Будизмът, както много хора евентуално са запознати, не е религия, а философия изградена от Сидхарта по късно известен като Шакиямуни Сидхарта Гуияма или просто Буда, което пък означава – „пробуденият”. Будизмът е начин на мислене, начин на живот, един път към намирането на себе си в материалният свят, духовно просветление и изграждане на духа по пътя му към небитието. Едно от най-свещените места на пилигримите е Лумбини – родното място на Лорд Буда. Селището е разположено почти на границата със Индия в сравнително равните части на Непал. Още със слизането от планината към равнините се усеща осезаема промяна в климата архитектурата и хората. Тук всички са високи, слаби и докато по хималйаските пътеки имаш усещането, че си по скоро в Тибет, тук се чувстваш почти като в Индия, макар да не съм бил и на двете места.
Тръгнахме от Покхара с нов шофьор рано сутринта. Почти 3 часа пътувахме по вече познатият ни път от предишния ден. Оставяйки планинските пътища зад гърба си за първи път се качихме на така наречена магистрала, единствената разлика при която беше, че се движехме на няколко пъти с почти 60 км/ч, и платихме няколко такси. Останалото бе както и преди, дупки, прах, трафик. На няколко километра от Лумбини влязохме и в леко задръстване поради така наречено асфалтиране на едното платно. На мен ми изглеждаше по-скоро като замазка с катран, но явно трябваше да се оправдаят някакви пари и да се показва строителна активност. По повечето пътища се виждаха големи табели за рехабилитация на пътната мрежа, явно спонсорирани от някаква организация, но както и в България нещата напредваха със скоростта на заспал охлюв, и тук надеждата за хубави пътища през този век се бе изпарила.
Пристигнахме чак към един след обед. Комплексът се оказа големичък и бързо спазарихме 4 рикши уж за по-бързо и удобно предвижване. Само на това не бяхме се возили още, но определено за момента спечели наградата за най-неудобен превоз, който единствено бе изпреварен от сафарито със слон на следващият ден.
Храмът където се намира камъкът на който е бил роден Буда събира най-голямата тълпа туристи и поклонници.
Огромно дърво бе приютило под плътната си корона десетки пилигрими които слушаха ведрият глас на духовен гуру-монах ронещ вопли и молитви със силен мегафон.
Комплексът трябваше да приютява будистки храмове на различни държави, включващи страни дори като Франция и Австрия. За изненада на туриста завършени са само 3 или 4 от предвидените почти 20 и след половин часова обиколка по прашните пътеки интересът ни умря напълно. Тук също както и с проектите за обновяване на пътищата нещата бяха подчинени на велики идеи и увековечени с почти нулев резултат. Превозът с рикшите определено бе най-запомнящото се за деня, най-вече с неудобството си. Вечерта трябваше да пристигнем в парка Читван и потеглихме отново по прашните разбити пътища, наслаждавайки се за втори път на задръстването на което бяхме попаднали по-рано. Времето бе топло и задушно, а въздухът влажен и тежък. Беше почти десет когато Тойотата спря пред вратите на сравнително голям хотелски-комплекс. Бяхме посрещнати както подобава и въпреки, че официалната вечеря бе отдавна отминала, домакините ни бяха така добри да ни нагостят. Стаите бяха хубави приятно декорирани, имаше дори климатици, които така и не се наложи да използване въпреки топлото време. Като усещане мястото бе доста релаксиращо, сякаш се намирахме в санаториум с горещи извори и благовонни масла :-).
Национален Парк Читван
Следващата сутрин, след обилна закуска, ни предстоеше дългоочакваното сафари със слонове. Десетки туристи се качваха или слизаха от изморените животни, бабички продаваха банани, които се оказа че слоновете не можели да ядат, изобщо усещането бе като на селска автогара. Върху всеки слон има нещо като платформа на която се събират до 4 души с крака висящи навън. Водача седи точно зад главата на слона и със подритване, почесване зад ушите, както и потупване (понякога доста силно и брутално) направлява тази огромна жива маса из горите на парка.
Както споменах по-рано рикшата бе с пъти по-удобна. Проблемът бе, че евентуалната липса на баланс на пътниците накланя значително тази малката платформа на една страна и цялото придвижване става отчайващо неприятно и дори болезнено. Слонът е интелигентно животно, но си има своите капризи. Нямахме шанса да паднем, но нашият определено се запъвана на няколко пъти преминавайки през гъсти шубраци или по-стръмни пътеки. Цялото преживяване като цяло бе приятно (изключвайки самото возене), имахме шанса да видим два носорога – малко с майка си, маймуни, диви свине, пауни, сърни, дори диви петли.
Прекосихме реката на два пъти, но не видяхме крокодили въпреки, че дебнеха наоколо. Малко повече от час продължи импровизираното сафари след което се върнахме в хотела.
За следобеда ни бяха приготвили разходка с лодка и обиколка из джунглата. Лодката се оказа доста паянтова едно-дръвка в която постоянно имаш усещането, че можеш да се обърнеш и да станеш лесна храна за крокодилите. Този път видяхме поне 4 такива, както и доста интересни птици. Въпреки няколкото опита да преобърнем лодката излязохме сухи и невредими и се отправихме към една „Детска градина” за слонове. Тук имахме шанс да видим слончета близнаци, доста рядко срещано явление. Малчуганите тъкмо навършваха 2 години. Младо момче ги тренираше с команди за лягане, ставане, явно от малки ги подлагаха на интензивно обучение.
В този комплекс имаше повече от 20 слоници с малки слончета. Оказа се че бащата е един единствен див слон, който навещава съпругите си от време на време и поддържа слонското поколение. Водачът ни бе местен доста интелигентен човек, казваше се Брама. Говореше приличен английски и познаваше добре района. Поснимахме слоновете и напъплихме в самата джунгла.
Вървенето ставаше в китайска нишка без много шум. Срещата с носорог нямаше да е приятна за никого и гледахме да я избегнем. Не случайно жертвите от носорози са с пъти повече от тези от мечки, пуми и всякакви други животни. Залезът бе мек и красив, а времето топло и приятно.
Читуан се оказа идеално място за разпускане и релаксация след интензивните преходи в планината и рафтинга по Кали Гандаки. Тук заварихме и първите приготволения за празника на светлината, известен още като Дипавали. Всички къщи бяха украсени със почти новогодишна украса, а пред вратите им вечер тлееха свещи, малки газови лампи разположени в сред фигури от цветя и цветен прах. Една от вечерите присъствахме на традиционният танц Тару представляващ древни ритми наподобяващи животински движения придружени от бой с пръчки. Танцът се изпълнява предимно от млади момчета в традиционни костюми. Изобщо цялото градче, което бе приело доста туристи в тези топли ноемврийски дни имаше празничен дух и предразполагаше към веселие. А непалците знаят как да се веселят, особено мъжката им половина. Интересно бе, че след почти 3 седмици тук, почти не забелязах активно участие от женската половина в развлекателния живот на местните. По барове, ресторанти, дори и нощни клубове ако изключим обичайните туристи, човек има чувство, че се намира на гей парти. Явно някои културни различия не ми позволяваха напълно да разбера нравите и традициите тук.
Няма коментари:
Публикуване на коментар