Два месеца по-късно, след дълга суша от не-пътуване, не-разнообразена от домашни ремонти и благоустроявания, групата ни в окончателен състав от седем, се понесе с два не до толкова скучни полета през Сан Салвадор на юг пресичайки екватора към Лима. За мен деня бе от особена важност, не само че съм изоставил „прекрасното” ежедневие зад гърба си, а заради едно емоционално-сантиментално събитие, което трябваше да се превърне евентуално в реалност докато прелитах някъде над централна Америка – а именно раждането на първата ми племенница. Излитайки от Лос Анджелис сестра ми бе вече в болницата, чакайки казано съвсем романтично, на „полу-съединител” появата на малката Даниела. Невъзможността на „умният” ми телефон да се свърже към каквато и да е теле-комуникационна мрежа почти през целият ден ме държа в гъделичкащо напрежение в очакване на добрата вест.
И така не знаейки все още дали съм вуйчо или не кацнахме в Лима по мрак. Модерното летище е в сериозен противовес със заобикалящия пейзаж, все едно да видиш интернет клуб в индианско село. Незнайно защо всички пак ми заговориха на испански, даже бях удостоен и с митническа декларация на местния език. Шанса да бъдеш проверен за нелегални стоки се свежда до уж чистия късмет една загадъчна лампа да светне зелено или червено след като натиснеш копчето на късмета. Всички бяхме късметлии с червеното, но никой не носеше луканки, така че не зарадвахме нито едно от явно тренираните кучета дебнещи наоколо. Не задоволихме и апетита на хищните таксиметърджии, тъй като хотелчето в което трябваше да спим ни бе изпратило съвсем доброжелателно (срещу прилична сума) микробус, макар на другият ден за същата услуга да ни поискаха четворна сума. Като се замислиш нормално е, на кой му пука като си тръгваш от хотелът му. Пътят към лъскавият квартал Мирафлорес, където трябваше да преспим, започва живописно всред едно голямо полу-гето (после видяхме от далеч и самото гето), продължава по голяма крайбрежна улица, където за да затвърдим принципа „Пътуването не се превръща в пътешествие докато нещо не се прецака” спукахме гума, и най-накрая се вмъква в квартала построен за богатите туристи и местни парвенюта. Класовото разделение в Перу е огромно, брутално и твърде очевадно. По китните улици на Мирафлорес можеш да видиш добре натруфени чичковци и лели слизащи от големи лъскави коли, децата им придружавани от облечени в бели униформи детегледачки и ходещи в американски лицеи събиращи безумни такси, пари с които едно село в Андите би преживяло сигурно години наред. Няколко улици в страни картинката е отчайващо различна, където дори и родният Факултето би изглеждал като Бевърли Хилс.
Спуканата гума ни даде приятна възможност да се насладим на вечерният бриз от Пасифика и на крайбрежната улица с нещо като парк който бе явно в продължителен строеж и приличаше по скоро строителен склад в Кремиковци от колкото на Морската градина във Варна.
Хотелът ТераБланка, бе доста приличен за цената си, приличащ по-скоро на висок клас хостел, с чисти приятно декорирани стаи, малки тераски, естествено всичко това допълнено с шума от улицата, както и купона в съседите, които ме забавляваха с латино музика до малките часове на следващия ден.
Умората от ранното ставане се оказа по-слаба от адреналина и глада, който успяхме да задоволим в не лош ресторант опитвайки местните деликатеси, като антукучос (не идва нито от думата Анти, нито е от Куче), представляващо шиш от телешки сърчица, ломо салтадото – което си е почти местна версия на българският друсан кебаб, както и първа среща на жадните ни устни с местното Писко сауър и популярната Инка кола (чиста жълта лимонада в малко по-атрактивни от родните стъклени шишета).
Някъде към полунощ адреналинът ми достигна максималният си капацитет, след като новината, за появата на бял свят на племенницата ми изтече по виртуалното пространство. Така че заспах, като един горд вуйчо (под ритмите на латино музиката), а почерпката, на която всички много се надяваха, остана за следващата вечер.
