Колумбия е четвъртата по големина държава в Южна Америка, с площ колкото Испания и Франция взети заедно. Пътуването с автобус е евтин, но не крайно бърз и удобен начин на придвижване особено на големи разстояния заради планинският терен през централната част на страната, макар както вече споменах повечето автобуси да бяха сравнително нови и запазени. За сметка на това пък над 20 града разполагат с летища и полетите между тях са сравнително евтини и надеждни. Е понякога малки пречки като една стачка например могат да направят пътуването ти интересно или кошмарно. Местната „Авианка”, която поема над половината полети в страната, бе в разгара на точно такъв сблъсък между служители и управа, като десетки полети всеки ден се отменяха, а по летищата цареше от време на време подобаващ хаос. Тръгвайки с Илиян рано сутринта от Богота искрено се надявахме да не хванем някоя вълна на протести, защото сватбата беше същия ден и нямаше да е много учтиво да пропуснем главната цел на пътуването. За наш късмет излетяхме и кацнахме точно на време, а само ден по-късно десетки полети и пътници, нямайки същия късмет усетиха отмъщението на стачкуващите.
Летището в Санта Марта е малко и задушно. Единственото гише, където можеш да получиш някаква информация за нещо бе безлюдно и само няколко полицаи се въртяха на около, създавайки уж атмосфера на сигурност. Системата за достигане на мястото на сватбата, крайбрежно курортче на около час от града, отново бе с малко неясна и нестандартна схема. В два следобед трябваше да ни чака автобус пред някаква правителствена сграда в Санта Марта. Имахме 3 часа и се метнахме на поредното такси. Тук нямаше кой да ти даде бележка с гарантирана цена, а и летището се оказа на едни прилични 20-на километра от града, та пак ме налегнаха едни съмнения, че ще спонсорираме здраво местните бакшиши, а алтернативен транспорт липсваше. Радостта бе двойна, защото и таксиметърджията се оказа честен, а и се озовахме точно където трябва. Допълнително удоволствие бе и факта, че точно до така наречената правителствена сграда имаше приятно кръчме, океана бе през улицата, а жегата и влагата направо предразполагаха към няколко студени бири. На една съседна маса се бяха разплули няколко дебеловрати местни мъжаги, напомняйки подобни гледки от родното черноморие, като масата на няколко пъти се обсипваше с празни бутилки от бира, а две-три знойни мургави красавици разнообразяваха пейзажа и забавляваха мутрите. На друга маса имаше млада двойка с доста багаж около тях. Говореха на английски, което ми даде надежда, че може и те да са от гостите за сватбата. Събрал кураж след няколко бири рискувах да ги попитам, но се оказа, че не са в нашата посока, а просто пича дошъл на гости на приятелката си и явно не се бяха виждали отдавна, тъй като го раздаваха доста интимно. Същият неуспех имах и с една друга двойка на летището, та реших вече да не питам никой, кой за къде е, а да си пия кротко бирата. Към два без нещо се получи някакво раздвижване през улицата, събра се групичка от хора, които изглеждаха пременени по като за сватба. Оказаха се нашите сватбари. Автобуса позакъсня и чак към четири пристигнахме в така нареченият курорт „Плая Бонита”. Всички се надяваха, че тържеството още не е започнало, макар да бе обявено за три следобед. Идеите ми да си взема душ и да си поизгладя що годе единствената ми по-официална ризка отидоха в небитието, тъй като цареше лека суматоха и неяснота дори кой къде е настанен. Тук нещата бяха малко сконфузени, тъй като Илиян не познаваше булката и макар да беше ОК да не присъства на самата сватба, трябваше да убие доста време по хамаците наоколо, докато разберем подредбата за спане. Това определено бе един от последните проблеми на булката, тъй като за нея имаше по възвишени цели тази вечер. Със сигурност се иска доста хъс по време на собствената си сватба да организираш пътуването на още 30-40 души и то за цели две седмици. Автобуси, хотели, полети. Сигурен съм че най-накрая са младоженците са искали да останат сами за няколко дни за да си изконсумират брака.
А самата сватба бе достойна за всеки един романтичен филм. Олтара, местата за гостите, дори самите маси и сцената бяха на самия плаж само на метри от водата. Меките цветове на залеза пръскаха топли багри по жълто-зелените палми надвесили клони над тази идилия. Тържеството започна чак към седем. Гостите бяха поне 60 души, повечето немци, за това и церемонията вървеше на два езика. Такива като мен които разбираха добре само английски бяха малко, но пък повечето от гостите го знаеха що годе добре, та с почти всички успявахме да създадем някакъв контакт. А аз познавах само булката и Карлос (спасителя на другите 25 летящи фенера, които в някакъв момент по-късно вечерта литнаха и на фона шумна заря, създадоха съвсем поетична атмосфера). Хора и ръченици нямаше, но организаторите се бяха погрижили за карнавална атмосфера най-вече във връзка с течащия в момента карнавал в Баранкия, на където потегляхме на следващия ден и който като цяло бе подлудил всичко живо в страната, особено по карибското крайбрежие. Немската група успя да приложи типичното швабско чувство за забава, като първо семейството на Бодо (младоженеца) изпълни Yellow Submarine, на Бийтълс със авторски текст на немски посветен на младоженците, после всички заподскачаха по сцената под ритмите на странни немски хитове накичени с червени шалове и изкуствени носове, сякаш отиваха на мач на любим футболен отбор. Но такива културни различия правят събития като това по-интересни. На другата вечер например, празнувайки карнавала в един клуб в Баранкия, беше запомняща се гледка да видиш, как местните колумбийчетата танцуват салса на техно музика, а през това време Илиян и един още по-висок от него австриец се мятаха като разгневени коне поне метър над всички останали.
