Непал 2010 - Катманду

"Катманду"


Следващият полет бе "само" 6 часа разнообразени с бързо кацане в Дакха столицата на Бангладеш за товаро-разтоварване на пътници в стил автогара и след малко сън и две дози калории от пластмасови чинийки самолетът бавно и сигурно започна заходът си към летище Трибуван в Катманду. Първите ми усещания бяха за приликата му със старото Софийско летище, бледа светлина, тесни коридори, застоял въздух, а стените и таваните бяха декорирани с орнаменти, като на Тревненската автогара. Колкото и да не исках реших да сменя малко пари още на летището. Оказа се, че курса е доста по нормален от колкото курса на валута сменена на Софийското летище.

Платих си $40 долара за виза, чиято процедура бе сравнително бърза и незнайно защо ангажираща 4 души. Един взема парите, друг бие печат, трети събира бланките, които грижливо съм попълнил с въпроси, „Къде ?, Кога? За колко време?” и поради каква причина. Определено не влизах в категорията бизнес пътуване, но процедурите са си процедури. Явно и в Непал се търсеха всевъзможни средства и начини да се намалява безработицата, което се затвърди и след като на няколко пъти по-късно видяхме как с една лопата могат да работят едновременно двама, че и трима души. Взех си раницата и тръгнах към изхода. От всякъде се налепиха представители на местната таксиметрова индустрия, дебнещи за жертви като мен. Тук за съжаление направих и първата си голяма грешка. Само 5 минути след като излязох от летището вече се намирах във една трошка, която имах чувството, че след като ме остави ще я закарат да доизживява старините си в авто-моргата. Никакви табели, знаци или каквото и да е било че се намираш в такси. Явно факта че се движи (дори и с прибрани странични огледала), и има едно одеяло на което да седне „пътника” е достатъчно за да стигнеш от точка А до точка Б. Е трябва да знаеш и адреса, който в моят случай беше много точен : Хотел „Ред Планет” във квартала Тамел. „ А...знам го..” каза недоверчиво така нареченият таксиджия на развален английски, и за по сигурно си взе помощник явно да не реша да избягам, макар че не знам дали имах голям шанс. Тук установих за първи път грешката си. Не бяхме се разбрали за цена, а дори не си и помислях да видя отчитащ апарат. В крайна сметка след едно сравнително дълго пътуване по тъмни и разбити улици и след като през главата ми мина поне 10 пъти мисълта, че на дали изобщо ще стигна в цяло състояние до хотела стигнахме на тясна (мааалко по-светла) уличка и аз олекнах с $20 за комфортното превозване. Бях в крайна сметка щастлив, първо че съм цял и второ, че видях табелата на Хотел „Ред Планет” (Червената Планета). Часът беше към 11:30 вечерта местно време, а голяма заключена решетка затваряше входа към така нареченият хотел. Миг по късно обаче униформено лице (тип пазач) явно преценявайки, че отговарям на описанието турист носейки две раници (макар че минавах и за непалец) ми отвори вратата и на горния етаж се озовах на рецепцията. От вътре нещата изглеждаха доста по-обещаващо от колкото отвън. Чевръст непалец подскочи зад гишето и без да съм отронил и дума дори той изкрещя – „Булгария”. Явно бях очакван гост, което дори ме накара да се усмихна, след черните мисли в таксито. „Стая 204” каза на развален английски и ми бе връчен ключ с ключодържател 3 пъти по-голям от самият него. Трябваще да свикна с тези атрибути, тъй като по-късно по Хималайските хижи ключодържателите спокойно можеха да свършат работа и като дъска за рязане на суджук.

Влязох в стаята с мисълта, че поне един познат човек ще ми се метне на врата от радост, или от други сантиментални чувства, че и аз съм успял да се добера до тук. Едиственото нещо обаче което намерих беше неразопакована раница. Побързах да видя кой ще ми бъде съквартирант, и с радост установих по все още висящият етикет, че това е Лора. От нея обаче, както и от всички останали нямаше и следа. До накъде харесвах мистичността на ситуацията, като в ромах на Чейс, но дори и портиера-реципционист, подрънквайки на стара китара, само ми каза, че всички са излезли преди около 2 часа. След като видях и мобилният телефон на Лора оставен в стаята, надеждата ми да ги открия поне за момента, започна да се изпарява. Реших, че един горещ душ няма хич да ми навреди след 2 дни по самолети и летища и скочих директно в банята, която определено надмина очакванията ми. Малко след този хигиенен благодат дочух познатите гласове. Групата се беше появила. Тук може е би е момента да представя на бързо членовете и. Бяхме общо 8 души. Познавах само 2-ма. Съквартирантката Лора и Андрей. Останалите членове бяха Чачи – организаторът от Х-клуб, Мария (Марчето), също от организаторите. Те двамата бяха идвали и правили това пътуване предишната година, и като най-врели и кипели в Непалската действителност разчитахме на тях за всичко, и честно казано свършиха перфектна работа, за което съм им много благодарен. Другите бяха Ценко и Рени – семейство ветеринари от Тутракан (големи сладури) и Ицо, който частично беше член на Х-клуб.

