ОСТРОВ КЮРАСАО - с колело из Карибска Холандия

Трудно е човек да постави равенство между думите Южна Калифорния и Студ! Но когато северняка докара прединфарктно състояние на портокаловата реколта и видиш, че съседите ти са сменили джапанките с ботуши, значи климата съвсем е омотал навигацията и започват да ти се въртят в главата едни по-топли дестинации.... Онези от вас които до вчера са ринали по метър и половина сняг, само за да излязат от вкъщи, биха ми се присмели от сърце, но какво лошо има в това да изпълниш пожеланията на дузина доброжелатели за рождения ти ден, които ти пожелават все по-нови и „по-тайнствени” дестинации. Та съвсем по рожденнически реших да си спретна следната рецепта-изненада:

1-2 градуса Калифорнийски студ,
1-2 лъжици желание,
8 часа самолетно търпение,
2-3 дена изпросена ваканция (в допълнение на няколко дена празници),
1 раница,
и Кюрасо ... (ама не синия всеизвестен алкохол....а цял един остров). Казват му и Кюрасао и Куракао (Curaçao) име с леко странен прозиход теоретично идващ от индианското му звание - Лековит остров, конкуриран от втората по популярност версия португалското – Coração, означаващо сърце (макар че португалската връзка долу горе свършва тук).

Интересностите започнаха още със задачата с транслирането ми от Студената Калифорния почти до Венецуела където е разположен самия остров. Няма да коментирам въпроса на един приятел който ме пита по-късно „И как стигна до там ?... С влак ли?”
От Холивуд, Калифорния до Холивуд, Флорида лесно - 5 часов полет с леко сърдити стюардеси. До следващия имах още 6 часа, с малката подробност че беше от друго летище, а беше и полунощ. Градския и извънградски автобусно-влаков транспорт в Америка почти никъде не може да ти свърши работа, защото като цяло или не съществува или не свързва точките между които искаш да се предвижиш. Не исках също да причинявам посреднощни разходки на любезната ми позната Мони да ме взема от едно летище и да ме оставя на друго, наслаждавайки се на 2-3 часа сън помежду, та взех гениалното решение да си наема кола. Уж малка бях резервирал пък ми дадоха цял Jeep Wrangler поради липса на други (даже кабрио). Възползвах се от домакинството на Мони и Кевин и от лека дрямка за 2 часа и се дотътрих до терминала на летището в Маями.

Dutch Express беше следващия авио-превозвач с директен полет до летище Хато в Кюрасао. Тук ме обзеха съмнения да не би да съм объркал полета, защото всички чакащи покрай мен бълваха само испански. От малкото информация, която бях събрал за острова, съвсем не бях останал с впечатление, че испанския е основен език. Папиаменто (коктейл от няколко африкански езика омесени с испанско-португалски и холандско-английски), заедно със самия дътч и чак тогава английски и испански, трябваше да е реда на основните говорими езици, а аз се чувствах сякаш съм на перуански пазар. Загадката се разясни, когато кацнахме и почти всички се юрнаха да гонят друг самолет за Венецуела.

Ярките цветове в които е разкрасено всичко наоколо те настройват някак по карибски още от самото летище. Как да не ти се изпише усмивка на лицето, като в залата на митниците видиш чевръст момък да пребоядисва стената от ярко оранжево в ярко жълто, а митничаря да жули тетрис на монитора на който уж трябва да се появяват нелегалните стоки (трябваше да взема луканка по дяволите). А на вън едно слънце...топло! Отказвам всички покани за такси, вземам двойно кафе с кеф и се мятам под един чадър докато чакам градския автобус. Не закъснява ...много (тук всичко се движи по островно време). Почти всички в автобуса са черни и усмихнати. Обикаляме доста квартали и спирки (повечето с дизайн-реклама на МакДоналдс) и след час сме в Отрабанда, един от централните квартали на Уилемщад, столицата на Кюрасао. Настройвам тялото и сетивата на тропичен режим, и търсейки първата щаб квартира за вечерта започвам да осъзнавам къде съм попаднал. Трудно е да опишеш цялата тази салата от цветове, сгради и хора, но желанието на холандците (притежаващи острова от няколко стотин години) да създадат малък Амстердам насред Карибите в комбинация с типичните за тези тропично-географски ширини разцветки те хвърлят в един съвсем друг свят. Пунта е квартала, с най-много туристи, скъпи магазини, ресторанти и изобщо всичко което може да задоволи всеки средностатистически турист пристигнал тук с един от многото крузове, директни полети от Амстердам или просто като мен от някъде си. Връзката между двата централни квартала е друга интересна атракция – плаващия мост „Кралица Ема”, който пропуска от време на време различно габаритни плаващи съдове по канала свързващ големия пристанищен залив с морската шир и създава възможност да хванеш малкия ферибот до другия бряг. И понеже основния поминък на острова не е туризъм, а добив и преработка на петрол голяма част от този залив е обсипан с рафинерии и товарни докове, които обаче са скрити добре зад хълмовете и не развалят пейзажа от централната част.

