ПЕРУ - От Север

За реклама на Перу през последните години на почти всички сувенири и рекламни брошури, нечий дизайнерски нюх е завъртял "П"-то („Р“ – латин.) като огромна спирала взаимствано почти сигурно от маймунската опашка на една от най-символичните фигури от линиите на Наска. Преди 2 години си бях обещал, че ще се завърна в голямата държава и заради Наска, и заради езерото Титикака, и заради пиското и севичето. Списъкът тогава бе твърде дълъг, а десетте дни ваканция твърде малко за всички насъбрани идеи. Хубаво е да спазваш обещанията си (най-вече към самия себе си), а някои места го заслужават.

Дестинации превзети с автобус за повече от 8 часа си заслужават мъките на нощния транспорт. Пестиш и време и пари (освен ако пейзажа не изисква дневна светлина и седалка до прозореца). В Лоха (Еквадор) се натоварих на първия от многото предстоящи нощни автобуси. Луксът и пространството определено не бяха от водещите му качества, но за 8 часа с пресичане на граница трябваше да се преживее. Последната еквадорска автогара ме хвърли в меко казано комична ситуация. Почти всички автогари събират полагаемата си такса отделно от закупения билет. В случая трябваше да обеднея с цели 10 цента! Моята обаче непреценена предвидливост ме бе оставила без никакви дребни монети дори и банкноти, тъй като през деня бях разчел да се отърва от всичко дрънкащо из джоба ми. Все пак проблема се реши някак, а джобът се напълни наново с метал. Набръчканият терен на южен Еквадор усукваше пътя през десетки хълмове и стотици завои, а съня си остана мечта чак до границата. Към четири сутринта се разтоварихме пред малка барака в началото на моста разделящ двете съседни държави, където раздаваха изходните печати. В сънените ми очи изплува рандеву от преди 5 седмици с моста между Еквадор и Колумбия и всичките мъки с двата ми паспорта. Като изключим липсата на отегчен митничар и почти никакви други преминаващи в ранния час, останалото се повтори почти без разлики. Вторият ми неуспешен опит да превключа на туризъм с българско гражданство ме вкара в поредния порив на 10 минутен гняв, а останалите пътници в състояние на леко изпаряващо се търпение, докато аз се опитвах да изляза от магическия паспортен кръг в който се бях затворил. За десерт получих само 60 дни виза (от полагаемите 90). Първите мигове в Перу някак не бяха от най-усмихнатите. Разбунтуваният ми мозък постепенно взе да възвръща логичното мислене кроейки планове за следващата граница, докато най-накрая не издържа на насъбралата се умора и потъна в сън по вече сравнително по-равните пътища на северно Перу. Първите подвижни картини разкриващи се през автобусния прозорец (след като отворих очи) никак не промениха настроението ми. Зеленината от Еквадор се бе трансформирала в полу-пустинен пейзаж - една сива и тъжна комбинация от пясък, полу-завършени кирпичени постройки и сиво, дори кафяво-сиво небе. Целият този мазохизъм за зрението нарасна прогресивно с навлизането на автобуса в Пиура. Рисковано такси с още по рискована смяна на долари (на безумно лош курс) и половин час по-късно получих почти спална седалка (така наречената тук КАМА) в следващия автобус за Чиклайо. Спомените от Куско, Мачу Пикчу и заснежените Анди ми давах малка надежда, че грозотата на всичко наоколо не е преобладаваща в иначе интересната държава. Чиклайо е центъра на областта приютявала някогашната култура Моче. Като изключим няколкото пирамидални комплекса и музея на Лорд Сипан посъбрал изкопаното (изразено в богато накичени мумии и тонове грънци), градът е крайно безинтересен. Разгръщането му е спряло 10-на километра преди океана и заради това географско недоразумение, брегът не страда от презастроеност и пристанищен стоманобетон, а дори предлага не лош плаж в малкото градче Пиментел. Тук срещнах за по питие и Ливи от каучсерфинг, която не можеше да ме приеме, но изрази желание да се видим. Пристигането ми съвпадна и с националния перуански празник, добра причина да загубя половин час зяпайки в ефир стегнатия военен парад, в пълен противовес с хаоса наоколо.

По нежелание останах почти 4 дни заради липса на по-ранен билет за следващата отправна точка Чачапояс. През деня обикалях разкопки, пирамиди и музеи пръснати из лунния пейзаж наоколо, а вечерите разнообразявах с компанията на Ливи. Музеят на Лорд Сипан е определено най-богатия на артифакти и история. Намира се в градчето Ламбайеке на хвърлей на северозапад от Чиклайо. Отскочих и до пирамидите Токуме, от където си тръгнах..... със сълзи... Историята на кратко бе следната. Комплексът е на 2-3 километра извън малкото градче, които се превземат лесно с едно чакащите мото-таксита (някъде по известни като тук-тук). Свършвайки с туристическата си обиколка се натоварих на едно такова. Пристигайки в Токуме видях, че следващото микробусче за Чиклайо почти тръгва, платих на бързо, грабнах раницата и се затичах за да не го изпусна. Десет минути по-късно вече пътувайки усетих някаква странна лекота в раницата ми и минута по-късно с ужас установих липсата на най-важното нещо от целия ми багаж - камерата! Тъжната истина изплува бързо - бе останала в мото таксито! За 4 минути смених и микробуса и посоката на пътуване, но пристигайки в Токуме от тук-тука нямаше и следа. Започнах с някакви 0.02 процента надежда да сканирам пространството около мен за да зърна физиономията на шофьора. Друг от чакащите таксиметраджии се опитваше да помогне и подпитваше "Ама спомняш ли си шофьора, или цвета на мото-таксито:?" "Да казвам слаб, нисък, в трета възраст, а таксито в зелено и жълто (както 80% от хвърчащите наоколо десетки такива)." Следващия въпрос обаче "Ти от къде взе таксито?" сложи в кошницата с надежда още близо 48 % и минута по-късно натоварен на ново мото такси се носех обратно към руините. И тук се появиха сълзите...от щастие... И шофьорът и таксито чакаха пред входа, а камерата, за по сигурно, почиваше в една кофа на задната седалка. Той човечеца се зарадва повече и от мен и дори отказваше малкото парично възнаграждение, което му предложиш за честността и помощта. И тъй в разрив с всички други истории по загубени, откраднати или ограбени камери, телефони, пари и документи по време на път, добавих една история с щастлив край. А понякога сълзите са от радост... Моралната поука – не забравяйте нищо, никъде!

Пирамидите на Токуме

Музей - Лорд Сипан - Ламбайейке

Два дни по-късно с нов нощен автобус се пренесох на изток в района Амазонас или по точно в столицата му Чачапояс. Името на областта не споделя много с поречието на едноименната река за ужас на многото туристи пристигайки тук по сандали и къси гащи. Почти 2400-те метра над морето, на които е разположен Чачапояс, са приятни през тукашна зима, но нощите са хладни, да не кажа студени. Пристигнах рано и без идея къде ще се квартирувам. В 5:30 сутринта не гъмжеше от хора, но от дума на дума с девойката с раница, крачеща до мен, стигнах до хостел Авентура Бакпекърс, за където тя имаше резервация. Така си намерих и подслон и компания за следващата почти седмица изкарана тук. Партньорката ми се казваше Лени и бе германка, която от половин година доброволства в Арекипа в училище за деца със специални грижи. Чачапояс е малогабаритен, от онези градове, които можеш да обиколиш за час два, но с доста повече чар от Чиклайо например. Лени си бе направила домашното и бе нахвърляла списък с идеи и дестинации. Започнахме с каньона Сонче, само на хвърлей от града. Достигането до възвишение с не лоша гледка е лесно и бързо, а фактът че така наречения тук мирадор (mirador исп.) е заел място върху туристическата картата на района, винаги е добра причина да ти вземат входна такса.

Каньонът Сонче

Културата Чачапоя е била в разцвета си тук далеч преди разгръщането на империята на инките. Името ѝ е с неясен произход, плод на разнородни лингвистични спекулации, с предполагаеми кръстници самите инки. Един от най-важните археологични комплекси, са руините на Келап (Kuelap). Както всеки един град-крепост, сравнително обширния комплекс е заел възвишението на стратегически хълм в близост до поречието на река Уткумабма. Трудното му достигане е развило бизнеса за десетки агенции извозващи всекидневно туристо-потока по дългия тесен черен път. Алтернативно няколко часово качване по доста стръмния източен склон спестява малко бюджет, но не и много време. С Лени се включихме към по-мързеливите, споделяйки компанията на почти три поколения перуанци. Многото завои предизвикаха още в началото бурни стомашни реакции при някои, а темпото на цялата група бе сравнимо с маратон за костенурки. В такива моменти намразваш още повече груповия туризъм, но за съжаление понякога в торбата с възможности няма богат избор.

