Показват се публикациите с етикет Южна Америка. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Южна Америка. Показване на всички публикации

вторник, март 22, 2016

ПЕРУ - От Север

За реклама на Перу през последните години на почти всички сувенири и рекламни брошури, нечий дизайнерски нюх е завъртял "П"-то („Р“ – латин.) като огромна спирала взаимствано почти сигурно от маймунската опашка на една от най-символичните фигури от линиите на Наска. Преди 2 години си бях обещал, че ще се завърна в голямата държава и заради Наска, и заради езерото Титикака, и заради пиското и севичето. Списъкът тогава бе твърде дълъг, а десетте дни ваканция твърде малко за всички насъбрани идеи. Хубаво е да спазваш обещанията си (най-вече към самия себе си), а някои места го заслужават.


Дестинации превзети с автобус за повече от 8 часа си заслужават мъките на нощния транспорт. Пестиш и време и пари (освен ако пейзажа не изисква дневна светлина и седалка до прозореца). В Лоха (Еквадор) се натоварих на първия от многото предстоящи нощни автобуси. Луксът и пространството определено не бяха от водещите му качества, но за 8 часа с пресичане на граница трябваше да се преживее. Последната еквадорска автогара ме хвърли в меко казано комична ситуация. Почти всички автогари събират полагаемата си такса отделно от закупения билет. В случая трябваше да обеднея с цели 10 цента! Моята обаче непреценена предвидливост ме бе оставила без никакви дребни монети дори и банкноти, тъй като през деня бях разчел да се отърва от всичко дрънкащо из джоба ми. Все пак проблема се реши някак, а джобът се напълни наново с метал. Набръчканият терен на южен Еквадор усукваше пътя през десетки хълмове и стотици завои, а съня си остана мечта чак до границата. Към четири сутринта се разтоварихме пред малка барака в началото на моста разделящ двете съседни държави, където раздаваха изходните печати. В сънените ми очи изплува рандеву от преди 5 седмици с моста между Еквадор и Колумбия и всичките мъки с двата ми паспорта. Като изключим липсата на отегчен митничар и почти никакви други преминаващи в ранния час, останалото се повтори почти без разлики. Вторият ми неуспешен опит да превключа на туризъм с българско гражданство ме вкара в поредния порив на 10 минутен гняв, а останалите пътници в състояние на леко изпаряващо се търпение, докато аз се опитвах да изляза от магическия паспортен кръг в който се бях затворил. За десерт получих само 60 дни виза (от полагаемите 90). Първите мигове в Перу някак не бяха от най-усмихнатите. Разбунтуваният ми мозък постепенно взе да възвръща логичното мислене кроейки планове за следващата граница, докато най-накрая не издържа на насъбралата се умора и потъна в сън по вече сравнително по-равните пътища на северно Перу. Първите подвижни картини разкриващи се през автобусния прозорец (след като отворих очи) никак не промениха настроението ми. Зеленината от Еквадор се бе трансформирала в полу-пустинен пейзаж - една сива и тъжна комбинация от пясък, полу-завършени кирпичени постройки и сиво, дори кафяво-сиво небе. Целият този мазохизъм за зрението нарасна прогресивно с навлизането на автобуса в Пиура. Рисковано такси с още по рискована смяна на долари (на безумно лош курс) и половин час по-късно получих почти спална седалка (така наречената тук КАМА) в следващия автобус за Чиклайо. Спомените от Куско, Мачу Пикчу и заснежените Анди ми давах малка надежда, че грозотата на всичко наоколо не е преобладаваща в иначе интересната държава. Чиклайо е центъра на областта приютявала някогашната култура Моче. Като изключим няколкото пирамидални комплекса и музея на Лорд Сипан посъбрал изкопаното (изразено в богато накичени мумии и тонове грънци), градът е крайно безинтересен. Разгръщането му е спряло 10-на километра преди океана и заради това географско недоразумение, брегът не страда от презастроеност и пристанищен стоманобетон, а дори предлага не лош плаж в малкото градче Пиментел. Тук срещнах за по питие и Ливи от каучсерфинг, която не можеше да ме приеме, но изрази желание да се видим. Пристигането ми съвпадна и с националния перуански празник, добра причина да загубя половин час зяпайки в ефир стегнатия военен парад, в пълен противовес с хаоса наоколо.

По нежелание останах почти 4 дни заради липса на по-ранен билет за следващата отправна точка Чачапояс. През деня обикалях разкопки, пирамиди и музеи пръснати из лунния пейзаж наоколо, а вечерите разнообразявах с компанията на Ливи. Музеят на Лорд Сипан е определено най-богатия на артифакти и история. Намира се в градчето Ламбайеке на хвърлей на северозапад от Чиклайо. Отскочих и до пирамидите Токуме, от където си тръгнах..... със сълзи... Историята на кратко бе следната. Комплексът е на 2-3 километра извън малкото градче, които се превземат лесно с едно чакащите мото-таксита (някъде по известни като тук-тук). Свършвайки с туристическата си обиколка се натоварих на едно такова. Пристигайки в Токуме видях, че следващото микробусче за Чиклайо почти тръгва, платих на бързо, грабнах раницата и се затичах за да не го изпусна. Десет минути по-късно вече пътувайки усетих някаква странна лекота в раницата ми и минута по-късно с ужас установих липсата на най-важното нещо от целия ми багаж - камерата! Тъжната истина изплува бързо - бе останала в мото таксито! За 4 минути смених и микробуса и посоката на пътуване, но пристигайки в Токуме от тук-тука нямаше и следа. Започнах с някакви 0.02 процента надежда да сканирам пространството около мен за да зърна физиономията на шофьора. Друг от чакащите таксиметраджии се опитваше да помогне и подпитваше "Ама спомняш ли си шофьора, или цвета на мото-таксито:?" "Да казвам слаб, нисък, в трета възраст, а таксито в зелено и жълто (както 80% от хвърчащите наоколо десетки такива)." Следващия въпрос обаче "Ти от къде взе таксито?" сложи в кошницата с надежда още близо 48 % и минута по-късно натоварен на ново мото такси се носех обратно към руините. И тук се появиха сълзите...от щастие... И шофьорът и таксито чакаха пред входа, а камерата, за по сигурно, почиваше в една кофа на задната седалка. Той човечеца се зарадва повече и от мен и дори отказваше малкото парично възнаграждение, което му предложиш за честността и помощта. И тъй в разрив с всички други истории по загубени, откраднати или ограбени камери, телефони, пари и документи по време на път, добавих една история с щастлив край. А понякога сълзите са от радост... Моралната поука – не забравяйте нищо, никъде!

