вторник, март 22, 2016

ПЕРУ - От Север

За реклама на Перу през последните години на почти всички сувенири и рекламни брошури, нечий дизайнерски нюх е завъртял "П"-то („Р“ – латин.) като огромна спирала взаимствано почти сигурно от маймунската опашка на една от най-символичните фигури от линиите на Наска. Преди 2 години си бях обещал, че ще се завърна в голямата държава и заради Наска, и заради езерото Титикака, и заради пиското и севичето. Списъкът тогава бе твърде дълъг, а десетте дни ваканция твърде малко за всички насъбрани идеи. Хубаво е да спазваш обещанията си (най-вече към самия себе си), а някои места го заслужават.


Дестинации превзети с автобус за повече от 8 часа си заслужават мъките на нощния транспорт. Пестиш и време и пари (освен ако пейзажа не изисква дневна светлина и седалка до прозореца). В Лоха (Еквадор) се натоварих на първия от многото предстоящи нощни автобуси. Луксът и пространството определено не бяха от водещите му качества, но за 8 часа с пресичане на граница трябваше да се преживее. Последната еквадорска автогара ме хвърли в меко казано комична ситуация. Почти всички автогари събират полагаемата си такса отделно от закупения билет. В случая трябваше да обеднея с цели 10 цента! Моята обаче непреценена предвидливост ме бе оставила без никакви дребни монети дори и банкноти, тъй като през деня бях разчел да се отърва от всичко дрънкащо из джоба ми. Все пак проблема се реши някак, а джобът се напълни наново с метал. Набръчканият терен на южен Еквадор усукваше пътя през десетки хълмове и стотици завои, а съня си остана мечта чак до границата. Към четири сутринта се разтоварихме пред малка барака в началото на моста разделящ двете съседни държави, където раздаваха изходните печати. В сънените ми очи изплува рандеву от преди 5 седмици с моста между Еквадор и Колумбия и всичките мъки с двата ми паспорта. Като изключим липсата на отегчен митничар и почти никакви други преминаващи в ранния час, останалото се повтори почти без разлики. Вторият ми неуспешен опит да превключа на туризъм с българско гражданство ме вкара в поредния порив на 10 минутен гняв, а останалите пътници в състояние на леко изпаряващо се търпение, докато аз се опитвах да изляза от магическия паспортен кръг в който се бях затворил. За десерт получих само 60 дни виза (от полагаемите 90). Първите мигове в Перу някак не бяха от най-усмихнатите. Разбунтуваният ми мозък постепенно взе да възвръща логичното мислене кроейки планове за следващата граница, докато най-накрая не издържа на насъбралата се умора и потъна в сън по вече сравнително по-равните пътища на северно Перу. Първите подвижни картини разкриващи се през автобусния прозорец (след като отворих очи) никак не промениха настроението ми. Зеленината от Еквадор се бе трансформирала в полу-пустинен пейзаж - една сива и тъжна комбинация от пясък, полу-завършени кирпичени постройки и сиво, дори кафяво-сиво небе. Целият този мазохизъм за зрението нарасна прогресивно с навлизането на автобуса в Пиура. Рисковано такси с още по рискована смяна на долари (на безумно лош курс) и половин час по-късно получих почти спална седалка (така наречената тук КАМА) в следващия автобус за Чиклайо. Спомените от Куско, Мачу Пикчу и заснежените Анди ми давах малка надежда, че грозотата на всичко наоколо не е преобладаваща в иначе интересната държава. Чиклайо е центъра на областта приютявала някогашната култура Моче. Като изключим няколкото пирамидални комплекса и музея на Лорд Сипан посъбрал изкопаното (изразено в богато накичени мумии и тонове грънци), градът е крайно безинтересен. Разгръщането му е спряло 10-на километра преди океана и заради това географско недоразумение, брегът не страда от презастроеност и пристанищен стоманобетон, а дори предлага не лош плаж в малкото градче Пиментел. Тук срещнах за по питие и Ливи от каучсерфинг, която не можеше да ме приеме, но изрази желание да се видим. Пристигането ми съвпадна и с националния перуански празник, добра причина да загубя половин час зяпайки в ефир стегнатия военен парад, в пълен противовес с хаоса наоколо.

