КАЛИФОРНИЙСКИ ВИСИНИ - изкачване на Моунт Уитни

На принципа, че времето се разделя на два вида – „Егати студа” и „Егати жегата”, преди два месеца избягах от калифорнийския студ по тропическите острови, а сега се за баланс трябваше да се спасявам от жегата. Но тя пък дойде тъкмо на време, защото нарочената дестинация изискваше максимално количество от слънце и топлина, тъй като сцената за развитие на действието особено през тази част на годината е нормално съвкупление от студ, сняг, вятър и всякакви други височинно-зимни предизвикателства. Та седмица преди да пукне пролетта (за да сме сигурни че е още зима) решаваме да превземем най-високо издигащата се скална земна маса в Калифорния, че и на така наречените долни граничещи си щати (изключвайки най вече Аляска), Моунт Уитни извисяващ се със своите 4421 метра над морското ниво по последни данни на геоложката служба. Още от времето на превземане на дивия запад, тези висини привличали жадните погледни на ново пристигналите бледолики заселници, пътешественици, картографи, като не им давало мира докато не си отговорили на въпросите: Колко е висок? и Кой ще се покатери пръв? (за да влезе завинаги в мемоарите на Уикипидия). Странно как местните индианци/туземци не само в Калифорния ами и по целия свят не са изпитвали никога егоцентричната алпинистка нужда да изкатерят тези многохилядници (само за да се хвалят след това), културна черта вероятно подтикната от страхопочитание към боговете им живеещи там или просто скромност неотбелязана в историята/митологията им. А надпреварата за първото изкачване започнала още през далечната 1864-та, когато пътешественикът-геолог Клерънс Кинг наименувал върхът като изчеткал шефа си Джошиа Уитни (който частично ми се пада и колега) , но с първия опит да го изкачи не стигнал до никъде. Пет години по-късно с нови сили извоювал частичен успех до толкова да разбере, че объркал върховете и се озовал на Моунт Лангли (има няма пет километра по на юг) и когато през 1873-та нацелил и самия връх с ужас разбрал че двама рибари от близкото градче вече са били там месец по-рано. Те пък съвсем против каноните на планинското кръщене решили да го нарекат Рибарския връх (име явно не получило достатъчна подкрепа), а заглавието Уитни удържало дори и на опита да увековечат името и на Уинстън Чърчил след края на втората световната . Аз, без да имам никакви намерения да го прекръщавам (например на Бойко Борисов връх) скромно казано вече го бях отхвърлил в графата „Покорени”, но само в летен вариант, а сега предстоеше интересно предизвикателство в по-заснежени условия. А групата бе позната – с изключение на водачът ни – Боб – чиято опитност вдъхнови нашата зимна неопитност, най-малкото с факта, че е катерил върха няколко пъти и зиме и лете, че и с кану на гръб – постижение достойно за мемоарите на всеки авантюрист от движението „Нормалните не оцеляват”, където търсихме членство и ние – аз, Петро, Петър и Тони.


Няколко часа след сблъсъка със задължителния петъчен трафик зад гъба ни остава и последното градче – Лоне Пайн. Термометърът показва от никого неочакваните 25 градуса (в 10 вечерта), макар да сме все още ниско в сърцето на Долината Оуенс, а силуета на върха да се извисява 2 километра над нас мистериозно очертан от бледата изрязана луна. Подминаваме табелата „Пътя затворен”(нормална мярка за сигурност, в случая напълно ненужна) и стигаме паркинга, на който вече са разхвърляни няколко коли. Почти сгазваме Боб, който се е увил в чувал точно до колата си, и съвсем не изявява желание да изпие по една бира за добре дошли. Градусите на вън са вече около 10, сняг се забелязва в нищожни количества, а небето е натежало от звезди. През лятото картинката е определено малко по-различна – стотици коли, хора, препълнен къмпинг (сега затворен). Заради големия наплив изкачването между Май и Октомври става освен с желание и подготовка и с малко късмет – допускат се по 160 души на ден, бройка определена с лотария, в която трябва да участваш. Сега е пусто и мераклиите са малко. Боб измърморва на бързо че смята да стане в 5 сутринта, а ние опъваме палатката на паркинга, като двама си лягат направо в колата.

Сутрин първа. Ставаме, а на вън е вече светло с много слънце. Уж било хубаво да се тръгва рано – снегът по-твърд, денят по-дълъг, е да ама раниците са до никъде, а трябва и кафе да се пие, закуска да се прави. Лошо няма, и Боб не е тръгнал в пет, ама при него другите проблеми явно ги няма и потегля с предимство (без да каже и добро утро). В началото на пътеката те посреща цял един кантар, при желание да видиш колко багаж си помъкнал нагоре. При мен стрелката закова на 20 кила (това без фотоапарата който традиционно добавя още поне 3 килца мъка към останалото, ама без снимки на къде?) При другите резултатите не са много по-щастливи, но зима е оправдани сме – котки, пикели, снегоходки, спални чували за многоминусови температури, якета дебели, тънки, шапки, ръкавици .... и цял един калорифер! Пецата напоследък без него в планината не тръгва, но всички дружно оценихме ползата му през нощта. А Петро съжалява, че не си носи книга (съчувстваме му, че ще остане без занимание в тези дълги мигове на безгрижие). Първите метри са радост, щастие, слънце, че и сняг липсва. Започваме да се чудим дали не сме объркали сезона. Настигаме Боб, официално се запознаваме (най-накрая), сложил и той тежката раница, тежките обувки, лъха от него опит и респект, но нещо ентусиазма му го няма, ама колко хора чукнали вече седемдесеттака слагат 20 кила раница да катерят чукара? Явно е размишлявал Боб над живота вселената и всичко останало много задълбочено още от ранни зори и след минута разговор ни зарадва, че няма да издържи на темпото на по-младите ни снаги и мисли да се връща. А така....главния причинител, дразнител или така да се каже стимулатор на зимно-планинарската ни лудост излиза от уравнението и ето ни официално без водач! Ама нашият ентусиазъм не умира, а дори се вдига на още по-високи обороти! Получаваме от Боб палатка и карта и само 3 минути след като сме се запознали си казваме чао и той поема към паркинга, а ние нагоре. Пътеката се прехвърля от южния на източния склон и снега се появи, че взе да става и дълбок .

