Отвън ни чакаше микробусът. Решихме да вземем по едно кафе, което се оказа интересна и не много бърза процедура. Съвсем в близост до хотела имаше кафене и за наше щастие тъкмо го бяха отворили. Късметът ни обаче спря до тук. Първо собственикът започна да го благослови и освещава, сякаш го отваряше за първи път или гонеше духове на зли демони. Петнадесет минути по-късно след цялата тази церемония запитахме: „Еспресо?” „Yes”, след което извади от хладилника пластмасова бутилка с тъмна течност, внимателно разля в три чаши и доля с вода. Не знам дали аз не знаех какво е еспресо, но това тук изобщо не отговаряше на моята рецепта. След това приготвените смеси бяха претоплени на парата на кафе машината и след като си поръчахме и захар, по две огромни лъжици се изсипаха на дъното на всяка чаша, а новата напитка спокойно можеше да се нарече захар с кафе. Оказа се Нескафе, но нямахме много време за претенции, тъй , като вече бяхме загубили половин час. За капак на всичко Андро реши да си вземе сандвич от същото място и чашата на търпението му едва не преля, докато сръчният майстор режеше сиренето със хирургическа точност и скорост на костенурка.
Пътят от Катманду за Покхара се лъкатуши по склоновете на стръмният каньон на Река Трисули. Още с напускането на столицата се натъкнахме на здраво задръстване, което психически ни подготви за следващите десетки километри по пътните артерии на Непал. Последните седмици преди да тръгна следях предаване по телевизията за екстремни пътища по света. В тези серии се визираха 3-ма канадско-американски шофьори, които имаха задачата да оцелеят по едни от най-опасните друми в Химайската част на Индия. Рекламата на предаването показваше пътища, където на всеки пет минути някой загива и то не заради високи скорости, а заради тесни, неравни, хлъзгави пътища граничещи с пропасти и каменопади. За наш късмет дъжд нямаше, но останалото бе на лице. Хубавото бе, че се движехме бавно, даже почти никак, но разминаванията със многоцветните камиони и автобуси ни вдигаха адреналина дори и със скорост от 30 километра в час. Тук всеки шофираше така, че може да спре по всяко време, и може би заради това тройни и четворни изпреварвания по тесният път не водеха до сериозни инциденти.
Спукана гума или някоя по-тежка повреда се поправят направо на пътя, а спирането за тоалетна става директно на пътното платно поради липса на място в страни от пътя или просто за да те видят всички. Аз влизам, поне в Америка, в категорията на агресивните шофьори и дори и когато не съм зад волана трудно трая некадърни заплеснати шофьори. Тук обаче ме бе изпълнило такова спокойствие, примесено със страх и желание да оцелея, че направо се учудвах на нирваната на шофьорът ни с която посрещаше всички предизвикателства на пътя.
Малко преди обед, след като бяхме изминали цели 80 километра за около 4 часа, достигнахме началната точка на първият ни рафтинг по река Трисули. Сложихме бойните неупрени и маскирани като черни нинджи, тип тъмен балкански субект, се метнахме на един рафт и поехме няколко часово спускане под егидата на местен непалски водач. През шеги и закачки преминахме през няколко весели бързея, докато на най-неочакваното и сравнително лесно за преминаване място лодката се поддаде на въртящият момент на така нареченият „валяк” и всички се озовахме под нея. Бях пускал рафтинг няколко пъти, но обикновено все си оставах във, а не под лодката. Усещането е странно, различно, пулсът ти се ускорява, не толкова от вълнение, колкото от липса на въздух за момента. В крайна сметка бързеят не беше брутален и след като установихме че всички са живи и здрави и са на лице, трябваше да обърнем лодката и да продължим. На мен ми бе поставена бойната задача да спася едно две гребла плуващи не далеч от рафта. Стремглаво се втурнах след пластмасовите помагала и изгледах как рафта отплува по течението. Не че безвъзмездно ме оставиха като корабокрушенец в самотните води на реката, но трябваше да се насладя на спускането във бурни води само по една жилетка. За сметка на това не можах да спася нито едно гребло. Някъде между преобръщането и повторното ми качване в лодката се беше появил Чачи със спасителният каяк, но имаше още двама за доспасяване, та реших да не се възползвам от превоза.
В крайна сметка, след като гонихме Марчето 15 минути по скалите, тъй като бе отказала да влезе пак във водата сред шеги и закачки пак поехме по реката, този път без други гравитачни инциденти.
Отново в микробуса, задействахме и китарата и въпреки, че Марчето не одобри на 100% репертоара ми от песни с любовно-отмъстителен характер, настрението бе на шест, подпомогнато от бутилка хубаво уиски.
Пристигнахме в Покхара привечер. Успяхме за първи път да зърнем снежните Хималайски ридове под лъчите на залязващото слънце, както и снагата на Мача Пучре – свещенният горд исполин. Името му означава на местен език „рибя опашка”. Извисява се като един Матер Хорн на фона на хималайските си събратя и вдъхва респект сред всички, може би най-вече заради факта, че е забранен за изкачване и си остава неизпълнима мечета на алпинистите.
