Шум от разбита в отвесни скали водна пяна, кокосови палми и припеви от неизвестно красиви птици. Почти перфектен пейзаж, на почти изгубено място. Няма го трафика от човешки и моторни маси поддържащ двигателния ход на спринтиращия индустриален свят. Няма го хаоса на порасналата ни цивилизация. На тяхно място са се настанили лаят на кучетата, детската улична врява и усмихнато безгрижни прегрели от тропичното слънце лица. Океанът е същия, но слънцето е по-друго.... и ритъма ... и момента.
Дългият път ме отведе на хиляди километри от Калифорнийския бряг в едно малко колумбийско селце пръснато по отвесните брегове на южния пасифик - Хуанчако. 10 дни по-рано започна губенето в един друг свят разделен от богатство и бедност, религия и традиции, минало и бъдеще. Но също така обединен от ритмите на самбата и регетона, от усмивките на много-расовото си тесто и от един език припяван в гамите на десетките си диалекти и произношения. Дълги месеци творих този момент в главата си, сглобявах го, развалях го, давах му форма и цвят, после го изтривах..и после пак всичко от начало. Да напусна работа, да напусна квартирата, да сменя адресите, да оправя сметките, да ..., да...., да.... да изчистя разума и да съм тук и сега....шум от водна пяна, кокосови палми...лай на кучета...
Богота, Колумбия - 29 Май, 2014
От няколко дни ми е нервно (бях се притеснил, че ще ми се размине). За денят преди тръгване бе останал дълъг лист с редове за зачеркавене, задачи с някаква временна важност (а нали идеята е да избягам от тях). Двете раници, билет, паспорти (цели два...за всеки случай), колко било лесно...нервно ми е...
Малко по навик кацам в колумбийската столица в полунощ. За първата седмица си имам компания - Алекс. На летището заформяме истинска българска седянка, с Тери и Иван, които планирано ни посрещат. С Тери се познаваме от е-мейли разменени през последната половин година. С Иван са тръгнали от Карибите преди няколко месеца и пътищата ни има шанс да се пресичат и за напред. Нося й и малък фото подарък. Нямаме много време за раздумки, въпреки многото за споделяне. Малко след полунощ ни посреща Луиза - домакинята ни от каучсърфинг.
Познавам вече някак Богота, и планинския климат, и шумът и миризмата му. Алекс е за първи път в Колумбия и програмата се очертава натоварена. Подкарваме на втория ден всичко подред - панорамата на града погледната от Серо де Монсерате, Канделария с тесните улици и многоцветната си колониална архитектура, музеите на златото, на Ботеро, на модерното изкуство, площад Боливар със хилядите гълъби, първа среща на гърлото на Алекс с местната бира, и втора и трета, вечеря в мексикански ресторант с Луиса, и за завършек на деня много бира и салса с приятели на домакинята ни в претъпкан клуб и афро-латино ритми. Луиса учи за дипломат и за наш (най-вече на Алекс) късмет говори и английски. Споделяме холът й заедно с любопитната й леко непослушна котка.
Оставяме шума на голeмия град и ден втори тренираме ориентация с градски и междуградски транспорт към поставената цел - Солната Катедрала в Запакира. Зеленината наоколо поразява. Напомня ми някак България през Май, със затъмнените от облаци хоризонти и всички гами на зеленото обагрили пейзажа. Запакира е малко градче с много чар. Основната атракция е катедрала построена в солна мина третирана още от преди времето на испанската колонизация. Солта на времето тук е била по-тачена и от златото. Няколкото нива на някогашната мина днес са превърнати в единствена по-рода си света обител с десетки кръстове и статуи със силуети разкрити от многоцветната гама на многобройните прожектори. Правим се и на миньори, съвсем неуспешно, после обикаляме градчето с глупаво туристическо влакче.
