Иронично някак влязох в Еквадор точно на 21-ви Юни - денят от годината с равно поделени ден и нощ, както и с многозначна важност за почти всички древни култури, в това число и на тези от местните ширини. Името Еквадор (както почти всеки със минимално IQ или малко развита логика знае или би се досетил) произлиза от не много балансираното положение на държавата от двете страни на Екватора. Тук се сливат не само северните и южни географски ширини, но и няколко различни природни свята - мекият сух тихоокеански климат, вечнозелените Анди със заснежените куполи на десетките активни и не чак толкова вулкани, амазонската влажна джунгла, както и уникалния животински и растителен свят на основната атракция в страната - островите Галапагос. И всичко това човек може да загребе с черпака в рамките на един ден сменяйки всички възможни зимно-пролетно-летни модни колекции, които евентуално е помъкнал, заради фактът, че цялото това природно разнообразие е поместено на територия, която в Китай евентуално биха нарекли "ей тук, в махалата".
И въпреки балансираната дата за влизане в новата за мен държава, "оня горе" бе решил, че трябва да изпитам малко родилни мъки преди да й се насладя. Леко подвеждащата ми терористична външност бе първоначално погрешно преценена от скучаещия митничар, който без право на обжалване ме смъкна от таксито и реши да направи подробна инвентаризация на раниците ми. И въпреки споделеното с мен от други преминали от тук "много лесна за минаване граница", в мен бе възникнал лек смут и изненада, най-вече от факта, че не знаех дали си имам взаимоотношения с колумбийски или еквадорски митничар. Таксито бе минало съвсем безнаказано през голям мост, в края на който голяма табела приветстваше "Добре дошли в Еквадор", което подсказваше че съм вече от друга страна. Опитах се да обясня на гражданина митничар, че аз аджеба все още официално не съм излязъл от Колумбия, на което получих отговор с усмивка, че можело и по-късно. И се започна с моя полу-испански подробно обяснение на произхода, съдържанието и функциите на всяко едно нещо присъстващо в багажа ми. Интерес създаде челникът, който предизвика петминутно отработване на функциите му за включване и изключване (както и възгласа "уау как свети", на което ми идеше да отговоря "Ами туй му е функцията бе пич"), ролките с тоалетна хартия (които добре че не се наложи да демонстрирам за какво служат), а при появата на джобното ми ножче, вече съвсем попаднах в графата "терорист" с потенциал да създам най-голямото клане в Еквадор от времето на испанското нашествие с НОЖЪТ наречен от длъжностното лице "Тип Рамбо". Полуграмотните ми обяснения, че този "РАМБО НОЖ" служи за белене на картофи и рязане на домати, и че всеки друг такъв би свършил също толкова добра работа за унищожаване на половината еквадорска популация, може би трогнаха леко униформения служител, който след 40 минути вече бе още по-отекчен и от преди и реши да ме допусне в екваториалната страна с оръжията за масово унищожение. След тази полу-победа се върнах на другия бряг на реката, взех си полагаемия изходен печат и гордо влязох за втори път на еквадорска територия, запътен към гишето за входящи печати (молейки се с друг скучаещ митничар да не си играем на ново на стражари и апаши). Тук ме чакаха нови изненади. Нали съм специален и пътувам като горд гражданин на цели две държави, мислех си аз, че туй границата е мандра - кеф ти сирене, кеф ти кашкавал, влизаш си с който паспорт си искаш. Цък! И то голямо! Всичко в две дълги изречения изглеждаше така. В Колумбия бях влязъл, поради разни обясними и необясними причини, с американския си паспорт. По пътят на логиката и разни други теории трябваше да изляза пак като американец. До тук добре, но като представих почти чисто новия си български паспорт (с който исках да продължа пътуването си из Южна Америка, поради други известни и неизвестни причини), младата усмихната служителка раздаваща входните печати попита с меден гласец "ама вие как излязохте от Колумбия?". От всички въпроси, които бях оттренирал, този най-не го дерзаех. При появата на американския ми паспорт, отново заизглеждах, като терорист - брадясъл като Чегевара, с оръжие за масово унищожение и два паспорта (единият нов, новеничък, а другият препълнен с печати и визи от държава с която Еквадор нежно казано много много не мели брашно). В следващият почти час се опитах да защитя правото си да вляза в държавата като български гражданин, и след поголовния неуспех получих 90 дневна виза, като американец оставен в незадоволено състояние на яд, гняв и друго лоши мисли към майките на всички на митницата (по-късно лошите мисли изчезнаха...и не, не съм използвал ножа ;-) ).
