На принципа, че времето се разделя на два вида – „Егати студа” и „Егати жегата”, преди два месеца избягах от калифорнийския студ по тропическите острови, а сега се за баланс трябваше да се спасявам от жегата. Но тя пък дойде тъкмо на време, защото нарочената дестинация изискваше максимално количество от слънце и топлина, тъй като сцената за развитие на действието особено през тази част на годината е нормално съвкупление от студ, сняг, вятър и всякакви други височинно-зимни предизвикателства. Та седмица преди да пукне пролетта (за да сме сигурни че е още зима) решаваме да превземем най-високо издигащата се скална земна маса в Калифорния, че и на така наречените долни граничещи си щати (изключвайки най вече Аляска), Моунт Уитни извисяващ се със своите 4421 метра над морското ниво по последни данни на геоложката служба. Още от времето на превземане на дивия запад, тези висини привличали жадните погледни на ново пристигналите бледолики заселници, пътешественици, картографи, като не им давало мира докато не си отговорили на въпросите: Колко е висок? и Кой ще се покатери пръв? (за да влезе завинаги в мемоарите на Уикипидия). Странно как местните индианци/туземци не само в Калифорния ами и по целия свят не са изпитвали никога егоцентричната алпинистка нужда да изкатерят тези многохилядници (само за да се хвалят след това), културна черта вероятно подтикната от страхопочитание към боговете им живеещи там или просто скромност неотбелязана в историята/митологията им. А надпреварата за първото изкачване започнала още през далечната 1864-та, когато пътешественикът-геолог Клерънс Кинг наименувал върхът като изчеткал шефа си Джошиа Уитни (който частично ми се пада и колега) , но с първия опит да го изкачи не стигнал до никъде. Пет години по-късно с нови сили извоювал частичен успех до толкова да разбере, че объркал върховете и се озовал на Моунт Лангли (има няма пет километра по на юг) и когато през 1873-та нацелил и самия връх с ужас разбрал че двама рибари от близкото градче вече са били там месец по-рано. Те пък съвсем против каноните на планинското кръщене решили да го нарекат Рибарския връх (име явно не получило достатъчна подкрепа), а заглавието Уитни удържало дори и на опита да увековечат името и на Уинстън Чърчил след края на втората световната . Аз, без да имам никакви намерения да го прекръщавам (например на Бойко Борисов връх) скромно казано вече го бях отхвърлил в графата „Покорени”, но само в летен вариант, а сега предстоеше интересно предизвикателство в по-заснежени условия. А групата бе позната – с изключение на водачът ни – Боб – чиято опитност вдъхнови нашата зимна неопитност, най-малкото с факта, че е катерил върха няколко пъти и зиме и лете, че и с кану на гръб – постижение достойно за мемоарите на всеки авантюрист от движението „Нормалните не оцеляват”, където търсихме членство и ние – аз, Петро, Петър и Тони.
Няколко часа след сблъсъка със задължителния петъчен трафик зад гъба ни остава и последното градче – Лоне Пайн. Термометърът показва от никого неочакваните 25 градуса (в 10 вечерта), макар да сме все още ниско в сърцето на Долината Оуенс, а силуета на върха да се извисява 2 километра над нас мистериозно очертан от бледата изрязана луна. Подминаваме табелата „Пътя затворен”(нормална мярка за сигурност, в случая напълно ненужна) и стигаме паркинга, на който вече са разхвърляни няколко коли. Почти сгазваме Боб, който се е увил в чувал точно до колата си, и съвсем не изявява желание да изпие по една бира за добре дошли. Градусите на вън са вече около 10, сняг се забелязва в нищожни количества, а небето е натежало от звезди. През лятото картинката е определено малко по-различна – стотици коли, хора, препълнен къмпинг (сега затворен). Заради големия наплив изкачването между Май и Октомври става освен с желание и подготовка и с малко късмет – допускат се по 160 души на ден, бройка определена с лотария, в която трябва да участваш. Сега е пусто и мераклиите са малко. Боб измърморва на бързо че смята да стане в 5 сутринта, а ние опъваме палатката на паркинга, като двама си лягат направо в колата.