По нежелание останах почти 4 дни заради липса на по-ранен билет за следващата отправна точка Чачапояс. През деня обикалях разкопки, пирамиди и музеи пръснати из лунния пейзаж наоколо, а вечерите разнообразявах с компанията на Ливи. Музеят на Лорд Сипан е определено най-богатия на артифакти и история. Намира се в градчето Ламбайеке на хвърлей на северозапад от Чиклайо. Отскочих и до пирамидите Токуме, от където си тръгнах..... със сълзи... Историята на кратко бе следната. Комплексът е на 2-3 километра извън малкото градче, които се превземат лесно с едно чакащите мото-таксита (някъде по известни като тук-тук). Свършвайки с туристическата си обиколка се натоварих на едно такова. Пристигайки в Токуме видях, че следващото микробусче за Чиклайо почти тръгва, платих на бързо, грабнах раницата и се затичах за да не го изпусна. Десет минути по-късно вече пътувайки усетих някаква странна лекота в раницата ми и минута по-късно с ужас установих липсата на най-важното нещо от целия ми багаж - камерата! Тъжната истина изплува бързо - бе останала в мото таксито! За 4 минути смених и микробуса и посоката на пътуване, но пристигайки в Токуме от тук-тука нямаше и следа. Започнах с някакви 0.02 процента надежда да сканирам пространството около мен за да зърна физиономията на шофьора. Друг от чакащите таксиметраджии се опитваше да помогне и подпитваше "Ама спомняш ли си шофьора, или цвета на мото-таксито:?" "Да казвам слаб, нисък, в трета възраст, а таксито в зелено и жълто (както 80% от хвърчащите наоколо десетки такива)." Следващия въпрос обаче "Ти от къде взе таксито?" сложи в кошницата с надежда още близо 48 % и минута по-късно натоварен на ново мото такси се носех обратно към руините. И тук се появиха сълзите...от щастие... И шофьорът и таксито чакаха пред входа, а камерата, за по сигурно, почиваше в една кофа на задната седалка. Той човечеца се зарадва повече и от мен и дори отказваше малкото парично възнаграждение, което му предложиш за честността и помощта. И тъй в разрив с всички други истории по загубени, откраднати или ограбени камери, телефони, пари и документи по време на път, добавих една история с щастлив край. А понякога сълзите са от радост... Моралната поука – не забравяйте нищо, никъде!

Пирамидите на Токуме


Музей - Лорд Сипан - Ламбайейке

Два дни по-късно с нов нощен автобус се пренесох на изток в района Амазонас или по точно в столицата му Чачапояс. Името на областта не споделя много с поречието на едноименната река за ужас на многото туристи пристигайки тук по сандали и къси гащи. Почти 2400-те метра над морето, на които е разположен Чачапояс, са приятни през тукашна зима, но нощите са хладни, да не кажа студени. Пристигнах рано и без идея къде ще се квартирувам. В 5:30 сутринта не гъмжеше от хора, но от дума на дума с девойката с раница, крачеща до мен, стигнах до хостел Авентура Бакпекърс, за където тя имаше резервация. Така си намерих и подслон и компания за следващата почти седмица изкарана тук. Партньорката ми се казваше Лени и бе германка, която от половин година доброволства в Арекипа в училище за деца със специални грижи. Чачапояс е малогабаритен, от онези градове, които можеш да обиколиш за час два, но с доста повече чар от Чиклайо например. Лени си бе направила домашното и бе нахвърляла списък с идеи и дестинации. Започнахме с каньона Сонче, само на хвърлей от града. Достигането до възвишение с не лоша гледка е лесно и бързо, а фактът че така наречения тук мирадор (mirador исп.) е заел място върху туристическата картата на района, винаги е добра причина да ти вземат входна такса.

