НЕПАЛ 2010 - Планините

Бяхме в Непал по-малко от три дни, а имах чувството че е цяла вечност. Това беше добър знак и означаваше, че сме заредили манерките с емоционално гориво. Заредихме обаче и раниците, сложихме големите (по-скоро ненужни) туристически обувки и началото на ден четвърти сложи и началото на планинският ни преход (наречен по международно му – трекинг). Предварителната ни информация бе за крайната ни цел, продължителността на прехода и наличието на водач и носачи. Имахме цели трима такива, които трябваше да се преборят за 6 дни с по един 20-килограмов денк всеки, а ние да си веем байраците с малки ранички, като едни „истински” туристи. След 6 дни в планината установих, че човек спокойно може и сам да си носи целият багаж без да взима повече от 10-12 килограма със себе си. Беше нужен спален чувал, малко дрехи, обувки и вода. При нас май само ракията и суджуците надвишаваха това тегло, но пък и носачите намазаха и от тях, така че всичко бе балансирано.



Крайната ни цел бе базовият лагер на Анапурна, което звучи на пръв поглед доста екстремно. Изразът „Базов Лагер” обикновено се свързва с алпинизъм, снегове и виелици, липса на кислород, опасност за живота и доста хора биха обърнали гръб на такова начинание дори само при споменаване му. Реалността бе малко по различна. Не бих изключил напълно всички от по-горе изброените фактори, но този трекинг бе по-скоро екскурзионно летуване в Хималаите, сред красива зелена природа, студени планински потоци, оризови тераси, десетки махали и паланки и за бонус гледка към едни от най-впечатляващите заснежени върхове в света. Дори и на самият базов лагер нямаше сняг, въпреки че беше късен Октомври, а Чачи дори се качи по къси гащи и къс ръкав. Пътеките са добре утъпкани и обозначени. На много места имаш чувството, че вървиш по древен римски път павиран с монолитни камъни, което най-вероятно бе заради дъждовете през мунсонния сезон, които се опитват да заличат дори и най-здраво трамбованите друми.

Още с първите си метри пътеката ни посрещна със стръмни стъпала, които ни подготвиха до някъде за останалите няколко хиляди такива, които ни очакваха във хаотичен ред през следващите няколко дни. За наша награда, след половинчасовото начално пъшкане и привикване с обувки, терен и екипировка, ни очакваше лавка със Спрайт, Кола, Бира, Сникерс и всякакви други снаксове, а млада девойка твърдяща, че е от Тибет се опитваше да ни продаде всякакви дрънкулки изтъквайки незавидното си геосоциално положение. Сигурно не преценяваше факта, че ако купим нещо само би ни тежало нагоре по баирите. Подобни магазинчета в последствие установихме, че се срещат по целият път до самият базов лагер, а цените се покачваха правопропорционално на надморската височина. Тук в планината, както може и да се очаква, животът бе по-различен от равнините. Забързаният ритъм на големият град бе отшумял в тази идилия от зеленина, сняг и безкрайни сини простори. Непалците тук са три основни групи. Тези които движат туризма, било то притежавайки или работейки в хотели, ресторанти или просто лавки за лимонада, от друга страна носачите, които също частично участват във индустрията, макар и доста по-лошо платени и с повече мазоли по краката и обикновените хорица, със своите оризови плантацийки, добитък, поминък или с две думи препитавайки от майката земя и бивайки свидетели на цялата сурия наречена туристически поток.





Пътеките минават почти през дворовете и къщите на хората, което позволява лесен контакт със тях, най вече с най-малките, за които бяхме приготвили джобове пълни с бонбони и други вкусотии. Посегнеш ли да дадеш бонбон на един хлапак се струпваха десетки други и криейки вече взетите лакомства протягаха ръце за още. Опитвахме се да бъдем щедри но справедливи, и да не отнесем после обвинения, че сме развалили здравето и зъбите на малките непалчета, тъй като зъболекър по тия чукари на дали се намираше лесно.

Групата от самото начало някак вървеше неравномерно. Аз помагах за този не балансиран безпорядък изоставайки назад заради фотографската си краста, особенно след като се разкриха първите главозамайващи гледки към Анапурна. Почти успях да се загубя, тъй като огладнелите ми спътници бяха решили да поспрат за обед, и дори след като ме бяха видели да ги подминавам никой не ми даде знак да спра. Все пак Андрей пое политическата отговорност и ме застигна докато изчаквах тактически на един кръстопът, спасявайки ме от две малолетни непалки, които от дума на дума взеха да искат пари и току виж бяха започнали да ми предлагат и нещо друго в замяна.







Тук, както и малко по-късно по време на пътуването започнахме да осъзнаваме как всъщност работи системата на местния туризъм. Десетки планински хотелчета тип хижи бяха пръснати по баирите, къде самостоятелно, къде на куп по целият път на трека. Цената на нощувката бе символично ниска, но не и безпричинна. Срещу едно две евро можеш да преспиш почти на всякъде. Цена за топъл душ също е евро, дори се предлагат и безплатни бани които се отопляват само от слънчева енергия. Стаите са семпли, обикновено състоящи се от 2 или 3 легла със чаршаф и възглавница. Всеки си носи спален чувал, което до някъде е и разбираемо. Отсядайки обаче в подобно място от туриста се очаква да се храни в ресторанта му. Менютата не бълваха от кулинарно разнообразие и предлагаха почти едно и също на всякъде, изразено предимно в местният далбат – (ориз със леща, пилешко месо и различни задушени зеленчуци), спагети, пица, омлет, супи и чай. Цените бяха регулирани и се променяха само във височина. Храните не са ниски, но бяха поносими. Ако група с носачи се храни на определено място водача взима процент-комисионна от консумацията на групата и така се купува храна и за носачите. Ние обаче не бяхме много запознати със тези трикове и още от началото взехме да наблягаме на носените от нас луканки, пастърми и сухи супи. Нашият водач хич не беше доволен от проявената от нас икономичност, която се отразяваше на хранодена и на носачите. В крайна сметка след един два леки скандала започнахме да инвестираме в местната кулинарна индустрия и всички бяха доволни. Носачите ни, както и водача бяха млади момчета обути в дънки, модерни дрешки, леки маратонки, а най-ценното нещо от личните им вещи бе мобилният телефон. Интересното бе, че въпреки отдалечеността от цивилизацията, телефоните на всички работеха, сякаш се намирахме в центъра на голям град. Дори и нашите тамагочита изпищяваха от време на време на най-неочаквани места. Аз предвидливо бях зарязал моят в Покхара, където оставихме и доста от останалият ненужен багаж.









Първата нощ мина добре, ако изключим нарастващата ми настинка, която явно бях хванал малко след рафтинга, а изкачвайки се в планината положението само се влошаваше. Вторият ден се включихме в главната пътека, увеличи се броят на туристите, носачите, стъпалата, както и умората. Отдавна не бях правил 6 дневен преход високо в планината и въпреки няколкото похода през лятото на подобна височина, не се чувствах достатъчно във форма.

