КОЛУМБИЯ - ЧАСТ IV - Картагена и всичко останало

Преди близо половин век, Дон Педро де Хередиа въпреки съпротивата на местните карибски племена дава основите на една от най-емблематичните колониални крепости на новия свят – Картагена де Пониенте, наречена по-късно Картагена де Индианс, име вдъхновено от едноименният пристанищен град в Испания. Историята тук е пропита почти на всяка крачка, запечатана във всеки камък на десетките постройки от времето на дългогодишната испанска колонизация, масивните стени на стария град и зидовете на замъка на Сан Фелипе де Барахас. Дълги години испанците са предпазвали града от набезите на пирати и другоземци създавайки междувременно един от шедьоврите на колониалната архитектура на новия свят. Калдъръмени улици се процеждат между стотиците многоцветно боядисани сгради, старинни катедрали и десетки площади на стария град, днес обсипани с туристи и търговци. А туристите се изсипват с милиони от десетките пътнически крузове акостиращи на модерното пристанище. И тук както в Богота съвременното строителство и архитектура са разцъфтели в непосредствена симбиоза с величието на стария свят. Новият квартал Кастийогранде впечатлява със скайлайна от многоетажни хотели, конкурирайки дори тези в Маями Бийч, а десетки ресторанти, кафета и модерни магазини са пръснати по главните търговски улици.

Пристигнахме по обед и плъзнахме из старият град. Напечените от слънцето каменни стени и улици увеличиха ефекта от и без това горещия ден и местен търговец извади късмет, като набързо пробута десетина шапки спазарени с помощта на Мария-Луиза. А търговците, както на всяко подобно място са на всяка крачка всеки със своята стока, асортимент и тактика за привличане на туриста жертва, макар че като цяло не бяха брутално нагли, както на други подобни места. Явно жегата не провокираше сериозен работен ентусиазъм и повечето го раздаваха доста мързеливо. Най-амбицирани и често срещани бяха продавачите на плодове и кафе разнасящи големи табли или просто бутащи колички напред назад. Знойни чернокожи лели в искрящи африкански одежди се разхождаха с големи легени на главите си пълни със съблазнителни тропични плодове. Те обаче се оказаха по-скоро от гилдията на уличните артисти, тъй като при всеки опит да ги снимаш и бъдеш забелязан възпълните им създания на бърз ход притичват в рамките на личното ти пространство да си изпросят бакшиш. Далеч бях от мисълта, че някои от въпросните плодове изобщо и ставаха за ядене, но определено на естетичност го бяха докарали.

Порция риба в непретенциозен карибски ресторант, стотици снимки и двойно кафе изпито с кеф на площад Санто Доминго убиха набързо няколко часа. Залезът се оказа доста красив погледнат от кулите на Сан Фелипе де Барахас, а за вечеря ударихме по един огромен стейк под звуците и ритмите от продължаващия фестивал в Баранкия. Имах чувството, че друго по телевизията не предаваха тия дни.

На втория ден зарязахме историята и архитектурата на града, качихме се на скоростна лодка и само след около час се озовахме за малко в ...Рая. Не че съм бил там и на дали скоро бих отишъл, но ако съществува подобно място сигурно би изглеждало като един от десетките острови пръснати из целият Карибски басейн наоколо. Нашият се казваше Коколисо и на дали беше по-голям от 2 футболни игрища взети заедно. Все съм си мислел, че картичките от тези тропични острови са минали през ръцете на майстори на Фотошопа които са изкормили сатурацията и на последните ярки тонове на дъгата, но тук дори и с телефон на дали човек би направил лоша снимка. Тюркоазено синята вода, цветните рибки из кораловите рифове, палмите и хамаците пръснати около басейна те карат да се ощипеш до посиняване няколко пъти преди да разбереш, че наистина такива места съществуват. За миг треторазрядната Колумбия се превръща в първокласен курорт и набързо забравяш за мизерията от гетата. За пръв път в живота си сложих плавници и шнорхел и след като установих, че за да не се нагълта солена вода трябва да се диша само през устата, се насладих доволно на многоцветното разнообразие на кораловия риф.

Картагена беше и най-западната точка от пътуването ни. На следващата сутрин автобусът пое на изток връщайки ни обратно в района на Санта Марта. Определено за тези две седмици си наваксах пътуванията с автобус за последните близо 10 години в които съм извън България. Тук почти всеки ден по няколко часа се търкаляхме по седалките на не крайно „луксозния” автобус. Най-големият му проблем бе липсата на клапи на духалките от климатика, които бълваха студен въздух право в лицата. Пластмасовите бутилки от Кока-Кола обаче се оказаха доста практични в решаване на проблема. Поредната спирка от скоростната ни обиколка на карибско крайбрежие бе Парка Тайрона. Преходът от планината към морето изразен в десетки хиляди акъра вечно зелени тропически гори бе заклеймен во веки веков като национален парк с цел запазване на историческото и природно богатство на този район. Издръжката на парка явно идваше до голяма степен от входната такса (естествено приятно завишена за всички чужденци), както и от няколкото импровизирани къмпинга, които предлагаха по някоя зелена полянка под палмовите дървета за опъване на палатки, хамаци, както и някое друго бунгало с малко по-цивилизовани условия за по-претенциозните. С цел да запазят парка максимално незамърсен и натурален местните бяха наложили забрана за внасяне на найлонови торбички. Найлоновата торбичка обаче е един от най-важните атрибути на туриста, в нея влиза всичко и храна, и дрехи, и обувки, и мръсни чорапи. Успяхме да ги убедим поне да запазим поне пълните торби с храна (някак не исках всичките плодове които бяхме взели с Илиян да се омесят с дрехи и обективи).

Автобусът ни остави и ни пое друг по-малък и доста по-неудобен. Това само за малко, от там следваше уж час и нещо ходене до нашият къмпинг. Алтернативата беше да се наеме кон. След планинските целодневни преходи с тежка раница над 4000 метра, не върви да се оплаквам от час два разходка из джунглата, но се оказа, че тези малко повече от два часа ходене бяха най-неприятните от цялото пътуване. Проблемът дойде от сандалите които носех с мен през цялото време, но обух за първи път. Още от самото начало започнаха да престъргват кожата на краката ми, които след час започнаха да кървят и всяка стъпка си беше чист мазохизъм. Пътеката стига бързо до брега, а залеза ни хвана някъде по-средата. Беше топло и „приятно”, като изключим разранените ми крайници. За моя изненада през целия път срещнахме доста хора. Повечето бяха млади (предполагам студенти), малко или много хипари, явно мястото си имаше такава популярност. Нашият къмпинг се оказа цяло селище. Според Камила предишните N-1 пъти там е имало не повече от 20-на души. Сега бяха поне 300. Едвам си намерих празен хамак, другите бяха пристигнали преди нас. Мястото определено бе интересно и предразполага към няколко дневен престой, особено ако не ти пука много за лукса и удобствата. Тук всички бяха дошли за духовно просветление, вдъхновено от магическият плаж, високите палми, топлият климат или просто от пушенето на трева. А ние тъкмо се сляхме с цялата тази хармонична еуфория и пак трябваше да изчезваме. Карлос още сутринта се метна на един кон със все куфарите и изчезна да гони самолет за Канада (не с коня разбира се), а аз изхвърлих с кеф сандалите и се дотътрих до автобуса по джапанки, което пак бе болезнено, но в по-нормални граници.

Разделихме се с Илиян и още няколко души, които заминаха за Санта Марта, а ние продължихме на изток и вечерта пристигнахме в Риохача, последният голям колумбийски град по крайбрежието на път за Венецуела, която е на не повече от 100-на километра. Бащата на Камила живее тук и държи някакво барче, точно срещу хотела в който се настанихме. Корените му са от Ливан. В началото на миналия век голямо количество емигранти от Ливан, Сирия, Палестина, Йордания са избягали от Османското робство и са намерили тук своя нов дом. Споменавайки „хотел” не мога да се сдържа да не направя малко лирическо отклонение по темата – Хотели в Колумбия.