Крепостта - Келап

Районът приютява и най-високия водопад в Перу и трети в света (според леко непотвърдени източници) - Гокта, със своите заявени ( и също не много потвърдени) 771 м. В хостела добавихме още трима французи към групата и му посветихме цял ден. По-краткият път към водопада тръгва от селцето Сан Пабло. Алтернативно 4 часов преход от другото не далечно селище предлага 3 пътеки към върха, горното стъпало и дъното на водния вертикал. С не малка помощ и от времето целодневния преход бе наситен с разнообразен пейзаж и заслужено възнаграден с прекрасни гледни точки към пропадащите от стотици метри води.

Водопадът Гокта

Картата на района и програмите на туристическите агенции са препълнени с туристически обекти, всеки изискващ поне ден време и голяма доза търпение по разбитите пътища водещи към тях. С Лени избрахме още един организиран мазохизъм към пещерата Киокта (Cueva de Quiocta) и саркофазите на Клавиш. От пещерата не очаквахме нещо много впечатляващо, но няколко черепа и тонове кал създадоха разнообразие . Дървените саркофази на Клавиш бяха нещо по-нестандартно и привлекателно. Шест дървени фигури са разположени в скална кухина в почти недостъпните скали на речния каньон. Снимките са по-добри с дълъг обектив, а туристи почти липсват.

Саркофазите - Клавиш

Лени потегли ден преди мен, а аз си отделих ден за почивка, който съвсем благополучно се оказа дъждовен. Следващата нощ пропътувах на ново няколко стотин километра, заел първата седалка на двуетажен автобус, наблюдавайки от близо вертикалните скали на речния каньон не без помощта на каскадьорските умения на шофьора. Озовах се отново на сивия и грозен перуански бряг. Трухийо е другия по-голям център на култура Моче и наследницата ѝ Чиму. Комплексът Чан-Чан и още няколко пирамиди (наричани тук Уакас) дават някаква причина за ден два престой. Комбинацията от подслон в крайбрежното градче Хуанчако и хубаво време, могат да сътворят желание и за по-дългосрочно пребиваване, но за два дни и слънцето и желанието ми не дойдоха. Трухийо обаче измества като цяло по грозота дори и Чиклайо. Чан Чан и Уака де ла Луна (пирамидата за Луната) са едни от най-добре запазените свидетелства от древността с богатото си разнообразие от фрески и орнаменти (някои дори разкрасени в цвят) по кирпичените им стени и запълват изцяло листа с любопитни за посещение обекти.

Плажът на Хуанчако

Компексът Чан-Чан

Пирамидата на Луната

Северно Перу е трудна територия за превземане в праволинеен план. Повечето бакпекъри избират тихоокеанското крайбрежие тръгвайки мързеливо от парти града Манкора (конкуренция на еквадорската Монтанита) и след седмица на махмурлук с евтин алкохол се спускат към столицата Лима. Аз започнах с привиден зигзаг от океана към вътрешността и после пак към грозния бряг. Още в Чачапояс се бе родила идеята да стигна и до поречието на истинската Амазонка в най-известния ѝ перуански център - Икитос. Уникалният град насред амазонската джунгла е достъпен от останалия свят единствено чрез самолет или няколко дневен речен преход с лодка от градовете Юримагуас или Пукалпа. Сложната логистика при плавателния вариант ме подтикна да мина на по-мързеливия самолетен и да спестя няколко дни за планините. Резервирах си билет от Лима за края на месеца (беше все още Юли) и от Трухийо поех на югоизток към планинския Рай на Перу – вечно снежната Сиера Бланка и туристическия ѝ център - Уараз.

УАРАЗ (Huaraz).

Наричат го перуанското Шамони, сравнението вероятно породено от планинския облик и кипящата на всякъде френска реч. Приликите обаче с френския курорт свършват до тук. Градчето си има своя малък чар, но не внася огромен контраст с типичния грозноват перуански урбанизъм. Опита за модернизиране на задължителната църква на главния площад е създал някакъв странен хибридно-архитектурен запъртък в стил Сталинов затвор. За нейно щастие задния и план са заели, шест хилядни заснежени зъбери, които успяват да откъснат погледа от вида на безхарактерната й кула. Централната улица е шумна и жива, обсипана с очакваната комерсиализация и непрестанно кръстосващи току-що-тръгващи или току-що-завърнали се планинари с предимно не-перунаско гражданство. Странно нещо е туристическата демография. Докато в по-ниските части палитрата от националности бе повече от богата, тук хора идващи от непланински държави почти липсваха.

Уараз

Нощно автобусно недоспиване комбинирано с пристигане по тъмно и липса на резервация за подслон, не са от нещата, които човек би си поръчал като за добре дошъл. Тези малки несгоди са по-леки обаче, споделени с някой имащ подобна съдба. Със съседа ми по седалка, немеца Паскал, нямахме много късмет и с първите 2-3 препоръчани ни хостела. Сезонът бе в разгара си, а ние преглъщахме горчилката от грешката с ненаправена предварителна резервация. Проблемът се реши в малко кафе с интернет, където намерихме единствения свободен хостел Изабела - евтин, удобен, с хубава тераса на покрива и сутрешна закуска. Рейчъл (австралийката с която се бях запознал в Еквадор) също бе в града. Видяхме се за кафе, което премина и в обяд. Тъкмо се бе върнала от един от най-известните трекинги в района - Санта Круз, като горещо НЕ препоръчваше фирмата, която бе избрала. Представата ми за планински трекинг обикновено не включва магарета и водачи и за щастие почти всички маршрути в района можеха да бъдат извървени и със собствени сили и логистика. Имах малко време да намеря информация и организирам времето си в района и най-вече един от най-предизвикателните трекинги в планината Уайуаш. За лека аклиматизация отскочих с голяма организирана група до тъй нареченото езеро Лагуна 69. Езерото с еротично и съблазнително име, 69 (получено като пореден номер в езерния списък) е еднодневна атракция и добра възможност за свикване с височината, с бонус наслада от тъмно сините му тюркоазени води. Водоемът му е окупирал падина на почти 4800 метра и доста неподготвени планинари се връщат с главоболие или уповръщани (с извинение за образността). Красотата на езерото до някъде изтри неприятното пътуване, дългите спирания, изчаквания, снимки, тоалетни, все нормалности от риска да тръгнеш с още 30-на души организирано. За съжаление алтернативни варианти за достигане на пътеката са малко и трудни, но за цена от 40 солес ( $13) автобусното време е сравнително поносимо, а петте часа по отъпканата пътека добро кардио.

Езерото - Лагуна 69



Осем дневния преход до Уайуаш изглеждаше все по реален, но имах нужда да изпробвам силите и екипировката си в по-кратък вариант. Двете дълги речни долини на реките Килькайхуанка и Кохуп, разрязващи снежните масиви на изток от Уараз и пет хиляден проход между тях предлагаха подходящ терен. Имах ден за подготовка и идея да си намеря компания поне за трека в Уайуаш. Търсейки планинар си намерих велосипедист. Французина Жулиен, се оказа интересен, пълен с желание и леко неподготвен за високата планина, поне от към екипировката. Идвайки от сравнително по-топлите екваториални ширини, за 9 месечното си пътуване от Сан Франциско на юг, бе събрал в торбата си много истории (всред които и два обира), но липсваха важности, като здрави обувки например. Проблем с дебитната му карта усложняваше положението допълнително. В моята раница повече от два месеца намираше място почти всичко необходимо за подобен преход и бе крайно време да бъде използвано след единствената си премиера в подножието на Чимбурасо в Еквадор. Единствено спалният ми чувал не даваше 100 % от себе си при отрицателни температури и имаше нужда от помощ или заместник. Наех си с по-топъл и по-тежък негов роднина, който обаче не бе виждал пералня сигурно от години, но в случая комфорта спечели пред хигиената. Хранителните провизии дойдоха от местния пазар, където освен всичко друго можеш да избягаш от френската реч и да се гмурнеш в същинския градски мравуняк. Обувките обаче за Жулиен си останаха неразрешен проблем поне за деня и решихме да се срещнем на втория ден по средата на трека.

ПЪРВА ПЛАНИНСКА ПОТ.