Обикновено не пътувам сам и поради това текущо изключение бях решил да пробвам така популярния CS (Couchserfing) с възможност да срещна местни интересни хора и да понауча нещо за острова от първа ръка. Малкото време, което предполагам имах преди да тръгна, не ми помогна да си намеря домакин та в крайна сметка бях резервирал стая в Ritz Suits, име което определено подвежда, но се оказа добра цена и удобно място за зле мебелирана стая стил IKEA посъбрала странни ухания от предишни обитатели. Всъщност това беше стара фабрика за сладолед трансформирана в малки студия, а част от сградата беше заета от някакъв медицински университет.

Следобеда бе достатъчен да поразгледам града, колорита, хората, няколко музея, от които и най-старата действаща синегога в западното полукълбо, с пясъчен под, да опитам малко местни деликатеси и да установя, че най-евтината бира е от най-долнопробната дупка, само на 2 преки от центъра и хотела, където съмнително професионално изглеждащи каки събираха жадни погледи. Всичко на острова бе сравнително скъпо, като се има в предвид, че е почти изцяло внос, но плодовете от пазара с лодки бяха добър компромис за набавяне на запаси.

Колорита на острова идва не само от цветната архитектура, но и до голяма степен от омесените близо 40 националности и култури, отразен най-вече в гореспоменатите говорими тук езици. Ориентацията по надписите из целия остров изисква сериозни полиглотски умения, като често срещани са весели думички, като Bon Bini – Добре дошли на Папиаменто, Baai – залив на Dutch, Dushi – което така и не разбрах, какво означава, както и надписа за автобусна спирка – Bushalte, което тъкмо мислех, че има добре звучащ африкански произход (бушалте), а се оказа че си е чист Dutch – Bus Halte. Веселбата настава, когато започнеш да търсиш или просто правиш безумни езико-гимнастики да прочетеш името на някоя от улиците, където холандците определено са поставили почти монопол. Имена като Вег Наар Велгелеген, Ниеве Каракасбаайвег или Щоут Нахт Дурманвег могат да ти докарат бърза форма на пелтечене, а да не говорим че чичко Google, почти не помага в намирането на какъвто и да е адрес на острова.

Имах цели 5 дни и желание да направя нещо различно и нестандартно и реших да обиколя острова с велосипед. Въпросителните и неизвестните се бяха понасъбрали, а информацията от персонала на хотела, че не мога да спя по плажовете на палатка и няма от къде да си наема колело хич не ми помогнаха на първо четене. Това обаче не ме отказа от първоначалния план и с малко търсене из нета намерих човека с байковете. Взе ме с кола на другата сутрин, защото нямаше начин сам да намеря адрес на улица без име, и отидохме до къщата му. Беше холандец на около 60 (така и не му разбрах името, но ще го кръстя Ханс) и живееше в сравнително нов квартал с големи къщи, сравнително далеч от централната част, но близо до Яхт клуба.