Обратно в хотела, чувайки познати гласове слязох да се срещна с всички. Запознавания, прегръдки, радост, емоции. Пътуването вече започваше във пълната си сила. Май на никой не му се спеше, макар и изморени от пътуването, та част от групата се събрахме в нашата стая за споделяне на емоции от пътя и най-вече да се насладим на блага българска ракия. Всеки бе помъкнал завидни количества от този ценен еликсир, както и сериозно количество, луканки, пастърми, суджуци и други подобни кулинарни блага, които ни съпътстваха през целият път. Скоро умората взе превес и след като Лора след час и нещо канене и помотване с ужас установи, че водата е спряла, и то не само топлата, си остана некъпана, а тя (макар и идвайки само от Испания), бе прекарала 3 дни по летища и паланки и определено душът и бе неустоимо желание. Всички се опитахме да поспим, че ни чакаше дълъг ден,който трябваше да започне още в 7 сутринта на другият ден.

Не знам дали няколкото часа сън бяха достатъчни да погасят натрупаните емоции от пътуването, срещата с добри познати и изпитата ракия, но имахме набелязан план за деня и в 7 сутринта вече ни чакаше микробусче за старинният град Бакхтапур. Другарят организатор от местната агенция ни посрещна ведро и аз получих комплимент, че приличам на непалец, което можеше да ми е от полза, например ако знаех поне няколко думи на местният език. Групата ни се понесе по тесните, разбити улици на Катманду и сега за първи път можех да видя на светло къде се намирам.



Тук не е лошо лирически да се отклоня и да се опитам (ако е изобщо възможно) да опиша улиците, превозните средства или всичко това което се движи и е наречено Непалски трафик. Лявото движение е най-малкото объркващо нещо в този динамичен самонагаждаш се феномен. По разбитите улици се предвижва всичко което има поне две колела или два крака. Единственото правило е, че няма такова. Първата необходимост за да оцелееш в тази пътна битка е наличието на клаксон. Може би поради тази причина хората и животните са с най-малко облагодетелствани. Ако някой се сети да изобрети клаксон за пешеходци, определено би имал исторически бизнес успех в тази част на света. Клаксонът е жизнена необходимост. Не знам дали местните власти изискват да притежаваш шофьорска книжка за да управляваш каквото и да е превозно средство, но със сигурност изискват да знаеш къде се намира бибитката му. Лунната соната изпълнена от хилядите клаксони в неравномерен морзов код, носеща се неспирно по улиците и набиваща се в ушите и мозъка съобщава за изпреварване, пресичане, завиване, приближаване, отдалечаване или просто за привет, което напълно успяваше да запълни липсата на каквито и да е пътни знаци, маркировка и най-вече светофари. Всъщност за 18 дни видяхме цели два, които не работеха, а полицаи с дълги палки се опитваха да вкарат ред в безразборният поток от коли, мотоциклети, автобуси, рикши, крави и пешеходци и най-учудващото е, че някак си успяваха и цялата тази вълна от движещи се обекти се успяваше да достигне от точка А до точка Б почти без произшествия. Единственият инцидент на който бях свидетел за целият си престой бе в малко селце на път за рафтинга ни по реката Кали Гандаки, където моторист и спътникът му, носейки 4-5 метрова стълба побутнаха една баба опитвайки се да се промъкнат между нея и един автобус. Бабето падна, после бързо скочи и се поотупа. Мотористът обаче спря и за да не предизвика многострадално стълкновение на хора метна бабата на мотора в знак на съчувствена солидарност тръгна да я кара на някъде, а спътникът му със стълбата остана да чака. Тук мерната единица „една боя разстояние” бе прекалено голяма за да опише близостта с която се разминаваха превозните средства и всеки път когато към нас се бе насочил поредният автобус или камион всички се кръстехме и четяхме будистки моливи.

