачки през централната част на Куско без някой да се опита да те въвлече в какви ли не организирани обиколки и пътувания на обекти от „особен” туристически интерес, естествено срещу безумни суми. Куско е една мандра за пари, където туриста е основната млекодайна крава, която според местните трябва да бъде изцедена до край, само защото той туриста е решил да дойде да види Мачу Пикчу и всичко станало известно покрай него. Не е лъжа например, че всеизвестният път на Инките водещ до впечатляващите руини е изпълнен с главозамайващи гледки към заснежените исполини на Андите, но освен, че ти трябва разрешително за прехода (броят им на ден е ограничен), трябва и задължително да отидеш с организирана група от агенция на която да платиш от порядъка на 400-500 долара за 4 дни планински преход, само заради удоволствието магаре да ти носи раницата и палатката, което за мен си е чисто обирджийство. Пътеките на инките са навсякъде из Перу, а Андите предлагат красотите си на десетки други места, където дори и местните да се опитват да изкарат някой лев от гладните за планинарство туристи, картинката и цените са многократно по-ниски.

Свещената долина на Инките е обобщено понятие за няколко от десетките руини в района на Куско, до които има път и местните могат да събират входна такса. И тук Министерството на туризма се е погрижило да ти се усложни живота, тъй като входните билети са само комбинирани. Срещу 50 долара можеш да посетиш цели 12 обекта (от които половината са малки забутани музеи в Куско) в рамките на десет дни. Ако искаш да минеш по-тънко обектите са 4 а дните два. Единични билети не съществуват, а транспортните услуги за тичащите от камънак на камънак туристи процъфтяват. Та и ние отказвайки услугите на организираният туристически манифест се потопихме в историята, архитектурата и безумието на междуградският транспорт. Препоръчаната от домакина ни Мигел тексиметрова компания ми даде добър шанс да потренирам испанският си, обяснявайки къде се намираме без да знам адреса и също да разбера, че таксита за дестинации извън Куско не са финансово здравословни. Маршрутките обаче се оказаха приличен компромис между цена и комфорт, като само за половин долар повече си печелиш собствена седалка и шанса да нямаш поне трима на главата ти в сравнение с обикновените междуградски автобуси. Натоварени в една такава маршрутка (рано сутринта около 11) потеглихме за Писак заедно с още двама аржентинци и други двама другоземци, заради които шофьора доста нагло смъкна единственият местен пътник, който се бе качил преди тях.

Терасите на Писак

Писак е малко китно градче разположено в долината на река Урубамба, известно с неделният си колоритен пазар, както и с осеяните с тераси хълмове разположени около един от няколкото (поне според историците) храма построени от Пачакуте из свещената долина. За наш късмет или не, беше неделя и пазарът бе заел целият площад, като сергиите покриваха и улиците стигащи до пътеката водеща към руините. Спазарихме маршрутката да ни качи до руините и от там поехме по стръмната пътека виеща се между останките от някога процъфтяващият град. Гледките са меко казано впечатляващи, а тълпата от туристи меко казано дразнеща, поне в рамките на пет минути ходене от автобусите. Ентусиастите за слизане пеша до града не бяха много, което ни даде шанс да поснимаме на воля без някоя ръка или крак да са влезли неволно в кадър. В края на пътеката (в първата къща от селото, точно преди сергиите) едно бабе се бе възползвало от стратегическото място на къщата й и цедеше пресни портокали с доста примитивна, но функционална сокоизстисквачка. Жадни от разходката, й докарахме мускулна треска, като почти привършихме портокалите.






Десетките сергии на всеизвестният неделен пазар по нищо не се различават от всеки друг магазин за местни сувенири и дрехи от алпака (повечето направени в Китай), или поне в по-голямата си част. Определено най-голям колорит придават местите женици, пременени в типичните пъстри традиционни одежди, придошли от околните махли и села, докарали плодове и зеленчуци в шарените си одеяла, които преметнати през рамо събират почти колкото 80-литровата ми раница, плюс едно две бурсучета с прегорели от силното слънце лица.

