КЕНИЙСКИ ЕСЕТА - ЧАСТ 2-ра

ОСОБЕНОСТИ НА КЕНИЙСКОТО САФАРИ

Думата „Туризъм” е сравнително младо попълнение в английските тълковни речници. Коренът й, изникнал някъде из гръцката и римска древност, означава движение в кръг. Някоя умна глава е обобщила, че за да попаднеш в категорията турист, трябва да тръгнеш от едно място (където живееш и евентуално работиш), да отидеш на друго (където е желателно да харчиш, вместо да печелиш пари) и преди да се е завъртял един лазарник да се върнеш в началната точка (да затвориш кръга). Предполагам при забавяне за повече от година попадаш в категория имигрант, бежанец, мисионер или просто бездомен пътник - лентяй. Думата сафари пък си е с чист африкански произход означаваща „пътуване” на суахили. Преди почти два века Майор Сър Уилиамс Харис предприел такова пътуване из африканските савани, станал рано (взел сигурно и пушката), гледал цял ден екзотични за представите му животни (твърде вероятно през мерника), опънал палатка в дивата природа, похапнал какво бог дал (или слугите му донесли). Пийнал сигурно и чаша вино на фона на изчервилия се залез и положил началото на това ново и екзотично развлечение за тогавашния хай лайф. Фото камерата тъкмо била измислена, а фейсбук липсвал, което забавило популяризацията с тридесетина години, докато Жул Верн не вкарал скрита реклама в романа „Пет седмици в балон”. Екзотиката, чиято загадъчност преди време разкривахме от разказите за Тошко африкански и биографията на Пенчо Кубадински, през годините претърпяла метаморфоза към човечност, заменяйки огнестрелната оптиката с фотографска, животинския транспорт с моторизиран, а слугите с тур оператори. Облеклото, палатките, и животните (пропуснали шанса да се превърнат в трофеи) останали, а белия свят се юрнал да покорява и застрашава африканския животински такъв, чието съвременно съществувание се е ограничило предимно до тъй наречените сафари паркове.

Нашето ентомологично движение в гръг (демек сафари), бе като ремейк на класически холивудски трилър с загадъчно начало, драматичен сюжет и изненадващ, неясен край. Продукцията бе предвидила бюджет за 7-8 души, с двама главни герои, няколко непредвидени второстепенни роли и една задкулисна с най-големи шансове за Оскар в категорията „Мистерията на Кенийския туризъм”. За пейзаж бе избрана африканската савана, след като снимките в планината геройски отпаднаха в следствие на контузия на един от главните герои и липса на дубльор. Набирането на персонал продължи цяло лято с променлив успех (на потенциалните участници или не им пасваше времето, или декора или сигурността на дестинацията). Но най-голям проблем се оказа логистиката и поддържащия персонал от кенийска страна – така наречените Prince-Adventure Safari (които горещо НЕ препоръчвам) със специалното участие на:

- Жозефин – героиня с потенциал за третостепенна роля на камериерка от Шекспирова пиеса, себе назначила се за ШЕФ на въпросните Prince Adventures. Участието й се сведе до стотина предварителни емейла (добро четиво за сутрешно дълго кафе) още преди снимките, в опит да ни обясни, че за едно истинско сафари ни трябват водачи, пазачи, шофьори, готвачи, масажисти, луксозни нощувки, а ние искахме просто да наемем една кола. По време на снимките гласът й мистериозно се появява един, два пъти по телефона, но лицето и никой не вижда.

- Джими – директорът на операциите – дясната ръка на Жозефин, един вид старшинката в уравнението. Дебеличък, мазен и намирисващ на пот герой с неясна роля (предполагаемо измислена от шефката Жозефин), който поддържа интригата в разигралата се драма, с тънки лъжи, свити без много фантазия, в опит да присъства на всички снимки и да обере номинациите за второстепенна роля.

- Саймън – шофьорът, попаднал неволно на снимачната площадка, в опит да не загуби работата си, с най-естесвено държание и роля с най-драматичен край.

Сюжетът всъщност бе простичък - наемане на кола с висока проходимост, с потенциал за изследване на Сафари парковете. Разумното осъществяване на подобна инициатива е свързано обикновено с няколко прости стъпки, но за да имаме успех на бъдещите номинации за Оскари, кенийските ни „приятели” решиха да поразнообразят пейзажа със своето участие, остроумие и лоша инициатива. След стотиците е-мейли, телефонни разговори, че и няколко банкови депозита, камерата се насочва към входа на бар „Четиридесетте разбойника (виж част първа), където Джими и Саймън ни чакат с бъдещия ни сафари бус. Като „добри” домакини ни черпят по питие и започват отредената им роля по тровене на нервната ни система с първите увъртания и лъжи в стил: „Не можете да тръгнете сами. Няма да ви пуснат в парковете. Чужденци сте. Има бракониери. Ние сме тук с вас да направим пътуването ви спокойно и сигурно”. В друг филм, тези пълнещи очите със сълзи реплики биха прозвучали печелившо, но не и в нашия. Искаме просто една кола и толкова. Моя герой се опитва да бъде дипломатичен, хармоничен и балансиран едновременно, докато камерата се насочва в близък план към Илиян, влязъл в ролята си на крайно изнервен клиент (в която никога не бях го виждал), чиито доводи биха отказали от по нататъшни действия дори и Хитлер пред вратите на Сейнт Питерсбург. С почти постигнато съгласие по основната тема, второ действие ни посреща на другия ден пред къщата на Таби, където Илиян е все още в снощната си роля този път в дебат с Таби и мъжът й по темите на Couchsurfing. Сантиментална раздяла със сълзи и прегръдки липсва, за разочарование на всички подготвили се с носни кърпички зрители. В следващия кадър героите са натоварени с багажа си на десет местния микробус Тойота (която нарекох кенийска УАЗ-ка). Следва бързо запасяване с храна, газ и вода за неизвестен брой дни в местен тип Кауфланд магазин, с прилично високи цени.

ИЗТОЧНО ТСАВО (Tsavo East)

Два часа след като сме напуснали Момбаса, в колата са все още и Саймън и Джими с опити от шеги, закачки и уроци по местна история да извоюват право на присъствие в микробуса за следващите 9 дни. Лирическите им герои обаче биват изоставени в градчето Вой, колкото и нехуманно да изглежда това в очите на незапознатия зрител. На километър сме от сафари парк номер едно в разхвърлената ни програма – Източно Тсаво (през улицата се шири и Западното). На пук на уруките на Джими ни пускат с широка усмивка срещу такса за двама почти колкото кенийска месечна заплата. Така е в категорията NON-RESIDENT. Първото стадо слонове отнася едно „Еха!” и стотина снимки. В последствие слоновете, зебрите и антилопите стават нормална част от пейзажа, към който се включват пръснати баобаби, акации, червената пръст на черните пътища, както и няколко дъждоносни облака. Оранжевите лъчи на залеза навързват всичко в композиция за Нейшънъл Джиографик, с печеливши попадения от влезли в кадър жирафи, щрауси или екзотично-цветни птички. Един час и няколко стотин снимки по-късно разпъваме палатка, окупирани от стотина антилопи, дузина маймуни и няколко смелчаци къмпингари (като нас) заложили на догмата, че за лъва другите са по-вкусни. За повдигане на тонуса и адреналина ограда липсва, но се забелязват няколко постройки с функции за баня, тоалетна дори и малка кухня, където едвам различаващи се в мрака кенийци заработват надница и бакшиш, готвейки за прилежащите им туристи. Ние дъвчем сухоежбини поради пробойна в логистиката. Резбите на газовата ни бутилка и котлон нямат общи точки на физически контакт. Комари липсват, а нощта е приятна, без животински посещения, завършваща с лек дъждец.

На другия ден навъртаме още стотина километра по усуканата мрежа от червено-черни пътища из парка. Срещите с животни са редки предимно при опитите им да се наврат под гумите на колата, а тръгне ли един животински представител, цялата му рода се юрва да го следва.