Пътуването по запрашените, почти асфалтирани улици на Катманду ми напомни носталгично разбитите улици по българските села и по-бедни квартали на големите градове. Тук обаче колорита, неподредеността и мръсотията надхвърляха с пъти нашите родни нескопосани пътни артерии, което почти хвърляше България в цивилизованият свят.



Стигнахме Бакхтапур. Почти веднага западният турист (този път и ние влизайки в тази категория) става мишена на местните търговци, пласьори, просяци или просто любопитни хорица особено на оживено туристическо място като това. Младо момче веднага предложи услугите си за гид-разводач из града, като цената от десет долара падна бързо на пет, след неизбежният пазарлък.



Бакхтапур е интересно място и на пръв поглед сравнително чисто в сравнение с останалата част на града. Старинни хиндуистки храмове изваяни от камък и дърво безмълвно наблюдават преминаващият поток от туристи и търговци в безвъзвратният летеж на времето. Няколко часа на дали са достатъчни да почувстваш древната осанка на града, но притичвайки от площад на площад, заглеждайки се по дърворезбите на кама сутра, безбройните изображения на хиндуистките богове, с лица на слонове, маймуни и всякакви други демонични същества, преследвани от улични търговци успяхме да убием няколко часа, през които нашият дълбоко посветен на задължението си гид явно съжаляваше, че се е захванал с нас за два пъти по-дълго време и на два пъти по-ниска цена. Установихме, че местното население, въвлечено по-някакъв начин в туристическата индустрия знае английски поне до толкова до колкото може да върви пазарлъка. Доста умело им се отдаваха въпроси като „Как се казваш”, „ От къде си”, при което често след отговора България, някои дори започваха да подхвърлят развалени изречения на руски, което събуждаше скрити в нас чувства към братският нам народ и език. Туриста в цял свят е считан за машина на пари, тук това съвсем не прави изключение. Доста отдавна съм се отрекъл от стандартният туризъм в стил билетче-снимка-сувенир. Тук за съжаление извървяхме една такава утъпкана туристическа магистрала, но местата определено бяха нещо ново за новопристигналите ни очи, а натуралността на всичко разсейваше чувството на музейна обиколка. Тук всяко място те кара да участваш във битието му и разказва само за себе си много повече от колкото някой разводач или брошура.











Завърнахме се в Катманду и се отправихме към Голямата Ступа. Ступата е свещен Будистки монумент, представляващ куполовидна структура с размери от тези на малък камък, до сграда с големината на храм-паметникът Александър Невски. Тази бе определено голяма и величествена. Множество монаси и поклонници сноват в кръг въртейки молитвените колела-барабани, отправяйки своите молитви и желания към Буда сред благовонни аромати и стотици туристи. Хиляди многоцветни знаменца украсяват комплекса с изписани по тях молитви, а кофи с боя се въртяха из въздуха и дооцветяваха ступата в искрящи цветове.



Седнахме за обед в ресторантче на покрива на една сграда с хубава гледка към ступата и планините. Заснежените хималайски върхове за съжаление не се виждаха от тук. Първата среща с местната бира с непредсказуемото име „Еверест” беше приятна, а и размерът на бутилката от 640 милилитра (точно два пъти по-голям от американските си събратя) вдъхваше доверие и предразполагаше за дълготрайни взаимоотношения.

Следващата ни спирка за деня беше интересно и странно място – погребалният комплекс Пашупатинатх (не се и опитах да го произнеса). Тук отново билетът за вход е 10 пъти по скъп за туристи от колкото за местни, което си е един вид отмъщение на всевишния за подобното ни отношение към чуждите туристи в България преди години, че и сега. Фактът че по-рано през деня бях оприличен на Непалец не ми помогна много за да мина по тарифата за местни (предполагам камерата ми за хиляда и кусур долара ме издаваше). Мястото определено е различно и не се вписва в стандартния стереотип на туристическа атракция. Тук се изгарят труповете на умрелите и то съвсем пред погледите на опечалени и туристи. Комплексът е разделен на части и в зависимост от хората, кастовата им принадлежност и заможност (докато са били сред живите) – услугите се прилагат на различни места и в различни условия. Явно и по пътя към отвъдното всичко има своята цена и приоритети. Прахта от умрелите се разнася по многоцветната, мръсна река, димът кръжи наоколо и създава още по-подтискаща атмосфера, което съвсем не пречи на десетки маймуни, просяци, крави и хиндуистки поклонници (аз ги нарекох артисти) да поддържат съжителство в тази атмосфера.


