Още преди тръгването си бях набелязал няколко места, които имаше шанса да предложат внушителни гледки към заснежените шестхилядници на Перуанските Анди. Тук планината не е като Алпите или Хималаите просто един огромен заснежен скален масив, а сякаш малки, отделни, вечно заснежени планински куполи пръснати по цялата територия на страната и най-вече тук около Куско, всеки със своя чар и излъчване. Наградата спечели района на Аусангате (тук благодарско на Иван Иларионов за ценната информация и съвети) и макар с ограничено време от само два дни с Илиян напълнихме раниците и се впуснaхме в планинското културо-омесване.
Стигането до малкото село Тинке от където тръгва пътеката за циркуса се оказа интересно начинание. След няколко часа обиколки на Куско с таксита успяхме да намерим от къде тръгва директният автобус за селото. Късният му час на тръгване и времето за което се стига (описвано от различни източници между 4 и 8 часа, въпреки че разстоянието е само 90 километра) ни накара да потърсим по-ранен и алтернативен транспорт с надеждата да имаме повече време за планината. В 6:30 на следващата сутрин се натоварихме на весел междуградски автобус за малкото градче Уркос, което бе на половината път. Стигнахме за малко повече от час въпреки безбройните спирания за слизо-качаване на пътниковия поток.
Ранното пристигане ни вдъхна надежда, че ще намерим лесно някакъв транспорт за оставащите 50-на километра. Тук обаче на място, където хора като нас с раници почти не се срещат, човек трябва да разбере максимално добре и бързо системата на местния транспорт. Най-сигурното място да хванеш автобус или маршрутка е площада в градчето (бас държа че се казваше Plaza de Armas), но тук никой почти не бе чувал за Тинке или Аусангате. Хубавото е че всеки автобус си има викач и въпреки липса на табели за крайната им дестинация можеш да разбереш поне за къде отиват от подвикванията. Взех да си миля, че тук познанията ми по испански съвсем оредяха, и след няколко обиколки из улиците (търсейки същевременно и кафе и закуска) намерихме някакъв магазин, над който бе опънат голям плакат със гледки от планината. Оказа се че уж имало някакъв автобус, но той по-скоро бил маршрутка, а в крайна сметка всичко опираше до пазарлъка с някой таксиметърджия да те закара до там. Междувременно намерихме и местна закусвалня, където кафето се оказа голяма чаша гореща вода, в която си сипваш концентрат от малка стъкленица която се подхвърля между масите, а мляко липсваше. Това малко ми напомни един образ в Катманду, който твърдейки че ще ни направи еспресо извади бутилка с кафява течност от хладилника, разля я по чашите и затопли целия буламач. След бързото кафе и закуска, гледайки междувременно някакво сутрешно ТВ шоу, където местна звезда тип Кондьо разказваше сърцераздирателни истории от живота си, се понесохме към поредното пазарене на транспорт. Хубавото в такива ситуации е, че няма нужда дори да търсиш таксита, защото те сами те намират и започва пазарлъка с безумните оферти. След като отрязахме някакъв ентусиаст 3-4 пъти, бързо смъкна цената на половина и заедно с още четирима местни люде се натоварихме на поредното комби. Двама от тях бяха настанени за удобство и сигурност в багажника уплътнявайки раниците, а нашият „дружелюбен” шофьор, след като спря набързо през някакво магазинче, пое по прилично стръмния път виещ се над градчето.
Набързо качихме около 1000 метра денивелация, със средна скорост от 20-30 километра в час, и достигайки най-високата част на прохода, таксиджията спря, извади от багажника някакви инструменти, и чудейки се каква повреда му причинихме, разбрахме какво беше купил по-рано в града. За наша изненада и сигурност бяха сменени накладките на колата за рекордните двадесет минути, докато всички стояха в колата. Междувременно жената която се возеше в багажника изчезна, а загубените двадесет минути бяха наваксани по време на спускането, където успяхме да усетим чувството на безтегловност и влиянието на центробежната сила по завоите, което изпитват шофьорите от Рали състезанията. Сравнително доброто състояние на пътищата (за разлика от тези в Колумбия), липсата на много трафик, както и съчетанието от молитви и кръстене ни помогнаха да стигнем сравнително бързо и невредими до Тинке.