Пирамидите на Токуме


Музей - Лорд Сипан - Ламбайейке

Два дни по-късно с нов нощен автобус се пренесох на изток в района Амазонас или по точно в столицата му Чачапояс. Името на областта не споделя много с поречието на едноименната река за ужас на многото туристи пристигайки тук по сандали и къси гащи. Почти 2400-те метра над морето, на които е разположен Чачапояс, са приятни през тукашна зима, но нощите са хладни, да не кажа студени. Пристигнах рано и без идея къде ще се квартирувам. В 5:30 сутринта не гъмжеше от хора, но от дума на дума с девойката с раница, крачеща до мен, стигнах до хостел Авентура Бакпекърс, за където тя имаше резервация. Така си намерих и подслон и компания за следващата почти седмица изкарана тук. Партньорката ми се казваше Лени и бе германка, която от половин година доброволства в Арекипа в училище за деца със специални грижи. Чачапояс е малогабаритен, от онези градове, които можеш да обиколиш за час два, но с доста повече чар от Чиклайо например. Лени си бе направила домашното и бе нахвърляла списък с идеи и дестинации. Започнахме с каньона Сонче, само на хвърлей от града. Достигането до възвишение с не лоша гледка е лесно и бързо, а фактът че така наречения тук мирадор (mirador исп.) е заел място върху туристическата картата на района, винаги е добра причина да ти вземат входна такса.

Каньонът Сонче

Културата Чачапоя е била в разцвета си тук далеч преди разгръщането на империята на инките. Името ѝ е с неясен произход, плод на разнородни лингвистични спекулации, с предполагаеми кръстници самите инки. Един от най-важните археологични комплекси, са руините на Келап (Kuelap). Както всеки един град-крепост, сравнително обширния комплекс е заел възвишението на стратегически хълм в близост до поречието на река Уткумабма. Трудното му достигане е развило бизнеса за десетки агенции извозващи всекидневно туристо-потока по дългия тесен черен път. Алтернативно няколко часово качване по доста стръмния източен склон спестява малко бюджет, но не и много време. С Лени се включихме към по-мързеливите, споделяйки компанията на почти три поколения перуанци. Многото завои предизвикаха още в началото бурни стомашни реакции при някои, а темпото на цялата група бе сравнимо с маратон за костенурки. В такива моменти намразваш още повече груповия туризъм, но за съжаление понякога в торбата с възможности няма богат избор.

Крепостта - Келап


Районът приютява и най-високия водопад в Перу и трети в света (според леко непотвърдени източници) - Гокта, със своите заявени ( и също не много потвърдени) 771 м. В хостела добавихме още трима французи към групата и му посветихме цял ден. По-краткият път към водопада тръгва от селцето Сан Пабло. Алтернативно 4 часов преход от другото не далечно селище предлага 3 пътеки към върха, горното стъпало и дъното на водния вертикал. С не малка помощ и от времето целодневния преход бе наситен с разнообразен пейзаж и заслужено възнаграден с прекрасни гледни точки към пропадащите от стотици метри води.

Водопадът Гокта

Картата на района и програмите на туристическите агенции са препълнени с туристически обекти, всеки изискващ поне ден време и голяма доза търпение по разбитите пътища водещи към тях. С Лени избрахме още един организиран мазохизъм към пещерата Киокта (Cueva de Quiocta) и саркофазите на Клавиш. От пещерата не очаквахме нещо много впечатляващо, но няколко черепа и тонове кал създадоха разнообразие . Дървените саркофази на Клавиш бяха нещо по-нестандартно и привлекателно. Шест дървени фигури са разположени в скална кухина в почти недостъпните скали на речния каньон. Снимките са по-добри с дълъг обектив, а туристи почти липсват.

Саркофазите - Клавиш

Лени потегли ден преди мен, а аз си отделих ден за почивка, който съвсем благополучно се оказа дъждовен. Следващата нощ пропътувах на ново няколко стотин километра, заел първата седалка на двуетажен автобус, наблюдавайки от близо вертикалните скали на речния каньон не без помощта на каскадьорските умения на шофьора. Озовах се отново на сивия и грозен перуански бряг. Трухийо е другия по-голям център на култура Моче и наследницата ѝ Чиму. Комплексът Чан-Чан и още няколко пирамиди (наричани тук Уакас) дават някаква причина за ден два престой. Комбинацията от подслон в крайбрежното градче Хуанчако и хубаво време, могат да сътворят желание и за по-дългосрочно пребиваване, но за два дни и слънцето и желанието ми не дойдоха. Трухийо обаче измества като цяло по грозота дори и Чиклайо. Чан Чан и Уака де ла Луна (пирамидата за Луната) са едни от най-добре запазените свидетелства от древността с богатото си разнообразие от фрески и орнаменти (някои дори разкрасени в цвят) по кирпичените им стени и запълват изцяло листа с любопитни за посещение обекти.

Плажът на Хуанчако

Компексът Чан-Чан

Пирамидата на Луната

Северно Перу е трудна територия за превземане в праволинеен план. Повечето бакпекъри избират тихоокеанското крайбрежие тръгвайки мързеливо от парти града Манкора (конкуренция на еквадорската Монтанита) и след седмица на махмурлук с евтин алкохол се спускат към столицата Лима. Аз започнах с привиден зигзаг от океана към вътрешността и после пак към грозния бряг. Още в Чачапояс се бе родила идеята да стигна и до поречието на истинската Амазонка в най-известния ѝ перуански център - Икитос. Уникалният град насред амазонската джунгла е достъпен от останалия свят единствено чрез самолет или няколко дневен речен преход с лодка от градовете Юримагуас или Пукалпа. Сложната логистика при плавателния вариант ме подтикна да мина на по-мързеливия самолетен и да спестя няколко дни за планините. Резервирах си билет от Лима за края на месеца (беше все още Юли) и от Трухийо поех на югоизток към планинския Рай на Перу – вечно снежната Сиера Бланка и туристическия ѝ център - Уараз.

УАРАЗ (Huaraz).

Наричат го перуанското Шамони, сравнението вероятно породено от планинския облик и кипящата на всякъде френска реч. Приликите обаче с френския курорт свършват до тук. Градчето си има своя малък чар, но не внася огромен контраст с типичния грозноват перуански урбанизъм. Опита за модернизиране на задължителната църква на главния площад е създал някакъв странен хибридно-архитектурен запъртък в стил Сталинов затвор. За нейно щастие задния и план са заели, шест хилядни заснежени зъбери, които успяват да откъснат погледа от вида на безхарактерната й кула. Централната улица е шумна и жива, обсипана с очакваната комерсиализация и непрестанно кръстосващи току-що-тръгващи или току-що-завърнали се планинари с предимно не-перунаско гражданство. Странно нещо е туристическата демография. Докато в по-ниските части палитрата от националности бе повече от богата, тук хора идващи от непланински държави почти липсваха.