АМБОСЕЛИ

Кения и Танзания са територии влезли по картите от преди стотина и повече години със заглавията си Английска и Немска източна Африка. Разделени били племена, общности, територии, че дори и двете най-високи планини на целия континент. Щедростта на английската кралица към братовчед й немския крал решила географската съдба на „върха на свободата” Ухуру (Килиманджаро) и направила отклонение в сравнително правата граница между двете съседки, оставяща африканския първенец в територията на Танзания. Надеждата ни поне да го видим от близо (след пропадналите ни планински мераци) ни заведе до парка Амбосели, разстлан в северното подножие на върха от кенийска страна и отбелязан в брошурите на KWS (Kenyan Wildlife Services), като Premium Park. Това автоматично те кара да се бръкнеш в джоба по-дълбоко разчитайки на по-добри гледки и повече животни. Наградата бе на половина. Върха за два дни така и не излезе от облаците, но спечелиха животните. Особено разигралата се гонка между две хиени и една зебра (с лош хороскоп за деня). Екшънът бе достоен за документален филм за хранителната верига и бе събрал дузина коли туристи задръстили пътя. Зебрата бе отцепена от стадото си, но с ритници и хапане държеше фронта и не бързаше да се превърне в лесна вечеря. Развоя от събитията очакваха и още стотина антилопи, слонове, водни бикове, че и две лъвици, едната от които се бе разположила съвсем по царски до колите без никой първоначално да я забележи. Животинската царица бе абсолютно безразлична и към десетките фотоапарати и видео камери, че и към зебрата, която като в истински екшън (от златната колекция на Жан Клод Ван Дам) обърна двубоя в своя ползва с помощта на две дузини посестрими. Хиените си останаха гладни, а ние завършихме деня в единствения публичен къмпинг съвсем сами. За щастие ограда имаше, също и силен вятър.

Пътищата в паркове са черни, груби и пепеляви. Местните шофьори са изпипали до съвършенство техниката на движение по тях съчетаваща вярната скорост с резонанса между дупките и амортисьорните амплитуди на возилата им. Илиян, който се нагърби с шофирането през целия път, успя да достигне този синхрон, след като на няколко пъти бяхме изпреварвани сякаш сме спрели. УАЗ-ката (Тойотата) в такива моменти дава признаци на предсмъртна агония, но издържа цялото малтретиране по стотиците километри неасфалтирани друми (знаят си работата япончетата). В парковете скоростта има ограничение, което никой не спазва. Ако видиш повече от три коли да хвърчат на някъде, значи става нещо интересно. Следвайки и дишайки праха на четири, пет такива, в един момент се понесохме в неизвестна посока покрай пресъхналото езеро Амбосели и за изненада се озовахме на изхода на парка, където ...не се случваше нищо. Местни масаи обаче веднага ограждат колата предлагайки всякакви дрънкулки и сувенирчета. Алъж верижа не стана, но си взехме спътник (механик работещ в парка) за следващите шейсетина километра до близкото градче Наманга, откъдето тръгва и асфалтирания път за Найроби. Разтоварихме стопаджията в центъра, обсипан с любопитни погледи и лека завист че се е уредил с бял шофьор.

Ден по-рано пътувайки към Амбосели, жаждата за кафе ни бе отбила в крайпътно кръчме рекламиращо с големи букви : „ТУК ИМА НЯМА ЧОМА”. Загадъчният надпис звучи загадъчно само на български, нищо че очакваш сервитьора да дойде с три чашки и табла да разиграва „Тука Има Тука Нема” с въпросната чома. Няма Чомата (англ. Nyama Choma) е местен специалитет - месо сготвено на барбекю, в случая козе, и докато му се наслаждавахме с кафето, погледите ни бяха привлечени към новините от поредния окован телевизор: Уестгейт – 66-ма убити. За наша неприятна изненада се оказа Мол в Найроби. Това неизбежно щеше да вкара, лека промяна в сюжета на филма, от документална драма, към екшън трилър, както и среща със старите ни познайници Джими и Саймън.

НАЙРОБИ

Пътят от танзанийската граница към столицата на Кения е изненадващо празен (от към коли), почти без дупки и добре означен от към табели и маркировка. Липсват стотиците камиони, които задръстват пътя от Найроби за Момбаса. Като цяло обаче трафикът по асфалтираните пътни артерии из страната е малък хаос. Освен лявото движение (което често се превръща и в дясно според препятствията по пътя), предизвикателства има и при маневрирането между животни, хора, дупки, камиони в отработен синхрон със всички подобрения на Тойотата включващи дори автоматични скорости (изключващи се при скорост над 80 километра в час). Трафикът не бе от най-смъртоносните, като изключим един от опитите на Илиян за изпреварване на камион, при който страничното огледало се срещна с каросерията (без сериозни последици). За мен бяха оставени функцията на навигация, смяната на обективи, отваряне и затваряне на повдигащия се покрив (незаменимо удобство за снимане и проветрение), както и снабдяване на шофьора с вода и калории. Наближавайки столицата пейзажът бързо се променя. Полусъборените бараки и малки нивички преминават в десетки декари оранжерии за цветя, а навлизайки в първите квартали на града изникват и лъскави сгради добре подредени около шест лентовата магистрала. За малко уличния битовизъм се скрива от поглед, а пейзажа получава отпечтък от така наречената съвременна цивилизация.

Шансовете на неизбежното ни преминаване през Найроби да съвпадне със събитието заело заглавията по всички световни медии не бяха големи, но „късмета” ни проработи. Е не чак толкова, че да уцелим и деня, и мола, за да влезем в графата жертви на тероризма. Ситуацията бе далеч от текущите кървави сцени в Дамаск, но военното и полицейско присъствие и тук бяха осезаеми. Два дена след стрелбите и окупацията на мола Уестгейт, екшъна продължаваше, а пресата все още гадаеше за мотивите на изпълнителите, по-късно разобличени, като членове на Ал-Шабаб – сомалийски сепаратисти създаващи от години напрежение по кенисйката граница. Въпреки предупрежденията и заплахите минаването през един, два мола бе неизбежно, заради нужда от нов телефон и провизии. Неизбежна бе и срещата с Джими и Саймън така загрижени за нашата сигурност, в случая спестявайки поне на Илиян шофиране из града в следобеден трафик с военно присъствие. А трафикът защити безапелационно авторитета си на кошмарен, особено в централната част, където трябваше да се срещнем и с Виолет от каучсърфинг.

Домакинята ни за следващите два дни живее със семейството на сестра си в квартал тип средна класа. Контраста с лъскавия център е осезаем – кални улици, олющени незавършени сгради и амбулантна търговия за всички битови нужди заела празните пространства. Апартаментът е малък, но Виолет ни предоставя спалнята, където спят и тя, и племенника й с радост, на принципа „Give the best to the quest” (дай най-доброто на гостенина). Радост е, че има постоянно течаща вода, идваща от големите резервоари на покрива. Лукс е че могат да готвят на газ (хладилник и печка липсват). Малкия телевизор обаче събира вечер всички за поредните епизоди от мексикански сапунки, а ние с радост им разкрихме удоволствието от чаша таратор след изморителен ден.

Какво може да се види в Найроби? За един ден не много. Може да се повозиш на едно от хилядите шарени мататута (основния транспорт за повечето столичани) за дребни монети и да се насладиш на последните музикални хитове озвучаващи преживяването (а на импровизираната им автогара в центъра можеш да си докараш и астма). Може да отскочиш до Националния музей, и да видиш, куп препарирани животни, скелети на по два три милиона години, историята на Кения в картинки, някой друг автобус с любознателни ученици, както и бели хора! Почти на всякъде другаде си бяхме пак единствените другоцветни, добър шанс да станеш жертва на корумпиран полицай (един такъв придърпа Илиян, но съдбата и тук бе благосклонна и справедлива). Можеш и да се поразходиш из двата големи парка с езерце, непосредствено до високо етажния център, предлагащи място за отмора и почивка, дори да повъртиш и педалите на водно колело, където с малко повече шанс ще разбереш, че собственика му е българин – Колето. Изненада, ама обща. Нито ние очаквахме да видим календар на Левски Спартак (от 2013-та) на гишето за наемане на водни колела, нито Колето очакваше някой да му каже „Добър ден” на чист български. Хазарта в града също бил осиновен от родни предприемачи, към които се включвал и синът му. Хотели и барове по Дияни бийч, казина в столицата, има българина бизнес нюх, не е за подценяване. Разбрахме се да ги навестим в казиното на връщане (но за това по късно).

С Колето

Интригата в пътуването се възвърна на следващата сутрин. Бяхме получили съобщения, за промени в полета ни за връщане, което можеше да промени малко плановете. Опитите за връзка с турските авио линии имаха частичен неуспех, а и появата на Джими и компания съвсем не подобри ситуацията. Явно решили, че осем местната Тойота е твърде голяма само за нас двамата, бяха довели и някаква девойка представена ни като стажантка, която случайно пътувала в нашата посока към парка Масай Мара. Нашата посока бе още неизвестна и несигурна опитвайки се да решим проблема с полетите. Изнервянето този път достигна апогея си, след което Илиян изгони, без право на обжалване, нашите герои-паразити. Колата за сетен път бе завоювана и след като решихме да оставим всичко с полетите, както си е, се отправихме на север.