Зимни варианти за качване на върха са два – труден и по-труден. Трудния е всъщност лятната пътека с възможност за скъсяване на разстоянието с директни изкачвания нагоре при наличие на не брутално голям наклон и по-твърд сняг. Е да ама това с твърдия сняг е ако станеш в четири сутринта, а ние докато нагазим из преспите вече затъвахме приятно дори и със снегоходки, което водеше до смехотворно-болезнени изпълнения (Петро води в класацията известно време, чак на половината път разбра че килналата му се на страни раница е една от причините). Иначе пътеката върти едни серпентини на ляво на дясно свят да ти се завие. Вторият вариант е така наречения алпинистки маршрут, който изисква повече зимно-катерачески умения и поне още 15 кила инвентар. Ние се придържахме към първия с идеята, че като ще е трудно, поне да не е много-трудно, а трудното идва най-вече от снега, студа и височината, другото песен. Песен за някои ама не и за туриста-алпинист индиец, който застигнахме около последните баири преди последното заравняване – така наречения Trail Camp (нещо като базовия лагер,) където трябваше да спим. Индийчето се беше изтупало като манекен на North Face, с малка подробност, че явно бяха забравили да му кажат, че е хубаво да добави към зимната си екипировка и снегоходки. Учуди ни как се бе дотътрил изобщо до тук без тези така важни зимно-планински атрибути и защо така наречените му приятели го бяха изоставили да затъва в снега самостоятелно, като пиян руснак в прясна кал. Винаги съм се чудел на индийците с уменията им да сътворят от нищо нещо, от всяко нещо проблем, тъй да се каже от мухата слон (те за това и слоновете са в завидни количества в Индия). При предишното ми лятно качване пак в базовия лагер други двама индийци разпъваха една палатка (от тия възможно най-простите с две рейки) повече от час. То бе четене на упътвания, въртене, сглобяване, разглобяване, почесване. Появи се и трети (което още повече ги затрудни в разпределението на задачите), че се обадиха и на четвърти по радиостанцията за съвет. Този тук изглеждаше по-интелигентно момче, но това не му помогна в борбата със снега. Добра се горкия няколко часа по-късно по тъмно огрухан, изнемогнал, направо да го съжалиш, а ми е интересно дали и другите от групата му са му още в графата приятели?!

И нашите мъки започват с пристигането в лагера. Слънцето отдава последните си измъчени лъчи и се скрива зад билото, което трябва да превземаме другия ден. Залезът заявява потенциал за „Е гати снимката!” ама на нас това ни е последната грижа. Започва оглеждане на района за разпъване на бивака. Изборът е между сняг, камъни и нещо като дребен чакъл пропит леко с вода (вече позамръзнала). Проблемът е вятъра, търсим по-закътано място на завет, изборът не е голям, а температурите падат бързо. На 3600 метра сме все пак, през нощта се очаква да берем студ поне десет петнадесет градуса под нулата, плюс вятъра, който за сега поне е почти благосклонен към нас.

Съвсем като ония индийци от преди четири години започваме и ние с Тони борбата с палатката на Боб (и тя е с две рейки), макар че тук не толкова неопитността, а по-скоро комбинацията от вятър, странната сглобка с рейките вътре в платнището (палатката е четири сезонна, но само от един слой), и липсата на равно място, създават усложненията. На моменти изглеждам, като щастливо хлапе гонещо хвърчилото си (палатката) из снега. На всичкото отгоре ръцете ми замръзват, а и краката са ми мокри (ама много). Голям провал се оказаха чисто новите обувки, да бях чел по-внимателно отрицателните ревюта като ги купувах, ама вече късно. Не усещам няколко пръста на краката си, но без опъната палатка няма стопляне. Накрая успяваме – разпъваме я леко под наклон, с няколко камъка отдолу, но поне е укрепена – в този лед и замръзнала почва нищо не влиза. Тони решава, че в другата палатка (с калорифера), ще и е по-уютно (защо ли?) и аз оставам сам с мокрите си премръзнали крака. Стоя близо половин час опакован с чувал, пухенка, сухи чорапи, а в главата ми едвам плуват няколко мисли: „Колко ли по студено ще стане през нощта?” и „Дали тия четирите пръста на краката, които не ги усещам ще оцелеят?” Появяват се някакви признаци на кръвообращение и виждам че цветът им не клони към синьо-лилаво. Решавам, че е време да проверя какви ги вършат останалите. Събирам кураж, топлина и малкото останали сили и замъквам изтерзаното си създание до другия бивак. А там кипи живот и как не, температа вътре е с поне 15 градуса по-приемлива от тази в моята палатка, за което помагат и калорифера и газовия котлон и газо-отделянето на тримата, към което се присъединявам с охота. Вмъквам се на топло и не ми се мърда. Най-голям проблем се оказва водата. Последното й течащо наличие остана някъде 2-3 километра назад по пътеката. Лятото има езерца наоколо, които сега са покрити с метър лед и единствения начин за набавяне на вода за всички текущи нужди си остава топенето на сняг. Заниманието изисква огромно количество енергия от страна на газовия котлон и оператора му, който трябва да гребе и допълва сняг почти постоянно. Добиването на 4-5 половин-литрови бутилки питейна вода, както и малко за готвене и чай отнема поне два часа. Калорифера, леко взел да се поразтапя, виси закрепен с карабинери от тавана и току замирише на изгоряла шапка, яке или коса. Обаче е топло!. Четиримата сме окупирали палатка за трима и прилагаме сложни йога стойки във всяка една ситуация. Най-сложно е влизането и излизането в борба с пръснатите из палатката раници, дрехи, обувки, якета, спални чували. Май трябваше да навестим индийците да почерпим йога опит от тях, че поне им е вродено. Тони вече три часа търси една ръкавица, а Пецата слънчеви очила. В цялата тази патардия изчезва и бутилка за вода, която никой така и не намери. Хич не ми се връща в моята палатка и подмамен от топлината лесно оставям да ме убедят, че ще успеем всички да се съберем снаги под един покрив. Познаха, за събирането ...до някъде – получи се така – лягаш там където има някакво малко място, после с малко колена и лакти разбутваш хора и багаж докато си почти сигурен че поне част тялото ти е на земята (т.е. не върху някой от съседите). А да имаш съсед и от ляво и от дясно си е направо лукс с който се бях уредил, макар че чувството на клаустрофобия в някакъв момент превзе мозъчната ми дейност и трябваше да измъкна приклещеното си тяло от чувала за да установя че все още разполагам с двигателна дейност. На високо се спи трудно, дори и без да си заклещен от всякъде. Всички се преструват че спят доста умело, но малко преди 4 сутринта си признават че не издържат на другарската ни близост и решаваме че е време за ставане.