Пазара в Писак

След импровизиран обяд опитах за десерт маракуя, чиито вид на яйца от жаба няма нищо общо със вкусът й и предизвиква бурни стомашни реакции при непосветените от сладостта й. Моята програма, включваща за деня поне още два от „стоте” туристически обекта взе да избледнява, но все пак решихме да отскочим до едно от интересните и не много посещавани заради отдалечеността си места наречено Морай. Поради ограниченото време хванаме такси, което си бе нова възможност за трениране на езика в областта на тръговията и пазарната икономика. В крайна сметка всички се натоварихме в едно полуразнебитено комби (трима в багажника) и след хиляди уговорки до къде, за колко пари и време пристигнахме почти по тъмно до руините. Не бих ги рекъл дори руини, тъй като мястото представлява многобройни тераси във формата на кръгове и крогоподобни овали разположени в неголяма падина, и всичко това на около 3600 метра над морското ниво.

Кръговете на Морай

Заварихме само няколко закъснели като нас микробуса, единият пълен с руснаци, част от които слезли до най-ниският и най-малък кръг се бяха хванали за ръце медитирайки, събираха явно космическа енергия. И тук предназначението на мястото не е много известно, но най-разпространената теория е, че инките са правили аграрни експерименти с посевите, заради разликата в температурите стигащи до 15 градуса от горните до долните кръгови тераси. Интересна и на дали вярна теория, тъй като в района няма никакви останки от жилищни постройки.


Достигането до туристическата светиня Мачу Пикчу става по два основни начина. Гореспоменатия, организиран и прескъп планински преход и не по-евтиния и използван от повечето туристи влак. Има и трети доста алтернативен начин включващ смяната на няколко автобуса и маршрутки, пресичането на същата река Урубамба по въже, и после ходене 15 километра пеша по влаковата линия, с две думи все приятни предизвикателства, които реших да спестя на групата. Та като едни добри турисити си хванахме влака, пътуването с който, като изключим пренадутата му цена е запомнящо се преживяване с гледките към каньона на Урубамба. Влакът хванахме от Оянтайтамбо, определено място което не бива да бъде пропуснато в обиколката на свещената долина. Тук археологическите останки са съвсем до града, а аз получих голям душевен оргазъм след като видях с очите си стената от шест магалитни камъка по няколко стотин тона всеки, отново съединени безупречно и изкопани от кариера намираща се на около 4 километра от другата страна на долината. И тук местните гидове се опитват да ти пробутат теорията как инките са правили малки макети на бъдещите каменни блокове и са ги носели в кариерата за да ги отрежат и оформят, предизвикваща по-скоро смях от колкото сериозно отношение.



Руините на Оянтайтамбо

Влакът от Оянтайтамбо до Агуас Калиентес, последното градче точно в подножието на Мачу Пикчу, пътува около час и половина. От около 7-8 вагона, тези за туристи са само два различавайки се и по комфорт и по цена от тези за местните перуанци. Към пътуването, придружено от студена бира и опита на костюмирания стюрд да ни продаде поредната доза сувенири и туристически дрънкулки, се добави и опита на машиниста да ни остави след един тунел, след като локомотива заедно с първия вагон се откачиха внезапно от станалата част на композицията. Фиксирането на тази безплатна атракция отне двадесетина минути, а след това се изсипа хубав дъжд и охлади малко мераците ни за хубаво време на най-важната точка от пътуването ни.

Долината на Урубамба от влака

Забравени

Агуас Калиентес е типичният пример как цял един град може да се създаде и развие единствено около една туристическа атракция. Понятието град на дали описва най-успешно площта от половин квадратен километър, върху който са пръснати десетки магазини, ресторанти, хотели и всичко останало създадени единствено и само заради тълпите туристи. Ситуацията по улицата с най-многото ресторанти ми напомни родното Черноморие където всеки те дърпа (дори и в 4 следобед) да влезеш при него, като в явно засилената конкуренция печелят офертите за безплатно писко сауър (вместо което си изпросвахме и бира), както и игрите от рода на таблата и шаха, които бяха разхвърляни по масите. В спечелилото доверието на половината от нас кръчме имахме късмета да послушаме на живо малко от типичната фолклорна перуанска музика от стила на Ел Кондор Паса, а за спомен и в знак на подкрепа към музикантите си взехме и по един диск.

