Свещената долина на Инките е обобщено понятие за няколко от десетките руини в района на Куско, до които има път и местните могат да събират входна такса. И тук Министерството на туризма се е погрижило да ти се усложни живота, тъй като входните билети са само комбинирани. Срещу 50 долара можеш да посетиш цели 12 обекта (от които половината са малки забутани музеи в Куско) в рамките на десет дни. Ако искаш да минеш по-тънко обектите са 4 а дните два. Единични билети не съществуват, а транспортните услуги за тичащите от камънак на камънак туристи процъфтяват. Та и ние отказвайки услугите на организираният туристически манифест се потопихме в историята, архитектурата и безумието на междуградският транспорт. Препоръчаната от домакина ни Мигел тексиметрова компания ми даде добър шанс да потренирам испанският си, обяснявайки къде се намираме без да знам адреса и също да разбера, че таксита за дестинации извън Куско не са финансово здравословни. Маршрутките обаче се оказаха приличен компромис между цена и комфорт, като само за половин долар повече си печелиш собствена седалка и шанса да нямаш поне трима на главата ти в сравнение с обикновените междуградски автобуси. Натоварени в една такава маршрутка (рано сутринта около 11) потеглихме за Писак заедно с още двама аржентинци и други двама другоземци, заради които шофьора доста нагло смъкна единственият местен пътник, който се бе качил преди тях.
Писак е малко китно градче разположено в долината на река Урубамба, известно с неделният си колоритен пазар, както и с осеяните с тераси хълмове разположени около един от няколкото (поне според историците) храма построени от Пачакуте из свещената долина. За наш късмет или не, беше неделя и пазарът бе заел целият площад, като сергиите покриваха и улиците стигащи до пътеката водеща към руините. Спазарихме маршрутката да ни качи до руините и от там поехме по стръмната пътека виеща се между останките от някога процъфтяващият град. Гледките са меко казано впечатляващи, а тълпата от туристи меко казано дразнеща, поне в рамките на пет минути ходене от автобусите. Ентусиастите за слизане пеша до града не бяха много, което ни даде шанс да поснимаме на воля без някоя ръка или крак да са влезли неволно в кадър. В края на пътеката (в първата къща от селото, точно преди сергиите) едно бабе се бе възползвало от стратегическото място на къщата й и цедеше пресни портокали с доста примитивна, но функционална сокоизстисквачка. Жадни от разходката, й докарахме мускулна треска, като почти привършихме портокалите.
Десетките сергии на всеизвестният неделен пазар по нищо не се различават от всеки друг магазин за местни сувенири и дрехи от алпака (повечето направени в Китай), или поне в по-голямата си част. Определено най-голям колорит придават местите женици, пременени в типичните пъстри традиционни одежди, придошли от околните махли и села, докарали плодове и зеленчуци в шарените си одеяла, които преметнати през рамо събират почти колкото 80-литровата ми раница, плюс едно две бурсучета с прегорели от силното слънце лица.
След импровизиран обяд опитах за десерт маракуя, чиито вид на яйца от жаба няма нищо общо със вкусът й и предизвиква бурни стомашни реакции при непосветените от сладостта й. Моята програма, включваща за деня поне още два от „стоте” туристически обекта взе да избледнява, но все пак решихме да отскочим до едно от интересните и не много посещавани заради отдалечеността си места наречено Морай. Поради ограниченото време хванаме такси, което си бе нова възможност за трениране на езика в областта на тръговията и пазарната икономика. В крайна сметка всички се натоварихме в едно полуразнебитено комби (трима в багажника) и след хиляди уговорки до къде, за колко пари и време пристигнахме почти по тъмно до руините. Не бих ги рекъл дори руини, тъй като мястото представлява многобройни тераси във формата на кръгове и крогоподобни овали разположени в неголяма падина, и всичко това на около 3600 метра над морското ниво.
Заварихме само няколко закъснели като нас микробуса, единият пълен с руснаци, част от които слезли до най-ниският и най-малък кръг се бяха хванали за ръце медитирайки, събираха явно космическа енергия. И тук предназначението на мястото не е много известно, но най-разпространената теория е, че инките са правили аграрни експерименти с посевите, заради разликата в температурите стигащи до 15 градуса от горните до долните кръгови тераси. Интересна и на дали вярна теория, тъй като в района няма никакви останки от жилищни постройки.
Достигането до туристическата светиня Мачу Пикчу става по два основни начина. Гореспоменатия, организиран и прескъп планински преход и не по-евтиния и използван от повечето туристи влак. Има и трети доста алтернативен начин включващ смяната на няколко автобуса и маршрутки, пресичането на същата река Урубамба по въже, и после ходене 15 километра пеша по влаковата линия, с две думи все приятни предизвикателства, които реших да спестя на групата. Та като едни добри турисити си хванахме влака, пътуването с който, като изключим пренадутата му цена е запомнящо се преживяване с гледките към каньона на Урубамба. Влакът хванахме от Оянтайтамбо, определено място което не бива да бъде пропуснато в обиколката на свещената долина. Тук археологическите останки са съвсем до града, а аз получих голям душевен оргазъм след като видях с очите си стената от шест магалитни камъка по няколко стотин тона всеки, отново съединени безупречно и изкопани от кариера намираща се на около 4 километра от другата страна на долината. И тук местните гидове се опитват да ти пробутат теорията как инките са правили малки макети на бъдещите каменни блокове и са ги носели в кариерата за да ги отрежат и оформят, предизвикваща по-скоро смях от колкото сериозно отношение.
