петък, юни 08, 2012

КОЛУМБИЯ - ЧАСТ IV - Картагена и всичко останало


Преди близо половин век, Дон Педро де Хередиа въпреки съпротивата на местните карибски племена дава основите на една от най-емблематичните колониални крепости на новия свят – Картагена де Пониенте, наречена по-късно Картагена де Индианс, име вдъхновено от едноименният пристанищен град в Испания. Историята тук е пропита почти на всяка крачка, запечатана във всеки камък на десетките постройки от времето на дългогодишната испанска колонизация, масивните стени на стария град и зидовете на замъка на Сан Фелипе де Барахас. Дълги години испанците са предпазвали града от набезите на пирати и другоземци създавайки междувременно един от шедьоврите на колониалната архитектура на новия свят. Калдъръмени улици се процеждат между стотиците многоцветно боядисани сгради, старинни катедрали и десетки площади на стария град, днес обсипани с туристи и търговци. А туристите се изсипват с милиони от десетките пътнически крузове акостиращи на модерното пристанище. И тук както в Богота съвременното строителство и архитектура са разцъфтели в непосредствена симбиоза с величието на стария свят. Новият квартал Кастийогранде впечатлява със скайлайна от многоетажни хотели, конкурирайки дори тези в Маями Бийч, а десетки ресторанти, кафета и модерни магазини са пръснати по главните търговски улици.


Пристигнахме по обед и плъзнахме из старият град. Напечените от слънцето каменни стени и улици увеличиха ефекта от и без това горещия ден и местен търговец извади късмет, като набързо пробута десетина шапки спазарени с помощта на Мария-Луиза. А търговците, както на всяко подобно място са на всяка крачка всеки със своята стока, асортимент и тактика за привличане на туриста жертва, макар че като цяло не бяха брутално нагли, както на други подобни места. Явно жегата не провокираше сериозен работен ентусиазъм и повечето го раздаваха доста мързеливо. Най-амбицирани и често срещани бяха продавачите на плодове и кафе разнасящи големи табли или просто бутащи колички напред назад. Знойни чернокожи лели в искрящи африкански одежди се разхождаха с големи легени на главите си пълни със съблазнителни тропични плодове. Те обаче се оказаха по-скоро от гилдията на уличните артисти, тъй като при всеки опит да ги снимаш и бъдеш забелязан възпълните им създания на бърз ход притичват в рамките на личното ти пространство да си изпросят бакшиш. Далеч бях от мисълта, че някои от въпросните плодове изобщо и ставаха за ядене, но определено на естетичност го бяха докарали.






Порция риба в непретенциозен карибски ресторант, стотици снимки и двойно кафе изпито с кеф на площад Санто Доминго убиха набързо няколко часа. Залезът се оказа доста красив погледнат от кулите на Сан Фелипе де Барахас, а за вечеря ударихме по един огромен стейк под звуците и ритмите от продължаващия фестивал в Баранкия. Имах чувството, че друго по телевизията не предаваха тия дни.



На втория ден зарязахме историята и архитектурата на града, качихме се на скоростна лодка и само след около час се озовахме за малко в ...Рая. Не че съм бил там и на дали скоро бих отишъл, но ако съществува подобно място сигурно би изглеждало като един от десетките острови пръснати из целият Карибски басейн наоколо. Нашият се казваше Коколисо и на дали беше по-голям от 2 футболни игрища взети заедно. Все съм си мислел, че картичките от тези тропични острови са минали през ръцете на майстори на Фотошопа които са изкормили сатурацията и на последните ярки тонове на дъгата, но тук дори и с телефон на дали човек би направил лоша снимка. Тюркоазено синята вода, цветните рибки из кораловите рифове, палмите и хамаците пръснати около басейна те карат да се ощипеш до посиняване няколко пъти преди да разбереш, че наистина такива места съществуват. За миг треторазрядната Колумбия се превръща в първокласен курорт и набързо забравяш за мизерията от гетата. За пръв път в живота си сложих плавници и шнорхел и след като установих, че за да не се нагълта солена вода трябва да се диша само през устата, се насладих доволно на многоцветното разнообразие на кораловия риф.




