петък, февруари 20, 2015

ЗА ЕДНИ 450 ГРАМА - поща по аржентински


Идва момент след осем и половина месеца на път, когато установяваш, че раницата ти е пълна с неща, с които за следващия етап от пътуването няма нужда да правиш екстра мускули или да си докараш някое гръбначно схващане. Палатка, планински обувки, почти ненужна вече книга за трекинг из Патагония, чифт водонепромукаеми зимни панталони. Отправяйки се на север към тропичните зони на Аржентина, Парагвай, Уругвай и Бразилия умничката ми глава реши да влезе в "малък" разход и да изпрати малкък колет в къщи (в случая при сестра ми в Сан Франциско). Речено сторено.....но....първо ме чакаше среща с....

8:05 сутринта. Централна поща Мендоса, Аржентина.

Станал съм рано със смелата идея да съм от първите опълченци в пощата. Всичко е пакетирано в грижливо подбрана кутия, добита от близкия Супермаркет. Тежи малко повече от очакваното, но хей..по-тежко тук, по-леко на гърба! Главният пощенски офис е само на пряка от хостела, денят е слънчев и все още свеж. Една усмивка се е изписала на лицето ми и една мисъл блуждае в главицата ми: "До осем и половина съм готов! А после цял град има за разглеждане". Усмивката ми леко се изпарява с достигане на главния портал на учреждението, където вече се е заформила хубава, дълга опашка (а уж не ставали рано аржентинците). След уточняващ въпрос към последната чакаща девойка, усмивката ми леко се възвръща. Опашката е за друго! Промъквам се съвсем като връзкар и си вземам билетче с номер 40 за друга по-малка група чакащи. Последният щастливец (може бе от предишния ден) е бил 34-ти, което вдъхва нова надежда, като на Ботев четник, за бърз успех. Изпитателно оглеждам наличния персонал зад гишетата и сътворявам психо профили, кой ще ми свърши най-бързо работата без да се обяснявам много. И точно съм стигнал до дебел, разгърден чичо с привидно сериозно лице, който се опитвам да изключа от списъка с възможности, получавам точно от него поглед и махане с ръка, тип "Айде идвай" . Въздишка, прекръстване и смело пристъпвам към гишето.

"Кажи"- въздиша дебеланкото.

"Ами казвам..Ето тук едно пакетче за Америка да пратя ...ако може" (Отваряйки скоба за последния месец из Аржентина си поприпомних до болка познатата система на услугите от родния край, където се въоръжаваш с търпение и гледаш да се усмихваш повече на сърдития чиновник, че иначе....).

"През митниците минахте ли?" - гласът му не е все пак като да иска да ме убие.

"Ами не съм...ама да ми кажете колко ще струва поне?", питам.

"Системата (софтуера) не работи, не мога да ви кажа" (това обясни до някъде празните гишета). Аз обаче си имам още въпросчета изнененади.

"Поне да ми кажете колко тежи?".

Изпъшка, изсумтя, взе пакета и чевръсто го метна на кантара. "Пет кила и четеристотин и педесет грама!"

"Ама приблизително колко ще струва?" знам си аз.

"Момче, не работи системата, не мога да ти кажа. Сега отиваш да си купиш амбалажна хартия и тиксо за пакетиране, после минаваш през митниците и след това пак тук".

Усетих онова чувство с което си отишъл за чуждестранна виза и ти казват, че всичко ти е наред, ама паспорта ти е невалиден. Поемам петте кила и половина и се засилвам зад ъгъла в близката книжарница, чието работно време започва след 10-на минути. Вземам си и амбалажната хартия, и голямата ролка тиксо и се връщам бодро и смело в митническото гише, което пак за късмет не е на другия край на града, а в същата пощенска сграда. Чакащите десетина души ме въоръжават с още търпение, но момъкът на гишето ме привиква.

"Кажете!"

