НОВА ЗЕЛАНДИЯ - Част 3 - Планината

Раниците бяха пригласени, а излишният багаж бяхме оставили в микробуса, който вече ни чакаше от другият край на планината. Средно голям микробус ни взе от хостела рано сутринта и пое по красивият път край езерото към началната точка на предстоящият ни тридневен преход. Небето бе почти чисто и утринните лъчи на слънцето разкриваха вълшебните заснежени ридове на Южните Алпи.







Таяхме скрита надежда, че времето ще бъде с нас през следващите няколко дни, защото така нареченият Рутбърн трак бе известен като един от най-живописните в района. През първият ден ни очакваше лек преход с не голяма денивелация до първата хижа наречена Рутбърн Фолс (Рутбърнските водопади). Хижата се намира на границата на дървесната растителност на около 900 метра надморска височина. Пътеката е широка и ясна пресича потоци и реки, обсипана е със мъх и папрат. Слънцето се обаче се скри зад едни гъсти облаци и още преди да стигнем до хижата започна да вали.



Пристигнахме в ранният следобед. Дъждът се бе усилил, мъгла покриваше хълмовете и долината, а слънцето бе останало зад тъмните облаци отнасяйки със себе си надеждата ни за хубаво време. От планината пристигаха туристи подгизнали до кокал. За нас остана утехата, че се добрахме до тук сравнително сухи, макар, да ни се ревеше, като знаехме какво ни чака на другия ден.

Хижите тук са доста семпли, но функционални. Обикновено има едно или две помещения за спане, в които има двуетажни нарове покрити с дюшеци. Всеки си носи собствен спален чувал, а възглавницата е лична импровизация. Ситуацията малко ми напомни хижичките в Непал, но там стаите бяха за по 2-ма 3-ма, а тук големи общи спални за по 20-30 души. Другото важно помещение е трапезарията. Тук е най-топло и уютно. Храна си носиш сам, но готвенето е лесно с наличните газови котлони и мивки. Обикновено има поне един хижар, който към 8 вечерта привлича вниманието на всички и в не дълга реч дава информация за района, времето през следващите дни, както и за правилата в хижата.



На стените на трапезарията на тази хижа бяха окачени две големи платна на които на многобройни езици бе написано ”Добре дошли на Рутбърнските водопади. Весела и Мирна Коледа”. Това са точните думи с които това послание бе написано и на Български език. Всички се чудехме на идеята за тези многоезични творби, когато хижаря обяви за награда един огромен шоколад за този който успее да определи всичките 25 езика на едно от платната. За наше щастие на него бе и българският вариант, което си беше цели 4% кредит. Габи при вида на шоколада веднага извади лист и химикал и всички започнахме да умуваме и да прилагаме лингвистичните си познания. Колкото и човек да си мисли, че познава и различава чужди езици, оказва се че от 25 на пръв поглед можеш да посочиш със сигурност не повече от 5-6. Още една две групи от присъстващите се захванаха сериозно със задачата и състезанието се развихри с пълна сила. Изненадващо към нас се присъедини един новозеландец на средна възраст, който ни в клин ни в ръкав изтърси нещо на български. Всички зяпнахме с учудване. Оказа се че бил прекарал известно време в България, а освен това имаше познания и за доста от другите езици, което ни дойде от полза.

В крайна сметка след близо 40 минути главоблъскане и умуване се оказа, че бяхме разгадали 21 от 25 езика. Шоколада така и не получихме, но и другите не се справиха с предизвикателството много по-добре. За нас остана утехата, че познахме най-много и научихме че съществуват езици, като мадагаскарски, кастилянски и галски.

