Крайната ни цел бе базовият лагер на Анапурна, което звучи на пръв поглед доста екстремно. Изразът „Базов Лагер” обикновено се свързва с алпинизъм, снегове и виелици, липса на кислород, опасност за живота и доста хора биха обърнали гръб на такова начинание дори само при споменаване му. Реалността бе малко по различна. Не бих изключил напълно всички от по-горе изброените фактори, но този трекинг бе по-скоро екскурзионно летуване в Хималаите, сред красива зелена природа, студени планински потоци, оризови тераси, десетки махали и паланки и за бонус гледка към едни от най-впечатляващите заснежени върхове в света. Дори и на самият базов лагер нямаше сняг, въпреки че беше късен Октомври, а Чачи дори се качи по къси гащи и къс ръкав. Пътеките са добре утъпкани и обозначени. На много места имаш чувството, че вървиш по древен римски път павиран с монолитни камъни, което най-вероятно бе заради дъждовете през мунсонния сезон, които се опитват да заличат дори и най-здраво трамбованите друми.
Още с първите си метри пътеката ни посрещна със стръмни стъпала, които ни подготвиха до някъде за останалите няколко хиляди такива, които ни очакваха във хаотичен ред през следващите няколко дни. За наша награда, след половинчасовото начално пъшкане и привикване с обувки, терен и екипировка, ни очакваше лавка със Спрайт, Кола, Бира, Сникерс и всякакви други снаксове, а млада девойка твърдяща, че е от Тибет се опитваше да ни продаде всякакви дрънкулки изтъквайки незавидното си геосоциално положение. Сигурно не преценяваше факта, че ако купим нещо само би ни тежало нагоре по баирите. Подобни магазинчета в последствие установихме, че се срещат по целият път до самият базов лагер, а цените се покачваха правопропорционално на надморската височина. Тук в планината, както може и да се очаква, животът бе по-различен от равнините. Забързаният ритъм на големият град бе отшумял в тази идилия от зеленина, сняг и безкрайни сини простори. Непалците тук са три основни групи. Тези които движат туризма, било то притежавайки или работейки в хотели, ресторанти или просто лавки за лимонада, от друга страна носачите, които също частично участват във индустрията, макар и доста по-лошо платени и с повече мазоли по краката и обикновените хорица, със своите оризови плантацийки, добитък, поминък или с две думи препитавайки от майката земя и бивайки свидетели на цялата сурия наречена туристически поток.
Пътеките минават почти през дворовете и къщите на хората, което позволява лесен контакт със тях, най вече с най-малките, за които бяхме приготвили джобове пълни с бонбони и други вкусотии. Посегнеш ли да дадеш бонбон на един хлапак се струпваха десетки други и криейки вече взетите лакомства протягаха ръце за още. Опитвахме се да бъдем щедри но справедливи, и да не отнесем после обвинения, че сме развалили здравето и зъбите на малките непалчета, тъй като зъболекър по тия чукари на дали се намираше лесно.
Групата от самото начало някак вървеше неравномерно. Аз помагах за този не балансиран безпорядък изоставайки назад заради фотографската си краста, особенно след като се разкриха първите главозамайващи гледки към Анапурна. Почти успях да се загубя, тъй като огладнелите ми спътници бяха решили да поспрат за обед, и дори след като ме бяха видели да ги подминавам никой не ми даде знак да спра. Все пак Андрей пое политическата отговорност и ме застигна докато изчаквах тактически на един кръстопът, спасявайки ме от две малолетни непалки, които от дума на дума взеха да искат пари и току виж бяха започнали да ми предлагат и нещо друго в замяна.
Тук, както и малко по-късно по време на пътуването започнахме да осъзнаваме как всъщност работи системата на местния туризъм. Десетки планински хотелчета тип хижи бяха пръснати по баирите, къде самостоятелно, къде на куп по целият път на трека. Цената на нощувката бе символично ниска, но не и безпричинна. Срещу едно две евро можеш да преспиш почти на всякъде. Цена за топъл душ също е евро, дори се предлагат и безплатни бани които се отопляват само от слънчева енергия. Стаите са семпли, обикновено състоящи се от 2 или 3 легла със чаршаф и възглавница. Всеки си носи спален чувал, което до някъде е и разбираемо. Отсядайки обаче в подобно място от туриста се очаква да се храни в ресторанта му. Менютата не бълваха от кулинарно разнообразие и предлагаха почти едно и също на всякъде, изразено предимно в местният далбат – (ориз със леща, пилешко месо и различни задушени зеленчуци), спагети, пица, омлет, супи и чай. Цените бяха регулирани и се променяха само във височина. Храните не са ниски, но бяха поносими. Ако група с носачи се храни на определено място водача взима процент-комисионна от консумацията на групата и така се купува храна и за носачите. Ние обаче не бяхме много запознати със тези трикове и още от началото взехме да наблягаме на носените от нас луканки, пастърми и сухи супи. Нашият водач хич не беше доволен от проявената от нас икономичност, която се отразяваше на хранодена и на носачите. В крайна сметка след един два леки скандала започнахме да инвестираме в местната кулинарна индустрия и всички бяха доволни. Носачите ни, както и водача бяха млади момчета обути в дънки, модерни дрешки, леки маратонки, а най-ценното нещо от личните им вещи бе мобилният телефон. Интересното бе, че въпреки отдалечеността от цивилизацията, телефоните на всички работеха, сякаш се намирахме в центъра на голям град. Дори и нашите тамагочита изпищяваха от време на време на най-неочаквани места. Аз предвидливо бях зарязал моят в Покхара, където оставихме и доста от останалият ненужен багаж.