Ден втори. Пецата пръв набира кураж да излезе от платката, щото бъбреците му не им пука че на вън е минус десет градуса. Влизайки обратно ни информира че група ентусиасти вече са тръгнали нагоре – май индийците са станали рано. Това ни амбицира до толкова, че след малко повече от два часа сме наслагали пълна екипировка и сме готови за атака. Вече е светло, а ние бодро приближаваме най-стръмния участък за качване до сега, следвайки поотъпканите следи на ранобудниците преди нас. Слънцето вече се катери по източния хоризонт и обагря назъбения рид в ярки червени отенъци. Събираме сили, желание, екипировка и всичко което сме помъкнали и се започва едно бавно досадно и дълго катерене по приличния 40-градусов наклон. Вдишванията са дълбоки и трудни, като на стара баба с бронхит и асма едновременно. Наближаваме заветните 4000 метра, а снегът който държеше желаната в началото твърдост взе да по-омеква предлагайки възможности да си вкарваш някой от двата крака до чатала и загадката как да го извадиш след това с доста гравитачна борба и неподозирани от теб йога умения.

Досадният, напечен от слънцето склон ни се отдава и гордо превземаме билото. Първата битка за деня е спечелена, но сме само на половината път. Северният склон открива безкрайни панорами към замръзналата снага на Сиера Невада. Предлага ни и по-малко вертикални предизвикателства, но завишава на места трудността. Разредения въздух кара дробовете да работят на бързи обороти. Душата лети на горе и тялото трудно следва ритъма й. В такива моменти се чудиш защо си причиняваш целия този букет от мазохизъм. Отговорът често идва часове или дори дни по-късно, когато тялото е рестартирало всички мускули и е влязло в нормален режим.

Най-накрая сме горе. Други няма. Даже и индйците които забелязваме час по-рано са изчезнали безследно. За наша радост и ужас на всички които очакват от нас снимки на ледени блокове, виелица, развети знамена, горе нито има силен вятър, снега почти липсва а и знамето сме го забравили. Днес обаче Пецата е рожденик. Какъв по-хубав морален подарък от това да се качиш баш на рождения си ден на най-високото място в Калифорния...и то през зимата, с приятели. Запаметяваме времепространствения момент в няколко стотин снимки и за мое щастие видео камерата ми или по-скоро батерията й сдава богу дух след като решаваме да потеглим обратно, но вече запечатала пиковия момент.

Връщането в първите си няколко километра съвсем не ми помага да си отговоря на горе-дразнещите ме преди това въпроси, но дишането взема да става малко по-лесно, а достигайки до онзи 40-градусов наклон дори ни вдъхва сили и кураж да изпробваме влиянието на гравитацията върху поумекналия сняг в новооткритата дисциплина гъз-бординг. Пецата въпреки появилите с в коляното му болки заема пръв седяща изходна поза. Отдава се на притегателната земна сила с идеята, че снегът е в достатъчен баланс на твърдост и мекота и няма да развие много адриналино-вдигащи скорости на долу. Три минути по-късно е преодолял онова което ни отне два часа да изкачим и го виждаме като черна точка в ниското. В близост до него се виждат и други движещи се точки – индийците. Много се разочароваха горките че са тръгнали 3 часа преди нас пък се връщаме заедно, ама като им видях организацията от предния ден нищо учудващо. Гъз-бординга запленява и Тонка и Петро, който изсвистя надолу като финалист в супер гигантски слалом и почти пристига в цяло състояние. За мен не остава много за чудене и за по-сигурно поемам по един от вече изровените канали опитвайки се да използвам котките на краката си за спиране, което се оказва, че не е най-доброто решение. В крайна сметка след две прилагания на методи за спирана с използване на пикел по корем, застигам останалите. Пристигаме в лагера 3 часа преди залез и в групата изникват противоречиви идеи за слизане няколко километра по-надолу с идеята за по-топла вечер, евентуално палене на огън (което по принцип е забранено) и скъсяване на разстоянието за други ден. Умората и разума надделяват и оставаме още една вечер, решение според мен разумно в този момент след 9 часов преход до върха и обратно. Всички са уморени и след като слънцето изчезва зад хребета се опаковаме за нова студена вечер, студена поне за мен, тъй като решавам да заменя топлината, другарската близост и клаустрофобията с пространство (прилично ненаклонено), студ и самота, заемайки другата палатка. Не знам дали е най-правилното решение, но се надявам поне другите да са се наспали.....аз не можах.