Хубавото бе, че капанчетата бяха на всякъде и зареждахме често резервоарите я с чай, я със бира. Водачът ни, носейки само малка раничка, търчеше напред назад да запазва места за спане. Оказа се, че мястото където бяхме решили да спим втората вечер бе вече пълно. Вариантите бяха по-близката или по-далечна хижа. Тук нашите носачи не проявиха особенна кооперативност и почти направиха стачка отказвайки да продължат. Чачи приложи дипломатичен и справедлив подход предлагайки да носи единият денк, ако му платят, което не им се понрави, та щат не щат продължиха да пъшкат нагоре по баира.





Втората вечер също ни предложи забавление стил скандал с местните, тъй като при опит на Чачи и Лора да използват двете налични бани едновременно, по законите на скачените съдове, гравитацията или просто на всеобщата гадост, водата във горната баня спря, което остави Лора в неловкото състояние – гола и насапунисана да крещи за помощ наслаждавайки се на студеният въздух проникващ през липсващият прозорец.

Аз скромно чакайки своят ред за топъл душ станах посредник в решаване на проблема, който се състоеше главно във факта, че Лора беше в банята за която се плащаше, а Чачи в безплатната. Не че някой сериозно пририта за едното евро, но въпроса бе строго принципен, а Лора със сапунисани очи чакаше решение на ситуацията. Местната Диди (означаващо на непалски Кака) закудкудяка напред назад, Лора все пак успя да дочака топлата вода преди тотално да бе замръзнала, а след това се завъртя лек скандал с неопределена тема, в който Чачи държеше високите фалцети и като че ли единственото, което не бе обсъдено бе бедственото положение на пакистанците след наводненията през Септември. Част от гостите на хижата също се включваха ни в клин ни в ръкав в разправията и след като бяхме наречени руски скандалджии и неблагодарници, всички частично мирясаха. След топла вечеря и четворка белот в която с Ицо претърпяхме громко поръжение от Андрей и Лора всички кротко заспаха. Само моята кашлица се увеличаваше прогресивно и нарушаваше тишината.



Ден три започна както обикновено към 6 сутринта. Вече бяхме посвикнали с ранното ставане и безбройните стъпала и няколкото хиляди очакващи ни до базовият лагер на Мача Пучре не ни плашеха. Приближавахме заснежените върхове, буйната зелена растителност взе да свършва малко над 3000 метра, като първо премина от цъфнали дръвчета до есенно-жълти цветове, а после съвсем изчезна. Бамбукът за моя изненада се срещаше на доста голяма височина, а храстите канабис си растяха на воля на всякъде, дори красяха дворовете на къщите и хижите. Почти по здрач, който по тия ширини и дължини започваше към 4:30 следобед, пристигнахме на базовият лагер на Мача Пучре който се намира на 3700 метра надморска височина. Върхът е забранен за изкачване, но това не бе попречило високо планинската хижа да вземе това име. Китарата бе с нас благодарение на помощта на Андрей и тази вечер, въпреки липсващият ми глас пораздвижихме духовете. Е и ракията помогна - запасите ни се оказаха сериозни. Тук изкарах една от най-неприятните си нощи. Настинката, лошата кашлица в комбинация със лека височинна болест и решението ни с Лора и Андро да станем и продължим нагоре в 4 сутринта, почти ме бяха лишили от сън.

Денят за нас тримата наистина започна в 4, докато другите кротко си спяха. Аз лично се чувствах ужасно, но стъпка по стъпка към 6 вече бяхме стигнали крайната си дестинация – базовият лагер на Анапурна. Изгревът си заслужаваше. Заснежените върхове които ни заобикаляха и издигаха до 7-8000 метра почервеняха под първите лъчи на изгряващото слънце. Андрей бе единствения смелчага да разпъне триногата и да улови красивия миг с фотоапарата. Ние с Лора крайно изтощени се мушнахме във столовата на една от хижите и се позатоплихме с по чаша две чай.



Час по-късно слънцето вече създаваше малко по-поносима атмосфера и ние също показахме носове навън. Не след дълго се появиха и останалите изтощени и несвикнали със височината. Бяхме на 4150 метра, което е горе долу границата при която човешкото тяло има нужда от аклиматизация, тъй като кислорода е едва 40% от този на морското равнище. Развяхме българският флаг вече постоплени и ободрени.





Нямахме много време за губене и след задължителните снимки поехме надолу. Движехме се с доста по-бърза крачка, въпреки че ни чакаха и няколко брутални изкачвания по обратният път. Силите ни се възвръщаха с намаляване на височината, а и бирата ставаше по-евтина. На шестият ден на обед вече бяхме обратно в цивилизацията или по-скоро в по-гъсто населения непалски свят. Покхара ни посрещна със слънце и студена бира, а ние отново не простихме на любимото кръчме унищожавайки по няколко стейка.

НЕПАЛ 2010 - Покхара, там горе при птиците

Ранното ставане не притесняваше явно никого, а и гладът за нови емоции ни разбуди рано. Стегнахме багажа. Чакаше ни дълъг ден с крайна цел Покхара - туристически град на около 180 километра западно от Катманду. Още преди пътуването бях подхвърлил в един от безбройните организаторски е-мейли, че ще купя китара за да е по-интересно по-нататъшното пътуване. Оказа се че задачата ми се улесни много след като, вечерният пазач-рецепционист, имаше една на разположение и само тормозеше отседналите туристи с музикалните си опити през нощта. Помолих го учтиво да ни я заеме за 2-те седмици, естествено срещу отплата, което бързо го убеди и китарата стана 9-тият член от групата ни.

Отвън ни чакаше микробусът. Решихме да вземем по едно кафе, което се оказа интересна и не много бърза процедура. Съвсем в близост до хотела имаше кафене и за наше щастие тъкмо го бяха отворили. Късметът ни обаче спря до тук. Първо собственикът започна да го благослови и освещава, сякаш го отваряше за първи път или гонеше духове на зли демони. Петнадесет минути по-късно след цялата тази церемония запитахме: „Еспресо?” „Yes”, след което извади от хладилника пластмасова бутилка с тъмна течност, внимателно разля в три чаши и доля с вода. Не знам дали аз не знаех какво е еспресо, но това тук изобщо не отговаряше на моята рецепта. След това приготвените смеси бяха претоплени на парата на кафе машината и след като си поръчахме и захар, по две огромни лъжици се изсипаха на дъното на всяка чаша, а новата напитка спокойно можеше да се нарече захар с кафе. Оказа се Нескафе, но нямахме много време за претенции, тъй , като вече бяхме загубили половин час. За капак на всичко Андро реши да си вземе сандвич от същото място и чашата на търпението му едва не преля, докато сръчният майстор режеше сиренето със хирургическа точност и скорост на костенурка.