Уараз

Нощно автобусно недоспиване комбинирано с пристигане по тъмно и липса на резервация за подслон, не са от нещата, които човек би си поръчал като за добре дошъл. Тези малки несгоди са по-леки обаче, споделени с някой имащ подобна съдба. Със съседа ми по седалка, немеца Паскал, нямахме много късмет и с първите 2-3 препоръчани ни хостела. Сезонът бе в разгара си, а ние преглъщахме горчилката от грешката с ненаправена предварителна резервация. Проблемът се реши в малко кафе с интернет, където намерихме единствения свободен хостел Изабела - евтин, удобен, с хубава тераса на покрива и сутрешна закуска. Рейчъл (австралийката с която се бях запознал в Еквадор) също бе в града. Видяхме се за кафе, което премина и в обяд. Тъкмо се бе върнала от един от най-известните трекинги в района - Санта Круз, като горещо НЕ препоръчваше фирмата, която бе избрала. Представата ми за планински трекинг обикновено не включва магарета и водачи и за щастие почти всички маршрути в района можеха да бъдат извървени и със собствени сили и логистика. Имах малко време да намеря информация и организирам времето си в района и най-вече един от най-предизвикателните трекинги в планината Уайуаш. За лека аклиматизация отскочих с голяма организирана група до тъй нареченото езеро Лагуна 69. Езерото с еротично и съблазнително име, 69 (получено като пореден номер в езерния списък) е еднодневна атракция и добра възможност за свикване с височината, с бонус наслада от тъмно сините му тюркоазени води. Водоемът му е окупирал падина на почти 4800 метра и доста неподготвени планинари се връщат с главоболие или уповръщани (с извинение за образността). Красотата на езерото до някъде изтри неприятното пътуване, дългите спирания, изчаквания, снимки, тоалетни, все нормалности от риска да тръгнеш с още 30-на души организирано. За съжаление алтернативни варианти за достигане на пътеката са малко и трудни, но за цена от 40 солес ( $13) автобусното време е сравнително поносимо, а петте часа по отъпканата пътека добро кардио.



Езерото - Лагуна 69



Осем дневния преход до Уайуаш изглеждаше все по реален, но имах нужда да изпробвам силите и екипировката си в по-кратък вариант. Двете дълги речни долини на реките Килькайхуанка и Кохуп, разрязващи снежните масиви на изток от Уараз и пет хиляден проход между тях предлагаха подходящ терен. Имах ден за подготовка и идея да си намеря компания поне за трека в Уайуаш. Търсейки планинар си намерих велосипедист. Французина Жулиен, се оказа интересен, пълен с желание и леко неподготвен за високата планина, поне от към екипировката. Идвайки от сравнително по-топлите екваториални ширини, за 9 месечното си пътуване от Сан Франциско на юг, бе събрал в торбата си много истории (всред които и два обира), но липсваха важности, като здрави обувки например. Проблем с дебитната му карта усложняваше положението допълнително. В моята раница повече от два месеца намираше място почти всичко необходимо за подобен преход и бе крайно време да бъде използвано след единствената си премиера в подножието на Чимбурасо в Еквадор. Единствено спалният ми чувал не даваше 100 % от себе си при отрицателни температури и имаше нужда от помощ или заместник. Наех си с по-топъл и по-тежък негов роднина, който обаче не бе виждал пералня сигурно от години, но в случая комфорта спечели пред хигиената. Хранителните провизии дойдоха от местния пазар, където освен всичко друго можеш да избягаш от френската реч и да се гмурнеш в същинския градски мравуняк. Обувките обаче за Жулиен си останаха неразрешен проблем поне за деня и решихме да се срещнем на втория ден по средата на трека.

ПЪРВА ПЛАНИНСКА ПОТ.

И тъй след дългия сън на дъното на раницата ми, дойде време видят слънце и палатката и обувките и всичко вършещо някаква роля за оцеляване в планински условия. Планът бе сравнително ясен, маршрута почти начертан, раницата не безумно тежка, а денят сутрешно слънчев. До началото на пътеката се изнесох с маршрутка споделена с леко екипирани не-перуанци и няколко местни люде. Женица в средна възраст ме взе за събеседник през близо единия час през който набирахме височина по закривения планински път. Последната спирка изпразни микробуса пред табела – Езеро Чуруп (Laguna Churup). До езерото водеше пътека, различна от моята по която потеглиха всички, убивайки малката ми надежда за евентуална компания. Бяха изминали повече от две години, през които щадях счупения си глезен и очаквах точно този момент, в който тази така необходима част от двигателната ми система ще е в състояние да закара и мен и раницата, до някое невъзможно за описване с думи място. И момента дойде. Почти безоблачното небе, изникващите след всеки завой снежни канари, безгрижните (предполагам) органични крави, мириса на свежест и свобода. Тази идилия бе почти прекъсната от подвикване на няколко местни каубои след като прескочих заключената врата на така наречения национален парк. Очаквайки проблеми, получих усмивки и добро пожелания, което покачи и настроението и силите. Наличието на две несръчно надраскани карти и една електронна в телефона ми, даваха някаква сигурност ,че знам на къде отивам. Пътеката следва реката и върви сравнително откриваемо през долината с опити за губене в по-раните ѝ части. До ранния следобед набрах височина и скоро се откри профила на местния първенец Туйпараху, затварящ долината от изток. Тук картата сочеше пътен разклон и езеро, което събираше водите от околните ледници. Намерих подходящо за бивакуване място и палатката ми зае композиционна поза с височинно-пейзажен нюанс. Той самия започна да се сътворява от зачервените от залеза западни стени на Туйпараху, сгъстените потъмняващи облаци, (носещи не само добър светлинен баланс), както и свободно придвижващи се любопитни крави, които проверяваха от време на време новия си съсед. Други хомо сапиенс освен мен в радиус от няколко километра километра май нямаше. Слънцето по тия ширини изчезва преди вечерната новинарска емисия, а скритото слънце се равнява на студена вечер над 4000 метра. Ранното ми увиване с не много чистия спален чувал, освен леката клаустрофобия създаде и по-човешка температура около тялото ми. Замисляйки се установих, че за първи път в живота си палаткувам сам!

Долината на река Килькайхуанка



Идният ден предлагаше лек противовес на предишния с чувствително увеличаване на предстоящата денивелация за сметка на разстоянието. Трябваше да прехвърля билото между двете речни долини с надеждата, че Жулиен ще ме чака от другата страна, снабден с нови обувки. И тук следването на накривената пътека си имаше своите навигационни предизвикателства, но нямах право на издънка въоръжен с двете карти, Джи-Пи-Ес и сериозно ориентировъчно самочувствие. Сутрешната свежест ме бе заредила с повече от очакваната енергия и бързо набирах метрите нагоре.