Каньонът Сонче

Културата Чачапоя е била в разцвета си тук далеч преди разгръщането на империята на инките. Името ѝ е с неясен произход, плод на разнородни лингвистични спекулации, с предполагаеми кръстници самите инки. Един от най-важните археологични комплекси, са руините на Келап (Kuelap). Както всеки един град-крепост, сравнително обширния комплекс е заел възвишението на стратегически хълм в близост до поречието на река Уткумабма. Трудното му достигане е развило бизнеса за десетки агенции извозващи всекидневно туристо-потока по дългия тесен черен път. Алтернативно няколко часово качване по доста стръмния източен склон спестява малко бюджет, но не и много време. С Лени се включихме към по-мързеливите, споделяйки компанията на почти три поколения перуанци. Многото завои предизвикаха още в началото бурни стомашни реакции при някои, а темпото на цялата група бе сравнимо с маратон за костенурки. В такива моменти намразваш още повече груповия туризъм, но за съжаление понякога в торбата с възможности няма богат избор.

Крепостта - Келап


Районът приютява и най-високия водопад в Перу и трети в света (според леко непотвърдени източници) - Гокта, със своите заявени ( и също не много потвърдени) 771 м. В хостела добавихме още трима французи към групата и му посветихме цял ден. По-краткият път към водопада тръгва от селцето Сан Пабло. Алтернативно 4 часов преход от другото не далечно селище предлага 3 пътеки към върха, горното стъпало и дъното на водния вертикал. С не малка помощ и от времето целодневния преход бе наситен с разнообразен пейзаж и заслужено възнаграден с прекрасни гледни точки към пропадащите от стотици метри води.

Водопадът Гокта

Картата на района и програмите на туристическите агенции са препълнени с туристически обекти, всеки изискващ поне ден време и голяма доза търпение по разбитите пътища водещи към тях. С Лени избрахме още един организиран мазохизъм към пещерата Киокта (Cueva de Quiocta) и саркофазите на Клавиш. От пещерата не очаквахме нещо много впечатляващо, но няколко черепа и тонове кал създадоха разнообразие . Дървените саркофази на Клавиш бяха нещо по-нестандартно и привлекателно. Шест дървени фигури са разположени в скална кухина в почти недостъпните скали на речния каньон. Снимките са по-добри с дълъг обектив, а туристи почти липсват.

Саркофазите - Клавиш

Лени потегли ден преди мен, а аз си отделих ден за почивка, който съвсем благополучно се оказа дъждовен. Следващата нощ пропътувах на ново няколко стотин километра, заел първата седалка на двуетажен автобус, наблюдавайки от близо вертикалните скали на речния каньон не без помощта на каскадьорските умения на шофьора. Озовах се отново на сивия и грозен перуански бряг. Трухийо е другия по-голям център на култура Моче и наследницата ѝ Чиму. Комплексът Чан-Чан и още няколко пирамиди (наричани тук Уакас) дават някаква причина за ден два престой. Комбинацията от подслон в крайбрежното градче Хуанчако и хубаво време, могат да сътворят желание и за по-дългосрочно пребиваване, но за два дни и слънцето и желанието ми не дойдоха. Трухийо обаче измества като цяло по грозота дори и Чиклайо. Чан Чан и Уака де ла Луна (пирамидата за Луната) са едни от най-добре запазените свидетелства от древността с богатото си разнообразие от фрески и орнаменти (някои дори разкрасени в цвят) по кирпичените им стени и запълват изцяло листа с любопитни за посещение обекти.

Плажът на Хуанчако

Компексът Чан-Чан

Пирамидата на Луната

Северно Перу е трудна територия за превземане в праволинеен план. Повечето бакпекъри избират тихоокеанското крайбрежие тръгвайки мързеливо от парти града Манкора (конкуренция на еквадорската Монтанита) и след седмица на махмурлук с евтин алкохол се спускат към столицата Лима. Аз започнах с привиден зигзаг от океана към вътрешността и после пак към грозния бряг. Още в Чачапояс се бе родила идеята да стигна и до поречието на истинската Амазонка в най-известния ѝ перуански център - Икитос. Уникалният град насред амазонската джунгла е достъпен от останалия свят единствено чрез самолет или няколко дневен речен преход с лодка от градовете Юримагуас или Пукалпа. Сложната логистика при плавателния вариант ме подтикна да мина на по-мързеливия самолетен и да спестя няколко дни за планините. Резервирах си билет от Лима за края на месеца (беше все още Юли) и от Трухийо поех на югоизток към планинския Рай на Перу – вечно снежната Сиера Бланка и туристическия ѝ център - Уараз.

