Ако е вярно, че всички пътища стигат до Рим, то е почти сигурно, че поне половината от тях тръгват от Истанбул. Градът разположен на две морета, два континента и с история по дълга от тази на Християнството и САЩ взети заедно, се оказа разпределителна гара за пътуването ни (с Илиян), нищо че срам не срам още бях стъпвал нито в него, нито в Турция. Един от тези пътища водещ до българската граница успях да измина два пъти (в рамките на една седмица), поради сложно-замисления маршрут от Лос Анджелис за Кения за по-накратко включващ минаване през родните места, което бе кратко, весело, слънчево с приятни изживявания най-вече със среднощните автобуси от и за Истанбул включващи „легална” контрабанда на цигари към България и алкохол към Турция (в услуга на другарите шофьори), гранично посрещане/преминаване в родината с приветстващ пейзаж аранжиран в стил урбанистичен мазохизъм - препълнена кофа за боклук пред закритите от стари вестници прозорци на гишето на граничния контрол и ведрата усмивка на главния митничар опънал се като бахрейнски султан на скромна пейка (с небрежно разкопчани копчета на ризата), раздаващ винетки на неподготвените турски шофьори, в началото на пътя навлизащ в покоите на Родината...в пълен мрак... Добре Дошли в Европа! Цигарите разтоварихме в стил „Студио Х” в Пловдив в 3 сутринта срещу дебела пачка подадена от млад „бизнесмен” с прилично скъп Мерцедес. Хайде стига толкова български ежедневности.
Кофти, ама много кофти е да пристигаш на ново място в пет и половина сутринта, след 8 часа нощно пътуване (без сън)...с автобус (леко осмърдян на цигари на принципа „Пушенето забранено”, ама не и за шофьора)... Нито воплите на ранобудния имам (най-вероятно от стар звуко запис), нито трудния за дишане въздух на истанбулския Отогар (автогара), нито първите процеждащи се през смога лъчи на слънцето могат да преборят умората, в опит да те събудят и настроят на тема градски туризъм. Турското кафе, с бюрек и айрян до някъде помогнаха, а след това успяхме дори да си хвърлим и раниците в тъй наречения хотел (тип хостел), след като съвсем безцеремонно събудих рецепциониста в седем сутрнита, който си подремваше кротко в другата стая (за наш късмет говореше и английски). Улиците на централния квартал Фатих в неделната сутрин споделихме само със десетките котки, които подобно на кравите в Непал, кучетата в Перу и кокошките на Хаваите се движеха съвсем необезпокоявани и току се възползваха от позатоплените (все още празни) столовете на десетките туристически ресторанти пръснати из района. Казвам туристически, тъй като цените бяха завишени в геометрична прогресия залагайки на глада на изморените туристи кръстосвали цял ден между Синята Джамия, Хагия София, Дворецът Тапакапъ, и хилядите други атракции в района и решили да опитат поне артистично поднесения в глинена стомничка Тести Кебаб, за да го отметнат от списъка със „100 неща които трябва да направите в Истанбул преди да умрете”. До кебапа с Илиян не стигнахме (поне аз, той го бе пробвал по време на едно седмичните си неволи докато аз обикалях из родните краища), но още първия ден поотметнахме доста обекти от гореспоменатия списък въпреки болките в глезена ми и умората от недоспиване.
Друга интересност от византийско време е Цистерна Базилика, най-голямата от многото такива използвани за събиране и съхранение на вода – подземен комплекс приличащ на каменна гора с над 300 отразяващи се във водната повърхност мраморни колони.
Втория ден зарязахме лудницата и с един от десетките фериботи свързващи многото късове суша пръснати наоколо се затирихме към Принцовите острови. Уикикипидия пояснява, че името им идва от живелите тук византийски и отомански знатни особи изпращани там след привършване на активната им придворна служба. Включихме двата най-големи – Хейбелиада (Седловинния остров) и Буюкада( Големия остров). На принципа всичко голямо е хубаво, големия остров събира най-много туристи. Силите ми стигнаха обаче само за няколко километра по главната улица обсипана с файтони и ухания от остатъчния материал на конските им сили. Хейбелиада от своя страна напомня на Несебър от годините, когато е бил едно малко спокойно крайбрежно градче без никакви автомобили и почти никакви туристи. Спокойствието се подсилва от китни къщета със крайно разнообразна архитектура, цветни дворове с гледки към кристално чистата вода и не далечния азиатски бряг обсипан с урбанизъм до където ти поглед стига.
Новините от преди два дни бяха добавили още една страница в кървавата история на Истанбул, след поредните сблъсъци на протестиращи и полиция на площад Таксим. От нужда за задоволяване на разчовърканото си любопитство включихме в обиколката си и този злополучен туристически обект, където за наше нещастие или щастие, не се случваше нищо...нередно. Все пристигахме на горещи точки с по два дни закъснение, след събития заемащи главните страници по медиите. Намерихме време и за вечерно наргиле (с табла и грозде), доизглеждайки измъчената победа на Фенербахче над почти ликуващия Касимпаша (кофти е да ти набутат два гола в последните минути след като си водил почти през целия мач).
В деня преди тръгване отметнахме и прехвалената Капалъ Чарши (губеща тотално по точки от екзотичността и разнообразието на Египетския пазар на подправките), остана малко време за бира в Италиански Пъб (май трябваше да е ирландски), както и за диабето-застрашителни дози от локум, баклава и кадаиф. Време беше да напуснем турския мегаполис и да продължим на юг, макар две седмици по-късно поради разни самолетно-времеви злополучности изкарахме още цял един ден тук.
17-ти Септември – летище Ататюрк. Радостни сме да се засечем с Габи и Крис, с които се оказа че летим заедно за Момбаса. Отиваха на сватбено пътешествие, след уморително препускане в България и Истанбул (нещо като нашето пътуване в съкратен вариант).
Аероплан маана йок! Раат маат, кантар гибик! Кър ачик! Абакалъм юрууууш! С две думи – Излетяхме – посока Килиманжаро (следва продължение).
Няма коментари:
Публикуване на коментар