Ден трети. Ставането е трудно. Въпреки студа в мозъка ми са оцелели малко клетки пораждащи нови въпроси: Как да изляза от чувала без да замръзна и дали ако си обуя обувките в замръзналото им състояние краката ми ще могат да се движат? За пореден път прилагам себеотрицание и се подлагам тялото си на дискомфорта от студа, който постепенно намалява с първите лъчи на появилото се слънце. След два часа всичко е по раниците, намерени са и ръкавицата на Тони и очилата на Пецата, който потегля преди нас борейки се с болките в коляното си. Слизането е бързо с елементи на гъз-бординг според терена, като в един от моите опити правя няколко салта надолу, почти спечелвайки първо място за акробатично изпълнение, единствено конкуриран от Петро който за малко да прегърне един камък. Малко преди да стигнем края на пътеката срещаме двама ентусиасти тръгнали на горе и съчувствено им пожелаваме успех, защото са се появили облаци, вятъра се усилва и перфектното време с което ни бе възнаградила планината дава сигнали на зачезване.

В колата ни чака студена бира, а радостта от сваляне на тежките (в моя случай отново мокри) обувки е направо неописуема. В Лоне Пайн ни чакат заслужени големи бургери от еленско месо и малка торта за до-отпразнуване на вчерашния рожден ден.

Гледката към Уитни пълни очите ни още известно време преди да потеглим обратно към цивилизацията насъбрали студ, умора и много емоции. На дали ще влезем в Уикипидия с нещо грандиозно, но с голямо задоволство се присъединяваме към групата на онези дръзнали да подложат на изпитание физическото и психическото си състояние заради любовта и уважението си към планината.

АСПЕН - скиорстване из Колорадо

Предзалезни лъчи оформящи силуетите на планински била и вдлъбнати каньони изрязани в жълто-червената плът на северноамериканския югозапад. Ето ти го и Големия Каньон изглеждащ така нищожен от толкова високо, но все тъй величав, разцепил огромните височинни плата, губещи края си нейде към хоризонта, плъзнал се по меката крива на земните маси долу. Безкрайната пустош, с губещите се цветове на залязващото слънце, след миг се покрива в бяло и заснежени масиви сякаш продупчили меката земна обвивка търсят път нагоре. И сякаш ги докосвам....толкова бели и студени....

Не, не съм напуснал тялото си и не летя към всевишния..... и не халюцинирам...все още. Отивам към градчето Трепетликово (Аспен) в щата Цветелин (Колорадо). Май по-лош опит за превод никой не е правил от времето, когато испанците са били запленени от цветовете на могъщата река станала кръстник на самия щат, а той самия станал част от голямото американско село почти в годината когато ние сме се гонили с турците по Шипка и цял един век след подписването на всемогъщата Американска конституция. Аспен обаче остава някъде зад мен и се стоварвам в Денвър – столицата на щата, който географски не си е намерил много точното място, и се описва като част от Западните, Югозападните и Планинските щати. Време-пространствената история ми подсказва, че последно съм бил тук преди 7 години. Тогава атакувахме снега от към изток на четири колела наслаждавайки се на гледките от най-скучния на гледки щат – Канзас (дори и най-високата му точка така наречения "Слънчогледов Връх" е по-равна и от добруджански харман). От листа с места за живеене Денвър бе влязъл временно в челната ми тройка, но разни други обстоятелствени развития ме изпратиха доста по на запад, а можеше и да стана част от приветстваните в последната новогодишна реч на президента Плевнелиев Колорадски Българи (справка по-надолу).

Най-интересната част от пътуването до момента бе неизбежната проверка на летището в Лос Анджелис – пред мен полудрогиран се опита да мине през скенерите с някакви спринцовки в джоба, а предшестващия мексиканец отнесе рекорда по разхвърляне на ръчен багаж в шест табли. Взимам и ските и чантата, на вън зима, сняг, а аз по ризка (тръгнах след работа, а в Ел Ей беше 25 градуса). До Трепетликово (справка погоре) предстоеше поредното скучно пътуване - нощ, без компания, с много сняг, превзети с малко и икономично Фордче (крайно неподходящо за зимни условия) с което се сдобих след като младо африкано-арабско изглеждащо момче ми каза –„ Вземай каквото пожелаеш” (при този богат избор.... не избрах Кията). Друг младеж изглеждаш досущ като първия, ми отвори бариерата (бас държа че всички в рент компанията бяха поне братовчеди) и тръгнах да превземам 350-те километра из планината в посоката от която тъкмо бях дошъл със самолета.

Напоследък Форд се посъбуди от дългия зимен сън на Американските авто-производители, като главната им маркетингова стратегия разчита на подобрен дизайн и евтина електроника с която блъскат всички возила от нисък до висок клас. Борбата с копчетата само по кормилото ми бе добра занимавка в следващите 4 часа, като дори не успях да открия как се подкарва автопилота. Той откровено казано не ми и потрябва, защото достигайки висините на така наречения Континентален Вододел (Continental divide англ.) снега ме вкара в доста изпитателно ниво на шофьорската игра-реалност, където повишеното внимание бе задължително, а пътя на места предлагаше изненади. Нивата се сменяха едно след друго – тунели, завои, сняг, виадукти, а избора на музиката преливаше от жални среднощни кънтри хитове в населените места, до драматични класически парчета, явно единственото което можеше да си позволи публичното радио без много много да ги прекъсва с реклама. Една реклама обаче обрече другите на забрава молейки гражданите да не изхвърлят в кофите за боклук хамбургери и темподобни холестеролни предизвикателства, а само органични остатъци, щото виждаш ли колорадските опосуми взели много да затлъстяват и не може ли вече да се катерят по кофите. Дълго време умувах над това толкова цивилизовано послание в стил „Убий бобър – Спаси дърво”, че чак огладнях. Решихме проблема с остатъците от вечерята на моите домакини, които поразбудих към полунощ, стигайки крайната си цел.