Още с влизането си в Покхара човек за малко забравя мръсотията и пренаселеността на Катманду. Търговската улица е широка, приятно подредена, а светлините на ресторантчетата предлагащи многонационална кухня придаваха на градчето едно по-цивилизовано курортно излъчване. Хотелът ни бе почти до езерото до което бе разположен града. Въпреки умората имахме още сили за хубава вечеря и бира разбира се. Към нас се присъединиха Гери и Давид. Гери е българка, която работи като пилот на парапланер. Дейвид е американец и той прави същото. Оказа се, че този район събира десетки търсачи на силни усещания, кой заради работа, кой заради развлечението. Гери бе и моят пилот на другият ден във висините над Покхара.
Най-после шанса да поспим по до късно, но аз се събудих още към 6, на вън бе мъгливо и облачно, лошо. В 7 и 8 положението не бе по-различно и бях почти се отказал от шанса за полет в хубав слънчев ден, но час по-късно сутрешната мъгла бе започнала да се надига и първите лъчи на слънцето се промъкнаха между облаците и скоро откриха синьото небе. Срещата с Гери бе към 9, а късметлиите за първи полет бяхме аз и Андро. За съжаление нямаше как всички (без водачите, които решиха да пускат пак рафтинг) да бъдем заедно, та ние с Андрей получихме доверието за първи полет с евентуален шанс за най-ясно време и потенциал за хубав снимки. Офисът на фирмата за която работеше Гери бе съвсем близо до хотелът. Натоварихме се около 15-20 души в микробусче събиращо не повече от 10, плюс всички параплани, които бяха качени на покрива. Там се качиха и част от пътниците, което съвсем не бе необичайно за Непал. Излитането става от стръмна поляна на хълм извисяващ се на 700-800 метра над града. Десетки параплани изпълниха небето за броени минути, въртейки се като разпръснати от вятъра глухарчета. Честно казано малко ме беше шубе и независимо че бях скачал и със бънджи и бях правил скайдайвинг нещо под лъжичката ме свиваше. Всичките ми притеснения се разсеяха бързо след като Гери със самочувствие на ветеран с 13 годишен опит ни вдигна във въздуха. На Андрей се падна един французин, който се представи доста добре, тъй като летеше повечето време над нас.
Не мога да опиша гледката на заснежените върхове, оризови тераси, синьото небе и къдравите облаци погледнати от птичи поглед. Усещах малко от оргазма на птиците за които тези пространства са дом и малко завиждах на Гери за професията й, хммм мнооого завиждах! Апаратът ми бе вързан за да не хвръкне самостоятелно под гравитачната сила и снимах доста, макар да ми се позавиваше свят поради факта, че издигането с парапланер ставаше със въртеливо движение при наличие на термика. Почти час си висяхме там горе. Хич не ми се слизаше, но първо не зависеше от мен, второ останалата част от групата чакаше своят ред. Лора почти бе решила да не лети, но след като ни видя какви сме ухилени и доволни бързо промени мнението си. Е после се оказа, че е повръщала след полета, но аз си мисля, че е било от щастие.
С Андро се завърнахме в хотела, където бяха Чачи, Ценко и Ицо. Всички се бяха насъбрали около следващото предизвикателство за деня – мотоциклетът. Аз тия превозни средства ги гледам малко със страх и почитание, главно поради факта, че се бях качвал не повече от 2-3 пъти в животът си на такова животно. Оказа се че да си вземеш мотор бе по-лесно от колкото да си купиш обувки. Трябваха няколко долара, самочувствие че можеш да шофираш и нещо което да оставиш като депозит, например шофьорска книжка (никой дори и не попита за нея). Аз бях с едни гърди пред Андрей, който щеше да се качи за първи път на мотор в животът си (или поне да кара такъв). Намерихме две отговарящи долу горе на непрофесионалните ни изисквания Ямахи, които ги даваше под наем момче от някакво чейндж бюро. Спазарихме цена от 7 долара за двата за половин ден и след няколко опита да ги запалим се изстреляхме в трафика. Аз забравих да попитам най-важното – къде се намира клаксонът на моят, но скоро намерих тази животоспасяваща джиджавка. Понавъртяхме километри през останалата част от деня, като накрая вече се чувствах в абсолютно свои води по улиците на града, дори и в ляво движещ се трафик. Имах шанса и доверието да возя и Лора и Рени и Чачи, след като неговият мотор се развали и го зарязахме при някакви полицаи до един мост. Определено след това рокерско изпълнение желанието да си взема мотор обратно в къщи стана голямо.
Аз и Ицо - Непалски Рокери
Останалата част от групата също бе привършила с полетите и рафтинга и решихме да се доверим на Гери за избора на мястото за вечеря, като местна с опит. Не сгрешихме ама въобще. Заведе ни във скатано заведение имащо духа на Боб Марли, Кърт Кубейн и Чегевара. Повечето му маси бяха разположени просто върху рогозки на земята със завидно удобни възглавници разхвърляни по тях. Кухнята бе хубава и евтина, музиката разпускаща изобщо релакс! Това ресторантче стана и едно от най-посещаваните от нас в Покхара, както и за цялото пътуване. Появиха се и още 1-2-ма българи кои работещи кои посещаващи Непал просто за купона. Късният сезон започващ тук през Октомври бе прекрасен вариант за работа и забавления след края на Българското лято.
Няма коментари:
Публикуване на коментар