Хижата бе препълнена, въпреки късният есенен сезон. След няколко седмици хижарите щяха да си тръгнат, и тези планински подслони ще преминат в зимен хибернетичен режим, без газ, топлина и стопанин, но все пак оставайки подслон за търсачите на зимни усещания в планината. И така до следващата пролет (т.е някъде през Октомври). Повечето гости туристи бяха новозеландци. Изненада ме колко много деца бяха тръгнали по планинските пътеки заедно с родителите си. Местните бяха винаги усмихнати и дружелюбни. Почти всички носеха смешни чорапогащи стил пчеличката Мая с обути върху тях къси панталони. Естествено ние не бяхме единствените иностранци сред гостите на хижата. Сред тълпата се открояваха трима сингапурци (дано не бъркам националността), с доста лоша екипировка и оскъдно количество храна. Три дни завалиите го караха само на спагети и на втората вечер се смилихме и ги нагостихме с топла супа. Запознахме се и с една Германка (чието име така и не разбрах, но ще я нарека просто Ингрид), която пътешестваше сама със своят апарат. Винаги е интересно да срещнеш такива хора, които са хлопнали вратата на средностатистическият си живот и са се впуснали в търсене на неочакваното, различното и предизвикателното,с две думи всичко това което предлага големият свят. Ингрид явно хареса нашата компания, като повечето време се движеше с нас и се снимахме взаимно.



Понякога и боговете чуват молбите на земните си раби и като с магическа пръчка могат да превърнат дъжда, мъглата и сивият ден, във слънчева ода на радостта. Никой не повярва на очите си на сутринта когато ярко слънце огря скритите от облаци от предишният ден хълмове. Небето бе сякаш погълнало мъглата и дъжда раздавайки своите сини багри на всичко и всички.



Напускайки хижата, напуснахме и гората. Тук както споменах и по-рано дърветата свършваха под 1000 метра надморска височина, което е определено доста под трите хиляди метра , до където виреят борове в Северна Америка. Пейзажът ми напомни високопланинските поляни в родния Балкан. Пътеката се виеше непринудено между езерца и ручеи, а времето бе топло и приятно.

След час достигнахме малък заслон, където оставихме раниците и решихме да изкачим не далечен връх с идеална гледка към заснежените върхове на Южните Алпи. Въпреки появата на облаци в далечината гледката бе внушителна и заслужаваше изкачването и отделеното време. Пътят към следващата хижа продължи по западният склон на планината. В далечината дори можеше да се видят небезизвестните фиорди, както и късчета от Тазманийско море, които щяхме да видим от близо ден по-късно.











Следващата хижа наречена Лейк Макензи бе разположена до едноименното езеро, които се криеха в приятна долина, заобиколена от внушителни скални масиви. Преди да достигне езерото пътеката потъва в мистична гора, изрисувана сякаш от Толкин във „Властелина на Пръстените”. Всяко камъче, дърво и клонка бяха покрити с отровно зелен мъх създавайки приказно-мистична атмосфера, където очакваш всеки момент някое дърво да раздвижи клони и да заговори с мек тембрист глас.

Хижата не се различаваше коренно от предишната, подобни спални, трапезария и много хора. За повечето хижи бяха необходими предварителни резервации поради големият интерес и посещаемост особено през сезона. Само на 10 минути пеша се намираше и къмпинг, който бе разположен на малка полянка близо до езерото и заограден със букови дървета покрити с мъх. Мъглата бе слязла ниско до езерото и скриваше внушителният Емили Пийк.

Местният хижар малко се поувлече с приказките, нямаше игра и награда, но за сметка на това всички си легнаха рано, явно изморени от дневния преход.








Сутринта отново ни посрещна със слънце. Определено имахме късмет тези три дни със времето. Очакваха ни няколко часа слизане до колата. Пътеката навлезе в буковата гора, като от време на време се минаваше покрай високи водопади, най-впечатляващият от които се нарича Ърланд Фолс и сипе водите си от 174 метра.

След бърз обяд в хижа Хоуден се разделихме с Ингрид и се спуснахме към паркинга. Беше ранен следобед и след бързо освежаване решихме да отскочим до Милфорд Саунд, един от най-известните фиорди на Южния остров, който се намираше само на двайсетина километра. Прогнозата за следващият ден бе дъждовна и искахме да видим това творение на природата в по-хубаво време, макар че следващият ден щяхме да се върнем там за пътуване с каяци.