Все ще се намери някой някога да попита:“ Ама какъв го дириш там горе? Защо си го причиняваш това? Някакъв си там, баир, връх…“ Има моменти в които и аз се питам същото, особено като усетя тежестта на раницата по стръмното нагоре с разтреперани мартинки и липса на дъх. После и ти и той поглеждате някоя друга снимка запечтала заобикалящия те в тези мигове на себе-мъчение свят. И двамата въздъхвате, той от гледката, а ти от едно задоволство, което друг, който не е бил там не би могъл да разбере. В теб чувството да бъдеш пак някъде там става още по-силно, а в него сигурно никога няма и да се появи. Този първи преход над 5000 метра не разклати нито крайниците, нито пък смаза духа. Вярно, че последните метри преди билото са най-дълги и че намаляващия кислород на тия висини кара дробовете и сърцето ти да работят като луди. Надделява обаче онова желание да погледнеш от другата страна да се завъртиш навсякъде и да знаеш, че за всичко това си виновен само ти, и то е винаги по-силно от стенанията на тялото.

Очакваният сняг бе малко и по пътеката се омесваше с калта. Вятърът бръснеше билото и не ми позволи повече от бърз обяд и няколко снимки. Пред мен се бе разстлала нова долина до която стигаше два пъти по-стръмен склон. И ако понякога тялото ти крещи от мускулни спазми и протриващи се стави по пътя на горе, то слизането го хвърля на произвола на светата инквизиция. Абразивните свойства на покрилите криволичещата пътека камъчета, в комбинация с гореспоменатата снежно-кална смазка донякъде помагаха за бързото ми слизане, но и увеличаваха шанса да се смъкна в не съвсем приемливо здравословно състояние. За щастие губенето на височина втвърди терена и създаде малко по-приемлив гравитационен баланс. Скоро зърнах няколко фигури, които бавно набираха височина в противоположна на моята посока. Усетих радост от предстоящата среща (първа за деня) примесена със съчувствие, знаейки какво ги чака нагоре. Оказаха се много-национална организирана група, чиято организация привидно куцаше. Бяха пръснати на половин час един от друг, бяха тръгнали твърде късно, а до края на дневната светлина не оставаше много. За мен нещата придобиха по жизнерадостен вид. Скоро съзрях и друга фигура – тази на Жулиен. Привличането от планината се оказало по-силно от все още не разрешения проблем с обувките. Носеше старите си маратонки, което не личеше да го притеснява. Жулиен е от онези хора, чиято усмивка не слиза от лицето и те заразява. За разлика от повечето французи, говореше английски с удоволствие, беше учтив и внимателен. Виждаше света с по-трезвени от повечето европейци очи. Бе опънал палатката си близо до реката , където изборът на съседи бе повече от предвидим. Кравешкото любопитство и тук не липсваше, нощта бе по-топла.

Лагуна Палкакоча изглеждаше близо в мащабите на импровизираната ни карта в дъното на долината Кохуп, където бяхме преспали. На следната сутрин скрихме раниците всред камара камъни, и проследихме пътеката до високия ѝ край. Красотата на езерото бе загрозена от куп тръби, по които се източваше мраморно синята вода към света надолу. Група работници отчитаха някаква дейност по брега, а ние им помогнахме да убият 10-на минути в разговор.



Лагуна Палкакоча

Пътят на обратно изглеждаше лесен, но се оказа по-дълъг от очакваното. Достигането до асфалта съвсем не съвпадна с шанса за преминаващ транспорт. Неволята я викахме чак до селцето Унчус, където намерихме автобус. Пристигнахме обратно в Уараз премръзнали и по-тъмно. В такива моменти оценяваш най-много магията на горещия душ!

петък, февруари 20, 2015

ЗА ЕДНИ 450 ГРАМА - поща по аржентински


Идва момент след осем и половина месеца на път, когато установяваш, че раницата ти е пълна с неща, с които за следващия етап от пътуването няма нужда да правиш екстра мускули или да си докараш някое гръбначно схващане. Палатка, планински обувки, почти ненужна вече книга за трекинг из Патагония, чифт водонепромукаеми зимни панталони. Отправяйки се на север към тропичните зони на Аржентина, Парагвай, Уругвай и Бразилия умничката ми глава реши да влезе в "малък" разход и да изпрати малкък колет в къщи (в случая при сестра ми в Сан Франциско). Речено сторено.....но....първо ме чакаше среща с....

8:05 сутринта. Централна поща Мендоса, Аржентина.

Станал съм рано със смелата идея да съм от първите опълченци в пощата. Всичко е пакетирано в грижливо подбрана кутия, добита от близкия Супермаркет. Тежи малко повече от очакваното, но хей..по-тежко тук, по-леко на гърба! Главният пощенски офис е само на пряка от хостела, денят е слънчев и все още свеж. Една усмивка се е изписала на лицето ми и една мисъл блуждае в главицата ми: "До осем и половина съм готов! А после цял град има за разглеждане". Усмивката ми леко се изпарява с достигане на главния портал на учреждението, където вече се е заформила хубава, дълга опашка (а уж не ставали рано аржентинците). След уточняващ въпрос към последната чакаща девойка, усмивката ми леко се възвръща. Опашката е за друго! Промъквам се съвсем като връзкар и си вземам билетче с номер 40 за друга по-малка група чакащи. Последният щастливец (може бе от предишния ден) е бил 34-ти, което вдъхва нова надежда, като на Ботев четник, за бърз успех. Изпитателно оглеждам наличния персонал зад гишетата и сътворявам психо профили, кой ще ми свърши най-бързо работата без да се обяснявам много. И точно съм стигнал до дебел, разгърден чичо с привидно сериозно лице, който се опитвам да изключа от списъка с възможности, получавам точно от него поглед и махане с ръка, тип "Айде идвай" . Въздишка, прекръстване и смело пристъпвам към гишето.

"Кажи"- въздиша дебеланкото.

"Ами казвам..Ето тук едно пакетче за Америка да пратя ...ако може" (Отваряйки скоба за последния месец из Аржентина си поприпомних до болка познатата система на услугите от родния край, където се въоръжаваш с търпение и гледаш да се усмихваш повече на сърдития чиновник, че иначе....).

"През митниците минахте ли?" - гласът му не е все пак като да иска да ме убие.

"Ами не съм...ама да ми кажете колко ще струва поне?", питам.

"Системата (софтуера) не работи, не мога да ви кажа" (това обясни до някъде празните гишета). Аз обаче си имам още въпросчета изнененади.

