ГВАТЕМАЛА - Страната на вечната пролет

Държава: Гватемала

Цел на посещение: Туризъм

Адрес на престой: „????.... Хостел Базов Лагер....” – лъжа, написах го по спомен. Един от няколкото в Антигуа, които бях проверил два дни по-рано просто за ориентация. Няколко часа по-рано си играехме на викторина с подобни въпроси и отговори с имиграционните власти в Мексико. Някак неусетно в порядъка на 5 минути официално влязох и излязох от мексиканската столица, получавайки печати и за двете събития. Дали пък да не си отбележа в тефтерчето, че съм бил и тук! С малък престой между полетите тези адмиснистративни ненужности биха изнервили преминаващия турист, но при цели 5 часа за убиване, дори ми се сториха забавни.

„Хостел базов Лагер” повторих на шофьра на маршрутката, просто за да е доволен, че има цел на пътуването. „Хостел Тераса” подхвърли качилия се в последната минута финландец и заедно с Илиян и две узита (австралийки), микробусът пое към старата столица на Гватемала. Липсата на какъвто и да е план за пътуването гъделичкаше приятно. Да оставиш всичко ей така да ти се случва първо е предизвикателно, второ разтяга времето и пространството и те кара да усетиш десет дневна ваканция, като месечна авантюра (нещо като първия ден в казармата, който ти се струва безкраен....лошо сравнение...). Вулкани, пирамиди и развалини от времето на Маите, гражданска война, кафе, банани. Всичко ми се въртеше неподредено в главата опитвайки се да попия първите впечатления. На път за Антигуа сме стъпили за малко на панамериканската магистрала. Изненадващо пътя е четерилентов, добре асфалтиран, а наоколо зеленина и вулканични куполи изникващи зад всеки завой. Не случайно я наричат земята на вечната пролет. Името Гватемала буквално значи – „Много Дървета” от езика на маите Киче. Съчетанието от плами и иглолистни дървета действително поразява. Намираме се в района на така наречения Лос Алтос (височините). Пъстрия пейзаж от вулканичен ландшафт заема по-голямата част от гватемалския запад и е пръснат от столицата чак до тихоокеанското крайбрежие, преливайки на север в мексиканските ширини. На тези височини в Европа сега се карат ски, а тук се шляпа по джапанки. Хванали сме и сухия сезон. Дъждът ще се дойде след месец, два.

Антигуа – старата столица

Малко са градовете, които са ме карали да се чувствам като хлапак влюбил се от пръв поглед, но Антигуа успя да сложи точно този вид идиотска усмивка на лицето ми. Името й значи стара, но тук цари онази старост, като при старото вино, което с времето става само по-хубаво. Градът обаче има изненадващо млад дух от свежата кръв на турсито-потока, събрал предимно млади бакпекъри от три, четири континента. Не беше трудно да намрим хостел, с приятна тераса раздаваща гледки към вулкана Агуа (Вода), за 8-9 долара на вечер. Градът можеш да пресечеш пеша за не по-вече от час. Зад всеки ъгъл изникват пейзажи от типична испанска архитектура обагрена в резки и контрастни цветове, прави кълдъръмени улици, прозорци и огради натежали от цветя и керемиди и всичко това с фон от вулкани и зеленина. Модерни сгради липсват, улиците дори и през уикенда не страдат от пренаселеност. Такива едни места те изпълват бързо с чувство за безвремие и не ти дават много причини за бърза радяла. Столицата се установила тук през 1543 година след Христа, след като предишно избраното място от испанските конкистадори, само на 7-8 километра на юго-запад, било отнесено от вулкана Агуа. За следващите двеста години испанците създавали, а земетресения и вулкани затривали всичко до основи, до като на испанската корона не й писнало и официално столицата не била преместена на уж по-безопасно място – днешния Гватемала Сити. Населението в ранните години на 18-ти век останало под 10 000 души, почти четири пъти по малко от днешното.

Вълканът "Агуа"

Дузина църкви и катедрали, отнесли отмъщението на няколко века архитектурни течения, са пръснати из града и привличат и погледите и камерите. Ресторантите, кафенетата, хостелите и сергии за сувенири са заели своето неотлъчно място, но не така грозно и натрапчиво както в други подобни туристически дестинации. Двата дена прекарани тук бяха достатъчни за запечатване на изгреви и залези, наслада от студени бири на приятната тераска на хостела, сутрешни дълги кафета, както и за разходка до сравнително близкия вулкан Пакая с идеята да видим течаща лава. За наше леко разочарование до лавата не стигнахме, но компанията и залеза бяха на ниво. За тези с липса на сили и с желание местните хорица предлагат превоз с коне, като любезните ни откази съвсем не ги отказаха да ни следват почти през половината път подхвърляйки „Такси... планинско такси” вдигайки безумни количества прах. Най-употира бе седемдесетгодишна пъргава баба, чиито запаси на кислород в дробовете със сигурност конкурираха нашите. Тича го бабето баира по два пъти на ден и подпитва на всеки 5 минути:”Изморили се?”, „Не” казвам, а тя „Има време!”. В крайната точка на разходката за атракция на туриста се пекат маршмешлоус (което гугъл речника превежда като Бонбон от Бяла Ружа!) на горещо дишащите камъни. Да затвърдим и формулата „Колко е малък света” насред вулкана срещнах един калифорниец – Андрю, с който се бях запознал няколко месеца по-рано на поредния ни гроздобер в Санта Инес. На връщане изгубихме и един от французите ни, но за щастие си го намерихме на паркинга.