НОВА ЗЕЛАНДИЯ - Част 2 - през "Средната Земя" към Куинстаун

Денят започна рано, с бързо кафе и много мъгла. Всички бяхме толкова изморени, че никой не се оплакваше от часовата разлика, която беше цели 19 часа с Лос Анджелис. За Мая бяха по-малко, а изчисляването на „Колко е часа в България, Лондон или в САЩ” се оказа добро занимание през целият път за всички ни. Потеглихме около седем сутринта. Чак сега успяхме да видим заобикалящият ни пейзаж в малко по-ясен вид. Все още имаше мъгла, но слънцето се опитваше да се промъкне през сивите облаци и на няколко пъти сътвори наситена с багри дъга открояваща се с контрастните си цветове върху зеленината наоколо.











Определено надеждата за слънце и синьо небе взе да расте пропорционално на изминатият път. Очакваха ни близо 540 километра до Куинстаун. Пътищата на острова са предимно едно лентови, но добре поддържани. Както в почти всяка една бивша английска колония движението е от лявата страна и се свиква доста бързо, макар, че Павката който бе шофьор за цялото пътуване, се опита на няколко пъти да кара в насрещното. В Непал бях посвикнал с лявото движение, но приликите свършват до тук. Нова Зеландия, като една цивилизована страна има маркировка, знаци и най вече правила. Трафик и задръствания също липсват. На южният остров, къде се намирахме живеят едва един милион души от които почти една трета са съсредоточени в най-големия град Крайсчърч. Всичко това комбинирано със впечатляващата природа те откъсва изцяло от ритъма на забързаният град и напомня за спокойният селски живот, който помнех от дете. Пейзажите се меняха със всеки изминал километър от зелени тучни ливади до пожълтели есенни гори, през леденостудени езера до заснежени алпийски масиви.





Тучните ливади бяха обсипани с овчици, които си пасяха на воля съвсем органично. Скоро облаците се разредиха и откриха заснежените върхове на Южните Алпи. Всички се надявахме да зърнем за миг поне първенеца на Нова Зеландия – Моунт Кук със своите 3754 метра, но той бе потънал в облаци и се криеше някъде зад хоризонта.







Късно вечерта пристигнахме в Куинстаун. Градчето е сравнително малко, стратегически разположено на езерото Уакатипу. Слави се като популярна туристическа дестинация заради близостта си до ски курорти, езера, както и до прекрасните Южни Алпи, където са снимани доста от сцените на Властелина на Пръстените. Вечерта бе изненадващо студена, но успяхме да се сгреем с новозеландско вино и отново да унищожим няколко порции агнешки деликатеси!

Първите няколко дни от престой на ново място са странен преход в който се опитваш да възприемеш мисълта, че си наистина си точно там и да привикнеш със всичко около теб. Тук това не беше трудно, като изключим обратното движение и странният местен акцент. Хората са ужасно вежливи и любезни, и ако в Америка всеки се опитва да бъде такъв просто от куртоазия или заради приетия етикет, тук всички го правеха от сърце, усмивка и с искрени намерения. На няколко пъти дори и без да търсим помощ хора идваха и искаха да ни помогнат, виждайки ни например объркани с карта в ръка.

Куинстаун бе спокоен и почти празен. Това се дължеше може би на факта, че първо бе неделя и второ Април е преход между двата активни сезона летния и зимния. Баровете обаче се пълнеха и то най-вече заради мачовете по ръгби. В Европа на такива места очакваш да показват футбол, в Америка - Американски футбол, но тук най-популярният спорт е ръгбито. През Септември Нова Зеландия е домакин на Световното първенство и дори при попълване на митническата декларация при влизане в страната е добавена специална графа „Цел на посещение” – „Световната купа по ръгби”.



Хостелът в който бяхме отседнали, имаше хубава гледка към езерото и бе на минути пеш от центъра на градчето. Хостелите са обикновено един от най-евтините варианти за спане особено в по-цивилизованите страни. Обикновено делиш спалня с няколко души, баните и тоалетните са общи, но за сметка на това можеш да срещнеш доста интересни хора с различни истории, идеи за живота, вселената и всичко останало.