Аспен. Човек не очаква да види десетки декари от трепетлики на височина от 2400 метра над морското ниво, но неопровержимото им наличие е дало основание за името на града, успяло да просъществува вече близо 135 години в разгара на Златната, в случая Сребърна треска по тия земи. На дали в ония времена някой е мислил за големия замах с който група музиканти, артисти, инвеститори ( милионери) по времето на хипарско-духовното израстване през седемдесетте, ще превърнат малкото миньорско селище в един от най-големите и най-скъпи ски курорти из Северна Америка. Текущото постоянно население едвам наброява шест-седем хиляди души (статистически нараснало за последните години), макар цените на имоти да конкурират апартаменти в Манхатън с гледка към Статуята на Свободата или къщата на Чарли Шийн в Малибу от сериала Двама мъже и половина. Всичко това до голяма степен предопределя демографията на района, а навалица се създава от придошлите туристи и то целогодишно. Спомените ми дори възпроизведоха сцени от преди години с повече посещаемост през лятото, когато може би поне не трябва да плащаш прескъпите билети за ски пистите и паркингите, но пък възможностите за преспиване на нормални цени са също толкова липсващи колкото и през зимата. Общината донякъде замазва положението с безплатни автобуси свързващи четирите ски курорта пръснати наоколо, което пък създава малко по-социална атмосфера и възможност за среща с раздърпаните от пластични операции лица на местните кокони от трета възраст.

Maroon Bells

Аспен отдавна не е място за средностатистическа ваканция. Местното денвърско население си предпочита по-близкия и по-евтин район на Брекенридж, та дори и Вейл и то с основание. Десетките бутици, пръснати по сравнително приятния център на града, сякаш боравят с друга валута и цени: Бутилка коняк за три хиляди долара, чатна за пет, дори огледало с кристали на Сваровски за двеста хиляди, което ме отказа да давам пари за друго освен бира. Но лукса си има цена и поне ски пистите не страдат от пренаселени лифтове дори и през уикенда. А ските са прилични. Горните части на лифтовете раздават безумни гледки към десетки заснежени четирихилядници и най-вече към злополучно-известните върхове на Марун Белс (Maroon Bells англ.) приложени в графата „Красотите на България” в гореспоменатата новогодишна реч на президента Плевнелиев. Зимното им достигане обаче изисква сериозна комбинация от време и мерак, чиято формула не можах да намеря. А района определено си заслужава вниманието особено през лятото и есента, когато трепетликите се трансформират в есенни багри. Резултата бе три дни ски в три курорта споделени с весела компания от стари и нови приятели, с които затвърдихме принципа за малкия свят, най-вече с Елена и Тони, с които се оказа че имаме доста общи познати, нищо че едната живее в Чикаго, а другата в столицата Вашингтон. Че и рожден ден отпразнувахме съвсем по нашенски (ритмите по нежелание от канал Планета още отекват из главата ми).

Неделното връщане бе без снеговалежи, което се компенсира от бруталния трафик на денвърските скиори (единствения път за Денвър минава и през Вейл и през района на Брекенридж), та хващането на самолета бе достойно за нова серия на „Мисия невъзможна”, а радостта когато и ти и багажът пристигнете заедно на крайното летище е винаги неописуема.

ОСТРОВ КЮРАСАО - с колело из Карибска Холандия

Трудно е човек да постави равенство между думите Южна Калифорния и Студ! Но когато северняка докара прединфарктно състояние на портокаловата реколта и видиш, че съседите ти са сменили джапанките с ботуши, значи климата съвсем е омотал навигацията и започват да ти се въртят в главата едни по-топли дестинации.... Онези от вас които до вчера са ринали по метър и половина сняг, само за да излязат от вкъщи, биха ми се присмели от сърце, но какво лошо има в това да изпълниш пожеланията на дузина доброжелатели за рождения ти ден, които ти пожелават все по-нови и „по-тайнствени” дестинации. Та съвсем по рожденнически реших да си спретна следната рецепта-изненада:

1-2 градуса Калифорнийски студ,
1-2 лъжици желание,
8 часа самолетно търпение,
2-3 дена изпросена ваканция (в допълнение на няколко дена празници),
1 раница,
и Кюрасо ... (ама не синия всеизвестен алкохол....а цял един остров). Казват му и Кюрасао и Куракао (Curaçao) име с леко странен прозиход теоретично идващ от индианското му звание - Лековит остров, конкуриран от втората по популярност версия португалското – Coração, означаващо сърце (макар че португалската връзка долу горе свършва тук).

Интересностите започнаха още със задачата с транслирането ми от Студената Калифорния почти до Венецуела където е разположен самия остров. Няма да коментирам въпроса на един приятел който ме пита по-късно „И как стигна до там ?... С влак ли?”
От Холивуд, Калифорния до Холивуд, Флорида лесно - 5 часов полет с леко сърдити стюардеси. До следващия имах още 6 часа, с малката подробност че беше от друго летище, а беше и полунощ. Градския и извънградски автобусно-влаков транспорт в Америка почти никъде не може да ти свърши работа, защото като цяло или не съществува или не свързва точките между които искаш да се предвижиш. Не исках също да причинявам посреднощни разходки на любезната ми позната Мони да ме взема от едно летище и да ме оставя на друго, наслаждавайки се на 2-3 часа сън помежду, та взех гениалното решение да си наема кола. Уж малка бях резервирал пък ми дадоха цял Jeep Wrangler поради липса на други (даже кабрио). Възползвах се от домакинството на Мони и Кевин и от лека дрямка за 2 часа и се дотътрих до терминала на летището в Маями.

Dutch Express беше следващия авио-превозвач с директен полет до летище Хато в Кюрасао. Тук ме обзеха съмнения да не би да съм объркал полета, защото всички чакащи покрай мен бълваха само испански. От малкото информация, която бях събрал за острова, съвсем не бях останал с впечатление, че испанския е основен език. Папиаменто (коктейл от няколко африкански езика омесени с испанско-португалски и холандско-английски), заедно със самия дътч и чак тогава английски и испански, трябваше да е реда на основните говорими езици, а аз се чувствах сякаш съм на перуански пазар. Загадката се разясни, когато кацнахме и почти всички се юрнаха да гонят друг самолет за Венецуела.