Пътят от Катманду за Покхара се лъкатуши по склоновете на стръмният каньон на Река Трисули. Още с напускането на столицата се натъкнахме на здраво задръстване, което психически ни подготви за следващите десетки километри по пътните артерии на Непал. Последните седмици преди да тръгна следях предаване по телевизията за екстремни пътища по света. В тези серии се визираха 3-ма канадско-американски шофьори, които имаха задачата да оцелеят по едни от най-опасните друми в Химайската част на Индия. Рекламата на предаването показваше пътища, където на всеки пет минути някой загива и то не заради високи скорости, а заради тесни, неравни, хлъзгави пътища граничещи с пропасти и каменопади. За наш късмет дъжд нямаше, но останалото бе на лице. Хубавото бе, че се движехме бавно, даже почти никак, но разминаванията със многоцветните камиони и автобуси ни вдигаха адреналина дори и със скорост от 30 километра в час. Тук всеки шофираше така, че може да спре по всяко време, и може би заради това тройни и четворни изпреварвания по тесният път не водеха до сериозни инциденти.

Спукана гума или някоя по-тежка повреда се поправят направо на пътя, а спирането за тоалетна става директно на пътното платно поради липса на място в страни от пътя или просто за да те видят всички. Аз влизам, поне в Америка, в категорията на агресивните шофьори и дори и когато не съм зад волана трудно трая некадърни заплеснати шофьори. Тук обаче ме бе изпълнило такова спокойствие, примесено със страх и желание да оцелея, че направо се учудвах на нирваната на шофьорът ни с която посрещаше всички предизвикателства на пътя.



Малко преди обед, след като бяхме изминали цели 80 километра за около 4 часа, достигнахме началната точка на първият ни рафтинг по река Трисули. Сложихме бойните неупрени и маскирани като черни нинджи, тип тъмен балкански субект, се метнахме на един рафт и поехме няколко часово спускане под егидата на местен непалски водач. През шеги и закачки преминахме през няколко весели бързея, докато на най-неочакваното и сравнително лесно за преминаване място лодката се поддаде на въртящият момент на така нареченият „валяк” и всички се озовахме под нея. Бях пускал рафтинг няколко пъти, но обикновено все си оставах във, а не под лодката. Усещането е странно, различно, пулсът ти се ускорява, не толкова от вълнение, колкото от липса на въздух за момента. В крайна сметка бързеят не беше брутален и след като установихме че всички са живи и здрави и са на лице, трябваше да обърнем лодката и да продължим. На мен ми бе поставена бойната задача да спася едно две гребла плуващи не далеч от рафта. Стремглаво се втурнах след пластмасовите помагала и изгледах как рафта отплува по течението. Не че безвъзмездно ме оставиха като корабокрушенец в самотните води на реката, но трябваше да се насладя на спускането във бурни води само по една жилетка. За сметка на това не можах да спася нито едно гребло. Някъде между преобръщането и повторното ми качване в лодката се беше появил Чачи със спасителният каяк, но имаше още двама за доспасяване, та реших да не се възползвам от превоза.

В крайна сметка, след като гонихме Марчето 15 минути по скалите, тъй като бе отказала да влезе пак във водата сред шеги и закачки пак поехме по реката, този път без други гравитачни инциденти.

Отново в микробуса, задействахме и китарата и въпреки, че Марчето не одобри на 100% репертоара ми от песни с любовно-отмъстителен характер, настрението бе на шест, подпомогнато от бутилка хубаво уиски.

Пристигнахме в Покхара привечер. Успяхме за първи път да зърнем снежните Хималайски ридове под лъчите на залязващото слънце, както и снагата на Мача Пучре – свещенният горд исполин. Името му означава на местен език „рибя опашка”. Извисява се като един Матер Хорн на фона на хималайските си събратя и вдъхва респект сред всички, може би най-вече заради факта, че е забранен за изкачване и си остава неизпълнима мечета на алпинистите.

Още с влизането си в Покхара човек за малко забравя мръсотията и пренаселеността на Катманду. Търговската улица е широка, приятно подредена, а светлините на ресторантчетата предлагащи многонационална кухня придаваха на градчето едно по-цивилизовано курортно излъчване. Хотелът ни бе почти до езерото до което бе разположен града. Въпреки умората имахме още сили за хубава вечеря и бира разбира се. Към нас се присъединиха Гери и Давид. Гери е българка, която работи като пилот на парапланер. Дейвид е американец и той прави същото. Оказа се, че този район събира десетки търсачи на силни усещания, кой заради работа, кой заради развлечението. Гери бе и моят пилот на другият ден във висините над Покхара.

Най-после шанса да поспим по до късно, но аз се събудих още към 6, на вън бе мъгливо и облачно, лошо. В 7 и 8 положението не бе по-различно и бях почти се отказал от шанса за полет в хубав слънчев ден, но час по-късно сутрешната мъгла бе започнала да се надига и първите лъчи на слънцето се промъкнаха между облаците и скоро откриха синьото небе. Срещата с Гери бе към 9, а късметлиите за първи полет бяхме аз и Андро. За съжаление нямаше как всички (без водачите, които решиха да пускат пак рафтинг) да бъдем заедно, та ние с Андрей получихме доверието за първи полет с евентуален шанс за най-ясно време и потенциал за хубав снимки. Офисът на фирмата за която работеше Гери бе съвсем близо до хотелът. Натоварихме се около 15-20 души в микробусче събиращо не повече от 10, плюс всички параплани, които бяха качени на покрива. Там се качиха и част от пътниците, което съвсем не бе необичайно за Непал. Излитането става от стръмна поляна на хълм извисяващ се на 700-800 метра над града. Десетки параплани изпълниха небето за броени минути, въртейки се като разпръснати от вятъра глухарчета. Честно казано малко ме беше шубе и независимо че бях скачал и със бънджи и бях правил скайдайвинг нещо под лъжичката ме свиваше. Всичките ми притеснения се разсеяха бързо след като Гери със самочувствие на ветеран с 13 годишен опит ни вдигна във въздуха. На Андрей се падна един французин, който се представи доста добре, тъй като летеше повечето време над нас.





Не мога да опиша гледката на заснежените върхове, оризови тераси, синьото небе и къдравите облаци погледнати от птичи поглед. Усещах малко от оргазма на птиците за които тези пространства са дом и малко завиждах на Гери за професията й, хммм мнооого завиждах! Апаратът ми бе вързан за да не хвръкне самостоятелно под гравитачната сила и снимах доста, макар да ми се позавиваше свят поради факта, че издигането с парапланер ставаше със въртеливо движение при наличие на термика. Почти час си висяхме там горе. Хич не ми се слизаше, но първо не зависеше от мен, второ останалата част от групата чакаше своят ред. Лора почти бе решила да не лети, но след като ни видя какви сме ухилени и доволни бързо промени мнението си. Е после се оказа, че е повръщала след полета, но аз си мисля, че е било от щастие.