Вулканът "Пакая"

Наслада от залеза

Антигуа приютява особено през уикендите и много столичани, прииждащи от Гватемала Сити. Бъдещия ни домакин от каучсърфинг Аксел ни бе поканил на среща с други съфъри. Вечерта завърши в ирландски пъб с приятна градина озвучаван от крайно разнообразни жанрове покриващи всичко от Елвис до Рамщайн, естествено със сериозна гарнитура от салса и меренге. За наша изненада законите в Гватемала се оказаха по-строги и от Америка по отношение на нощния живот и в един сутринта ни изгониха.

Както го бяхме подкарали на столици, решихме да отметнем още цели две на път за Езерото Атитлан. Такпан, по настоящем малко градче, е официално първата столица на испанските владетели, просъществувала само 2-3 години. На броени километри от нея са разхвърляни и руините на Ишимче, последната столица на Маите Качикел властвали по тези места преди испанското нашествие. Преди обаче да се наслади човек на историята е необходима „среща” с гватемалския транспорт, което не е просто изживяване, а спорт за който трябва да си трениран и подготвен, един вид цяла наука, която си има и теоремите, и лекциите, и изпитите. Почти всички междуградски автобуси тук са от типа Чикън Бъс (пилешки автобуси) - американски училищни автобуси, които след навъртането на 250 000 километра изживяват втория си живот по централно американските ширини. Названието пилешки е малко иронично и произлиза от факта, че дребните гватемалци се наблъскват по трима четирима на седалка на принципа – „Винаги има място за още един”. Формулата е почти винаги една съща – луд шофьор и помощник акробат, който е в състояние за около две минути да мине през целия автобус да събере парите от всички и да се качи на покрива... И всичко това в движение. От пътника се изискват силни ръце и бързи крака (слизането и качването често става също в движение). Друго развлечение е постоянната силна музика с преобладаващи деведесетарски шлагери от евро-американските класации прилежно преработени на испански в доста по-добър вариант от нашенските адаптации на гръцки и сръбски чалги. За разлика от подобни автобуси в Колумбия и Перу, поне климатици няма, заради което не е нужно да се разхождаш постоянно с одеяло дори и в най-голямата жега. До Ишимче се добрахме само с два автобуса и един тук-тук. Градът на пръв поглед бледнее пред далеч по-известните руини на Тикал, Кобан или Чиченица вероятно заради по-късното си съществуване. Туристи обаче почти липсват и обиколката е приятна.

"Пилешки" автобус

Руините на "Ишимче"

Час преди залез, отметнали за деня пет автобуса, два тук-тука и една маршрутка (и като едни вече затвърдени в занаята пътници с болки в ръцете), пред нас се разкрива новата ми любов – Езерото Атитлан. „Най-хубавото езеро на света” въздъхнал преди два века и половина някакъв немски изследовател и по дяволите с право. Пътят от градчето Солола към езерото открива спираща дъха панорама, особено хваната по залез. Панахачел или на кратко Пана е спирката ни за следващите два дни. Градът е най-популярната дестинация заради стратегическото си място в близост до панамериканската магистрала и съществува почти само заради туризма. Близо десетина градчета са пръснати по бреговете на цялото езерото, до които се стига бързо и евтино с лодка.

Езерото Атитлан

„Булгария? – Стойков?” тази асоциация се оказа печеливша и тук при опитите на местните да произнесат името на Камата. Велик е Ицо, щом и след двадесет години всява респект дори и в държави, които не усетиха отмъщението на футболните ни лъвове на световното в САЩ. Иронично обаче, нито България, нито Гватемала ще имат шанс за подвизи на идното световно в Бразилия, до което колкото и да ми се иска, май няма да успея да отида (ама знае ли се)! „Стойков „ го знаеше и амигото от поредния хостел в който се квартировахме за следващите два дни. Два дни с нови изгреви и залези, и много кулинарни дегустации на езерния бряг предлагащ толкова различни картини сътворени от играта на светлината по склоновете на вулканите Атитлан и Сан Педро и Толиман. Отделихме няколко заслужени часа и на градчето Сантяго Атитлан със цветния му делничен пазар, обсипан с по-малко туристи и повече битова атмосфера с подчертано присъствие на местните маи издокарани в ежедневните си цветни носии. В очите на новодошлия турист определено изпъква мъжката мода изградена от каубойски сумбрерота, сандали и цветни къси гащи. Изненадващо различно тук звучи и оцелелия през поколенията местен език, напомнящ някак арабския, заради наситеността му с гърлени съгласни.

Сантяго де Атитлан

От пренаселения с туристи Панахачел се пренесохме в бекпекърския(бохемски) рай на езерото - Сан Педро де ла Лагуна. Места като това не могат да бъдат описани. Просто трябва да ги изживееш! Комбинацията от малки закътани хостели, ресторантчета, кафенета, центрове за масаж и училища по испански, свързани само с пешеходни алеи, в хармоничен синхрон със заобикалящата зеленина и пролетно летни температури те хвърлят в една друга реалност. Не случайно много от хората, които срещнахме тук, бяха дошли „уж” за няколко дни и останали след това с месеци, дори години. Така се беше случило и с Надя – поредната българска изненада на неочаквано място. За нея научих от моя позната. Живее в селцето Сан Маркос (на хвърлей с лодка) и притежава терапевтичния център – „Къщата на Цветята”. Сан Маркос е другия хипарски рай на Атитлан, с доста по-спокоен и релаксиращ дух, събрал ценители на йогата, масажите или просто търсещите поне за миг откъсване от цивилизацията. Къщата на Надя е извън града на самото езеро, а тя самата преподава алтернативна медицина и физиотерапия. Има две ученички и живее с приятелят си англичанин. В Гватемала е от 15 години, пристигнала от Франция, влюбила се в това райско място и създала своя дом. Изненадахме я в ранния следобед по средата на един от уроците й, а после пихме домашно отгледано и приготвено кафе в размисли за живот вселената и всичко останало.

