До този момент класацията за най-неудобен транспорт, който съм ползвал бе сафарито на гърба на слон в Непал. В тази за най-дълго и изморително пътуване води без конкуренция пътуването ми с автобус от София до Париж преди години (само за 52 часа). Съберете двете пътувания в едно и ще получите удоволствието от придвижването ми от Богота до Ел Кокуй. Километрите са 400, но пътуването отнема около 12 часа и целият този мазохизъм струва около 25 долара. Натоварихме се към 7:30 вечерта в така наречената бусета, нещо между автобус и микробус. Бях чел, че автобусите за дълги разстояния са луксозни и удобни, което не бе далеч от истината, но не и в този случай. Нещата тръгнаха от добре към зле, а от там към „Да си е... мамата”. В началото ни се усмихна щастието да потеглим само 6 дущи, а да речем че бусетата събираше 16. Само докато излезем от Богота посъбрахме още хора, които почти като в градския транспорт си се качваха и слизаха където им падне. За разлика от Непал, поне по покривите нямаше никой. Шофьора или беше лют фен на „Need for Speed” или се беше напушил с нещо доста силно, защото докато караше по сравнително равните пътища и магистрали, времето му за ускоряване и спиране бе достойно за конкуренция на „Птицата бегач” от анимацийките на Warner Bros. По магистралата даже задминахме линейка с пуснати светлини, а по еднолентовите пътища бе често срещано явление да изпреварваме по 4-5 превозни средства наведнъж в завой без видимост. Нещата имаха и позитивен аспект. Шансът да се затрием в катастрофа увеличаваше правопропорционално шансовете ни да стигнем рано сутринта в Ел Кокуй, което беше до някъде важно. Някъде към полунощ за пръв път спряхме на официална автогара в градчето Дуитама. Това бе малка радост за краката и за бъбреците ми. Автобуса се понапълни прилично, а ние успяхме да вземем по някоя екстра дрешка от раниците, защото климатиците в местните автобуси винаги бълват студено и са на макс, а повечето хора си идват направо с одеялата. Бяхме изминали половината разстояние само за 4 часа и тъкмо се зарадвах, че поехме отново, бусетата кривна след 500 метра в двора на някаква къща в нещо като полу-закрит гараж. Половината народ излезе, след малко се появи някакъв чичо със инструменти и се развихри някаква дейност. В последствие се оказа, че сме били спукали гума. Картинката прие познат балкански облик - един работи, а десет кибика пушат и дават акъл. Въпреки сравнително бързата подмяна за има няма 45 минути ме озадачиха няколко неща. Как в полунощ се намира някой да ти смени гумата в собственият си двор и от къде се взеха още поне 5 души в автобуса, които със сигурност не бяха се качили на автогарата! Вече доста прилично претъпкани се понесохме във следващата фаза на пътуването, която някак изобщо не искам да си спомням. Ако сте гледали как се подмятат каубои на родео върху полудяло биче, може да си представите опитите ми да седя на седалката в бусетата (изобщо не искам да говоря за спане). Най-брутална беше задната седалка която реших да заема в някакъв момент, защото се освободи изцяло. На няколко пъти буквално излитах от нея на сантиметри във въздуха изпитвайки блаженството на безтегловност и отмъщението на гравитацията след това. Мисля, че взехме някакъв кратък път през планината по който асфалта бе завидна рядкост, а дупките наподобяваха бейрутски полигон. Въпреки това шофьора се опитваше да поддържа прилична скорост, което увеличаваше и надеждата ми за ранно пристигане и натъртванията по задните ми части. В някакъв щастлив момент небето взе да просветлява, отбелязвайки настъпващата сутрин, което не направи картинката много по-приятна, а единствено разкри отвесните склонове по които се движехме и приличните количества прах които дишахме.