С Андро се завърнахме в хотела, където бяха Чачи, Ценко и Ицо. Всички се бяха насъбрали около следващото предизвикателство за деня – мотоциклетът. Аз тия превозни средства ги гледам малко със страх и почитание, главно поради факта, че се бях качвал не повече от 2-3 пъти в животът си на такова животно. Оказа се че да си вземеш мотор бе по-лесно от колкото да си купиш обувки. Трябваха няколко долара, самочувствие че можеш да шофираш и нещо което да оставиш като депозит, например шофьорска книжка (никой дори и не попита за нея). Аз бях с едни гърди пред Андрей, който щеше да се качи за първи път на мотор в животът си (или поне да кара такъв). Намерихме две отговарящи долу горе на непрофесионалните ни изисквания Ямахи, които ги даваше под наем момче от някакво чейндж бюро. Спазарихме цена от 7 долара за двата за половин ден и след няколко опита да ги запалим се изстреляхме в трафика. Аз забравих да попитам най-важното – къде се намира клаксонът на моят, но скоро намерих тази животоспасяваща джиджавка. Понавъртяхме километри през останалата част от деня, като накрая вече се чувствах в абсолютно свои води по улиците на града, дори и в ляво движещ се трафик. Имах шанса и доверието да возя и Лора и Рени и Чачи, след като неговият мотор се развали и го зарязахме при някакви полицаи до един мост. Определено след това рокерско изпълнение желанието да си взема мотор обратно в къщи стана голямо.


Аз и Ицо - Непалски Рокери

Останалата част от групата също бе привършила с полетите и рафтинга и решихме да се доверим на Гери за избора на мястото за вечеря, като местна с опит. Не сгрешихме ама въобще. Заведе ни във скатано заведение имащо духа на Боб Марли, Кърт Кубейн и Чегевара. Повечето му маси бяха разположени просто върху рогозки на земята със завидно удобни възглавници разхвърляни по тях. Кухнята бе хубава и евтина, музиката разпускаща изобщо релакс! Това ресторантче стана и едно от най-посещаваните от нас в Покхара, както и за цялото пътуване. Появиха се и още 1-2-ма българи кои работещи кои посещаващи Непал просто за купона. Късният сезон започващ тук през Октомври бе прекрасен вариант за работа и забавления след края на Българското лято.

Непал 2010 - Катманду

"Катманду"


Следващият полет бе "само" 6 часа разнообразени с бързо кацане в Дакха столицата на Бангладеш за товаро-разтоварване на пътници в стил автогара и след малко сън и две дози калории от пластмасови чинийки самолетът бавно и сигурно започна заходът си към летище Трибуван в Катманду. Първите ми усещания бяха за приликата му със старото Софийско летище, бледа светлина, тесни коридори, застоял въздух, а стените и таваните бяха декорирани с орнаменти, като на Тревненската автогара. Колкото и да не исках реших да сменя малко пари още на летището. Оказа се, че курса е доста по нормален от колкото курса на валута сменена на Софийското летище.

Платих си $40 долара за виза, чиято процедура бе сравнително бърза и незнайно защо ангажираща 4 души. Един взема парите, друг бие печат, трети събира бланките, които грижливо съм попълнил с въпроси, „Къде ?, Кога? За колко време?” и поради каква причина. Определено не влизах в категорията бизнес пътуване, но процедурите са си процедури. Явно и в Непал се търсеха всевъзможни средства и начини да се намалява безработицата, което се затвърди и след като на няколко пъти по-късно видяхме как с една лопата могат да работят едновременно двама, че и трима души. Взех си раницата и тръгнах към изхода. От всякъде се налепиха представители на местната таксиметрова индустрия, дебнещи за жертви като мен. Тук за съжаление направих и първата си голяма грешка. Само 5 минути след като излязох от летището вече се намирах във една трошка, която имах чувството, че след като ме остави ще я закарат да доизживява старините си в авто-моргата. Никакви табели, знаци или каквото и да е било че се намираш в такси. Явно факта че се движи (дори и с прибрани странични огледала), и има едно одеяло на което да седне „пътника” е достатъчно за да стигнеш от точка А до точка Б. Е трябва да знаеш и адреса, който в моят случай беше много точен : Хотел „Ред Планет” във квартала Тамел. „ А...знам го..” каза недоверчиво така нареченият таксиджия на развален английски, и за по сигурно си взе помощник явно да не реша да избягам, макар че не знам дали имах голям шанс. Тук установих за първи път грешката си. Не бяхме се разбрали за цена, а дори не си и помислях да видя отчитащ апарат. В крайна сметка след едно сравнително дълго пътуване по тъмни и разбити улици и след като през главата ми мина поне 10 пъти мисълта, че на дали изобщо ще стигна в цяло състояние до хотела стигнахме на тясна (мааалко по-светла) уличка и аз олекнах с $20 за комфортното превозване. Бях в крайна сметка щастлив, първо че съм цял и второ, че видях табелата на Хотел „Ред Планет” (Червената Планета). Часът беше към 11:30 вечерта местно време, а голяма заключена решетка затваряше входа към така нареченият хотел. Миг по късно обаче униформено лице (тип пазач) явно преценявайки, че отговарям на описанието турист носейки две раници (макар че минавах и за непалец) ми отвори вратата и на горния етаж се озовах на рецепцията. От вътре нещата изглеждаха доста по-обещаващо от колкото отвън. Чевръст непалец подскочи зад гишето и без да съм отронил и дума дори той изкрещя – „Булгария”. Явно бях очакван гост, което дори ме накара да се усмихна, след черните мисли в таксито. „Стая 204” каза на развален английски и ми бе връчен ключ с ключодържател 3 пъти по-голям от самият него. Трябваще да свикна с тези атрибути, тъй като по-късно по Хималайските хижи ключодържателите спокойно можеха да свършат работа и като дъска за рязане на суджук.

Влязох в стаята с мисълта, че поне един познат човек ще ми се метне на врата от радост, или от други сантиментални чувства, че и аз съм успял да се добера до тук. Едиственото нещо обаче което намерих беше неразопакована раница. Побързах да видя кой ще ми бъде съквартирант, и с радост установих по все още висящият етикет, че това е Лора. От нея обаче, както и от всички останали нямаше и следа. До накъде харесвах мистичността на ситуацията, като в ромах на Чейс, но дори и портиера-реципционист, подрънквайки на стара китара, само ми каза, че всички са излезли преди около 2 часа. След като видях и мобилният телефон на Лора оставен в стаята, надеждата ми да ги открия поне за момента, започна да се изпарява. Реших, че един горещ душ няма хич да ми навреди след 2 дни по самолети и летища и скочих директно в банята, която определено надмина очакванията ми. Малко след този хигиенен благодат дочух познатите гласове. Групата се беше появила. Тук може е би е момента да представя на бързо членовете и. Бяхме общо 8 души. Познавах само 2-ма. Съквартирантката Лора и Андрей. Останалите членове бяха Чачи – организаторът от Х-клуб, Мария (Марчето), също от организаторите. Те двамата бяха идвали и правили това пътуване предишната година, и като най-врели и кипели в Непалската действителност разчитахме на тях за всичко, и честно казано свършиха перфектна работа, за което съм им много благодарен. Другите бяха Ценко и Рени – семейство ветеринари от Тутракан (големи сладури) и Ицо, който частично беше член на Х-клуб.