1. Топла вода – В Колумбия това е вода която е различна от замръзналата. Всеки хотел УЖ предлагаше топла вода, но тя бе до толкова топла, колкото да я изтърпиш. Първо място спечели хотелчето в Ел Кокуй, където душа представляваше пвц тръба излизаща от стената в чиито край бе закрепено някакво бойлерче, и като за бонус печелиш и задачката да намериш формулата при каква сила на водата, тя би била достатъчно топла, че да не замръзнеш, като единствен Илиян успя да разреши загадката а аз се изкъпах с какво имаше, но след 3 дни в планината всяка вода ни се струваше топла.
2. Интернет - Имаше го на повечето места, предимно във фоайетата на хотелите, добирането до паролата си беше голяма главоблъсканица, тук спечели хотела в Баранкия, където имаше два рутера на първия и петия етажи, но с различни пароли.
3. Архитектура – за външният изглед няма да коментирам, вътрешното оформление на места ме изуми тотално. Хотелчето в Екокуй поведе в резултата, след като видях как 3 легла могат да се поместят в рамките на 9-10 квадратни метра и стигането до най-отдалеченото от вратата ставаше с разместване на целия багаж. После дойде хотела в Риохача, тук за да стигнеш до втория етаж, се качваш първо на първия по стълбище по което ако носиш по-голям куфар трябва да се движиш настрани, после минаваш през целия първи етаж, за да стигнеш до стълбището за втория. Добре, че нямаше трети, че съвсем щяхме да се загубим. Леглата в стаите също бяха разположени с идеята, че трябва да си експерт в лабиринтите (топлата вода няма да я споменавам отново).

Обратно в Риохача. Градът е известен с добива на перли, сравнително стратегически пристанищен град, а района е дом и на хиляди местни индианци, населявали тази земи стотици години преди европейските заселници. Културата на тези племена е интересна. Базирана е на матриархалната система и жената е най-важна в семейството, въпреки че мъжете често имат повече от една жена и това е приемливо и нормално. На другият ден посетихме индианска ферма където живота за последните няколко десетилетия със сигурност не се е променил много. Нагостиха ни с местни ястия и напитки, лицата ни бяха разкрасени в колоритни гримове и станахме свидетели на традиционни танци изпълнени от няколко поколения индианци пресъздаващи отношенията между мъжа и жената. По-куражлиите от групата дори бяха пременени в индиански одежди и пресъздадоха не крайно лош кавър на танците. Местните индианци са известни с ръчно изработени чанти, колани, огърлици и всякакви сувенири. Почти е сигурно, че купувайки нещо от тях няма да намериш лепенка „произведено в Китай” и че тези пари отиват изцяло за поддържане на културата и бита им, и най-вече за усилията вложени в изработката.

Повечето от нас бяха в Колумбия близо две семици, по-голямата част от групата беше тръгнала от Кали още когато аз и Илиян търсехме апартамента на Мариа Луиза в Богота. Наближаваше нежеланият от никого край на това интересно пътуване. За мен не съвсем. Оставаха ми 3 дни и последната дестинация – Букараманга, където трябваше да гостувам на Нестор, бившият ми пенсиониран шеф.

Букараманга е на почти половината път между Санта Марта и Богота. Реших да хвана за последен път автобус до там, а след това имах вече резервиран полет за столицата. Хващането на автобуса бе пак забавен кадър от пътуването. С много помощ от лелите и братовчедите, както и на самата на Камила още в Риохача установихме, че е най-добре да се хване автобус от Санта Марта, където така или иначе щяхме да пристигнем вечерта. С пристигането на автогарата се оказа, че има автобус който тръгва след 10 минути, а следващия е чак след 3 часа. Реших да хвана първия, което ми остави 9 минути да си намеря всичкия багаж и да си кажа чао със около 20 души. Добре, че Камила и един французин ми помогнаха с билета и багажа, даже ми взеха и нещо за хапване. Автобуса обаче беше Мерцедеса на всичките автобуси с които бях се предвижвал до сега. Седалките бяха удобни и широки с достатъчно място дори да се излегнеш. До мен нямаше никой, което си беше даже бонус. Появи се обаче шофьора или помощникът му и взе да снима всички с видео камера. Така и не разбрах за какво беше тази мярка за сигурност, сякаш возят затворници и гледат някой да не избяга по път. Очакваше се да пристигнем в Букараманга в 5:30-6:00 сутринта, а Нестор дори не знаеше кога и с какво ще пътувам, а за сметка на това аз не знаех адреса му. Нещата се наредиха някак след като накарах Камила да му се обади и после да ми изпрати е-майл с адреса, който успях някак да отворя през Киндъла си през нощта. Пътуването бе сравнително спокойно без хилядите спирания, които правихме при другите пътувания в планината. Спах през повечето време. Рано сутринта пристигнахме в Букараманга. Нестор го нямаше на автогарата и реших да хвана такси до тях. Заварих го почти по пижама.

Букараманга е петия по големина град в Колумбия, с население повече от един милион души. Разположен е в платото на Кордилера Ориента, един от трите големи масива на Колумбийските Анди. На юг от града се простира впечатляващия Каньон на реката Чичамоча успоредно на който се вие главният път в посока към Богота. Пътят е еднолентов, а завоите и камионите хиляди. Потеглихме с Нестор точно по него на юг към градчето Сан Хил. Известно е като столицата на екстремните спортове в Колумбия, предлагащо прекрасни условия, за планинско колоездене, рафтинг и дори парапланеризъм, все достатъчно апетитни за мен неща.

Не трябваше много да умувам в какво да се забъркам, защото след като видяхме малък микробус с парапланери изрисувани по него на един паркинг, 15 минути по-късно заедно с трима колумбийски пилота и двама немци пъплехме по някакъв баир към поляната за излитане. Вятъра бе доста силен и условията за излитане не много добри. Немците се захванаха да пият бира, а аз нервно чаках да литнем, най-вече заради Нестор, който бе дошъл по разбития път с Пежото си и искаше да тръгваме по-скоро. В крайна сметка късмет извадих само аз (немците така и не стигнаха от бирата до баира). Ще си призная честно не бях впечатлен, може би защото след парапланинга в Непал с гледките към Хималаите надали нещо би могло да ме разтърси адски много. Второ поляната за излитане и кацане бе една и съща и общо взето висяхме във въздуха, което дори не бе точно така, защото вятъра бе ужасно силен и през цялото време се въртяхме. Трето стана ми ужасно лошо на стомаха. Кацнахме след повече от половин час горе, а трябваше да е само 15 минути. Долу ни посрещнаха и двама полицаи с бири в ръце, като явно ми се радваха на куража да литнем в този вятър.

Вечерта отидохме във вилата на Нестор. Тук определено видях другия край на колана на социалното разделение в страната. Едно от платата над града приютява стотици вилни квартали с нови, просторни къщи с големи дворове. Е не всичко изглеждаше като хълмовете на Бевърли Хилс, но бе в сериозен контраст със останалото, което бях видял до сега. Нестор довършваше постройката със джакузито, като след няколко седмици очакваше доста гости за 70-годишнината си. Брат му има къща съвсем на близо. Нестор прекарва половината от седмицата си в къщата, другата а половина в града. Ех има човека времето и средствата да се наслаждава на този живот, завиждам малко и искам да мога и аз така, но доста преди да стана на 70. Вечерта играем на карти със семейството на брат му и съседите, ядем вкусни плодове откъснати от градината. Превалява дъжд. На другия ден отиваме до местния пазар, поглеждаме каньона от горе, пътя от предишния ден се вие като змия по зелените баири. Остава малко време и за Парка Чичамонга от където тръгва дълъг кабинков лифт свързващ двата края на каньона.

Последна вечер. На следващия ден ме чакат три полета до Лос Анджелис. Оставам с прекрасни впечатления от тази интересна страна. Дано скоро пак ме поканят на сватба ...някъде...далеч...