След смяната на няколко въздухо-земни транспорта да достигнем до тук, ни останаха само няколко километра до обетованият хълм по който са пръснати руините на Мачу Пикчу, известен в някои среди в България още като Царевичака. И за да не остави хилядите бедни туристи да бъхтят пеша два часа по баира за да възнаградят сетивата си със запомнящата се гледка, туристическата месомелачка предлага автобуси, движещи се почти един след друг, които те отвежда до самият вход на парка (отново срещу специална туристическа цена). За Мачу Пикчу е писано и говорено много. Впечатлен ли бях – Да. Най-вече заради уникалността на съчетанието от полузапазените постройки и тераси пръснати всред добре поддържани зелени полянки на фона на стръмните на места отвесни склонове на каньона на Урумабма и най вече на величието на Уайна Пикчу (преведено то Кечуа – Млад връх) присъстващ на всяка от милионите картички и снимки от Мачу Пикчу (което пък означава Стар връх).

Класическа гледа с Уайна Пикчу на заден план




Мачу Пикчу

И понеже Калина ни бе помогнала със взимането на специалните разрешителни да се качим на Младият връх, групата прояви катерачески умения и възнагради усилията си с гледка доста различна от гореспоменатите картички. Възползвахме се и от възможността да обиколим целият хълм, което не се понрави много на пазачите следящи за реда по пътеката, тъй като съвсем в наш си стил излязохме последни, оставяйки ги да мрънкат, че заради нас били умрели от глад. Мачу Пикчу е достатъчно голям да намериш местенце само за себе си всред тълпата от близо 2000 души на ден които се изсипват тук. Шансът може дори да те дари с гледка към това творение на природата и човека в която липсват човешки крайници и дори разкрасена с присъствието на някоя лама. Дъждът който ни посрещна предишният ден се покри и дори на моменти се показа и слънце.

Поглед от Уайна Пикчу към долината на Урубамба

Групата на върха

Мераците на Марияна да види джунглата (макар че бяхме в планината) успяха да убедят женската част от групата да останат още 2-3 вечери в района (който определено бе по-зелен и тропичен от Куско), а ние с Иво и Илиян се понесохме с вечерният влак обратно към Оянтайтамбо. На следващият ден за да довършим до колкото можем обиколката на обектите от свещената долина стигнахме и до Саксайуаман, според мен най-впечатляващият от всички археологични комплекси, оцелели въпреки опитите на испанците да го заличат използвайки повечето камъни за строежа на много от сградите в Куско. За щастие европейските нашественици не са успели да поместят повечето от десетките мега-блокове, някой достигащи до 200 тона, и днес така нареченият крепостен комплекс все още разкрива тази неповторима комбинация от изумително инжинерство и перфектни панорамни гледки към Куско.

Саксайуаман



Куско погледнат от Саксайуаман


Странно е как една култура или по-скоро религия успява да заличи друга подтиквана от религиозните си догми, комбинирани със сребролюбието на привържениците и екзекуторите й. Римо-католическата църква през вековете е успяла да събере доста негативен кредит в това отношение, започвайки още от древността с унищожаването на Александрийската библиотека, помитайки всичко от Африка до Азия та чак до затриване на Американските култури под тежестта на Испанската корона и силата на конкистадорката армада. И не религията, като идеология и философия са били в основата на всичко, а най вече удобството от прилагането й за получаване контрол и всяване на страх всред по-слабите и податливите. За съжаление и днес нещата не стоят по различно, макар да изглеждат малко по-цивилизовано. Перу днес е силно католическа държава, както и почти цяла Южна Америка, макар и част от древните традиции и обичаи на инките да са запазени и премесени с Христовата вяра. В страната се празнуват годишно над 3000 празници и фестивали, свързани предимно с католическата църква, но отразили и запазили голяма част от самобитността и културата на предиспанските заселници.