КУСКО
И докато баровете и клубовете в Холивуд гонеха пияните си посетители в 2 сутринта, калифорнийско време, половината от нас вече търкаха ранобудни очи отправяйки се пак към летището за следващият ни полет към Куско – древната столица на Инките и общо взето главната ни дестинация. Перу е 2 часа напред от Калифорния и събуждането не беше от най-лесните. Хващането на такси също не бе много гладко, тъй като оставих някакъв чичко да ме убеди, че 4-ма със всичкият багаж ще се съберем в малогабаритното му такси, макар и за долу горе прилична цена. Успяхме! Макар, че девойките хич не бяха щастливи с факта, че половината чанти бяха върху главите ни. Но всред шеги и закачки, кафе и закуска, след като се качихме на самолета след последното повикване (единствен след нас бе някакво местно гъзе, който пристигна последен с голям пакет от Мак Доналдс) потеглихме за Куско. Час по–късно кацнахме на малкото летище. След още час пристигнаха и останалите с малко по-късен полет. Куско е предизвикателство и за кацащите самолети и за новопристигналите (особено тия идващи от крайбрежните райони) туристи със своите 3300 метра над морското ниво. Тук на помощ главоболието и тежкото дишане идват всички деликатеси от Кока. Дъвченето на листа е уж най-верният приятел срещу височинна болест, и всред местните е толкова нормално, колкото и пиенето на кафе. Пазара предлага и кока бонбонки (които го докарват само на неприятен вкус), чай от кока, сладкишчета от кока, с две думи все омайни предизвикателства за западният турист. Вярно е че от коката се прави кокаин ( не Кока Кола), но от всички тия кока-творения по-скоро получаваш лош вкус в устата от колкото делириум и възнасяне на небето.
С отново уреден транспорт от любезният ни домакин Мигел се отправихме към бъдещата ни щаб квартира за следващата една седмица, която от снимките в интернет изглеждаше, като приятно обзаведен апартамент с добро местоположение близо до центъра и много потенциал. Мигел бе млад и симпатичен (девойките не му спестиха въпроса дали е женен), говореше приличен английски, и ни показа набързо района около апартамента. Нивото на превъзбуденост, особено в женската част на компанията ни рязко спадна, когато спряхме пред жилищна сграда, която можеше да се конкурира в архитектурен стил и излъчване със сибирско общежитие от годините на Сталин. Оградата с бодлива тел (като на затвор с облекчен режим), съвсем не помагаше на ситуацията, а след като бяхме въведени в покоите на обителта половината девойки бяха готови да си хванат самолета на обратно. Вярно, че снимките които всички бяхме одобрили в интеренет няколко седмици по-рано не бяха фалшиви, просто бяха направени под ъгъл непоказващ някои малки недостатъци на четиристайния апартамент, но за тази цена и местоположение всичко поне за мен изглеждаше твърде нормално (изключвайки фасадата и бодливата тел, забравих да спомена и решетките по прозорците). След малки наставления за топлата вода, интернета и всичко останало Мигел ни пожела приятен престой, остави ключовете и заряза групата ни в пред-скандална ситуация. В крайна сметка апартамента ни остана верен през цялото време, макар че девойките не му с насладиха през всичките вечери. О времена, о нрави!
