Думата „Туризъм” е сравнително младо попълнение в английските тълковни речници. Коренът й, изникнал някъде из гръцката и римска древност, означава движение в кръг. Някоя умна глава е обобщила, че за да попаднеш в категорията турист, трябва да тръгнеш от едно място (където живееш и евентуално работиш), да отидеш на друго (където е желателно да харчиш, вместо да печелиш пари) и преди да се е завъртял един лазарник да се върнеш в началната точка (да затвориш кръга). Предполагам при забавяне за повече от година попадаш в категория имигрант, бежанец, мисионер или просто бездомен пътник - лентяй. Думата сафари пък си е с чист африкански произход означаваща „пътуване” на суахили. Преди почти два века Майор Сър Уилиамс Харис предприел такова пътуване из африканските савани, станал рано (взел сигурно и пушката), гледал цял ден екзотични за представите му животни (твърде вероятно през мерника), опънал палатка в дивата природа, похапнал какво бог дал (или слугите му донесли). Пийнал сигурно и чаша вино на фона на изчервилия се залез и положил началото на това ново и екзотично развлечение за тогавашния хай лайф. Фото камерата тъкмо била измислена, а фейсбук липсвал, което забавило популяризацията с тридесетина години, докато Жул Верн не вкарал скрита реклама в романа „Пет седмици в балон”. Екзотиката, чиято загадъчност преди време разкривахме от разказите за Тошко африкански и биографията на Пенчо Кубадински, през годините претърпяла метаморфоза към човечност, заменяйки огнестрелната оптиката с фотографска, животинския транспорт с моторизиран, а слугите с тур оператори. Облеклото, палатките, и животните (пропуснали шанса да се превърнат в трофеи) останали, а белия свят се юрнал да покорява и застрашава африканския животински такъв, чието съвременно съществувание се е ограничило предимно до тъй наречените сафари паркове.
Нашето ентомологично движение в гръг (демек сафари), бе като ремейк на класически холивудски трилър с загадъчно начало, драматичен сюжет и изненадващ, неясен край. Продукцията бе предвидила бюджет за 7-8 души, с двама главни герои, няколко непредвидени второстепенни роли и една задкулисна с най-големи шансове за Оскар в категорията „Мистерията на Кенийския туризъм”. За пейзаж бе избрана африканската савана, след като снимките в планината геройски отпаднаха в следствие на контузия на един от главните герои и липса на дубльор. Набирането на персонал продължи цяло лято с променлив успех (на потенциалните участници или не им пасваше времето, или декора или сигурността на дестинацията). Но най-голям проблем се оказа логистиката и поддържащия персонал от кенийска страна – така наречените Prince-Adventure Safari (които горещо НЕ препоръчвам) със специалното участие на:
- Жозефин – героиня с потенциал за третостепенна роля на камериерка от Шекспирова пиеса, себе назначила се за ШЕФ на въпросните Prince Adventures. Участието й се сведе до стотина предварителни емейла (добро четиво за сутрешно дълго кафе) още преди снимките, в опит да ни обясни, че за едно истинско сафари ни трябват водачи, пазачи, шофьори, готвачи, масажисти, луксозни нощувки, а ние искахме просто да наемем една кола. По време на снимките гласът й мистериозно се появява един, два пъти по телефона, но лицето и никой не вижда.
- Джими – директорът на операциите – дясната ръка на Жозефин, един вид старшинката в уравнението. Дебеличък, мазен и намирисващ на пот герой с неясна роля (предполагаемо измислена от шефката Жозефин), който поддържа интригата в разигралата се драма, с тънки лъжи, свити без много фантазия, в опит да присъства на всички снимки и да обере номинациите за второстепенна роля.
- Саймън – шофьорът, попаднал неволно на снимачната площадка, в опит да не загуби работата си, с най-естесвено държание и роля с най-драматичен край.