РИФТОВАТА ДОЛИНА

Септемврийската миграция в Масай Мара обещаваше прекрасно животинско многообразие в богатия на масаи район, но малките несгоди в Найроби ни отклониха на север към екваториалните ширини на така наречената RIFT VALLEY. Вечетра ни посрещна в малкия парк – Дяволската врата (Hells Gate National Park). Тук атракция е да се кара колело в сред зебри, антилопи и диви прасета, поради липсата на хищници в заградената от вулканични хълмове не голяма долина. Размерите на прака са всъщност по-едро мащабни, но голяма част от него е заета от гео термални топло централи. Посетителите първата вечер се брояха на пръсти, но трафик на другия ден не липсваше, заради стачка на работниците от централите, блокирали другия вход. Гледките от къмпинга си останаха пак само за нас, а нощния дъжд изми добре и Тойотата и палатката. Излизането от парка предложи няколко километра слалум между горящи гуми и прегради заради стачката. След двучасова смесица от порой с елементи на град, се озовахме пред наводнения главен вход на парка „Езеро Накуро” (Lake Nakuru). Дъждът, наводненият къмпинг и евентуалната липса на розово фламинго развалят посещението ни, но пък няколко гибона повдигат духовете, отнасяйки пакет с храна от ученически автобус на паркинга. За пръв път от пребиваването си в Кения решаваме да се разглезим с топла баня и закуска в хотел, който намираме в града Накуру пръснат около парка със своите триста хиляди жители. Казват че е най-бързо разрастващия се град в Кения благословен с добри условия за селско стопанство и туризъм. Градът е и образователно средище приютило два университета и десетки училища. Съвременната еманципация дала право на наука и на жените, наред с мъжете, а днес повече от основните училища са полово разделени. Дори и в най-бедните села училищните сгради са най-модерни и поддържани, а всички ученици са препасали цветни униформи разкриващи училищната си принадлежност.

Наводнения вход на Езерото Накуру

Приближавайки екватора всичко е много по-зелено и свежо от саваните на юг. Нараства обаче и надморската височина и колкото и да очакваш, че на екватора ще се мре от жега, тук сме на почти 2000 надморски метра. Пресякохме го и него, по суша, дори няколко пъти и все през различни места. Първото бе запомнящо се – черен път всред плантации от сезал в опит да достигнем езерото Богория. С Илиян се снимаме до камък посочен от GPS-а, като вярната нулева ширина, а десетина кенийчета ни се смеят. На дали бихме могли да им обясним защо се снимаме точно тук. Езерото Богория ни спечели със слуховете за пребиваващи няколко милиона розово фламинго. Слуховете се оказаха верни, но не и решението да хванем посочения от чичко Гугъл път, който ни изпрати до задънен вход към резервата, с наслада от 3-4 часово подскачане по друми, за които би завидял и най-смелия офроуд авантюрист. Придобитите умения на Илиян за борба с камъни и дупки бледнееха пред куража, с който въпросните черни пътища биваха превземани от училищните автобуси с които се разминавахме. Цялото предизвикателство идваше от факта, че асфалтирания път, по периферията на езерото, изчезваше на места под водата заради високото й ниво. Обсипаните обаче със стотици хиляди розово фламинго брегове, са заслужена награда след поредното малтретиране на Тойотата и задните ни части. Най-голямата навалица заварихме около горещи извори бълващи вряла вода от скалите на самия бряг, където някои поогладнели туристи дори варяха яйца и кренвирши.

Камък на екватора

Розово фламинго на езерото Богория

Поредна хотелска вечер обратно в Накуру с топла вода и вечеря, след което потегляме отново на север към водопада Томпсън . При поредното преминаване в северното полукълбо, решаваме да запечатаме по снимка с екваториалната табела, която по теорията на относителността доказа, че екватора е променлива линия чието положение зависи от место живеенето на предприемачи с търговски нюх. Въпросната табела се оказва на около 2 километра на юг от истинския екватор, където си има друга табела, но пък няма кой да ти демонстрира, как водата в южно и северно полукълбо се върти в различна посока, а на самия екватор не помръдва. Спонсорирахме и този маскарад, защото на дали щях да успея да обясня на умелия артист, що е то географска ширина и че GPS-а е малко по-точен от легенчето му с вода. Водопада Томпсън, като една поредна туристическа атракция, подлага нервите ни на пореден тест, в опит за целите сто метра, от паркинга до платения вход, да охладим мерака на 4-5 лели да ни натикат в техните магазини за сувенири. Преди да се върнем обратно в Найроби, решаваме да дадем шанс поне на Маунт Кения да влезе в кадър, след провала с Килиманджаро. Поредните шейсетина километра по черен път (отново следвайки гугъл навигацията ) ни закарват до градчето Наниуки в северозападната част на върха. Моунт Кения се издига на почти 5200 метра над моретата и е най-високата планина в страната, станала дори нейна кръстница. Облаци отново крият заснежения конус на вулкана и причините някой ден да се върнем тук нарастват с още една.

Водопада Томпсън

Полускрития Маунт Кения

ПАК В НАЙРОБИ – ТРАФИК, КАЗИНА И БЪЛГАРИ

Изненадата да срещнем няколко дни по-рано българин в Найроби и липсата на план за предпоследната вечер преди края на африканската ни одисея връщат филма обратно в столицата. Покритата с тлъст слой прах Тойота е в положение на пълен покой в неделния трафик в центъра, Илиян е на границата между умора и истерия, а аз правя отчайващи опити, комуникирайки с Колето, да разбера къде се намира казиното им.

„Абе влизате в центъра, после има кръгово, след него две бензиностанции, на гърба на едната има банка и до нея е казиното – казва се Парис (предполагаемо Париж).” Ако това ти го обясняват в Троян, сигурно няма да се загубиш, но в три милионен град, където и кръговите, и бензиностанциите, че и казината не са малко си е направо предизвикателство.Трафикът не мърда. Навън е тъмно. Дори и Колето спря да вдига телефона. Ние (по–скоро аз) сме твърдо решени да разкрием мистерията на българските казина. Изплуваме след час и половина от трафика. Най-близкото казино дава надежда, че някой ще знае къде се намира нашето.

„Парис – няма такова казино” – убива надеждите ми лелка от охраната.
„Има, има, сега ще ви го покажа” – връща драмата черен чичко излизащ от казиното „Ей тука зад ъгъла е”.

Забравил съм всичките градски легенди от серията „Не се движете по тъмно” и фиксирам диско светлините на сграда даваща светлината в тунела. Вдъхвам кураж и на Илиян да не припада точно тук, щото сме на един хвърлей от обетованата земя. И описанието уж отговаряло – кръгово има на две преки, и бензиностанция имало (някога), в тъмното банка няма да търся, но има проблем. Името не пасва - казиното се казва Парадайс. Опитвам се да обясня на поредната черна горила от охраната, че тяхното казино трябва да се казва Парис, а не Парадайс. Пазя обаче най силния коз за най-накрая:

„И собственика е българин”
„Че и на това е българин” – отвръща спокойно мускулната маса.

Тук очите ми светват, лицето грейва, сцената се облива със Одата на Радостта и едвам събирам сили за

„А той тук ли е?”

Не се оказа там, но минута по-късно изненадвам с едно „Добър вечер” единствения бледолик, що годе пасващ на описанието нашенец. На несвързания му отговор, изстрелвам нов въпрос ”Ти ли си сина на Колето?” , „А не, вие търсите казино Финикс”. А аз гледам и не вярвам на ушите си. „Финикс!, Не. Търся Парис?!?” „Ако Колето ви е давал насоки нормално, той не шофира и не знае много много кое къде е”.( и това след седем години по местните ширини). Мистерията взе да се разбулва, надеждата се възроди и след десет минути паркираме пред вярното казино. Алелуя, пеят ангелчета, а ние вмъкваме изтерзаните си създания и директно питаме за собственика. Решили, че не попадаме в графата бизнес партньори, ни препращат към вниманието на друг нашенски изглеждаш младеж. Фразата „Добър вечер” и тук подейства изненадващо. Васко е един от няколкото следящи за реда в казиното. Черпи ни с бира. Идва и жената на Колето, който се оказва че отдавна спи. После срещаме и сина им – собственика. Хубав край хубави хора. Не идвали често българи в Найроби, особено в казината, та ни се радват много. Иначе пълно с китайци. При тях е зеленото. Пръстите им широки, бизнеса процъфтява, а ние сме изморени. Нашите момчета ни насочват към близкия Best Western, хотел с четири, почти пет звезди съвсем извън нашите бюджетни разчетки, но за наша приятна изненада, казиното ни черпи с нощувка. Заградения паркинг е пълен с лъскави коли и нашата мръсна Тойота внася малко разнообразие.

