КОЛУМБИЯ - Част I - Началото

Преди 5 години се бе развихрила особенна сватбена еуфория и куп мои приятели и роднини взеха да вдигат сватби един през друг. От общо 6 покани успях да огрея само на 3, при все, че събитията се случваха на два континента. Асортимента от младоженски двойки включваше комбинации от българин с боливийка (вива Лас Вегас), българин със Афро-американка (казано политически коректно, тук бях даже шафер), българка с американец (чист калифорниец – тук не успях да се включа в Благоевградското пишерство на трудната за запомняне дата 07-07-07), две български двойки, както и една от Лаос (моя бивша колежка от Арканзас). Определено комбинацията от различни националности създаваше предпоставка за ситуации с културно-шоков нюанс, като например, чернокожи (афро-американци) опитвайки се да танцуват български хора или калифорнийци във борба със люта българска ракия нейде из Македония. Със сигурност рекорда по културо-омесване държеше друга една сватба, година по-рано, където двама българи и една колумбийка навестихме бракосъчетанието на други двама лаосчани (сестрата на колежката), на чиста американска земя. Тук за първи път се почувствах като Шакил Онийл сред дребните лаосчани, а и понаучих няколко типични танца, но това е една друга тема.

И след това настана една сватбена суша... цели 5 години, докато един хубав слънчев калифорнийски следобед не получих писмо в бутилка със покана ... за сватба ... в Колумбия! Същата тази колумбийка (с която атакувахме лаоската сватба), за да довърши интернационалния миш-маш си бе избрала висок, рус, дългокос немец за да допълни чернокосото си усмихнато дребно създание и да създадат свята и неразделна семейна връзка. И понеже половин година по-рано пропуснах сватбата на моя позната българка в Южна Африка (която бе решила да каже „ДА” на южно-африкано-холандец), реших че е време да сложа край на сватбената суша и .... потеглих на юг. Цялата организация по събитието бе с леко мистичен характер, тъй като гости се очакваха от къде ли не, а идеята на Анна-Камила (булката, не правете странни асоциации) беше да покаже на всички желаещи, колкото може повече от красивата си страна в двуседмично пътуване от Тихия океан, през плантациите за кафе та чак до Карибско море, а самото бракосъчетанието трябваше да се извърши някъде на карибския бряг в близост до Санта Марта по средата на двуседмичната авантюра. Желанието ми да видя колкото мога повече от тази интересна страна ме подтикна да включа в програмата и една планина, за която бях чел в пътеписите на Юри Варошанов (клик тук), с голямо благодарско за всичките му съвети), та реших да пропусна първата част от организираното пътуване и съвсем неорганизирано да поскитам из Андите.

Като цяло не съм от хората които обичат да пътуват сами. Соловите пътувания определено дават добра възможност човек изцяло да се слее с околоната среда и да отпива големи глътки от контакта с местните, но аз успях да си намеря спътник в лицето на Илиян за по-голямата част от пътуването. Любовта му към фотографията и пътешествията определено не му остави много време за размисли и след малко перипетии из Колумбийското посолство в Лос Анджелис получи виза и ето ни на път. Самото достигане на Богота и най-вече до апартамента на Мария Луиза (не сестрата на Симеон II, а майката на булката) си беше добра тренировка на инстинктите ни за навигация и оцеляване в непознати кътчета на планетата. Главоблъсканицата за Илиян започваше няколко часа по-рано, тъй като независимо, че тръгвахме от Лос Анджилис по едно и също време, полетът му през Панама определено бе по-пряк и по-бърз, докато аз се отнесох на изток през Хюстън за Маями и от там на юг за колумбийската столица. Фактът че Илиян не говореше почти никакъв испански явно не бе голяма пречка да си хване такси, да достигне до верния адрес и да намери любезната ни домакиня, която пък от своя страна не говори никакъв английски. Аз междувременно сменях полети и летища, като трите часа престой в Маями не бяха крайно скучни наблюдавайки някакъв образ, който повече от час се разправяше със служители от авиокомпанията, търсеше мениджър да се оплаче как му били изхвърли ли шофьорската книжка в боклука, с две думи разиграваше някакъв безмислен цирк и си създаваше разнообразие в явно скучното му пътуване от някъде за никъде.

В полунощ и моят крак стъпи на Южноамериканският континент. Ухилих се като ряпа от удоволствие, че и багажът ми бе дошъл, тъй като шансовете да се разминем по летищата не бяха никак малки. В близо 30-те килограма които бях помъкнал, освен двете ми „модни” колекции, по една за планината и морето, носех и 25 летящи фенери на желанията (Wish lanterns). Това бе и най-ценното (поне в морално отношение), тъй като тези романтични светлини, плюс още 25 които грижовно бях изпратил седмица по-рано за Канада на Карлос, поради липса на място в моя багаж, трябваше да окрасят нощното небе над Карибите и да сбъднат съкровеното желание на булката да озарят сватбата й.

