На третия ден потеглихме обратно към Катманду. Усещаше се вече емоционална умора след три седмици по непалските друми. Знаехме че края наближава, макар вътрешно всеки бе готов за още и нови емоции. Към обед влязохме обратно в пренаселената прашна столица. Стори ни се по-шумна и по-мръсна от преди. Цивилизацията концентрирана в огромни мегаполиси създава хаос и безредие сякаш в противовес със законите на природата. Всички рано или късно се връщаме към този хаос и бягаме от първичното и натуралното, а всъщност май трябва да е обратното.
Имахме ден и половина за доизхарчване на рупите, донапълване на чантите, задоволяване на близки и приятели с подаръци, с две думи стискаш зъби и се гмуркаш в търговската месомелачка наречена пазар.
Успяхме междувременно да разгледаме храмът на маймуните, разположен на не голямо възвишение в сравнително централната част на града. Отново трябваше да изкачим десетки стръмни стъпала, този път без раници и тежки обувки, но усилието си заслужаваше.
Същият този последен ден бе и празнуването на Нова Година от кастата Нeвари. Отбелязваха началото на тяхната 1131 година. Улиците бяха изпълнени със хора, коли и мотоциклети в неописуемо шумен и цветен парад. Успяхме дори да попаднем в задръстване опитвайки се стигнем до къщата на живата богиня Кумари, като 6 души плюс шофьора бяхме натъпкани в едно Сузуки Марути, не по-голямо по размери от родно Тико. Около 10 минути изчакахме преминаващото шествие от мотоциклети при което петимата от задната седалка, на която се бяхме разположили като сардини на 2 реда, не издържахме на приятелската си близост и решихме да продължим пеша. Кумари така и не успях да видя, но разходката си заслужаваше.
Последната вечер за мен и Лора бе увековечена с по още един стек за довиждане. Останалите тръгваха на следващата сутрин. В ресторанта дори се срещнахме и запознахме с двама Българи тръгнали за Трека на Еверест. Светът става все по малък, а нашите мечти все по големи. Със лека носталгия се сбогувах със останалите от групата, качих се на предварително спазареното този път само за 7 долара такси и се отправих към летището. Лора вече бе излетяла няколко часа по-рано. Обещах си да дойда пак за може би да видя Еверест, може би заради чувството за непринуденост във всичко и навсякъде или пък може би заради бохемското ресторантче в Покхара.
Излетяхме. Шест часа по-късно кацнах отново в Хонг Конг. Имах около 6-7 часа до следващият си полет. Идеята да ги прекарам на летището отпадна почти веднага. Исках да видя гигантската статуя на Буда близо до манастира По Лин. Тя се намира на същият остров Лантау на който се намира и самото летище. Всичко се подреждаше идеално тъй като кабинковият лифт тръгва съвсем близо до самото летище с малката подробност, че часът беше 5:30 сутринта а лифта отваря в 10. Реших, че не е лоша идея да отскоча до Хонг Конг за закуска и кафе и да се върна за лифта. Пристигнах в града към 7. Улиците бяха още пусти и самотни. Намерих малко кафене и дори успях да си проверя малко е-майли също и информация за полета ми. Пообиколих улиците с идеята да намеря магазинче за сувенири за да допълня колекцията си от чашки, но нямах особен късмет. Повечето места бяха още затворени. Отправих се обратно към станцията на лифта. Беше все още 9:30, но се оказа, че има алтернатива за качване до статуята на Буда с автобус. Реших да не губя време и да се възползвам от офертата. Автобусът пообиколи голяма част от острова и след 45 минути спря пред входа на парка. Още нямаше почти никакви туристи, което си беше направо бонус. Отново трябваше да изкача няколко дузини стъпала за да стигна до самата статуя. Размерите и наистина впечатляваха.
Оказа се че снимат някакъв филм, като интересното бе че повечето от майсторите на бойни изкуства бяха черни. Сякаш им бяха свършили местните контингенти. До полетът ми оставаха по-малко от 2 часа, така че трябваше да се връщам към летището. Тръгнах тъкмо на време, когато всички останали се качваха на горе с лифта, а опашката в началото му бе станала сериозна. Полетът ми закъсня с час, дадох свидна жертва със бутилка масло против слънчево изгаряне, която бях забравил в ръчният си багаж, но пък успях да се чуя с майка ми в България през Скайп – да живеят умните телефони и безплатният интернет. След 12 часа се приземих обратно в Лос Анджелес. Беше сутрин, ясна и слънчева. Имах чувството че съм бил далеч от познатото градско ежедневие за дълго време и никак не исках да се връщам обратно към него, но трябваше и то с единствената мисъл за следващото пътуване.
Тук има снимки от цялото пътуване:
https://picasaweb.google.com/skreji1/NepalTrip2010#
1 коментар:
Непал е магия...
Публикуване на коментар