Следващата сутрин бе доста студена. Сняг бе покрил заобикалящите езерото хълмове почти до самото им подножие. Павката трябваше да закара колата до паркинга на края на предстоящият ни 3 дневен планински преход, който трябваше да започне ден по-късно. След приятна закуска на брега на езерото аз и девойките се качихме на един от хълмовете край града, от където се разкриват внушителни гледки към езерото и планините. Снегът се бе поразтопил, но като цяло температурите бяха ниски дори и за сезона.





Куинстаун предлага всичко за туриста, от малки приятни закусвални, ресторанти предлагащи многонационална кухня, претъпкани барове, до магазини за туристическа екипировка, сувенири и какво ли още не. Повечето магазини привършват работно си време към 6 следобед. Единствено тези предлагащи стоки с неясно китайско качество и обслужвани от азиатци работеха до късно през нощта и държаха улиците будни. Азиатците бяха с осезаемо присъствие почти на всички туристически места където минахме.

НОВА ЗЕЛАНДИЯ - Част 1 - към страната на кивитата

Основната идея на едно пътуване е да бъде интересно. Да видиш нещо ново, различно и вълнуващо. Това място би могло да бъде парка в който никога не си бил, а е само на километър от дома ти, съседния град в който все отиваш някой друг път или далечен остров за който винаги си мечтал. Независимо дали дестинацията до която искаш да стигнеш е само зад ъгъла или на хиляди километри от теб, важното е да тръгнеш с желанието да се наслаждаваш на всеки един момент, да почувстваш свободата, че си се откъснал от ежедневието, особено ако имаш и възможността да го направиш с приятели и любими хора. След това остава най-трудното да се решиш и да тръгнеш.

Ако потърсиш в GOOGLE как да стигнеш от Лос Анджелис до Уелингтън в Нова Зеландия, небезизвестната интернет търсачка ще приложи малко хумор и ирония и ще ти предложи достигането до някое близко местно пристанище след това гребане с лодка (обикновено се препоръчва каяк), лека почивка на Хаваи, ако си се изморил от няколко месечното въртене на греблата, и още МАЛКО гребане до Уелингтън – столицата на Новата Земя. От там е лесно. Ако имаш на разположение поне половин година, добра застраховка живот, силно авантюристично чувство и поне едно куче за другар идеята изглежда блестяща. Ако обаче се опиташ да се вместиш в 10 дневната си отпуска, вариантите за пътуване се свеждат само и единствено до полет със самолет.

Идеите за такива пътувания понякога се зараждат месеци, дори години по-рано. Започваш да планираш, търсиш, гласиш, обмисляш. Понякога обаче идват неочаквано и спонтанно. Тази се появи в един ресторант. Разговаряхме с приятели (с които се бяхме запознали едва преди месец) и между сушито и бирата потръгна разговор за предстоящото им пътуване до Нова Зеландия. 24 часа по късно с Ася имахме самолетни билети за Крайсчърч.

Шест седмици по-късно един късен четвъртъчен следобед ни завари на Трети терминал на Международното летище в Лос Анджелис. Пет раници и пет самолетни билета бяха готови да излетят за Австралия заедно с нас петимата – аз, Ася, Теди, Габи и Павката. Това пътуване е трябвало да се осъществи през отминалата Коледа, тогава Павката и жена му Мира чакайки на тази съща опашка за самолета на Върджин Австралия с ужас установяват, че не могат да излетят, тъй като нямат визи за Австралия, въпреки че само преминават от там. Грешката е на агенцията от която са закупени билетите, но асистентката на чек-ина е безжалостна. Тръгва само Теди, защото останалата част от групата е вече в Австралия. По ирония на съдбата същата тази служителка е отново на гишето което сме достигнали след два и половина часа изморително чакане. Опашката се движи със скоростта на куца костенурка, но все пак ни успокояват, че всички ще се качим на самолета. Тук давам свидна жертва от бутилка газ и запалка, но евентуалната глоба от $25 000 за пренасяне на такива артикули в багажа не ми дава сили за разправии. Следва продължително чекване на багажа и препускане през скенерите. Този път всички сме вътре само с 40 минути закъснение. Качваме се последни и съвсем нормално всички погледи се насочват към нас с лека злоба и изчерпано търпение. Заемаме местата които изненадващо са широки и дори удобни. Вече бях посвикнал с полети от по 15 часа , които човек просто трябва някак да преживее. Почти целият полет бе през нощта. За първи път в живота си прекосявах екватора, макар и със самолет. След като загубихме цял един ден от живота си в 6 сутринта в събота кацнахме в Мелбърн. Стъпвах са първи път и на този континент. За 4-те часа на летището не видях много от Австралия. Кенгуратата бяха само във формата на сувенири и единствено акцента на хората около нас подсказваше, че сме някъде там. Полетът до Крайстчърч бе по-кратък, но по-изморителен. Девойките се запознаха с двама македонски австралийци които отиваха на лов в планините. Оказаха се интересни типове с интересно хоби. Ловяха с арбалети, което изисква предполагам далеч по-изящни умения от лова с пушка например.