Последения ден ни събира отново с Джими и Саймън, с които изкарваме дълги десет часа по обратния път до Момбаса. Всички са изморени, а Джими е отново в драматична роля, обяснявайки как нямал достатъчно пари да ни върне целия депозит, защото си мисли че летим чак на другия ден. Ами ние и след седмица да летим, депозита се оставя и после се връща ако всичко е наред. А колата си върви (въпреки че бе потънала цялата в прах). После ни уведомяват, че трябвало да сменят амортисьори, да я мият, да минава на преглед. Съвсем не ми стана ясно защо всичко това на наш гръб. Ако решат и двигателя да сменят, пак ли от нашия депозит? Сложна се оказа комуникацията с кенийските ни „приятели”. В интерес на истината тя още продължава два месеца след пътуването. Е-мейлите този път ги пращам аз, започвайки с доста учтив и не толкова напоследък тон. Депозита още не ни е върнат целия, а извиненията и лъжите вече спрях и да ги записвам. Лъжа или истина бе новината че шофьорът Саймън е починал, и то на езерото Богория, няколко седмици след като се разделихме. Ако е вярно нека почива в мир, ако не е, не мога да коментирам.

Безсънна нощ на момбаското летище, и пропуснат полет в Истанбул довършват пътуването. Оставяме спокойния ритъм на кенийския живот, за да се върнем в забързания индустриален свят. Препускащия турист, притиснат от времето, пропуска много от светът на усмихнатите африканци все още търсещи баланс между племенно-битовите традиции и отпечатъка на новото време. Връщаме и снимки и спомени. Видяхме от къде сме тръгнали. Остава да си отговорим: „На къде отиваме?”

КЕНИЙСКИ ЕСЕТА - ЧАСТ 1-ва

Първите пътешественици дръзнали да открият нови светове и земи, съвсем не са Фернандо Магелан, Колумб, че дори и Ибн Бабута, първият истински блогър-авантюрист, пообиколил и описал половината известен свят век, два преди другите двама. ДНК-ато на всички ни е тръгнало да се множи и разпръсква (според дебелите книги) някакви си 200 000 години по-рано, когато прясно оформилия се Хомо Сапиенс напуснал работилницата на Господ (или това беше друга история) някъде в централна Африка и потеглил по широкия свят (създаден пак от Господ няколко дни по-рано). Предполагам първите „пътешественици” потеглили предимно на север, щото океанът представлявал лека пречка за достигане на другите континенти поне през първите стотина хиляди години. Та като едни последователи на всички тия горе изброените, бе време да видим откъде сме тръгнали, да разберем накъде отиваме.

МОМБАСА

Три и половина сутринта, самолетът прави първи контакт с африканската почва на летище Килиманджаро в Танзания. Директният контакт на крайниците ни с въпросната почва е отложен поне за още няколко часа. Тук сме за товаро-разтоварване на пътников поток. Слизащите (около 80% от живото тегло на самолета) са вече екипирани с туристически одежди за атака на африканския първенец, между които се забелязват жълти, еднакво щамповани фланелки с надпис „Експедиция- Килиманджаро 2013” – на чиста "родна реч омайна сладка". Нямаше нужда да ги питам накъде отиват, щото първо беше глупаво, второ здраво ме гризеше благородната завист, че не съм сред тях, а продължавах с немските бабички за кенийския бряг. Два часа по-късно, отпечатъци от петте пръста на лявата ми ръка влизат во веки веков в архивите на кенийското КГБ, а ние с Илиян се озоваваме в една влажна среда с няколко нахални таксиметраджии и дузина незакусили комара, наречена летище Момбаса. Мама Африка ни посреща освен с гореизброените нашественици и с лек ръмеж. Оглеждаме обстановката, летището в пет и половина сутринта е почти заспало. Няма ги и Габи и Крис, с които както споменах преди, споделяхме задушния самолет, а посерещачите им ги отнесоха прекалено бързо. По-късно обаче съдбата пак ни срещна за по питие под палмите на плажа.

И въпреки че Илиян изглежда като оцелял полуфиналист от Сървайвър, потен и недоспал, ни предстои сложната задача на транслация до града и установяване на контакт с домакинята ни от Couchsurfing – Паулин. Най-евтиния вариант се оказва маршрутка, озвучена от афро-християнски рок, която ни стоварва в кафето на хотел Кралски Замък (Castle Royal) баш в центъра на Момбаса. Тук дъждът и влагата се усилват, и след усърдна проверка с металотърсач (процедура оказвала се твърде нормална за подобни публични заведения), омитаме по един омлет с черно кафе (за разлика от „бяло”, с добавка от мляко). Поемаме и дозата хапчета против малария, следвайки упътванията на шишенцето – „дневно с храна”. Ваксини срещу маларията няма и докато тук местните си я карат профилактично поне веднъж годишно, то западния турист се тъпче с хапове, някои с весели странични ефекти като халюцинации, видения от отвъдното, депресия, склонност към самоубийство и други безобидни последици, които за наше щастие не ни сполетяха, но архиви из болниците много. Задължителни ваксини за Кения също няма, но препоръчителните са много (особено ако ти ги правят в някоя американска травел клиника, може да осъмнеш и с ваксина против сънна болест). Бяхме заложили на жълтата треска, с обещание, че ще ни държи поне десетина години.

Паулин ни посреща със собствената си кола (лукс за не много голяма част от населението) и проправяйки си път през леко задръстените градски улици към дома й, имаме шанс за ориентация в пейзажа. А той е очаквано многоцветен – архитектурен микс от колониална и по-съвременна архитектура (със силно изразен азиатски нюанс), безкраен мравуняк от коли, мататута (евтини маршрутки), тук – тук (моторни триколки за 2-ма, 3-ма пътници), велосипеди и моторетки (накичени с по 4-5 чувала и още толкова бидона), както и хилядите граждани пешеходци в своите всекидневни роли - бутачи на колички, амбулантни търговци, гардове с металотърсачи или просто улични кибици (основно занимание на повечето кенийци). Забелязва се и голямо количество забрадени от главата до петите нинджи от предполагаем женския пол (загатващи силно мюсюлманско присъствие), както и десетки джамии напомнящи индийски храмове. А омесването на националности за последните хиляда години история е значимо. Градът е бил окупиран и прехвърлян между португалци, англичани и оманци (Султаната на Оман) многократно, като последните имали най-дълъг успех. Забелязва се и липсата на така наречените „бели” хора. Повечето от тях, попадащи в категорията турист, биват транспортирани от летището директно към съответния луксозен хотел или в посока към някой от близките или далечни сафари паркове, което ни постави (двамата с Илиян) на няколко пъти в ситуации на – единствените бели на плажа, в ресторанта, на улицата, в мататуто, или почти навсякъде извън основните туристически пунктове.

Уличен пазар

Джамия

Паулин живее в сравнително хубав квартал, в част от къща предлагаща екстри като , топла вода, хладилник и интернет, все неща които за 90% от кенийците са лукс. С Илиян получаваме собствена стая за разхвърляне на багажа и два часа сън да съберем сили за изследване на района. Влагата е осезаема, и бягството от нея е трудно дори на плажовете с тюркоазено-синя вода. Въпросния шанс да си единствения бял човек на плажа ти дава възможност веднага да получиш званието – „My brother”, (демек „братко мой” - най-често срещаното обръщение към бял турист (от мъжки пол), при все че двамата не си приличате .... Ама по нищо!) После се започва (в 99% от случаите) разговора:
- Искаш ли да ходиш на гмуркане?
- Не
- Искаш ли да те повозя на лодка със стъклено дъно
- Не
- Искаш ли да яздиш камила
- Не
- Ама тя се казва Обама (истинска случка с Габи)
- Не
- Искаш ли да ходиш на гмуркане.
- Не, не и не........

С две думи - подготвяш се и психически и физически, че си един подвижен банкомат, от очите ти светят доларови знаци и личното ти пространство ще бъде заето от потенциални клиенти всеки предлагащ какво ли не, само и само да те отърве от парите ти в брой (кредитни карти тия с камилите не вземат). Спонсорираме така наречените „бийч бойс” заради снимка с камила и два кокосови ореха, които почти ни докарват до свада заради лош пазарлък. Хубаво е в такива случаи някой местен (визирайки Паулин), да те светне в особеностите на кенийските улични услуги, които са далеч от това което очакваш в някои по-цивилизовани части на света.