Нов полет на ниско-бюджетната Вива Колумбия ни пренася няколко стотин километра на запад в "градчето" Перейра. "Градчето" се оказва половин милионен град вместен в подожието на колумбийските Кордилери. Пропускаме шума и задръстванията (вече добре познати от столицата) и начупен планински път ни води до по-малкия Санта Роса де Кабал. Гостуването на хоста ни от каучсърфинг Хосе и семейството му се оказва добра тренировка за испанският ми. Попаднали сме в царството на кафето и на надениците (Chorizos) в подножието на почти пет хилядния Невадо де Санта Изабел. Хосе е художник скоро завърнал се от няколко месечно пътуване из Перу и Еквадор. Сестра му също изявява талант с четката и платното, а родителите му се грижат да се чувстваме наистина като у дома си. Ние за отплата изпробваме издържливостта им на домашна българска шльокавица с импровизирана салата. Санта Роса е известна освен с кафето и надениците (доста вкусни да отбележа) и с минералните си извори, най-известните басейни на които грижлива предприемчива ръка е построила точно до прекрасен каскаден водопад за да оправдаят 15-те долара за вход. Изпробваме и известните парти автобуси Чивас, допълвайки колекцията от разнообразни транспорти в която за деня се включи и возене с розов прасчо в малък пикап. Домът на Хосе е на две преки от малко ядро на нощния живот на Санта Роса, където няколко бара се опитват да привличат клиентела под мотото "Моите тонколони са най-яките". Причинявайки си преминаване по въпросната улица дава възможност за тестване на някой физични закони от глава Акустика, и в крайна сметка разочарование в установяване на точния стил на музиката поради временна глухота, с която вярвам са се примирили десетината коня, които съвсем не очакваш да видиш, вързани на улицата съвсем в стил каубойски уестърн, очаквайки вероятно не много трезвените си хронично оглушаващи ездачи. Преминавайки през целия този хаос с Хосе и баща му се приземяваме на една друга планета, в малко кафе на хвърлей от лудницата, бълващо аржентински танга, от времето на Чегевара, от стар грамофон.
За да си отгледаш държава...наеми си градинар
Зелено, зелено, щом всичките...... Неее.... няма да я подкарваме на чалга (макар тук местната музика да разболява тъпанчетата от време на време). Зеленото е натурално и е на всякъде. Щастливо гледам цялата тази зелена соната през запотения прозореца на поредния автобус за Саленто. И както се пееше в онази песен "малко вали, но приятно". Дъждът до сега е благосклонен, появява се или вечер или до като сме па път. Грижи се като опитен градинар всичко да изглежда като в приказна градина. Грижи обаче за тези идилични картини полагат и хората. Пътния ландшафт е изненадващо организиран - окосена трева и цветя артистично оформени и подредени в хармония с всичко наоколо.."малко вали но приятно"
Саленто и долината Кокора
Ако ти кажат върви в Рим и виж Папата...върви, виж го.. И Мачу Пикчу в Перу няма да те разочарова и пирамидите в Египет вярвам няма. Саленто в Колумбия - със сигурност! Малкото градче е само на час от Перейра все още в сърцето на кафените плантации. Тук са едни от най-високите ваксови палми в света. Облаците тежат всекидневно над нагънатия планински релеф, придавайки особена романтика на всичко наоколо. Слънчевите дни са крайна рядкост, но чарът от стометрови палмови дървета пронизващи ниската облачност е незаменим. Установихме се в хостел Casa del Loro при Патриция, гостоприемното и семейство и две двойки от Белгия и Франция.
Низ от щастия и нещастие
Щастие №1 - Патриция ни снабдява с гумени ботуши - задължителни при превземане на разкаляните от конете пътеки из долината Кокора.
Щастие №2 - Гледките са главозамайващи.
Нещастие №1 - Разкаляните пътеки са гнусни за превземане дори и с гумени ботуши. Човекът, конете и природата са оставили една педя суха почва за преминаване и шансът да оттренираш гимнастическа еквилибристика между кал и бодлива тел в избора - кален до уши или раздран до кръв. Аз успявам по малко и в двете - гравитачно подхлъзване с хващане на за оградата ми докарват леко раздрана длан и няколко резки по ръката.