Първата нощ мина добре, ако изключим нарастващата ми настинка, която явно бях хванал малко след рафтинга, а изкачвайки се в планината положението само се влошаваше. Вторият ден се включихме в главната пътека, увеличи се броят на туристите, носачите, стъпалата, както и умората. Отдавна не бях правил 6 дневен преход високо в планината и въпреки няколкото похода през лятото на подобна височина, не се чувствах достатъчно във форма.
Хубавото бе, че капанчетата бяха на всякъде и зареждахме често резервоарите я с чай, я със бира. Водачът ни, носейки само малка раничка, търчеше напред назад да запазва места за спане. Оказа се, че мястото където бяхме решили да спим втората вечер бе вече пълно. Вариантите бяха по-близката или по-далечна хижа. Тук нашите носачи не проявиха особенна кооперативност и почти направиха стачка отказвайки да продължат. Чачи приложи дипломатичен и справедлив подход предлагайки да носи единият денк, ако му платят, което не им се понрави, та щат не щат продължиха да пъшкат нагоре по баира.
Втората вечер също ни предложи забавление стил скандал с местните, тъй като при опит на Чачи и Лора да използват двете налични бани едновременно, по законите на скачените съдове, гравитацията или просто на всеобщата гадост, водата във горната баня спря, което остави Лора в неловкото състояние – гола и насапунисана да крещи за помощ наслаждавайки се на студеният въздух проникващ през липсващият прозорец.
Аз скромно чакайки своят ред за топъл душ станах посредник в решаване на проблема, който се състоеше главно във факта, че Лора беше в банята за която се плащаше, а Чачи в безплатната. Не че някой сериозно пририта за едното евро, но въпроса бе строго принципен, а Лора със сапунисани очи чакаше решение на ситуацията. Местната Диди (означаващо на непалски Кака) закудкудяка напред назад, Лора все пак успя да дочака топлата вода преди тотално да бе замръзнала, а след това се завъртя лек скандал с неопределена тема, в който Чачи държеше високите фалцети и като че ли единственото, което не бе обсъдено бе бедственото положение на пакистанците след наводненията през Септември. Част от гостите на хижата също се включваха ни в клин ни в ръкав в разправията и след като бяхме наречени руски скандалджии и неблагодарници, всички частично мирясаха. След топла вечеря и четворка белот в която с Ицо претърпяхме громко поръжение от Андрей и Лора всички кротко заспаха. Само моята кашлица се увеличаваше прогресивно и нарушаваше тишината.
Ден три започна както обикновено към 6 сутринта. Вече бяхме посвикнали с ранното ставане и безбройните стъпала и няколкото хиляди очакващи ни до базовият лагер на Мача Пучре не ни плашеха. Приближавахме заснежените върхове, буйната зелена растителност взе да свършва малко над 3000 метра, като първо премина от цъфнали дръвчета до есенно-жълти цветове, а после съвсем изчезна. Бамбукът за моя изненада се срещаше на доста голяма височина, а храстите канабис си растяха на воля на всякъде, дори красяха дворовете на къщите и хижите. Почти по здрач, който по тия ширини и дължини започваше към 4:30 следобед, пристигнахме на базовият лагер на Мача Пучре който се намира на 3700 метра надморска височина. Върхът е забранен за изкачване, но това не бе попречило високо планинската хижа да вземе това име. Китарата бе с нас благодарение на помощта на Андрей и тази вечер, въпреки липсващият ми глас пораздвижихме духовете. Е и ракията помогна - запасите ни се оказаха сериозни. Тук изкарах една от най-неприятните си нощи. Настинката, лошата кашлица в комбинация със лека височинна болест и решението ни с Лора и Андро да станем и продължим нагоре в 4 сутринта, почти ме бяха лишили от сън.
Денят за нас тримата наистина започна в 4, докато другите кротко си спяха. Аз лично се чувствах ужасно, но стъпка по стъпка към 6 вече бяхме стигнали крайната си дестинация – базовият лагер на Анапурна. Изгревът си заслужаваше. Заснежените върхове които ни заобикаляха и издигаха до 7-8000 метра почервеняха под първите лъчи на изгряващото слънце. Андрей бе единствения смелчага да разпъне триногата и да улови красивия миг с фотоапарата. Ние с Лора крайно изтощени се мушнахме във столовата на една от хижите и се позатоплихме с по чаша две чай.
Час по-късно слънцето вече създаваше малко по-поносима атмосфера и ние също показахме носове навън. Не след дълго се появиха и останалите изтощени и несвикнали със височината. Бяхме на 4150 метра, което е горе долу границата при която човешкото тяло има нужда от аклиматизация, тъй като кислорода е едва 40% от този на морското равнище. Развяхме българският флаг вече постоплени и ободрени.
Нямахме много време за губене и след задължителните снимки поехме надолу. Движехме се с доста по-бърза крачка, въпреки че ни чакаха и няколко брутални изкачвания по обратният път. Силите ни се възвръщаха с намаляване на височината, а и бирата ставаше по-евтина. На шестият ден на обед вече бяхме обратно в цивилизацията или по-скоро в по-гъсто населения непалски свят. Покхара ни посрещна със слънце и студена бира, а ние отново не простихме на любимото кръчме унищожавайки по няколко стейка.
Няма коментари:
Публикуване на коментар