Сан Педро де Лагуна

Хостел "Фе"

Къщата на Надя в Сан Маркос

В Сан Педро избрахме хостел „Фе” - шумно и купонджийско място. Мелето от безгрижни бакпекъри бе събрало шумен контингент от Англия чак до Нова Зеландия, а комбинацията от време, място и евтин алкохол държеше купона почти нон-стоп. На такива места и да искаш е трудно да скучаеш. Офертата да посрещнем изгрева от скалите на така наречения „Индиански Нос” спечели пред съня, но ставането в 4 сутринта бе богато възнаградено. Споделихме го с група немци (с които се сприятелихме), а връщането предложи и поредната възможност за алтернативен (доста популярен сред местните) транспорт в каросерията на пикап приспособен за возене в изправено състояние. Включихме се и в партито с огромна пунтонна лодка по езерото с отбелязани в статистиката 70-на присъстващи, един огорчен (чието GoPro остана някъде на дъното на езерото), една пострадала германка (Хара, на чиито врат кацна нетрезвен гмуркач с нарушен от алкохола баланс преди опита си за тройно салто), както и десетки литри пресушен евтин алкохол. С Илиян наблегнахме на коктейслтавене със „Куба Либре”, с удоволствието че в Щатите подобно име би било забранено със закон. Коктейлите продължиха и на терасата на хостела (приятно разположена над самата вода), вечерта бе весела, а сутринта тежка... Тежка най-вече за вземане на решението „А сега на къде?”. В листа със желания стояха неотментати все още и руините на Тикал (заедно с китното градче Флорес), и водопадите и пещерите на Самук Чампей (препоръчани от всички с които се срещнахме), и вулкана Тахумулко със своите 4200 метра (с идеята поне веднъж да използваме палатка, която носим), както и бреговете на Атлатника или по близкия Пасифик. Не искахме да прекараме оставащите „цели” три дни предимно в мазохистично-безсънни автобусни нощи и въпреки предизвикателния макар и кратък път на юг се отправихме към Монтерико – едно от най-популярните всред местните тихоокеански грачета. Предизвикателството бе смесица от градски легенди, черна статистика и много предупреждения, че по тези пътища автобусите ставали честа жертва на местни въоръжени похищения, с често срещан нещастен край най-вече за шофьора. Поетият риск обаче не ни добави в жълтите хроники, а напротив предложи приятно пътуване с китен пейзаж и нови гимнастики по товаро-разтоварване включващи две лодки, два тук тука и два автобуса (където вече бяхме специалисти).

Атитлан преди изгрев от "Индианския Нос"

Монтерико, се оказа печеливша карта. Сравнително лесния му достъп от столицата го е направило популярна дестинация особено през уикендите. И въпреки, че очаквахме някаква бетонна гора в нео-българо-черноморски стил, градчето се оказа, малко, спокойно едвам прохождаща туристическа дестинация, с много чар, влага и комари. Идвайки директно от север единствения път за достигане на брега е с лодка през блатата с мангрови гори - определено едно от последните неща които очакваш да видиш отивайки към океанския бряг. Настанихме се на самия плаж в покоите на препоръчаното ни хотелче „Jonny’s Place”. Комбинацията от влага, големи вълни и черен горещ пясък в никакъв случай не заличи удоволствието от топлата океанска вода, релаксиращата атмосфера, както и уникалните залези в съчетание със студена бира от бара на плажа. Този малък рай бе още по-приятен в компанията на две канадки, една германка и един американец – Майкъл, който доброволстваше в близката ферма за спасяване на костенурки. Всяка вечер малките констенурковци биват пускани за да вкусят за пръв в живота си солената океанска вода на естествения си бъдещ дом, както за тяхно лично щастие, така и за лека атракция за събралите се туристи. Яйцата на костенурките биват прибирани от плажа преди да бъдат изядени от кучета или други животни, а някой от тях дори биват директно изкупувани от местните люде, за които всички яйца в тигана са равни. Хара и Мири (двете германки от Атитлан) се присъединиха към нас втората вечер, а на сутринта заедно запечатахме поредната игра на изгревните лъчи на слънцето отразени във върховете на далечните вулкани и тихите води на блатата.

Монтерико

"Jonny's Place"

Пускане на костенурчета

Изгрев всред блатата

Последната от всички посетени столици бе и настоящата – Гватемала Сити. Не умирахме от желание да прекараме почти цял ден там, но гостоприемството на Аксел (с който се бяхме вече видели в Антигуа) заличи лошата слава на най-големия гватемалски град. Поредната щафета от няколко автобуса и маршрутки със сериозен опит Илиян да остане без раница (след леко недоразумение при смяна на два автобуса) ни закара няколко часа на север и в ранния следобед пиехме кафе с домакина ни. Срещнахме се в един от новопостроените им открити молове – Пасео Кайала, в един от скъпите квартали на града, където богатия бял елит се е опитал да заличи мизерията в която живее 85 % от населението. Аксел е гей, боготвори Бритни Спиърс, работи за френска компания и обича да пътува. Поразходихме прашните си обувки и по центъра, който не впечатли с нищо.

Гватемала се оказа поредната перла във все още неоткритите от масовия туристически поток държави и най-вече от тези в които с удоволствие бих се върнал отново.

