Не, не съм напуснал тялото си и не летя към всевишния..... и не халюцинирам...все още. Отивам към градчето Трепетликово (Аспен) в щата Цветелин (Колорадо). Май по-лош опит за превод никой не е правил от времето, когато испанците са били запленени от цветовете на могъщата река станала кръстник на самия щат, а той самия станал част от голямото американско село почти в годината когато ние сме се гонили с турците по Шипка и цял един век след подписването на всемогъщата Американска конституция. Аспен обаче остава някъде зад мен и се стоварвам в Денвър – столицата на щата, който географски не си е намерил много точното място, и се описва като част от Западните, Югозападните и Планинските щати. Време-пространствената история ми подсказва, че последно съм бил тук преди 7 години. Тогава атакувахме снега от към изток на четири колела наслаждавайки се на гледките от най-скучния на гледки щат – Канзас (дори и най-високата му точка така наречения "Слънчогледов Връх" е по-равна и от добруджански харман). От листа с места за живеене Денвър бе влязъл временно в челната ми тройка, но разни други обстоятелствени развития ме изпратиха доста по на запад, а можеше и да стана част от приветстваните в последната новогодишна реч на президента Плевнелиев Колорадски Българи (справка по-надолу).
Най-интересната част от пътуването до момента бе неизбежната проверка на летището в Лос Анджелис – пред мен полудрогиран се опита да мине през скенерите с някакви спринцовки в джоба, а предшестващия мексиканец отнесе рекорда по разхвърляне на ръчен багаж в шест табли. Взимам и ските и чантата, на вън зима, сняг, а аз по ризка (тръгнах след работа, а в Ел Ей беше 25 градуса). До Трепетликово (справка погоре) предстоеше поредното скучно пътуване - нощ, без компания, с много сняг, превзети с малко и икономично Фордче (крайно неподходящо за зимни условия) с което се сдобих след като младо африкано-арабско изглеждащо момче ми каза –„ Вземай каквото пожелаеш” (при този богат избор.... не избрах Кията). Друг младеж изглеждаш досущ като първия, ми отвори бариерата (бас държа че всички в рент компанията бяха поне братовчеди) и тръгнах да превземам 350-те километра из планината в посоката от която тъкмо бях дошъл със самолета.
Напоследък Форд се посъбуди от дългия зимен сън на Американските авто-производители, като главната им маркетингова стратегия разчита на подобрен дизайн и евтина електроника с която блъскат всички возила от нисък до висок клас. Борбата с копчетата само по кормилото ми бе добра занимавка в следващите 4 часа, като дори не успях да открия как се подкарва автопилота. Той откровено казано не ми и потрябва, защото достигайки висините на така наречения Континентален Вододел (Continental divide англ.) снега ме вкара в доста изпитателно ниво на шофьорската игра-реалност, където повишеното внимание бе задължително, а пътя на места предлагаше изненади. Нивата се сменяха едно след друго – тунели, завои, сняг, виадукти, а избора на музиката преливаше от жални среднощни кънтри хитове в населените места, до драматични класически парчета, явно единственото което можеше да си позволи публичното радио без много много да ги прекъсва с реклама. Една реклама обаче обрече другите на забрава молейки гражданите да не изхвърлят в кофите за боклук хамбургери и темподобни холестеролни предизвикателства, а само органични остатъци, щото виждаш ли колорадските опосуми взели много да затлъстяват и не може ли вече да се катерят по кофите. Дълго време умувах над това толкова цивилизовано послание в стил „Убий бобър – Спаси дърво”, че чак огладнях. Решихме проблема с остатъците от вечерята на моите домакини, които поразбудих към полунощ, стигайки крайната си цел.
Аспен. Човек не очаква да види десетки декари от трепетлики на височина от 2400 метра над морското ниво, но неопровержимото им наличие е дало основание за името на града, успяло да просъществува вече близо 135 години в разгара на Златната, в случая Сребърна треска по тия земи. На дали в ония времена някой е мислил за големия замах с който група музиканти, артисти, инвеститори ( милионери) по времето на хипарско-духовното израстване през седемдесетте, ще превърнат малкото миньорско селище в един от най-големите и най-скъпи ски курорти из Северна Америка. Текущото постоянно население едвам наброява шест-седем хиляди души (статистически нараснало за последните години), макар цените на имоти да конкурират апартаменти в Манхатън с гледка към Статуята на Свободата или къщата на Чарли Шийн в Малибу от сериала Двама мъже и половина. Всичко това до голяма степен предопределя демографията на района, а навалица се създава от придошлите туристи и то целогодишно. Спомените ми дори възпроизведоха сцени от преди години с повече посещаемост през лятото, когато може би поне не трябва да плащаш прескъпите билети за ски пистите и паркингите, но пък възможностите за преспиване на нормални цени са също толкова липсващи колкото и през зимата. Общината донякъде замазва положението с безплатни автобуси свързващи четирите ски курорта пръснати наоколо, което пък създава малко по-социална атмосфера и възможност за среща с раздърпаните от пластични операции лица на местните кокони от трета възраст.
Аспен отдавна не е място за средностатистическа ваканция. Местното денвърско население си предпочита по-близкия и по-евтин район на Брекенридж, та дори и Вейл и то с основание. Десетките бутици, пръснати по сравнително приятния център на града, сякаш боравят с друга валута и цени: Бутилка коняк за три хиляди долара, чатна за пет, дори огледало с кристали на Сваровски за двеста хиляди, което ме отказа да давам пари за друго освен бира. Но лукса си има цена и поне ски пистите не страдат от пренаселени лифтове дори и през уикенда. А ските са прилични. Горните части на лифтовете раздават безумни гледки към десетки заснежени четирихилядници и най-вече към злополучно-известните върхове на Марун Белс (Maroon Bells англ.) приложени в графата „Красотите на България” в гореспоменатата новогодишна реч на президента Плевнелиев. Зимното им достигане обаче изисква сериозна комбинация от време и мерак, чиято формула не можах да намеря. А района определено си заслужава вниманието особено през лятото и есента, когато трепетликите се трансформират в есенни багри. Резултата бе три дни ски в три курорта споделени с весела компания от стари и нови приятели, с които затвърдихме принципа за малкия свят, най-вече с Елена и Тони, с които се оказа че имаме доста общи познати, нищо че едната живее в Чикаго, а другата в столицата Вашингтон. Че и рожден ден отпразнувахме съвсем по нашенски (ритмите по нежелание от канал Планета още отекват из главата ми).
Неделното връщане бе без снеговалежи, което се компенсира от бруталния трафик на денвърските скиори (единствения път за Денвър минава и през Вейл и през района на Брекенридж), та хващането на самолета бе достойно за нова серия на „Мисия невъзможна”, а радостта когато и ти и багажът пристигнете заедно на крайното летище е винаги неописуема.