Ярките цветове в които е разкрасено всичко наоколо те настройват някак по карибски още от самото летище. Как да не ти се изпише усмивка на лицето, като в залата на митниците видиш чевръст момък да пребоядисва стената от ярко оранжево в ярко жълто, а митничаря да жули тетрис на монитора на който уж трябва да се появяват нелегалните стоки (трябваше да взема луканка по дяволите). А на вън едно слънце...топло! Отказвам всички покани за такси, вземам двойно кафе с кеф и се мятам под един чадър докато чакам градския автобус. Не закъснява ...много (тук всичко се движи по островно време). Почти всички в автобуса са черни и усмихнати. Обикаляме доста квартали и спирки (повечето с дизайн-реклама на МакДоналдс) и след час сме в Отрабанда, един от централните квартали на Уилемщад, столицата на Кюрасао. Настройвам тялото и сетивата на тропичен режим, и търсейки първата щаб квартира за вечерта започвам да осъзнавам къде съм попаднал. Трудно е да опишеш цялата тази салата от цветове, сгради и хора, но желанието на холандците (притежаващи острова от няколко стотин години) да създадат малък Амстердам насред Карибите в комбинация с типичните за тези тропично-географски ширини разцветки те хвърлят в един съвсем друг свят. Пунта е квартала, с най-много туристи, скъпи магазини, ресторанти и изобщо всичко което може да задоволи всеки средностатистически турист пристигнал тук с един от многото крузове, директни полети от Амстердам или просто като мен от някъде си. Връзката между двата централни квартала е друга интересна атракция – плаващия мост „Кралица Ема”, който пропуска от време на време различно габаритни плаващи съдове по канала свързващ големия пристанищен залив с морската шир и създава възможност да хванеш малкия ферибот до другия бряг. И понеже основния поминък на острова не е туризъм, а добив и преработка на петрол голяма част от този залив е обсипан с рафинерии и товарни докове, които обаче са скрити добре зад хълмовете и не развалят пейзажа от централната част.

Обикновено не пътувам сам и поради това текущо изключение бях решил да пробвам така популярния CS (Couchserfing) с възможност да срещна местни интересни хора и да понауча нещо за острова от първа ръка. Малкото време, което предполагам имах преди да тръгна, не ми помогна да си намеря домакин та в крайна сметка бях резервирал стая в Ritz Suits, име което определено подвежда, но се оказа добра цена и удобно място за зле мебелирана стая стил IKEA посъбрала странни ухания от предишни обитатели. Всъщност това беше стара фабрика за сладолед трансформирана в малки студия, а част от сградата беше заета от някакъв медицински университет.

Следобеда бе достатъчен да поразгледам града, колорита, хората, няколко музея, от които и най-старата действаща синегога в западното полукълбо, с пясъчен под, да опитам малко местни деликатеси и да установя, че най-евтината бира е от най-долнопробната дупка, само на 2 преки от центъра и хотела, където съмнително професионално изглеждащи каки събираха жадни погледи. Всичко на острова бе сравнително скъпо, като се има в предвид, че е почти изцяло внос, но плодовете от пазара с лодки бяха добър компромис за набавяне на запаси.

Колорита на острова идва не само от цветната архитектура, но и до голяма степен от омесените близо 40 националности и култури, отразен най-вече в гореспоменатите говорими тук езици. Ориентацията по надписите из целия остров изисква сериозни полиглотски умения, като често срещани са весели думички, като Bon Bini – Добре дошли на Папиаменто, Baai – залив на Dutch, Dushi – което така и не разбрах, какво означава, както и надписа за автобусна спирка – Bushalte, което тъкмо мислех, че има добре звучащ африкански произход (бушалте), а се оказа че си е чист Dutch – Bus Halte. Веселбата настава, когато започнеш да търсиш или просто правиш безумни езико-гимнастики да прочетеш името на някоя от улиците, където холандците определено са поставили почти монопол. Имена като Вег Наар Велгелеген, Ниеве Каракасбаайвег или Щоут Нахт Дурманвег могат да ти докарат бърза форма на пелтечене, а да не говорим че чичко Google, почти не помага в намирането на какъвто и да е адрес на острова.

Имах цели 5 дни и желание да направя нещо различно и нестандартно и реших да обиколя острова с велосипед. Въпросителните и неизвестните се бяха понасъбрали, а информацията от персонала на хотела, че не мога да спя по плажовете на палатка и няма от къде да си наема колело хич не ми помогнаха на първо четене. Това обаче не ме отказа от първоначалния план и с малко търсене из нета намерих човека с байковете. Взе ме с кола на другата сутрин, защото нямаше начин сам да намеря адрес на улица без име, и отидохме до къщата му. Беше холандец на около 60 (така и не му разбрах името, но ще го кръстя Ханс) и живееше в сравнително нов квартал с големи къщи, сравнително далеч от централната част, но близо до Яхт клуба.

Холандското присъствие на острова е осезателно, както в архитектурно отношение, така и всред туристическия контингент и местното населене. Завоевателите от страната на лалетата са сложили крак по тези земи преди почти 500 години, изгонвайки испанците, взимайки своето парче от баницата на новия свят и превръщайки го в един от най-големите пазари на роби в района и то за дълго време. Робството тук е било брутално и продължително придружено с епични събития и герои в лицето на Тула – който като по холивудски блокбъстър успял да вдигне близо 5000 роби срещу робията, после бил драматично предаден от друг роб и поизмъчен дълго и продължително за назидание на всички останали. Робството видяло и своя край преди 150 години, но сегрегацията и днес се набива на очи, макар стандарта на живот на Кюрасао да надвишава този от повечето други карибски острови.