КЕНИЙСКИ ЕСЕТА - ЧАСТ 2-ра

ОСОБЕНОСТИ НА КЕНИЙСКОТО САФАРИ

Думата „Туризъм” е сравнително младо попълнение в английските тълковни речници. Коренът й, изникнал някъде из гръцката и римска древност, означава движение в кръг. Някоя умна глава е обобщила, че за да попаднеш в категорията турист, трябва да тръгнеш от едно място (където живееш и евентуално работиш), да отидеш на друго (където е желателно да харчиш, вместо да печелиш пари) и преди да се е завъртял един лазарник да се върнеш в началната точка (да затвориш кръга). Предполагам при забавяне за повече от година попадаш в категория имигрант, бежанец, мисионер или просто бездомен пътник - лентяй. Думата сафари пък си е с чист африкански произход означаваща „пътуване” на суахили. Преди почти два века Майор Сър Уилиамс Харис предприел такова пътуване из африканските савани, станал рано (взел сигурно и пушката), гледал цял ден екзотични за представите му животни (твърде вероятно през мерника), опънал палатка в дивата природа, похапнал какво бог дал (или слугите му донесли). Пийнал сигурно и чаша вино на фона на изчервилия се залез и положил началото на това ново и екзотично развлечение за тогавашния хай лайф. Фото камерата тъкмо била измислена, а фейсбук липсвал, което забавило популяризацията с тридесетина години, докато Жул Верн не вкарал скрита реклама в романа „Пет седмици в балон”. Екзотиката, чиято загадъчност преди време разкривахме от разказите за Тошко африкански и биографията на Пенчо Кубадински, през годините претърпяла метаморфоза към човечност, заменяйки огнестрелната оптиката с фотографска, животинския транспорт с моторизиран, а слугите с тур оператори. Облеклото, палатките, и животните (пропуснали шанса да се превърнат в трофеи) останали, а белия свят се юрнал да покорява и застрашава африканския животински такъв, чието съвременно съществувание се е ограничило предимно до тъй наречените сафари паркове.

Нашето ентомологично движение в гръг (демек сафари), бе като ремейк на класически холивудски трилър с загадъчно начало, драматичен сюжет и изненадващ, неясен край. Продукцията бе предвидила бюджет за 7-8 души, с двама главни герои, няколко непредвидени второстепенни роли и една задкулисна с най-големи шансове за Оскар в категорията „Мистерията на Кенийския туризъм”. За пейзаж бе избрана африканската савана, след като снимките в планината геройски отпаднаха в следствие на контузия на един от главните герои и липса на дубльор. Набирането на персонал продължи цяло лято с променлив успех (на потенциалните участници или не им пасваше времето, или декора или сигурността на дестинацията). Но най-голям проблем се оказа логистиката и поддържащия персонал от кенийска страна – така наречените Prince-Adventure Safari (които горещо НЕ препоръчвам) със специалното участие на:

- Жозефин – героиня с потенциал за третостепенна роля на камериерка от Шекспирова пиеса, себе назначила се за ШЕФ на въпросните Prince Adventures. Участието й се сведе до стотина предварителни емейла (добро четиво за сутрешно дълго кафе) още преди снимките, в опит да ни обясни, че за едно истинско сафари ни трябват водачи, пазачи, шофьори, готвачи, масажисти, луксозни нощувки, а ние искахме просто да наемем една кола. По време на снимките гласът й мистериозно се появява един, два пъти по телефона, но лицето и никой не вижда.

- Джими – директорът на операциите – дясната ръка на Жозефин, един вид старшинката в уравнението. Дебеличък, мазен и намирисващ на пот герой с неясна роля (предполагаемо измислена от шефката Жозефин), който поддържа интригата в разигралата се драма, с тънки лъжи, свити без много фантазия, в опит да присъства на всички снимки и да обере номинациите за второстепенна роля.

- Саймън – шофьорът, попаднал неволно на снимачната площадка, в опит да не загуби работата си, с най-естесвено държание и роля с най-драматичен край.

Сюжетът всъщност бе простичък - наемане на кола с висока проходимост, с потенциал за изследване на Сафари парковете. Разумното осъществяване на подобна инициатива е свързано обикновено с няколко прости стъпки, но за да имаме успех на бъдещите номинации за Оскари, кенийските ни „приятели” решиха да поразнообразят пейзажа със своето участие, остроумие и лоша инициатива. След стотиците е-мейли, телефонни разговори, че и няколко банкови депозита, камерата се насочва към входа на бар „Четиридесетте разбойника (виж част първа), където Джими и Саймън ни чакат с бъдещия ни сафари бус. Като „добри” домакини ни черпят по питие и започват отредената им роля по тровене на нервната ни система с първите увъртания и лъжи в стил: „Не можете да тръгнете сами. Няма да ви пуснат в парковете. Чужденци сте. Има бракониери. Ние сме тук с вас да направим пътуването ви спокойно и сигурно”. В друг филм, тези пълнещи очите със сълзи реплики биха прозвучали печелившо, но не и в нашия. Искаме просто една кола и толкова. Моя герой се опитва да бъде дипломатичен, хармоничен и балансиран едновременно, докато камерата се насочва в близък план към Илиян, влязъл в ролята си на крайно изнервен клиент (в която никога не бях го виждал), чиито доводи биха отказали от по нататъшни действия дори и Хитлер пред вратите на Сейнт Питерсбург. С почти постигнато съгласие по основната тема, второ действие ни посреща на другия ден пред къщата на Таби, където Илиян е все още в снощната си роля този път в дебат с Таби и мъжът й по темите на Couchsurfing. Сантиментална раздяла със сълзи и прегръдки липсва, за разочарование на всички подготвили се с носни кърпички зрители. В следващия кадър героите са натоварени с багажа си на десет местния микробус Тойота (която нарекох кенийска УАЗ-ка). Следва бързо запасяване с храна, газ и вода за неизвестен брой дни в местен тип Кауфланд магазин, с прилично високи цени.