Излитнахме в слънчево време, после самолета влезе в гъсти облаци. Излязохме от тях минути преди кацането, и за първи път съзряхме зеленината около летището на Крайстчърч. Валеше, но слабо. Прогнозата предвиждаше дъжд до края на деня и обещаваше хубаво време през следващата седмица. Но да се вярва на синоптиците е почти толкова надеждно колкото и на политиците, макар, че какво може да направи човек против лошото време освен да отиде някъде другаде (то май и с политиката е така).

Нова Зеландия, както и Америка, че дори и Австралия има доста стриктна политика към вноса на всякакви земеделски и животински продукти. Бяхме се запасили с малко суха храна за предстоящият ни преход в планината и решихме да не рискуваме, и да покажем какво носим на любезните митничари. Започна се едно тършуване из раниците и вадене на пакети със чай, сухи супи, сухи храни, сушено месо, консерви, бисквити, ядки... Добре, че в Непал не бяха толкова мнителни, че щяхме да дадем доста свидни жертви във вид на луканка най-вече. И тук носехме две щафетки, но решихме да си проверим късмета и да не ги показваме. Опита бе успешен и единственото нещо с което се разделихме бяха няколко пакета сухо месо –джърки. Провериха дори и планинските ни обувки, за наличие на кал. Оказа се, че дори и палатките ги подлагали на химически анализ, което реших, че е вече малко прекалено, но добре, че не нямахме такива с нас.

Щастливи, че спасихме двете луканки получихме бързи визи и официално влязохме в страната на хобитите, елфите, орките и най вече кивитата и овцете. Тук ни очакваше и шестият член на групата Мая. Тя бе пристигнала от Лондон, като нейното пътуване бе доста по-дълго и изморително.



Малък микробус ни закара до офиса на фирмата за наемане на коли и след половин час всички заедно с багажа натоварени на микробус Тойота потеглихме из града. За всички които следят новините напоследък, особено тези свързани със природни бедствия и катастрофи, Крайстчърч веднага извиква спомени за земетресението през Февруари в което загинаха поне 150 души. И макар, че човешкото любопитство е по-скоро отрицателно качество, първото нещо което ти се иска да видиш са разрушенията. Такива обаче съвсем не се забелязваха сякаш или всичко вече бе ремонтирано с магическа пръчка или просто тук никога нищо не се бе случвало. По-късно на връщане разбрахме, че това не е съвсем така. Разрушенията бяха предимно в центъра на града, който бе затворен. Само определени сгради бяха изравнени със земята, сякаш някой бе посочвал точно кои от тях да попаднат под ударите на земните трусове.



Първата вечер прекарахме извън Крайстчърч в малкото градче Акароа намиращо се на вулканичен полуостров на юг от големият град. Мъгла бе обгърнала ниските зелени хълмове и създаваше мистична есенна атмосфера. Да тук бе есен. Само за 19 часа полет с лека ръка бяхме загубили един ден и цял един сезон. В Лос Анджелис цъфтеше пролет, а тук меки есенни цветове багреха всичко наоколо. Април в южното полукълбо е нещо като Септември или Октомври в България. Златистите есенни багри покриват всичко създавайки живописен контраст със зелените ливади пръснати навсякъде. Белите овчици довършват този мистичен пейзаж, в който липсваха само заснежените върхове и синьото небе, за които трябваше да почакаме още ден.