Идеята да стигнем рано в селцето Ел Кокуй бе за да хванем Млекарката (така нареченото Лечеро – камион който събира млякото от фермите) до парка, която тръгва към 6 сутринта. Задачата се усложняваше допълнително от факта, че трябваше да си платим и таксата за парка в офиса в селцето, който по непотвърдена информация от различни източници отваряше някъде между 6 и 8 сутринта. Някъде към 6 обаче, бусетата спря в някакво друго село, а шофьора блажено седна да си пие кафето. После мина през едно две други села, които бяха по-скоро отклонение от главния маршрут, където нито някой слезе, нито някой се качи. С две думи планът да хванем млекарката съвсем се отиде в зоната на здрача. Вариантите за качване до входа на парка и първата хижа останаха два – пеша или с друг транспорт. Първият отпадна почти веднага, тъй като разстоянието е не повече от 6-7 километра, но денивелацията е почти 1000 метра. За вторият обаче кандидати колко искаш. Още със слизането от автобуса се намери местен вариант на Самоковски таксиджия и знаейки безизходното ни положение ни вкара оферта за почти същите пари, които бяхме платили и за бусетата от Богота. Тук нямахме много опции за пазарене, защото иначе трябваше да минем на вариант едно, а времето ни беше ограничено. Таксиджията за да не ни загуби като клиенти натъпка раниците в джипа и ни заведе до офиса на парка да си платим таксата. Офисът беше отворен, но вътре нямаше никой. Тук обаче колкото и да си далеч от така наречената цивилизация комуникацията върви съвсем по съвременен начин с мобилни телефони. Намериха чиновника от офиса на бързо. Цената за вход в парка се оказа повишена от това което бях чел, но какво да се прави кризата е по целия свят. После още едно две обаждания ни набавиха и газова бутилка, и без малко да се уредим и със котки и пикели за качването на Пан де Асукар, но решихме да не взимаме допълнителен багаж, а да видим първо как ще ни се отрази надморската височина с идеята, че по хижите може да имат екипировка под наем. След една мазна супа в някакво ресторантче се метнахме при Самоковеца и стиснахме зъби за още един час, защото танковия полигон продължи чак до парка. Тук самоковеца ни прехвърли в обятията на Мигел Харера, местен кабайеро, който бе прикоткал някакъв имот в рамките на парка и се опитваше да прави конкуренция на околните хижи с по-ниски цени. Благородно отказахме да преспим в предложените ни условия, платихме с мъка таксата за таксито, а самоковеца ни остави визитка да му звъннем като слизаме. Предложи ни даже да ни закара и до Богота, пак за същите пари... Явно тук или не им вървеше много математиката или бяха страшни тарикати да ти искат същите пари за 7 и за 400 километра, ама това е свободния пазар.
Беше едва 10 сутринта, а надморската височина почти 4000 метра. След час стигнахме хижа Сисума. Там ни посрещнаха Хуан Карлос, не испанският крал, (както казва Юри), а младо момче и жена му. Бяхме единствените гости. Имаше и една двойка колумбийци, но те си тръгваха. Домакините ни се оказаха доста приятни хора. Готвеха ни, приготвяха някакви горещи напитки от канела, сокчета от ананас. Наблизо имаше и езеро, където Хуан ловеше риба, макар, че вторият ден, както се надявахме на прясна риба за вечеря, ни изненадаха със консерва, а явно другата си я изядоха те. По някое време се появи конвой с коне, опънаха няколко палатки и изчезнаха. Час по-късно се появи група швейцарци. Тук доста местни и не само фирми предлагаха организиран трекинг на целия циркус в парка, който отнема 6 дни. За съжаление ние нямахме толкова време, макар че си заслужавало. За по-малко от 3 дни бяхме се прехвърлили от морското ниво на почти 4000 метра. Намаленият кислород и малкото време за аклиматизация определено можеха да ни създадат дискомфорт. Разминахме се с малко главоболие само първата сутрин, а Илиян се бори с гърлото си поне 3-4 дни, но като цяло планината бе благосклонна към нас.
На втория ден с идеята да хванем изгрева се излюпихме към пет и половина сутринта. Хижата нямаше отопление, навън ставаше под нулата и шестте одеала бяха създали що годе прилична топлинка в леглата, та ставането си беше сложно. Планът за деня беше качването, до където можем, на връх Пан Де Асукар ( в превод - Захарен Хляб) със своите 5150 метра. В парка има няколко петхилядници и Пан Де Асукар е най-южният от тях. Подходът от запад е сравнително плавен и качването е почти безпроблемно. Проблемът е че за последните 300 метра денивелация си трябват котки тъй като снежната линия е на около 4850 метра. Котки обаче не намерихме в хижата и огромното ми желание да мина психологическите 5000 метра надморска височина се поизпари. Пътеката от хижата поема плавно към така нареченото Хотелието, сравнително равно, заобиколено от стръмни скали плато, където може да се опъне палатка. От там те посреща доста неприятно качване по стръмен, каменист склон докато се стигне сравнително равната част, която води до върха. Височината взе да си казва думата и напредването ставаше бавно и с дълбоки вдишвания. Ни в клин ни в ръкав Илиян изтърси, че днес бил рожденият му ден. Аз определено бях шокиран и неподготвен. От една страна какво по хубаво за рождения си ден да се наслаждаваш на планинските гледки, от друга нямах нито подарък, нито можеше да измисля и торта (освен захарният връх със снежната сметана отгоре). Малко преди обед се добрахме до снежната линия. Само още 150 метра мамка му до тия заветни 5000 метра. Реших да тръгна до където мога без котки и според ДЖиПиеС-а на телефона ми стигнах на около 4900. За повече не ми се рискуваше. На магарета от спасителната служба щеше да им отнеме доста пот да дойдат до тук да ме съберат, така че понащраках снимки на панорамата и най вече на една от атракциите – Пулпито Дел Диабло – интересна скала изглеждаща съвсем не на място на фона на заобленият връх.