ИЗТОЧНО ТСАВО (Tsavo East)

Два часа след като сме напуснали Момбаса, в колата са все още и Саймън и Джими с опити от шеги, закачки и уроци по местна история да извоюват право на присъствие в микробуса за следващите 9 дни. Лирическите им герои обаче биват изоставени в градчето Вой, колкото и нехуманно да изглежда това в очите на незапознатия зрител. На километър сме от сафари парк номер едно в разхвърлената ни програма – Източно Тсаво (през улицата се шири и Западното). На пук на уруките на Джими ни пускат с широка усмивка срещу такса за двама почти колкото кенийска месечна заплата. Така е в категорията NON-RESIDENT. Първото стадо слонове отнася едно „Еха!” и стотина снимки. В последствие слоновете, зебрите и антилопите стават нормална част от пейзажа, към който се включват пръснати баобаби, акации, червената пръст на черните пътища, както и няколко дъждоносни облака. Оранжевите лъчи на залеза навързват всичко в композиция за Нейшънъл Джиографик, с печеливши попадения от влезли в кадър жирафи, щрауси или екзотично-цветни птички. Един час и няколко стотин снимки по-късно разпъваме палатка, окупирани от стотина антилопи, дузина маймуни и няколко смелчаци къмпингари (като нас) заложили на догмата, че за лъва другите са по-вкусни. За повдигане на тонуса и адреналина ограда липсва, но се забелязват няколко постройки с функции за баня, тоалетна дори и малка кухня, където едвам различаващи се в мрака кенийци заработват надница и бакшиш, готвейки за прилежащите им туристи. Ние дъвчем сухоежбини поради пробойна в логистиката. Резбите на газовата ни бутилка и котлон нямат общи точки на физически контакт. Комари липсват, а нощта е приятна, без животински посещения, завършваща с лек дъждец.

На другия ден навъртаме още стотина километра по усуканата мрежа от червено-черни пътища из парка. Срещите с животни са редки предимно при опитите им да се наврат под гумите на колата, а тръгне ли един животински представител, цялата му рода се юрва да го следва.

АМБОСЕЛИ

Кения и Танзания са територии влезли по картите от преди стотина и повече години със заглавията си Английска и Немска източна Африка. Разделени били племена, общности, територии, че дори и двете най-високи планини на целия континент. Щедростта на английската кралица към братовчед й немския крал решила географската съдба на „върха на свободата” Ухуру (Килиманджаро) и направила отклонение в сравнително правата граница между двете съседки, оставяща африканския първенец в територията на Танзания. Надеждата ни поне да го видим от близо (след пропадналите ни планински мераци) ни заведе до парка Амбосели, разстлан в северното подножие на върха от кенийска страна и отбелязан в брошурите на KWS (Kenyan Wildlife Services), като Premium Park. Това автоматично те кара да се бръкнеш в джоба по-дълбоко разчитайки на по-добри гледки и повече животни. Наградата бе на половина. Върха за два дни така и не излезе от облаците, но спечелиха животните. Особено разигралата се гонка между две хиени и една зебра (с лош хороскоп за деня). Екшънът бе достоен за документален филм за хранителната верига и бе събрал дузина коли туристи задръстили пътя. Зебрата бе отцепена от стадото си, но с ритници и хапане държеше фронта и не бързаше да се превърне в лесна вечеря. Развоя от събитията очакваха и още стотина антилопи, слонове, водни бикове, че и две лъвици, едната от които се бе разположила съвсем по царски до колите без никой първоначално да я забележи. Животинската царица бе абсолютно безразлична и към десетките фотоапарати и видео камери, че и към зебрата, която като в истински екшън (от златната колекция на Жан Клод Ван Дам) обърна двубоя в своя ползва с помощта на две дузини посестрими. Хиените си останаха гладни, а ние завършихме деня в единствения публичен къмпинг съвсем сами. За щастие ограда имаше, също и силен вятър.

Пътищата в паркове са черни, груби и пепеляви. Местните шофьори са изпипали до съвършенство техниката на движение по тях съчетаваща вярната скорост с резонанса между дупките и амортисьорните амплитуди на возилата им. Илиян, който се нагърби с шофирането през целия път, успя да достигне този синхрон, след като на няколко пъти бяхме изпреварвани сякаш сме спрели. УАЗ-ката (Тойотата) в такива моменти дава признаци на предсмъртна агония, но издържа цялото малтретиране по стотиците километри неасфалтирани друми (знаят си работата япончетата). В парковете скоростта има ограничение, което никой не спазва. Ако видиш повече от три коли да хвърчат на някъде, значи става нещо интересно. Следвайки и дишайки праха на четири, пет такива, в един момент се понесохме в неизвестна посока покрай пресъхналото езеро Амбосели и за изненада се озовахме на изхода на парка, където ...не се случваше нищо. Местни масаи обаче веднага ограждат колата предлагайки всякакви дрънкулки и сувенирчета. Алъж верижа не стана, но си взехме спътник (механик работещ в парка) за следващите шейсетина километра до близкото градче Наманга, откъдето тръгва и асфалтирания път за Найроби. Разтоварихме стопаджията в центъра, обсипан с любопитни погледи и лека завист че се е уредил с бял шофьор.