Дългият ден (започнал още в Колумбия) криеше още лоши козове. Към 5 след обяд (когато вече очаквах да съм пристигнал в градчето Отавало),аз тепърва се настанявах в последния за деня автобус в пограничния Тулкан, от където по предварителна информация ме чакаха поне 3 часа път на юг. Едно от основните ми правила при пътуване е да избягвам пристигане на непознати места по тъмно. Въпреки приликата ми с половината местно мъжко население, субект като мен, с две големички раници е добра мишена за престъпен акт особено сам и по тъмно. Четири и половина часа по-късно, младежът помощник в автобуса (когото бях помолил вежливо поне три пъти да ме предупреди когато наближим) ме застреля с въпроса "Ти за Отавало ли беше?", което автоматично разкри в едно изречение и прологът, и разсъждението, и заключението в развилата се драма. Бях оставен отново без право на обжалване на 5-6 километра след града, на произвола на "оня горе" и на таксиметраджията, който пък взе че ме закара евтино, бързо и безопасно до хостел "Часки", в който евентуално се подвизаваха част от австралийските ми познати от Колумбия.
ОТАВАЛО
Градът с най-големия и най-пищен пазар в Южна Америка. Дали? Не разбрах. Това нескромно заглавие идва от размахът с който една трета от града всяка събота се превръща в шарена туристическа атракция, предлагаща богат избор на кожени и текстилни изделия, както и на всичко друго което би могло да бъде погълнато от туристическите маси с покупателен потенциал. Моето пристигане тук бе точно в събота, но както поясняват горните редове късно вечерта, когато по улиците бяха останали само прилични количества боклук и мизерия от дневния битак. Пазарът в неделя се оказа пуст (от към купувачи) и много по-изгоден за пазарлък. Нямах и много време да му се наслаждавам, тъй като реших да отскоча до съседното градче Котакачи, където имах нова приятна среща с Тери и Иван. Интересно бе да се срещнем почти месец по-късно (след като ни посрещнаха със Сашо в Богота). Бе се насъбрало доста за разказване, всеки със своите изживявания и премеждия, където моите изглеждаха като безинтересна ваканция пред всичко което бяха видели и изпитали Тери и Иван, най-вече заради интересния им стил на пътуване - само автостоп и палаткуване. Наистина им се възхищавам и на куража и на нервите, но всичко интересно в едно пътешествие обикновено се случва когато си излязъл от коловозите на туристическия поток и изпитваш всяка минута по свой собствен начин. Това правят и те. От мен едно голямо Евала!
Прекарахме с тях почти два дни в дълги раздумки и разходки, с печеливша такава до красивия водопада Пегуче (на самият край на града). Похапнахме варена царевица покрита с майонеза и кашкавал (много добра комбинация), а също имахме и късмет да се насладим на местния фестивал Сан Хуан, отбелязващ вездесъщия ден на лятното равноденствие. Фестивал дори звучи немощно, бих казал развихри се цял Карнавал! По улиците и пазарния площад се изсипаха безкрайни човешки тълпи, пременени предимно като за Хелуин, с преобладаващи костюми и маски от местния фолклорен арсенал. Ядрото на фиестата бе сцена където бяха изложени на народната любов парвенютата от околията. Героите бяха като от Йовков роман - Кметът, Архитектът, Икономистът, Юристът, макар всички да наподобяваха по-скоро Джеки Чан от "Шанхайска луна". Първият час от официалната програма (след два часа закъснение) се опитах да свържа постоянно повтарящите се думи от официалните речи, като "пача", "чанта", "паничка", които колкото и нашенски да звучат, надали имат подобни значения на местния все още използуван тук език Кечуа. После пет, шест девойки разкършиха снаги, в местни ритми, за радост на насъбралата се тълпа. Накрая се започна същинската какафония, с подаден тон от градската управа, което представляваше танц в кръг с неясни простовати движения, с периодично сменяне на посоката на въртене (предполагам за разнообразие или против завиване на свят). Междувременно няколко пиромани се опитваха да създават празнична атмосфера, като осветяваха нощното небе с пиратки тип ракети, които повлияни от некадърност, вятър, гравитация или просто лош късмет на два пъти се разбиха насред тълпата и създадоха малко насатроение в леко доскучаващите танци, пред които нашето правото хоро изглежда като хореография от "Лебедово Езеро". Междувременно танцовите кръгове взеха да се умножават, а между тях се бе пръснал и пазара, който предлагаше предимно захранка за подивелия народ. При леката поява на дъжд, асортимента изведнъж се смени от захарен памук на дъждобрани.