КОЛУМБИЯ - ЧАСТ III – Сватба и Карнавал

Освен, че напоследък сватбите предлагат добра палитра от омесване на националности като резултата от световната глобализация, самите бракосъчетания имат в много случи екзотичен, дори понякога изненадващ характер. Едни залагат на лукса, други на колорита, трети особено тук в Америка просто казват майната му на всичко и всички и отиват във Вегас. Мои познати преди години се ожениха на дърво например, а други спретнаха цели 3 венчавки по една на три континента, ама така е като се ожениш за японка в Америка. Друг един пакистанец го беше страх няколко години да се прибере в къщи, защото техните му бяха намерили булка и сигурно още от летището щяха да подкарат Менделсоновия марш, но традициите са си традиции и в крайна сметка след като се прибра, девойката се оказа доста привлекателна. Ана-Камила, нашата настояща невеста, беше заложила едновременно на лукса и удоволствието от топлия карибски климат, предлагащ целогодишното лято по тези екваториални географски ширини. Това пък на нас ни дойде съвсем на място след студените нощи в планината и бъхтенето по баирите. Последните десет, дванадесет години са променили доста облика на Колумбия, и дори в посолството в Лос Анджелис на централно място е сложен голям плакат с думите „Единствената опасност в Колумбия е, че може да не искаш да се върнеш”. На място където всеки ден в годината през деня е около 35 а вечер 25 градуса определено на човек му минават такива мисли, поне за малко.

Колумбия е четвъртата по големина държава в Южна Америка, с площ колкото Испания и Франция взети заедно. Пътуването с автобус е евтин, но не крайно бърз и удобен начин на придвижване особено на големи разстояния заради планинският терен през централната част на страната, макар както вече споменах повечето автобуси да бяха сравнително нови и запазени. За сметка на това пък над 20 града разполагат с летища и полетите между тях са сравнително евтини и надеждни. Е понякога малки пречки като една стачка например могат да направят пътуването ти интересно или кошмарно. Местната „Авианка”, която поема над половината полети в страната, бе в разгара на точно такъв сблъсък между служители и управа, като десетки полети всеки ден се отменяха, а по летищата цареше от време на време подобаващ хаос. Тръгвайки с Илиян рано сутринта от Богота искрено се надявахме да не хванем някоя вълна на протести, защото сватбата беше същия ден и нямаше да е много учтиво да пропуснем главната цел на пътуването. За наш късмет излетяхме и кацнахме точно на време, а само ден по-късно десетки полети и пътници, нямайки същия късмет усетиха отмъщението на стачкуващите.

Летището в Санта Марта е малко и задушно. Единственото гише, където можеш да получиш някаква информация за нещо бе безлюдно и само няколко полицаи се въртяха на около, създавайки уж атмосфера на сигурност. Системата за достигане на мястото на сватбата, крайбрежно курортче на около час от града, отново бе с малко неясна и нестандартна схема. В два следобед трябваше да ни чака автобус пред някаква правителствена сграда в Санта Марта. Имахме 3 часа и се метнахме на поредното такси. Тук нямаше кой да ти даде бележка с гарантирана цена, а и летището се оказа на едни прилични 20-на километра от града, та пак ме налегнаха едни съмнения, че ще спонсорираме здраво местните бакшиши, а алтернативен транспорт липсваше. Радостта бе двойна, защото и таксиметърджията се оказа честен, а и се озовахме точно където трябва. Допълнително удоволствие бе и факта, че точно до така наречената правителствена сграда имаше приятно кръчме, океана бе през улицата, а жегата и влагата направо предразполагаха към няколко студени бири. На една съседна маса се бяха разплули няколко дебеловрати местни мъжаги, напомняйки подобни гледки от родното черноморие, като масата на няколко пъти се обсипваше с празни бутилки от бира, а две-три знойни мургави красавици разнообразяваха пейзажа и забавляваха мутрите. На друга маса имаше млада двойка с доста багаж около тях. Говореха на английски, което ми даде надежда, че може и те да са от гостите за сватбата. Събрал кураж след няколко бири рискувах да ги попитам, но се оказа, че не са в нашата посока, а просто пича дошъл на гости на приятелката си и явно не се бяха виждали отдавна, тъй като го раздаваха доста интимно. Същият неуспех имах и с една друга двойка на летището, та реших вече да не питам никой, кой за къде е, а да си пия кротко бирата. Към два без нещо се получи някакво раздвижване през улицата, събра се групичка от хора, които изглеждаха пременени по като за сватба. Оказаха се нашите сватбари. Автобуса позакъсня и чак към четири пристигнахме в така нареченият курорт „Плая Бонита”. Всички се надяваха, че тържеството още не е започнало, макар да бе обявено за три следобед. Идеите ми да си взема душ и да си поизгладя що годе единствената ми по-официална ризка отидоха в небитието, тъй като цареше лека суматоха и неяснота дори кой къде е настанен. Тук нещата бяха малко сконфузени, тъй като Илиян не познаваше булката и макар да беше ОК да не присъства на самата сватба, трябваше да убие доста време по хамаците наоколо, докато разберем подредбата за спане. Това определено бе един от последните проблеми на булката, тъй като за нея имаше по възвишени цели тази вечер. Със сигурност се иска доста хъс по време на собствената си сватба да организираш пътуването на още 30-40 души и то за цели две седмици. Автобуси, хотели, полети. Сигурен съм че най-накрая са младоженците са искали да останат сами за няколко дни за да си изконсумират брака.

А самата сватба бе достойна за всеки един романтичен филм. Олтара, местата за гостите, дори самите маси и сцената бяха на самия плаж само на метри от водата. Меките цветове на залеза пръскаха топли багри по жълто-зелените палми надвесили клони над тази идилия. Тържеството започна чак към седем. Гостите бяха поне 60 души, повечето немци, за това и церемонията вървеше на два езика. Такива като мен които разбираха добре само английски бяха малко, но пък повечето от гостите го знаеха що годе добре, та с почти всички успявахме да създадем някакъв контакт. А аз познавах само булката и Карлос (спасителя на другите 25 летящи фенера, които в някакъв момент по-късно вечерта литнаха и на фона шумна заря, създадоха съвсем поетична атмосфера). Хора и ръченици нямаше, но организаторите се бяха погрижили за карнавална атмосфера най-вече във връзка с течащия в момента карнавал в Баранкия, на където потегляхме на следващия ден и който като цяло бе подлудил всичко живо в страната, особено по карибското крайбрежие. Немската група успя да приложи типичното швабско чувство за забава, като първо семейството на Бодо (младоженеца) изпълни Yellow Submarine, на Бийтълс със авторски текст на немски посветен на младоженците, после всички заподскачаха по сцената под ритмите на странни немски хитове накичени с червени шалове и изкуствени носове, сякаш отиваха на мач на любим футболен отбор. Но такива културни различия правят събития като това по-интересни. На другата вечер например, празнувайки карнавала в един клуб в Баранкия, беше запомняща се гледка да видиш, как местните колумбийчетата танцуват салса на техно музика, а през това време Илиян и един още по-висок от него австриец се мятаха като разгневени коне поне метър над всички останали.

Партито привърши за всички по различно време. Умората и алкохола ме събориха малко след два сутринта и бързо се хоризонтирах в екстравагантното си легло в една от най-големите колиби, покрито с балдахин против комари, нежно развяван от лекия бриз от морето. Не знам до колко бе наслада, тъй като се събудих сутринта с ужасно главоболие (по леката дума за махмурлук), а всички останали бяха вече станали. На всичко отгоре след по малко от два часа трябваше да тръгваме. Въпреки, че главата ми тежеше неприятно, успях да хвана закуската и кафето, да се натопя в морето и да поснимам този рай на дневна светлина. Има такива места, които са като сън, от който не искаш да се събудиш. Като изключим Гуаябадото (махмурлук на местен диалект), останалото бе на лице.