Сутрин първа. Ставаме, а на вън е вече светло с много слънце. Уж било хубаво да се тръгва рано – снегът по-твърд, денят по-дълъг, е да ама раниците са до никъде, а трябва и кафе да се пие, закуска да се прави. Лошо няма, и Боб не е тръгнал в пет, ама при него другите проблеми явно ги няма и потегля с предимство (без да каже и добро утро). В началото на пътеката те посреща цял един кантар, при желание да видиш колко багаж си помъкнал нагоре. При мен стрелката закова на 20 кила (това без фотоапарата който традиционно добавя още поне 3 килца мъка към останалото, ама без снимки на къде?) При другите резултатите не са много по-щастливи, но зима е оправдани сме – котки, пикели, снегоходки, спални чували за многоминусови температури, якета дебели, тънки, шапки, ръкавици .... и цял един калорифер! Пецата напоследък без него в планината не тръгва, но всички дружно оценихме ползата му през нощта. А Петро съжалява, че не си носи книга (съчувстваме му, че ще остане без занимание в тези дълги мигове на безгрижие). Първите метри са радост, щастие, слънце, че и сняг липсва. Започваме да се чудим дали не сме объркали сезона. Настигаме Боб, официално се запознаваме (най-накрая), сложил и той тежката раница, тежките обувки, лъха от него опит и респект, но нещо ентусиазма му го няма, ама колко хора чукнали вече седемдесеттака слагат 20 кила раница да катерят чукара? Явно е размишлявал Боб над живота вселената и всичко останало много задълбочено още от ранни зори и след минута разговор ни зарадва, че няма да издържи на темпото на по-младите ни снаги и мисли да се връща. А така....главния причинител, дразнител или така да се каже стимулатор на зимно-планинарската ни лудост излиза от уравнението и ето ни официално без водач! Ама нашият ентусиазъм не умира, а дори се вдига на още по-високи обороти! Получаваме от Боб палатка и карта и само 3 минути след като сме се запознали си казваме чао и той поема към паркинга, а ние нагоре. Пътеката се прехвърля от южния на източния склон и снега се появи, че взе да става и дълбок .
Зимни варианти за качване на върха са два – труден и по-труден. Трудния е всъщност лятната пътека с възможност за скъсяване на разстоянието с директни изкачвания нагоре при наличие на не брутално голям наклон и по-твърд сняг. Е да ама това с твърдия сняг е ако станеш в четири сутринта, а ние докато нагазим из преспите вече затъвахме приятно дори и със снегоходки, което водеше до смехотворно-болезнени изпълнения (Петро води в класацията известно време, чак на половината път разбра че килналата му се на страни раница е една от причините). Иначе пътеката върти едни серпентини на ляво на дясно свят да ти се завие. Вторият вариант е така наречения алпинистки маршрут, който изисква повече зимно-катерачески умения и поне още 15 кила инвентар. Ние се придържахме към първия с идеята, че като ще е трудно, поне да не е много-трудно, а трудното идва най-вече от снега, студа и височината, другото песен. Песен за някои ама не и за туриста-алпинист индиец, който застигнахме около последните баири преди последното заравняване – така наречения Trail Camp (нещо като базовия лагер,) където трябваше да спим. Индийчето се беше изтупало като манекен на North Face, с малка подробност, че явно бяха забравили да му кажат, че е хубаво да добави към зимната си екипировка и снегоходки. Учуди ни как се бе дотътрил изобщо до тук без тези така важни зимно-планински атрибути и защо така наречените му приятели го бяха изоставили да затъва в снега самостоятелно, като пиян руснак в прясна кал. Винаги съм се чудел на индийците с уменията им да сътворят от нищо нещо, от всяко нещо проблем, тъй да се каже от мухата слон (те за това и слоновете са в завидни количества в Индия). При предишното ми лятно качване пак в базовия лагер други двама индийци разпъваха една палатка (от тия възможно най-простите с две рейки) повече от час. То бе четене на упътвания, въртене, сглобяване, разглобяване, почесване. Появи се и трети (което още повече ги затрудни в разпределението на задачите), че се обадиха и на четвърти по радиостанцията за съвет. Този тук изглеждаше по-интелигентно момче, но това не му помогна в борбата със снега. Добра се горкия няколко часа по-късно по тъмно огрухан, изнемогнал, направо да го съжалиш, а ми е интересно дали и другите от групата му са му още в графата приятели?!
И нашите мъки започват с пристигането в лагера. Слънцето отдава последните си измъчени лъчи и се скрива зад билото, което трябва да превземаме другия ден. Залезът заявява потенциал за „Е гати снимката!” ама на нас това ни е последната грижа. Започва оглеждане на района за разпъване на бивака. Изборът е между сняг, камъни и нещо като дребен чакъл пропит леко с вода (вече позамръзнала). Проблемът е вятъра, търсим по-закътано място на завет, изборът не е голям, а температурите падат бързо. На 3600 метра сме все пак, през нощта се очаква да берем студ поне десет петнадесет градуса под нулата, плюс вятъра, който за сега поне е почти благосклонен към нас.
Ден втори. Пецата пръв набира кураж да излезе от платката, щото бъбреците му не им пука че на вън е минус десет градуса. Влизайки обратно ни информира че група ентусиасти вече са тръгнали нагоре – май индийците са станали рано. Това ни амбицира до толкова, че след малко повече от два часа сме наслагали пълна екипировка и сме готови за атака. Вече е светло, а ние бодро приближаваме най-стръмния участък за качване до сега, следвайки поотъпканите следи на ранобудниците преди нас. Слънцето вече се катери по източния хоризонт и обагря назъбения рид в ярки червени отенъци. Събираме сили, желание, екипировка и всичко което сме помъкнали и се започва едно бавно досадно и дълго катерене по приличния 40-градусов наклон. Вдишванията са дълбоки и трудни, като на стара баба с бронхит и асма едновременно. Наближаваме заветните 4000 метра, а снегът който държеше желаната в началото твърдост взе да по-омеква предлагайки възможности да си вкарваш някой от двата крака до чатала и загадката как да го извадиш след това с доста гравитачна борба и неподозирани от теб йога умения.
