Непал 2010 - На път през Хонг Конг

"Пътят"

Последният ден преди дълга отпуска винаги е подчинен поне на 3 правила:

1. Всеки иска нещо в последният момент
2. Времето минава бързо, а остават още 100 неща за дооправяне.
3. Всичко останало се свежда до първите две точки.

Този ден не бе по-различен. Колкото и да се опитвах да се настроя на мисълта, че същата тази вечер започва едно интересно пътуване, малките неща в работата все още ме държаха в малко напрежение. След само 40 минути закъснение хлопнах врата на офиса ми, която не мисля, че щеше да ми липсва през следващите 3 седмици и се отправих в къщи за да дооправя почти нареденият багаж. Колкото и всичко да беше почти подредено 2-те раници бяха готови за път чак в последният момент. Часът беше едва 6 вечерта, а полетът ми беше час и половина след полунощ. Сибин трябваше да ме закара до летището, но преди това имахме малък план-програма. Предстоеше да гледаме пред сезонен баскетболен мач и то на живо - Лейкърс срещу Юта. Бях успял да взема 6 безплатни билета за мача и заедно с още двама приятели, мой колега и синът му се насладихме на загубата на Лейкърс...(поне аз). Другите на дали. Оставащите 4-5 часа преди полета бяха достатъчни за 2 чаши вино на изпроводяк при Марияна и Марти, където си казахме чао и малко преди полунощ вече чеквах багажа за Непал.

Нямам много любими летища и определено международният терминал Том Брадли на Лос Анджелисткото летище не е от тях. Объркан, скучен и за капак на всичко липса на всякакви магазинчета и ресторантчета след скенерите. Бързо (след 2 ненужни обиколки по етажите) намерих гейта си. Нямаше как да го пропусне човек. Джавкането на китайски се процеждаше през ушите ми от далеко, а за сметка на възможността да му се наслаждавам в следващите часове, почти нямаше и място за сядане. Явно трябваше да свиквам с мисълта, че отивам на място където всичко това ще е твърде нормално и обичайно.

Качването в самолета, беше изпитана процедура в следният ред, бизнес и първа класа, инвалиди, майки с деца, кой да е с деца, позакъснели от първа класа, чак после идва реда на простосмъртните като мен и за щастие (понеже бях на един от последните редове) имах шанса да се намъкна с първата група икономични туристи. Късметът ми свърши до тук. Оказах се на средната седалка между една двойка американци, които ме помолиха да седна до прозореца. Естествено се съгласих, знаейки че следващите почти 15 часа полет щяха да бъдат през тъмната страна на земята и единствената възможна гледка през прозореца щеше да е само мракът. Скоро след излитането установих, че на новото ми място до прозореца с идеална гледка към нищото в тъмнината, слушалките или по скоро джакът за тях не работи. След няколко опита на стюарда да поправи тази нередност, включващи 3 смени на слушалките и 2 рестартирания на системата, бях учтиво преместен почти най-отпред. Еуфорията ми беше двойна, защото вече можех да изгледам някой друг филм, а и точех зъби да изляза сравнително бързо от самолета, когато установих, че ръчният ми багаж бе останал отзад. Поне убих 3-4 часа във филми и музика. Интересно бе че след като самолета излетя към 2 през ноща, час по-късно стюардите се втурнаха да сервират храна. Бях далеч от мисълта, че всички пътници бяха гладували целият предишен ден, само и само да се насладят на претопленият в пластмасови чинийки полу-готов буламач, но явно процедурата си беше процедура, а повечето незаспали пътници кротко си изядоха поднесените им порции. Мен ми беше вече лошо, може би най-вече заради 2-те големи бири и няколко чаши вино преди полета (на гладен стомах). Храната от пластмасовите чинийки никак не подобри положението и това което си мислех, че ще ме застигне чак нейде из Непал, вече беше реалност. Трудно е да обясниш 15 часов полет. Малко сън, храна, филм, задремване, съседа хърка, съседа си е сложил крака върху твоя, също и ръката, пак филм, храна, съседката иска да отиде до тоалетна, пак храна....изобщо скука.

Час преди кацане се завърнах тържествено на първоначалното си място до прозореца (на почти последния ред), което този път беше възнаградено с не лоша гледа към наближаващият Хонг Конг. Тук за първи път взех да усещам, че наистина съм уволнявка във ваканция. Хонг Конг (както и Непал) ми бяха мечта отдавна, която бавно и прогресивно се осъществяваше. Трябваше да се насладя максимално на целият този букет от емоции, така че със една голяма усмивка и много търпение кацнах за първи път на Азиатска земя.