Няколко часа по-късно организирания за нас автобус се носеше към Баранкия, пълен с предимно немски туристи, австриец, французин, израилтянин, иранец, няколко колумбийци и двама българи. Главния път покрай морето, който следвахме следващите няколко дни е предимно еднолентов и сравнително равен без хилядите дупки от планината. Явно таксите които се събират отиваха в по-голямата си част по направление, макар и тук корупцията изяжда голяма част от народните пари. Трафикът, както и почти на всякъде другаде, бе подчинен на силата на клаксоните, конските сили на возилата, както и на надеждата че водача в насрещното платно има реакции като на тазманийския дявол. Пейзажите покрай пътя се сменяха от синьо-зелените води на морето, през банановите плантации до безкрайните гета обсипали крайбрежната ивица. Всяка постройка в близост до пътя бива използвана за магазин, ресторант или билярден клуб. Явно тук този спорт черпеше завидна популярност, тъй като на места имаше по 5-6 маси поместени под някой навес.

В християнските общества и народи периода преди началото на така наречените велики пости е обсипан с множество събития от културно-масов характер с една дума Карнавали. Примерите по целия свят са много – Карнавалите в Рио, Венеция, Дания, Белгия, в САЩ се празнува Мардигра, а в България май се набляга здраво на мръвките преди започнат великденските пости за най-посветените в правилата ортодоксалната ни църква. В Баранкия, нашата следваща дестинация, Карнавалът бе определено най-голямото събитие за годината и не случайно някои го подреждат като големина и колорит на второ място в Южна Америка след този в Рио де Женейро. Градът е прилично голям и се намира на около стотина километра на запад от Санта Марта. Само със споменаването на името му сред местните, с блажена усмивка ти казват „Карнавал”, а в очите им бликва една гордост, че този крайбрежен град е дал на света не кой да е, а самата Шакира. Карнавалите по целия свят са до голяма степен еднакви, костюми, танци, музика и големи количества алкохол, с две думи легално създаване на джангър и суматоха които при нормални условия на определени места биха били забранени. И тук нещата не изглеждаха по-различни. Пристигнахме в късния следобед и се изнесохме към центъра на събитията – главния парад, който за наше разочарование беше вече малко пооредял, но за сметка на това улиците бяха изпълнени с хора, почти всички маскирани и екипирани с пищялки, кречетала и спрейове с пяна. Тук човек трябва да е във вярното настроение и кондиция, защото ушите ти писват на втората минута, всичките ти дрехи бързо се покриват със смес от пяна и нещо като брашно (а може да е било и от онова магическото колумбийско), а шанса да запазиш фотоапарата си сух е почти минимален. Уличните търговци, плъзнали на всякъде, са дори повече от празнуващите и сигурно само боклуците наоколо са повече от тях. Местната бира „Aguila” в кутийки се оказва най-лесна за пренасяне в хладилни чанти и на всеки две крачки някой ти я пъха в ръцете.

С привършването на дневния парад веселбата се пренася към централния футболен стадион, където на трибуните е поместен огромен надпис „Тук дори футбола се танцува”. Успяхме да хванем финала на конкурса „Рейна де Рейнас”, тоест Кралица на Кралиците, но явно неделната им програма не бе много богата, защото стадиона се изпразни и всички атакуваха обратно улиците и кръчмите. По-голямата част от групата ни явно бе понасъбрала умора от дългият път и цялата лудница и се прибра в хотела. При мен ситуацията не бе по-различна, но реших да се присъединя към още няколко ентусиасти и да завършим вечерта в един доста шумен открит бар. Входа беше около 6-7 долара, но за наша приятна изненада се оказа, че срещу билета си получаваш безплатна бира, и то не една а цели 6! Та ние четиримата се оказахме в компанията на 24 бири и на десетки развилнели се под ритъма на латино музиката празнуващи. За наш късмет или по-скоро изненада данданията привърши към 2 сутринта, което си мислех, че се случва само в Америка, бирите останаха недоизпити, но пък на изхода можеше да си ги вземеш налети в пластмасови чаши. С Илиян имахме за съквартирант един французин, който не остана много щастлив, че го събудихме в 3 сутринта, а и за капак на всичко Илиян подкара една симфония от хъркане, което ми бе доста трудно да изключа!

КОЛУМБИЯ - Част II – Сиера Невада Дел Кокуй

Поредното малогабаритно такси ни стовари на главната автогара. Този път се събрахме по-лесно тъй като имахме само по една раница. Дългите умувания и размисли как да не носим всичкия багаж в планината ни доведе до решението да оставим ненужните чанти в апартамента на Мария-Луиза, а тя в знак на благодарност ни даде ключ от него, тъй като тръгваше за морето ден по-рано. И макар, че Ел Кокуй бе почти на половината път между Богота и Карибското крайбрежие, оказа се по-лесно да се върнем след това в Богота и да хванем самолет към Санта Марта.

До този момент класацията за най-неудобен транспорт, който съм ползвал бе сафарито на гърба на слон в Непал. В тази за най-дълго и изморително пътуване води без конкуренция пътуването ми с автобус от София до Париж преди години (само за 52 часа). Съберете двете пътувания в едно и ще получите удоволствието от придвижването ми от Богота до Ел Кокуй. Километрите са 400, но пътуването отнема около 12 часа и целият този мазохизъм струва около 25 долара. Натоварихме се към 7:30 вечерта в така наречената бусета, нещо между автобус и микробус. Бях чел, че автобусите за дълги разстояния са луксозни и удобни, което не бе далеч от истината, но не и в този случай. Нещата тръгнаха от добре към зле, а от там към „Да си е... мамата”. В началото ни се усмихна щастието да потеглим само 6 дущи, а да речем че бусетата събираше 16. Само докато излезем от Богота посъбрахме още хора, които почти като в градския транспорт си се качваха и слизаха където им падне. За разлика от Непал, поне по покривите нямаше никой. Шофьора или беше лют фен на „Need for Speed” или се беше напушил с нещо доста силно, защото докато караше по сравнително равните пътища и магистрали, времето му за ускоряване и спиране бе достойно за конкуренция на „Птицата бегач” от анимацийките на Warner Bros. По магистралата даже задминахме линейка с пуснати светлини, а по еднолентовите пътища бе често срещано явление да изпреварваме по 4-5 превозни средства наведнъж в завой без видимост. Нещата имаха и позитивен аспект. Шансът да се затрием в катастрофа увеличаваше правопропорционално шансовете ни да стигнем рано сутринта в Ел Кокуй, което беше до някъде важно. Някъде към полунощ за пръв път спряхме на официална автогара в градчето Дуитама. Това бе малка радост за краката и за бъбреците ми. Автобуса се понапълни прилично, а ние успяхме да вземем по някоя екстра дрешка от раниците, защото климатиците в местните автобуси винаги бълват студено и са на макс, а повечето хора си идват направо с одеялата. Бяхме изминали половината разстояние само за 4 часа и тъкмо се зарадвах, че поехме отново, бусетата кривна след 500 метра в двора на някаква къща в нещо като полу-закрит гараж. Половината народ излезе, след малко се появи някакъв чичо със инструменти и се развихри някаква дейност. В последствие се оказа, че сме били спукали гума. Картинката прие познат балкански облик - един работи, а десет кибика пушат и дават акъл. Въпреки сравнително бързата подмяна за има няма 45 минути ме озадачиха няколко неща. Как в полунощ се намира някой да ти смени гумата в собственият си двор и от къде се взеха още поне 5 души в автобуса, които със сигурност не бяха се качили на автогарата! Вече доста прилично претъпкани се понесохме във следващата фаза на пътуването, която някак изобщо не искам да си спомням. Ако сте гледали как се подмятат каубои на родео върху полудяло биче, може да си представите опитите ми да седя на седалката в бусетата (изобщо не искам да говоря за спане). Най-брутална беше задната седалка която реших да заема в някакъв момент, защото се освободи изцяло. На няколко пъти буквално излитах от нея на сантиметри във въздуха изпитвайки блаженството на безтегловност и отмъщението на гравитацията след това. Мисля, че взехме някакъв кратък път през планината по който асфалта бе завидна рядкост, а дупките наподобяваха бейрутски полигон. Въпреки това шофьора се опитваше да поддържа прилична скорост, което увеличаваше и надеждата ми за ранно пристигане и натъртванията по задните ми части. В някакъв щастлив момент небето взе да просветлява, отбелязвайки настъпващата сутрин, което не направи картинката много по-приятна, а единствено разкри отвесните склонове по които се движехме и приличните количества прах които дишахме.