"Поне да ми кажете колко тежи?".

Изпъшка, изсумтя, взе пакета и чевръсто го метна на кантара. "Пет кила и четеристотин и педесет грама!"

"Ама приблизително колко ще струва?" знам си аз.

"Момче, не работи системата, не мога да ти кажа. Сега отиваш да си купиш амбалажна хартия и тиксо за пакетиране, после минаваш през митниците и след това пак тук".

Усетих онова чувство с което си отишъл за чуждестранна виза и ти казват, че всичко ти е наред, ама паспорта ти е невалиден. Поемам петте кила и половина и се засилвам зад ъгъла в близката книжарница, чието работно време започва след 10-на минути. Вземам си и амбалажната хартия, и голямата ролка тиксо и се връщам бодро и смело в митническото гише, което пак за късмет не е на другия край на града, а в същата пощенска сграда. Чакащите десетина души ме въоръжават с още търпение, но момъкът на гишето ме привиква.

"Кажете!"

"Аз тук такова, пакет, пет кила и четеристотин и педесет за Америка, и тиксо си имам и хартия за обвивка, кафява даже (щото нямаха на снежни човеци и елхички)!"

"За Америка....ето тук попълваш тези форми, в два екзмпляра и като си готов ела". Затрупва се пакета с форми и формулярчета (всичко в два екземпляра). Поемам нова глъдка спокойствие, издишвам едно "Омммммм. Споко Владо колко са тук едни формулярчета ей сега ще ги оправиш...Омммммм". Заемам и химикал и индиго ми дават, едно такова...дето вече почти никой не ползва.... Взимам позиция на съседната маса и започвам.. ИМЕ...АДРЕС.....ама какъв адрес, аз съм турист.... Питам пак...адрес трябва..."В Хостел съм", казвам. "Него пиши". Ами като не го знам.

Поемат ръцете ми отново петте кила и четеристотин и педесет грама, ролката амбалажна хартия, тиксото и дузината хартийки за попълване, едно ново "Оммммм" и хайде в хостела (добре че е на близо). А там спокойно, широко.."Оммммм". Взимам адреси, телефои, данъчни номера, ЕГНТ-а. Подкарвам едни статистики, по колко, от какво, стойност, тегло. Запасявам се с информация всякаква , която може да поиска гражданина митничар или пощаджия, попълвам всичко в два екземпляра, напръсквам го с розово масло (излъгах ама ми се искаше) и хайде пак в митницата.

"Ето казвам, пет кила и половина пакет, хартия, тиксо, седемте формуляра, жива вода, люспа от русалка, четина от еднорог, черната кутия на изчезналия преди година малайзийски полет 370, златното руно....Ако може да изпратим пакечето...?!?"Оммммммммм.

Подписи и печати се разиграват по всички хартии със сериозен замах. Грейвам аз викам си,..."Айде стана...само час и половина съм загубил!"

"Ето ви номерче. Седнете и чакайте"....

"Ама".....гледам ония дузината от преди, са си все още там и разкрил съдбата си за следващия час сядам смирено..."Оммммммм"

"Деведесет и шест" подава се друга физиономия от съседната врата. Погледжам леко унило моят номер "Следващия съм!" Нямам време даже да се нарадвам и вече крача в нова стая с 2-3 бюра с разхвърляни по тях съдържания на нечия контрабанда.

"Какво ще пращаш?" пита небрежно заинтересованото официално лице.

"Палатка, обувки, панталони, блузи, книга!". Гласът ми е явно спокоен и чиновника поглежда съвсем бегло вече отворената кутия.

"Запечатвай и като си готов ме викни", рече и се захвана със следващия контрабандист на чорапи и джапанки. Редя всичко на ново, една симфония приятна от шум на тиксо и хратия са обзели стаята, ама аз пакетирам всичко, като за сватбен подарък. Получавам си половината форми и няколко допълнителни печата към колекцията и придружавам митничаря до пощенското гише, да е сигуран че няма да добавя някоя бутилка аржентински Малбек към вече запечатания пакет.

"Системта не работи!" усмихва се пак дебеланкото."Седни и чакай"...Омммммм Аааааааааа Неееееее ПАК ЛИИИИИИ! По дяволите и система....(мисля си аз със спокойно лице съвсем неизразяващо изчерпаното ми търпение).

"Ще се върна след половин час" казвам. "Ама остави ми тиксото, че да залепя последния формуляр", се изисква от мен в замяна на нищо. Оставям го и се връщам в хостела поне багажа да си оправя и да освободя официалано стаята.

Часът е 10:00. Багажът е готов и складиран в хостела. Отварям за кой ли път вратата на главната поща, поемам за кой ли път дълбоко въздух "Оммммммм" и пристъпвам за кой ли път в чакалнята, която вече мразя! Съвсем не ми пука и се редя директно при дебеланкото. Ама други двама екземпляри са заседнали там. Рагърденият пощаджия се опитва все пак да помогне...ама тия двамата изглежда не бързат. Идва момента на истината..., сам съм пред гишето, системата работи, кашонът е облепен със всичко възможно за облепяне... чевръстите пръсти на дебеланкото тропат по клавиатурата и след секунда и гласецът му изригва "Ами 1600 песос, за пет кила ще бъде само 800". КАКВО! "Ами", казвам "аз нали за това ви питах колко ще струва ...преди 2 часа, ...преди да....ох и сега какво?". Тропат пак пръстите по клавишите на системата, поти се нашия герой ама това е....системата е жива и не прощава...за едни 450 грама...цената двойна...в друга категория е попаднало грижливо облепеното ми колетче".
"Ами момче извади нещо!" достига до гениално разрешение на всички проблеми чичото. "Да извадя ама нали сме го запечатали, като за против ядрена еплозия!"....

"Ще го сложим в наша кутия ще ти струва 1000, ама трябва да е под 5 кила". Заключението бе логично и болезнено. Естествено че за половин кило няма да плащам двойно, а и за запазване на старата кутип нова амбалажна хартия трябва да тичам да купувам. Омммммм

Тичаме двамата с пощаджията обратно в митницата. Влизаме с връзкарско почукване на вратата. Получавам нова кутия с една идея по-малка от моята. За разнообразие попълвам и още три форми с познатата вече информация. "За съдържание пиши само дрехи"...Колко лесно било. Що не започнахме преди два часа и половина точно от там....(мисля пак аз не гласно).

Трикотажна блуза с дълъг ръкав и великата почти не нужна книга изпадат геройски от пътния лист и се примиряват със съдбата си за още два месеца присъствие в раницата ми. Другото засича кантара на 4 кила и 890 грама. С малко усилия новата синя кутия е затворила вездесъщите ми пет кила, получила си е няколко нови лепенки против отваряне и е достигнала отново гишето от където всичко започна преди 3 часа.

