ВСРЕД ГИГАНТИ

Две седмици мързеливи уикенди, неизпълнени планове и дълги нощи приключващи към обяд, последвани от още по-изморителни и уморени понеделници, сутрешно събуждане в 6, гадно кафе и рутинни срещи. Няма нищо по-хубаво да се завърнеш от някъде си в неделя вечер изморен като вол, размазан като парцал от бродене по баирите някъде си и събуждайки се сутрин в понеделник дори да те избива желание да отидеш на работа (след чаша кафе разбира се).

Долу горе така се случи и сега. Дестинацията - Sequoia National Парк. Времето или нашата суетност бяха провалили първият ни план в края на Януари, за което може би имаше и астрологично обяснение. Но този път всичко вървеше по план и късната петъчна вечер ни посрещна на път. Шумният град, трескавият трафик и цялата лудница на Лос Анджилис останаха бързо зад гърба ни и към 11:00 Субаруто пресече границата на парка. Единствено тишината и луната останаха наши спътници през оставащите 40 километра. Вън беше влажно и студено. Луната беше в ярка, макар и незавършена. Фаровете на колата й помагаха да разкрие пред нас с мека и загадъчна светлина зеленината покрай пътя, която само след няколко месеца щеше да се превърне в суха и пожълтяла слама придавайки един друг пустинен привкус на тази долина. Бавно набирахме височина по вече ремонтираният път, когато голямо черно космато туловище привлече вниманието ни. Беше средно голяма мечка, която явно преценявайки че габаритите и ръмженето на нашата кола я превъзхождат, се стрелна нейде из храстите. Снегът и студът явно беше накарал тези господари на гората да слязат ниско в долината, което до някъде ни успокояваше че няма да ги срещнем сред секвоите в снега. В полунощ бяхме вече всред "големите" дървета. Късното кафе ме държеше още буден и можех да се наслаждавам на лунните отблясъци в замръзналия сняг. Спряхме за минутка, изгасихме фаровете за да се насладим на тихата студена нощ разсейвана единствено от воят на койотите и лекият нощен бриз. Настанихме се в лоджа, изпихме по чашка Чилийска мускатова преди лягане и бързо се предадохме на съня.

Сутринта ни посрещна със слънце, много слънце. Измислихме плана набързо. Паркирахме на паркинга на Wolverton, до където водеше един от малкото изчистени пътища освен главният. Очакваха ни 10-12 километра по нещо като затворен кръгов маршрут. Поехме бодро и оптимистично. Слънцето не ни остави с повече от по една тънка блузка на гърбовете ни.

Дали 10 часов сън до обед през мързелив уикенд можеше да се сравни с усещането да си там сред огромните 50-метрови секвои и редуудс, някой достигащи над 100 метра височина? Не мисля. В такива моменти душата ти пее та се къса и само се молиш краката да не те оставят някъде по път. Първите 1-2 километра бяха като Одата на Радостта, докато следвахме вече отъпканата пътека от минали преди нас скиори придружени от яркото слънце.



Скоро обаче пътят ни продължи единствено воден от предвидливо наслаганите маркери по-дърветата (без тях щеше да си е истинско ориентировъчно приключение) и вървенето малко се затрудни. Снегът беше мокър и тежък, и въпреки че не затъвахме повече от 15-20 сантиметра, лепнещият сняг затрудняваше и забавяше пеещите ни души, но не толкова много. Бях изчистил всичките си има няма 10 гигабайта карти с памет за фотоапарата, така че щраках насам и натам, както обикновено, дори избързвах напред за да не забавям другите, както обикновено. Както казват хората по-откачен от планинаря е само фотографа.



Нашият дневен преход трябваше да достигне своят апогей в точка от която пред нас трябваше да се разкрие просторна гледка към така наречената Централна долина, която се разстилаше в Западните поли на Сиера Невада. За наш "късмет" час преди да стигнем въпросното място гъста мъгла започна да пъпли, по баирът които изкачвахме. Първоначално усещането беше интересно виждайки тези величествени дървета да изчезват в гъстият дим. После обаче дори и дърветата станаха трудни за различаване, да не говорим за малките жълти маркери които освен че ни забавиха ни предложиха и възможност да си поиграем на криеница. Мъглата не изчезна дори когато стигнахме въпросната панорамна точка.