Решихме да експериментираме и с обяд в единственото отворено място приличащо на ресторант, където под ритмите на местна чалга (представете си развилнялата се Сашка Васева от ранните си години) пооглозгахме няколко пилешки крачета, които трябваше да представляват пилешка супа. Тук не е лошо да отворя една скоба за перуанската музика. Два са основните стила на които можеш да се натъкнеш почти навсякъде. Традиционната перуанска музика, позната на всички ни, излизаща от типичните духови инструменти, като сампоня и кеня, се предлага предимно на туристите, най-вече на живо по ресторантите или като музикални дискове по пазарите. Местното население пълни душите с чалга, пред която дори и някой подобни БГ хитове биха изглеждали като класическа музика. Тази „радост” за ушите (сравнена сигурно само с поезията на вогоните от Пътеводителя на Галактическия Стопаджия) може да бъде изтраяна не повече от 2 парчета, след което установяваш, че в следващият хит, благозвучната йоника сменя само леко ритъма, а певицата добавя още няколко думи към вероятно многосмисления текст. Освен в музикално отношение, зрителните ти сетива са възнаградени с познати гледки от задимени сцени с подивяла от ритмите публика размахваща бири в ръце примесена с пейзажи от руините на инките. В Куско например имаше на всякъде плакати за предстоящ концерт на Тони Росадо, което някак много ми напомни по благозвучие нашенския Тони Стораро. Хубав разбор и размисли по темата ТУК.
И така след пилешките деликатеси и няколкото парчета на местната звезда Нели Мендоса поехме по прашния път към крайната ни цел за деня района на Пакчанта. И тук туризма е дал на местното население основание да събира входни такси (което се оказва доста популярно из цяло Перу), като срещу шестте си долара ти дават удоволствието да запишеш половината съдържание на международния си паспорт в голяма тетрадка, както и напътствия, че пътеката е добре обозначена и не можеш да се загубиш. От един момент нататък това е така, но първите няколко улици се оказват най-предизвикателни за навигационния усет. Пакчанта е нещо като горната махала на Тинке до където се стига по прашен път раздаващ гледки към къщите и дворовете на фона на трите заснежени планини от масива на Cordillera Vilacanota, от които Аусангате е определено най-впечатляващата.
Тук съвсем основателно човек добива сериозни причини да постави под съмнение Дарвиновата теория за еволюцията виждайки паянтовите кирпичени постройки в които живее местното население. И докато само преди 500-600 години (според историците) инките са строили с лекота храмове и градове от масивни, тежащи десетки тонове каменни блокове, то днешните им наследници зидат домове и огради със собственоръчно скалъпени тухли от кал, които съхнеха в предните им дворове. И ако не бяха, явно модерните чисто стъклени дограми и масивните дървени врати, човек би помислил че е попаднал някъде в каменната епоха. Друг емблематичен архитектурен елемент във всеки двор, бе наличието на малки външни постройки (които най-добре бих оприличил на баня с тоалетна), които бяха абсолютно еднакви, най-вероятно отлети по калъп и подарени на всички от общината с цел подобряване на хигиенните условия на домакинствата, и съвсем не използвани по предназначение си.
Тук живота, в по-голямата си част, тече както сигурно си е текъл и преди сто години (като изключим стъклената дограма и моторетките вдигащи пушилка от време на време). Сухата земя предлага единствено трева за овцете и алпаките, които са нещо като симпатичен резултат от сношение на овца и лама, даващи безценната вълна за известните пуловери и шалове предлагани по пазарите. Зеленчуците и плодовете над 4000 метра могат да се намерят само на пазара, което определено ограничава диетата на местното население. Един от проблемите на този житейски бит, просъществувал стотици години, е най-вече прииждането на западните туристи, заради които сега всяко второ бурсуче те гони по прашните пътеки искайки сладко, а голяма част от мъжката половина, открила алкохола, дави мъките си по кръчмите. И все пак натуралността на гледките е максимална, подкрепена и от народните носии, с които са предимно облечени жените. Свенливостта им обаче е учудваща и всеки опит да ги снимаш предизвиква подтикване на спринтьорските им умения.