Комплексът "Пашупатинатх"


Церемония по кремация

Хиндуистките поклонници-артисти са друго интересно явление. Шарените им одежди и многоцветният грим привличат вниманието на туриста-жертва, но дори и най-беглият опит за снимка те посреща с протегната ръка просеща за някоя пара, което някак ми напомни за булеварда на славата в Холивуд, където картинката е почти идентична, единствено развиваща се в малко по–цивилизованият свят. В най-лошият случай артистите те маркират с точка на челото, наречена "тилака" даваща щастие, символизираща третото всевиждащо око отварящо вратите към медитация и духовно просветление. Тук вече нямаш избор и спонсорираш безвъзвратно местният маскарад.


Хинду "Актъорите"

Хубаво е човек да се докосне и разбере древните, източни учения, философията на будистите и скромните им, но възвишени разбирания за живота, вселената и всичко останало, но тук както и почти на всякъде другаде по света, религията се е превърнала в местна атракция и средство за припечелване, за което бихме могли да виним само и единствено себе си.

Първият ден в Катманду и в Непал определено ни зареди с много емоции. Групата се опозна набързо и букетът от индивидуалностите ни предразполагаше към интересно пътуване. Още този съвсем първи ден ни сблъска и с друг един неизбежен елемент от местната култура, който щеше да ни съпътства през целият път – пазаруването или по-скоро пазаренето. Турция е единствената съседна на България държава в която още кракът ми не е стъпвал и може би за това нямах много опит и самочувствие в ритуала на спазаряване. Някой казват, че това или го имаш или не. Аз съм по–скоро от ощетените, но тук в Непал посъбрах малко опит. За предстоящият ни Хималайски трекинг ни бяха нужни някои придобивки, които бяхме решили да набавим от местният пазар. Тук имаше и от пиле мляко в областта на алпинизма, къде във вид на оригинални, къде не чак толкова стоки, но за цени почти 5 пъти по-ниски от тези в Европа или Щатите човек можеше да бъде горд притежател я на пухен чувал, я на някое якенце, обувки или каквото ти душа пожелае. Ние направихме оборот предимно на чували и пухени якета мислейки за студа в планината. Чачи нашият водач, явно имайки опит от предната година, а и от всякакви други пътувания по разноцветни дестинации по света се изявяваше най-умело във изкуството на пазаренето, успявайки да смъкне цените с почти 70%. Аз се сдобих с пухенка за $30 (струваща поне $150 в Америка), пак не без помощта на Чачи.

Бродейки по пъстрите търговски улици на квартала Тамел, в който се намираше и нашият хотел, с Лора и Ицо попаднахме на уличен фестивал. Какъв по-добър начин да усетиш местните нрави от музиката и танците им. Млада двойка кършеше снага под ритъма на силна фолклорна музика. Заехме бързо места на масата на едно кафе, което беше съвсем до сцената и пийвайки кафе и коктейли убихме няколко часа в тази интересна атмосфера. Музиката, както може и да се предположи, беше смесица от индийско-китайски ритми. С две думи хареса ми сладникавата комбинация от тези две музикални школи. Втората част на концерта бе изпълнението на музикална група от 5-6 души включваща комбинация от духови, струнни и ударни инструменти. Почти два часа продължиха изпълненията в стил буда бар, което вкара достатъчно настроение на няколко местни младежа да заподскачат пред сцената, сякаш бяха на концерт на най-любимата група в животът си. Интересно беше, че танцуващите бяха само момчета. Не бях останал с впечатление, че тук жените и момичетата се третират със строгостта на мюсюлманските разбирания за половото разделение. Все пак в Непал мюсюлманите за разлика от Индия и Бангладеш, почти липсват, но явно или свенливостта или други културни предразсъдъци спираха девойките да се отпуснат под ритмите на музиката, за разлика например от своите връстнички в родна България, които безстрашно развяват нежни снаги под ритмите на чалгата. Към края на еуфорията танцуващите бяха и от двата пола, но само заради включването на няколко туристки в това число и Лора, която сияеше от радост. Все пак бяхме ваканция, и то на място което спокойни бих описал, като Хипарският рай за западняка. Тук се чувстваш в друг свят, където времето няма особенно значение, дрехите и грима задоволяват единствено собствената ти нужда от спокойствие и медитация, а хората на пръв поглед изглеждат приятни и добронамерени.

Вечерта завърши с обилна вечеря във двора на претъпкан от туристи ресторант в близост до хотела. Ток в хотела нямаше, но за сметка на това имахме по-голям късмет с водата за къпане.