Оставих един ден и за обиколка на Лагуна Куикоча - красиво езеро разположено в подножието на вулкана Котакачи. Езерото ме посрещна с гъста мъгла, която закриваше дори и водата. С повечко инат и късмет, час по-късно водите заели кратера на вулкана разкриха прекрасните отражения на двата острова и заобикалящия планински пейзаж. Обиколката отнема около 5 часа, но си заслужава и времето и усилията. И въпреки почти неплануваният ми престой от 4 нощи в Отавало, бе време да се разделя и с хубавия град и с Тери и с Иван (незнайно до кога) и да поема към столицата на екваториалната държава.
КИТО
Втората по височина столица в света е разположена точно на юг от екватора. Изненадващо обаче климатът е приятен със сравнително топли дни и прохладни нощи (поне през Юли). Градът е разхвърлян по височинно плато част от долината на река Гуаябамба на запад от основния масив на Андите и заобиколен с няколко вулкана, начело с Гуага Пичинча. Столицата е тясна но почти сто километра дълга, което я прави меко казано лек кошмар за предвижване. Въпреки леко неясните методи за достигане на централната част, където са пръснати повечето атракции и хостели, към 10 сутринта пристигнах в заветния (препоръчван от кой ли не) хостел "Тайната градина" (Secret Garden). Тайните и мистериите се градяха около митовете за страхотна гледка, купонджийско средище, добра локация и странно изнесена рецепция на терасата на последния етаж. Всичките се оказаха верни. Рискувах със всичко, но тук ме чакаха стари и нови познати, а и същия ден Еквадор се хвърляше в люта битка с Франция за шанс за излизане от групите на световното и нямах много време за търсене на друго място. Президента обяви почивен полу ден за мача и въпреки лудницата, равенството с петлите остави еквадорците в групата на шестнадесете отбора, които си стегнаха куфарите и догледаха финалите в къщи.
Както всеки колониален град, архитектурата те грабва с десетките си църкви, площади, шадравани, тесни улици и безброй ресторанти и кафенета, в случая получили отпечатък, както от испанската колонизация, така и от по-късния нео-класически стил. Основна атракция е Базиликата на народния обет (Basilica del Voto Nacional), която въпреки приликата с далеч по-старите Дуомо в Милано и парижката Нотер Дам е завършена преди по-малко от век. Пообиколихме повечкото интересности из централната част с група от хостела, избягвайки за малко от лудницата там. Потренирахме на другия ден и до колко дробовете ни са се приспособили към почти 3000-метровата височина на столицата и с почти петдесет процентов успех изкатерихме 4700 метровия Руку Пичинча, по-малкия брат на горе-споменатия Гуага Пичинча. Кабинковият лифт от града дава повече километър предимство в катеренето, а гледките са впечатляващи. Хостела наистина бе насъбрал странна комбинация от нормални и не чак толкова туристи. Не че се поставям в ролята на съдник на човешки души, но сякаш повече от половина присъстващи (включително няколко екземпляра от моята стая) бяха дошли директно от Слънчев Бряг(имаше и такива) да се "доразмажат" с евтин алкохол и богат избор на дрога. Контингента бе предимно от тинейджъри (с преобладаващо английско присъствие), които не знаеха нито кога са пристигнали, нито кога ще си тръгнат. Измежду нормалните бяха част от австралийците с които се гонехме от Колумбия, както и няколко холандци. Най-голямата изненада обаче дойде, когато установих, че в хостела има българка, която дори се оказа, че спи в моята стая. Да срещнеш австралийци, немци, французи, че дори и американци по тия ширини е до толкова нормално, че те дори не си й казват здрасти помежду си. Ама да срещнеш българин.... шансът е като да видиш бяла мечка на червения площад (или почти). И за двама ни бе почти първа случайна среща със сънародник. Стела бе тръгнала от Канада преди четири месеца, като бе отхвърлила вече няколко държави в разбъркан ред от север на юг. Радост, прегръдки, ама тъй е то...нашенци сме си!