Стискам палци, зъби, химикали, хвърлям боб и леща да не умре системата отново. Пощенския официален служител вече е дооблепил кашона за тежко и далечно презокеанско пътуване, взел ми е паричките и като за последно тракат клавишите. "Номер на паспорт и име?". Надявам се че това ще са последните въпроси..."Ами пред вас са написани на всичките 10-на формуляра". Явно гласът ми е позгубил вече спокойствие, а и на дебеланкото му е писнало от мен. "Ами системата не ми дава да фактурирам". Да ви я натокавам системата (май мислите ми скоро ще придобият гласова форма и лошо тогава).

Втори, трети, четвърти опит. Научи ми даже името на изуст. Вика помощ, хвърчат идеи. Сериозен момък с лице на по-висше стоящ решава проблема, както му се полага....

"Това ли е ?"питам и съм готов за още битки, обиколки на гишета, преписване на поспортните ми данни, опаковане на коледни подаръци....

"Ами това е!" ... чувам вече почти неочаквания отговор.

Напускам учреждението само с тиксото (което трябваше да си поискам обратно) и с бележка с номер ...след три часа.....и малко тичане...за едни 450 грама....

петък, октомври 10, 2014

ЕКВАДОР Част 2 - Джунгла, планини, плажове...

Десетки притоци родени в шест държави отдават водите си на най-пълноводната река в света Амазонка. Голяма част от така наречената амазонска джунгла (amazon rain forest) заема почти половината от териториите на Колумбия, Бразилия, Боливия и Перу. Еквадор, въпреки малкият си размер, е дарил голяма част от източните си територии на вечнозелените равнини покрити с гъста тропична растителност и изобилстващи на богат животински свят. Поради своя малък размер и лесно преодолими планини, достъпът до този тропичен свят е сравнително бърз и лесен. Няколко са по-големите градове от където туристическия поток се юрва на няколкодневни пътувания, обикновено реализирани чрез не много евтини агенции предлагащи ловене на пирани, срещи с розови делфини, разходка всред каймани и тарантули и дори контакт с местни индианци. Баньос, градчето където бях изкарал почти седмица всред чист планински въздух и разни полу-екстремни занимания, предлага бърз достъп към градовете Пуйо и Тена и поречието на река Напо (rio Napo). Хванах автобуса за Тена и реших да проверя на място и флората и фауната и как ще ми подейства влажния тропичен климат, след като в планината студения дъжд бе взел да ми поомръзва. Избрах селцето Мисухуаджи (Misuhalli), хостелът със съблазнително име Банана Лодж и с екзотична за местните представи собственичка рускиня. За кой ли път се оказах единствен посетител, със самотната привилегия за наслада от приятната атмосфера на брега на реката, и с хубава гледка от няколкото хамака. Мисухуаджи е сравнително популярно туристическо пристанище, но единствената атракция в селото са маймуните на централния площад, забавляващи туристите и подлудяващи кучетата наоколо. Времето по тия ширини имаше своя си собствен тропичен ритъм с дъждовни нощи, влажни сутрини, горещи дни и красиви залези. С рускинята си говорихме на испански, въпреки опитите ми да проговоря руски отново след 15 години, а на втория ден се появиха и холандец, американец и канадец от третата възраст, както и две испанки (с които може би трябваше да си тренирам руския за баланс). Замених организирано-масовите речни прояви с обиколка на малка лагуна в имота на местен чичо с много маймуни и птици. С двете испанки раздвижихме няколко чифта гумени ботуши в не далечен резерват всред много комари и кал. Успях да погледна този тропичен свят и от върха на метална кула издигната в средата на гората. Качваш и кулата и адреналина, но със заслужена гледка. Тук определено срещнах най-голяма концентрация на източно европейци изразено в унгарец, албанка и молдовка. Последната пътуваше с приятеля си аржентинец. Спретнахме едната вечер импровизирано барбекю и пораздвижихме китарата, която носеха. За щастие някои от ресторантите бяха добавили към интериора си и голямо-екранни телевизори за засвидетелстване най-вече на историческия провал на Бразилия със 7:1 на полуфиналите от световното. Испанките ликуваха, не толкова от радост за Германия, от колкото че Испания вече не беше отборът отнасящ най-големия срам от първенството.


Банана лодж, Мисухуаджи

Маймунски работи



Джунглата отгоре


РИОБАМБА

След 4 дни и неизпълнен план за по-дълбоко навлизане в джунглата реших да се пренеса обратно в планината. Прибрах от Баньос голямата си раница и продължих на югозапад към Риобамба - столицата на провинция Чимборасо. Градът, стратегически разположен на Панамериканската магистрала е главен транспортен център, както и вратата към най-високия връх(вулкан) в страната Чимборасо със своите 6268 метра над морското ниво. Все още не бях гостувал на никого от каучсърфинг в Еквадор и тук се отвори добър шанс. Имах цели двама потенциални домакини при които трябваше да изкарам 3-4 дни. Бе четвъртъчна вечер, с намусено дъждовно небе, подсилващо прилагателните грозен, студен и безинтересен, описващи първите ми впечатления от града. Риобамба бе един от онези градове за които не знаех почти нищо (освен близостта му до вулкана Чимборасо), но се превърна в едно от интересните преживявания до момента. Комбинацията от весели хора, срещнати в подходящ момент на подходящо място, сложи малко по-топли багри върху първите сиви впечатления от сравнително големия и сравнително студен град (местните му казват Friobamba - frio - студен, исп.)