Ако случайно тук не те хване височинна болест и не изпиташ проблеми с дишането, не бива да се притесняваш на помощ идват хилядите коли (почти всички от които бяха таксита), автобуси и маршрутки, които надали биха минали теста за отровни газове дори и в Бухенвалд. Преминаването по някои от тесните улици на старият град може да се превърне в електронна игра на живо, където в първо ниво се разминаваш само с коли по улица широка само колкото самите тях, опитвайки се междувременно да дишаш. Във второ ниво идват и пешеходците движещи се двупосочно. Опитвайки се да избягваш и колите и пешеходците на помощ идват нишите на вратите от къщите, където можеш да скриеш за секунда (това не помага на дишането), и където от време на време се излива по някоя кофа с вода, която незабавно бива разпръсквана по крачолите ти от следващата преминаваща кола. Но Куско, или поне старата му историческа част е много повече от този лабиринт от тесни еднопосочни улици, десетки хотели, магазини и ресторанти и хиляди туристи. Градът е едно от малкото места (поне на които аз съм бил), където поне четири различни и същевременно допълващи се архитектурни стила омесени през вековете са оцелели (до някъде) и превъплътили в един град с много история, настояще и бъдеще. Определено испанците са оставили най-голям отпечатък в архитектурно отношение опитвайки се да заличат „варварската” култура на обитаващите десетилетия преди тях инки. Успеваемостта им е била значителна, а там където силите и търпението им не са стигнали за пълно разрушаване, са се примирили само с надстрояване, като типичен пример е Кориканча – Храмът на слънцето, една от най-значителните и емблематични постройки от разцвета на инките, която е била срината почти до основи, върху които днес се намира катедралата Санто Доминго. За щастие част от оригиналната сграда е все още запазена давайки малка представа за миналото й.
Следи от старите цивилизации има из целият град. Казвам цивилизации, защото инките далеч не са били единствените обитавали тези места. Тук историци и привърженици на ортодоксалната и алтернативна археология биха изпаднали в безкраен спор, но дори самите инки, признавайки че не всичко е строено от тях, са били майстори в надстрояването, което лесно може да се забележи при поне двата коренно различни стила на каменоделие и зидария, които присъстват навсякъде. Огромни гранитни блокове, някои тежащи десетки тонове перфектно съединени един със друг без никакъв хоросан помежду им, лежат в основите на много стени и сгради. Никой не може да обясни със сигурност от къде са докарани (кариерите им са на десетки километри), как са изрязани с такава точност (между повечето от тях не може да влезе дори лист хартия), и как са вдигнати, някои на 4-5 метра над земята. Върху тях са поместени горни слоеве от малки неоформени камъни, грубо съединени с глина с очевидно желание да допълнят и емитират перфектността на по-долните си събратя, и явно с очевиден неуспех. Местните гидове със голямо чувство на принадлежност и патриотизъм ти обясняват как старите цивилизации са изградили тези зле подредени зидове, а инките със своето познание и умения са докарали големите мегалити. Никой не може да ти обясни обаче, защо новият (според тях) слой е под стария и как аджеба са издялкали всичко това само с камъни (инките не са имали метални инструменти и не са познавали превоза на колела). Тъкмо поради тази причина не исках да ползвам услугите на разни гидове, които изискваха доста туристически суми за услугите си (да са живи Wikipedia, Lonely Planet и интернета, информация има много).
Главният площад в старият град се казва Plaza de Armas (преведено – военният площад). Така се казват, почти всички главни площади в перуанските градове (нещо като да кажеш в България просто Площада на центъра) и почти всички изглеждат еднакво – градинка, шадраван катедрала, в много случаи малък пазар и централна автобусна спирка. Тук автобусите бяха канализирани извън централната част на града, явно необходима мярка за подобряване на трафика, който за моя голяма изненада се самонагаждаше и движеше много плавно (като изключим остатъчните му газове) и бе нарушаван единствено от работещите светофари и „пречкащите” се пешеходци, които нямаха абсолютно никакво предимство с изключение на случаите когато униформени катаджийки се опитваха да въдворят някакъв ред по кръстовищата. Предвижването се улесняваше от такситата които в повечето случаи бяха прилично честни, а за хващането им (както споменах почти всяка кола е такси) е достатъчен контакт с поглед, последван от отговор с клаксон и секунди по късно си вече на път. Малогабаритните тикота и тук бяха на мода, конкурирани от Тойоти комби (в които влизаха спокойно по 7-8 души, включвайки и багажника).