"Хонг Конг"

За Хонк Конг бях чел достатъчно и имах план за следващите 11 часа (които ми оставаха до следващият полет за Катманду). Нямаше много време за губене и стремглаво (след 20-те минути чакане за излизане от самолета) се впуснах към града. Минаването на митниците беше бърза и лесна задача. Ползвах за първи път новоиздаденият ми Американски паспорт. Метрото стига за 25 минути до острова срещу $13 (100-хонконгски). Оказа се че има и 4 пъти по евтин вариант, който отнема само 20 минути повече, но това го приложих едва при престоят ми на връщане от Непал. Самото пътуване с метрото е предимно над земята и разкрива още от самото си начало многобройни квартали от десетки небостъргачи, наблъскани в групи по 10-20 и сместени в такава близост един до друг, че дори е трудно да видиш между тях. Явното ограничение от малката територия, беше развило жилищното строителство във вертикална посока и макар всичко това да изглеждаше грандиозно и впечатляващо на пръв поглед през окото на новопристигналият турист, на дали местните обитатели бяха на същото мнение, особено ако не дай си боже им спре тока и трябва да се изкачат до 38-ят етаж пеш, макар за сметка на това да имат привилегията да поискат на съседа си от съседният блок на близък етаж пакетче захар или сол и той без никакви проблеми да го подхвърли през терасата.



Метро станцията Хонг Конг е огромна и грандиозна (е не чак толкова колкото Софийската гара). Десетки ескалатори свързват 2-те нива на метрото със 3-те нива на улиците, пристанището, куп магазини и бизнес центрове. И макар, че всичко е и на английски и имах 3 карти на района ми отне 15 минути да се ориентирам къде съм и на къде трябва да тръгна. Сутрешните часове бяха обсипали улиците със забързани минувачи, повечето прилежно изтупани във бизнес облекло. Трафикът от хора беше почти сравним със трафикът от коли по магистралите на Лос Анджилис. Мостове и виадукти пресичат забързаните булеварди и улесняват доста предвижването на два крака в този мравуняк от коли хора и високо етажни сгради. Един ескалатор дори свързваше над 6 улици, като предлагаше хубава гледка на забързаният град от високо. Беше едва 9 сутринта, но влагата се процеждаше на всякъде.



Първата ми цел беше небезизвестният Виктория Пийк (Връх Виктория). Тук навигацията ми удари на камък заради имената на улиците, а и всички запитвания към местни люде на къде да вървя бяха посрещани със замислени и учудени погледи сякаш бях попитал за пътят към Айфеловата кула или Тадж Махал. В крайна сметка моят картографско-навигационен нюх ме закара на точното място и то в подходящото време. Тълпите туристи още не бяха напъплили и имах рядката възможност да се насладя на гледките от кулата на върха почти сам. А те бяха впечатляващи. Дори и Ню Йоркският Манхатън, бивайки най-забележителният скай-лайн в Америка отстъпваше на тази гора от небостъргачи стигащи до където ти стига погледът.



Следващите няколко часа къде пеша, къде с трамвай успях да се слея за малко с духа на града обсипан с изрядно подредени бизнес центрове, конкурирайки се с тези в Лондон и Ню Йорк, малки но красиви паркове, като малки джунгли всред гората от небостъргачи, както и бедни квартали показващи може би същинският Хонг Конг и въпреки западният си облик напомняха, че все пак това е Китай. Аз точно това исках да видя и усетя. И мисля че за времето което имах частично успях, особено след като реших да пооправя не много добре чувстващият си стомах със възможно най-предизвикателната улична храна която видях. Харесах си няколко неизвестни за мен кулинарни обекта набучени на малки шишове. Процедурата по приготвянето им включваше запържването им във вряло олио и поръсването им със лют, не крайно лош сос. Определено този мой обяд беше доста по-вкусен от колкото изглеждаше и в крайна сметка дори се почувствах по-добре. Явно поговорката клин клин избива имаше приложение и на местна почва.



Хванах ферибота към сушата – Ковлун. Билетчето е само 30 цента, колкото струва и това за трамвая. От Ковлун се вижда самият Хонг Конг във истинската му светлина, особено вечер, макар аз да нямах този шанс. Пообиколих по крайбрежието. Тук се намира така наречената Алея на звездите, местен вариант на Холивудската, макар тази дори и по къса да ми хареса много повече. Оставаха няколко часа до следващият самолет и поради факта, че дори не бях проверил дали полетът ми не беше променен или отменен трябваше да поемам обратно към летището проправяйки си път през пазари, строежи и най-вече сред интересни хора.


Хонг Хонг


Алеята на звездите


Статуя на Брус Лии