https://mapsengine.google.com/map/edit?mid=zTP3FNKdVUlM.kq6dE0L4acNk

понеделник, октомври 08, 2012

ПЕРУ - ЧАСТ I - Към страната на Инките

Колумбия подаде дълъг пас на юг към ширините на Южноамериканският континент, където до началото на този апокалиптичен лазарник дори не бях и стъпвал. Понеже добих и самочувствие, че испанският ми се е подобрил до степен да мога дори да си викна сам такси по телефона взех да се прицелвам още по-на юг към красотите на Чили и Аржентина. И докато обмислях как да си пия новогодишното шампанско някъде из Патагония, един щастлив юнски следобед телефонът ми изпищя: ”Видя ли билетите до Лима за 238 долара?”. Илиян успя да сипе сол в най-тежката ми рана и 40 минути по-късно аз той и Ася имахме билети. След още час (след като еуфорията се бе развихрила до толкова, че направихме даже и „Събитие” във Facebook), още 6-ма приятели се присъединиха към бъдещите покорители на Мачу Пикчу, перуанското писко и камънака, завещан от инките на бъдните поколения заедно със всичките му главоблъсканици и загадки. Но за това по-късно. Групата взе да става интересно голяма, което неизменно щеше да подложи приятелските ни отношения на интересен тест в условия на нестандартно пътуване.

Два месеца по-късно, след дълга суша от не-пътуване, не-разнообразена от домашни ремонти и благоустроявания, групата ни в окончателен състав от седем, се понесе с два не до толкова скучни полета през Сан Салвадор на юг пресичайки екватора към Лима. За мен деня бе от особена важност, не само че съм изоставил „прекрасното” ежедневие зад гърба си, а заради едно емоционално-сантиментално събитие, което трябваше да се превърне евентуално в реалност докато прелитах някъде над централна Америка – а именно раждането на първата ми племенница. Излитайки от Лос Анджелис сестра ми бе вече в болницата, чакайки казано съвсем романтично, на „полу-съединител” появата на малката Даниела. Невъзможността на „умният” ми телефон да се свърже към каквато и да е теле-комуникационна мрежа почти през целият ден ме държа в гъделичкащо напрежение в очакване на добрата вест.

Сан Салвадор

И така не знаейки все още дали съм вуйчо или не кацнахме в Лима по мрак. Модерното летище е в сериозен противовес със заобикалящия пейзаж, все едно да видиш интернет клуб в индианско село. Незнайно защо всички пак ми заговориха на испански, даже бях удостоен и с митническа декларация на местния език. Шанса да бъдеш проверен за нелегални стоки се свежда до уж чистия късмет една загадъчна лампа да светне зелено или червено след като натиснеш копчето на късмета. Всички бяхме късметлии с червеното, но никой не носеше луканки, така че не зарадвахме нито едно от явно тренираните кучета дебнещи наоколо. Не задоволихме и апетита на хищните таксиметърджии, тъй като хотелчето в което трябваше да спим ни бе изпратило съвсем доброжелателно (срещу прилична сума) микробус, макар на другият ден за същата услуга да ни поискаха четворна сума. Като се замислиш нормално е, на кой му пука като си тръгваш от хотелът му. Пътят към лъскавият квартал Мирафлорес, където трябваше да преспим, започва живописно всред едно голямо полу-гето (после видяхме от далеч и самото гето), продължава по голяма крайбрежна улица, където за да затвърдим принципа „Пътуването не се превръща в пътешествие докато нещо не се прецака” спукахме гума, и най-накрая се вмъква в квартала построен за богатите туристи и местни парвенюта. Класовото разделение в Перу е огромно, брутално и твърде очевадно. По китните улици на Мирафлорес можеш да видиш добре натруфени чичковци и лели слизащи от големи лъскави коли, децата им придружавани от облечени в бели униформи детегледачки и ходещи в американски лицеи събиращи безумни такси, пари с които едно село в Андите би преживяло сигурно години наред. Няколко улици в страни картинката е отчайващо различна, където дори и родният Факултето би изглеждал като Бевърли Хилс.
Спуканата гума ни даде приятна възможност да се насладим на вечерният бриз от Пасифика и на крайбрежната улица с нещо като парк който бе явно в продължителен строеж и приличаше по скоро строителен склад в Кремиковци от колкото на Морската градина във Варна.

Хотелът ТераБланка, бе доста приличен за цената си, приличащ по-скоро на висок клас хостел, с чисти приятно декорирани стаи, малки тераски, естествено всичко това допълнено с шума от улицата, както и купона в съседите, които ме забавляваха с латино музика до малките часове на следващия ден.