Бързият обяд и надеждата да видим слънце точно в този момент бързо изчезнаха и рискувайки играта на стражари и апаши с малките жълти триъгълничета да продължи, решихме да довършим започнатият маршрут вместо да се върнем назад. Останалата част от деня беше съпроводена с откъслечна поява на слънцето, губене и връщане към пътеката и едно две отклонения от маршрута, които не ни помогнаха да се загубим и преди дневната светлина да се оттегли напълно успяхме да стигнем до колата. Всъщност имахме цял час преди залез слънце и отскочихме до едно от най-посещаваните места в парка - секвоята с най-голяма обиколка на основата на стеблото си - General Sherman. Малкият паркинг, който през лятото остава без коли единствено за няколко часа през нощта, сега се беше превърнал в площадка за бой със снежни топки. Успяхме да паркираме и да избегнем военното положение. Малкото туристи (освен тези които участваха в боя) почти не говореха английски.



Усещането да си сред тези гиганти не може да бъде описано, то трябва да се изживее. Малко наподобява може би усещането от първата ми среща с небостъргачите в Манхатан, усещах се малък и нищожен. Но приликите свършват до тук. За разлика от мръсният, задимен и пренаселен New York, където гората от каменни постройки те задушава и потиска, тук се чувстваш малък, но свободен, превеждайки глава пред мощта на природата в един естествен синхрон от мир и хармония (съвсем небрежно нарушаван от летящите снежни топки от паркинга).

Вечерта подправихме с топъл чай, супа и неизбежната чашка ракия (загряването на всички вътрешни и външни части на тялото в планината е жизнено важен процес и не трябва да се подценява). Опитът да научим Марлис да играе на белот остана несбъдната реалност, и дори филма от лаптопа на Цецо не можа да надвие насъбралата се приятна умора и скоро сънят ни отнесе в своите незнайни дестинации.

Неделята започна рано с кафе, чай, лека (по скоро обилна) закуска, както и със неизбежното пролетно изместване на часовниците с един час напред. Това беше намалило (съвсем относително) времето ни за сън, но пък ни даваше възможност да се насладим на повече дневна светлина, в един ден който започна отново многообещаващо със слънце и кристално чисто небе.

Напуснахме топлата напечена от слънцето стая и към 10 часа (ново време) бяхме на паркинга на музея. За мое учудване той беше отворен, а хубавото време беше привлякло повече хора от предишният ден и паркинга беше приятно препълнен. Днешният маршрут беше по-лесен и по-отъпкан.

Ходенето беше по-леко, а и слънцето ни придружаваше през повечето време. За наш късмет този път достигайки известният Моrо Rock все още нямаше никакви облаци на хоризонта и търпението ни от предишният ден се възнагради с прекрасни гледки, както към долината, така и към първите заснежени зъбери на Сиерата простиращи се далеч на изток, мамещи със своя алпийски чар и достолепие.

Ентусиазма да се покачим на самият Моrо Rock набързо секна след като установихме че лед и сняг блокират половината път.

Единствените хора освен нас бяха възрастна двойка със ски. Пътят ни продължи към другите огромни групи със секвои наречени The House and The Senate (може би заради близката прилика между политиците и дърветата).

Успяхме да завършим разходката почти 3 часа преди залез. Слизането към цивилизацията беше разкошен завършек на деня, не само заради срещата със един койот и няколко елена, но и заради зелените килими от свежа трева и цветя разстилащи се по стръмните хълмове, които моето съзнание само си представяше 2 дни по-рано в среднощните часове.

Скоро асфалта, колите и трафика станаха повече от дърветата, тревата и животните. Бяхме обратно в бетонната джунгла. И така до следващият път.