Оставих ден и да допълня колекцията си от официални снимки на Екватора (след миналогодишното му прекосяване в Африка), който вече бях пресякъл няколко дена по-рано без всякакви официалности. Отскочихме до там с Моник (друга полу-сънародничка от Минесота). И тук както и в Кения екваториалната линия е не само географско, но и туристическо средище. И тук линиите се оказаха също две. Преди има няма двеста години, френските колеги геодезисти дошли, прилагали астрономични и математични знания и умения и след много пот и сметки теглили линията между двете полукълба. После разумния и предприемчив народ направил цял увеселителен парк с музеи, магазини, ресторанти, че и цяла църква с Христос разпънат между северното и южно полу-кълба. Поразвила се техниката и любопитните ми настоящи колеги дошли с доста по-усъвършенствания GPS за да установят, че сметките преди две столетия не били много верни и че истинската нулева ширина е на стотина, двеста метра по на север. Ама мести ли се целия тоз панаир, барабар с църквата, че и Христос? На новата GPS линия има малък музей (доста по-интересен от основния). Достигането до там изисква доза ориентация и подпитване, но ние се щракнахме и на двете линии да сме сигурни, че поне едната е вярна. Тръгнах си с печат в паспорта и диплома за балансьор на яйце върху пирон, една от атракциите, която наред с демонстрацията за разнопосочно въртене на водата в двете полукълба, и тук е неизбежна.
ЛАТАКУНГА И ЕЗЕРОТО КИЛАТОА
Кито е едно от най-лесните места да си организираш пътуване до Галапагос или джунглата, качване на близкия Котопакси, или въобще, всяко място в Еквадор с някакъв туристически интерес. За удобство на повечето от пребиващите в хостела се бе настанила малка агенция, която на доста завишени цени организираше горе споменатите пътешествия. Галапагос бе най-апетитно за почти всички и през повечето време всеки търсеше най-евтиния (почти несъществуващ вариант) за посещение на заветните острови. Почти всичките ми познати по един или друг начин се изнасяха на там. За мен разхода бе голям, пък и фактът, че основното животинско присъствие е от морски лъвове, с които се печем на плажа всеки ден в Калифорния, не ме привличаше особено. Районът обаче на сравнително лесния за изкачване вулкан Котопакси ме бе заинтригувал, особено след успеха ми с Руку Пичинча. Най-близкия по-голям град до вулкана (който в ясно време се вижда и от някои части на Кито) е Латакунга. Нямайки си и идея къде ще отседна се приземих баш по обед в доста грозноватия град. След двудоларов месо-оризов обяд (наричан тук алмуерзо) и поредния мач от световното се установих в приятния хостел Кафе Тиана. Тук набързо посъбрах и информация и кураж за качването на Котопакси на сравнително по-ниски от Кито цени, както и за обиколката на езерото Килатоа, препоръчвано от всички. Междувременно всред весела компания и доста бири, и Белгия се класира за четвърт финалите. Трудно се пътува по време на световно по футбол....Трудно! На другата сутрин хванах сутрешния автобус за Езерото Килатоа заедно с двама англичани от хостела ми. Джеймс и Рейчъл имаха същия като мен неясен план и се оказаха готина компания за следващите два дни. Килатоа е вулканичен кратер на почти 4000 метра над морето, което прави спането в малкото градче доста студено и не много приятно. Алтернативно, след едночасова разходка по ръба на вулкана с доста приятни гледки, пътека слиза към долината на близката река и губейки височина и набирайки топлина минава през няколко съвсем скътани малки селца водейки до селцето Чугчилан. Тук няколко хостела предлагат приятен и не много скъп подслон. На следващият ден решихме да се доберем директно до другото по-голямо градче Сигчос от където може да се вземе автобус обратно към Латакунга. Възможен е и алтернативно минаване със спане в друго селце, но групата дружно реши да ограничи прехода в два дни, отново повлияни от предстоящия мач на Аржентина и Швейцария. Хванахме само последните 5 минути от продълженията, надявайки се да си допием бирите гледайки дузпи. Уви.. Гаучусите ликуваха с гол в последната минута а ние се завърнахме в Латакунга. Звездите не се бяха подредили във вярната комбинация и след липса на партньор катерач, и смиляване над все още не напълно заздравелия ми ляв глезен, реших да пропусна катеренето на Котопакси (за което все още съжалявам) и поех отново на юг.