И тъй след дългия сън на дъното на раницата ми, дойде време видят слънце и палатката и обувките и всичко вършещо някаква роля за оцеляване в планински условия. Планът бе сравнително ясен, маршрута почти начертан, раницата не безумно тежка, а денят сутрешно слънчев. До началото на пътеката се изнесох с маршрутка споделена с леко екипирани не-перуанци и няколко местни люде. Женица в средна възраст ме взе за събеседник през близо единия час през който набирахме височина по закривения планински път. Последната спирка изпразни микробуса пред табела – Езеро Чуруп (Laguna Churup). До езерото водеше пътека, различна от моята по която потеглиха всички, убивайки малката ми надежда за евентуална компания. Бяха изминали повече от две години, през които щадях счупения си глезен и очаквах точно този момент, в който тази така необходима част от двигателната ми система ще е в състояние да закара и мен и раницата, до някое невъзможно за описване с думи място. И момента дойде. Почти безоблачното небе, изникващите след всеки завой снежни канари, безгрижните (предполагам) органични крави, мириса на свежест и свобода. Тази идилия бе почти прекъсната от подвикване на няколко местни каубои след като прескочих заключената врата на така наречения национален парк. Очаквайки проблеми, получих усмивки и добро пожелания, което покачи и настроението и силите. Наличието на две несръчно надраскани карти и една електронна в телефона ми, даваха някаква сигурност ,че знам на къде отивам. Пътеката следва реката и върви сравнително откриваемо през долината с опити за губене в по-раните ѝ части. До ранния следобед набрах височина и скоро се откри профила на местния първенец Туйпараху, затварящ долината от изток. Тук картата сочеше пътен разклон и езеро, което събираше водите от околните ледници. Намерих подходящо за бивакуване място и палатката ми зае композиционна поза с височинно-пейзажен нюанс. Той самия започна да се сътворява от зачервените от залеза западни стени на Туйпараху, сгъстените потъмняващи облаци, (носещи не само добър светлинен баланс), както и свободно придвижващи се любопитни крави, които проверяваха от време на време новия си съсед. Други хомо сапиенс освен мен в радиус от няколко километра километра май нямаше. Слънцето по тия ширини изчезва преди вечерната новинарска емисия, а скритото слънце се равнява на студена вечер над 4000 метра. Ранното ми увиване с не много чистия спален чувал, освен леката клаустрофобия създаде и по-човешка температура около тялото ми. Замисляйки се установих, че за първи път в живота си палаткувам сам!

Долината на река Килькайхуанка

Идният ден предлагаше лек противовес на предишния с чувствително увеличаване на предстоящата денивелация за сметка на разстоянието. Трябваше да прехвърля билото между двете речни долини с надеждата, че Жулиен ще ме чака от другата страна, снабден с нови обувки. И тук следването на накривената пътека си имаше своите навигационни предизвикателства, но нямах право на издънка въоръжен с двете карти, Джи-Пи-Ес и сериозно ориентировъчно самочувствие. Сутрешната свежест ме бе заредила с повече от очакваната енергия и бързо набирах метрите нагоре.

Все ще се намери някой някога да попита:“ Ама какъв го дириш там горе? Защо си го причиняваш това? Някакъв си там, баир, връх…“ Има моменти в които и аз се питам същото, особено като усетя тежестта на раницата по стръмното нагоре с разтреперани мартинки и липса на дъх. После и ти и той поглеждате някоя друга снимка запечтала заобикалящия те в тези мигове на себе-мъчение свят. И двамата въздъхвате, той от гледката, а ти от едно задоволство, което друг, който не е бил там не би могъл да разбере. В теб чувството да бъдеш пак някъде там става още по-силно, а в него сигурно никога няма и да се появи. Този първи преход над 5000 метра не разклати нито крайниците, нито пък смаза духа. Вярно, че последните метри преди билото са най-дълги и че намаляващия кислород на тия висини кара дробовете и сърцето ти да работят като луди. Надделява обаче онова желание да погледнеш от другата страна да се завъртиш навсякъде и да знаеш, че за всичко това си виновен само ти, и то е винаги по-силно от стенанията на тялото.

Очакваният сняг бе малко и по пътеката се омесваше с калта. Вятърът бръснеше билото и не ми позволи повече от бърз обяд и няколко снимки. Пред мен се бе разстлала нова долина до която стигаше два пъти по-стръмен склон. И ако понякога тялото ти крещи от мускулни спазми и протриващи се стави по пътя на горе, то слизането го хвърля на произвола на светата инквизиция. Абразивните свойства на покрилите криволичещата пътека камъчета, в комбинация с гореспоменатата снежно-кална смазка донякъде помагаха за бързото ми слизане, но и увеличаваха шанса да се смъкна в не съвсем приемливо здравословно състояние. За щастие губенето на височина втвърди терена и създаде малко по-приемлив гравитационен баланс. Скоро зърнах няколко фигури, които бавно набираха височина в противоположна на моята посока. Усетих радост от предстоящата среща (първа за деня) примесена със съчувствие, знаейки какво ги чака нагоре. Оказаха се много-национална организирана група, чиято организация привидно куцаше. Бяха пръснати на половин час един от друг, бяха тръгнали твърде късно, а до края на дневната светлина не оставаше много. За мен нещата придобиха по жизнерадостен вид. Скоро съзрях и друга фигура – тази на Жулиен. Привличането от планината се оказало по-силно от все още не разрешения проблем с обувките. Носеше старите си маратонки, което не личеше да го притеснява. Жулиен е от онези хора, чиято усмивка не слиза от лицето и те заразява. За разлика от повечето французи, говореше английски с удоволствие, беше учтив и внимателен. Виждаше света с по-трезвени от повечето европейци очи. Бе опънал палатката си близо до реката , където изборът на съседи бе повече от предвидим. Кравешкото любопитство и тук не липсваше, нощта бе по-топла.

Лагуна Палкакоча изглеждаше близо в мащабите на импровизираната ни карта в дъното на долината Кохуп, където бяхме преспали. На следната сутрин скрихме раниците всред камара камъни, и проследихме пътеката до високия ѝ край. Красотата на езерото бе загрозена от куп тръби, по които се източваше мраморно синята вода към света надолу. Група работници отчитаха някаква дейност по брега, а ние им помогнахме да убият 10-на минути в разговор.

Лагуна Палкакоча

Пътят на обратно изглеждаше лесен, но се оказа по-дълъг от очакваното. Достигането до асфалта съвсем не съвпадна с шанса за преминаващ транспорт. Неволята я викахме чак до селцето Унчус, където намерихме автобус. Пристигнахме обратно в Уараз премръзнали и по-тъмно. В такива моменти оценяваш най-много магията на горещия душ!

ЗА ЕДНИ 450 ГРАМА - поща по аржентински

Идва момент след осем и половина месеца на път, когато установяваш, че раницата ти е пълна с неща, с които за следващия етап от пътуването няма нужда да правиш екстра мускули или да си докараш някое гръбначно схващане. Палатка, планински обувки, почти ненужна вече книга за трекинг из Патагония, чифт водонепромукаеми зимни панталони. Отправяйки се на север към тропичните зони на Аржентина, Парагвай, Уругвай и Бразилия умничката ми глава реши да влезе в "малък" разход и да изпрати малкък колет в къщи (в случая при сестра ми в Сан Франциско). Речено сторено.....но....първо ме чакаше среща с....

8:05 сутринта. Централна поща Мендоса, Аржентина.

Станал съм рано със смелата идея да съм от първите опълченци в пощата. Всичко е пакетирано в грижливо подбрана кутия, добита от близкия Супермаркет. Тежи малко повече от очакваното, но хей..по-тежко тук, по-леко на гърба! Главният пощенски офис е само на пряка от хостела, денят е слънчев и все още свеж. Една усмивка се е изписала на лицето ми и една мисъл блуждае в главицата ми: "До осем и половина съм готов! А после цял град има за разглеждане". Усмивката ми леко се изпарява с достигане на главния портал на учреждението, където вече се е заформила хубава, дълга опашка (а уж не ставали рано аржентинците). След уточняващ въпрос към последната чакаща девойка, усмивката ми леко се възвръща. Опашката е за друго! Промъквам се съвсем като връзкар и си вземам билетче с номер 40 за друга по-малка група чакащи. Последният щастливец (може бе от предишния ден) е бил 34-ти, което вдъхва нова надежда, като на Ботев четник, за бърз успех. Изпитателно оглеждам наличния персонал зад гишетата и сътворявам психо профили, кой ще ми свърши най-бързо работата без да се обяснявам много. И точно съм стигнал до дебел, разгърден чичо с привидно сериозно лице, който се опитвам да изключа от списъка с възможности, получавам точно от него поглед и махане с ръка, тип "Айде идвай" . Въздишка, прекръстване и смело пристъпвам към гишето.

"Кажи"- въздиша дебеланкото.

"Ами казвам..Ето тук едно пакетче за Америка да пратя ...ако може" (Отваряйки скоба за последния месец из Аржентина си поприпомних до болка познатата система на услугите от родния край, където се въоръжаваш с търпение и гледаш да се усмихваш повече на сърдития чиновник, че иначе....).

"През митниците минахте ли?" - гласът му не е все пак като да иска да ме убие.

"Ами не съм...ама да ми кажете колко ще струва поне?", питам.

"Системата (софтуера) не работи, не мога да ви кажа" (това обясни до някъде празните гишета). Аз обаче си имам още въпросчета изнененади.

"Поне да ми кажете колко тежи?".

Изпъшка, изсумтя, взе пакета и чевръсто го метна на кантара. "Пет кила и четеристотин и педесет грама!"

"Ама приблизително колко ще струва?" знам си аз.

"Момче, не работи системата, не мога да ти кажа. Сега отиваш да си купиш амбалажна хартия и тиксо за пакетиране, после минаваш през митниците и след това пак тук".