Холандското присъствие на острова е осезателно, както в архитектурно отношение, така и всред туристическия контингент и местното населене. Завоевателите от страната на лалетата са сложили крак по тези земи преди почти 500 години, изгонвайки испанците, взимайки своето парче от баницата на новия свят и превръщайки го в един от най-големите пазари на роби в района и то за дълго време. Робството тук е било брутално и продължително придружено с епични събития и герои в лицето на Тула – който като по холивудски блокбъстър успял да вдигне близо 5000 роби срещу робията, после бил драматично предаден от друг роб и поизмъчен дълго и продължително за назидание на всички останали. Робството видяло и своя край преди 150 години, но сегрегацията и днес се набива на очи, макар стандарта на живот на Кюрасао да надвишава този от повечето други карибски острови.

И така екипиран с байк и натоварен с раница поех на север. Започнах да събирам въпросителни погледи още в началото, тъй като бях единствения превземащ пътища на острова на не-моторизирано превозно средство на две колела. Имах някакви съмнения, че холандците са докарали велосипедните си навици и инфраструктура и тук, но уви борбата с трафика и разбитите улици остана само за мен. Всъщност положението не бе крайно критично, тъй като излизайки от града картината се промени достатъчно за да мога да карам по асфалта без да се опасявам, че следващата кола прелитаща със 100-на километра в час ще ме изпрати в кактусите или в най-близката болница. Да кактусите, тук бяха преобладаващи, а палмовите дръвчета, които всеки очаква на подобен тропичен остров, бяха по скоро декоративно озеленяване на паркове и плажове, явно не съвсем натурални за острова.

Превзех набързо двайсетина километра. Изпробвах издържливостта на байка по зачукан черен път (баш по обед в прилична жега), и когато вече седалката драстично взе да се очертава по задните ми части създаваща леко чувство на дискомфорт допълнен от вдълбаващата се рейка на раницата в гръбнака ми, .... спрях за почивка на езерото Ян Кок да поснимам диви розови фламингота. Тук посъбрах наново заинтригуваните погледи на няколко коли туристи, които явно се чудеха на велосипедния ми ентусиазъм и завиждаха на телеобектива с който снимах птиците от приятна близост докато те се мъчеха с телефони и сапунерки.

Югозападната страна на острова, където водата е спокойна, кристално чиста и безумно синя е обсипан с плажове, много плажове. Ивица от 20 километра събира над 40 от тях повечето предлагащи добри, на места прекрасни условия за гмуркане, макар част от тях да са частни, а достигането до други си е сериозна навигационна задача с елементи на трудна проходимост. Търсейки първия си плаж, хванах явно грешен път който по приличен баир (нагоре) ме закара до бариера с портиер на явно някакъв комплекс. Съвсем не чувствах че това е моето място, но реших да попитам какво има напред. След 10 минути, изчаквайки нелюбезността на чернокожия портиер и преминаването на 10-на коли, се спуснах по друг баир към крайбрежна улица обсипана с много нови къщи. Всичко бе пусто... Намерих някакъв ресторант с прилежащ към него плаж и след като оставих да ме убедят, че по-добро място за гмуркане от тук няма и мога да опъна снага на плажа само срещу поне един коктейл, реших че е време за заслужена почивка. Наградата ми беше едночасово заоблачаване и кристално синя вода с умрели корали, но поплувах с няколко цветни рибки, явно заблудени като мен. След първия неуспешен плажен опит, реших че трябва да намеря друг плаж за къмпингуване, тъй като слънцето, което се появи точно когато поех по баира на горе, бе започнало да слиза бавно и тъжно към западния хоризонт.