И така екипиран с байк и натоварен с раница поех на север. Започнах да събирам въпросителни погледи още в началото, тъй като бях единствения превземащ пътища на острова на не-моторизирано превозно средство на две колела. Имах някакви съмнения, че холандците са докарали велосипедните си навици и инфраструктура и тук, но уви борбата с трафика и разбитите улици остана само за мен. Всъщност положението не бе крайно критично, тъй като излизайки от града картината се промени достатъчно за да мога да карам по асфалта без да се опасявам, че следващата кола прелитаща със 100-на километра в час ще ме изпрати в кактусите или в най-близката болница. Да кактусите, тук бяха преобладаващи, а палмовите дръвчета, които всеки очаква на подобен тропичен остров, бяха по скоро декоративно озеленяване на паркове и плажове, явно не съвсем натурални за острова.

Превзех набързо двайсетина километра. Изпробвах издържливостта на байка по зачукан черен път (баш по обед в прилична жега), и когато вече седалката драстично взе да се очертава по задните ми части създаваща леко чувство на дискомфорт допълнен от вдълбаващата се рейка на раницата в гръбнака ми, .... спрях за почивка на езерото Ян Кок да поснимам диви розови фламингота. Тук посъбрах наново заинтригуваните погледи на няколко коли туристи, които явно се чудеха на велосипедния ми ентусиазъм и завиждаха на телеобектива с който снимах птиците от приятна близост докато те се мъчеха с телефони и сапунерки.

Югозападната страна на острова, където водата е спокойна, кристално чиста и безумно синя е обсипан с плажове, много плажове. Ивица от 20 километра събира над 40 от тях повечето предлагащи добри, на места прекрасни условия за гмуркане, макар част от тях да са частни, а достигането до други си е сериозна навигационна задача с елементи на трудна проходимост. Търсейки първия си плаж, хванах явно грешен път който по приличен баир (нагоре) ме закара до бариера с портиер на явно някакъв комплекс. Съвсем не чувствах че това е моето място, но реших да попитам какво има напред. След 10 минути, изчаквайки нелюбезността на чернокожия портиер и преминаването на 10-на коли, се спуснах по друг баир към крайбрежна улица обсипана с много нови къщи. Всичко бе пусто... Намерих някакъв ресторант с прилежащ към него плаж и след като оставих да ме убедят, че по-добро място за гмуркане от тук няма и мога да опъна снага на плажа само срещу поне един коктейл, реших че е време за заслужена почивка. Наградата ми беше едночасово заоблачаване и кристално синя вода с умрели корали, но поплувах с няколко цветни рибки, явно заблудени като мен. След първия неуспешен плажен опит, реших че трябва да намеря друг плаж за къмпингуване, тъй като слънцето, което се появи точно когато поех по баира на горе, бе започнало да слиза бавно и тъжно към западния хоризонт.

Следващия плаж се оказа също частен и желанието ми да си опъна палатката под някоя палма наслаждавайки се на залеза взе да отива в графа Трудно/Почти невъзможно. Проблемът беше, че следващите плажове бяха прилично далеч, а и засилените болки в задните ми части викаха отбой и искаха почивка. Хванах някакъв път и скоро се натъкнах на табела „Стаи под наем”. Младо момче ме зарадва, че всичко е пълно, но ме упъти към подобно място надолу по пътя – комплекс Фламинго. Мястото се оказа малко ваканционно курортче пълно с холандци, където всички бяха сравнително дългосрочно пребиваващи, собственика липсваше, също и места. Тук обаче срещнах Ариане – холандка, на четиридесет и няколко може би петдесет, останала без работа скоро и решила да презареди батериите и да получи просветление за бъдещето далеч от студената холандска зима. Ариане бе доста любезна и загрижена, че не е твърде безопасно да кръстосвам пътищата посред нощите с колело, камо ли да къмпингувам на неизвестно място, та реши да ми помогне да намеря къде да прекарам нощта. Метнахме се в колата й и пообиколихме наоколо. Едиственото място където имаха места и не беше много далеко се оказа комплексчето на Даниел (друг холандец), където малко куриозно вече имах направена резервация за последната вечер. Малкото Шеви Селта, (известно като Сузики Фън в Аржентина) успя да събере байка, раницата ми и нас двамата и Ариане ме остави в покоите на Даниел. Малкия комплекс беше известен по-скоро заради ресторанта си, който беше прилично скъп, но предлагаш разни интересни холандски деликатеси. Около него имаше няколко постройки със стаи, както и няколко съвсем непретенциозни бунгала, малък парник и басейн, и всичко това почти посредата на нищото. Определено ми допадна (не и цените в ресторанта). Имах за съседи още двама единаци като мен, мъж и жена, които не бяха от най-разговорливите. Момака беше някакъв индиец гмуркач, а жената по цял ден четеше.

Реших, че мястото е добра изходна точка за всички посоки на острова и че не е лошо да остана тук за следващите вечери. Палатката и всички останали къмпинг товари се оказаха съвсем ненужни, но поне нямаше нужда да ги разнасям с мен. На сутринта , с идеята да изпреваря пладнешките жеги, излязох рано само с малка раница и плажни атрибути. Бях набелязал няколко плажа на север в района на селцето Лагун. Навигацията с телефона се оказа печеливша, но не и черния път, който хванах водещ до няколко малки плажа. А те бяха абсолютно безлюдни и каменисти, пътят разбит и обсипан с тръни, а наоколо само бодливи храсти и игуани – абе романтика. Зачуках се на най-зачукания плаж, с единственото утешение, че си е само за мен. Малко шнорхелинг, после по картата тръгнах да проправям път към уж по-цивилизования плаж Лагун. Все пак има нещо много задоволяващо да си единствения кретен тръгнал по тия черни пътища с колело, където даже и коли не минават. Обнадеждих се в един момент като видях следи от други велосипедни гуми, но в един момент пътя свърши в залива на друг малък плаж раздаващ морски гледки на фона на тюркоазено синя вода и скални пещери. Пустия Джи-Пи-Ес показваше 400 метра до Лагун, а път нямаше. В този момент се появиха 3 местни момчета от храстите и с радост установих, че пътека има...вярно че бутах колелото, но след 15 минути пред мен се разкри ПЛАЖЪТ, такъв какъвто си го представях – с палмите, мекия пясък и сините тихи води на вдълбания залив.