УАРАЗ (Huaraz).

Наричат го перуанското Шамони, сравнението вероятно породено от планинския облик и кипящата на всякъде френска реч. Приликите обаче с френския курорт свършват до тук. Градчето си има своя малък чар, но не внася огромен контраст с типичния грозноват перуански урбанизъм. Опита за модернизиране на задължителната църква на главния площад е създал някакъв странен хибридно-архитектурен запъртък в стил Сталинов затвор. За нейно щастие задния и план са заели, шест хилядни заснежени зъбери, които успяват да откъснат погледа от вида на безхарактерната й кула. Централната улица е шумна и жива, обсипана с очакваната комерсиализация и непрестанно кръстосващи току-що-тръгващи или току-що-завърнали се планинари с предимно не-перунаско гражданство. Странно нещо е туристическата демография. Докато в по-ниските части палитрата от националности бе повече от богата, тук хора идващи от непланински държави почти липсваха.

Уараз

Нощно автобусно недоспиване комбинирано с пристигане по тъмно и липса на резервация за подслон, не са от нещата, които човек би си поръчал като за добре дошъл. Тези малки несгоди са по-леки обаче, споделени с някой имащ подобна съдба. Със съседа ми по седалка, немеца Паскал, нямахме много късмет и с първите 2-3 препоръчани ни хостела. Сезонът бе в разгара си, а ние преглъщахме горчилката от грешката с ненаправена предварителна резервация. Проблемът се реши в малко кафе с интернет, където намерихме единствения свободен хостел Изабела - евтин, удобен, с хубава тераса на покрива и сутрешна закуска. Рейчъл (австралийката с която се бях запознал в Еквадор) също бе в града. Видяхме се за кафе, което премина и в обяд. Тъкмо се бе върнала от един от най-известните трекинги в района - Санта Круз, като горещо НЕ препоръчваше фирмата, която бе избрала. Представата ми за планински трекинг обикновено не включва магарета и водачи и за щастие почти всички маршрути в района можеха да бъдат извървени и със собствени сили и логистика. Имах малко време да намеря информация и организирам времето си в района и най-вече един от най-предизвикателните трекинги в планината Уайуаш. За лека аклиматизация отскочих с голяма организирана група до тъй нареченото езеро Лагуна 69. Езерото с еротично и съблазнително име, 69 (получено като пореден номер в езерния списък) е еднодневна атракция и добра възможност за свикване с височината, с бонус наслада от тъмно сините му тюркоазени води. Водоемът му е окупирал падина на почти 4800 метра и доста неподготвени планинари се връщат с главоболие или уповръщани (с извинение за образността). Красотата на езерото до някъде изтри неприятното пътуване, дългите спирания, изчаквания, снимки, тоалетни, все нормалности от риска да тръгнеш с още 30-на души организирано. За съжаление алтернативни варианти за достигане на пътеката са малко и трудни, но за цена от 40 солес ( $13) автобусното време е сравнително поносимо, а петте часа по отъпканата пътека добро кардио.