Картагена беше и най-западната точка от пътуването ни. На следващата сутрин автобусът пое на изток връщайки ни обратно в района на Санта Марта. Определено за тези две седмици си наваксах пътуванията с автобус за последните близо 10 години в които съм извън България. Тук почти всеки ден по няколко часа се търкаляхме по седалките на не крайно „луксозния” автобус. Най-големият му проблем бе липсата на клапи на духалките от климатика, които бълваха студен въздух право в лицата. Пластмасовите бутилки от Кока-Кола обаче се оказаха доста практични в решаване на проблема. Поредната спирка от скоростната ни обиколка на карибско крайбрежие бе Парка Тайрона. Преходът от планината към морето изразен в десетки хиляди акъра вечно зелени тропически гори бе заклеймен во веки веков като национален парк с цел запазване на историческото и природно богатство на този район. Издръжката на парка явно идваше до голяма степен от входната такса (естествено приятно завишена за всички чужденци), както и от няколкото импровизирани къмпинга, които предлагаха по някоя зелена полянка под палмовите дървета за опъване на палатки, хамаци, както и някое друго бунгало с малко по-цивилизовани условия за по-претенциозните. С цел да запазят парка максимално незамърсен и натурален местните бяха наложили забрана за внасяне на найлонови торбички. Найлоновата торбичка обаче е един от най-важните атрибути на туриста, в нея влиза всичко и храна, и дрехи, и обувки, и мръсни чорапи. Успяхме да ги убедим поне да запазим поне пълните торби с храна (някак не исках всичките плодове които бяхме взели с Илиян да се омесят с дрехи и обективи).


Автобусът ни остави и ни пое друг по-малък и доста по-неудобен. Това само за малко, от там следваше уж час и нещо ходене до нашият къмпинг. Алтернативата беше да се наеме кон. След планинските целодневни преходи с тежка раница над 4000 метра, не върви да се оплаквам от час два разходка из джунглата, но се оказа, че тези малко повече от два часа ходене бяха най-неприятните от цялото пътуване. Проблемът дойде от сандалите които носех с мен през цялото време, но обух за първи път. Още от самото начало започнаха да престъргват кожата на краката ми, които след час започнаха да кървят и всяка стъпка си беше чист мазохизъм. Пътеката стига бързо до брега, а залеза ни хвана някъде по-средата. Беше топло и „приятно”, като изключим разранените ми крайници. За моя изненада през целия път срещнахме доста хора. Повечето бяха млади (предполагам студенти), малко или много хипари, явно мястото си имаше такава популярност. Нашият къмпинг се оказа цяло селище. Според Камила предишните N-1 пъти там е имало не повече от 20-на души. Сега бяха поне 300. Едвам си намерих празен хамак, другите бяха пристигнали преди нас. Мястото определено бе интересно и предразполага към няколко дневен престой, особено ако не ти пука много за лукса и удобствата. Тук всички бяха дошли за духовно просветление, вдъхновено от магическият плаж, високите палми, топлият климат или просто от пушенето на трева. А ние тъкмо се сляхме с цялата тази хармонична еуфория и пак трябваше да изчезваме. Карлос още сутринта се метна на един кон със все куфарите и изчезна да гони самолет за Канада (не с коня разбира се), а аз изхвърлих с кеф сандалите и се дотътрих до автобуса по джапанки, което пак бе болезнено, но в по-нормални граници.





Разделихме се с Илиян и още няколко души, които заминаха за Санта Марта, а ние продължихме на изток и вечерта пристигнахме в Риохача, последният голям колумбийски град по крайбрежието на път за Венецуела, която е на не повече от 100-на километра. Бащата на Камила живее тук и държи някакво барче, точно срещу хотела в който се настанихме. Корените му са от Ливан. В началото на миналия век голямо количество емигранти от Ливан, Сирия, Палестина, Йордания са избягали от Османското робство и са намерили тук своя нов дом. Споменавайки „хотел” не мога да се сдържа да не направя малко лирическо отклонение по темата – Хотели в Колумбия.