БАНЬОС
Сещам се все още онзи лаф на нашенския шофьор "За Сливен иБанити дъ слизът". И тук си имат Бани, топли, минерални, сигурно лековити. Повечето туристически поток обаче бива подмамен не само от възможността за "Ох Баня, Ох Кеф", но и от десетките атракции от планинско-авантюристичен стил, които предлага скътаното в подножието на активния Тангурахуа вулкан градче. Разминах се за ден само с Алекс, австралиеца с който споделихме доста дни и в Колумбия и в Еквадор, но останах няколко нощи в препоръчания ми от него хостел Casa de Мolino Blanco. Под мотото "спокойствие и добра храна" изкарах там няколко дни. Бяха се понасъбрали медийни задачки за довършване и обстановката го позволяваше. Задължителна част от престоя в Баньос е спускането с колело (казано по модерно му маунтън байк) по пътя към градчето Пуйо. Каньонът на река Пастаза предлага гледки към десетки водопади. За повечето туристи-колоездачи маршрутът свършва близо до един от най-впечатляващите водопади Pailon Del Diablo. От там за 2 долара камионетка ти спестява няколко часовия мазохизъм по въртене на педалите по баира нагоре. Оказа се, че и Стела е пристигнала в градчето и на другият ден решихме да се предизвикаме с новия и за двама ни спорт Каньонинг. За по-незапознатите със водопадо-екстремизмите, каньонига е спускане по водопади предимно с въже и осигуровка. Изисква се предимно координация и чувство за баланс, както и поне 5-10 минутна демонстрация на малките особености при работата с въжето по предвижване най-вече надолу. Групата ни от петима пристигна в подножието на каскадите на Рио Бланко за да установи с изненада, че друга група (от поне двадесет и петима) гледаше с недоумение показваното от техния водач и точеше зъби да атакува същия маршрут. Установявайки лекият недостатък на късното ни пристигане, водачът ни взе радикално (и доста умно) решение да остави теорията и да премине директно към практиката изпреварвайки голямата група. След петнадесет минутно катерене, с размах на вещ в занаята професионалист нашето момче разхвърля въжета и карабинери и рече "Хайде"..."Ама..."..." Няма ама". Аз като един леко оттрениран катерач си имах на представа що е то въже, карабинер и протриващо устройство и реших да се жертвам пръв за отбора. Преборих водата и гравитацията изненадващо добре. И другите стиснаха зъби и разбраха, че практиката е майка на всичко. За близо час и половина превзехме 5 каскади и леко премръзнали се завърнахме в Баньос за да изгледаме мъчното класиране на Холандия за полуфиналите.
Следващите 2 дни дъждът не даде ентусиазъм за нищо интересно. След малко умуване и организационни деяния реших да се смъкна на изток в по-ниската долина на реката Напо, захранваща голяма част от водите на Амазонка с надеждата за по-топъл климат и по-различен пейзаж.
Няма коментари:
Публикуване на коментар