Взе да ни става навик да ставаме към 5 сутринта, а за третата сутрин си беше и необходимост, защото ни чакаше преход до езерото Лагуна де ла Плаза, което е на около 7 километра от хижата по маршрута на обиколката на циркуса. Сутринта доста започна зле, поне за Илиян. Гърлото го беше стегнало здраво и още след половин час ходене бе готов да се откаже. Седемте километра отнемат около 4-5 часа, тъй като пътеката пресича два прохода единият на 4400 другия на 4300 метра със сериозно слизане и качване между тях, а със по 20 килограма на гръб на тази височина средната скорост на вървене е досадно ниска. Лагуна де ла Плаза трябваше да предложи едни от най-впечатляващите гледки в парка, тъй като се намираше от източната страна на масива, а там всичко бе стръмно и почти отвесно. Едно от най-хубавите неща на целия национален парк бе, че поради отдалечеността си предлагаше рядка възможност да се наслаждаваш на всичките красоти почти самостоятелно. Заради местоположението си, от само 5-6 градуса северна ширина, растителност имаше дори и над 4000 метра. Зеленината като цяло бе изчезнала в ниското а пейзажа красяха предимно така наречените Фрайлехонес – храстовидно-палмови растения стигащи в някои случаи дори над 3 метра. Час, два преди да се скрие слънцето достигнахме езерото. Опънахме палатка и се подготвихме за най-височинното спане и за двама ни до сега на 4300 метра. Последните слънчеви лъчи се скриха зад отвесните чукари и температурата падна бързо с 10-15 градуса. Огън не може да се прави, но и да искаш няма с какво. Опаковахме се в спалните чували преди седем, чакаше ни студена нощ.
Десетте часа в палатката, не бяха толкова зле колкото 12-те в автобуса, макар, че и тук съня почти липсваше. За сметка на това почти се успахме за изгрева, а уж бяхме дошли тук зарди него. Все пак успяхме да запечатаме малко от червените му нюанси разпилени по заобикалящите върхове.
Обратният път се оказа още по-изморителен. Поне срещнахме една двойка немци и още една жена с двама водачи, та бе малко по-разнообразно. Ранния следобед бяхме обратно при Хуан Карлос и жена му. Решихме да не оставаме в хижата, а да се опитаме да слезем обратно в Ел Кокуй. Трябваше пак да звъним на Самоковеца, макар, че определено не ми се изкарваше още един час в неговата компания. Хижаря обаче предложи да извика друг негов познат с джип и взе да звъни, но покритие в хижата имаше само на определено място до един от прозорците на столовата, и изглеждаше, че в този момент вятъра го бе отвял на някъде. Хуан хукна към бараките на Мигел Харера, където имаше по-добър сигнал, макар, че бе час надолу. В крайна сметка след два часа се натоварихме на класическа Тойота Ланд Крузър (почти като в Индиана Джоунс) и слязохме в селото.
Пътуването бе интересно, поприпомнихме си копките по пътя, а в някакъв момент шофьора спря да оправя фаровете, защото и двата отказаха, а ножът на Илиян се оказа спасителния елемент при ремонта им. Иначе шофьора и жена му бяха доста по-приятни хора от самоковеца и пристигайки в селото ни намериха сравнително приятно хотелче на доста прилична цена, с почти топла вода и дори ни помогнаха да си вземем билети за автобуса на другата сутрин. Почти топлата вода по душовете в цяла Колумбия се оказа доста отнесено понятие. След почти 4 дена без баня всичко по-топло от замръзнала вода вършеше работа, но все пак нямаше нужда да си докарваме допълнителни настинки. Вечерта поне бе топла и се наспахме прилично. Станахме към 4 за да хванем автобуса за Богота. Дневното пътуване с автобус в сравнение с нощното на идване ни се стори като преход от каруца към първа класа в самолет. Автобуса бе по-голям и по-удобен, явно и маршрута му бе по-различен, тъй като и копките почти не се усещаха, а гледките през деня не те карат да се замисляш за останалите неудобства.
Вечерта пристигнахме в Богота, раниците ни се бяха накиснали в автобуса в нещо доста неприятно, та трябваше да поизперем и изсушим някои неща, но поне за пръв път от седмица насам се насладихме на гореща баня и чисти дрехи. На другата сутрин ни чакаше полет за Санта Марта.