1. Топла вода – В Колумбия това е вода която е различна от замръзналата. Всеки хотел УЖ предлагаше топла вода, но тя бе до толкова топла, колкото да я изтърпиш. Първо място спечели хотелчето в Ел Кокуй, където душа представляваше пвц тръба излизаща от стената в чиито край бе закрепено някакво бойлерче, и като за бонус печелиш и задачката да намериш формулата при каква сила на водата, тя би била достатъчно топла, че да не замръзнеш, като единствен Илиян успя да разреши загадката а аз се изкъпах с какво имаше, но след 3 дни в планината всяка вода ни се струваше топла.
2. Интернет - Имаше го на повечето места, предимно във фоайетата на хотелите, добирането до паролата си беше голяма главоблъсканица, тук спечели хотела в Баранкия, където имаше два рутера на първия и петия етажи, но с различни пароли.
3. Архитектура – за външният изглед няма да коментирам, вътрешното оформление на места ме изуми тотално. Хотелчето в Екокуй поведе в резултата, след като видях как 3 легла могат да се поместят в рамките на 9-10 квадратни метра и стигането до най-отдалеченото от вратата ставаше с разместване на целия багаж. После дойде хотела в Риохача, тук за да стигнеш до втория етаж, се качваш първо на първия по стълбище по което ако носиш по-голям куфар трябва да се движиш настрани, после минаваш през целия първи етаж, за да стигнеш до стълбището за втория. Добре, че нямаше трети, че съвсем щяхме да се загубим. Леглата в стаите също бяха разположени с идеята, че трябва да си експерт в лабиринтите (топлата вода няма да я споменавам отново).

Обратно в Риохача. Градът е известен с добива на перли, сравнително стратегически пристанищен град, а района е дом и на хиляди местни индианци, населявали тази земи стотици години преди европейските заселници. Културата на тези племена е интересна. Базирана е на матриархалната система и жената е най-важна в семейството, въпреки че мъжете често имат повече от една жена и това е приемливо и нормално. На другият ден посетихме индианска ферма където живота за последните няколко десетилетия със сигурност не се е променил много. Нагостиха ни с местни ястия и напитки, лицата ни бяха разкрасени в колоритни гримове и станахме свидетели на традиционни танци изпълнени от няколко поколения индианци пресъздаващи отношенията между мъжа и жената. По-куражлиите от групата дори бяха пременени в индиански одежди и пресъздадоха не крайно лош кавър на танците. Местните индианци са известни с ръчно изработени чанти, колани, огърлици и всякакви сувенири. Почти е сигурно, че купувайки нещо от тях няма да намериш лепенка „произведено в Китай” и че тези пари отиват изцяло за поддържане на културата и бита им, и най-вече за усилията вложени в изработката.







Повечето от нас бяха в Колумбия близо две семици, по-голямата част от групата беше тръгнала от Кали още когато аз и Илиян търсехме апартамента на Мариа Луиза в Богота. Наближаваше нежеланият от никого край на това интересно пътуване. За мен не съвсем. Оставаха ми 3 дни и последната дестинация – Букараманга, където трябваше да гостувам на Нестор, бившият ми пенсиониран шеф.