Сюжетът всъщност бе простичък - наемане на кола с висока проходимост, с потенциал за изследване на Сафари парковете. Разумното осъществяване на подобна инициатива е свързано обикновено с няколко прости стъпки, но за да имаме успех на бъдещите номинации за Оскари, кенийските ни „приятели” решиха да поразнообразят пейзажа със своето участие, остроумие и лоша инициатива. След стотиците е-мейли, телефонни разговори, че и няколко банкови депозита, камерата се насочва към входа на бар „Четиридесетте разбойника (виж част първа), където Джими и Саймън ни чакат с бъдещия ни сафари бус. Като „добри” домакини ни черпят по питие и започват отредената им роля по тровене на нервната ни система с първите увъртания и лъжи в стил: „Не можете да тръгнете сами. Няма да ви пуснат в парковете. Чужденци сте. Има бракониери. Ние сме тук с вас да направим пътуването ви спокойно и сигурно”. В друг филм, тези пълнещи очите със сълзи реплики биха прозвучали печелившо, но не и в нашия. Искаме просто една кола и толкова. Моя герой се опитва да бъде дипломатичен, хармоничен и балансиран едновременно, докато камерата се насочва в близък план към Илиян, влязъл в ролята си на крайно изнервен клиент (в която никога не бях го виждал), чиито доводи биха отказали от по нататъшни действия дори и Хитлер пред вратите на Сейнт Питерсбург. С почти постигнато съгласие по основната тема, второ действие ни посреща на другия ден пред къщата на Таби, където Илиян е все още в снощната си роля този път в дебат с Таби и мъжът й по темите на Couchsurfing. Сантиментална раздяла със сълзи и прегръдки липсва, за разочарование на всички подготвили се с носни кърпички зрители. В следващия кадър героите са натоварени с багажа си на десет местния микробус Тойота (която нарекох кенийска УАЗ-ка). Следва бързо запасяване с храна, газ и вода за неизвестен брой дни в местен тип Кауфланд магазин, с прилично високи цени.
ИЗТОЧНО ТСАВО (Tsavo East)
На другия ден навъртаме още стотина километра по усуканата мрежа от червено-черни пътища из парка. Срещите с животни са редки предимно при опитите им да се наврат под гумите на колата, а тръгне ли един животински представител, цялата му рода се юрва да го следва.
АМБОСЕЛИ
Кения и Танзания са територии влезли по картите от преди стотина и повече години със заглавията си Английска и Немска източна Африка. Разделени били племена, общности, територии, че дори и двете най-високи планини на целия континент. Щедростта на английската кралица към братовчед й немския крал решила географската съдба на „върха на свободата” Ухуру (Килиманджаро) и направила отклонение в сравнително правата граница между двете съседки, оставяща африканския първенец в територията на Танзания. Надеждата ни поне да го видим от близо (след пропадналите ни планински мераци) ни заведе до парка Амбосели, разстлан в северното подножие на върха от кенийска страна и отбелязан в брошурите на KWS (Kenyan Wildlife Services), като Premium Park. Това автоматично те кара да се бръкнеш в джоба по-дълбоко разчитайки на по-добри гледки и повече животни. Наградата бе на половина. Върха за два дни така и не излезе от облаците, но спечелиха животните. Особено разигралата се гонка между две хиени и една зебра (с лош хороскоп за деня). Екшънът бе достоен за документален филм за хранителната верига и бе събрал дузина коли туристи задръстили пътя. Зебрата бе отцепена от стадото си, но с ритници и хапане държеше фронта и не бързаше да се превърне в лесна вечеря. Развоя от събитията очакваха и още стотина антилопи, слонове, водни бикове, че и две лъвици, едната от които се бе разположила съвсем по царски до колите без никой първоначално да я забележи. Животинската царица бе абсолютно безразлична и към десетките фотоапарати и видео камери, че и към зебрата, която като в истински екшън (от златната колекция на Жан Клод Ван Дам) обърна двубоя в своя ползва с помощта на две дузини посестрими. Хиените си останаха гладни, а ние завършихме деня в единствения публичен къмпинг съвсем сами. За щастие ограда имаше, също и силен вятър.