Селцето Ел Кукуй

Идеята да стигнем рано в селцето Ел Кокуй бе за да хванем Млекарката (така нареченото Лечеро – камион който събира млякото от фермите) до парка, която тръгва към 6 сутринта. Задачата се усложняваше допълнително от факта, че трябваше да си платим и таксата за парка в офиса в селцето, който по непотвърдена информация от различни източници отваряше някъде между 6 и 8 сутринта. Някъде към 6 обаче, бусетата спря в някакво друго село, а шофьора блажено седна да си пие кафето. После мина през едно две други села, които бяха по-скоро отклонение от главния маршрут, където нито някой слезе, нито някой се качи. С две думи планът да хванем млекарката съвсем се отиде в зоната на здрача. Вариантите за качване до входа на парка и първата хижа останаха два – пеша или с друг транспорт. Първият отпадна почти веднага, тъй като разстоянието е не повече от 6-7 километра, но денивелацията е почти 1000 метра. За вторият обаче кандидати колко искаш. Още със слизането от автобуса се намери местен вариант на Самоковски таксиджия и знаейки безизходното ни положение ни вкара оферта за почти същите пари, които бяхме платили и за бусетата от Богота. Тук нямахме много опции за пазарене, защото иначе трябваше да минем на вариант едно, а времето ни беше ограничено. Таксиджията за да не ни загуби като клиенти натъпка раниците в джипа и ни заведе до офиса на парка да си платим таксата. Офисът беше отворен, но вътре нямаше никой. Тук обаче колкото и да си далеч от така наречената цивилизация комуникацията върви съвсем по съвременен начин с мобилни телефони. Намериха чиновника от офиса на бързо. Цената за вход в парка се оказа повишена от това което бях чел, но какво да се прави кризата е по целия свят. После още едно две обаждания ни набавиха и газова бутилка, и без малко да се уредим и със котки и пикели за качването на Пан де Асукар, но решихме да не взимаме допълнителен багаж, а да видим първо как ще ни се отрази надморската височина с идеята, че по хижите може да имат екипировка под наем. След една мазна супа в някакво ресторантче се метнахме при Самоковеца и стиснахме зъби за още един час, защото танковия полигон продължи чак до парка. Тук самоковеца ни прехвърли в обятията на Мигел Харера, местен кабайеро, който бе прикоткал някакъв имот в рамките на парка и се опитваше да прави конкуренция на околните хижи с по-ниски цени. Благородно отказахме да преспим в предложените ни условия, платихме с мъка таксата за таксито, а самоковеца ни остави визитка да му звъннем като слизаме. Предложи ни даже да ни закара и до Богота, пак за същите пари... Явно тук или не им вървеше много математиката или бяха страшни тарикати да ти искат същите пари за 7 и за 400 километра, ама това е свободния пазар.

Беше едва 10 сутринта, а надморската височина почти 4000 метра. След час стигнахме хижа Сисума. Там ни посрещнаха Хуан Карлос, не испанският крал, (както казва Юри), а младо момче и жена му. Бяхме единствените гости. Имаше и една двойка колумбийци, но те си тръгваха. Домакините ни се оказаха доста приятни хора. Готвеха ни, приготвяха някакви горещи напитки от канела, сокчета от ананас. Наблизо имаше и езеро, където Хуан ловеше риба, макар, че вторият ден, както се надявахме на прясна риба за вечеря, ни изненадаха със консерва, а явно другата си я изядоха те. По някое време се появи конвой с коне, опънаха няколко палатки и изчезнаха. Час по-късно се появи група швейцарци. Тук доста местни и не само фирми предлагаха организиран трекинг на целия циркус в парка, който отнема 6 дни. За съжаление ние нямахме толкова време, макар че си заслужавало. За по-малко от 3 дни бяхме се прехвърлили от морското ниво на почти 4000 метра. Намаленият кислород и малкото време за аклиматизация определено можеха да ни създадат дискомфорт. Разминахме се с малко главоболие само първата сутрин, а Илиян се бори с гърлото си поне 3-4 дни, но като цяло планината бе благосклонна към нас.

На втория ден с идеята да хванем изгрева се излюпихме към пет и половина сутринта. Хижата нямаше отопление, навън ставаше под нулата и шестте одеала бяха създали що годе прилична топлинка в леглата, та ставането си беше сложно. Планът за деня беше качването, до където можем, на връх Пан Де Асукар ( в превод - Захарен Хляб) със своите 5150 метра. В парка има няколко петхилядници и Пан Де Асукар е най-южният от тях. Подходът от запад е сравнително плавен и качването е почти безпроблемно. Проблемът е че за последните 300 метра денивелация си трябват котки тъй като снежната линия е на около 4850 метра. Котки обаче не намерихме в хижата и огромното ми желание да мина психологическите 5000 метра надморска височина се поизпари. Пътеката от хижата поема плавно към така нареченото Хотелието, сравнително равно, заобиколено от стръмни скали плато, където може да се опъне палатка. От там те посреща доста неприятно качване по стръмен, каменист склон докато се стигне сравнително равната част, която води до върха. Височината взе да си казва думата и напредването ставаше бавно и с дълбоки вдишвания. Ни в клин ни в ръкав Илиян изтърси, че днес бил рожденият му ден. Аз определено бях шокиран и неподготвен. От една страна какво по хубаво за рождения си ден да се наслаждаваш на планинските гледки, от друга нямах нито подарък, нито можеше да измисля и торта (освен захарният връх със снежната сметана отгоре). Малко преди обед се добрахме до снежната линия. Само още 150 метра мамка му до тия заветни 5000 метра. Реших да тръгна до където мога без котки и според ДЖиПиеС-а на телефона ми стигнах на около 4900. За повече не ми се рискуваше. На магарета от спасителната служба щеше да им отнеме доста пот да дойдат до тук да ме съберат, така че понащраках снимки на панорамата и най вече на една от атракциите – Пулпито Дел Диабло – интересна скала изглеждаща съвсем не на място на фона на заобленият връх.

За деня срещнахме само двама души – младо момче катерач, който си беше опънал палатката в подножието на върха и Мат – американец от Сан Диего, с когото се запознахме предишния ден. Оказа се интересен човек. Не се беше прибирал близо шест години в САЩ. Пътува по света, като последните няколко години бе прекарал из Южна Америка. По-късно се отби в хижата и ни почерпи с кафе. Много готин тип. Времето в планината бе доста стабилно. Сутрин е ясно и естествено много студено. Към обед се появяват малко облаци, но дъжд почти не ни валя. В Колумбия като цяло температурите целогодишно са еднакви почти на всякъде и се менят само във височина и единствено дъжда променя до някъде картинката.

Взе да ни става навик да ставаме към 5 сутринта, а за третата сутрин си беше и необходимост, защото ни чакаше преход до езерото Лагуна де ла Плаза, което е на около 7 километра от хижата по маршрута на обиколката на циркуса. Сутринта доста започна зле, поне за Илиян. Гърлото го беше стегнало здраво и още след половин час ходене бе готов да се откаже. Седемте километра отнемат около 4-5 часа, тъй като пътеката пресича два прохода единият на 4400 другия на 4300 метра със сериозно слизане и качване между тях, а със по 20 килограма на гръб на тази височина средната скорост на вървене е досадно ниска. Лагуна де ла Плаза трябваше да предложи едни от най-впечатляващите гледки в парка, тъй като се намираше от източната страна на масива, а там всичко бе стръмно и почти отвесно. Едно от най-хубавите неща на целия национален парк бе, че поради отдалечеността си предлагаше рядка възможност да се наслаждаваш на всичките красоти почти самостоятелно. Заради местоположението си, от само 5-6 градуса северна ширина, растителност имаше дори и над 4000 метра. Зеленината като цяло бе изчезнала в ниското а пейзажа красяха предимно така наречените Фрайлехонес – храстовидно-палмови растения стигащи в някои случаи дори над 3 метра. Час, два преди да се скрие слънцето достигнахме езерото. Опънахме палатка и се подготвихме за най-височинното спане и за двама ни до сега на 4300 метра. Последните слънчеви лъчи се скриха зад отвесните чукари и температурата падна бързо с 10-15 градуса. Огън не може да се прави, но и да искаш няма с какво. Опаковахме се в спалните чували преди седем, чакаше ни студена нощ.