Усетих онова чувство с което си отишъл за чуждестранна виза и ти казват, че всичко ти е наред, ама паспорта ти е невалиден. Поемам петте кила и половина и се засилвам зад ъгъла в близката книжарница, чието работно време започва след 10-на минути. Вземам си и амбалажната хартия, и голямата ролка тиксо и се връщам бодро и смело в митническото гише, което пак за късмет не е на другия край на града, а в същата пощенска сграда. Чакащите десетина души ме въоръжават с още търпение, но момъкът на гишето ме привиква.

"Кажете!"

"Аз тук такова, пакет, пет кила и четеристотин и педесет за Америка, и тиксо си имам и хартия за обвивка, кафява даже (щото нямаха на снежни човеци и елхички)!"

"За Америка....ето тук попълваш тези форми, в два екзмпляра и като си готов ела". Затрупва се пакета с форми и формулярчета (всичко в два екземпляра). Поемам нова глъдка спокойствие, издишвам едно "Омммммм. Споко Владо колко са тук едни формулярчета ей сега ще ги оправиш...Омммммм". Заемам и химикал и индиго ми дават, едно такова...дето вече почти никой не ползва.... Взимам позиция на съседната маса и започвам.. ИМЕ...АДРЕС.....ама какъв адрес, аз съм турист.... Питам пак...адрес трябва..."В Хостел съм", казвам. "Него пиши". Ами като не го знам.

Поемат ръцете ми отново петте кила и четеристотин и педесет грама, ролката амбалажна хартия, тиксото и дузината хартийки за попълване, едно ново "Оммммм" и хайде в хостела (добре че е на близо). А там спокойно, широко.."Оммммм". Взимам адреси, телефои, данъчни номера, ЕГНТ-а. Подкарвам едни статистики, по колко, от какво, стойност, тегло. Запасявам се с информация всякаква , която може да поиска гражданина митничар или пощаджия, попълвам всичко в два екземпляра, напръсквам го с розово масло (излъгах ама ми се искаше) и хайде пак в митницата.

"Ето казвам, пет кила и половина пакет, хартия, тиксо, седемте формуляра, жива вода, люспа от русалка, четина от еднорог, черната кутия на изчезналия преди година малайзийски полет 370, златното руно....Ако може да изпратим пакечето...?!?"Оммммммммм.

Подписи и печати се разиграват по всички хартии със сериозен замах. Грейвам аз викам си,..."Айде стана...само час и половина съм загубил!"

"Ето ви номерче. Седнете и чакайте"....

"Ама".....гледам ония дузината от преди, са си все още там и разкрил съдбата си за следващия час сядам смирено..."Оммммммм"

"Деведесет и шест" подава се друга физиономия от съседната врата. Погледжам леко унило моят номер "Следващия съм!" Нямам време даже да се нарадвам и вече крача в нова стая с 2-3 бюра с разхвърляни по тях съдържания на нечия контрабанда.

"Какво ще пращаш?" пита небрежно заинтересованото официално лице.

"Палатка, обувки, панталони, блузи, книга!". Гласът ми е явно спокоен и чиновника поглежда съвсем бегло вече отворената кутия.

"Запечатвай и като си готов ме викни", рече и се захвана със следващия контрабандист на чорапи и джапанки. Редя всичко на ново, една симфония приятна от шум на тиксо и хратия са обзели стаята, ама аз пакетирам всичко, като за сватбен подарък. Получавам си половината форми и няколко допълнителни печата към колекцията и придружавам митничаря до пощенското гише, да е сигуран че няма да добавя някоя бутилка аржентински Малбек към вече запечатания пакет.

"Системта не работи!" усмихва се пак дебеланкото."Седни и чакай"...Омммммм Аааааааааа Неееееее ПАК ЛИИИИИИ! По дяволите и система....(мисля си аз със спокойно лице съвсем неизразяващо изчерпаното ми търпение).

"Ще се върна след половин час" казвам. "Ама остави ми тиксото, че да залепя последния формуляр", се изисква от мен в замяна на нищо. Оставям го и се връщам в хостела поне багажа да си оправя и да освободя официалано стаята.

Часът е 10:00. Багажът е готов и складиран в хостела. Отварям за кой ли път вратата на главната поща, поемам за кой ли път дълбоко въздух "Оммммммм" и пристъпвам за кой ли път в чакалнята, която вече мразя! Съвсем не ми пука и се редя директно при дебеланкото. Ама други двама екземпляри са заседнали там. Рагърденият пощаджия се опитва все пак да помогне...ама тия двамата изглежда не бързат. Идва момента на истината..., сам съм пред гишето, системата работи, кашонът е облепен със всичко възможно за облепяне... чевръстите пръсти на дебеланкото тропат по клавиатурата и след секунда и гласецът му изригва "Ами 1600 песос, за пет кила ще бъде само 800". КАКВО! "Ами", казвам "аз нали за това ви питах колко ще струва ...преди 2 часа, ...преди да....ох и сега какво?". Тропат пак пръстите по клавишите на системата, поти се нашия герой ама това е....системата е жива и не прощава...за едни 450 грама...цената двойна...в друга категория е попаднало грижливо облепеното ми колетче".
"Ами момче извади нещо!" достига до гениално разрешение на всички проблеми чичото. "Да извадя ама нали сме го запечатали, като за против ядрена еплозия!"....

"Ще го сложим в наша кутия ще ти струва 1000, ама трябва да е под 5 кила". Заключението бе логично и болезнено. Естествено че за половин кило няма да плащам двойно, а и за запазване на старата кутип нова амбалажна хартия трябва да тичам да купувам. Омммммм

Тичаме двамата с пощаджията обратно в митницата. Влизаме с връзкарско почукване на вратата. Получавам нова кутия с една идея по-малка от моята. За разнообразие попълвам и още три форми с познатата вече информация. "За съдържание пиши само дрехи"...Колко лесно било. Що не започнахме преди два часа и половина точно от там....(мисля пак аз не гласно).

Трикотажна блуза с дълъг ръкав и великата почти не нужна книга изпадат геройски от пътния лист и се примиряват със съдбата си за още два месеца присъствие в раницата ми. Другото засича кантара на 4 кила и 890 грама. С малко усилия новата синя кутия е затворила вездесъщите ми пет кила, получила си е няколко нови лепенки против отваряне и е достигнала отново гишето от където всичко започна преди 3 часа.

Стискам палци, зъби, химикали, хвърлям боб и леща да не умре системата отново. Пощенския официален служител вече е дооблепил кашона за тежко и далечно презокеанско пътуване, взел ми е паричките и като за последно тракат клавишите. "Номер на паспорт и име?". Надявам се че това ще са последните въпроси..."Ами пред вас са написани на всичките 10-на формуляра". Явно гласът ми е позгубил вече спокойствие, а и на дебеланкото му е писнало от мен. "Ами системата не ми дава да фактурирам". Да ви я натокавам системата (май мислите ми скоро ще придобият гласова форма и лошо тогава).

Втори, трети, четвърти опит. Научи ми даже името на изуст. Вика помощ, хвърчат идеи. Сериозен момък с лице на по-висше стоящ решава проблема, както му се полага....

"Това ли е ?"питам и съм готов за още битки, обиколки на гишета, преписване на поспортните ми данни, опаковане на коледни подаръци....

"Ами това е!" ... чувам вече почти неочаквания отговор.

Напускам учреждението само с тиксото (което трябваше да си поискам обратно) и с бележка с номер ...след три часа.....и малко тичане...за едни 450 грама....

АНТАРКТИКА - Седмият континент

Когато дните започнат да накъсяват, цветни умрели листа и кестени да покриват мокрите паважи, а северняка да ги одухва с бръснещ порив, отлитащите птици на юг пораждат известна доза завист и невинно желание да ги последваш. По това време на годината, в изпадащото в зимен сън северно полукълбо, словосъчетанието "южни страни" звучи и подкупващо, и мамещо, дори някак обнадеждаващо, че след няколко месеца сезоните отново ще се завъртят и ще донесат мечтаните топли дни. Още древните гърци се страхували дори да достигнат екватора, приписвайки на ширините му нечовешко високи температури и заплахата от безмилостни човекоядци. Днес обаче южната посока, в полукълбото под екватора, има различно звучене и създава за изследователите и обитателите му картини, които наподобяват повече Сибир от колкото Хаваи.

Остров Огнена земя, очертаващ Магелановия проток на дъното на Южноамериканския континент, само до преди век е бил считан за края на света. Край, чието достигане е било неизбежен елемент във връзката между западните брегове на Америките с Атлантика. Всичко това се променя с раждането на Панамския канал, но съвсем не изтрива желанието на мореплаватели мечтатели за достигане на дъното на планетата. Дръзки експедиции добавяли с всеки нов опит към картата на познатия ни свят парчета земя, нови очертания на острови и сковани в лед земи. Останалото е история, една безмилостна борба с природата и волята на десетките си изследователи, за достигане на последната граница - южния полюс и домът му Антарктика.