Пътищата в паркове са черни, груби и пепеляви. Местните шофьори са изпипали до съвършенство техниката на движение по тях съчетаваща вярната скорост с резонанса между дупките и амортисьорните амплитуди на возилата им. Илиян, който се нагърби с шофирането през целия път, успя да достигне този синхрон, след като на няколко пъти бяхме изпреварвани сякаш сме спрели. УАЗ-ката (Тойотата) в такива моменти дава признаци на предсмъртна агония, но издържа цялото малтретиране по стотиците километри неасфалтирани друми (знаят си работата япончетата). В парковете скоростта има ограничение, което никой не спазва. Ако видиш повече от три коли да хвърчат на някъде, значи става нещо интересно. Следвайки и дишайки праха на четири, пет такива, в един момент се понесохме в неизвестна посока покрай пресъхналото езеро Амбосели и за изненада се озовахме на изхода на парка, където ...не се случваше нищо. Местни масаи обаче веднага ограждат колата предлагайки всякакви дрънкулки и сувенирчета. Алъж верижа не стана, но си взехме спътник (механик работещ в парка) за следващите шейсетина километра до близкото градче Наманга, откъдето тръгва и асфалтирания път за Найроби. Разтоварихме стопаджията в центъра, обсипан с любопитни погледи и лека завист че се е уредил с бял шофьор.
Ден по-рано пътувайки към Амбосели, жаждата за кафе ни бе отбила в крайпътно кръчме рекламиращо с големи букви : „ТУК ИМА НЯМА ЧОМА”. Загадъчният надпис звучи загадъчно само на български, нищо че очакваш сервитьора да дойде с три чашки и табла да разиграва „Тука Има Тука Нема” с въпросната чома. Няма Чомата (англ. Nyama Choma) е местен специалитет - месо сготвено на барбекю, в случая козе, и докато му се наслаждавахме с кафето, погледите ни бяха привлечени към новините от поредния окован телевизор: Уестгейт – 66-ма убити. За наша неприятна изненада се оказа Мол в Найроби. Това неизбежно щеше да вкара, лека промяна в сюжета на филма, от документална драма, към екшън трилър, както и среща със старите ни познайници Джими и Саймън.
НАЙРОБИ
Пътят от танзанийската граница към столицата на Кения е изненадващо празен (от към коли), почти без дупки и добре означен от към табели и маркировка. Липсват стотиците камиони, които задръстват пътя от Найроби за Момбаса. Като цяло обаче трафикът по асфалтираните пътни артерии из страната е малък хаос. Освен лявото движение (което често се превръща и в дясно според препятствията по пътя), предизвикателства има и при маневрирането между животни, хора, дупки, камиони в отработен синхрон със всички подобрения на Тойотата включващи дори автоматични скорости (изключващи се при скорост над 80 километра в час). Трафикът не бе от най-смъртоносните, като изключим един от опитите на Илиян за изпреварване на камион, при който страничното огледало се срещна с каросерията (без сериозни последици). За мен бяха оставени функцията на навигация, смяната на обективи, отваряне и затваряне на повдигащия се покрив (незаменимо удобство за снимане и проветрение), както и снабдяване на шофьора с вода и калории. Наближавайки столицата пейзажът бързо се променя. Полусъборените бараки и малки нивички преминават в десетки декари оранжерии за цветя, а навлизайки в първите квартали на града изникват и лъскави сгради добре подредени около шест лентовата магистрала. За малко уличния битовизъм се скрива от поглед, а пейзажа получава отпечтък от така наречената съвременна цивилизация.
Шансовете на неизбежното ни преминаване през Найроби да съвпадне със събитието заело заглавията по всички световни медии не бяха големи, но „късмета” ни проработи. Е не чак толкова, че да уцелим и деня, и мола, за да влезем в графата жертви на тероризма. Ситуацията бе далеч от текущите кървави сцени в Дамаск, но военното и полицейско присъствие и тук бяха осезаеми. Два дена след стрелбите и окупацията на мола Уестгейт, екшъна продължаваше, а пресата все още гадаеше за мотивите на изпълнителите, по-късно разобличени, като членове на Ал-Шабаб – сомалийски сепаратисти създаващи от години напрежение по кенисйката граница. Въпреки предупрежденията и заплахите минаването през един, два мола бе неизбежно, заради нужда от нов телефон и провизии. Неизбежна бе и срещата с Джими и Саймън така загрижени за нашата сигурност, в случая спестявайки поне на Илиян шофиране из града в следобеден трафик с военно присъствие. А трафикът защити безапелационно авторитета си на кошмарен, особено в централната част, където трябваше да се срещнем и с Виолет от каучсърфинг.