Десетте часа в палатката, не бяха толкова зле колкото 12-те в автобуса, макар, че и тук съня почти липсваше. За сметка на това почти се успахме за изгрева, а уж бяхме дошли тук зарди него. Все пак успяхме да запечатаме малко от червените му нюанси разпилени по заобикалящите върхове.

Обратният път се оказа още по-изморителен. Поне срещнахме една двойка немци и още една жена с двама водачи, та бе малко по-разнообразно. Ранния следобед бяхме обратно при Хуан Карлос и жена му. Решихме да не оставаме в хижата, а да се опитаме да слезем обратно в Ел Кокуй. Трябваше пак да звъним на Самоковеца, макар, че определено не ми се изкарваше още един час в неговата компания. Хижаря обаче предложи да извика друг негов познат с джип и взе да звъни, но покритие в хижата имаше само на определено място до един от прозорците на столовата, и изглеждаше, че в този момент вятъра го бе отвял на някъде. Хуан хукна към бараките на Мигел Харера, където имаше по-добър сигнал, макар, че бе час надолу. В крайна сметка след два часа се натоварихме на класическа Тойота Ланд Крузър (почти като в Индиана Джоунс) и слязохме в селото.

Пътуването бе интересно, поприпомнихме си копките по пътя, а в някакъв момент шофьора спря да оправя фаровете, защото и двата отказаха, а ножът на Илиян се оказа спасителния елемент при ремонта им. Иначе шофьора и жена му бяха доста по-приятни хора от самоковеца и пристигайки в селото ни намериха сравнително приятно хотелче на доста прилична цена, с почти топла вода и дори ни помогнаха да си вземем билети за автобуса на другата сутрин. Почти топлата вода по душовете в цяла Колумбия се оказа доста отнесено понятие. След почти 4 дена без баня всичко по-топло от замръзнала вода вършеше работа, но все пак нямаше нужда да си докарваме допълнителни настинки. Вечерта поне бе топла и се наспахме прилично. Станахме към 4 за да хванем автобуса за Богота. Дневното пътуване с автобус в сравнение с нощното на идване ни се стори като преход от каруца към първа класа в самолет. Автобуса бе по-голям и по-удобен, явно и маршрута му бе по-различен, тъй като и копките почти не се усещаха, а гледките през деня не те карат да се замисляш за останалите неудобства.

Вечерта пристигнахме в Богота, раниците ни се бяха накиснали в автобуса в нещо доста неприятно, та трябваше да поизперем и изсушим някои неща, но поне за пръв път от седмица насам се насладихме на гореща баня и чисти дрехи. На другата сутрин ни чакаше полет за Санта Марта.

КОЛУМБИЯ - Част I - Началото

Преди 5 години се бе развихрила особенна сватбена еуфория и куп мои приятели и роднини взеха да вдигат сватби един през друг. От общо 6 покани успях да огрея само на 3, при все, че събитията се случваха на два континента. Асортимента от младоженски двойки включваше комбинации от българин с боливийка (вива Лас Вегас), българин със Афро-американка (казано политически коректно, тук бях даже шафер), българка с американец (чист калифорниец – тук не успях да се включа в Благоевградското пишерство на трудната за запомняне дата 07-07-07), две български двойки, както и една от Лаос (моя бивша колежка от Арканзас). Определено комбинацията от различни националности създаваше предпоставка за ситуации с културно-шоков нюанс, като например, чернокожи (афро-американци) опитвайки се да танцуват български хора или калифорнийци във борба със люта българска ракия нейде из Македония. Със сигурност рекорда по културо-омесване държеше друга една сватба, година по-рано, където двама българи и една колумбийка навестихме бракосъчетанието на други двама лаосчани (сестрата на колежката), на чиста американска земя. Тук за първи път се почувствах като Шакил Онийл сред дребните лаосчани, а и понаучих няколко типични танца, но това е една друга тема.

И след това настана една сватбена суша... цели 5 години, докато един хубав слънчев калифорнийски следобед не получих писмо в бутилка със покана ... за сватба ... в Колумбия! Същата тази колумбийка (с която атакувахме лаоската сватба), за да довърши интернационалния миш-маш си бе избрала висок, рус, дългокос немец за да допълни чернокосото си усмихнато дребно създание и да създадат свята и неразделна семейна връзка. И понеже половин година по-рано пропуснах сватбата на моя позната българка в Южна Африка (която бе решила да каже „ДА” на южно-африкано-холандец), реших че е време да сложа край на сватбената суша и .... потеглих на юг. Цялата организация по събитието бе с леко мистичен характер, тъй като гости се очакваха от къде ли не, а идеята на Анна-Камила (булката, не правете странни асоциации) беше да покаже на всички желаещи, колкото може повече от красивата си страна в двуседмично пътуване от Тихия океан, през плантациите за кафе та чак до Карибско море, а самото бракосъчетанието трябваше да се извърши някъде на карибския бряг в близост до Санта Марта по средата на двуседмичната авантюра. Желанието ми да видя колкото мога повече от тази интересна страна ме подтикна да включа в програмата и една планина, за която бях чел в пътеписите на Юри Варошанов (клик тук), с голямо благодарско за всичките му съвети), та реших да пропусна първата част от организираното пътуване и съвсем неорганизирано да поскитам из Андите.

Като цяло не съм от хората които обичат да пътуват сами. Соловите пътувания определено дават добра възможност човек изцяло да се слее с околоната среда и да отпива големи глътки от контакта с местните, но аз успях да си намеря спътник в лицето на Илиян за по-голямата част от пътуването. Любовта му към фотографията и пътешествията определено не му остави много време за размисли и след малко перипетии из Колумбийското посолство в Лос Анджелис получи виза и ето ни на път. Самото достигане на Богота и най-вече до апартамента на Мария Луиза (не сестрата на Симеон II, а майката на булката) си беше добра тренировка на инстинктите ни за навигация и оцеляване в непознати кътчета на планетата. Главоблъсканицата за Илиян започваше няколко часа по-рано, тъй като независимо, че тръгвахме от Лос Анджилис по едно и също време, полетът му през Панама определено бе по-пряк и по-бърз, докато аз се отнесох на изток през Хюстън за Маями и от там на юг за колумбийската столица. Фактът че Илиян не говореше почти никакъв испански явно не бе голяма пречка да си хване такси, да достигне до верния адрес и да намери любезната ни домакиня, която пък от своя страна не говори никакъв английски. Аз междувременно сменях полети и летища, като трите часа престой в Маями не бяха крайно скучни наблюдавайки някакъв образ, който повече от час се разправяше със служители от авиокомпанията, търсеше мениджър да се оплаче как му били изхвърли ли шофьорската книжка в боклука, с две думи разиграваше някакъв безмислен цирк и си създаваше разнообразие в явно скучното му пътуване от някъде за никъде.

В полунощ и моят крак стъпи на Южноамериканският континент. Ухилих се като ряпа от удоволствие, че и багажът ми бе дошъл, тъй като шансовете да се разминем по летищата не бяха никак малки. В близо 30-те килограма които бях помъкнал, освен двете ми „модни” колекции, по една за планината и морето, носех и 25 летящи фенери на желанията (Wish lanterns). Това бе и най-ценното (поне в морално отношение), тъй като тези романтични светлини, плюс още 25 които грижовно бях изпратил седмица по-рано за Канада на Карлос, поради липса на място в моя багаж, трябваше да окрасят нощното небе над Карибите и да сбъднат съкровеното желание на булката да озарят сватбата й.