Ден по-рано пътувайки към Амбосели, жаждата за кафе ни бе отбила в крайпътно кръчме рекламиращо с големи букви : „ТУК ИМА НЯМА ЧОМА”. Загадъчният надпис звучи загадъчно само на български, нищо че очакваш сервитьора да дойде с три чашки и табла да разиграва „Тука Има Тука Нема” с въпросната чома. Няма Чомата (англ. Nyama Choma) е местен специалитет - месо сготвено на барбекю, в случая козе, и докато му се наслаждавахме с кафето, погледите ни бяха привлечени към новините от поредния окован телевизор: Уестгейт – 66-ма убити. За наша неприятна изненада се оказа Мол в Найроби. Това неизбежно щеше да вкара, лека промяна в сюжета на филма, от документална драма, към екшън трилър, както и среща със старите ни познайници Джими и Саймън.

НАЙРОБИ

Пътят от танзанийската граница към столицата на Кения е изненадващо празен (от към коли), почти без дупки и добре означен от към табели и маркировка. Липсват стотиците камиони, които задръстват пътя от Найроби за Момбаса. Като цяло обаче трафикът по асфалтираните пътни артерии из страната е малък хаос. Освен лявото движение (което често се превръща и в дясно според препятствията по пътя), предизвикателства има и при маневрирането между животни, хора, дупки, камиони в отработен синхрон със всички подобрения на Тойотата включващи дори автоматични скорости (изключващи се при скорост над 80 километра в час). Трафикът не бе от най-смъртоносните, като изключим един от опитите на Илиян за изпреварване на камион, при който страничното огледало се срещна с каросерията (без сериозни последици). За мен бяха оставени функцията на навигация, смяната на обективи, отваряне и затваряне на повдигащия се покрив (незаменимо удобство за снимане и проветрение), както и снабдяване на шофьора с вода и калории. Наближавайки столицата пейзажът бързо се променя. Полусъборените бараки и малки нивички преминават в десетки декари оранжерии за цветя, а навлизайки в първите квартали на града изникват и лъскави сгради добре подредени около шест лентовата магистрала. За малко уличния битовизъм се скрива от поглед, а пейзажа получава отпечтък от така наречената съвременна цивилизация.

Шансовете на неизбежното ни преминаване през Найроби да съвпадне със събитието заело заглавията по всички световни медии не бяха големи, но „късмета” ни проработи. Е не чак толкова, че да уцелим и деня, и мола, за да влезем в графата жертви на тероризма. Ситуацията бе далеч от текущите кървави сцени в Дамаск, но военното и полицейско присъствие и тук бяха осезаеми. Два дена след стрелбите и окупацията на мола Уестгейт, екшъна продължаваше, а пресата все още гадаеше за мотивите на изпълнителите, по-късно разобличени, като членове на Ал-Шабаб – сомалийски сепаратисти създаващи от години напрежение по кенисйката граница. Въпреки предупрежденията и заплахите минаването през един, два мола бе неизбежно, заради нужда от нов телефон и провизии. Неизбежна бе и срещата с Джими и Саймън така загрижени за нашата сигурност, в случая спестявайки поне на Илиян шофиране из града в следобеден трафик с военно присъствие. А трафикът защити безапелационно авторитета си на кошмарен, особено в централната част, където трябваше да се срещнем и с Виолет от каучсърфинг.

Домакинята ни за следващите два дни живее със семейството на сестра си в квартал тип средна класа. Контраста с лъскавия център е осезаем – кални улици, олющени незавършени сгради и амбулантна търговия за всички битови нужди заела празните пространства. Апартаментът е малък, но Виолет ни предоставя спалнята, където спят и тя, и племенника й с радост, на принципа „Give the best to the quest” (дай най-доброто на гостенина). Радост е, че има постоянно течаща вода, идваща от големите резервоари на покрива. Лукс е че могат да готвят на газ (хладилник и печка липсват). Малкия телевизор обаче събира вечер всички за поредните епизоди от мексикански сапунки, а ние с радост им разкрихме удоволствието от чаша таратор след изморителен ден.

Какво може да се види в Найроби? За един ден не много. Може да се повозиш на едно от хилядите шарени мататута (основния транспорт за повечето столичани) за дребни монети и да се насладиш на последните музикални хитове озвучаващи преживяването (а на импровизираната им автогара в центъра можеш да си докараш и астма). Може да отскочиш до Националния музей, и да видиш, куп препарирани животни, скелети на по два три милиона години, историята на Кения в картинки, някой друг автобус с любознателни ученици, както и бели хора! Почти на всякъде другаде си бяхме пак единствените другоцветни, добър шанс да станеш жертва на корумпиран полицай (един такъв придърпа Илиян, но съдбата и тук бе благосклонна и справедлива). Можеш и да се поразходиш из двата големи парка с езерце, непосредствено до високо етажния център, предлагащи място за отмора и почивка, дори да повъртиш и педалите на водно колело, където с малко повече шанс ще разбереш, че собственика му е българин – Колето. Изненада, ама обща. Нито ние очаквахме да видим календар на Левски Спартак (от 2013-та) на гишето за наемане на водни колела, нито Колето очакваше някой да му каже „Добър ден” на чист български. Хазарта в града също бил осиновен от родни предприемачи, към които се включвал и синът му. Хотели и барове по Дияни бийч, казина в столицата, има българина бизнес нюх, не е за подценяване. Разбрахме се да ги навестим в казиното на връщане (но за това по късно).