И въпреки, че пътеката се изкачва плавно към махалата Пакчанта , която е на само 5-6 километра от Тинке, заради многото снимки и болките в коленете на Илиян пристигнахме в късния следобед. Долината на Пакчанта е в самото подножие на шест хилядния първенец на масива и разкрива уникална почти 360-градусова панорама. Молитвите за хубаво време бяха проработили до момента, но точно когато започнахме да търсим място за палатката, тъмен облак реши да ни поразведри и изсипа нещо между град и суграшица. За наш късмет половин час по-късно спря, но остави земята покрита със ледени пуканки. Все пак подготвихме палатката за нов рекорд по височинно спане (бяхме на 4400 метра), макар вече да бяхме посвикнали с височината и да не изпитвахме симптоми на височинна болест. Със сигурност се бяхме настанили в нечий двор, защото въпреки пустощта наоколо ясно се различаваха дълги каменни не много високи огради разрязващи всички хълмове до където ти поглед стига. На няколко пъти преминаващи хорица ни подсетиха, че къмпинга за туристи е долу в селото, но ние правейки се на неразбиращи и съвсем нямащи желание да слизаме и качваме сериозния баир, изобщо не им обърнахме внимание. Мисля, че битката спечели опитът ми да обясня на някакъв овчар, че сме си сложили безобидно палатката в едни камъни, където вместо PIEDRA (което означава на испански камък, а предполагам объркан и от комбинацияата му с MADERA, което пък означава дърво) му казах, че сме се настанили всред MIERDA, което казано най-културно означава фъшкии. Явно много ни съжали човечеца, че сме се разположили всред животинските остатъци, тъй като си тръгна веднага. А за фъшкиите не беше голяма лъжа, тъй като този ползотворен органичен тор бе разпръснат навсякъде от десетките лами и алпаки.
Залезът бе достоен за пощенска картичка, а нощта студена. На сутринта (след дълго нощно будуване), реших да се покатеря до където мога за уж по-добри гледки. Мисията бе изпълнена макар и придружена от безинцидентно завършила среща с глутница лаещи домашни любимци, които не харесаха присъствието ми в близост до една къща. Кучетата в Перу са навсякъде, и сякаш като кравите в Индия бяха приемани за свещени. Пълната наслада от Асунгате отнема 5-6 дни за които без много претоварване може да се обиколи целият циркус, включващ преминаването през няколко прохода, някои дори над 5000 метра. Повечето „туристи” се възползват от услугите на прескъпите туристически агенции, а добра алтернатива, ако не ти се носи тежка раница за няколко дни, е да спазариш някой местен човечец с кон или магаре. За двата дни, които имахме с Илиян по-скоро се докоснахме до планината от колкото успяхме да я покорим.
Мястото определено си заслужава и вниманието и усилията. Обратният път бе лесен, а обяда в Тинке по-сполучлив от предишния ден. Интересен аксесоар в ресторантчето бе уличния телефон, който някой бе внесъл и сложил на една от масите. Таксиметърджия направи нов опит и оферта да ни закара до Куско, твърдейки че няма автобуси, но се разочарова след десет минути когато дойде самият автобус. Прибиране до Куско бе по-бавно и безопасно от състезателното преживяване предишния ден, но пък предложи пълен контакт с перуанците, озвучен от чалгата бълваща познатите хитове от телефона на една девойка зад нас.
Последната вечер в Куско събра и цялата група в „любимия” ни апартамент. На следващия ден се завърнахме в Лима, където остана малко време столицата да ни докаже, че освен гета и прескъпи квартали има и много история и архитектура. В общи линии успя, или по-скоро ние успяхме да пообиколим поредната Plaza de Armas (наречена още Plaza Mayor), както и целият исторически дистрикт на града. Вечерта успях да се видя и с моя добра позната от годинити ми в Арканзас – Бриана, както и да се запозная с перуанския й съпруг.
Перу е много повече от Мачу Пикчу, Куско и Лима. За десет дни не можеш дори да усетиш тази интересна и различна държава. Линиите на Наска, езерото Титикака, както и десетките други планини и руини останаха в графата „Искам да посетя” и дано отново вятъра, шанса или някой друг по-евтин самолетен билет ме върнат обратно.
Няма коментари:
Публикуване на коментар