От скромните ми пътувания по сравнително топлите страни установих, че без проблеми мога да се смеся с местното население по целият екваториално-тропичен пояс от Бангладеш, та чак до Мароко (стига да не ми се налага да говоря много). И тук влязох лесно в категорията колумбиец, тъй като още с пристигането всички ми заговориха на испански и дори не ми обърнаха особено внимание на митницата. Имах едно на ум, че може да имаме разговори и обяснения защо нося 25 летящи фенера но за щастие не се наложи. Като за 2700-те си метра надморска височина Богота ме посрещна със сравнително топла вечер. Придвижването от летището до града в тези малки часове на нощта става предимно с таксита. В почти целия свят „бакшишите” дебнат за жертви, особено в лицето на прясно новодошли чужденци като мен. В Непал бях направил груба грешка да се кача във съмнителна кола с двама още по-съмнителни представители на таксиметровата индустрия, и без да спазаря цената предварително олекнах повече от 20 долара. Тук си бях направил домашното и веднага намерих гише на което даваш адреса и ти връщат бележка с гарантирана цена. 10 долара и 20 минути по-късно таксито обикаляше зелено боядисани блокчета в търсене на адрес, който е нещо от сорта на : ”53-та улица, No.54-70. Чак по-късно разбрах системата на адресите в Колумбия. 53-та улица е ясно. 54 беше името на най-близката пресечна улица, а 70 е самият номер на сградата. Има няма към 1 и нещо сутринта се ухилих още веднъж, че съм стигнал където трябва. Мария Луиза ме посрещна доста топло, а и с радост установих, че Илиян е също там, макар че изглеждаше доста изморен, най-вече от това че не беше спал предишната вечер. Майката на Камила се оказа много приятна жена, беше се погрижила за максималното ни удобство, а ние от благодарност пръснахме багажите си навсякъде.

БОГОТА

Числото 3 се оказа водещо в разглеждането на милионния град, заемащ 3-то място в класацията на най-големите градове в Южна Америка, а също и класирайки го като 3-тата по височина столица на континента отстъпващ само на Ла Паз и Кито. 3 бяха и музеите които успяхме да разгледаме за малко повече от трите часа които ни останаха след като минахме през автогарата да проверим кога тръгват автобуси към планината и дори си взехме за по-сигурно и билети. Старата част на града наречена Канделария е в рязък контраст с модерните високо етажни сгради издигащи се в непосредствена близост. Първите испански заселници тук са пристигнали през далечната 1537 година под водачеството на Гонзало Хименес де Кесада тръгнал година по-рано от карибското крайбрежие в търсене на известното Ел Дорадо, но пристигнал по тези места поблазнен от друга цел – солните селища известни със своите солени питки използвани за размяна при търговия. Архитектурата в тази част на града е със строго испанско влияние, макар и с лек карибски привкус от ярките цветове в които са боядисани повечето сгради.

Няколко големи площада красят старинния квартал, като най-известен и претъпкан с туристи, търговци, клоуни и гълъби е Плаза де Боливар, където на фона вечнозелените хълмове се издига главната катедрала издигната преди близо 200 години във времето на създаването на същинска Колумбия от Симон Боливар (краткото име на Симон Хосе Антонио де ла Сантисима Тринидад Боливар и Паласиос Понте и Бланко), чиито паметник се издига достолепно на същият площад. Не можем да пропуснем Музеят на Златото, излагащ най-голямата колекция в света от злато и други артифекти от предиспанско време пръснати по четирите етажа на модерната сграда. В оставащото време включваме в обиколката си и Военния музей, както и музея на Фернандо Ботеро, колумбийски художник и скулптор живеещ в Париж добил международна известност със своят неподръжаем стил изобразяващ хора животни и предмети от бита в доста странен, преувеличен, непропорционален по-скоро комичен вид и мащаб.

Трафикът в милионния град е неизбежно преживяване, макар предвижването да е сравнително лесно главно с помощта на хилядите малоразмерни таксита в които аз и Илиян заедно с багажа се събирахме доста трудно. Автобуси и маршрутки хвърчат из целият град, но решихме да не рискуваме с тях, тъй като маршрута и спирките им са доста съмнителни и неясни дори и за местните. Табела определя единствено крайната им дестинация, а спирка е всяко място където шофьора успее да те забележи и спре дори за секунди. Това се оказа доста добре работеща система за предвижване из цялата страна, като автобусите са завидно нови и модерни. Метро тук няма, т.е ще има след 4-5 години. В това отношение нашата родна София е с едни гърди напред, но пък като че ли в други може би изостава. В крайните квартали на града кипи бурно строителство на високо етажни жилищни сгради, които веднъж построени от страни приличат на частни затвори, тъй като високи огради от бодлива тел ограждат цели комплекси, а охрана стриктно проверява всички влизащи. Охрана и полиция имаше всъщност почти на всякъде, което до известна степен те кара да се чувстваш спокоен и в безопасност. Полицаите обаче повече всяваха сериозност и респект единствено със оръжието и присъствието си, тъй като явно на никой не му занимаваше да контролира важни неща като трафика например, който се самонагаждаше макар и контролиран от светофари, маркировка и знаци. Клаксона обаче и тук имаше живото спасителна функция особено всред мотористите, които бяха в завидно количество, а и бяха облагодетелствани да не плащат такси по платените пътища. Богота е известен и като велосипеден град, което бе доста улеснено от многобройните алеи кръстосващи града в повечето случаи успоредно на големи улици и булевардни (представете си една такава алея по средата на Цариградско Шосе например). Впечатленията от няколко часа в един град на дали могат да изградят пълна представа за същността му, но определено създаваше вид на модерна бързо развиваща се столица, влизаща обаче в сериозен контраст и като инфраструктура и като стандарт на живот с останалата част на държавата.

90 МИЛИ ОТ КУБА

Близо 30 години посрещах рождения си ден при минусови температури, често сняг, но в топла другарска атмосфера придружена с много шум, навалица и наздравици. Последните ми 5 остарявания поне се сбъднаха в топъл климат, радвайки се на приятно пролетните температури на Южна Калифорния през Януари, макар, че първата година съвсем ненадейно стана такъв бахър, че дори замръзнаха и портокалите, което бе определено изненада за всички, най-вече за гостите ми от Чикаго, които очакваха да се разхождат из Венис Бийч по джапанки, а си тръгнаха болни и премръзнали. Партитата обаче си останаха големи, шумни, все по-домашному, като комбинацията от приготовления плюс чистене отнемаха поне два дни и някак убиваха 90% от празника, което си е повече натоварване от колкото наслада от събитието. И за да е различен и весел животът ми реших на пук на първите му 35 годинки да сменя и климата и атмосферата. И ето ме във Флорида!

Преходът от западния до източния бряг на големият северно-американски континент се състои от 5 часов полет, 3 часа разлика във времето и евентуална надежда за накисване в УЖ топлите води на Атлантика дори и през Януари. Пет часовият полет, особено ако ти предлагат да зяпаш петъчните баскетболни мачове на НБА директно и то безплатно си е направо релакс със бонус! Трите часа разлика, понякога са по брутални и от десетте с България, но пък полетите на изток са винаги по-благоприятни, особено ако кацнеш в полунощ местно време и ти се пие бира, а домакините вече берат душа за сън.

Пристигайки преди пет години в Калифорния в очите ми плуваха сцените от "Спасители на плажа" в които Памела Андерсон кършеше съблазнителни форми по плажа в забавен кадър, и оставяше във влажните очи на парализирания зрител подозрителни съмнения за Калифорнийската мечта. Мечта която и Ред Хот Чили Пепърс пресъздадоха преди години в едно парче, но реалността за съжаление се оказа доста по-болезнена. Плажовете в Америка обикновено те посрещат с голяма табела, на която в рамките на 15-20 реда са изложени всички неща, които НЕ можеш да правиш. Някой в нечия градска управа е изхарчил доста народни пари докато сътвори целият този ферман, а очите на претръпналия плажуващ турист търсят обикновенно с надежда липсата на забрана поне за къпане. В Калифорния, нито може да видиш близко изглеждащи до Памела спасителки, нито пък с кеф а се цопнеш в океана, защото дори и лятото рядко предлага по приемлива топлота на океанската вода.