Букараманга е на почти половината път между Санта Марта и Богота. Реших да хвана за последен път автобус до там, а след това имах вече резервиран полет за столицата. Хващането на автобуса бе пак забавен кадър от пътуването. С много помощ от лелите и братовчедите, както и на самата на Камила още в Риохача установихме, че е най-добре да се хване автобус от Санта Марта, където така или иначе щяхме да пристигнем вечерта. С пристигането на автогарата се оказа, че има автобус който тръгва след 10 минути, а следващия е чак след 3 часа. Реших да хвана първия, което ми остави 9 минути да си намеря всичкия багаж и да си кажа чао със около 20 души. Добре, че Камила и един французин ми помогнаха с билета и багажа, даже ми взеха и нещо за хапване. Автобуса обаче беше Мерцедеса на всичките автобуси с които бях се предвижвал до сега. Седалките бяха удобни и широки с достатъчно място дори да се излегнеш. До мен нямаше никой, което си беше даже бонус. Появи се обаче шофьора или помощникът му и взе да снима всички с видео камера. Така и не разбрах за какво беше тази мярка за сигурност, сякаш возят затворници и гледат някой да не избяга по път. Очакваше се да пристигнем в Букараманга в 5:30-6:00 сутринта, а Нестор дори не знаеше кога и с какво ще пътувам, а за сметка на това аз не знаех адреса му. Нещата се наредиха някак след като накарах Камила да му се обади и после да ми изпрати е-майл с адреса, който успях някак да отворя през Киндъла си през нощта. Пътуването бе сравнително спокойно без хилядите спирания, които правихме при другите пътувания в планината. Спах през повечето време. Рано сутринта пристигнахме в Букараманга. Нестор го нямаше на автогарата и реших да хвана такси до тях. Заварих го почти по пижама.

Букараманга е петия по големина град в Колумбия, с население повече от един милион души. Разположен е в платото на Кордилера Ориента, един от трите големи масива на Колумбийските Анди. На юг от града се простира впечатляващия Каньон на реката Чичамоча успоредно на който се вие главният път в посока към Богота. Пътят е еднолентов, а завоите и камионите хиляди. Потеглихме с Нестор точно по него на юг към градчето Сан Хил. Известно е като столицата на екстремните спортове в Колумбия, предлагащо прекрасни условия, за планинско колоездене, рафтинг и дори парапланеризъм, все достатъчно апетитни за мен неща.
Не трябваше много да умувам в какво да се забъркам, защото след като видяхме малък микробус с парапланери изрисувани по него на един паркинг, 15 минути по-късно заедно с трима колумбийски пилота и двама немци пъплехме по някакъв баир към поляната за излитане. Вятъра бе доста силен и условията за излитане не много добри. Немците се захванаха да пият бира, а аз нервно чаках да литнем, най-вече заради Нестор, който бе дошъл по разбития път с Пежото си и искаше да тръгваме по-скоро. В крайна сметка късмет извадих само аз (немците така и не стигнаха от бирата до баира). Ще си призная честно не бях впечатлен, може би защото след парапланинга в Непал с гледките към Хималаите надали нещо би могло да ме разтърси адски много. Второ поляната за излитане и кацане бе една и съща и общо взето висяхме във въздуха, което дори не бе точно така, защото вятъра бе ужасно силен и през цялото време се въртяхме. Трето стана ми ужасно лошо на стомаха. Кацнахме след повече от половин час горе, а трябваше да е само 15 минути. Долу ни посрещнаха и двама полицаи с бири в ръце, като явно ми се радваха на куража да литнем в този вятър.



Вечерта отидохме във вилата на Нестор. Тук определено видях другия край на колана на социалното разделение в страната. Едно от платата над града приютява стотици вилни квартали с нови, просторни къщи с големи дворове. Е не всичко изглеждаше като хълмовете на Бевърли Хилс, но бе в сериозен контраст със останалото, което бях видял до сега. Нестор довършваше постройката със джакузито, като след няколко седмици очакваше доста гости за 70-годишнината си. Брат му има къща съвсем на близо. Нестор прекарва половината от седмицата си в къщата, другата а половина в града. Ех има човека времето и средствата да се наслаждава на този живот, завиждам малко и искам да мога и аз така, но доста преди да стана на 70. Вечерта играем на карти със семейството на брат му и съседите, ядем вкусни плодове откъснати от градината. Превалява дъжд. На другия ден отиваме до местния пазар, поглеждаме каньона от горе, пътя от предишния ден се вие като змия по зелените баири. Остава малко време и за Парка Чичамонга от където тръгва дълъг кабинков лифт свързващ двата края на каньона.



Последна вечер. На следващия ден ме чакат три полета до Лос Анджелис. Оставам с прекрасни впечатления от тази интересна страна. Дано скоро пак ме поканят на сватба ...някъде...далеч...