Умората от ранното ставане се оказа по-слаба от адреналина и глада, който успяхме да задоволим в не лош ресторант опитвайки местните деликатеси, като антукучос (не идва нито от думата Анти, нито е от Куче), представляващо шиш от телешки сърчица, ломо салтадото – което си е почти местна версия на българският друсан кебаб, както и първа среща на жадните ни устни с местното Писко сауър и популярната Инка кола (чиста жълта лимонада в малко по-атрактивни от родните стъклени шишета).
Някъде към полунощ адреналинът ми достигна максималният си капацитет, след като новината, за появата на бял свят на племенницата ми изтече по виртуалното пространство. Така че заспах, като един горд вуйчо (под ритмите на латино музиката), а почерпката, на която всички много се надяваха, остана за следващата вечер.

КУСКО

И докато баровете и клубовете в Холивуд гонеха пияните си посетители в 2 сутринта, калифорнийско време, половината от нас вече търкаха ранобудни очи отправяйки се пак към летището за следващият ни полет към Куско – древната столица на Инките и общо взето главната ни дестинация. Перу е 2 часа напред от Калифорния и събуждането не беше от най-лесните. Хващането на такси също не бе много гладко, тъй като оставих някакъв чичко да ме убеди, че 4-ма със всичкият багаж ще се съберем в малогабаритното му такси, макар и за долу горе прилична цена. Успяхме! Макар, че девойките хич не бяха щастливи с факта, че половината чанти бяха върху главите ни. Но всред шеги и закачки, кафе и закуска, след като се качихме на самолета след последното повикване (единствен след нас бе някакво местно гъзе, който пристигна последен с голям пакет от Мак Доналдс) потеглихме за Куско. Час по–късно кацнахме на малкото летище. След още час пристигнаха и останалите с малко по-късен полет. Куско е предизвикателство и за кацащите самолети и за новопристигналите (особено тия идващи от крайбрежните райони) туристи със своите 3300 метра над морското ниво. Тук на помощ главоболието и тежкото дишане идват всички деликатеси от Кока. Дъвченето на листа е уж най-верният приятел срещу височинна болест, и всред местните е толкова нормално, колкото и пиенето на кафе. Пазара предлага и кока бонбонки (които го докарват само на неприятен вкус), чай от кока, сладкишчета от кока, с две думи все омайни предизвикателства за западният турист. Вярно е че от коката се прави кокаин ( не Кока Кола), но от всички тия кока-творения по-скоро получаваш лош вкус в устата от колкото делириум и възнасяне на небето.

С отново уреден транспорт от любезният ни домакин Мигел се отправихме към бъдещата ни щаб квартира за следващата една седмица, която от снимките в интернет изглеждаше, като приятно обзаведен апартамент с добро местоположение близо до центъра и много потенциал. Мигел бе млад и симпатичен (девойките не му спестиха въпроса дали е женен), говореше приличен английски, и ни показа набързо района около апартамента. Нивото на превъзбуденост, особено в женската част на компанията ни рязко спадна, когато спряхме пред жилищна сграда, която можеше да се конкурира в архитектурен стил и излъчване със сибирско общежитие от годините на Сталин. Оградата с бодлива тел (като на затвор с облекчен режим), съвсем не помагаше на ситуацията, а след като бяхме въведени в покоите на обителта половината девойки бяха готови да си хванат самолета на обратно. Вярно, че снимките които всички бяхме одобрили в интеренет няколко седмици по-рано не бяха фалшиви, просто бяха направени под ъгъл непоказващ някои малки недостатъци на четиристайния апартамент, но за тази цена и местоположение всичко поне за мен изглеждаше твърде нормално (изключвайки фасадата и бодливата тел, забравих да спомена и решетките по прозорците). След малки наставления за топлата вода, интернета и всичко останало Мигел ни пожела приятен престой, остави ключовете и заряза групата ни в пред-скандална ситуация. В крайна сметка апартамента ни остана верен през цялото време, макар че девойките не му с насладиха през всичките вечери. О времена, о нрави!