Идвайки във Флорида отново бях заложил на мита, че водата тук е целогодишен чай, и мисълта че всички Канадци, Нюйоркчани и изобщо севернощатници са си домъкнали и колите и задниците до тук за цялата зима ми вдъхваше надежда за успех. Отново обаче реалността имаше малко по-различни идеи от моите. Канадците, Нюйоркчаните и всички там други си бяха тук, което бе разбираемо, при все че по техните ширини рядко ставаше над нулата дори и през деня, а имайки в предвид, че средната им възраст бе над 70, трафика бе сравним с Калифорнийския, дори и при осезателна липса на азиатци. Успях да се накисна в океана все пак..... до кокалчета. За повече не ми стискаше. Последното нещо което ми се искаше е да лепна някоя двойна ангина и да си прецакам целия си тридневен престой тук.

Маями бийч се оказа интересен..... и пуст, поне самия плаж. Интересно е отивайки с хавлийка и идея за слънчеви бани да видиш хора предимно с якета и панталони да се търкалят по пясъка, което някак ти убива желанието да се разхвърляш на воля. От своя страна пък Оушън драйв бе претъпкан с хора и сергии. Вихреше се някакъв фестивал на изкуствата, който предложи дори и малък парад на стари коли. Десетките ресторантчета, кубинските кафенета и баровете създават част от настроението което очакваш. Кубинското присъствие тук е по-силно дори и от мексиканското в Калифорния. Поне в културно отношение. Храната, пурите и най-вече Кафеситото (двойно еспресо с много захар) са създали един микро климат, в който десетки, сигурно стотици хиляди кубинци успели да положат някога, някак крак на американска земя преди да бъдат хванати, виреят в страната на неОграничените възможности, но в достатъчно добра близост до родна ФиделоКастрия, с надеждата че някой ден ще се завърнат като завоеватели на собствената си обетована земя. Разбирам и ненавистта на УЖ местните американци към тях. Кубинец да говори английски е сериозна рядкост, което пък ми даде възможност да си потренирам испанския с една перуанка, която бе дошла да чисти апартамента на Мони, макар че не разбирах нито дума на придружаващият я кубинец.

Да си рожденник по американски е различно. Тук другите те водят някъде и те черпят, обикновено получаваш малка тортичка със свещичка и песен по-нежелание, често изпълнена от полвината сервитьори в ресторанта, последвана от бурни ръкопляскания. Аз си обичам да съм рожденик по български...и по американски, особенно ако мога да намажа и от тортата, че и безплатно мухито на Оушън Драйв (все се чудя защо не съм рожденник всеки ден, макар че както бе казал някой проблема на съвременния българин бил, че като му замирише на мента се чуди боб ли му се яде, мухито ли му се пие). За първи път от много години, гостите за скромното ми тържество бяха само 3-ма, а вечерята скромна.


ФЛОРИДСКИТЕ КЛЮЧОВЕ – Сигурно така би превел „The Florida Keys” някой роден радио водещ от тия, които превеждаха „Baby you know what’s up”, като „Скъпа ти знаеш как е там горе”. А името на „The Keys” идва от испанското „Cayo”, което пък означава малък остров. Въпреки всичко, тази върволица от малки острови, нанизани като пуканки по протежението на US Route 1, са играли ключова роля за формирането на историята на Флорида и особено последният от тях, най-южния от всичките - Key West, или на кратко Западният Ключ. Странно е как най-южната точка на континенталните щати се намира на остров, който пък се казва „Западен”, но това ще оставим на историците и на географите.

Пътуването до Кий Уест от Маями по вече споменатия US Route 1 си е само по себе си класическо изживяване. Километрите са само 170, но отнема близо 4 часа, най-вече заради едно лентовия път, заместил някогашната железница свързваща островите със сушата, а и заради заспалите туристи, които явно се наслаждаваха с пълни сили на тюркоазено-сините води на кораловият риф, жълто зелените палми обсипали малкото плажове, както и безграничното спокойствие, което те обзема на място като това. Донякъде човек се радва, че тези райски кътчета са останали в американско владение. Страх ме е да си помисля ако родните ни строителни предприемачи се бяха развихрили тук, каква безумна бетонна гора щяха да сътворят, с един размах и много изпрани пари. Хотелите са малко като цяло, а къщите преливат в искрящи цветове, доста типични за карибският район и култура.

Куй Уест е края или по-скоро началото на US Route 1. Трудно е човек да си представи как този не-голям остров със кройка три на шест километра, е бил най големият град във Флорида в края на вече по-миналият век с население от почти 20 000 души. Дълбоките води от югозапад са го направили идеално място за ключов пристан по пътя между Атлантика и Мексиканският залив. Дълги години производството на цигари и успеха на корабните работилници са помагали за разцвета и падението му, като за това са играли и не малка роля амбициите и апетитите на испанци и англосаксонци, както и безмилостната стихия на ураганите разрушавали почти до основи на няколко пъти този земен рай. Пиратските истории пораждат не малък интерес особено със споменаване на името Черният Цезър, африкански момък с размерите на Крали Марко (поне според легендата), създавал доста работа и проблеми на корабната индустрия и местните власти за почти десетилетие и намерил гибелта си на бесилото, доказвайки теоремата, че дори и да имаш собствен остров и сто жени, само минута невнимание и после цял живот мъртъв.

Седим си до голямата шамандура отбелязваща най-южната точка на континенталните щати, а Куба е само на 150 километра. Седят и още 50-на души на опашка за снимка с туристическият обект,а слънцето брутално напича точно отзад и снимките са отчайващо лоши, но всеки трябва да запечата поне един снимков момент пред тази светиня. Решаваме да отложим ритуала по-запечатване на нашите спомени за рано другата сутрин, когато слънцето напича идеално от изток, а мястото пусто. И понеже американците много обичат думичката НАЙ, тук на всяка сграда в радиус от 200 метра стои голяма табела известяваща „Най-южната къща в Америка”, „Най-южният магазин”, „Най-южният хотел”. Залезът по туристически се посреща на кея с кодовото име Sunset Point (Залезната точка), а вечерята след това е типично кубинска. Тук трябва да се опита и небезизвестния Key Lime Pie (опитът за точен превод е КЛЮЧОВ ЛИМОНЕН ПАЙ), който върви доста добре със Кафесито, което пък дава доста енергия за обиколка по баровете пръснати по главната улица Дювал. Тук е и бара в който е дошла музата и на Джими Бъфет за своята Маргаритавил, а само няколко пресечки по-надолу е другата светиня на острова къщата на Хемингуей, разположена точно срещу историческия Фар, който легендарният писател е използвал като добър ориентир за намиране на хасиендата си след пиянски вечери из баровете на острова. Разглеждаме и къщата и фара. Доста късчета история са пръснати из имението на автора на „Стареца и Морето”, живял и творил тук само девет години, но получил вдъхновение да създаде повече от половината си класически произведения. Младо момче ни развежда из стаите на двуетажната, къща изградена от масивни варовикови блокове, подхвърля плоски шеги за четирите съпруги и десетки други любовници на автора, показва ни няколко от многото шест-пръсти котки, за които има дори специално гробище и се опитва да си изкара някой друг долар бакшиш.

Намираме и най-хубавият плаж на острова. Под палмите се търкалят малкото туристи дръзнали да сложат бански. Някой рискуват да се потопят в мамещите тюркоазени, но студени води на Атлантика. Аз пак пропускам, може би следващият път, може би по-на юг.

И тръгва пак Земята по своят път около слънцето, а аз обратно към Лос Анджелис... Куба и Маями остават за гърба ми, но не за дълго, след месец пак ще мина от тук... а къде ли ще ме заведе следващият Ден Рожден...?