5-ти Декември, 2014 - Ушуая, Аржентина

"Сега традицията повелява да сложите кърфица върху картата..... ама знаете ли че има и друга българка". Гласът на Сара е приятно шумен, като на типична американка със самочувствие и лека кресливост. Картата е обсипана с карфици набодени върху държавите, чиито щастливи граждани имат късмета да стигнат този сезон до белия континент. Двамата с Илиян откриваме една вече забодена точно върху София. Картата е леко объркваща. Антарктика съвсем символично е разположена на върха й. "Значи сме трима българи?" - питам изненадващо. "Да. Казва се Елена, ще се запознаете довечера".

Вечерта е последна на сушата. Шумния ирландски бар е събрал още по-шумната си тълпа, в която сме сместили и ние. С Елена се запознаваме още на входа. Тя е и щастлива и леко разочарована, че няма да е единствената и (както споделя по-късно) първа българка на 7-мия континент. Останалото опознаване остава за кораба.


6-ти Декември

Никулден е. Някак иронично сме на най-южното американско пристанище. Аржентина е по-съблазнителна с месните си деликатеси, но и рибния асортимент особено в Ушуая не е за подценяване. Споделяме последен обяд с Иво и Лина, с които сме прекарали последните 10-на дни из Патагония. Разделяме се със снимка на един от многото паметници в града, красноречиво крещящи - "Малвините са наши!", "Ушуая - столица на Малвините!". Историята на островите оставяме на капризите на времето и ранния следобед крачим по една от многото стръмни улици на града към пристана. Асфалтът под обувките ни е последния, който ще усетят за следващите 10-на дни. Все още не можем да осъзнаем на къде отиваме. Автобус, кораб, после вода, вода, вода...... Автобусът ни спира пред акостиралия Sea Spirit (Морски Дух) - домът за следващите ни морски дни. Червендалестото, усмихнато лице на Шели се подава и изригва с едно "Hello!" Главното действащо лице в организацията на всичко е новозенландка с достатъчно смешен акцент и пълна торба с шеги към австралийците, които съвсем не липсват.

Ушуая - почти края на света

Морският Дух на пристана

Само до преди малко повече от седмица не бях се качвал никога на круизен кораб, а сега вече пристъпвах със самочувствие, след четеридневното слизане към южните ширини на континента на борда на Navimag. Sea Spirit обаче те вкарва в друга реалност. Четирите му звезди хотелски комфорт, съвсем не пасват на условията от последните ми 6 месеца пътуване, но като ти дават ...вземай е рекъл народа! Всичко естествено си има и цена, и то не малка. Няма да се впускам в статистически и счетоводни данни и сметки, но достигането на седмия континент е всичко друго, но не и евтино. Ще поздравя само кредитните карти, които дават глътка въздух за година без лихви и ще се върна обратно на кораба. Стаята ни е за трима и багажът чака разхвърлян по пода. Още на рецепцията зървам името на третия ни съквартирант - Владимир Риголети. Голямата чанта с обективи и скъпия Канон подсказват, че е от нашия отбор на снимко-любителите. Половин час по късно го зървам объркан по коридора. "Владимир", казвам достатъчно за да го стресна. "Владислав съм аз". Комуникацията на английски обаче умира още с раждането си. Оказва се, че сме си приютили единствения пътник на кораба не говорещ никакъв английски. Владимир е италианец, живеещ и работещ в Бразилия, бивш архитект, сега фотограф. Ние на испанско-английски, той на италиано-португалски, някак я подкарваме, но няма да е лесно.

Корабът вдига котва почти по часовник. Посока изток през канала Бийгъл към неспокойните води на прохода Дрейк. На кораба цари оживление. Дванадесетте члена на главния екип имат задача да вкарат всички в рутината на корабния живот. Получаваме торба с инструкции за новия ни дом, повечето от тях отегчителни, но задължителни за подобно пътуване. Екипират ни и с жълти парки (дебели двойни якета) и чифт ботуши - все необходимости за антарктическите ширини. Корабът е сравнително малък в таблицата от събратя кръстосващи откритите океански води. Капацитетът му е 114 пътница и още 100-на души персонал. Предимството на малкия му размер му позволява по-лесно доближаване до сушата и по лесна дебаркация (разтоварване в морски условия). Етажността му изразена в декове е малка. Четири са тези до които почти имаме достъп. Четвърти предлага пълна обикола на корабното му тяло, а девет обиколки правят една миля, както се шегува Шели за всички търсещи малко повече място за движение. Малък спортен салон е другата възможност на раздвижване, а другите удобства са кафе-бар (с доста пространство у богата библиотека), конферентна зала за презентации и брифинги, както и почти луксозния ресторант, където вкусотиите на един от няколкото главни готвачи докарва до преместване на колана с няколко дупки в края на пътуването.

Каналът Бийгъл е сравнително спокоен. Притиснат е между Огнена Земя и по-малкия й брат чилийския остров Наварино. Корабът превзема първите мили спокойно без почти никакво поклащане. Все още сме в южните ширини където дори и за кратко в късните часове небето потъмнява. Луната изниква цяла и червена зад хоризонта, а корабът спира. Приближава ни катер от Пуерто Уилямс - най-големия и може би единствен град на остров Наварино. Всички са по палубите. Вън все още е сравнително топло (над нулата). Плъзва мълва, за някои изненада, за други не, първото ни слизане на суша може би ще е на най-южната официална точка от Южноамериканския континент - Нос Хорн и то съвсем скоро. В Пуерто Уилямс чилийските власти ни дават достъп. Мълвата е почти потвърдена от Шели на брифинга преди вечеря. Друга неочаквана изненада е присъствието на човек тясно и малко косвено свързан с историята на Антарктика - Фалкън Скот - единствения внук на известния британски изследовател Робърт Скот, вторият стъпил на южния полюс. За три поколения светът и семейния бизнес са се сменили и Фалкън днес е (както бе любезно представен) строител на къщи и до някъде артист. Името явно създава достатъчен респект и прави добра реклама за да бъде включен в корабния екип.

Първата нощ е приятна. Гласът на Шели прозвучава към седем сутринта. Акустирали сме пред най-южния остров на Южна Америка - Нос Хорн. Вятърът е стихнал за да ни позволи слизане на сушата, но облаците са надвиснали близо до влажните й брегове. Превземаме няколкото стотин метра в един от Зодиаците, малки гумени лодки за достигане на брега от кораба. Получаваме почти три часа за отъпкване на една от няколкото пътеки свързващи импровизирания кей с официалния фар и наполовина счупения знак отбелязващи географското място. Действителния най-южен фар се вижда в далечината, но е недостъпен от към сушата (или поне за туристи като нас). Чилийски служител грижовно разказва за историята на фара и раздава печати за спомен. Аз като по-специален си получавам своя в двата си паспорта. Появяват се и двойка кондори изненадващи дори и най-смелите птице-очаквания.

Нос Хорн

ПРОХОДЪТ ДРЕЙК

В сред мореплавателите всява и ужас и респект. Едни от най-неспокойните океански води на планетата са притиснати между тектоничните плочи на южноамериканския континент, Антарктика и така наречената плоча Скошиа(Scotia plate). Ежедневието му е един неспирен порив на сякаш гонещи се от запад на изток вълни, понякога порастващи до невъзможност. Всеки бе чувал за него и го очаква по своему. Илиян (като един ученик моряк), си мечтае за вълни десетки метри над палубата, други като мен се молят да пожали стомасите ни и сме заредени с половината Менделеева таблица. Едни нямаше да усетят нищо, други нямаше два дни да излязат от каютите си. Навлизаме в обятията му точно по обед. Гравитацията на кораба е вече контролирана от дългите странични вълни и местонахождението на всички малки предмети става непредвидимо и неконтролируемо. Съдържанието на стомахът ми също се синхронизира с океанското вълнение и почти не допуска нищо да бъде добавено към него. По всички коридори се появяват торбички за....сещате се. Магическо хапче и след два часа дрямка съм като чисто нов. Какво ли не правят фармацевтите с телата ни да ги заблудят понякога! Усвоявам няколко танцови стъпки и се чувствам сякаш съм роден в огромна неспирна люлка. Два са дните за танци по коридорите и пресичане на безкрайния хоризонт на юг. Липсата на суша обаче съвсем не значи хибернация на живота на кораба. В няколко часовите времеви пространства между вкусната храна, за обогатяване на знанията ни по орнитология(наука за птиците), гласиология, морска биология, история и всичко свързано с предстоящата ни дестинация се грижи чевръстия екип. Представителите му са весели, закачливи, остроумни и внимателни. Все хубави качества да получиш една от най-хубавите професии на света. Арсеналът е все от англо-говорящи държави - Нова Зеландия, Ирландия, Канада, САЩ, Южна Африка. Някои са с дълги морски мили зад гърба си, други съвсем новобранци. Джим орнитологът е най-зает. Разбитите вълни зад кораба издигат към повърхността планктон който привлича богат птице-свят. Не чакаме дълго да зърнем (и то съвсем от близо) кралят на морските птици - Блуждаещия или още наречен Кралски Албатрос със своите над 3 метра размах на крилете. Местата за надникване на кораба съвсем не са малко. Мостика привлича любопитството на всеки, който някога се е питал как и кой управлява тези огромни (в случая не чак толкова) морски чудовища. Там обаче се подвизават само някой друг рулеви или помощник капитан. За два дни никой не бе видял най-главния, с най-голямото "К" - Капитанът, Оказа се руснак. Олег. На сушата си имал 23 котки. На третата вечер се представя на официалния коктейл в бара. Официален бе за тези понесли половин куфар с рокли, ризи, вратовръзки. Не че не можеш да си изпиеш мартинито без да си скочил във вечерния си тоалет. Оглеждайки се установявам, че повечето май сме на този принцип. Мартинито е добро, но не и английския на капитана. Алкохолът на кораба не е безумно скъп, но е безплатен само за тези платили пълната цена за круиза (60% над това, с което ние извадихме късмет). Запаси всеки си носеше, но в тези вълни....