Обратно в хотела, чувайки познати гласове слязох да се срещна с всички. Запознавания, прегръдки, радост, емоции. Пътуването вече започваше във пълната си сила. Май на никой не му се спеше, макар и изморени от пътуването, та част от групата се събрахме в нашата стая за споделяне на емоции от пътя и най-вече да се насладим на блага българска ракия. Всеки бе помъкнал завидни количества от този ценен еликсир, както и сериозно количество, луканки, пастърми, суджуци и други подобни кулинарни блага, които ни съпътстваха през целият път. Скоро умората взе превес и след като Лора след час и нещо канене и помотване с ужас установи, че водата е спряла, и то не само топлата, си остана некъпана, а тя (макар и идвайки само от Испания), бе прекарала 3 дни по летища и паланки и определено душът и бе неустоимо желание. Всички се опитахме да поспим, че ни чакаше дълъг ден,който трябваше да започне още в 7 сутринта на другият ден.

Не знам дали няколкото часа сън бяха достатъчни да погасят натрупаните емоции от пътуването, срещата с добри познати и изпитата ракия, но имахме набелязан план за деня и в 7 сутринта вече ни чакаше микробусче за старинният град Бакхтапур. Другарят организатор от местната агенция ни посрещна ведро и аз получих комплимент, че приличам на непалец, което можеше да ми е от полза, например ако знаех поне няколко думи на местният език. Групата ни се понесе по тесните, разбити улици на Катманду и сега за първи път можех да видя на светло къде се намирам.



Тук не е лошо лирически да се отклоня и да се опитам (ако е изобщо възможно) да опиша улиците, превозните средства или всичко това което се движи и е наречено Непалски трафик. Лявото движение е най-малкото объркващо нещо в този динамичен самонагаждаш се феномен. По разбитите улици се предвижва всичко което има поне две колела или два крака. Единственото правило е, че няма такова. Първата необходимост за да оцелееш в тази пътна битка е наличието на клаксон. Може би поради тази причина хората и животните са с най-малко облагодетелствани. Ако някой се сети да изобрети клаксон за пешеходци, определено би имал исторически бизнес успех в тази част на света. Клаксонът е жизнена необходимост. Не знам дали местните власти изискват да притежаваш шофьорска книжка за да управляваш каквото и да е превозно средство, но със сигурност изискват да знаеш къде се намира бибитката му. Лунната соната изпълнена от хилядите клаксони в неравномерен морзов код, носеща се неспирно по улиците и набиваща се в ушите и мозъка съобщава за изпреварване, пресичане, завиване, приближаване, отдалечаване или просто за привет, което напълно успяваше да запълни липсата на каквито и да е пътни знаци, маркировка и най-вече светофари. Всъщност за 18 дни видяхме цели два, които не работеха, а полицаи с дълги палки се опитваха да вкарат ред в безразборният поток от коли, мотоциклети, автобуси, рикши, крави и пешеходци и най-учудващото е, че някак си успяваха и цялата тази вълна от движещи се обекти се успяваше да достигне от точка А до точка Б почти без произшествия. Единственият инцидент на който бях свидетел за целият си престой бе в малко селце на път за рафтинга ни по реката Кали Гандаки, където моторист и спътникът му, носейки 4-5 метрова стълба побутнаха една баба опитвайки се да се промъкнат между нея и един автобус. Бабето падна, после бързо скочи и се поотупа. Мотористът обаче спря и за да не предизвика многострадално стълкновение на хора метна бабата на мотора в знак на съчувствена солидарност тръгна да я кара на някъде, а спътникът му със стълбата остана да чака. Тук мерната единица „една боя разстояние” бе прекалено голяма за да опише близостта с която се разминаваха превозните средства и всеки път когато към нас се бе насочил поредният автобус или камион всички се кръстехме и четяхме будистки моливи.

Пътуването по запрашените, почти асфалтирани улици на Катманду ми напомни носталгично разбитите улици по българските села и по-бедни квартали на големите градове. Тук обаче колорита, неподредеността и мръсотията надхвърляха с пъти нашите родни нескопосани пътни артерии, което почти хвърляше България в цивилизованият свят.



Стигнахме Бакхтапур. Почти веднага западният турист (този път и ние влизайки в тази категория) става мишена на местните търговци, пласьори, просяци или просто любопитни хорица особено на оживено туристическо място като това. Младо момче веднага предложи услугите си за гид-разводач из града, като цената от десет долара падна бързо на пет, след неизбежният пазарлък.



Бакхтапур е интересно място и на пръв поглед сравнително чисто в сравнение с останалата част на града. Старинни хиндуистки храмове изваяни от камък и дърво безмълвно наблюдават преминаващият поток от туристи и търговци в безвъзвратният летеж на времето. Няколко часа на дали са достатъчни да почувстваш древната осанка на града, но притичвайки от площад на площад, заглеждайки се по дърворезбите на кама сутра, безбройните изображения на хиндуистките богове, с лица на слонове, маймуни и всякакви други демонични същества, преследвани от улични търговци успяхме да убием няколко часа, през които нашият дълбоко посветен на задължението си гид явно съжаляваше, че се е захванал с нас за два пъти по-дълго време и на два пъти по-ниска цена. Установихме, че местното население, въвлечено по-някакъв начин в туристическата индустрия знае английски поне до толкова до колкото може да върви пазарлъка. Доста умело им се отдаваха въпроси като „Как се казваш”, „ От къде си”, при което често след отговора България, някои дори започваха да подхвърлят развалени изречения на руски, което събуждаше скрити в нас чувства към братският нам народ и език. Туриста в цял свят е считан за машина на пари, тук това съвсем не прави изключение. Доста отдавна съм се отрекъл от стандартният туризъм в стил билетче-снимка-сувенир. Тук за съжаление извървяхме една такава утъпкана туристическа магистрала, но местата определено бяха нещо ново за новопристигналите ни очи, а натуралността на всичко разсейваше чувството на музейна обиколка. Тук всяко място те кара да участваш във битието му и разказва само за себе си много повече от колкото някой разводач или брошура.











Завърнахме се в Катманду и се отправихме към Голямата Ступа. Ступата е свещен Будистки монумент, представляващ куполовидна структура с размери от тези на малък камък, до сграда с големината на храм-паметникът Александър Невски. Тази бе определено голяма и величествена. Множество монаси и поклонници сноват в кръг въртейки молитвените колела-барабани, отправяйки своите молитви и желания към Буда сред благовонни аромати и стотици туристи. Хиляди многоцветни знаменца украсяват комплекса с изписани по тях молитви, а кофи с боя се въртяха из въздуха и дооцветяваха ступата в искрящи цветове.