Влакът от Оянтайтамбо до Агуас Калиентес, последното градче точно в подножието на Мачу Пикчу, пътува около час и половина. От около 7-8 вагона, тези за туристи са само два различавайки се и по комфорт и по цена от тези за местните перуанци. Към пътуването, придружено от студена бира и опита на костюмирания стюрд да ни продаде поредната доза сувенири и туристически дрънкулки, се добави и опита на машиниста да ни остави след един тунел, след като локомотива заедно с първия вагон се откачиха внезапно от станалата част на композицията. Фиксирането на тази безплатна атракция отне двадесетина минути, а след това се изсипа хубав дъжд и охлади малко мераците ни за хубаво време на най-важната точка от пътуването ни.
Агуас Калиентес е типичният пример как цял един град може да се създаде и развие единствено около една туристическа атракция. Понятието град на дали описва най-успешно площта от половин квадратен километър, върху който са пръснати десетки магазини, ресторанти, хотели и всичко останало създадени единствено и само заради тълпите туристи. Ситуацията по улицата с най-многото ресторанти ми напомни родното Черноморие където всеки те дърпа (дори и в 4 следобед) да влезеш при него, като в явно засилената конкуренция печелят офертите за безплатно писко сауър (вместо което си изпросвахме и бира), както и игрите от рода на таблата и шаха, които бяха разхвърляни по масите. В спечелилото доверието на половината от нас кръчме имахме късмета да послушаме на живо малко от типичната фолклорна перуанска музика от стила на Ел Кондор Паса, а за спомен и в знак на подкрепа към музикантите си взехме и по един диск.
След смяната на няколко въздухо-земни транспорта да достигнем до тук, ни останаха само няколко километра до обетованият хълм по който са пръснати руините на Мачу Пикчу, известен в някои среди в България още като Царевичака. И за да не остави хилядите бедни туристи да бъхтят пеша два часа по баира за да възнаградят сетивата си със запомнящата се гледка, туристическата месомелачка предлага автобуси, движещи се почти един след друг, които те отвежда до самият вход на парка (отново срещу специална туристическа цена). За Мачу Пикчу е писано и говорено много. Впечатлен ли бях – Да. Най-вече заради уникалността на съчетанието от полузапазените постройки и тераси пръснати всред добре поддържани зелени полянки на фона на стръмните на места отвесни склонове на каньона на Урумабма и най вече на величието на Уайна Пикчу (преведено то Кечуа – Млад връх) присъстващ на всяка от милионите картички и снимки от Мачу Пикчу (което пък означава Стар връх).
И понеже Калина ни бе помогнала със взимането на специалните разрешителни да се качим на Младият връх, групата прояви катерачески умения и възнагради усилията си с гледка доста различна от гореспоменатите картички. Възползвахме се и от възможността да обиколим целият хълм, което не се понрави много на пазачите следящи за реда по пътеката, тъй като съвсем в наш си стил излязохме последни, оставяйки ги да мрънкат, че заради нас били умрели от глад. Мачу Пикчу е достатъчно голям да намериш местенце само за себе си всред тълпата от близо 2000 души на ден които се изсипват тук. Шансът може дори да те дари с гледка към това творение на природата и човека в която липсват човешки крайници и дори разкрасена с присъствието на някоя лама. Дъждът който ни посрещна предишният ден се покри и дори на моменти се показа и слънце.
Мераците на Марияна да види джунглата (макар че бяхме в планината) успяха да убедят женската част от групата да останат още 2-3 вечери в района (който определено бе по-зелен и тропичен от Куско), а ние с Иво и Илиян се понесохме с вечерният влак обратно към Оянтайтамбо. На следващият ден за да довършим до колкото можем обиколката на обектите от свещената долина стигнахме и до Саксайуаман, според мен най-впечатляващият от всички археологични комплекси, оцелели въпреки опитите на испанците да го заличат използвайки повечето камъни за строежа на много от сградите в Куско. За щастие европейските нашественици не са успели да поместят повечето от десетките мега-блокове, някой достигащи до 200 тона, и днес така нареченият крепостен комплекс все още разкрива тази неповторима комбинация от изумително инжинерство и перфектни панорамни гледки към Куско.
Странно е как една култура или по-скоро религия успява да заличи друга подтиквана от религиозните си догми, комбинирани със сребролюбието на привържениците и екзекуторите й. Римо-католическата църква през вековете е успяла да събере доста негативен кредит в това отношение, започвайки още от древността с унищожаването на Александрийската библиотека, помитайки всичко от Африка до Азия та чак до затриване на Американските култури под тежестта на Испанската корона и силата на конкистадорката армада. И не религията, като идеология и философия са били в основата на всичко, а най вече удобството от прилагането й за получаване контрол и всяване на страх всред по-слабите и податливите. За съжаление и днес нещата не стоят по различно, макар да изглеждат малко по-цивилизовано. Перу днес е силно католическа държава, както и почти цяла Южна Америка, макар и част от древните традиции и обичаи на инките да са запазени и премесени с Христовата вяра. В страната се празнуват годишно над 3000 празници и фестивали, свързани предимно с католическата църква, но отразили и запазили голяма част от самобитността и културата на предиспанските заселници.
https://mapsengine.google.com/map/edit?mid=zTP3FNKdVUlM.kq6dE0L4acNk
Няма коментари:
Публикуване на коментар