С адаша (Риголети) е забавно. Клатим взаимно глави, когато някой обяснява нещо на другия, при все че половината ни е непознато. Проблемът ми е да разбера на италиански или на португалски ми говори. Меси ги постоянно. Чудя му се изобщо как разбира всички съобщения по интракома. Май за всичко следва тълпата. За храната е лесно. Манжаре, манжаре.... Кофти е някак като липсва комуникацията. Понякога ей така искаш да споделиш нещо, спонтанно и не се получава. Големите маси в ресторанта предлагат най-лесно опознаване с другите. Разнообразието е интересно, от почти всеки континент се намират представители. Австралийците печелят по брой, но 3-ма българи си е направо рекорд! Най-младият пътник е англичанчето Бен следвано от брат му Фин на 9 и 12 години. Уж под 13 не ги пускат, ама като си платиш... И парките им са големи. Смешни са двамата. Запознахме се с цялото семейство на двамата учители още на път за Ушуая. Стивън, бащата, разказваше как прекарал цял ден на телефона с кредитната си карта за да им обяснява защо му трябват на веднъж хиляди паундове. За който е гледал британския сериал "Little Britain"....едно..."Computer said Noooooo". Най-възрастните са сигурно около 80-те. Няколко женици едвам се движат в тези почти ритмични надигания на левия....после на десния борд.

ЮЖНИТЕ ШЕТЛЪНДСКИ ОСТРОВИ (SOUTH SHETLAND ISLANDS )

Ако някой махне всичкия лед от замръзналия най-южен континент ще останат многобройни острови. Най-близката до който и да е бил друг континент (в случая Южна Америка) антарктическа земя обаче са Южни Шетлъндски острови (достатъчно смешно произнесени с новозеландския акцент на Шели - Саут ШИтлъндс айлъндс). После идва и Антарктическия полуостров. Островите приютяват, освен очаквания лед и животински свят, също и десетки изследователски станции на една от тридесетте страни добили привилегията да бъдат част от научно изследователската дейност на континента. Антарктика е с текущ статут на ничия територия предназначена за мирни и научни изследвания, и също така свободна от военно присъствие територия. През 1959 година 12 държави подписват така наречения Антарктически Договор днес признат от близо 50 страни, 29 от които имат право на глас, всред които и България. Апетитите към континента, минералните му ресурси и богат морски свят са се зародили още с появяването му на картата на света. Няколко държави, между които и Чили, и Аржентина, все още официално (вътрешно държавно) си приписват големи парчета от ледената торта с връх на южния полюс, затворени между меридиани с различна ширина, дори презастъпващи се. Останалият цивилизован свят обаче е стиснал ръце и е избрал науката и стопанисването пред егоизма и опостушаването. Историята е оставила и своите отпечатъци от недалечното минало, когато успелите да достигнат тези най-южни ширини са намалили броя на китовете с пъти и са оставили своите неизлечими човешки стъпки по бреговете. За тези дочули и новината от последните 17 години България е получила къс от този леден рай за свои научни изследвания. Базата "Кирил и Методий", стопанисвана от БАН е разположена на западния Бряг на остров Ливингстън - един от най големите Южни Шетлъндски острови разположен в южната част на архипелага.

8-ми Декември, ЗЕМЯ НА ХОРИЗОНТА

По родния край се вихри празник. Студентите сигурно са вече на трета бутилка, пета каса, десета салата, шеснайсто хоро (или чалга). Студентския празник го празнувах 8 години подред (почти официално), но ще си остане дата със спомени и много причини за наздравици. В бедните студентски години на дали някога съм си позволявал дори да мисля, че някой ден на тази дата ще се случи нещо по-вълнуващо от това Азис или Дони да пеят в ресторанта ти.
В кораба е топло и уютно, цари тишина. Тези, които не са прекарали половината нощ в банята или не са изпаднали от леглата си, са нейде из страната на сънищата. Часът е малко след три и половина сутринта. Събудените ми очи попиват светлина от вън. На вън нещо е различно. Корабът не се поклаща. Сещам се изведнъж думите на Шели от предната вечер "Ако сте будни към 3 ще я видите". Скачам на вън. Пусто е.....и различно....и красиво. Изписва се на лицето ми онази усмивка, с която като дете посрещах през прозореца първия зимен сняг. Водата е спокойна и тъмна. Хоризонта вече не е пуст и далечен. Снежни късове земя са заели периферията му - Дами и господа - 7-мия континент - Антарктика! Думите трудно описват мислите и вълнението. Дали съм първия зърнал красотата наоколо!? Няма с кой да споделя радостта. Зървам след миг жълто яке (всички парки бяха такива). "Бях първи!" казвам. "Не, не си!" успокоява ме спокоен женски глас. Преди час беше пълно като минавахме през прохода Нелсон. Това не ме натъжава, а напротив. Оставащите три часа сън са по-блаженни и по-спокойни.

"Чин страпс и Адели, готови за слизане!" разпознаваме отново гласа на Шели. Чин страпс и Адели са видове пингвини, но и имена на една от четирите групи в които сме разделени за дебаркиране. Нашата група е Генту. Морският Дух е спуснал котва в малък залив на малъкия остров Halfmoon Island (Полумесечния остров). Островът е затворен в по-голям залив на самия остров Ливингстън. "Ще видим ли българската база?" питам. "Не, от другата страна на острова е. А българите ги возихме миналата година", пояснява Джим. Няколкото стотин метра до сушата са превзети на ново със зодияка. Преди да положим първи стъпки Шели пояснява за сетен път "Движете се само по определените маршрути, давайте път на пингвините, не ги пипайте, и.....Добре Дошли на Антарктика!" Въпреки че слизаме на остров все пак сме тук на континента! Фалкън Скот поема спасителните жилетки. Не устоявам на вълнението и запечатвам първата снимка точно с него. И ето ги навсякъде около нас, малките Чинстрапс, първате ни среща и с пингвини.

ПИНГВИНИТЕ

Чинстрапс буквално преведено от английски означава "Каишки на брадичката". Приличат на английски офицери, от онези вардещи Бъкингамския дворец в Лондон. Високи са не повече от 40 сантиметра. Вървят смешно с разперени криле, които изглеждат повече като ръце. Имат и дълги опашки. Пингвините са птици, които не могат да летят. За сметка на това са едни от най-добрите плувци. Формата на тялото им е почти с перфектна хидродинамика и веднъж влезли във водата са почти неуловими. Биват близо 17 вида, но само 4 гнездят на антарктическия континент. Най големите са Кралския и Императоркия които не очакваме да видим. Колониите на Кралския са предимно по островите Южна Джорджа (South Georgia), а императора (главния герой от филма "Маршът на Пингвините") се среща в района на самия Южен полюс и размножителния му период е през антарктическата зима. Повечето други групи използват дългите по сухи и по-топли летни дни за умножаване на поколението си. По тези ширини, Чинстрапс, Генту и Адели излизат от океанските води в края на Октомври по ниските брегове открити от отдръпналите се вече ледове, търсещи суха твърда земя за изграждане на гнезда. Често се връщат година след година на едно и също място, много често със същия партньор, но изневярата не им е непозната. Малко по-късно, в началото на антарктическото лято, всяка двойка си има средно по 2 яйца, които с взаимни семейни усилия биват топлени и пазени през инкубационния период, който трае средно 40-50 дни Попадаме всред малките си нови приятели в средата на Декември, когато яйцата са вече реалност. Гнездата са изградени от малки камъчета, които свободния от гнездене партньор носи от някъде или просто краде от съседа. Съседските отношения се обтягат често. Мястото е ограничено и гнездата по някога са на по-малко от пингвин разстояние. Животът в колонията е динамичен, шумен и с не много приятно ухание. Партньора на пост не може да си позволи да напусне гнездото и някои натурални "големи нужди" се извършват с леко надигане на дупето и окъпване на съседа (който вероятно ти е свил някой друг камък). Свободния партньор от своя страна ходи до водата (по една така наречените пингвински магистрали) за баня и храна. Весела е гледката да съзерцаваш омърляните и одрискани (с извинение) малки пингвини отиващи към брега и връщайки се чисти и бели като нови към колонията. По някога гнездата са няколко стотин метра от брега и магистралата е доста натоварена.