Домакинята ни за следващите два дни живее със семейството на сестра си в квартал тип средна класа. Контраста с лъскавия център е осезаем – кални улици, олющени незавършени сгради и амбулантна търговия за всички битови нужди заела празните пространства. Апартаментът е малък, но Виолет ни предоставя спалнята, където спят и тя, и племенника й с радост, на принципа „Give the best to the quest” (дай най-доброто на гостенина). Радост е, че има постоянно течаща вода, идваща от големите резервоари на покрива. Лукс е че могат да готвят на газ (хладилник и печка липсват). Малкия телевизор обаче събира вечер всички за поредните епизоди от мексикански сапунки, а ние с радост им разкрихме удоволствието от чаша таратор след изморителен ден.
Какво може да се види в Найроби? За един ден не много. Може да се повозиш на едно от хилядите шарени мататута (основния транспорт за повечето столичани) за дребни монети и да се насладиш на последните музикални хитове озвучаващи преживяването (а на импровизираната им автогара в центъра можеш да си докараш и астма). Може да отскочиш до Националния музей, и да видиш, куп препарирани животни, скелети на по два три милиона години, историята на Кения в картинки, някой друг автобус с любознателни ученици, както и бели хора! Почти на всякъде другаде си бяхме пак единствените другоцветни, добър шанс да станеш жертва на корумпиран полицай (един такъв придърпа Илиян, но съдбата и тук бе благосклонна и справедлива). Можеш и да се поразходиш из двата големи парка с езерце, непосредствено до високо етажния център, предлагащи място за отмора и почивка, дори да повъртиш и педалите на водно колело, където с малко повече шанс ще разбереш, че собственика му е българин – Колето. Изненада, ама обща. Нито ние очаквахме да видим календар на Левски Спартак (от 2013-та) на гишето за наемане на водни колела, нито Колето очакваше някой да му каже „Добър ден” на чист български. Хазарта в града също бил осиновен от родни предприемачи, към които се включвал и синът му. Хотели и барове по Дияни бийч, казина в столицата, има българина бизнес нюх, не е за подценяване. Разбрахме се да ги навестим в казиното на връщане (но за това по късно).
Интригата в пътуването се възвърна на следващата сутрин. Бяхме получили съобщения, за промени в полета ни за връщане, което можеше да промени малко плановете. Опитите за връзка с турските авио линии имаха частичен неуспех, а и появата на Джими и компания съвсем не подобри ситуацията. Явно решили, че осем местната Тойота е твърде голяма само за нас двамата, бяха довели и някаква девойка представена ни като стажантка, която случайно пътувала в нашата посока към парка Масай Мара. Нашата посока бе още неизвестна и несигурна опитвайки се да решим проблема с полетите. Изнервянето този път достигна апогея си, след което Илиян изгони, без право на обжалване, нашите герои-паразити. Колата за сетен път бе завоювана и след като решихме да оставим всичко с полетите, както си е, се отправихме на север.