После се озоваваме в градски парк тип открита зоологическа градина, където храним жирафи опънали шии на фона на сметище от автомобилни гуми. Входната такса включва и представление по хранене и на хипопотами, и на крокодили (два животински представителя, които така и не видяхме в дивата природа), а тя е естествено няколко десетки пъти по-висока от тази за местните граждани. Да си Resident, т.е гражданин, т.е кениец е титла даваща достъп до всички подобни места на нормални (за местния стандарт) цени. После идва категорията – гражданин на Източна Африка (включваща шанса да си роден в някоя от съседните държави), с малко по-завишени тарифи, и тук отваряйки скоба с удоволствие бих поспорил, защо аджеба и аз не попадам в една от тези категории, тъй като някоя от пра-пра (на десета степен) бабите ми е поела точно оттук към ширините на родния край, а и на цвят леко го докарвам. Е да ама не. Без право на обжалване съм причислен към групата на Не-гаржданите (Non-resident), където цените са по-близки до туристическите услуги в Монте Карло например, което си е съвсем НЕ-гражданско.

Вечерта атакуваме кръчме за среща с приятел на Паулин. Оказва се веселяк. Пием кенийска бира (аз по-малко, че уж съм безалкохолик като последица от здравните ми проблеми) и хапваме крайници от кокошка, като част от специалитета Угали (местен „деликатес” сътворен от царевично брашно сготвено с вода). Телевизорът (за по-сигурно поместен в клетка против кражба) ни информира за сконфузеното положение на кенийския президент, съден в Хага за „скромни” престъпления срещу човечеството, няколко заловени бракониера изпробвали „случайно” огнестрелни оръжия срещу дивеч, оказал се слонски, както и за „лекото” увеличение на местното ДДС, поохладило народната обич към управниците им.

ФОРТ ХЕСУС И СТАРИЯ ГРАД

След дълга самолетна нощ и първи ден в Кения спим като заклани. Утрото ни посреща с турско кафе (подготвени сме от Истанбул) и изгледи за нов влажен ден. Товарим багажа и се отправяме обратно в центъра на Момбаса, разположен на остров, свързан със сушата с два моста и ферибот. Половин хилядолетие преди нас по тия места пристигнал и Вашку да Гама (не от село Рупча). Не го посрещнали много топло, а за отплата двайсетина години по-късно португалците превзели града (за първи път) и сложили началото на гореспоменатата въртележка на окупатори и окупирани за следващите няколко столетия. А Момбаса била апетитно пристанище с разгорещена търговия още преди европейското нашествие, заради златото, подправките и слоновата кост изнасяни към Арабския полуостров и Азия. Сред завоевателите на града за малко били и местни канибали, поизбили (кулинарно) тогавашното мюсюлманско население, а през третото си завземане на града, португалците издигнали и масивните стени на крепостта Форт Хесус (Fort Jesus), което им осигурило стотина години спокойна власт. Стените както и голяма част от крепостта съществуват и днес, а решението ни да я навестим бе отново възможност за комуникация в стил „my brother”, този път в предлагани услуги тип разводач, отказвайки на поне шестима потенциални такива. Оръдията на крепостта днес са насочени към десетките новопостроени хотели около Английската марина на отсрещния бряг и не могат да сплашат дори и чайките наоколо.

Бял човек в кола на местен жител привлича вниманието и на някои от уличните кибици пременени в полицейска униформа и създава потенциал за глава от книгата „Хроники на корупцията”. В случая представителя на властта действа предпазливо и си иска дължимото по доста по-заобиколен от нашенските куки начин, но Паулин е твърдо решена да не спонсорира несправедливостта с доводите че: „А”. Не е платен разводач. „Б.” Познаваме се от пътуването и до Европа (което естествено не е вярно).” и „В”. Няма грам желание да им даде и стотинка (и успява). От нас не искат нищо, но няма как и да разберем. Разговорът се води на суахили – главния неофициален език в Кения, както и в доста от съседките и, от който позапомних само благозвучните - Джамбо (здравей), Сава (ОК), Асанте (благодаря) и естествено Хакуна матата (няма грижи). За щастие на такива като мен и Илиян, английския минава за официален. На него вървят и медиите, и образованието та дори и по–градско-интилигентните разговори.

След успеха срещу полицейската корупция, правим няколко трудни маневри из стария град с колониални полу-запазени сгради и тесни сокаци, планирани без подозрението, че след няколко века тук ще се разминават коли и автобуси. Правим и нова кулинарна дегустация на местни деликатеси разнообразявайки цветнокожия пейзаж на непретенциозен ресторант с бледоликото си присъствие.

Отделили сме цели 3 дни на бреговете, топлите води на Индийския океан и мързеливите комари (които след летището за щастие ни оставиха на мира). Правим връзка и със следващата ни домакиня от Coucheserfing – Табата или за по-кратко Таби. Офертата да гостуваме в района на популярния Диани Бийч (където са и Габи и Крис), спечели пред първоначалните планове да се отправим на север към района на Килифи и ни разкрива нов нюанс от кенийската реалност.

ДИЯНИ БИЙЧ И „ГОСТОПРИЕМСТВОТО” НА ТАБИ

Таби пристига в ресторанта (била случайно в града) с фланелка с лъскав надпис „Never share” (демек „Не споделяй никога”), предопределяйки донякъде накъде ще вървят отношенията ни. Идва пеша и предлага да вземем такси, чиято цена не е вдъхновяваща. Обсъждайки тази и други транспортни възможности, като хващане на матату (гореспоменатата маршрутка с предимство от 30-пъти по-ниска цена) предлагащо своеобразен триатлон включващ смяна на две такива и един ферибот, плюс много упражнения по товаро-разтоварване, Паулин преценява ситуацията и предлага транспортните си услуги. Приемаме с охота и го оценяваме заслужено, след гледките от наблъскани орди триатлонци чакащи за ферибота.

опашката за ферибота

Дияни Бийч е нещо като Слънчев бряг от преди зората на демокрацията у нас - наниз от почивни комплекси с предимно чуждоезични посетители и всичките му басейни, ресторанти, шезлонги под палмите, с прилично количество въздух помежду им. Нито го търсихме този лукс, нито го и получихме. Разтоварваме се директно в кенийската реалност намираща се на хвърлей от туристическата – прашни улци, полузавършени временни и по-невременни постройки с функции за живеене, търговия, отглеждане на животни, тип кланица, работилница, хотел (тези от филмите на ужасите ряпа да ядат), където общо взето преживява 90% от населението. Таби ни въвежда в покоите на дома си - едноетажна постройка с 4 стаи, кухня, две бани и дворЧЕ. Ако къщата не е всред гореописания квартал човек би си помислил че е попаднал в имение. В две от стаите пребива тя и семейството и, а другите две са общи спални с по няколко двуетажни легла. Баните функционират и като тоалетни от типа дупка на пода, дворчето върши работа и за сушилня и за обор, а басейн липсва за ужас на един от другите гости Джак – южноафрикански индиец, живеещ в Ню Йорк, леко позаблуден от рекламите на Таби за налични удобства. Успокояваме се, че не сме единствените прецакани. Джак е единственият момък всред дузината други гости на Таби, половината от тях доброволки по една от програмите за подпомагане на децата в развиващите се страни, а другата половина пътуващи като нас. Разнообразието от националности не липсва – шотландка, мексиканка, корейка, ирландка, няколко австралийки, че и чиста американка от наше село – калифорнийското Ориндж Каунти. Картинката бързо взе да се изяснява. Таби се опитваше да се включи в играта на хотелиерството, като върти нещо като Хостел, в което няма нищо лошо, ако не предлагаше услугите си в Couchsurfing, чиято идея е малко по-различна. Не че не можем да си позволим 15-те долара на човек на вечер (включващи и храна), за което разбрахме официално чак като си тръгвахме, но някак се губи естествения контакт и емоция, след като са намесени търговски отношения.

Без много време да установим къде точно сме попаднали, хвърляме раниците и тръгваме да проучим квартала издирвайки Габи и Крис, които се наслаждават на сватбеното си пътешествие в хотелчето „Водни любители” (в по-добрия квартал). След малко пешеходство сред сергии, крави, кози, чували с картофи, домати, въглища и всичкия останал битов хаос около главния път, хващаме първото срещнато Тук-Тук (въпросната моторизирана триколка) и половин час по-късно изненадваме младото семейство. Споделяме с тях и залеза и последвалото пълнолуние върху меката мебел пред басейна. След няколко питиета и споделени първи кенийски впечатления, оставяме влюбените да се наслаждават на почивката си, а за нас остава задачата да разбием мита, че не било хубаво да се движиш по тъмно в Кения (камо ли пеша). Молитвите към всевишния ги чува шофьорът на матату (което ни застига), а пешеходството е необходимо за последния половин километър.С моя навигаторски нюх нацелваме и къщата на Таби от сефте.