Усещането от първите стъпки на Халфмун Бей, всред пингвини, един тюлен и много лед е едно от нещата които само сетивата могат да усетят. Чувстваш се като в предаване на Нейшънъл Джиографик, но не зад, а пред камерата. Има и малка аржентинска изоставена база до която се приближаваме със снегоходки. Времето е достатъчно да седнеш за миг, да оставиш камерата и просто да съзерцаваш спокойствието и нереалния пейзаж. Не ти се вярва, но знаеш "По дяволите, това наистина е Антарктика!".

Обядът на кораба е по-вкусен от всякога особено ако си вземеш тлъст бургер на 5-ти дек с гледка към красотата наоколо. Корабът леко разбива спокойните води и се отправя на юг към друг залив на Deception Island- Китовата станция (The Whalers Bay). Заливът е едно от онези места запазило отпечатъци от времето на бума на китово масло, което е струвало много повече от живота на най-големия морски бозайник. Няколко полу-запазени постройки, хамбар, остатъци от летище, както и десетки китови кости са разпръснати из сравнително широкия залив. Пингвините са малко сякаш странейки от мястото засвидетелствало края на толкова много морски живот. От водата се носи пара. Тъжна е красотата около нас.

ЛЕДЕНИЯТ КОНТИНЕНТ

Името на континента е родено като противовес на северната си сестра - (Анти) Арктика. (странно как 90% от континентите започват с буквата "А"). Статутът му на международен парк и опитите за запазването му като такъв определено го правят уникален. Антарктика обаче не е типичната туристическа дестинация. До тук не можеш просто да си вземеш автобус или влак, дори и полетите са адски ограничени и още по-адски скъпи. Няма градове, пътища, магистрали във вида им от цивилизования свят. Инфраструктурата е ограничена само до необходимото за оцеляване на временно пребиваващите тук. Ако не извадиш късмет да бъдеш поканен в някоя изследователска експедиция или не получиш работа (даже доброволна) дори и като мияч на чинии на някоя от десетките бази, стискаш зъби и плащаш (пенсионните си спестявания) на една от няколкото фирми имащи официален лиценз за достигане на най-южните земни ширини с един от многото си кораби. Най-икономичния туристически вариант включва и време и късмет да хванеш добра оферта в последния момент, директно пристигайки в Ушуая. Варианти с полет и плаване също съществуват, но някак се губи част от преживяването, а и цената не е по-различна. Фирмите от своя страна си разпределят места за дебаркация, дати, маршрути. Круизния бизнес се е зародил през 70-те години на миналия век и до днес стотици хиляди са имали щастието да стигнат до него - 7-мия континент. Да си намериш работа на кораб също би било интересно, но ако оправяш стаи или сервираш в ресторанта първо ще имаш конкуренция от поне още 1000 филипинеца, а и шанса да стъпиш на континента (или дори само на някой остров) си остава почти нулев. Да не говорим, че почивни дни няма! Корабите се завръщат сутрин и вечерта са вече натоварени с нови мечтатели (туристи). Персоналът по долните декове, който се грижи за кораба, дори не се показва на вън. Екипът от водачи е с най-хубавия пай от занаята, но съвсем не без цена. Ако не се казваш поне Фалкълн Скот ти трябва сериозно резюме и научни познания свързани с тематиката на пътуването, добри препопръки, весел и забавен характер и много, много късмет! Дейвид например (американец от Колорадо) е бил строителен работник, после брокер на Уолстрийт, след това дълги години шофьор на камион Драгоман (не нашенския град, а един от онези огромни камиони с които можеш полу-туристически да пресечеш континенти), и сега е намерил малък оазис за авантюристичния си нрав. Но го заслужава.

Антарктика е огромна. Повечето круизни кораби едвам докосват така наречения полуостров в ширините над 65 южни градуса. Дори и по-скъпо платените кораби биха добавили няколко спирки повече (обикновенно горепоменатия остров Южна Джорджиа) и евентуално поне южния полярен кръг. Почти цялата континентална територия е скована в лед, на места с дебелина над 4 км във вътрешността. Американците са се оказали най-тарикати да сложат база и на самия Южен Полюс. Ако имаш американско гражданство и те наемат на работа на базата или на някоя от другите три, може и да го достигнеш със самолет. Геройствата от преди по-малко от 100 години за подвизи с кучешки впрягове, шейни и себеотрицание днес са само легенди подбуждащи адреналина на най-заклетите авантюристи, които освен наднормена доза лудост имат нужда и от сериозно спонсорство.

ОСТРОВИ, ЗАЛИВИ, ЛЕДНИЦИ

За следващите 5 дни ще опитваме слизане от кораба по 2 пъти на ден. Обещават ни различни места с различни късчета от ледената красота. "Вие се грижите за времето, ние за останалото" остроумничи на ново Шели. Започваме с хубав ден, но следващата сутрин идва сняг, малко неочакван, особено за пингвините. Запазването на гнездата им сухи е важно за оцеляване на яйцата, а снегът съвсем не помага. При нас проблема с топлината опира до дебелите парки, гумени ботуши и поне чифт водо-непромокаеми панталони. Сутринта спираме на Микелсен Харбър. Облаците са надвиснали сиви и мрачни над тъмните океански води. Тук се срещаме за пръв път с Генту, по-големите братовчеди на Чин страпс. Главите им са изцяло черни а клюновете червени. Окраската им е малко по-различна, но ежедневието е същото. Сякаш почти не ни забелязват. Сигурно ни мислят за големи жълти братя. Любопитството им понякога ги приближава до нас но предпазливо. Забелязват се и счупени черупки. Опасностите за бъдещото неродено още поколение са много. И климата, и птиците дебнещи за родителска небрежност, и късмета по някога. Често от две яйца оцелява само едно, но и дори и двете да имат късмет обикновено по-голямото и по-силно бебе има по-голям шанс за живот.

Следобедът е още по-сив и снежен. Акостирали сме в Сиера Кове (Cierva Cove). Различни по размер ледени блокове ограждат кораба. Почти всички сме натоварени по лодките, които като малки ледоразбивачи поемат из студения воден свят около нас. Близо сме до брега, но не го достигаме. Мъглата от време на време открива огромни ледници вливащи се в океана, като безкрайни ледени реки. Огромни части от телата им откъснати плават около нас. Странните им форми пречупват малкото идваща светлина и създават несъществуващи нюанси на синьото. Видимата част на тези айсберги е нищожна спрямо това което се крие под повърхността. Хващаме си и огромен леден кристал, безупречно прозрачен и идеален за стотина уискита в бара. Океанският лед (от солена вода) е безцветен и скучен. Най-малките блокове, казват са най-коварни, но най-големите са впечатляващи! Не влизат даже в обективите на десетките щракащи фото камери. Следващата сутрин е отново само за плаване и е отново влажна и мъглява. Намираме се във Фоин Харбър (Foyn Harbour). Ледените острови и цветовете им са още по-впечатляващи. С изчезването на снега намираме полу-потопения кораб Guvernoren, един от многото използвани за директна обработка на уловените китове, и останал тук завинаги.

СВАТБА

Достигаме и до бреговете на Ентъпрайс Айлънд (Enterprise Island). Денят е по-специален. Няколко вечери подред филипинския ресторантски състав пееше песни за рождениците (които съвсем не бяха малко). Този следобед обаче щеше да се случи нещо нетипично - истинска сватба! Всички ще да станем свидетели на канадката и англичанина Меган и Браян, които бяха избрали, най-романтично студения пейзаж за този специален момент, стотина съвсем непознати пътници и хиляди пингвини за свидели. И времето се усмихва и създава перфектен сватбен фон. Младоженците пристигат със зодиак издокарани със сватбени одежди. Бялата рокля се слива с бялата красота наоколо. На дали Меган си е мечтала като малка да каже голямото "ДА" всред ледове и стотици пингвини. С Браян се запознали на един от тези камиони Драгоман, където той работил като шофьор заедно с Дейвид. Марла е главното водещо сватбено лице (с нея се оказа че сме родени на една дата), а Дейвид е ухилен до уши. Няколко са и двойките на кораба които скоро са разменили халки в обет за вечна любов и са включили Антарктика, като част от сватбеното си пътешествие. Особено активни (и леко дразнещи) са двойка азиатци, които на всяко слизане сменят тоалети поне по три пъти за "фото сесия", която бе изпълнявана доста непрофесионално (поне по моето скромно мнение) от девойка пътуваща с тях. Пингвинските им шапки са май най-интересни.

