Преходът от западния до източния бряг на големият северно-американски континент се състои от 5 часов полет, 3 часа разлика във времето и евентуална надежда за накисване в УЖ топлите води на Атлантика дори и през Януари. Пет часовият полет, особено ако ти предлагат да зяпаш петъчните баскетболни мачове на НБА директно и то безплатно си е направо релакс със бонус! Трите часа разлика, понякога са по брутални и от десетте с България, но пък полетите на изток са винаги по-благоприятни, особено ако кацнеш в полунощ местно време и ти се пие бира, а домакините вече берат душа за сън.
Пристигайки преди пет години в Калифорния в очите ми плуваха сцените от "Спасители на плажа" в които Памела Андерсон кършеше съблазнителни форми по плажа в забавен кадър, и оставяше във влажните очи на парализирания зрител подозрителни съмнения за Калифорнийската мечта. Мечта която и Ред Хот Чили Пепърс пресъздадоха преди години в едно парче, но реалността за съжаление се оказа доста по-болезнена. Плажовете в Америка обикновено те посрещат с голяма табела, на която в рамките на 15-20 реда са изложени всички неща, които НЕ можеш да правиш. Някой в нечия градска управа е изхарчил доста народни пари докато сътвори целият този ферман, а очите на претръпналия плажуващ турист търсят обикновенно с надежда липсата на забрана поне за къпане. В Калифорния, нито може да видиш близко изглеждащи до Памела спасителки, нито пък с кеф а се цопнеш в океана, защото дори и лятото рядко предлага по приемлива топлота на океанската вода.
Идвайки във Флорида отново бях заложил на мита, че водата тук е целогодишен чай, и мисълта че всички Канадци, Нюйоркчани и изобщо севернощатници са си домъкнали и колите и задниците до тук за цялата зима ми вдъхваше надежда за успех. Отново обаче реалността имаше малко по-различни идеи от моите. Канадците, Нюйоркчаните и всички там други си бяха тук, което бе разбираемо, при все че по техните ширини рядко ставаше над нулата дори и през деня, а имайки в предвид, че средната им възраст бе над 70, трафика бе сравним с Калифорнийския, дори и при осезателна липса на азиатци. Успях да се накисна в океана все пак..... до кокалчета. За повече не ми стискаше. Последното нещо което ми се искаше е да лепна някоя двойна ангина и да си прецакам целия си тридневен престой тук.
Маями бийч се оказа интересен..... и пуст, поне самия плаж. Интересно е отивайки с хавлийка и идея за слънчеви бани да видиш хора предимно с якета и панталони да се търкалят по пясъка, което някак ти убива желанието да се разхвърляш на воля. От своя страна пък Оушън драйв бе претъпкан с хора и сергии. Вихреше се някакъв фестивал на изкуствата, който предложи дори и малък парад на стари коли. Десетките ресторантчета, кубинските кафенета и баровете създават част от настроението което очакваш. Кубинското присъствие тук е по-силно дори и от мексиканското в Калифорния. Поне в културно отношение. Храната, пурите и най-вече Кафеситото (двойно еспресо с много захар) са създали един микро климат, в който десетки, сигурно стотици хиляди кубинци успели да положат някога, някак крак на американска земя преди да бъдат хванати, виреят в страната на неОграничените възможности, но в достатъчно добра близост до родна ФиделоКастрия, с надеждата че някой ден ще се завърнат като завоеватели на собствената си обетована земя. Разбирам и ненавистта на УЖ местните американци към тях. Кубинец да говори английски е сериозна рядкост, което пък ми даде възможност да си потренирам испанския с една перуанка, която бе дошла да чисти апартамента на Мони, макар че не разбирах нито дума на придружаващият я кубинец.
Да си рожденник по американски е различно. Тук другите те водят някъде и те черпят, обикновено получаваш малка тортичка със свещичка и песен по-нежелание, често изпълнена от полвината сервитьори в ресторанта, последвана от бурни ръкопляскания. Аз си обичам да съм рожденик по български...и по американски, особенно ако мога да намажа и от тортата, че и безплатно мухито на Оушън Драйв (все се чудя защо не съм рожденник всеки ден, макар че както бе казал някой проблема на съвременния българин бил, че като му замирише на мента се чуди боб ли му се яде, мухито ли му се пие). За първи път от много години, гостите за скромното ми тържество бяха само 3-ма, а вечерята скромна.