Следващия плаж се оказа също частен и желанието ми да си опъна палатката под някоя палма наслаждавайки се на залеза взе да отива в графа Трудно/Почти невъзможно. Проблемът беше, че следващите плажове бяха прилично далеч, а и засилените болки в задните ми части викаха отбой и искаха почивка. Хванах някакъв път и скоро се натъкнах на табела „Стаи под наем”. Младо момче ме зарадва, че всичко е пълно, но ме упъти към подобно място надолу по пътя – комплекс Фламинго. Мястото се оказа малко ваканционно курортче пълно с холандци, където всички бяха сравнително дългосрочно пребиваващи, собственика липсваше, също и места. Тук обаче срещнах Ариане – холандка, на четиридесет и няколко може би петдесет, останала без работа скоро и решила да презареди батериите и да получи просветление за бъдещето далеч от студената холандска зима. Ариане бе доста любезна и загрижена, че не е твърде безопасно да кръстосвам пътищата посред нощите с колело, камо ли да къмпингувам на неизвестно място, та реши да ми помогне да намеря къде да прекарам нощта. Метнахме се в колата й и пообиколихме наоколо. Едиственото място където имаха места и не беше много далеко се оказа комплексчето на Даниел (друг холандец), където малко куриозно вече имах направена резервация за последната вечер. Малкото Шеви Селта, (известно като Сузики Фън в Аржентина) успя да събере байка, раницата ми и нас двамата и Ариане ме остави в покоите на Даниел. Малкия комплекс беше известен по-скоро заради ресторанта си, който беше прилично скъп, но предлагаш разни интересни холандски деликатеси. Около него имаше няколко постройки със стаи, както и няколко съвсем непретенциозни бунгала, малък парник и басейн, и всичко това почти посредата на нищото. Определено ми допадна (не и цените в ресторанта). Имах за съседи още двама единаци като мен, мъж и жена, които не бяха от най-разговорливите. Момака беше някакъв индиец гмуркач, а жената по цял ден четеше.

Реших, че мястото е добра изходна точка за всички посоки на острова и че не е лошо да остана тук за следващите вечери. Палатката и всички останали къмпинг товари се оказаха съвсем ненужни, но поне нямаше нужда да ги разнасям с мен. На сутринта , с идеята да изпреваря пладнешките жеги, излязох рано само с малка раница и плажни атрибути. Бях набелязал няколко плажа на север в района на селцето Лагун. Навигацията с телефона се оказа печеливша, но не и черния път, който хванах водещ до няколко малки плажа. А те бяха абсолютно безлюдни и каменисти, пътят разбит и обсипан с тръни, а наоколо само бодливи храсти и игуани – абе романтика. Зачуках се на най-зачукания плаж, с единственото утешение, че си е само за мен. Малко шнорхелинг, после по картата тръгнах да проправям път към уж по-цивилизования плаж Лагун. Все пак има нещо много задоволяващо да си единствения кретен тръгнал по тия черни пътища с колело, където даже и коли не минават. Обнадеждих се в един момент като видях следи от други велосипедни гуми, но в един момент пътя свърши в залива на друг малък плаж раздаващ морски гледки на фона на тюркоазено синя вода и скални пещери. Пустия Джи-Пи-Ес показваше 400 метра до Лагун, а път нямаше. В този момент се появиха 3 местни момчета от храстите и с радост установих, че пътека има...вярно че бутах колелото, но след 15 минути пред мен се разкри ПЛАЖЪТ, такъв какъвто си го представях – с палмите, мекия пясък и сините тихи води на вдълбания залив.

Размазах се съвсем заслужено за няколко часа и понеже единственото кръчме на плажа дори към 1 на обяд не даваше изгледи да проработи поех на обратно и прилично огладнял атакувах първото крайпътно капанче, което се оказа идеално място за почивка, обяд и студена бира на прилични цени. Обяда включваше пиле с ориз (нищо че трябваше да е с картофи), но уникалността идваше от останалите герои във филма с елементи на местен социален битовизъм. Черна възпълна мома пригласяше на всички латино хитове дънещи от уредбата, в компанията на двама мъжаги (единия явно нещо като собственик, защото даже ми донесе маса и стол и действаше и като преводач при поръчките). В някакъв момент спря кола, излезе местен чичко носейки две празни бирени бутилки, смени ги за пълни и се качи обратно в колата да си допиват с чакащата леля. Капанчето бе разкрасено с почти новогодишни гирлянди, които сигурно по цяла година никой не маха.

Въртенето на педалите в жегата след обяда и бирата си беше добро изпитание за дух и тяло, но добре поне че разгадах вълшебните свойства на плажната кърпа, като омекотител за седалката. В този момент крайно много уважих всички ентусиасти дето обикалят държави, че и цели континенти въртейки педали и разбрах, какво имаше в предвид Володя Сорокин, като ми обясняваше за белега на вело-петешествениците. За награда се снабдих с бира и провизии от месния хоремаг, а лед за изстудяване взех от ресторанта на Даниел. На следващата вечер дори изпробвах и климатика като биро-изсутдител, което не проработи напълно, но имаше частичен успех!