Езерото - Лагуна 69



Осем дневния преход до Уайуаш изглеждаше все по реален, но имах нужда да изпробвам силите и екипировката си в по-кратък вариант. Двете дълги речни долини на реките Килькайхуанка и Кохуп, разрязващи снежните масиви на изток от Уараз и пет хиляден проход между тях предлагаха подходящ терен. Имах ден за подготовка и идея да си намеря компания поне за трека в Уайуаш. Търсейки планинар си намерих велосипедист. Французина Жулиен, се оказа интересен, пълен с желание и леко неподготвен за високата планина, поне от към екипировката. Идвайки от сравнително по-топлите екваториални ширини, за 9 месечното си пътуване от Сан Франциско на юг, бе събрал в торбата си много истории (всред които и два обира), но липсваха важности, като здрави обувки например. Проблем с дебитната му карта усложняваше положението допълнително. В моята раница повече от два месеца намираше място почти всичко необходимо за подобен преход и бе крайно време да бъде използвано след единствената си премиера в подножието на Чимбурасо в Еквадор. Единствено спалният ми чувал не даваше 100 % от себе си при отрицателни температури и имаше нужда от помощ или заместник. Наех си с по-топъл и по-тежък негов роднина, който обаче не бе виждал пералня сигурно от години, но в случая комфорта спечели пред хигиената. Хранителните провизии дойдоха от местния пазар, където освен всичко друго можеш да избягаш от френската реч и да се гмурнеш в същинския градски мравуняк. Обувките обаче за Жулиен си останаха неразрешен проблем поне за деня и решихме да се срещнем на втория ден по средата на трека.

ПЪРВА ПЛАНИНСКА ПОТ.

И тъй след дългия сън на дъното на раницата ми, дойде време видят слънце и палатката и обувките и всичко вършещо някаква роля за оцеляване в планински условия. Планът бе сравнително ясен, маршрута почти начертан, раницата не безумно тежка, а денят сутрешно слънчев. До началото на пътеката се изнесох с маршрутка споделена с леко екипирани не-перуанци и няколко местни люде. Женица в средна възраст ме взе за събеседник през близо единия час през който набирахме височина по закривения планински път. Последната спирка изпразни микробуса пред табела – Езеро Чуруп (Laguna Churup). До езерото водеше пътека, различна от моята по която потеглиха всички, убивайки малката ми надежда за евентуална компания. Бяха изминали повече от две години, през които щадях счупения си глезен и очаквах точно този момент, в който тази така необходима част от двигателната ми система ще е в състояние да закара и мен и раницата, до някое невъзможно за описване с думи място. И момента дойде. Почти безоблачното небе, изникващите след всеки завой снежни канари, безгрижните (предполагам) органични крави, мириса на свежест и свобода. Тази идилия бе почти прекъсната от подвикване на няколко местни каубои след като прескочих заключената врата на така наречения национален парк. Очаквайки проблеми, получих усмивки и добро пожелания, което покачи и настроението и силите. Наличието на две несръчно надраскани карти и една електронна в телефона ми, даваха някаква сигурност ,че знам на къде отивам. Пътеката следва реката и върви сравнително откриваемо през долината с опити за губене в по-раните ѝ части. До ранния следобед набрах височина и скоро се откри профила на местния първенец Туйпараху, затварящ долината от изток. Тук картата сочеше пътен разклон и езеро, което събираше водите от околните ледници. Намерих подходящо за бивакуване място и палатката ми зае композиционна поза с височинно-пейзажен нюанс. Той самия започна да се сътворява от зачервените от залеза западни стени на Туйпараху, сгъстените потъмняващи облаци, (носещи не само добър светлинен баланс), както и свободно придвижващи се любопитни крави, които проверяваха от време на време новия си съсед. Други хомо сапиенс освен мен в радиус от няколко километра километра май нямаше. Слънцето по тия ширини изчезва преди вечерната новинарска емисия, а скритото слънце се равнява на студена вечер над 4000 метра. Ранното ми увиване с не много чистия спален чувал, освен леката клаустрофобия създаде и по-човешка температура около тялото ми. Замисляйки се установих, че за първи път в живота си палаткувам сам!

Долината на река Килькайхуанка



Идният ден предлагаше лек противовес на предишния с чувствително увеличаване на предстоящата денивелация за сметка на разстоянието. Трябваше да прехвърля билото между двете речни долини с надеждата, че Жулиен ще ме чака от другата страна, снабден с нови обувки. И тук следването на накривената пътека си имаше своите навигационни предизвикателства, но нямах право на издънка въоръжен с двете карти, Джи-Пи-Ес и сериозно ориентировъчно самочувствие. Сутрешната свежест ме бе заредила с повече от очакваната енергия и бързо набирах метрите нагоре.