Досадният, напечен от слънцето склон ни се отдава и гордо превземаме билото. Първата битка за деня е спечелена, но сме само на половината път. Северният склон открива безкрайни панорами към замръзналата снага на Сиера Невада. Предлага ни и по-малко вертикални предизвикателства, но завишава на места трудността. Разредения въздух кара дробовете да работят на бързи обороти. Душата лети на горе и тялото трудно следва ритъма й. В такива моменти се чудиш защо си причиняваш целия този букет от мазохизъм. Отговорът често идва часове или дори дни по-късно, когато тялото е рестартирало всички мускули и е влязло в нормален режим.
Най-накрая сме горе. Други няма. Даже и индйците които забелязваме час по-рано са изчезнали безследно. За наша радост и ужас на всички които очакват от нас снимки на ледени блокове, виелица, развети знамена, горе нито има силен вятър, снега почти липсва а и знамето сме го забравили. Днес обаче Пецата е рожденик. Какъв по-хубав морален подарък от това да се качиш баш на рождения си ден на най-високото място в Калифорния...и то през зимата, с приятели. Запаметяваме времепространствения момент в няколко стотин снимки и за мое щастие видео камерата ми или по-скоро батерията й сдава богу дух след като решаваме да потеглим обратно, но вече запечатала пиковия момент.
Връщането в първите си няколко километра съвсем не ми помага да си отговоря на горе-дразнещите ме преди това въпроси, но дишането взема да става малко по-лесно, а достигайки до онзи 40-градусов наклон дори ни вдъхва сили и кураж да изпробваме влиянието на гравитацията върху поумекналия сняг в новооткритата дисциплина гъз-бординг. Пецата въпреки появилите с в коляното му болки заема пръв седяща изходна поза. Отдава се на притегателната земна сила с идеята, че снегът е в достатъчен баланс на твърдост и мекота и няма да развие много адриналино-вдигащи скорости на долу. Три минути по-късно е преодолял онова което ни отне два часа да изкачим и го виждаме като черна точка в ниското. В близост до него се виждат и други движещи се точки – индийците. Много се разочароваха горките че са тръгнали 3 часа преди нас пък се връщаме заедно, ама като им видях организацията от предния ден нищо учудващо. Гъз-бординга запленява и Тонка и Петро, който изсвистя надолу като финалист в супер гигантски слалом и почти пристига в цяло състояние. За мен не остава много за чудене и за по-сигурно поемам по един от вече изровените канали опитвайки се да използвам котките на краката си за спиране, което се оказва, че не е най-доброто решение. В крайна сметка след две прилагания на методи за спирана с използване на пикел по корем, застигам останалите. Пристигаме в лагера 3 часа преди залез и в групата изникват противоречиви идеи за слизане няколко километра по-надолу с идеята за по-топла вечер, евентуално палене на огън (което по принцип е забранено) и скъсяване на разстоянието за други ден. Умората и разума надделяват и оставаме още една вечер, решение според мен разумно в този момент след 9 часов преход до върха и обратно. Всички са уморени и след като слънцето изчезва зад хребета се опаковаме за нова студена вечер, студена поне за мен, тъй като решавам да заменя топлината, другарската близост и клаустрофобията с пространство (прилично ненаклонено), студ и самота, заемайки другата палатка. Не знам дали е най-правилното решение, но се надявам поне другите да са се наспали.....аз не можах.
Ден трети. Ставането е трудно. Въпреки студа в мозъка ми са оцелели малко клетки пораждащи нови въпроси: Как да изляза от чувала без да замръзна и дали ако си обуя обувките в замръзналото им състояние краката ми ще могат да се движат? За пореден път прилагам себеотрицание и се подлагам тялото си на дискомфорта от студа, който постепенно намалява с първите лъчи на появилото се слънце. След два часа всичко е по раниците, намерени са и ръкавицата на Тони и очилата на Пецата, който потегля преди нас борейки се с болките в коляното си. Слизането е бързо с елементи на гъз-бординг според терена, като в един от моите опити правя няколко салта надолу, почти спечелвайки първо място за акробатично изпълнение, единствено конкуриран от Петро който за малко да прегърне един камък. Малко преди да стигнем края на пътеката срещаме двама ентусиасти тръгнали на горе и съчувствено им пожелаваме успех, защото са се появили облаци, вятъра се усилва и перфектното време с което ни бе възнаградила планината дава сигнали на зачезване.
В колата ни чака студена бира, а радостта от сваляне на тежките (в моя случай отново мокри) обувки е направо неописуема. В Лоне Пайн ни чакат заслужени големи бургери от еленско месо и малка торта за до-отпразнуване на вчерашния рожден ден.
Гледката към Уитни пълни очите ни още известно време преди да потеглим обратно към цивилизацията насъбрали студ, умора и много емоции. На дали ще влезем в Уикипидия с нещо грандиозно, но с голямо задоволство се присъединяваме към групата на онези дръзнали да подложат на изпитание физическото и психическото си състояние заради любовта и уважението си към планината.
Няма коментари:
Публикуване на коментар