Размазах се съвсем заслужено за няколко часа и понеже единственото кръчме на плажа дори към 1 на обяд не даваше изгледи да проработи поех на обратно и прилично огладнял атакувах първото крайпътно капанче, което се оказа идеално място за почивка, обяд и студена бира на прилични цени. Обяда включваше пиле с ориз (нищо че трябваше да е с картофи), но уникалността идваше от останалите герои във филма с елементи на местен социален битовизъм. Черна възпълна мома пригласяше на всички латино хитове дънещи от уредбата, в компанията на двама мъжаги (единия явно нещо като собственик, защото даже ми донесе маса и стол и действаше и като преводач при поръчките). В някакъв момент спря кола, излезе местен чичко носейки две празни бирени бутилки, смени ги за пълни и се качи обратно в колата да си допиват с чакащата леля. Капанчето бе разкрасено с почти новогодишни гирлянди, които сигурно по цяла година никой не маха.

Въртенето на педалите в жегата след обяда и бирата си беше добро изпитание за дух и тяло, но добре поне че разгадах вълшебните свойства на плажната кърпа, като омекотител за седалката. В този момент крайно много уважих всички ентусиасти дето обикалят държави, че и цели континенти въртейки педали и разбрах, какво имаше в предвид Володя Сорокин, като ми обясняваше за белега на вело-петешествениците. За награда се снабдих с бира и провизии от месния хоремаг, а лед за изстудяване взех от ресторанта на Даниел. На следващата вечер дори изпробвах и климатика като биро-изсутдител, което не проработи напълно, но имаше частичен успех!

Кюрасао освен плажове и интересна архитектура, има и цял един национален парк с цяла една планина. На дали 320-те метра на Връх Кристофел биха уплашили и най-незапалените планинари, но шанса да се види острова от най-високата му точка не бе за изпускане. Ден четвърти, взех радикално решение да оставя колелото и задните си части да отпочинат и да се възползвам от наличния междуградски транспорт. Наличността му бе всъщност доста съмнителна особено в неделя, а и никой не знаеше какво е точното разписание на автобусите, освен че се движат на два часа (което се оказа вярно, аз чаках само час и половина). Парка е сравнително голям и заема прилична част от северозападната част на острова. Входната такса е 12 долара, дори се опитаха да ми дадат байк под наем, на което с усмивка им благодарих и си поех по пътеката пеша. След половин час из гъсталака гледките на кактуси и храсталаци се допълниха от фона на недалечните брегове и морската шир. Определено флората и фауната се промениха леко с височината, а пътеката в последните си метри предложи прилагане на скромни катерачески умения, които някои от слизащите, с които се разминах, прилагаха по доста смехотворен начин. Срещнах петнадесетина души за двата часа към върха и обратно.

Панорамата от най-високата точка определено си заслужаваше, като я споделих с двойка холандци и един американец от Ню Йорк– Питър с който се запознахме на слизане. Оказа се, че учил в Калифорния съвсем близо до където живея сега и тъкмо се зарадвах че съм намерил млад пътешественик със сродна душа, той се оказа малко захлупен тип (учи история на изкуството) с не особено желание за социализиране, но поне ме остави на главния път нищо че отиваше в моята посока и можеше да ме закара, чак до хотела. Но както е казал народа всяко зло за добро, чакайки автобуса и възползвайки се от появилия се от някъде безплатен интернет за да се чуя с майка ми, се появи Ариане. И тя обикаляла из парка, само че с кола (тези 320 метра и се струваха явно прекалено много). Та от дума на дума ме покани да прекарам следобеда с нея, а тя отиваше към Уестпунт, най-северното градче до което не бях още стигнал, а се оказа перлата на острова. И не случайно – малки закътани плажове, кейчета с рибарски лодки вадещи прясна риба, цветни къщи пръснати по скалистия бряг, малки съвсем непретенциозни ресторантчета.

Следобедът бе приятен, придружен от обяд в малко ресторантче с изглед към залива собственост на двама американци. Собственичката раздаваше на всички гости около 6 листа двустранно разпечатани записки и упътвания за това какво и къде да види човек по острова. Някак си ми се искаше да попадна тук още първия ден, а не ден преди да си тръгна, но все пак по-добре късно от колкото...по-късно. Ариане се оказа интересен събеседник, говорихме за Перу, за пътувания, като цяло доста по-свежа личност от повечето холандци които срещнах. Залеза посрещнахме на друго известно място наречено Шете Бока, което също минава до някъде за национален парк. Боките (от испанското Boca – уста) представляват издълбани от значително по-бурните североизточни морски течения скални образувания, в които се разбива морската вода в удивителни форми, и на места бива изстрелвана на метри във въздуха. Тук брега е скалист и вулканичен, в коренен противовес с южните брегове.

Следващата сутрин с пълната вело-туристическа екипировка се завърнах в Уилемщад, а после върнах и байка, който геройски издържа четиридневния преход без нито едно произшествие и спукана гума. Няколко часа трябваше да спрягам глагола мотам се преди полета, който бе чак в 9 вечерта, а за капак на всичко без малко и да го изпусна, тъй като докато убивах 2-3 часа на летището с наваксване на последния епизод на „Под прикритие” (благодарение на безплатния нет) дочух да викат името ми. Имаше почти час до полета, а се оказа че всички чакат само мен. Самолета беше почти празен и три часа по – късно кацнах в Маями, където прекарах още ден на гости на Мони и намокрих банските за последен път в Атлантика. Калифорния ме посрещна с по-топли температури, а колегите ми на другия ден ме разобличиха по крещящия тен който бях прихванал.