Този първи ден започна рано и завърши късно. В програмата включихме обяд в спретнато ресторантче с домашна атмосфера, непренадути цени и най-вече дружелюбни домакини, точно срещу клуба на Анонимните Алкохолици близо до апартамента. Продължихме с малко забележителности (включващи гореспоменатата Кориканча), криене от половинчасов дъжд (а уж беше още сухият сезон), а за вечерта имахме мисия да се срещнем с Калина (племенница на добър познат на Иво), с която пък моя позната Елена се бе запознала няколко месеца по рано тук в Куско – абе интересна личност, с която по принципа на Six Degree Separation дори се срещнахме много странно, но за това по-късно.
Част от незадоволеността от апартамента ни идваше от факта, че нямаше никакво отопление, а на 3300 метра вечер си е хладно. Недоспалите ни тела усетиха този недостатък в пълна сила още първата вечер, и за да не се натръшка групата ни с двойна ангина още от първия ден с Илиян се понесохме по търговските улици в издирване на отоплителни печки. Загадката се увеличи от факта, че не знаех как е калорифер на испански, а и в 8 вечерта шанса да намерим магазин за електро и топло техника не бе много голям. След два часа обиколки (запознавайки се и с други части на града), две таксита, много обяснения и ръкомахания намерихме заветният магазин (оказа се че са даже 3 или 4 съвсем един до друг). За 15-те минути преди да затворят трябваше да изпитам отмъщението на перуанското пазаруване, което включваше минаване през пункт номер едно, където усмихната продавачка, след като ми въведе половината автобиография в някакъв компютър ме изпрати на пункт номер две където на две каси чакаха около десет души да си платят покупките (мислех си че само в България ги има тия банкови гишета за разплащане). От там след като установих, че първата усмихната девойка вече я няма на пункт едно, ме изпратиха на пункт номер три, където с двете бележки в нещо като склад си получаваш покупката и от там на пункт номер четири на изхода те проверяват да не би случайно да си си купил будилник, а да излизаш с телевизор. Илиян докато изчакваше покупателната ми щафета се замисли дали да не си купи две възглавници (че тия в апартамента бяха малки), но се отказа категорично преценявайки, че трябва да изтърпи наново този нелогичен мазохизъм. Геройски с двете печки се завърнахме и всички ни се зарадваха, най-вече Ася и Кристияна, които се бяха сместили в едно легло опаковани в 6 одеяла и един пухен спален чувал, сякаш на другият ден щяхме да атакуваме Еверест.
Калина (която споменах по-горе), бе така добра да ни вземе билети за Мачу Пикчу, които включваха и разрешителни за Уайна Пикчу – живописният хълм зад руините, където допускаха само 400 души на ден. Трябваше обаче да срещнем за да си ги вземем и от комуникацията й с Иво вечерта имахме среща в бар „Нулев километър”, където приятелят й заедно с групата му трябваше да свирят. Нито едно от такситата които спирахме не знаеше къде се намира бара (а уж беше известен) и когато взе да ни наляга малко отчаяние видяхме няколко души носещи барабани и китари да пресичат улицата. Решихме, че ще могат да ни помогнат, и за да се затвърди принципа „Колко е малък света” това се оказаха точно Калина и приятелите й. Странно беше, че на въпросът ми „Само не ми казвай че ти си Калина?”, (който зададох съвсем спонтанно и на чист български), тя явно ошашкана от случайната среща ми отговори първоначално „No!”. Калина се оказа интересен човек. В Куско живее почти 5 месеца, а е напуснала България преди повече от година. Уважавам хора като нея поели риска от неизвестното и посветили много от времето си на доброволна дейност, особено в такива части на света. Била е известно време в Бразилия, преди това в Мароко и Тайланд. Бе готова да напусне Куско и Перу с новият си перуански приятел и да продължат на север към централна Америка. „Нулевият километър” се оказа много приятен малък бар, с готини домакини и супер бавно обслужване (или поне на мен ми се струва, че 2 часа за едни пържени картофки е малко множко). Почерпих поне за племенницата, да е жива и здрава!
Няма коментари:
Публикуване на коментар