За наш късмет доброволният труд на съквартирантките ни им бе отредил почивен ден, който изкарваме заедно и лежерно в най-популярния бар на плажа – „Четиридесетте Крадеца/Разбойника” (от историята за Али Баба). Бройката на обирджиите бе почти точна, ако към сервитьорите и барманите причислим и десетките капитани, водачи на камили, коне, собственици на сергийки и поизрисувани масаи с мобилни телефони и визитни картички, които чакат само да стъпиш на пясъка... „my brother”… и тъй нататък. Един такъв ни следва половин час докато си се плацикаме в откритите от значителния всекидневен отлив плитчини, показвайки ни морски таралежи, звезди, водорасли само и само да се навием да ни изпише имената върху някакви плочки. И друг път съм попадал на досадни търговци, но тези обраха всички Оскари. Това обаче не пречи да се насладим на единствения си плажен и спокоен ден без гонене на предварителни планове, а за компенсация ( по-късно в къщата на Таби) само десет минути бяха достатъчни за:

- Счупване на телефонът ми – в момент на нужда.
- Една студена вода от съобщението на домакинята ни, че не сме можели да спим в тях тази вечер, а в съседката и, защото чакала други гости на другия ден. Значи - да събираме багажи (десет минути преди излизане пак към бара), да се местим при някого, когото съвсем не познаваме, да го будим посред нощите (прибрахме се към 2), и то защото ще идва някой на другия ден, след като ние си тръгнем! Опитваме се да изясним на Таби тези парчета от пъзела на логиката, и тя май успява да ги подреди. Оставаме, но....за награда ни заключва... не само мен и Илиян, ами и всички приготвени да атакуват бара. Уж неволно (външната врата веднъж заключена отвън може да се отключи само от там). Логиката в Кения не бе на почит.

По-късно леките неволи продължават, след като се потим в едно матату половин час , защото шофьорът (или по-скоро задължителният му помощник) решава, че могат да влязат поне още 3-ма, макар че вече сме запълнили капацитета на брой глави на седалка. Пред бара ни чакат Джими и Саймън – героите от следващата глава, от които трябва да получим кола под наем за продължението на пътуването ни. Историята с тях е прекалено дълга, но да речем че първата ни среща и разговор не тръгнаха никак добре. Добавям и факта, че не можех да се включа нито в коктейлстването, нито в опитите на половината бар да следва с танцови движения музикалните идеи и сигнали на наличния Ди Джей, който експериментираше по цялата скала на музикално-танцовата енциклопедия от последните трийсетина години. Но компанията бе весела, времето прекрасно, а удоволствието всичко това да ти се случи на два метра от водите на Индийския океан е неописуемо.

Южна Африка, Шотландия 2хКалифорния

бар Четиридесетте Разбойника

Сутрешния отлив

ИСТАНБУЛ – ДЖАМИИ, КОТКИ И КОРЕЙСКИ ФОЛКЛОР

Какво би се получило ако 90% от нещата които обичаш да правиш изискват използване на поне два здрави крака, и какво ако поне единият не отговаря на изискванията на международните здравни норми за нормално функциониране.....нещо като... „Сърце играе...Крака не мърдат...” Долу горе под това мото навъртях 35 000 километра между три континента за 25 дена предимно със самолети, автобуси, файтони, сафари микробуси, лодки, че и екзотично наречените Матату и „Тук Тук” (което чиста логистична гледна точка бих нарекъл „Тук Там”).... Но така е когато станеш жертва на рекламата 3 в 1 (в сравнително лош вариант) след неприятен факт отбелязан пет месеца по-рано в здравния ми (образно казано) картон като Фрактура на Фибулата, изкълчване на ляв глезен и скъсване на глезенни връзки. Всичко това се реализира на веднъж след „лек” инцидент при културно-масово-футболно-спортна проява, което ме бе причислило към клуба на шофьорите с привилегии за паркиране на места за инвалиди, бе ме поизвадило от активна дейност за месеци наред, а за капак на всичко, бе развалило и планинарските ми планове за евентуално покоряване на Африканския първенец - Ухуру (по известен като Килиманджаро) или по-малкия му събрат в Маунт Кения (но за това по-късно). Това все едно да кажеш на една овца, че вече не може да блее, а да си гледа в къщи турски сериали.

Ако е вярно, че всички пътища стигат до Рим, то е почти сигурно, че поне половината от тях тръгват от Истанбул. Градът разположен на две морета, два континента и с история по дълга от тази на Християнството и САЩ взети заедно, се оказа разпределителна гара за пътуването ни (с Илиян), нищо че срам не срам още бях стъпвал нито в него, нито в Турция. Един от тези пътища водещ до българската граница успях да измина два пъти (в рамките на една седмица), поради сложно-замисления маршрут от Лос Анджелис за Кения за по-накратко включващ минаване през родните места, което бе кратко, весело, слънчево с приятни изживявания най-вече със среднощните автобуси от и за Истанбул включващи „легална” контрабанда на цигари към България и алкохол към Турция (в услуга на другарите шофьори), гранично посрещане/преминаване в родината с приветстващ пейзаж аранжиран в стил урбанистичен мазохизъм - препълнена кофа за боклук пред закритите от стари вестници прозорци на гишето на граничния контрол и ведрата усмивка на главния митничар опънал се като бахрейнски султан на скромна пейка (с небрежно разкопчани копчета на ризата), раздаващ винетки на неподготвените турски шофьори, в началото на пътя навлизащ в покоите на Родината...в пълен мрак... Добре Дошли в Европа! Цигарите разтоварихме в стил „Студио Х” в Пловдив в 3 сутринта срещу дебела пачка подадена от млад „бизнесмен” с прилично скъп Мерцедес. Хайде стига толкова български ежедневности.

Кофти, ама много кофти е да пристигаш на ново място в пет и половина сутринта, след 8 часа нощно пътуване (без сън)...с автобус (леко осмърдян на цигари на принципа „Пушенето забранено”, ама не и за шофьора)... Нито воплите на ранобудния имам (най-вероятно от стар звуко запис), нито трудния за дишане въздух на истанбулския Отогар (автогара), нито първите процеждащи се през смога лъчи на слънцето могат да преборят умората, в опит да те събудят и настроят на тема градски туризъм. Турското кафе, с бюрек и айрян до някъде помогнаха, а след това успяхме дори да си хвърлим и раниците в тъй наречения хотел (тип хостел), след като съвсем безцеремонно събудих рецепциониста в седем сутрнита, който си подремваше кротко в другата стая (за наш късмет говореше и английски). Улиците на централния квартал Фатих в неделната сутрин споделихме само със десетките котки, които подобно на кравите в Непал, кучетата в Перу и кокошките на Хаваите се движеха съвсем необезпокоявани и току се възползваха от позатоплените (все още празни) столовете на десетките туристически ресторанти пръснати из района. Казвам туристически, тъй като цените бяха завишени в геометрична прогресия залагайки на глада на изморените туристи кръстосвали цял ден между Синята Джамия, Хагия София, Дворецът Тапакапъ, и хилядите други атракции в района и решили да опитат поне артистично поднесения в глинена стомничка Тести Кебаб, за да го отметнат от списъка със „100 неща които трябва да направите в Истанбул преди да умрете”. До кебапа с Илиян не стигнахме (поне аз, той го бе пробвал по време на едно седмичните си неволи докато аз обикалях из родните краища), но още първия ден поотметнахме доста обекти от гореспоменатия списък въпреки болките в глезена ми и умората от недоспиване.

Трудно е човек да опише Истанбул (Цариград, Константонопол, или всичките му други имена), града получил възход и падение през времето на четири империи открили стратегическото положение на тези земи от двете страни на Босфора, мекият му климат и смесили толкова много културно разнообразие от два континента и половин дузина култури и епохи. Впечатлява факта, че представителите на последната просъществувала Османска империя са се отнесли с привидно благородство и щедрост към създаденото преди тях и са видоизменяли (дори копирали), но не и напълно разрушавали (за разлика от колонизаторските подходи на Римо-католицизма) завареното. Ясен пример – най-посещаваната Хагия София, получила известни архитектурни поправки, но запазила основния си византийски мотив, в прехода си от християнска катедрала, от времето на Константин Велики към мюсюлманска джамия. Днес обителта споделя настоящето си като музей претъпкан с хиляди посетители запаметяващи спомени с Ай-фони, Ай-пади и всякакви други рожби на съвременната техника. Атакувахме и Джамията на Султан Ахмед, известна по-скоро като Синята Джамия, име получило слава заради уж сините плочки ползвани за интериора, чието наличие те кара да се замислиш дали не страдаш от някаква рядка форма на далтонизъм, при все, че откриването изисква дълго съзерцаване в илюстрираните стени и тавани на главната джамия. За посетителя от мъжки пол правилата за посещение са по-облекчени – сваляне на обувките и наличие дълги панталони, ако сутринта си нахлул къси гащи, ти връчват престилка, което е задължителен аксесоар и за нежната половина плюс забрадка. Не снимаш по време на служба, не влизаш където не трябва, за което си има и ведри предупредителни надписи предимно на английски от сорта: „No step on the here”(йес уи спийк енглиш!)! Синята джамия споделя доста от архитектурните идеи на съседката си Хагия София, както и всички други джамии приличащи без кулите си на чисти византийски базилики.