Риобамба



Събитията имаха своят план и ред и започнаха да се нижат едно след друго в благополучна върволица. Бях приет от Нели - първата ми домакиня. Тя делеше част от етаж на къща със съквартирантката си Нети близо до центъра. Двете имаха план да пътуват до Чимборасо през уикенда, като част от организирано от местен алпинистки клуб изкачване на върха. Оказа се, че моят втори потенциален домакин Андре е също член на клуба и също ще бъде там. Приятелят на Нети, Давид бе един от председателите на клуба и добър приятел на Андре. От цялата тази сложна мрежа от познати планинари, които случайно бях открил в дебрите на каучсърфинг, за мен не остана друг избор освен да се включа инкогнито към създалата се организация. Възможността да кача върха бе почти минимална (поради все още не доброто състояние на глезена ми), но шансът да стигна до базовия лагер на най-отдалечения от центъра на земята връх и да използвам най-накрая цялата си планинска екипировка, която разнасях вече два месеца, не бе за изпускане! Качването обаче бе планирано за уикенда, а пред мен имаше две вечери и цял ден за изследване на града и района. Вечерта на пристигането ми с Нели и неин приятел се озовахме на интересна среща на младежи в един от главните паркове на града. Оказа се ежеседмична среща за "споделяне и размяна". Разменяха се се предимно филми (DVD-та), но също така и всякакви вещи, дори и идеи. Хубаво беше да видиш млади хора обединени около добра кауза. На следващия ден дъждът ми даде малко шанс да поопозная историята и архитектурата на града. Нели ми бе препоръчала също и селцето Колта и езерото до него за няколкочасова разходка. Натъкнах се и на най-старата църква в Еквадор Ла Балбенера издигната през 1524 година от испанските заселници. Давид (приятелят на Нети) ме бе поканил на представяне на кратък филм за дейността на планинския клуб в политехническия университет същата вечер. Възползвах се от поканата, с възможността да поразгледам и самия университет. Вечерта се оказа дълга. Филмът и дискусиите след него, по предстоящото изкачване на върха, продължиха няколко часа. Междувременно се появи и Андре. Бе забравил ключа за апартамента си и единствения начин да влезе бе със спускане през прозореца от горния етаж. Интересна бе картинката на разпъната катерчана екипировка в спалнята на съсeдите му от горе, но мисията бе изпълнена успешно (има полза от катеренето и в градски условия). С Андре обаче не създадохме добър контакт и останах и другите вечери при Нели и Нети.


Най-старата църква в Еквадор - Балбенера, построена 1524

Езерото Колта

Църквата в Колта

За качването към Чимборасо слънцето прояви дружелюбност. Групата се оказа голяма. Получих и фланелка от клуба, а таксата за участие в двудневното пътуване се оказа цели 5 долара. До парка се добрахме за около час натоварени в каросерията на малък пикап. В Еквадор всички национални паркове са безплатни. Пътят стига до първия базов лагер на 4800 метра, и меракът ми за ходене с пълна раница се оказа напразен. Хижата (така нареченото рефюджио) не работеше, та всичко наоколо бе осеяно с палатки. Слънцето напичаше здраво, но и вятърът не отстъпваше със силните си пориви. Върхът се виждаше в пълната си осанка, страховит, обвит в лед и завит с малко облачно було. Втората хижа е на около 5100 метра, но също бе затворена. Следобеда, когато повечето потенциални покорители на върха почиваха в базовия лагер, реших да изпробвам до къде мога да стигна без котки и пикел. Планината ме допусна до близо 5200 метра, което за мен бе своеобразен личен рекорд до момента. Залезът бе завладяващ, а с изчезващото слънце температурите падат драстично. Нощта изкарана на 4800 метра бе студена и безсънна. Към 10 вечерта близо 13-те алпинистки екипа потеглиха в борба с планината. През нощта се чуваха гласове, някои с напрежение. Никой не успя да покори снежния исполин този ден заради лош вятър и несигурни условия. Планината бе спечелила за сетен път, но всички бяха доволни. Успяхме да слезем обратно в града за финала на световното. Радостта и купата отидоха в Европа с немски маршове и песни. След 4 дни и безброй позитивни емоции бе време да продължа на юг.
Част от алпинисткия (в случая андиниски) клуб


С фланелката на клуба



КУЕНКА

Разстоянията в Еквадор са сравнителни къси в сравнение с повечето други южноамерикански държави. Въпреки предимно планинския терен рядко се налага да пътуваш повече от 5-6 часа между главните градове. Куенка е на около 6 часа на юг от Риобамба и е разположена в долината на четири реки - Томебамба, Янункай, Тарки и Мачангара, което е дало и името на града (сливане на реки). Въпреки богатата си колониална история, градът и районът са били обитаван дълги години преди испанското нашествие.

Тук гостувах на семейството на Латина и Фабиано, с които бе ме запознала Стани. Латина е от Хасково, но живее в Еквадор повече от 30 години. Фабиано е еквадорец учил в България. И двамата се оказа, че са ми почти колеги завършили ВИАС, където са се запознали. Фабиано говори добър български (по-добър от моят испански). Калоян синът им също се справя добре с родния език (най-малкото че е роден в България). Единствено дъщеря им Деница предпочита кастелан. Семейството живее в хубава къща на около 15-на километра извън града със котка, куче и доста кокошки, които малкият пес гонеше и разпердушинваше постоянно. Градът ме грабна още от самото начало. Един от първите градове в Южна Америка, които наистина напомнят Европа, не само заради десетките църкви и катедрали, но и заради сериозното количество чужденци живеещи тук. Еквадор е популярна дестинация за така наречените експедс (предимно американски и европейски пенсионери), заради което и Куенка е едно от най-скъпите места за живеене в държавата, но все още евтина дестинация за пенсиониране на гореспоменатите пришълци. Руините на крепостта Кориканча, оставил следи от присъствието на инките, както и прилежащия му етно/исторически музей си заслужават няколко часовото внимание. На час от града е и националния парк Кахас със своите над 200 високопланински езера. За съжаление шансът да им се насладиш в слънчево време е почти минимален. Обиколих за половин ден няколко от тях в борба с гъста кал и много влага, но поне дъжда не бе в стихията си и не се завърнах напълно подгизнал. На час, два на север от града са и руините Ингапирка, още една следа оставена от инките за краткото си присъствие по тези земи. Тук свършва и сравнително известена част от така наречения път на инките, но дъждът който бе част от прогнозата за времето почти всеки ден, не ми даде много ентусиазъм за реализирането му.




Крепостта Кориканча, Куенка

Инка руините Ингапирка


Национален парк - Лас Кахас



Еквадор (бивайки разположен в екваториалните ширини), освен островите Галапагос, предлага добри плажове и по тихоокеанския бряг. Юни определено не е най-добрия месец за плажуване, но реших да отскоча за няколко дни до едно от най-известните всред бекпекърите градчета Монтанита. Градчето е с реноме като Слънчев Бряг от последните години в България, събиращо тълпи жадни за фиеста, евтин алкохол и дрога. Пристигнах в събота, възможно най-претоварения ден в района. Дори намирането на хостел си имаше своите предизвикателства. Сивото небе и сравнително хладно време обаче не ме вкараха в плажно настроение. Двете вечери (изключвайки брутално хапещите пясъчни мухи) бяха сравнително интересни с помощта на евтин алкохол и весела компания. На час на север от Монтанита е друго популярно градче - Пуерто Лопез. В близост е и националния пак Мачалия и плажът Лос Фрайлес, където намерих повече слънце и топла вода.

Обичам Монтанита....хммм не точно...