РИФТОВАТА ДОЛИНА
Септемврийската миграция в Масай Мара обещаваше прекрасно животинско многообразие в богатия на масаи район, но малките несгоди в Найроби ни отклониха на север към екваториалните ширини на така наречената RIFT VALLEY. Вечетра ни посрещна в малкия парк – Дяволската врата (Hells Gate National Park). Тук атракция е да се кара колело в сред зебри, антилопи и диви прасета, поради липсата на хищници в заградената от вулканични хълмове не голяма долина. Размерите на прака са всъщност по-едро мащабни, но голяма част от него е заета от гео термални топло централи. Посетителите първата вечер се брояха на пръсти, но трафик на другия ден не липсваше, заради стачка на работниците от централите, блокирали другия вход. Гледките от къмпинга си останаха пак само за нас, а нощния дъжд изми добре и Тойотата и палатката. Излизането от парка предложи няколко километра слалум между горящи гуми и прегради заради стачката. След двучасова смесица от порой с елементи на град, се озовахме пред наводнения главен вход на парка „Езеро Накуро” (Lake Nakuru). Дъждът, наводненият къмпинг и евентуалната липса на розово фламинго развалят посещението ни, но пък няколко гибона повдигат духовете, отнасяйки пакет с храна от ученически автобус на паркинга. За пръв път от пребиваването си в Кения решаваме да се разглезим с топла баня и закуска в хотел, който намираме в града Накуру пръснат около парка със своите триста хиляди жители. Казват че е най-бързо разрастващия се град в Кения благословен с добри условия за селско стопанство и туризъм. Градът е и образователно средище приютило два университета и десетки училища. Съвременната еманципация дала право на наука и на жените, наред с мъжете, а днес повече от основните училища са полово разделени. Дори и в най-бедните села училищните сгради са най-модерни и поддържани, а всички ученици са препасали цветни униформи разкриващи училищната си принадлежност.
Приближавайки екватора всичко е много по-зелено и свежо от саваните на юг. Нараства обаче и надморската височина и колкото и да очакваш, че на екватора ще се мре от жега, тук сме на почти 2000 надморски метра. Пресякохме го и него, по суша, дори няколко пъти и все през различни места. Първото бе запомнящо се – черен път всред плантации от сезал в опит да достигнем езерото Богория. С Илиян се снимаме до камък посочен от GPS-а, като вярната нулева ширина, а десетина кенийчета ни се смеят. На дали бихме могли да им обясним защо се снимаме точно тук. Езерото Богория ни спечели със слуховете за пребиваващи няколко милиона розово фламинго. Слуховете се оказаха верни, но не и решението да хванем посочения от чичко Гугъл път, който ни изпрати до задънен вход към резервата, с наслада от 3-4 часово подскачане по друми, за които би завидял и най-смелия офроуд авантюрист. Придобитите умения на Илиян за борба с камъни и дупки бледнееха пред куража, с който въпросните черни пътища биваха превземани от училищните автобуси с които се разминавахме. Цялото предизвикателство идваше от факта, че асфалтирания път, по периферията на езерото, изчезваше на места под водата заради високото й ниво. Обсипаните обаче със стотици хиляди розово фламинго брегове, са заслужена награда след поредното малтретиране на Тойотата и задните ни части. Най-голямата навалица заварихме около горещи извори бълващи вряла вода от скалите на самия бряг, където някои поогладнели туристи дори варяха яйца и кренвирши.
ПАК В НАЙРОБИ – ТРАФИК, КАЗИНА И БЪЛГАРИ
Изненадата да срещнем няколко дни по-рано българин в Найроби и липсата на план за предпоследната вечер преди края на африканската ни одисея връщат филма обратно в столицата. Покритата с тлъст слой прах Тойота е в положение на пълен покой в неделния трафик в центъра, Илиян е на границата между умора и истерия, а аз правя отчайващи опити, комуникирайки с Колето, да разбера къде се намира казиното им.
„Абе влизате в центъра, после има кръгово, след него две бензиностанции, на гърба на едната има банка и до нея е казиното – казва се Парис (предполагаемо Париж).” Ако това ти го обясняват в Троян, сигурно няма да се загубиш, но в три милионен град, където и кръговите, и бензиностанциите, че и казината не са малко си е направо предизвикателство.Трафикът не мърда. Навън е тъмно. Дори и Колето спря да вдига телефона. Ние (по–скоро аз) сме твърдо решени да разкрием мистерията на българските казина. Изплуваме след час и половина от трафика. Най-близкото казино дава надежда, че някой ще знае къде се намира нашето.
„Парис – няма такова казино” – убива надеждите ми лелка от охраната.
„Има, има, сега ще ви го покажа” – връща драмата черен чичко излизащ от казиното „Ей тука зад ъгъла е”.