С Колето

Интригата в пътуването се възвърна на следващата сутрин. Бяхме получили съобщения, за промени в полета ни за връщане, което можеше да промени малко плановете. Опитите за връзка с турските авио линии имаха частичен неуспех, а и появата на Джими и компания съвсем не подобри ситуацията. Явно решили, че осем местната Тойота е твърде голяма само за нас двамата, бяха довели и някаква девойка представена ни като стажантка, която случайно пътувала в нашата посока към парка Масай Мара. Нашата посока бе още неизвестна и несигурна опитвайки се да решим проблема с полетите. Изнервянето този път достигна апогея си, след което Илиян изгони, без право на обжалване, нашите герои-паразити. Колата за сетен път бе завоювана и след като решихме да оставим всичко с полетите, както си е, се отправихме на север.

РИФТОВАТА ДОЛИНА

Септемврийската миграция в Масай Мара обещаваше прекрасно животинско многообразие в богатия на масаи район, но малките несгоди в Найроби ни отклониха на север към екваториалните ширини на така наречената RIFT VALLEY. Вечетра ни посрещна в малкия парк – Дяволската врата (Hells Gate National Park). Тук атракция е да се кара колело в сред зебри, антилопи и диви прасета, поради липсата на хищници в заградената от вулканични хълмове не голяма долина. Размерите на прака са всъщност по-едро мащабни, но голяма част от него е заета от гео термални топло централи. Посетителите първата вечер се брояха на пръсти, но трафик на другия ден не липсваше, заради стачка на работниците от централите, блокирали другия вход. Гледките от къмпинга си останаха пак само за нас, а нощния дъжд изми добре и Тойотата и палатката. Излизането от парка предложи няколко километра слалум между горящи гуми и прегради заради стачката. След двучасова смесица от порой с елементи на град, се озовахме пред наводнения главен вход на парка „Езеро Накуро” (Lake Nakuru). Дъждът, наводненият къмпинг и евентуалната липса на розово фламинго развалят посещението ни, но пък няколко гибона повдигат духовете, отнасяйки пакет с храна от ученически автобус на паркинга. За пръв път от пребиваването си в Кения решаваме да се разглезим с топла баня и закуска в хотел, който намираме в града Накуру пръснат около парка със своите триста хиляди жители. Казват че е най-бързо разрастващия се град в Кения благословен с добри условия за селско стопанство и туризъм. Градът е и образователно средище приютило два университета и десетки училища. Съвременната еманципация дала право на наука и на жените, наред с мъжете, а днес повече от основните училища са полово разделени. Дори и в най-бедните села училищните сгради са най-модерни и поддържани, а всички ученици са препасали цветни униформи разкриващи училищната си принадлежност.

Наводнения вход на Езерото Накуру

Приближавайки екватора всичко е много по-зелено и свежо от саваните на юг. Нараства обаче и надморската височина и колкото и да очакваш, че на екватора ще се мре от жега, тук сме на почти 2000 надморски метра. Пресякохме го и него, по суша, дори няколко пъти и все през различни места. Първото бе запомнящо се – черен път всред плантации от сезал в опит да достигнем езерото Богория. С Илиян се снимаме до камък посочен от GPS-а, като вярната нулева ширина, а десетина кенийчета ни се смеят. На дали бихме могли да им обясним защо се снимаме точно тук. Езерото Богория ни спечели със слуховете за пребиваващи няколко милиона розово фламинго. Слуховете се оказаха верни, но не и решението да хванем посочения от чичко Гугъл път, който ни изпрати до задънен вход към резервата, с наслада от 3-4 часово подскачане по друми, за които би завидял и най-смелия офроуд авантюрист. Придобитите умения на Илиян за борба с камъни и дупки бледнееха пред куража, с който въпросните черни пътища биваха превземани от училищните автобуси с които се разминавахме. Цялото предизвикателство идваше от факта, че асфалтирания път, по периферията на езерото, изчезваше на места под водата заради високото й ниво. Обсипаните обаче със стотици хиляди розово фламинго брегове, са заслужена награда след поредното малтретиране на Тойотата и задните ни части. Най-голямата навалица заварихме около горещи извори бълващи вряла вода от скалите на самия бряг, където някои поогладнели туристи дори варяха яйца и кренвирши.

Камък на екватора

Розово фламинго на езерото Богория

Поредна хотелска вечер обратно в Накуру с топла вода и вечеря, след което потегляме отново на север към водопада Томпсън . При поредното преминаване в северното полукълбо, решаваме да запечатаме по снимка с екваториалната табела, която по теорията на относителността доказа, че екватора е променлива линия чието положение зависи от место живеенето на предприемачи с търговски нюх. Въпросната табела се оказва на около 2 километра на юг от истинския екватор, където си има друга табела, но пък няма кой да ти демонстрира, как водата в южно и северно полукълбо се върти в различна посока, а на самия екватор не помръдва. Спонсорирахме и този маскарад, защото на дали щях да успея да обясня на умелия артист, що е то географска ширина и че GPS-а е малко по-точен от легенчето му с вода. Водопада Томпсън, като една поредна туристическа атракция, подлага нервите ни на пореден тест, в опит за целите сто метра, от паркинга до платения вход, да охладим мерака на 4-5 лели да ни натикат в техните магазини за сувенири. Преди да се върнем обратно в Найроби, решаваме да дадем шанс поне на Маунт Кения да влезе в кадър, след провала с Килиманджаро. Поредните шейсетина километра по черен път (отново следвайки гугъл навигацията ) ни закарват до градчето Наниуки в северозападната част на върха. Моунт Кения се издига на почти 5200 метра над моретата и е най-високата планина в страната, станала дори нейна кръстница. Облаци отново крият заснежения конус на вулкана и причините някой ден да се върнем тук нарастват с още една.