Все ще се намери някой някога да попита:“ Ама какъв го дириш там горе? Защо си го причиняваш това? Някакъв си там, баир, връх…“ Има моменти в които и аз се питам същото, особено като усетя тежестта на раницата по стръмното нагоре с разтреперани мартинки и липса на дъх. После и ти и той поглеждате някоя друга снимка запечтала заобикалящия те в тези мигове на себе-мъчение свят. И двамата въздъхвате, той от гледката, а ти от едно задоволство, което друг, който не е бил там не би могъл да разбере. В теб чувството да бъдеш пак някъде там става още по-силно, а в него сигурно никога няма и да се появи. Този първи преход над 5000 метра не разклати нито крайниците, нито пък смаза духа. Вярно, че последните метри преди билото са най-дълги и че намаляващия кислород на тия висини кара дробовете и сърцето ти да работят като луди. Надделява обаче онова желание да погледнеш от другата страна да се завъртиш навсякъде и да знаеш, че за всичко това си виновен само ти, и то е винаги по-силно от стенанията на тялото.

Очакваният сняг бе малко и по пътеката се омесваше с калта. Вятърът бръснеше билото и не ми позволи повече от бърз обяд и няколко снимки. Пред мен се бе разстлала нова долина до която стигаше два пъти по-стръмен склон. И ако понякога тялото ти крещи от мускулни спазми и протриващи се стави по пътя на горе, то слизането го хвърля на произвола на светата инквизиция. Абразивните свойства на покрилите криволичещата пътека камъчета, в комбинация с гореспоменатата снежно-кална смазка донякъде помагаха за бързото ми слизане, но и увеличаваха шанса да се смъкна в не съвсем приемливо здравословно състояние. За щастие губенето на височина втвърди терена и създаде малко по-приемлив гравитационен баланс. Скоро зърнах няколко фигури, които бавно набираха височина в противоположна на моята посока. Усетих радост от предстоящата среща (първа за деня) примесена със съчувствие, знаейки какво ги чака нагоре. Оказаха се много-национална организирана група, чиято организация привидно куцаше. Бяха пръснати на половин час един от друг, бяха тръгнали твърде късно, а до края на дневната светлина не оставаше много. За мен нещата придобиха по жизнерадостен вид. Скоро съзрях и друга фигура – тази на Жулиен. Привличането от планината се оказало по-силно от все още не разрешения проблем с обувките. Носеше старите си маратонки, което не личеше да го притеснява. Жулиен е от онези хора, чиято усмивка не слиза от лицето и те заразява. За разлика от повечето французи, говореше английски с удоволствие, беше учтив и внимателен. Виждаше света с по-трезвени от повечето европейци очи. Бе опънал палатката си близо до реката , където изборът на съседи бе повече от предвидим. Кравешкото любопитство и тук не липсваше, нощта бе по-топла.

Лагуна Палкакоча изглеждаше близо в мащабите на импровизираната ни карта в дъното на долината Кохуп, където бяхме преспали. На следната сутрин скрихме раниците всред камара камъни, и проследихме пътеката до високия ѝ край. Красотата на езерото бе загрозена от куп тръби, по които се източваше мраморно синята вода към света надолу. Група работници отчитаха някаква дейност по брега, а ние им помогнахме да убият 10-на минути в разговор.



Лагуна Палкакоча

Пътят на обратно изглеждаше лесен, но се оказа по-дълъг от очакваното. Достигането до асфалта съвсем не съвпадна с шанса за преминаващ транспорт. Неволята я викахме чак до селцето Унчус, където намерихме автобус. Пристигнахме обратно в Уараз премръзнали и по-тъмно. В такива моменти оценяваш най-много магията на горещия душ!

3 коментара:

Tery каза...

Йеее страхотен разказ! Много се радвам, че пишеш, истинско удоволствие е да се чете :))

SKREJI каза...

Ами имам да наваксвам и да те стигам Тери, че вече взех да позабравям. ;-)

Tery каза...

И аз имам същия проблем ако не си водя записки, много е важно да се записва всичко навреме, че после нито имената на местата си спомням, нито имената на хората. Но ти се справяш чудесно, сякаш вчера си бил там. Продължавай, че да има да четем, много е интересно :))