Седнахме за обед в ресторантче на покрива на една сграда с хубава гледка към ступата и планините. Заснежените хималайски върхове за съжаление не се виждаха от тук. Първата среща с местната бира с непредсказуемото име „Еверест” беше приятна, а и размерът на бутилката от 640 милилитра (точно два пъти по-голям от американските си събратя) вдъхваше доверие и предразполагаше за дълготрайни взаимоотношения.

Следващата ни спирка за деня беше интересно и странно място – погребалният комплекс Пашупатинатх (не се и опитах да го произнеса). Тук отново билетът за вход е 10 пъти по скъп за туристи от колкото за местни, което си е един вид отмъщение на всевишния за подобното ни отношение към чуждите туристи в България преди години, че и сега. Фактът че по-рано през деня бях оприличен на Непалец не ми помогна много за да мина по тарифата за местни (предполагам камерата ми за хиляда и кусур долара ме издаваше). Мястото определено е различно и не се вписва в стандартния стереотип на туристическа атракция. Тук се изгарят труповете на умрелите и то съвсем пред погледите на опечалени и туристи. Комплексът е разделен на части и в зависимост от хората, кастовата им принадлежност и заможност (докато са били сред живите) – услугите се прилагат на различни места и в различни условия. Явно и по пътя към отвъдното всичко има своята цена и приоритети. Прахта от умрелите се разнася по многоцветната, мръсна река, димът кръжи наоколо и създава още по-подтискаща атмосфера, което съвсем не пречи на десетки маймуни, просяци, крави и хиндуистки поклонници (аз ги нарекох артисти) да поддържат съжителство в тази атмосфера.


Комплексът "Пашупатинатх"


Церемония по кремация

Хиндуистките поклонници-артисти са друго интересно явление. Шарените им одежди и многоцветният грим привличат вниманието на туриста-жертва, но дори и най-беглият опит за снимка те посреща с протегната ръка просеща за някоя пара, което някак ми напомни за булеварда на славата в Холивуд, където картинката е почти идентична, единствено развиваща се в малко по–цивилизованият свят. В най-лошият случай артистите те маркират с точка на челото, наречена "тилака" даваща щастие, символизираща третото всевиждащо око отварящо вратите към медитация и духовно просветление. Тук вече нямаш избор и спонсорираш безвъзвратно местният маскарад.


Хинду "Актъорите"

Хубаво е човек да се докосне и разбере древните, източни учения, философията на будистите и скромните им, но възвишени разбирания за живота, вселената и всичко останало, но тук както и почти на всякъде другаде по света, религията се е превърнала в местна атракция и средство за припечелване, за което бихме могли да виним само и единствено себе си.

Първият ден в Катманду и в Непал определено ни зареди с много емоции. Групата се опозна набързо и букетът от индивидуалностите ни предразполагаше към интересно пътуване. Още този съвсем първи ден ни сблъска и с друг един неизбежен елемент от местната култура, който щеше да ни съпътства през целият път – пазаруването или по-скоро пазаренето. Турция е единствената съседна на България държава в която още кракът ми не е стъпвал и може би за това нямах много опит и самочувствие в ритуала на спазаряване. Някой казват, че това или го имаш или не. Аз съм по–скоро от ощетените, но тук в Непал посъбрах малко опит. За предстоящият ни Хималайски трекинг ни бяха нужни някои придобивки, които бяхме решили да набавим от местният пазар. Тук имаше и от пиле мляко в областта на алпинизма, къде във вид на оригинални, къде не чак толкова стоки, но за цени почти 5 пъти по-ниски от тези в Европа или Щатите човек можеше да бъде горд притежател я на пухен чувал, я на някое якенце, обувки или каквото ти душа пожелае. Ние направихме оборот предимно на чували и пухени якета мислейки за студа в планината. Чачи нашият водач, явно имайки опит от предната година, а и от всякакви други пътувания по разноцветни дестинации по света се изявяваше най-умело във изкуството на пазаренето, успявайки да смъкне цените с почти 70%. Аз се сдобих с пухенка за $30 (струваща поне $150 в Америка), пак не без помощта на Чачи.

Бродейки по пъстрите търговски улици на квартала Тамел, в който се намираше и нашият хотел, с Лора и Ицо попаднахме на уличен фестивал. Какъв по-добър начин да усетиш местните нрави от музиката и танците им. Млада двойка кършеше снага под ритъма на силна фолклорна музика. Заехме бързо места на масата на едно кафе, което беше съвсем до сцената и пийвайки кафе и коктейли убихме няколко часа в тази интересна атмосфера. Музиката, както може и да се предположи, беше смесица от индийско-китайски ритми. С две думи хареса ми сладникавата комбинация от тези две музикални школи. Втората част на концерта бе изпълнението на музикална група от 5-6 души включваща комбинация от духови, струнни и ударни инструменти. Почти два часа продължиха изпълненията в стил буда бар, което вкара достатъчно настроение на няколко местни младежа да заподскачат пред сцената, сякаш бяха на концерт на най-любимата група в животът си. Интересно беше, че танцуващите бяха само момчета. Не бях останал с впечатление, че тук жените и момичетата се третират със строгостта на мюсюлманските разбирания за половото разделение. Все пак в Непал мюсюлманите за разлика от Индия и Бангладеш, почти липсват, но явно или свенливостта или други културни предразсъдъци спираха девойките да се отпуснат под ритмите на музиката, за разлика например от своите връстнички в родна България, които безстрашно развяват нежни снаги под ритмите на чалгата. Към края на еуфорията танцуващите бяха и от двата пола, но само заради включването на няколко туристки в това число и Лора, която сияеше от радост. Все пак бяхме ваканция, и то на място което спокойни бих описал, като Хипарският рай за западняка. Тук се чувстваш в друг свят, където времето няма особенно значение, дрехите и грима задоволяват единствено собствената ти нужда от спокойствие и медитация, а хората на пръв поглед изглеждат приятни и добронамерени.

Вечерта завърши с обилна вечеря във двора на претъпкан от туристи ресторант в близост до хотела. Ток в хотела нямаше, но за сметка на това имахме по-голям късмет с водата за къпане.

Непал 2010 - На път през Хонг Конг

"Пътят"

Последният ден преди дълга отпуска винаги е подчинен поне на 3 правила:

1. Всеки иска нещо в последният момент
2. Времето минава бързо, а остават още 100 неща за дооправяне.
3. Всичко останало се свежда до първите две точки.

Този ден не бе по-различен. Колкото и да се опитвах да се настроя на мисълта, че същата тази вечер започва едно интересно пътуване, малките неща в работата все още ме държаха в малко напрежение. След само 40 минути закъснение хлопнах врата на офиса ми, която не мисля, че щеше да ми липсва през следващите 3 седмици и се отправих в къщи за да дооправя почти нареденият багаж. Колкото и всичко да беше почти подредено 2-те раници бяха готови за път чак в последният момент. Часът беше едва 6 вечерта, а полетът ми беше час и половина след полунощ. Сибин трябваше да ме закара до летището, но преди това имахме малък план-програма. Предстоеше да гледаме пред сезонен баскетболен мач и то на живо - Лейкърс срещу Юта. Бях успял да взема 6 безплатни билета за мача и заедно с още двама приятели, мой колега и синът му се насладихме на загубата на Лейкърс...(поне аз). Другите на дали. Оставащите 4-5 часа преди полета бяха достатъчни за 2 чаши вино на изпроводяк при Марияна и Марти, където си казахме чао и малко преди полунощ вече чеквах багажа за Непал.