Количките с евтини коктейли са навсякъде


Плажът Лос Фрайлес

Залезът закриваше грозотата на останалото

Завръщайки се от морето изкарах още ден два с прекрасните ми домакини Фабиано и Латина в Куенка. Всички вечери изкарани с тях бяха изпълнени с интересни разговори. За мен бе любопитно да видя сегашен Еквадор през техните очи, научавайки за делата на президента Рафаел Кореа, който за по малко от 10 години е трансформирал държавата тотално. Просперитета на Еквадор се дължи най-вече в извоюваната финансова и икономическа независимост най-вече от Съединените Щати. Контролът върху петрола е изцяло национален, почти всички продукти са местно производство, дори чужди марки като Кока-Кола и Нестле се произвеждат в страната. Това поддържа цените на всичко в доста ниски граници, привлича много туристи и чужденци и дърпа икономиката напред. Други важни цели, с постигнати завидни резултати, са разгръщане на инфраструктурата (най-вече на пътища и магистрали), а също така и огромни инвестиции в образованието. Кореа е издигнал цял студентски град, който за разлика от нашенския разпуснат купонджийски бордей, събира последните викове на техниката във почти всички области. От Фабиано научих много и за България от времето когато аз съм се учил още да ходя и говоря. Съдбата на еквадорец в София по време на комунизма е имала интересни поврати с много положителни и отрицателни емоции и преживявания. Прекарвайки повече от седмица в Куенка, колкото да не ми се искаше трябваше да продължа на юг към следващата набелязана дестинация и домакиня (пак благодарение на Стани) - Мая.

ВИЛКАБАМБА - Долината на дълголетието

Градчето разположено 45 километра южно от провинциалната столица Лоха е известно най-вече с големият си брой столетници, чието дълголетие евентуално се дължи на богатата на минерали вода и почва в района. Тази съблазнително-съмнителна популярност привлича още през шейсетте години хипита от различни краища света, а днес е превърнало малкото градче в предпочитано място от богата палитра от грингос. Заради мекия климат, красивите гледки към склонове на паркът Подокарпус и сравнително евтиния еквадорски живот, стотици "западняци" бягащи от забързаната цивилизация, са направили Вилкабамба свой дом. Градът е пълен с интересни екземпляри, с които можеш да изкараш лесно няколко часа обсъждайки всякакви конспиративни теории. Домакинята ми Мая е фотограф. Родена е в Корея, живяла и учила в Ню Йорк и както доста други тук, открила уюта на тази долина по време на едно пътуванията си. Живее тук от 5 години и от скоро има своето парче земя от този малък рай, с малка къща на върха на един от десетките хълмове с невероятна панорамна гледка. След няколко дни в града физиономиите (най-вече на главния площад) взеха да стават познати. Запознах се с някои от приятелите на Мая - Амала - австралийка (на петдесет и няколко), бивша хипарка, Керън -американка (може би на моята възраст), Италианка и мъжът й англичанин, младо семейство също попаднали тук по време на пътуване. Чакаха бебе, което съвсем непредвидено се роди, ден след като сготвих голяма порция мусака за всички. И така тръгна слухът за вълшебните свойства на българската гозба. Мая е в края четеридесетте си години. Пристига тук с дългогодишния си приятел японец (с когото вече не са заедно). Живее половината време в града в къща на приятели, а останалото време прекарва в малката къщурка, която още досторява и дообзавежда. Няма телевизия, електричеството е достатъчно само за няколко крушки и модема за интернет. Чувстовото там е неописуемо. Първата вечер изкарана там бе меко казана интересна. Още от ранния следобед на един от отсрещните хълмове се бе развихрил пожар, който първоначално изглеждаше малък и контролиран. Размерите му обаче нараснаха бързо с настъпващата вечер и невинността му взе да се превръща в природно бедствие. Въпреки сравнително голямото разстояние къщата на Мая бе една от първите по пътя на стихията. С часове гледахме как развихрилия се огън се смъкваше по отсрещния баир. Изчезващото слънце създаде и огнен залез сътворявайки главозамайващо красиви и същевременно страховити гледки от цветове, топлина и много пушек. Рискът пожарът да отреже единствения път към къщата на Мая нарастваше с приближаване на нощта. Ненадейно пуснах на Мая "Прекатури се планината", което бе като че ли най-подходящото допълнение към планинския пъкъл развихрил се наоколо. Надеждата, че всичко ще бъде наред се засили когато най-после зърнахме пожарникари и военни обмислящи отбранителна тактика за потушаване на бурните пламъци. След почти безсънна нощ към 3 сутринта с радост съзряхме само тлеещите останки от трева и дървета, които все още озаряваха нощта. Пожарът бавно умираше. На сутринта от зеленият красив хълм бе останало само обгореното му тяло все още димящо в под сутришните лъчи. Пожарът бе потушен само на 30 метра от пътя. Имахме късмет.

Хълмовете на паркът Подокарпус, погледнати от къщата на Мая.

Красиво и страховито

Казват - Килин клин избива....

Обгореният хълм на сутринта

Паркът е Подокарпус е един от най-големите в южната част на Еквадор. Територията му обхваща сравнително голямо разнообразие от тропична до високо планинска растителност. Избрах за два дни северозападната му част, близо до град Замора. Пристигнах в задушен ден с тежки облаци, които по-късно се изляха в тропичната дъждовна гора и развалиха поредния план за палаткуване. Избрах по-сухия вариант за спане в дървено бунгало (за 3 долара на вечер) и получих компания по нежелание от американка в почти пенсионна възраст, но доста енергична и будна за възрастта си. Госпожата успя за по малко от 24 часа да се заключи извън две различни стаи и да спи във фоайето на малкия туристически център. Разнообразието от птици и тропична растителност тук е безумно. В прилично количество дъжд се изкачих вечерта до високо място с хубава гледка към долината на реката и не далечния град. По-късно вечерта се появиха и двама австрийци със добър набор от дълги обективи за запечатване на цветното разнообразие от птици. На сутринта дъжда бе изчезнал, но не и влагата. Отскочих до близък водопад и направих малка разходка из джунглестите все още кални пътеки покрай реката. Вечерта бях обратно във Вилкабамба, наслаждавайки се на вечеря в ресторанта на бившия приятел на Мая. В Ню Йорк е бил известен главен готвач и ресторантът му във Вилкабамба е по-специален от другите. Работи само две вечери в седмицата (хубаво е да си резервираш място от рано) и предлага специалитети приготвени със стил и финес, както и страхотна гледка към мъждукащите светлини на градчето. Хубава гледка (особено по залез) предлага и Манданго - хълм със стръмни склонове красящ пейзажа на града. Качването е меко казано предизвикателно, но усилията са добре възнаградени.

Паркът Подокарпус



Долината на Вилкабамба

Хълмът Манданго


И така след 5 седмици изкарани в красивата страна, бе време да продължа на юг към познатото, но също и непознато Перу.