Пред "луксозния" апартамент

Ако случайно тук не те хване височинна болест и не изпиташ проблеми с дишането, не бива да се притесняваш на помощ идват хилядите коли (почти всички от които бяха таксита), автобуси и маршрутки, които надали биха минали теста за отровни газове дори и в Бухенвалд. Преминаването по някои от тесните улици на старият град може да се превърне в електронна игра на живо, където в първо ниво се разминаваш само с коли по улица широка само колкото самите тях, опитвайки се междувременно да дишаш. Във второ ниво идват и пешеходците движещи се двупосочно. Опитвайки се да избягваш и колите и пешеходците на помощ идват нишите на вратите от къщите, където можеш да скриеш за секунда (това не помага на дишането), и където от време на време се излива по някоя кофа с вода, която незабавно бива разпръсквана по крачолите ти от следващата преминаваща кола. Но Куско, или поне старата му историческа част е много повече от този лабиринт от тесни еднопосочни улици, десетки хотели, магазини и ресторанти и хиляди туристи. Градът е едно от малкото места (поне на които аз съм бил), където поне четири различни и същевременно допълващи се архитектурни стила омесени през вековете са оцелели (до някъде) и превъплътили в един град с много история, настояще и бъдеще. Определено испанците са оставили най-голям отпечатък в архитектурно отношение опитвайки се да заличат „варварската” култура на обитаващите десетилетия преди тях инки. Успеваемостта им е била значителна, а там където силите и търпението им не са стигнали за пълно разрушаване, са се примирили само с надстрояване, като типичен пример е Кориканча – Храмът на слънцето, една от най-значителните и емблематични постройки от разцвета на инките, която е била срината почти до основи, върху които днес се намира катедралата Санто Доминго. За щастие част от оригиналната сграда е все още запазена давайки малка представа за миналото й.

Църквата Санта Доминго - с основите от Кориканча

Plaza de Armas

Улични търговци

Следи от старите цивилизации има из целият град. Казвам цивилизации, защото инките далеч не са били единствените обитавали тези места. Тук историци и привърженици на ортодоксалната и алтернативна археология биха изпаднали в безкраен спор, но дори самите инки, признавайки че не всичко е строено от тях, са били майстори в надстрояването, което лесно може да се забележи при поне двата коренно различни стила на каменоделие и зидария, които присъстват навсякъде. Огромни гранитни блокове, някои тежащи десетки тонове перфектно съединени един със друг без никакъв хоросан помежду им, лежат в основите на много стени и сгради. Никой не може да обясни със сигурност от къде са докарани (кариерите им са на десетки километри), как са изрязани с такава точност (между повечето от тях не може да влезе дори лист хартия), и как са вдигнати, някои на 4-5 метра над земята. Върху тях са поместени горни слоеве от малки неоформени камъни, грубо съединени с глина с очевидно желание да допълнят и емитират перфектността на по-долните си събратя, и явно с очевиден неуспех. Местните гидове със голямо чувство на принадлежност и патриотизъм ти обясняват как старите цивилизации са изградили тези зле подредени зидове, а инките със своето познание и умения са докарали големите мегалити. Никой не може да ти обясни обаче, защо новият (според тях) слой е под стария и как аджеба са издялкали всичко това само с камъни (инките не са имали метални инструменти и не са познавали превоза на колела). Тъкмо поради тази причина не исках да ползвам услугите на разни гидове, които изискваха доста туристически суми за услугите си (да са живи Wikipedia, Lonely Planet и интернета, информация има много).

Известният дванадесетоъгълен камък

Главният площад в старият град се казва Plaza de Armas (преведено – военният площад). Така се казват, почти всички главни площади в перуанските градове (нещо като да кажеш в България просто Площада на центъра) и почти всички изглеждат еднакво – градинка, шадраван катедрала, в много случаи малък пазар и централна автобусна спирка. Тук автобусите бяха канализирани извън централната част на града, явно необходима мярка за подобряване на трафика, който за моя голяма изненада се самонагаждаше и движеше много плавно (като изключим остатъчните му газове) и бе нарушаван единствено от работещите светофари и „пречкащите” се пешеходци, които нямаха абсолютно никакво предимство с изключение на случаите когато униформени катаджийки се опитваха да въдворят някакъв ред по кръстовищата. Предвижването се улесняваше от такситата които в повечето случаи бяха прилично честни, а за хващането им (както споменах почти всяка кола е такси) е достатъчен контакт с поглед, последван от отговор с клаксон и секунди по късно си вече на път. Малогабаритните тикота и тук бяха на мода, конкурирани от Тойоти комби (в които влизаха спокойно по 7-8 души, включвайки и багажника).