Партито привърши за всички по различно време. Умората и алкохола ме събориха малко след два сутринта и бързо се хоризонтирах в екстравагантното си легло в една от най-големите колиби, покрито с балдахин против комари, нежно развяван от лекия бриз от морето. Не знам до колко бе наслада, тъй като се събудих сутринта с ужасно главоболие (по леката дума за махмурлук), а всички останали бяха вече станали. На всичко отгоре след по малко от два часа трябваше да тръгваме. Въпреки, че главата ми тежеше неприятно, успях да хвана закуската и кафето, да се натопя в морето и да поснимам този рай на дневна светлина. Има такива места, които са като сън, от който не искаш да се събудиш. Като изключим Гуаябадото (махмурлук на местен диалект), останалото бе на лице.
В християнските общества и народи периода преди началото на така наречените велики пости е обсипан с множество събития от културно-масов характер с една дума Карнавали. Примерите по целия свят са много – Карнавалите в Рио, Венеция, Дания, Белгия, в САЩ се празнува Мардигра, а в България май се набляга здраво на мръвките преди започнат великденските пости за най-посветените в правилата ортодоксалната ни църква. В Баранкия, нашата следваща дестинация, Карнавалът бе определено най-голямото събитие за годината и не случайно някои го подреждат като големина и колорит на второ място в Южна Америка след този в Рио де Женейро. Градът е прилично голям и се намира на около стотина километра на запад от Санта Марта. Само със споменаването на името му сред местните, с блажена усмивка ти казват „Карнавал”, а в очите им бликва една гордост, че този крайбрежен град е дал на света не кой да е, а самата Шакира. Карнавалите по целия свят са до голяма степен еднакви, костюми, танци, музика и големи количества алкохол, с две думи легално създаване на джангър и суматоха които при нормални условия на определени места биха били забранени. И тук нещата не изглеждаха по-различни. Пристигнахме в късния следобед и се изнесохме към центъра на събитията – главния парад, който за наше разочарование беше вече малко пооредял, но за сметка на това улиците бяха изпълнени с хора, почти всички маскирани и екипирани с пищялки, кречетала и спрейове с пяна. Тук човек трябва да е във вярното настроение и кондиция, защото ушите ти писват на втората минута, всичките ти дрехи бързо се покриват със смес от пяна и нещо като брашно (а може да е било и от онова магическото колумбийско), а шанса да запазиш фотоапарата си сух е почти минимален. Уличните търговци, плъзнали на всякъде, са дори повече от празнуващите и сигурно само боклуците наоколо са повече от тях. Местната бира „Aguila” в кутийки се оказва най-лесна за пренасяне в хладилни чанти и на всеки две крачки някой ти я пъха в ръцете.
С привършването на дневния парад веселбата се пренася към централния футболен стадион, където на трибуните е поместен огромен надпис „Тук дори футбола се танцува”. Успяхме да хванем финала на конкурса „Рейна де Рейнас”, тоест Кралица на Кралиците, но явно неделната им програма не бе много богата, защото стадиона се изпразни и всички атакуваха обратно улиците и кръчмите. По-голямата част от групата ни явно бе понасъбрала умора от дългият път и цялата лудница и се прибра в хотела. При мен ситуацията не бе по-различна, но реших да се присъединя към още няколко ентусиасти и да завършим вечерта в един доста шумен открит бар. Входа беше около 6-7 долара, но за наша приятна изненада се оказа, че срещу билета си получаваш безплатна бира, и то не една а цели 6! Та ние четиримата се оказахме в компанията на 24 бири и на десетки развилнели се под ритъма на латино музиката празнуващи. За наш късмет или по-скоро изненада данданията привърши към 2 сутринта, което си мислех, че се случва само в Америка, бирите останаха недоизпити, но пък на изхода можеше да си ги вземеш налети в пластмасови чаши. С Илиян имахме за съквартирант един французин, който не остана много щастлив, че го събудихме в 3 сутринта, а и за капак на всичко Илиян подкара една симфония от хъркане, което ми бе доста трудно да изключа!
Няма коментари:
Публикуване на коментар