Синята джамия

Хагия София

Друга интересност от византийско време е Цистерна Базилика, най-голямата от многото такива използвани за събиране и съхранение на вода – подземен комплекс приличащ на каменна гора с над 300 отразяващи се във водната повърхност мраморни колони.

Убивайки първата половина на деня в този мравуняк от туристи и улични (често прилично нахални) търговци, с изненада бяхме привлечени от ритмите на Каяагум (12 струнен корейски музикален инструмент), което не очакваш да чуеш на фона на джамиите, крепостните стени и миризмата от кюфтета. Истанбул бе домакин на международна културна експозиция отбелязваща дълбоката връзка между Азия и Европа, с текуща гарнитура от приспивни корейски ритми. Глезенът ми определено оценяваше всяка възможност за посядване, и откривайки че сцената на изява не е една а няколко, в следващите 2-3 дни се запознахме добре с корейското музикално изкуство. Реверанси към болния ми крайник се налагаха често, тъй като трябваше баланс между желанието и възможностите за надникване на всякъде, та честите почивки за чай и кафе даваха възможност за гледки към Босфора, Златния рог, Галата (не Варненския квартал, а кулата издигната от генуезски майстори малко преди османското нашествие) и целия рояк от човешки маси придвижващ се в в тоя мистичен хаос. Един опит за такава почивка ни хвърли и в леко комична ситуация след като открихме уютна зала на някакъв музей на модерните изкуства. Мястото изведнъж се препълни с хора, оказвайки се дълго представяне на някаква книга (на турски език), та от чиста куртоазия и учтивост стояхме около час преди да се измъкнем „почти” незабелязано.

Втория ден зарязахме лудницата и с един от десетките фериботи свързващи многото късове суша пръснати наоколо се затирихме към Принцовите острови. Уикикипидия пояснява, че името им идва от живелите тук византийски и отомански знатни особи изпращани там след привършване на активната им придворна служба. Включихме двата най-големи – Хейбелиада (Седловинния остров) и Буюкада( Големия остров). На принципа всичко голямо е хубаво, големия остров събира най-много туристи. Силите ми стигнаха обаче само за няколко километра по главната улица обсипана с файтони и ухания от остатъчния материал на конските им сили. Хейбелиада от своя страна напомня на Несебър от годините, когато е бил едно малко спокойно крайбрежно градче без никакви автомобили и почти никакви туристи. Спокойствието се подсилва от китни къщета със крайно разнообразна архитектура, цветни дворове с гледки към кристално чистата вода и не далечния азиатски бряг обсипан с урбанизъм до където ти поглед стига.

Буюкада

Новините от преди два дни бяха добавили още една страница в кървавата история на Истанбул, след поредните сблъсъци на протестиращи и полиция на площад Таксим. От нужда за задоволяване на разчовърканото си любопитство включихме в обиколката си и този злополучен туристически обект, където за наше нещастие или щастие, не се случваше нищо...нередно. Все пристигахме на горещи точки с по два дни закъснение, след събития заемащи главните страници по медиите. Намерихме време и за вечерно наргиле (с табла и грозде), доизглеждайки измъчената победа на Фенербахче над почти ликуващия Касимпаша (кофти е да ти набутат два гола в последните минути след като си водил почти през целия мач).

В деня преди тръгване отметнахме и прехвалената Капалъ Чарши (губеща тотално по точки от екзотичността и разнообразието на Египетския пазар на подправките), остана малко време за бира в Италиански Пъб (май трябваше да е ирландски), както и за диабето-застрашителни дози от локум, баклава и кадаиф. Време беше да напуснем турския мегаполис и да продължим на юг, макар две седмици по-късно поради разни самолетно-времеви злополучности изкарахме още цял един ден тук.

Площад Таксим

Египетския пазар

17-ти Септември – летище Ататюрк. Радостни сме да се засечем с Габи и Крис, с които се оказа че летим заедно за Момбаса. Отиваха на сватбено пътешествие, след уморително препускане в България и Истанбул (нещо като нашето пътуване в съкратен вариант).

Аероплан маана йок! Раат маат, кантар гибик! Кър ачик! Абакалъм юрууууш! С две думи – Излетяхме – посока Килиманжаро (следва продължение).

ДО ГЪРЦИЯ С КОЛЕЛО - преди много, много години

Ще ми се да се срещнем с Дамян и двамата Светльовци за по едно кафе в Солун и да бръкнем в торбите със стари снимки и избледнели спомени от пътуването ни до Гърция с велосипеди преди близо единадесет лазарника, пътуване изникнало спонтанно през един мартенски уикенд, във време когато гордо веех дипломата на млад геодезист и по стечение на обстоятелствата бях работно заточен в зимен Самоков. Идеята се бе родила внезапно, необходимостта бе от налични велосипед, застраховка, мерак и мераклии (цели четирима), а началната точка Студентски град, (ех студентски години хубав живот, макар че бяха вече зад гърба ми и тук идвах малко по навик).

Петък вечер – централна гара. Влакът е полупразен, четирмата топлим седалките на цяло купе, а байковете наблъскани в съседното. Тук е редно да отбележа, че първо мамим идеята за пътуване с байкове до Гърция, като всъщност се возим във влак, но това е за малко, пък и за 2 дни въртене на педали на дали бихме стигнали дори и до границата, второ мамим БДЖ, защото официално велосипеди не се разрешават в самият влак. Плащаш такса и байка отива в товарния вагон. В този влак обаче такъв липсва и купувайки билетите се правим на разсеяни, а се оказва, че такса е трябвало да платим. А със Светльо и Дамян е трудно да се излезеш на глава щом става дума да се спести някой лев, макар че и двамата не са от Габрово, но имат добра подготовка по света и у нас в занаята на пестенето и пазаренето ( в повечето случаи само заради идеята).

Чевръст контрольор връхлита плахо в купето за проверка на билетите с въпроса „Момчета ваши ли са колелетата?”. Потвърждаваме и в момента в който устата му се отвори да подкара конското с правилата за превозване на такива обекти по мрежите на БДЖ, видя че му подавам депутатски билет. Признавам веднага, че нито имам роднини в парламента, нито крада подобни неща с цел безплатно предвижване с публичния транспорт, но в последният момент Светльо го изнамери от някъде и ме уреди с безплатен превоз. Контрольора омекна, конското бе кратко с учтив тон. В 2 часа посред нощ се разтоварваме на Кулата. Забравили сме половин бутилка коняк във влака и аз като един Бай Ганьо спасяващ килимчето си тръгнах да го гоня, докато той бавно маневрираше преди да поеме обратно на север, но бутилката бе геройски спасена. Границата бе пуста, само някакъв пиян образ, който сигурно си ходеше в Гърция за разнообразие се моташе около нас и много ни се възхищаваше на начинанието. Развика се и успя да събуди почти всички служители и от българска и от гръцка страна, което бе частично ни помогна и ускори прехвърлянето на формалностите, поне от нашата страна на границата. Гръцкият митничар обаче се появи с една от онези невзрачни и безлични физиономии, с която сигурно се е родил и най-вероятно ще си и отиде някой ден от този свят. Явно изглеждахме съмнителни с тия байкове и определено поведохме в класацията му за алтернативна имиграция или нестандартна контрабанда. Взе да се заяжда дали имаме пари, къде отиваме за колко време, все стандартни въпроси от наръчника на младия митничар. Седмица по-рано Еврото бе поело своята жизнено важна роля, като валута за дообединяването на целия Европейски съюз и понеже родната България все още креташе извън шенгенското пространство трябваше да покажем заможност, липса на имиграционни инициативи и някакви налични финансови средства за престой зад граница. Каква ли обезпеченост се очакваше от нас за два дни в Гърция? След половинчасово доказване на финансова сигурност под формата на пари в брой, дебитни, кредитни карти, наследствени декларации от Хан Крум до наши дни, преминахме границата и се потопихме страната на узото, сертакито, Олимп и всичките му божествени обитатели, която бе обгърната от мрак и студ в тия ранни часове на деня.