Нямам много любими летища и определено международният терминал Том Брадли на Лос Анджелисткото летище не е от тях. Объркан, скучен и за капак на всичко липса на всякакви магазинчета и ресторантчета след скенерите. Бързо (след 2 ненужни обиколки по етажите) намерих гейта си. Нямаше как да го пропусне човек. Джавкането на китайски се процеждаше през ушите ми от далеко, а за сметка на възможността да му се наслаждавам в следващите часове, почти нямаше и място за сядане. Явно трябваше да свиквам с мисълта, че отивам на място където всичко това ще е твърде нормално и обичайно.

Качването в самолета, беше изпитана процедура в следният ред, бизнес и първа класа, инвалиди, майки с деца, кой да е с деца, позакъснели от първа класа, чак после идва реда на простосмъртните като мен и за щастие (понеже бях на един от последните редове) имах шанса да се намъкна с първата група икономични туристи. Късметът ми свърши до тук. Оказах се на средната седалка между една двойка американци, които ме помолиха да седна до прозореца. Естествено се съгласих, знаейки че следващите почти 15 часа полет щяха да бъдат през тъмната страна на земята и единствената възможна гледка през прозореца щеше да е само мракът. Скоро след излитането установих, че на новото ми място до прозореца с идеална гледка към нищото в тъмнината, слушалките или по скоро джакът за тях не работи. След няколко опита на стюарда да поправи тази нередност, включващи 3 смени на слушалките и 2 рестартирания на системата, бях учтиво преместен почти най-отпред. Еуфорията ми беше двойна, защото вече можех да изгледам някой друг филм, а и точех зъби да изляза сравнително бързо от самолета, когато установих, че ръчният ми багаж бе останал отзад. Поне убих 3-4 часа във филми и музика. Интересно бе че след като самолета излетя към 2 през ноща, час по-късно стюардите се втурнаха да сервират храна. Бях далеч от мисълта, че всички пътници бяха гладували целият предишен ден, само и само да се насладят на претопленият в пластмасови чинийки полу-готов буламач, но явно процедурата си беше процедура, а повечето незаспали пътници кротко си изядоха поднесените им порции. Мен ми беше вече лошо, може би най-вече заради 2-те големи бири и няколко чаши вино преди полета (на гладен стомах). Храната от пластмасовите чинийки никак не подобри положението и това което си мислех, че ще ме застигне чак нейде из Непал, вече беше реалност. Трудно е да обясниш 15 часов полет. Малко сън, храна, филм, задремване, съседа хърка, съседа си е сложил крака върху твоя, също и ръката, пак филм, храна, съседката иска да отиде до тоалетна, пак храна....изобщо скука.

Час преди кацане се завърнах тържествено на първоначалното си място до прозореца (на почти последния ред), което този път беше възнаградено с не лоша гледа към наближаващият Хонг Конг. Тук за първи път взех да усещам, че наистина съм уволнявка във ваканция. Хонг Конг (както и Непал) ми бяха мечта отдавна, която бавно и прогресивно се осъществяваше. Трябваше да се насладя максимално на целият този букет от емоции, така че със една голяма усмивка и много търпение кацнах за първи път на Азиатска земя.



"Хонг Конг"

За Хонк Конг бях чел достатъчно и имах план за следващите 11 часа (които ми оставаха до следващият полет за Катманду). Нямаше много време за губене и стремглаво (след 20-те минути чакане за излизане от самолета) се впуснах към града. Минаването на митниците беше бърза и лесна задача. Ползвах за първи път новоиздаденият ми Американски паспорт. Метрото стига за 25 минути до острова срещу $13 (100-хонконгски). Оказа се че има и 4 пъти по евтин вариант, който отнема само 20 минути повече, но това го приложих едва при престоят ми на връщане от Непал. Самото пътуване с метрото е предимно над земята и разкрива още от самото си начало многобройни квартали от десетки небостъргачи, наблъскани в групи по 10-20 и сместени в такава близост един до друг, че дори е трудно да видиш между тях. Явното ограничение от малката територия, беше развило жилищното строителство във вертикална посока и макар всичко това да изглеждаше грандиозно и впечатляващо на пръв поглед през окото на новопристигналият турист, на дали местните обитатели бяха на същото мнение, особено ако не дай си боже им спре тока и трябва да се изкачат до 38-ят етаж пеш, макар за сметка на това да имат привилегията да поискат на съседа си от съседният блок на близък етаж пакетче захар или сол и той без никакви проблеми да го подхвърли през терасата.



Метро станцията Хонг Конг е огромна и грандиозна (е не чак толкова колкото Софийската гара). Десетки ескалатори свързват 2-те нива на метрото със 3-те нива на улиците, пристанището, куп магазини и бизнес центрове. И макар, че всичко е и на английски и имах 3 карти на района ми отне 15 минути да се ориентирам къде съм и на къде трябва да тръгна. Сутрешните часове бяха обсипали улиците със забързани минувачи, повечето прилежно изтупани във бизнес облекло. Трафикът от хора беше почти сравним със трафикът от коли по магистралите на Лос Анджилис. Мостове и виадукти пресичат забързаните булеварди и улесняват доста предвижването на два крака в този мравуняк от коли хора и високо етажни сгради. Един ескалатор дори свързваше над 6 улици, като предлагаше хубава гледка на забързаният град от високо. Беше едва 9 сутринта, но влагата се процеждаше на всякъде.



Първата ми цел беше небезизвестният Виктория Пийк (Връх Виктория). Тук навигацията ми удари на камък заради имената на улиците, а и всички запитвания към местни люде на къде да вървя бяха посрещани със замислени и учудени погледи сякаш бях попитал за пътят към Айфеловата кула или Тадж Махал. В крайна сметка моят картографско-навигационен нюх ме закара на точното място и то в подходящото време. Тълпите туристи още не бяха напъплили и имах рядката възможност да се насладя на гледките от кулата на върха почти сам. А те бяха впечатляващи. Дори и Ню Йоркският Манхатън, бивайки най-забележителният скай-лайн в Америка отстъпваше на тази гора от небостъргачи стигащи до където ти стига погледът.



Следващите няколко часа къде пеша, къде с трамвай успях да се слея за малко с духа на града обсипан с изрядно подредени бизнес центрове, конкурирайки се с тези в Лондон и Ню Йорк, малки но красиви паркове, като малки джунгли всред гората от небостъргачи, както и бедни квартали показващи може би същинският Хонг Конг и въпреки западният си облик напомняха, че все пак това е Китай. Аз точно това исках да видя и усетя. И мисля че за времето което имах частично успях, особено след като реших да пооправя не много добре чувстващият си стомах със възможно най-предизвикателната улична храна която видях. Харесах си няколко неизвестни за мен кулинарни обекта набучени на малки шишове. Процедурата по приготвянето им включваше запържването им във вряло олио и поръсването им със лют, не крайно лош сос. Определено този мой обяд беше доста по-вкусен от колкото изглеждаше и в крайна сметка дори се почувствах по-добре. Явно поговорката клин клин избива имаше приложение и на местна почва.