Щастие №3 - Десет минути по-късно срещаме група студенти от медицински университет идващи кални и мокри от няколко дневен планински лагер. Създавам им съвсем реален спешен случай и ръката ми бива превързана и дезинфектирана прилежно почти като в болница. Довършваме почти главната пътека до Acaime, където има ферма за колибри, за която не остава време. Половината път върви през гъста тропична гора с много каскади и водопади.
Щастие №4 - съпругът на Патриция е доктор, а градската клиника е на хвърлей само. Получавам професионална консултация и ваксина против тетанус (за всеки случай). Щастието определено спечели повече точки за деня, а той завършва с весел лагерен огън в двора на хостела. На сутринта издирваме и още един водопад закътан в имота на някакъв кабайеро с атракция преминаване през два абсолютно незнайно защо построени тунела и компания от рунтав пес.
Кали и Тихоокеанското крайбрежие
Ваканцията за мен едва започва, а за Алекс е към края си. Последна спирка за него е Кали - столицата на салсата в Колумбия. Пристигаме късния следобед при домакините ни - Камила и Бодо (младоженците от предишната ми колумбийска одисея), както и Лоренцо - новият шест месечен член на семейството.
Кали е сравнително голям и сравнително безинтересен град. Старият квартал - Сан Антонио би могъл да задържи вниманието ти за час два, но след всички други колониални градове, сравнително новия, задушен и задимен град не те грабва с нищо повече. Салсата! Да това е определено е причина да отделиш ден, може би два. Аз останах цели 10...или почти... Камила и Бодо живеят в прекрасна къща в квартала на цветята (bario Flores) с огромен хамак разпънат в хола. Майката на Камила също е тук (на къде без бабината помощ ), а като по-заможно семейство имат и помощничка (съвсем политически некоректно казано - негърка). Последния ден на Алкес прекарваме из града търсейки нещо интересно. Намираме тежък задушен въздух, почти лесен за навигация градски транспорт, още един музей на златото (по-малък от този в Богота), пренаселен и мръсен център, както и цял един калифорниец просещ по улиците дребни монети. Вечерен полет отнася Алекс към Богота, а аз оставам да "досаждам" на гостоприемните си домакини. Следващите дни прекарвам мързеливо пред компютъра усещайки лекия привкус на идното световно по футбол от приятелските мачове по телевизията. Уиекенда поемаме на запад към тропичния климат на закътаното в полите на западните Кордилери селце Сан Сиприано. Пътят от Кали към Буенавентура (един от малкото големи градове на колумбийския пасифик) ни прекарва през разкошните панорами на езерото Калима, през сухите планински била, както и през десетките участъци на ремонтирания път претъпкан с камионен трафик от и към най-голямото колумбийско тихо-океанско пристанище. Достигането на Сан Сиприано е меко казано интересно. Напускайки и колата и главния път, дълъг мост ни води до тъй наречената "гара" и транспортната гатанката: "По релси ходи влак не е!?" Качваме се на най-нестандартния хибрид между мотоциклет, пейка и релси, които някога бях виждал и всред малко дъждец и много тропичен пейзаж превземаме няколко километровата отсечка до малкото селце. Поради наличие на точно само две релси двупосочния трафик влиза в леко конфузни ситуации, предимство при които получава по-тежко натоварената "мото количка" и предполагам доста по-тежко натоварения влак, който преминава от време на време и за наше щастие не срещнахме.
В тази част на Колумбия за миг човек би помислил, че е попаднал в Африка. Единствено езика до някъде подсказва, че сме на Южно-американския континент. Чернокожото население в страната е малък процент, но почти изцяло концентрирано по карибското и тихоокеанско крайбрежие. Сякаш сме в друга държава, повече мизерия, по-малко облагородяване, дъждът е тук, но градинаря го няма..... Настаняваме се в един от що годе по-добре изглеждащите "хотели" и изпробваме плацикане в малък вир на реката. Съботния ден е дъждовен, а селцето почти пусто. Неделята носи и слънце и много много туристи (предимно колумбийци от Кали) привлечени от интересния транспорт, от няколкото водопада и възможността за гравитачно спускане с гума от камион по реката.