Водопада Томпсън

Полускрития Маунт Кения

ПАК В НАЙРОБИ – ТРАФИК, КАЗИНА И БЪЛГАРИ

Изненадата да срещнем няколко дни по-рано българин в Найроби и липсата на план за предпоследната вечер преди края на африканската ни одисея връщат филма обратно в столицата. Покритата с тлъст слой прах Тойота е в положение на пълен покой в неделния трафик в центъра, Илиян е на границата между умора и истерия, а аз правя отчайващи опити, комуникирайки с Колето, да разбера къде се намира казиното им.

„Абе влизате в центъра, после има кръгово, след него две бензиностанции, на гърба на едната има банка и до нея е казиното – казва се Парис (предполагаемо Париж).” Ако това ти го обясняват в Троян, сигурно няма да се загубиш, но в три милионен град, където и кръговите, и бензиностанциите, че и казината не са малко си е направо предизвикателство.Трафикът не мърда. Навън е тъмно. Дори и Колето спря да вдига телефона. Ние (по–скоро аз) сме твърдо решени да разкрием мистерията на българските казина. Изплуваме след час и половина от трафика. Най-близкото казино дава надежда, че някой ще знае къде се намира нашето.

„Парис – няма такова казино” – убива надеждите ми лелка от охраната.
„Има, има, сега ще ви го покажа” – връща драмата черен чичко излизащ от казиното „Ей тука зад ъгъла е”.

Забравил съм всичките градски легенди от серията „Не се движете по тъмно” и фиксирам диско светлините на сграда даваща светлината в тунела. Вдъхвам кураж и на Илиян да не припада точно тук, щото сме на един хвърлей от обетованата земя. И описанието уж отговаряло – кръгово има на две преки, и бензиностанция имало (някога), в тъмното банка няма да търся, но има проблем. Името не пасва - казиното се казва Парадайс. Опитвам се да обясня на поредната черна горила от охраната, че тяхното казино трябва да се казва Парис, а не Парадайс. Пазя обаче най силния коз за най-накрая:

„И собственика е българин”
„Че и на това е българин” – отвръща спокойно мускулната маса.

Тук очите ми светват, лицето грейва, сцената се облива със Одата на Радостта и едвам събирам сили за

„А той тук ли е?”

Не се оказа там, но минута по-късно изненадвам с едно „Добър вечер” единствения бледолик, що годе пасващ на описанието нашенец. На несвързания му отговор, изстрелвам нов въпрос ”Ти ли си сина на Колето?” , „А не, вие търсите казино Финикс”. А аз гледам и не вярвам на ушите си. „Финикс!, Не. Търся Парис?!?” „Ако Колето ви е давал насоки нормално, той не шофира и не знае много много кое къде е”.( и това след седем години по местните ширини). Мистерията взе да се разбулва, надеждата се възроди и след десет минути паркираме пред вярното казино. Алелуя, пеят ангелчета, а ние вмъкваме изтерзаните си създания и директно питаме за собственика. Решили, че не попадаме в графата бизнес партньори, ни препращат към вниманието на друг нашенски изглеждаш младеж. Фразата „Добър вечер” и тук подейства изненадващо. Васко е един от няколкото следящи за реда в казиното. Черпи ни с бира. Идва и жената на Колето, който се оказва че отдавна спи. После срещаме и сина им – собственика. Хубав край хубави хора. Не идвали често българи в Найроби, особено в казината, та ни се радват много. Иначе пълно с китайци. При тях е зеленото. Пръстите им широки, бизнеса процъфтява, а ние сме изморени. Нашите момчета ни насочват към близкия Best Western, хотел с четири, почти пет звезди съвсем извън нашите бюджетни разчетки, но за наша приятна изненада, казиното ни черпи с нощувка. Заградения паркинг е пълен с лъскави коли и нашата мръсна Тойота внася малко разнообразие.

Последения ден ни събира отново с Джими и Саймън, с които изкарваме дълги десет часа по обратния път до Момбаса. Всички са изморени, а Джими е отново в драматична роля, обяснявайки как нямал достатъчно пари да ни върне целия депозит, защото си мисли че летим чак на другия ден. Ами ние и след седмица да летим, депозита се оставя и после се връща ако всичко е наред. А колата си върви (въпреки че бе потънала цялата в прах). После ни уведомяват, че трябвало да сменят амортисьори, да я мият, да минава на преглед. Съвсем не ми стана ясно защо всичко това на наш гръб. Ако решат и двигателя да сменят, пак ли от нашия депозит? Сложна се оказа комуникацията с кенийските ни „приятели”. В интерес на истината тя още продължава два месеца след пътуването. Е-мейлите този път ги пращам аз, започвайки с доста учтив и не толкова напоследък тон. Депозита още не ни е върнат целия, а извиненията и лъжите вече спрях и да ги записвам. Лъжа или истина бе новината че шофьорът Саймън е починал, и то на езерото Богория, няколко седмици след като се разделихме. Ако е вярно нека почива в мир, ако не е, не мога да коментирам.

Безсънна нощ на момбаското летище, и пропуснат полет в Истанбул довършват пътуването. Оставяме спокойния ритъм на кенийския живот, за да се върнем в забързания индустриален свят. Препускащия турист, притиснат от времето, пропуска много от светът на усмихнатите африканци все още търсещи баланс между племенно-битовите традиции и отпечатъка на новото време. Връщаме и снимки и спомени. Видяхме от къде сме тръгнали. Остава да си отговорим: „На къде отиваме?”