Хванах ферибота към сушата – Ковлун. Билетчето е само 30 цента, колкото струва и това за трамвая. От Ковлун се вижда самият Хонг Конг във истинската му светлина, особено вечер, макар аз да нямах този шанс. Пообиколих по крайбрежието. Тук се намира така наречената Алея на звездите, местен вариант на Холивудската, макар тази дори и по къса да ми хареса много повече. Оставаха няколко часа до следващият самолет и поради факта, че дори не бях проверил дали полетът ми не беше променен или отменен трябваше да поемам обратно към летището проправяйки си път през пазари, строежи и най-вече сред интересни хора.


Хонг Хонг


Алеята на звездите


Статуя на Брус Лии

МИГ ОТ БЕЗВРЕМИЕТО

Среща с Володя Сорокин – пътешественик и гражданин на света

„ Мамо ...искам кон!”, ....”Защо Володя?” - За да обиколя света!”


„Седях зад тъжния прозорец и гледах сиви лица, загърнати във дебели безцветни шуби да пресичат улицата запътени към поредният си сив работен ден и се питах „ Искам ли да бъда като тях....?” Така започва Владимир (Володя) Сорокин своя разказ за детските си години в родният си град Куйбишев (днешна Самара) в Русия опитвайки се да отговори с прости думи на въпросът ни – „Защо?”. Поглажда побелялата си брада и коса които не са виждали бръснач и ножица от 4 месеца, усмихва се приятелски и отпива чаша вино. Сините очи са честни и откровени. Радва се на кратката топлота която можем да му предложим. Та нали и ние сме имигранти, биейки се в гърдите, че сме граждани на света, уж знаейки какво е да си далеч от всичко близко и родно, но накрая разбираме, че просто сме закотвени на далечно място и ни липсва нещо много силно....свободата да сме самите себе си.



„Нямам кола, нямам къща и вила, но имам целият свят!” 16 години, 60 000 километра и 64 страни са изградили простата философия на Володя – да се наслаждава на всеки миг без часовник и без календар. Отдавна не се радва на материалните неща и макар да му липсва малко топлината на любимите му жена и дъщеря, движещата сила да бъдеш сам господар на времето и пространството го тласка напред към далечното и непознатото.
Володя е тук в Лос Анджелес на път за Аляска. Пътуването му е започнало преди 4 месеца и половина в столицата Уошингтън ДиСи. Изминава по 100-на километра на ден с минимален бюджет и с голяма усмивка – „Всеки ден съм като на война! Колите прелитат покрай мен като снаряди, а малките камъчета, стъкла и други отломки по пътя са като куршуми, но господ е с мен!” Всеки ден започва със молитва – Псалом 90, овесена каша и чай. „ Това което ме радва най-много е да виждам как всеки ден изгрява слънцето, да слушам природата, да наблюдавам като малките деца онези неща които ние възрастните не забелязваме.” Видео Камера, фотоапарат, диктофон и бележник са неразделна част от 40 килограмовия багаж окачен по колелото марка „ДРАГ”. „ Всичките ми велосипеди са били български.... Първото (още го пази) с което стигнах до Австралия беше БАЛКАН, но със френски скорости и елементи. Това което беше френско се въртеше, а това което беше българско не!”-шегува се Володя. Първата видео камера - Панасоник е била предоставена от Атлантическият клуб от самият Соломон Паси. Володя има 16 филма и е издал 2 книги, но в България трудно намира реализация на своето творчество. Сега търси шансa си в Америка. Има зелена карта и иска да стане гражданин и на тази държава и то точно в Аляска, територия някога притежавана от Русия. „Искам да направим шоу със Сара Пелин”, казва закачливо пътешественика. След два дни има среща с оператори от Дискавъри Ченъл, които са го спрели случайно на улицата в Лос Анджелис. Дано има късмет с Холивудската си мечта, защото го заслужава. Володя има две висши образования, работил е като режисьор в България и разбира занаята. „ Исках да стана режисьор и в Америка, но разни други като Спилсбърг и Камерон малко ме бяха изпреварили, а не знам добре и езика”. Жена му е българка- Лили, срещат се в Русия. Преди 4 месеца е станал дядо. Иска да се върне поне за малко при тях да поглези внука, но мечтата му е да обикаля Средиземно Море с малка яхта или да продължи около света с мотор. Володя е на 58 години, но е сигурен, че ще живее поне до 90 и не иска да губи никакво време. „Искам да живея сега!” В България купува първият си велосипед когато е бил на 28 години и започва своите пътешествия, като обикаля България по случай 1300 години от създаването й, изминавайки 1300 километра за 15 дни. Следва обиколка на Балканите, пак обиколка на България по цялата и периферия, после следват Азия, Австралия, Европа, Африка, Северна Америка. Не е бил единствено в Южна Америка, където е бил убит негов приятел пътешественик. Историите следват една след друга, и звучат сякаш са приказки от далечни светове. „Хората на всякъде са еднакви, колкото повече пътувам толкова повече добрина виждам по света. Най-щастливи са хората в най-бедните държави”.



Да си пътешественик не е лесна професия. Едвам се отърва от 4-та степен на малария в Африка, блъскан е от коли в Тайланд и Атланта, бил се е с маймуни, събуждал се е при крокодили. Но вярата му в бог и в добротата са го пазили от злини. „След месец по горите заприличвам на Маугли и всичко живо се страхува от мен” подхвърля с усмивка Володя.
На 42 годишна възраст поставя жена си пред дилемата „ Или ще се самоубия, или ще се пропия, или ще тръгна с велосипед към Австралия”. Оставяйки собствената си съпруга без много избор започва първото си голямо пътуване през Азия към Австралия и обратно. След това издава и първата си книга „До Австралия за един долар” .
Интересен човек е Володя и скромен. Седим и си пийваме бира, историите са безкрайни и все по–интересни. Замисляш се кое е най-важно в живота, това което ТРЯБВА да направиш или това което ИСКАШ. Володя е примерът за второто и въпреки, че пътят е труден, пълен с много лишения и премеждия, той гони мечтите си, като малко дете хвърчило и не иска да порасне. „Важното е да следваш мечтите си, независимо какви са те!”



Разделя ме се като стари приятели. Аз се качвам в хубавата си колата и се прибирам в уютният си дом, а той продължава по пътя на мечтите си с велосипед а домът му е целия свят. Мисля си ...”И аз искам някой ден да стана Гражданин на Света!”, а Володя казва.....”Важното е само да се решиш”.

Повече за него и неговите пътешествия:

www.volodiasorokin.com