КЪМПИНГ

"Ако ще ходим до Антарктика, правим и къмпинг!". Това бяха думите на Илиян когато сътворявахме мечтаното пътуване. Всеки кораб предлага няколко извънредни услуги. За нашия бяха отредени само две - къмпинг и каяци. Цените и за двете са близки до закупуването на цялата включена екипировка, но както наблягат рекламите - това се прави веднъж в живота! Каякарите са във вода с греблата почти винаги когато останалите навещаваме пингвините, като се включват към нас към края. Къмпингуването обаче е планувано за една единствена вечер с две възможни места само в зависимост от времето. Видеото от евакуацията на къмпингуващите от предишната смяна в 3 посред нощ ни го спестяват за по-късно, но слухът е че денят на Ентърпрайс Айлънд и случилата се сватба ще бъде вероятно и за разпъване на палатки на белия континент. Местата са само 30, а записалите се 29. Още две, три дузини желаещи се бият за последното място и влизат в шегите на водачите - "Луди сте! Да си плащате за да мръзнете!" След издирване на подходящо място сме се завърнали отново на Ентърпрайс Айлънд и няколко лодки ни оставят на същото място където Браян и Меган се обвързаха в свещен брачен съюз. Часът е към 10 вечерта, а навън е светло. Небето е събрало куп обагрени облаци, вятърът е утихнал, само пингвините наоколо създават шумотевица, а и на миризма го докарват. Повечето сме екипирани с биви сакове (bivy sack) - водо-непромокаеми сакове, в които се пъхаш директно със спалния чувал. Ако ще се пробва нещо ново, защо пък не на Антарктика. Всеки си създава подходящо гнездо прикрито от вятъра. Проектите и изпълненията са от гениални до отчайващи. Моята дупка дори не влиза и във вторите, но върши работа. Към полунощ всеки се е свил всред няколко слоя топло и се наслаждава по своему на момента. При мен сънят идва час след полу нощ. Тъмнината не се появява нито за миг през цялата нощ, а звездите се крият зад просветленото небе, което към 1 през нощта загубва красивите залезни цветове. Към 6:30 ни прибират тъкмо на време за закуска.

СТЪПКИ НА КОНТИНЕНТА

Всяка ново обявена предстояща дестинация съдържа леко разочароващо името Остров. Питаме тайно "Ами континента?. Нали заради него сме тук?" Стръмните му брегове са трудно достъпни и почти невъзможни на повечето си места за дебаркация. След нощта всред ледове и пингвини идва и най-очаквания момент - стъпваме на континента. Дестинацията - Денко Харбър. Сякаш всичко се повтаряше от начало. И очакването, и адреналина, и тръпката. На сушата ни чака и знаме за снимка (тривиално, но печелившо). И за времето се бяхме погрижили с достатъчно светлина и синьо небе за хубави снимки. Джей (един от по-лудите австралийски бекпекъри) се бе подготвил за момента с пингвински костюм. Азиатците не пропуснаха естествено и тук след-сватбена фото сесия. Правим и запомнящи се български снимки с Елена и Илиян. Достигаме и върха на хълм с гледка за завиждане. Вече всеки може да зачеркне континента в листа си. Done!

Българският отбор

ПОРТ ЛОКРОЙ

Какво по-хубаво да изненадаш някой близък, където и да било по света, с картичка изпратена от най-южния пощенски офис на света - британската антарктическа станция Порт Локрой. Казват му още пингвинската поща. Намира се почти на 65-тия южен паралел на остров не по-голям от размерите на футболно игрище. Няколкото малки постройки са били британска база до преди петдесетина години. Сега всичко е превърнато в малък музей и магазин, както и напълно функциониращите пощенски услуги, като част от възобновената пред последните две десетилетия историческа база. Марка за картичка струва един долар до всяка точка на света, толкова струва и една от пощенските картички, които можеш да си купиш на място. Не липсват и сувенири и дори дрехи с типичните антарктически цветове. Пътят на всяко едно от стотиците писма поемащи от тук минава през някой от туристическите крузове, достига до остров Кинг Джордж и от там прелита целия Атлантик чак до Англия, от където бива разпределено до дестинацията си. Леко са прецакани тези които пращат към Южноамериканския континент, но средно обещават 6 седмици за доставка. Животът за работещите тук 4-5 души (предимно доброволци) е твърде нестандартен. Както звучала рекламата за една от предлаганите позиции "Ще имате гледки към едни от най-впечатляващите планини и пейзажи в света, до които никога няма да можете да стигнете.!" Малкото място и многото пингвини на острова определено създават леко чувство на островна треска, но за сметка на това преминаващите кораби предлагат често покани за вечеря, което (както се изрази най-младата доброволка) за тях е направо приключение. Споделяме вечерната масата с нея и с Фалкън Скот. Научаваме, че и комбинацията от 4 жени и един мъж за този сезон също създава допълнителни стресове, но въпреки всичко работа като тази си остава мечта.

Порт Локрой е и най-южната точка която ще достигнем. На другия ден поемаме спокойно на север. Денят е последен в континентлни води. Въпреки всичко ентусиазмът и духът на кораба не са паднали. Стъпваме на поредния остров в най-топлия и слънчев ден до сега - Остров Данко (Danko Island). Знаем, че часовете ни на континента са преброени и използваме всяка минута за попиване на това, което ще остане в спомените и снимките за дълго време. Трудно е да повярваш че си тук и че скоро всичко наоколо ще бъде само миг от миналото ти.

ПОЛЯРНОТО КЪПАНЕ

Никога не събрах сила да скоча по Йорданов ден в ледените води на някоя река, язовир, море или най-близката локва, до която живее свещеника, получил привилегията да хвърли кръста според традициите. Спах всред пингвини, защо пък да не се изкъпя и в ледените води на Антарктика! На това мнение са и над половината пътуващи, а така наречения Полар Плъндж (полярно къпане) е едно от най-очакваните събития за пътуването. Обедните часове в последния ден са повече от подходящи - слънце, спокойна вода и липса на вятър. Наредили са се и 9 годишния Бен (както и цялото му семейство), и петдесетина други смелчаци, дори господин на почти 60 години. Оказвам се в челната десетка. Редицата се раздвижва и от долния дек започват да се показват мокрите ухилени физиономии на първите усетили и студ и блаженство. Всеки използва гравитацията за контакта с водата по собствен начин. Плющи плътта, дочуват се подканвания и аплодисменти, следват мощни ревове от студ и радост. Май съм единствен с опит за почти успешно задно салто. На пети дек чака бълбукащо джакузи, а около него се е развихрило барбекю, заслужени след банята. Водата е огледало за всичките околни ледени планини, които след ден ще изчезнат от погледа на повечето от нас може би завинаги. Следобедът е и леко тъжен и много красив. Водата е в стряскащо спокойствие сякаш да ни напомни, какво ни чака след няколко часа. Изпращат ни десетки китове, танцуващи около кораба. Тези с дългите обективи запечатват най-добре дъгите на гръбнаците и опашките на тези грациозни царе на океана. Небето е накъдрено от облаци, времето не бърза. Ние не бързаме. Трудно се изоставя този странен свят.

ЗАВРЪЩАНЕТО

Хоризонтът отново е пуст, океанът неспокоен, а небето сиво. Отварянето на всяка снимка носи лека носталгия, а танцът на кораба навява добри или лоши (стомашни) спомени от преди по-малко от седмица. Морският Дух разцепва Дрейк отново, този път на север. Вълните с по-малко злоба бият по левия борд и отново ресторанта е на половина празен. Корабът обаче съвсем не е заспал. Торбата с ангажиращи вниманието идеи на екипа е бездънна! Викторини, търг (на какви ли не ценни и безценни артикули, между които и огромната карта с целия ни изминат маршрут, продадена за около 500 долара), състезание между двата пола (спечелено от по-нежния), нов капитански коктейл, който се превръща в луд купон, като за последно, с навлизането в по-спокойните води на Протока Бийгъл. Корабът е по-спокоен, но барът подскача до късно в ритъм 7.9 по Рихтер. Малко след полунощ и алкохолът е изчезнал от десетките търкалящи се наоколо легално купени и нелегално внесени бутилки. На вън е различно. Тъмнина е покрила отново небето. И звездите са тук, и луната...

За последен път се будим с гласа на Шели." Добро утро. Наближаваме пристана в Ушуая. Очаквайте инструкции за напускане на кораба. Тези които имат полети преди......." и така на татък. Коридорът е пълен с багаж. Напускаме каютите, а зад нас остават, за дълго заети клетки с мозъчна и виртуална памет, която трудно ще бъде изтрита, нови приятели, нови дупки в коланите, нови парки (вече в по-тъмно жълто) и 10 дена които ти се струват като месечно бягство от цивилния живот. Надяваме се, че прегръдките и сбогуванията няма да са последни. Скоро подметките ни усещат асфалта, мирисът на коли, шума на живота, който съвсем не ни е липсвал.

А тя си остава там на юг. Все още скована в лед, всред дълги нощи и безкрайни дни. Завита в своя студен шал, откъсната от нас човеците за добро или не. Последната обетована земя - седмия континент - Антарктика.