ФЛОРИДСКИТЕ КЛЮЧОВЕ – Сигурно така би превел „The Florida Keys” някой роден радио водещ от тия, които превеждаха „Baby you know what’s up”, като „Скъпа ти знаеш как е там горе”. А името на „The Keys” идва от испанското „Cayo”, което пък означава малък остров. Въпреки всичко, тази върволица от малки острови, нанизани като пуканки по протежението на US Route 1, са играли ключова роля за формирането на историята на Флорида и особено последният от тях, най-южния от всичките - Key West, или на кратко Западният Ключ. Странно е как най-южната точка на континенталните щати се намира на остров, който пък се казва „Западен”, но това ще оставим на историците и на географите.
Пътуването до Кий Уест от Маями по вече споменатия US Route 1 си е само по себе си класическо изживяване. Километрите са само 170, но отнема близо 4 часа, най-вече заради едно лентовия път, заместил някогашната железница свързваща островите със сушата, а и заради заспалите туристи, които явно се наслаждаваха с пълни сили на тюркоазено-сините води на кораловият риф, жълто зелените палми обсипали малкото плажове, както и безграничното спокойствие, което те обзема на място като това. Донякъде човек се радва, че тези райски кътчета са останали в американско владение. Страх ме е да си помисля ако родните ни строителни предприемачи се бяха развихрили тук, каква безумна бетонна гора щяха да сътворят, с един размах и много изпрани пари. Хотелите са малко като цяло, а къщите преливат в искрящи цветове, доста типични за карибският район и култура.
Куй Уест е края или по-скоро началото на US Route 1. Трудно е човек да си представи как този не-голям остров със кройка три на шест километра, е бил най големият град във Флорида в края на вече по-миналият век с население от почти 20 000 души. Дълбоките води от югозапад са го направили идеално място за ключов пристан по пътя между Атлантика и Мексиканският залив. Дълги години производството на цигари и успеха на корабните работилници са помагали за разцвета и падението му, като за това са играли и не малка роля амбициите и апетитите на испанци и англосаксонци, както и безмилостната стихия на ураганите разрушавали почти до основи на няколко пъти този земен рай. Пиратските истории пораждат не малък интерес особено със споменаване на името Черният Цезър, африкански момък с размерите на Крали Марко (поне според легендата), създавал доста работа и проблеми на корабната индустрия и местните власти за почти десетилетие и намерил гибелта си на бесилото, доказвайки теоремата, че дори и да имаш собствен остров и сто жени, само минута невнимание и после цял живот мъртъв.
Седим си до голямата шамандура отбелязваща най-южната точка на континенталните щати, а Куба е само на 150 километра. Седят и още 50-на души на опашка за снимка с туристическият обект,а слънцето брутално напича точно отзад и снимките са отчайващо лоши, но всеки трябва да запечата поне един снимков момент пред тази светиня. Решаваме да отложим ритуала по-запечатване на нашите спомени за рано другата сутрин, когато слънцето напича идеално от изток, а мястото пусто. И понеже американците много обичат думичката НАЙ, тук на всяка сграда в радиус от 200 метра стои голяма табела известяваща „Най-южната къща в Америка”, „Най-южният магазин”, „Най-южният хотел”. Залезът по туристически се посреща на кея с кодовото име Sunset Point (Залезната точка), а вечерята след това е типично кубинска. Тук трябва да се опита и небезизвестния Key Lime Pie (опитът за точен превод е КЛЮЧОВ ЛИМОНЕН ПАЙ), който върви доста добре със Кафесито, което пък дава доста енергия за обиколка по баровете пръснати по главната улица Дювал. Тук е и бара в който е дошла музата и на Джими Бъфет за своята Маргаритавил, а само няколко пресечки по-надолу е другата светиня на острова къщата на Хемингуей, разположена точно срещу историческия Фар, който легендарният писател е използвал като добър ориентир за намиране на хасиендата си след пиянски вечери из баровете на острова. Разглеждаме и къщата и фара. Доста късчета история са пръснати из имението на автора на „Стареца и Морето”, живял и творил тук само девет години, но получил вдъхновение да създаде повече от половината си класически произведения. Младо момче ни развежда из стаите на двуетажната, къща изградена от масивни варовикови блокове, подхвърля плоски шеги за четирите съпруги и десетки други любовници на автора, показва ни няколко от многото шест-пръсти котки, за които има дори специално гробище и се опитва да си изкара някой друг долар бакшиш.
Намираме и най-хубавият плаж на острова. Под палмите се търкалят малкото туристи дръзнали да сложат бански. Някой рискуват да се потопят в мамещите тюркоазени, но студени води на Атлантика. Аз пак пропускам, може би следващият път, може би по-на юг.
И тръгва пак Земята по своят път около слънцето, а аз обратно към Лос Анджелис... Куба и Маями остават за гърба ми, но не за дълго, след месец пак ще мина от тук... а къде ли ще ме заведе следващият Ден Рожден...?
Няма коментари:
Публикуване на коментар