В Акароа пристигнахме по тъмно. Лесно намерихме хостела за който имахме резервации. Хвърлихме багажа и тръгнахме да намерим хубаво кръчме за заслужена вечеря. Мисията бе изпълнена, като всички успяхме да опитаме небезизвестното новозеландско агнешко. Още от първата вечер успяхме да съберем погледите на всички в ресторанта, не само че говорехме на доста различен за местните език, ами и за това че бяхме доста шумни. Сигурен съм, че доста от новозеландците с които се срещнахме ако чуят скоро силно крещяща група биха предположили, че е българска.

Пътят, живота и всичко останало

Един филм понякога може да те накара да се усмихнеш, да заплачеш или просто да се замислиш. Филмът „Пътят” (The Way ) успява и в трите посоки. Поразяващо прости и силни са думите на Даниел – “Човек не избира животът си татко, той го живее!”. Даниел е млад авантюрист намиращ своята гибел във френските Пиринеи опитвайки се да премине „Camino de Santiago” – 800 километров преход събиращ от стотици години пилигрими от целият свят, всеки със своите причини, цели и мотиви да извърви много дневният път до катедралата Сейнт Джеймс в Сантяго де Компостела в Галисия Испания.

„Повечето хора не могат да си позволят лукса да оставят всичко зад себе си” казва Том, бащата на Даниел, който отивайки да прибере тялото синът си, сам решава да завърши започнатото от сина му и да извърви „El Camino”.

Животът е път и колкото повече извървиш, толкова повече виждаш, откриваш и разбираш. Пътят понякога е прав, широк и равен, понякога хълмист, тесен и разбит. Понякога си мислим, че нямаме избор и за да стигнем от началната до крайната точка, както в пространството, така и в живота просто хващаме пътя, който или други са предначертали или построили, но понякога трябва да изберем този по който да открием и намерим себе си. Понякога трябва да кривнеш в страни от добре отъпканите пътеки, да се огледаш около себе си, да почувстваш всеки полъх на вятъра, всеки лъч на слънцето и да се насладиш на всичко което те заобикаля, да събереш смелостта да излезеш от собствените си обувки и да погледнеш света с други очи, да срещнеш хора които като теб търсят нещо повече от сивото си ежедневие и някъде по пътя се надяват да намерят онова което им липсва – свободата да са бъдат това което са.

Пътят на Том не е лесен, воля и инат са нужни да преодолее несгодите, лишенията и пречките, но силата на идеята, помощта на другите около него, които трябва да допусне до себе си след личната трагедия го водят напред.

Филмът свършва а в мен остават и смях и сълзи и мисъли. И си мисля колко ли струва да тръгнем на там на където искаме, да изживеем пълноценно безценният дар наречен живот и да извървим „Пътят”...

НЕПАЛ 2010 - Последни дни

Селцето в което бяхме отседнали се казва Суараха. Поради растящият интерес към парка, дивите животни и мекият климат тук хотелиерството бе започнало да заприличва на родното Черноморие от преди 15 години. Хотелче тук, магазинче там, ресторантче, кафенце, а наоколо прах и мизерия. Все пак се чувстваш някак свободен и необременен от подредеността и коловозността на пребиваване в западен курорт. Тук хората не са подвластни на тесногръдието и суетността и са по-скоро в синхрон с природата от колкото с динамиката на голям забързан град. Единствено нуждата на средства за препитание ги е доближила до комерсиализацията на западния свят и то най-вече защото тъкмо този западен свят е дошъл при тях и ги е направил такива.



На третия ден потеглихме обратно към Катманду. Усещаше се вече емоционална умора след три седмици по непалските друми. Знаехме че края наближава, макар вътрешно всеки бе готов за още и нови емоции. Към обед влязохме обратно в пренаселената прашна столица. Стори ни се по-шумна и по-мръсна от преди. Цивилизацията концентрирана в огромни мегаполиси създава хаос и безредие сякаш в противовес със законите на природата. Всички рано или късно се връщаме към този хаос и бягаме от първичното и натуралното, а всъщност май трябва да е обратното.