Камила, Бодо и Лоренцо се връщат към началото на поредната си работна седмица, а аз потеглям на запад към океана. Усещането за Африка в Буенавентура се засилва. Добавям към гамата от транспорти и лодка, която ме откарва на север до полуостров в националния парк Урамба. Градчето се казва Хуанчако....Шум от разбита в отвесни скали водна пяна, кокосови палми и припеви от неизвестно красиви птици. Почти перфектен пейзаж, на почти изгубено място.... Колумбийският пасифик е друг свят. Паянтови дървени колиби, тропична растителност, стръмни брегове разяждани от дългите приливи и отливи, разхвърлящи в по-равните плажни ивици хилядите събрани от океана остатъци от природна и човешка стихия. Въпреки препоръчания ми смело казано "хотел" се поддавам на настоятелността на местен шмекер и бързо ставам единствения посетител на друг още по-смело казано хотел. Офертата да ми правят и закуска и вечеря не надделя над цяло нощната кучешка симфония на петдесетина гласа дирижирана от песът точно под моя прозорец. Изнесох се към първия "хотел" отново с привилегията на единствен посетител, но с прекрасна гледка към океана и само с един кучешки (съвсем безгласен) другар. Така изкарвам 3 дни в пълно безвремие. Отскочих и до блатата с мангрови дървета "уж" за няколко часа с Хосе, мъжа на собственичката, а се прибирахме кални чак по нощите.
Завръщам се в Кали ден преди началото на най-важното събитие за годината, особено в Южна Америка, особено за Колумбия - световното по футбол! Духът на шампионата се процежда на всякъде - и в кръчмите, и по улиците, и по лицата на хората. Дори и в медийния живот втория кръг от предстоящите президентски избори (доста по-важни от това дали Колумбия ще се класира за осмина финалите) остава на втора страница. И така Дженифър Лопез разклати прелестите си на Марокана и се започна - El Mundial Бразилия 2014! Другото го знаете. Два дни гледах самотно мачовете и при решението да се включа във весела дружинка в парка с голям екран, пропуснах 3-те гола на Холандия срещу Испания (разни технически проблеми, късмет....)
Южните Колумбийски Анди
И тъй спазвайки обещанието си да изгледам първия колумбийски мач и победа с фамилията Ратц (Бодо Камила, Мариа Луиза и Лоренцо, пременени в колумбийска униформа) решавам че е време да потегля на юг - посока Попаян - столицата на провинция Каука. Градът ме грабва още с влизането си. Модерни подредени сгради, чисти и поддържани улици, приятно облечени хора забързани във всекидневието си. Сякаш няколко дни на пасифика бях в друга държава! Влизайки в стария град съвсем онемявам и съвсем скоро слагам удивителна в тефтерчето си - Най-хубавия град в Колумбия! Точка! Историята на града е няколко вековна. Старият град е започнал да расте още през XVI - XVII век с колониалната си архитектура в подчертано бял цвят. Настанявам се в хостел Park Life, който защитава всичките си добри отзиви в интернет. Собствениците са испанецът Борха и румънската му съпруга. Хостелът е на главния площад до голямата църква. И мястото и климата и духа на града, и кръчмето в близост с голям телевизор за зяпане на мачовете слагат голяма усмивка на лицето ми. Неделния ден е втория тур на президентските избори. Пред Колумбия стои дилема преизбиране на стария, омекнал пред FARC (така наречените нарко горили) президент Хуан Сантос или новото име на Демократичното ядро Оскар Зулуага, решен да продължи делото на Алваро Урибе, започнал борбата с нарко групировката. От това невинно развитие на политическите обстоятелства до някъде зависи и моето пътуване, тъй като евентуално избиране на Зулуга би нагорещило южната част от Колумбия (където съм в момента) до голяма част дирижирана от FARC.