Улично религиозно шествие


Този първи ден започна рано и завърши късно. В програмата включихме обяд в спретнато ресторантче с домашна атмосфера, непренадути цени и най-вече дружелюбни домакини, точно срещу клуба на Анонимните Алкохолици близо до апартамента. Продължихме с малко забележителности (включващи гореспоменатата Кориканча), криене от половинчасов дъжд (а уж беше още сухият сезон), а за вечерта имахме мисия да се срещнем с Калина (племенница на добър познат на Иво), с която пък моя позната Елена се бе запознала няколко месеца по рано тук в Куско – абе интересна личност, с която по принципа на Six Degree Separation дори се срещнахме много странно, но за това по-късно.


Част от незадоволеността от апартамента ни идваше от факта, че нямаше никакво отопление, а на 3300 метра вечер си е хладно. Недоспалите ни тела усетиха този недостатък в пълна сила още първата вечер, и за да не се натръшка групата ни с двойна ангина още от първия ден с Илиян се понесохме по търговските улици в издирване на отоплителни печки. Загадката се увеличи от факта, че не знаех как е калорифер на испански, а и в 8 вечерта шанса да намерим магазин за електро и топло техника не бе много голям. След два часа обиколки (запознавайки се и с други части на града), две таксита, много обяснения и ръкомахания намерихме заветният магазин (оказа се че са даже 3 или 4 съвсем един до друг). За 15-те минути преди да затворят трябваше да изпитам отмъщението на перуанското пазаруване, което включваше минаване през пункт номер едно, където усмихната продавачка, след като ми въведе половината автобиография в някакъв компютър ме изпрати на пункт номер две където на две каси чакаха около десет души да си платят покупките (мислех си че само в България ги има тия банкови гишета за разплащане). От там след като установих, че първата усмихната девойка вече я няма на пункт едно, ме изпратиха на пункт номер три, където с двете бележки в нещо като склад си получаваш покупката и от там на пункт номер четири на изхода те проверяват да не би случайно да си си купил будилник, а да излизаш с телевизор. Илиян докато изчакваше покупателната ми щафета се замисли дали да не си купи две възглавници (че тия в апартамента бяха малки), но се отказа категорично преценявайки, че трябва да изтърпи наново този нелогичен мазохизъм. Геройски с двете печки се завърнахме и всички ни се зарадваха, най-вече Ася и Кристияна, които се бяха сместили в едно легло опаковани в 6 одеяла и един пухен спален чувал, сякаш на другият ден щяхме да атакуваме Еверест.

Калина (която споменах по-горе), бе така добра да ни вземе билети за Мачу Пикчу, които включваха и разрешителни за Уайна Пикчу – живописният хълм зад руините, където допускаха само 400 души на ден. Трябваше обаче да срещнем за да си ги вземем и от комуникацията й с Иво вечерта имахме среща в бар „Нулев километър”, където приятелят й заедно с групата му трябваше да свирят. Нито едно от такситата които спирахме не знаеше къде се намира бара (а уж беше известен) и когато взе да ни наляга малко отчаяние видяхме няколко души носещи барабани и китари да пресичат улицата. Решихме, че ще могат да ни помогнат, и за да се затвърди принципа „Колко е малък света” това се оказаха точно Калина и приятелите й. Странно беше, че на въпросът ми „Само не ми казвай че ти си Калина?”, (който зададох съвсем спонтанно и на чист български), тя явно ошашкана от случайната среща ми отговори първоначално „No!”. Калина се оказа интересен човек. В Куско живее почти 5 месеца, а е напуснала България преди повече от година. Уважавам хора като нея поели риска от неизвестното и посветили много от времето си на доброволна дейност, особено в такива части на света. Била е известно време в Бразилия, преди това в Мароко и Тайланд. Бе готова да напусне Куско и Перу с новият си перуански приятел и да продължат на север към централна Америка. „Нулевият километър” се оказа много приятен малък бар, с готини домакини и супер бавно обслужване (или поне на мен ми се струва, че 2 часа за едни пържени картофки е малко множко). Почерпих поне за племенницата, да е жива и здрава!
С Калина в Irish Pub-а в който работи