Имахме ден и половина за доизхарчване на рупите, донапълване на чантите, задоволяване на близки и приятели с подаръци, с две думи стискаш зъби и се гмуркаш в търговската месомелачка наречена пазар.

Успяхме междувременно да разгледаме храмът на маймуните, разположен на не голямо възвишение в сравнително централната част на града. Отново трябваше да изкачим десетки стръмни стъпала, този път без раници и тежки обувки, но усилието си заслужаваше.







Същият този последен ден бе и празнуването на Нова Година от кастата Нeвари. Отбелязваха началото на тяхната 1131 година. Улиците бяха изпълнени със хора, коли и мотоциклети в неописуемо шумен и цветен парад. Успяхме дори да попаднем в задръстване опитвайки се стигнем до къщата на живата богиня Кумари, като 6 души плюс шофьора бяхме натъпкани в едно Сузуки Марути, не по-голямо по размери от родно Тико. Около 10 минути изчакахме преминаващото шествие от мотоциклети при което петимата от задната седалка, на която се бяхме разположили като сардини на 2 реда, не издържахме на приятелската си близост и решихме да продължим пеша. Кумари така и не успях да видя, но разходката си заслужаваше.







Последната вечер за мен и Лора бе увековечена с по още един стек за довиждане. Останалите тръгваха на следващата сутрин. В ресторанта дори се срещнахме и запознахме с двама Българи тръгнали за Трека на Еверест. Светът става все по малък, а нашите мечти все по големи. Със лека носталгия се сбогувах със останалите от групата, качих се на предварително спазареното този път само за 7 долара такси и се отправих към летището. Лора вече бе излетяла няколко часа по-рано. Обещах си да дойда пак за може би да видя Еверест, може би заради чувството за непринуденост във всичко и навсякъде или пък може би заради бохемското ресторантче в Покхара.

Излетяхме. Шест часа по-късно кацнах отново в Хонг Конг. Имах около 6-7 часа до следващият си полет. Идеята да ги прекарам на летището отпадна почти веднага. Исках да видя гигантската статуя на Буда близо до манастира По Лин. Тя се намира на същият остров Лантау на който се намира и самото летище. Всичко се подреждаше идеално тъй като кабинковият лифт тръгва съвсем близо до самото летище с малката подробност, че часът беше 5:30 сутринта а лифта отваря в 10. Реших, че не е лоша идея да отскоча до Хонг Конг за закуска и кафе и да се върна за лифта. Пристигнах в града към 7. Улиците бяха още пусти и самотни. Намерих малко кафене и дори успях да си проверя малко е-майли също и информация за полета ми. Пообиколих улиците с идеята да намеря магазинче за сувенири за да допълня колекцията си от чашки, но нямах особен късмет. Повечето места бяха още затворени. Отправих се обратно към станцията на лифта. Беше все още 9:30, но се оказа, че има алтернатива за качване до статуята на Буда с автобус. Реших да не губя време и да се възползвам от офертата. Автобусът пообиколи голяма част от острова и след 45 минути спря пред входа на парка. Още нямаше почти никакви туристи, което си беше направо бонус. Отново трябваше да изкача няколко дузини стъпала за да стигна до самата статуя. Размерите и наистина впечатляваха.







Оказа се че снимат някакъв филм, като интересното бе че повечето от майсторите на бойни изкуства бяха черни. Сякаш им бяха свършили местните контингенти. До полетът ми оставаха по-малко от 2 часа, така че трябваше да се връщам към летището. Тръгнах тъкмо на време, когато всички останали се качваха на горе с лифта, а опашката в началото му бе станала сериозна. Полетът ми закъсня с час, дадох свидна жертва със бутилка масло против слънчево изгаряне, която бях забравил в ръчният си багаж, но пък успях да се чуя с майка ми в България през Скайп – да живеят умните телефони и безплатният интернет. След 12 часа се приземих обратно в Лос Анджелес. Беше сутрин, ясна и слънчева. Имах чувството че съм бил далеч от познатото градско ежедневие за дълго време и никак не исках да се връщам обратно към него, но трябваше и то с единствената мисъл за следващото пътуване.

Тук има снимки от цялото пътуване:
https://picasaweb.google.com/skreji1/NepalTrip2010#