Забравил съм всичките градски легенди от серията „Не се движете по тъмно” и фиксирам диско светлините на сграда даваща светлината в тунела. Вдъхвам кураж и на Илиян да не припада точно тук, щото сме на един хвърлей от обетованата земя. И описанието уж отговаряло – кръгово има на две преки, и бензиностанция имало (някога), в тъмното банка няма да търся, но има проблем. Името не пасва - казиното се казва Парадайс. Опитвам се да обясня на поредната черна горила от охраната, че тяхното казино трябва да се казва Парис, а не Парадайс. Пазя обаче най силния коз за най-накрая:
„И собственика е българин”
„Че и на това е българин” – отвръща спокойно мускулната маса.
Тук очите ми светват, лицето грейва, сцената се облива със Одата на Радостта и едвам събирам сили за
„А той тук ли е?”
Не се оказа там, но минута по-късно изненадвам с едно „Добър вечер” единствения бледолик, що годе пасващ на описанието нашенец. На несвързания му отговор, изстрелвам нов въпрос ”Ти ли си сина на Колето?” , „А не, вие търсите казино Финикс”. А аз гледам и не вярвам на ушите си. „Финикс!, Не. Търся Парис?!?” „Ако Колето ви е давал насоки нормално, той не шофира и не знае много много кое къде е”.( и това след седем години по местните ширини). Мистерията взе да се разбулва, надеждата се възроди и след десет минути паркираме пред вярното казино. Алелуя, пеят ангелчета, а ние вмъкваме изтерзаните си създания и директно питаме за собственика. Решили, че не попадаме в графата бизнес партньори, ни препращат към вниманието на друг нашенски изглеждаш младеж. Фразата „Добър вечер” и тук подейства изненадващо. Васко е един от няколкото следящи за реда в казиното. Черпи ни с бира. Идва и жената на Колето, който се оказва че отдавна спи. После срещаме и сина им – собственика. Хубав край хубави хора. Не идвали често българи в Найроби, особено в казината, та ни се радват много. Иначе пълно с китайци. При тях е зеленото. Пръстите им широки, бизнеса процъфтява, а ние сме изморени. Нашите момчета ни насочват към близкия Best Western, хотел с четири, почти пет звезди съвсем извън нашите бюджетни разчетки, но за наша приятна изненада, казиното ни черпи с нощувка. Заградения паркинг е пълен с лъскави коли и нашата мръсна Тойота внася малко разнообразие.
Последения ден ни събира отново с Джими и Саймън, с които изкарваме дълги десет часа по обратния път до Момбаса. Всички са изморени, а Джими е отново в драматична роля, обяснявайки как нямал достатъчно пари да ни върне целия депозит, защото си мисли че летим чак на другия ден. Ами ние и след седмица да летим, депозита се оставя и после се връща ако всичко е наред. А колата си върви (въпреки че бе потънала цялата в прах). После ни уведомяват, че трябвало да сменят амортисьори, да я мият, да минава на преглед. Съвсем не ми стана ясно защо всичко това на наш гръб. Ако решат и двигателя да сменят, пак ли от нашия депозит? Сложна се оказа комуникацията с кенийските ни „приятели”. В интерес на истината тя още продължава два месеца след пътуването. Е-мейлите този път ги пращам аз, започвайки с доста учтив и не толкова напоследък тон. Депозита още не ни е върнат целия, а извиненията и лъжите вече спрях и да ги записвам. Лъжа или истина бе новината че шофьорът Саймън е починал, и то на езерото Богория, няколко седмици след като се разделихме. Ако е вярно нека почива в мир, ако не е, не мога да коментирам.
Безсънна нощ на момбаското летище, и пропуснат полет в Истанбул довършват пътуването. Оставяме спокойния ритъм на кенийския живот, за да се върнем в забързания индустриален свят. Препускащия турист, притиснат от времето, пропуска много от светът на усмихнатите африканци все още търсещи баланс между племенно-битовите традиции и отпечатъка на новото време. Връщаме и снимки и спомени. Видяхме от къде сме тръгнали. Остава да си отговорим: „На къде отиваме?”
Няма коментари:
Публикуване на коментар