Кюрасао освен плажове и интересна архитектура, има и цял един национален парк с цяла една планина. На дали 320-те метра на Връх Кристофел биха уплашили и най-незапалените планинари, но шанса да се види острова от най-високата му точка не бе за изпускане. Ден четвърти, взех радикално решение да оставя колелото и задните си части да отпочинат и да се възползвам от наличния междуградски транспорт. Наличността му бе всъщност доста съмнителна особено в неделя, а и никой не знаеше какво е точното разписание на автобусите, освен че се движат на два часа (което се оказа вярно, аз чаках само час и половина). Парка е сравнително голям и заема прилична част от северозападната част на острова. Входната такса е 12 долара, дори се опитаха да ми дадат байк под наем, на което с усмивка им благодарих и си поех по пътеката пеша. След половин час из гъсталака гледките на кактуси и храсталаци се допълниха от фона на недалечните брегове и морската шир. Определено флората и фауната се промениха леко с височината, а пътеката в последните си метри предложи прилагане на скромни катерачески умения, които някои от слизащите, с които се разминах, прилагаха по доста смехотворен начин. Срещнах петнадесетина души за двата часа към върха и обратно.

Панорамата от най-високата точка определено си заслужаваше, като я споделих с двойка холандци и един американец от Ню Йорк– Питър с който се запознахме на слизане. Оказа се, че учил в Калифорния съвсем близо до където живея сега и тъкмо се зарадвах че съм намерил млад пътешественик със сродна душа, той се оказа малко захлупен тип (учи история на изкуството) с не особено желание за социализиране, но поне ме остави на главния път нищо че отиваше в моята посока и можеше да ме закара, чак до хотела. Но както е казал народа всяко зло за добро, чакайки автобуса и възползвайки се от появилия се от някъде безплатен интернет за да се чуя с майка ми, се появи Ариане. И тя обикаляла из парка, само че с кола (тези 320 метра и се струваха явно прекалено много). Та от дума на дума ме покани да прекарам следобеда с нея, а тя отиваше към Уестпунт, най-северното градче до което не бях още стигнал, а се оказа перлата на острова. И не случайно – малки закътани плажове, кейчета с рибарски лодки вадещи прясна риба, цветни къщи пръснати по скалистия бряг, малки съвсем непретенциозни ресторантчета.

Следобедът бе приятен, придружен от обяд в малко ресторантче с изглед към залива собственост на двама американци. Собственичката раздаваше на всички гости около 6 листа двустранно разпечатани записки и упътвания за това какво и къде да види човек по острова. Някак си ми се искаше да попадна тук още първия ден, а не ден преди да си тръгна, но все пак по-добре късно от колкото...по-късно. Ариане се оказа интересен събеседник, говорихме за Перу, за пътувания, като цяло доста по-свежа личност от повечето холандци които срещнах. Залеза посрещнахме на друго известно място наречено Шете Бока, което също минава до някъде за национален парк. Боките (от испанското Boca – уста) представляват издълбани от значително по-бурните североизточни морски течения скални образувания, в които се разбива морската вода в удивителни форми, и на места бива изстрелвана на метри във въздуха. Тук брега е скалист и вулканичен, в коренен противовес с южните брегове.

Следващата сутрин с пълната вело-туристическа екипировка се завърнах в Уилемщад, а после върнах и байка, който геройски издържа четиридневния преход без нито едно произшествие и спукана гума. Няколко часа трябваше да спрягам глагола мотам се преди полета, който бе чак в 9 вечерта, а за капак на всичко без малко и да го изпусна, тъй като докато убивах 2-3 часа на летището с наваксване на последния епизод на „Под прикритие” (благодарение на безплатния нет) дочух да викат името ми. Имаше почти час до полета, а се оказа че всички чакат само мен. Самолета беше почти празен и три часа по – късно кацнах в Маями, където прекарах още ден на гости на Мони и намокрих банските за последен път в Атлантика. Калифорния ме посрещна с по-топли температури, а колегите ми на другия ден ме разобличиха по крещящия тен който бях прихванал.