Тук се оказа , че имаме сериозен пропуск в логистиката на пътуването след като установихме, че само един от байковете има фар, който геройски спря на 300 метра след границата. За щастие носех челник, който изигра завидно добра роля в тази на пръв поглед невинна ситуация и ми даде честта да поведа колоната като един Прометей в мрака. На около 13 километра от границата пътят се разделя в две основни посоки, и трябваше да вземем важно решение на къде да продължим. В процеса на чудене ни изненада граничен патрул. Изненадата бе взаимна, защото явно не срещаха често велосипедисти покрай границата в 3 посред нощ. Момчетата говореха английски и дори помогнаха да изберем посока, та яхнахме байковете и поехме на запад. Следващите 5-6 часа, бяха уморителна борба с педалите, баирите и студа. Междувременно ни спря друг граничен патрул. Тия не говореха бъкел английски, но пък си плющяха българския без проблеми. Посрещнахме изгрева с изглед към южните склонове на Беласица (в Гърция се нарича Керкини), а моите задни части започнаха болезнено да ми напомнят, че трябваше да си сменя седалката преди тръгване. 70-тина километра преди Солун, решихме да се смилим над краката и дупетата си и да си хванем влака до Солун. За наш късмет следващото село предлагаше перфектната възможност с малката подробност, че влака който спираше там бе от най-пътническата категория и имаше само два или три вагона. И тук явно станахме атракция, началник гарата взе да върти някакви телефони, с пристигането на влака стана някаква суматоха, но се оказа, че всички ни очакваха, а в резултат задръстихме един от входовете на последния вагон с велосипедите. След час и нещо бяхме в Солун.
Бях идвал тук почти 12 години по-рано. Тогава бях на 13 и излизах за първи път извън България след падането на желязната завеса и отварянето на границите. Гърция и най-вече Солун тогава бе за мен бленувания запад, с шоколадовите яйца и кока-колата, с пълните магазини и лъскави витрини (които можеше да се видят частично само в родните корекоми), и най-вече с добре асфалтираните пътища, западните коли и чистотата (поне с такива впечатления бях останал тогава). Сега виждах града и страната с други очи от неудобната седалката на колелото ми. Беше края на Март и в България все още вилнееше малкия Сечко, а Солун ни посрещна с приятни пролетни температури, които до някъде създаваха положително настроение и потискаха болките в задните ми части. Карането прав се оказа частично разрешение на проблема.

Имахме резервация за единствения хостел, който Светльо бе изнамерил из нета, чиято цена бе скочила с цял един долар на вечер заради невинното поскъпване на всичко причинено от въвеждането на еврото в употреба. Тогава нямах много опит с хостели, но този определено впечатли....с никаквостта си! Оказа се двустаен зле обзаведен апартамент на четвъртия или петия етаж на стара сграда сравнително в центъра на града. Две от стаите бяха превърнати в мъжка и женска спални с по 4-5 двуетажни легла във всяка. Домакина бе малко опънат и не много отзивчив. Велосипедите трябваше да оставим в мазето, но пък гостите бяха интересни особено някакъв доста възрастен австралиец пътешественик, който бе превърнал едно от леглата в малка палатка-бивак сякаш живееше там от години. Следобеда бе достатъчен да пообиколим централната част на града, който определено се вижда по-различен начин от седалката на един велосипед. Движиш се достатъчно бързо за да отхвърлиш разумно дълги дистанции за малко време и достатъчно бавно за да видиш ония малки детайли на местния урбанизъм, които не би забелязал от седалката на колата или автобуса в откачения трафик на града. Някъде в Солун километражът на колелото ми превъртя 100-те километра от началото на пътуването, а вечерта наблегнахме на местната бира, все пак навън бе пролетно топло.

Неделният ден започна с обиколка на крепостните стени, а по-късно създаде нови главоблъсканици на тема завръщане в София. Единодушно решихме, че варианта за пристигане в понеделник рано сутрин бе отличен и работеше за всички ни. Остана проблема с въпроса Как? Въртенето на педали през цялото разстояние бе немислимо от гледна точка и на време и на наболяващи задни части. Завлякохме се на гарата около обед с идеята да хванем влак обратно към границата, или поне до където можем. Радостно съзряхме дву-вагонната композиция от предишния ден и със самочувствието на ветерани по товаро-разтоварните дейности започнахме познатата процедура по задръстване на входа на вагона с велосипеди. Тук обаче закона на всеобщата гадост изпрати свой пратеник под формата на някакъв влаков служител, който крещейки на чист гръцки (абсолютно неразбираем за никой от нас) започна противодействие на нашите усилия по товарене опитвайки се да ни смъкне от влака. Настана приятна олелия и пак спечелихме вниманието, но този път и злите погледи на всички от влака, тъй като закъсняваше заради нас. В крайна сметка се разбра, че не можем да се качим на този влак, поне не и с велосипедите, заради липсата на товарен вагон и хилядите други правила и разпоредби за безопасност. Качиха ни на друг, 3 часа по-късно, което промени общия план, но не съвсем критично. Последните 20-на километра до границата ги навъртяхме с педалите, този път по светло. Влизайки в България пак получихме аплодисменти от всички местни за начинанието си, а нашите ненаситни умове сътвориха идеята да отскочим до Мелник за вечеря. Аз лично не бях ходил никога в тази светиня на българската история и винарство, а картата ни и съветите на местните ни даваха надеждата, че само след час-два, ще можем да да се разложим в някоя мелнишка кръчма под звуците на македонски шлагери и благодатта на мелнишкото вино.

Тук отворихме нова глава от новелата на Пътешественичеството, където основния закон е че за да се превърне едно пътуване в пътешествие...нещо трябва да се прецака. Първо се прецака челника ми. Останахме без светлина. После се прецака пътя. Следвайки насоките на първата табела която ни отклони от главния път, минахме през едно две села където ни убедиха, че сме на верния път, но се озовахме в някакво минно поле и то в пълен мрак. Години по-късно минах по този път с кола и бях безкрайно озадачен, как това може да се изобщо нарича път и то водещ до такова сравнително популярно място. Три часа по-късно, след като на няколко пъти почти се отказвахме да продължим, стигнахме до заветния Мелник. Прецака се и времето (леко заваля сняг). Беше неделя, а беше и Загвезни. Стрелката на Прецакалометъра се завъртя малко в обратна посока, тъй като кръчмето, виното и мръвките цвъртящи съвсем до нашата маса за малко ни накараха да забравим за скромните си несгоди.

Час два преди полунощ подхванахме следващия етап по придвижване включващ достигане на Сандански, от където трябваше да хванем някакъв среднощен влак за София. Тук доста хора, включително мой доста добър познат от Сандански ни убедиха, че имаме не повече от 20 минути въртене на педали от Мелник. Пътят бе предимно по надолнище и толкова се увлякохме от радостта, че гравитацията ни предвижва сравнително лесно и бързо, та изпуснахме отбивката за главния път и се отнесохме към Петрич. Добре, че се усетихме на време, че щяхме да се върнем пак на границата. Тук прецакването достигна апогея си, след като качвайки се на главния път за Сандански и преминавайки през някакъв мост, който бе в ремонт, дадохме свидна жертва и Свельо спука гума. Радостни, че имаме огромен шанс да победим неволята в един през нощта и носим резервна гума ни даде животворна сила за бързо подменяне. Неволята обаче пазеше всичките си козове за последната ръка и се оказа, че помпата ни не работи. Опитите да намерим такава в колата на спящия на близо пазач, както и на паркинга за тирове в близката далечина се оказаха напразни. Остана единственото болезнено разрешение на ситуацията, което със сигурност бе доста озадачило случайно преминаващите шофьори ставайки свидетели на следната картинка :

Първо - велосипедист (без фар) возещ свой другар (това беше по равното, другарят тичаше по нагорнищата) – мисъл : „Тия двамата са избрали интересен начин на среднощно предвижване по средата на нищото”

Второ – друг велосипедист с две раници – мисъл: ”Ясно, тоя носи раниците на другите, а защо са трима с два велосипеда?”

Трето – трети велосипедист метнал на главата си друг велосипед – мисъл :” Ааааа ясно...хмм странно”.

Не знам дали им е станало ясно, но ни отне почти час и половина за последните 7-8 километра до Самоков, където първата бензиностанция спаси положението с помпата. Стигнахме на време и до гарата, хванахме даже и влака. Този път 4-мата си разделихме по две купета с велосипедите вътре. Заключи ли сме и вратите „по неволя”, та някъде към Перник ни събудиха виковете на някакъв полицай, чиято физиономия едвам се процеждаше между всичките останали в претъпкания коридор, докато ние кротко спяхме. Влака пристигна все така претъпкан в ранната сутрин на централна гара.

До тогава от гърците нямах много добри впечатления (особено от този дето ни смъкна от влака). По стечение на обстоятелствата седмица по-късно започнах работа с гърци. Оказа се че имат и много положителни черти, никой от тях обаче не бе идвал до София с колело, че дори и с влак и на дали някога щеше и да пробва.