От скромните ми пътувания по сравнително топлите страни установих, че без проблеми мога да се смеся с местното население по целият екваториално-тропичен пояс от Бангладеш, та чак до Мароко (стига да не ми се налага да говоря много). И тук влязох лесно в категорията колумбиец, тъй като още с пристигането всички ми заговориха на испански и дори не ми обърнаха особено внимание на митницата. Имах едно на ум, че може да имаме разговори и обяснения защо нося 25 летящи фенера но за щастие не се наложи. Като за 2700-те си метра надморска височина Богота ме посрещна със сравнително топла вечер. Придвижването от летището до града в тези малки часове на нощта става предимно с таксита. В почти целия свят „бакшишите” дебнат за жертви, особено в лицето на прясно новодошли чужденци като мен. В Непал бях направил груба грешка да се кача във съмнителна кола с двама още по-съмнителни представители на таксиметровата индустрия, и без да спазаря цената предварително олекнах повече от 20 долара. Тук си бях направил домашното и веднага намерих гише на което даваш адреса и ти връщат бележка с гарантирана цена. 10 долара и 20 минути по-късно таксито обикаляше зелено боядисани блокчета в търсене на адрес, който е нещо от сорта на : ”53-та улица, No.54-70. Чак по-късно разбрах системата на адресите в Колумбия. 53-та улица е ясно. 54 беше името на най-близката пресечна улица, а 70 е самият номер на сградата. Има няма към 1 и нещо сутринта се ухилих още веднъж, че съм стигнал където трябва. Мария Луиза ме посрещна доста топло, а и с радост установих, че Илиян е също там, макар че изглеждаше доста изморен, най-вече от това че не беше спал предишната вечер. Майката на Камила се оказа много приятна жена, беше се погрижила за максималното ни удобство, а ние от благодарност пръснахме багажите си навсякъде.

БОГОТА

Числото 3 се оказа водещо в разглеждането на милионния град, заемащ 3-то място в класацията на най-големите градове в Южна Америка, а също и класирайки го като 3-тата по височина столица на континента отстъпващ само на Ла Паз и Кито. 3 бяха и музеите които успяхме да разгледаме за малко повече от трите часа които ни останаха след като минахме през автогарата да проверим кога тръгват автобуси към планината и дори си взехме за по-сигурно и билети. Старата част на града наречена Канделария е в рязък контраст с модерните високо етажни сгради издигащи се в непосредствена близост. Първите испански заселници тук са пристигнали през далечната 1537 година под водачеството на Гонзало Хименес де Кесада тръгнал година по-рано от карибското крайбрежие в търсене на известното Ел Дорадо, но пристигнал по тези места поблазнен от друга цел – солните селища известни със своите солени питки използвани за размяна при търговия. Архитектурата в тази част на града е със строго испанско влияние, макар и с лек карибски привкус от ярките цветове в които са боядисани повечето сгради.

Няколко големи площада красят старинния квартал, като най-известен и претъпкан с туристи, търговци, клоуни и гълъби е Плаза де Боливар, където на фона вечнозелените хълмове се издига главната катедрала издигната преди близо 200 години във времето на създаването на същинска Колумбия от Симон Боливар (краткото име на Симон Хосе Антонио де ла Сантисима Тринидад Боливар и Паласиос Понте и Бланко), чиито паметник се издига достолепно на същият площад. Не можем да пропуснем Музеят на Златото, излагащ най-голямата колекция в света от злато и други артифекти от предиспанско време пръснати по четирите етажа на модерната сграда. В оставащото време включваме в обиколката си и Военния музей, както и музея на Фернандо Ботеро, колумбийски художник и скулптор живеещ в Париж добил международна известност със своят неподръжаем стил изобразяващ хора животни и предмети от бита в доста странен, преувеличен, непропорционален по-скоро комичен вид и мащаб.

Трафикът в милионния град е неизбежно преживяване, макар предвижването да е сравнително лесно главно с помощта на хилядите малоразмерни таксита в които аз и Илиян заедно с багажа се събирахме доста трудно. Автобуси и маршрутки хвърчат из целият град, но решихме да не рискуваме с тях, тъй като маршрута и спирките им са доста съмнителни и неясни дори и за местните. Табела определя единствено крайната им дестинация, а спирка е всяко място където шофьора успее да те забележи и спре дори за секунди. Това се оказа доста добре работеща система за предвижване из цялата страна, като автобусите са завидно нови и модерни. Метро тук няма, т.е ще има след 4-5 години. В това отношение нашата родна София е с едни гърди напред, но пък като че ли в други може би изостава. В крайните квартали на града кипи бурно строителство на високо етажни жилищни сгради, които веднъж построени от страни приличат на частни затвори, тъй като високи огради от бодлива тел ограждат цели комплекси, а охрана стриктно проверява всички влизащи. Охрана и полиция имаше всъщност почти на всякъде, което до известна степен те кара да се чувстваш спокоен и в безопасност. Полицаите обаче повече всяваха сериозност и респект единствено със оръжието и присъствието си, тъй като явно на никой не му занимаваше да контролира важни неща като трафика например, който се самонагаждаше макар и контролиран от светофари, маркировка и знаци. Клаксона обаче и тук имаше живото спасителна функция особено всред мотористите, които бяха в завидно количество, а и бяха облагодетелствани да не плащат такси по платените пътища. Богота е известен и като велосипеден град, което бе доста улеснено от многобройните алеи кръстосващи града в повечето случаи успоредно на големи улици и булевардни (представете си една такава алея по средата на Цариградско Шосе например). Впечатленията от няколко часа в един град на дали могат да изградят пълна представа за същността му, но определено създаваше вид на модерна бързо развиваща се столица, влизаща обаче в сериозен контраст и като инфраструктура и като стандарт на живот с останалата част на държавата.