Запознавам се бързо с няколко австралийци и една французаойка, с които след неуспешно търсене на транспорт за националния парк Пурсе и съмнителни прогнози за времето потегляме към Сан Агустин. Подмамен от също неясната информация за уж по-топло време и уж по-тропичен климат поемам с малка раница пълна с джапанки, сандали, тънки блузки (абе Юни е, хайде на море)....Грешка! Сан Агустин е скътан около устието на река Магдалена на около 1800 метра над морето. Гледките са почти като в Саленто, но освен зеленина и много водопади този път не извадихме късмет с дъжда. Три дни почти не спря. Това обаче не ни развали разходките до статуите с които е известен града. Стотици каменни фигури на шамани, змии, орли и ягуари от древна неизвестна цивилизация са изнамерени из целия район. Част от тях са подредени в археологическия парк, а за други местните предприемачи предлагат разходки с коне или джипове по разкалените черни пътища. Гордо установявам, че съм първия българин в парка. Пояздихме кончета, понамокрихме се, аз се понамръзнах с моите сандалки, но забавата бе на лице със заформилата се весела компания с преобладаващо австралийско присъствие. Повечето време изкарваме в хостел La Case de Francois (къщата на Франсоа), със живописните си гледки и своя френско-колумбийски чар (особено придаден от домашния хляб и мармалад). С французойката (Луиса) потегляме обратно за Попаян. Пътят минава през Националния парк Пуресе и прекосява билото на почти 3000 метра. Разкъсаните облаци откриват безкрайно зелените каньони и разхвърляните по тях крави. Денят е важен. Втори мач на Колумбия срещу Брега на Слоновата кост. Спирка, пътници, магазин, телевизор, броени секунди ГООООООЛ. И вулкан да бе изригнал, не може да заглуши едноминутния тътен от гърлото на коментатора. Интересно ми е как ги наемат тия на работа. В България лесно - измисляш нещо оригинално като "Господ е Българин" и си готов. Тук ти трябват десет кубика бели дробове и диплома поне за изстрелване на петстотин думи в минута в продължение на два часа. Пристигаме в Попаян. Колумбия е спечелила - пак. Отбора по празнуване е нараснал с геометрична прогресия спрямо предната победа и почти връща спомените ми от преди 20 години, когато разгорещените страсти в България оставяха обърнати коли и автобусни спирки. Тук празненството е по-безобидно - знамена, свирки, много пяна и "приятен" трафик.
Сбогуваме се и с Луиза (станахме дружки при все че аз единствен правех опити да поддържам разговор на испански, а тя горката с лош английски). Шест часов автобусен преход ме прехвърля през уж опасния път към Пасто. Каньоните по пътя са безбройни и се борят за титлата най-красив. Имам странна идея да достигна езерото La Cocha. Пристигам късно и местен юнак (с който се познахме в автобуса) ми помага да намеря верния транспорт. Пред Пасто дори и Кали изглежда красив. Радвам се че откривам маршрутката която в късните часове на деня в мрак и дъжд набира височина по хълмовете над града. За езерото Ла Коча бях чел добри неща, но си нямах и на идея нито къде да остана нито какво да търся. Отново печеля титлата "Единствен гост" в малка хижа, изпробвайки за пръв път топлинните качества на пухения спален чувал. На сутринта установявам, че съм на половин километър от наводнено селище, от където тръгват лодки към единствения остров на езерото. Разходката е приятна, но островът предлага единствена пътека, която отнема цели 10 минути да бъде извървяна. Два часа по-късно усещам липсата на каквото и да е било за правене (с изключение на заформящия се индиански фестивал) и решавам, че е време да напусна Колумбия. В граничното градче Ипалес отеделям час за единствената атракция - църквата Santuario de Las Lajas - нео-готическа църква издигната преди век буквално върху каньона на река Гуайтара. Час по-късно напускам страната в която се влюбих преди две години и намирам все още причини да се върна.
Следва - Еквадор...
3 коментара:
изчетох с голяма усмивка :)))))) поздрави, Владо! :))))))
:-) Радвам се за усмивката! Поздрави обратно..
Super Vladi!
Tedy
Публикуване на коментар