"Аз тук такова, пакет, пет кила и четеристотин и педесет за Америка, и тиксо си имам и хартия за обвивка, кафява даже (щото нямаха на снежни човеци и елхички)!"

"За Америка....ето тук попълваш тези форми, в два екзмпляра и като си готов ела". Затрупва се пакета с форми и формулярчета (всичко в два екземпляра). Поемам нова глъдка спокойствие, издишвам едно "Омммммм. Споко Владо колко са тук едни формулярчета ей сега ще ги оправиш...Омммммм". Заемам и химикал и индиго ми дават, едно такова...дето вече почти никой не ползва.... Взимам позиция на съседната маса и започвам.. ИМЕ...АДРЕС.....ама какъв адрес, аз съм турист.... Питам пак...адрес трябва..."В Хостел съм", казвам. "Него пиши". Ами като не го знам.

Поемат ръцете ми отново петте кила и четеристотин и педесет грама, ролката амбалажна хартия, тиксото и дузината хартийки за попълване, едно ново "Оммммм" и хайде в хостела (добре че е на близо). А там спокойно, широко.."Оммммм". Взимам адреси, телефои, данъчни номера, ЕГНТ-а. Подкарвам едни статистики, по колко, от какво, стойност, тегло. Запасявам се с информация всякаква , която може да поиска гражданина митничар или пощаджия, попълвам всичко в два екземпляра, напръсквам го с розово масло (излъгах ама ми се искаше) и хайде пак в митницата.

"Ето казвам, пет кила и половина пакет, хартия, тиксо, седемте формуляра, жива вода, люспа от русалка, четина от еднорог, черната кутия на изчезналия преди година малайзийски полет 370, златното руно....Ако може да изпратим пакечето...?!?"Оммммммммм.

Подписи и печати се разиграват по всички хартии със сериозен замах. Грейвам аз викам си,..."Айде стана...само час и половина съм загубил!"

"Ето ви номерче. Седнете и чакайте"....

"Ама".....гледам ония дузината от преди, са си все още там и разкрил съдбата си за следващия час сядам смирено..."Оммммммм"

"Деведесет и шест" подава се друга физиономия от съседната врата. Погледжам леко унило моят номер "Следващия съм!" Нямам време даже да се нарадвам и вече крача в нова стая с 2-3 бюра с разхвърляни по тях съдържания на нечия контрабанда.

"Какво ще пращаш?" пита небрежно заинтересованото официално лице.

"Палатка, обувки, панталони, блузи, книга!". Гласът ми е явно спокоен и чиновника поглежда съвсем бегло вече отворената кутия.

"Запечатвай и като си готов ме викни", рече и се захвана със следващия контрабандист на чорапи и джапанки. Редя всичко на ново, една симфония приятна от шум на тиксо и хратия са обзели стаята, ама аз пакетирам всичко, като за сватбен подарък. Получавам си половината форми и няколко допълнителни печата към колекцията и придружавам митничаря до пощенското гише, да е сигуран че няма да добавя някоя бутилка аржентински Малбек към вече запечатания пакет.

"Системта не работи!" усмихва се пак дебеланкото."Седни и чакай"...Омммммм Аааааааааа Неееееее ПАК ЛИИИИИИ! По дяволите и система....(мисля си аз със спокойно лице съвсем неизразяващо изчерпаното ми търпение).

"Ще се върна след половин час" казвам. "Ама остави ми тиксото, че да залепя последния формуляр", се изисква от мен в замяна на нищо. Оставям го и се връщам в хостела поне багажа да си оправя и да освободя официалано стаята.

Часът е 10:00. Багажът е готов и складиран в хостела. Отварям за кой ли път вратата на главната поща, поемам за кой ли път дълбоко въздух "Оммммммм" и пристъпвам за кой ли път в чакалнята, която вече мразя! Съвсем не ми пука и се редя директно при дебеланкото. Ама други двама екземпляри са заседнали там. Рагърденият пощаджия се опитва все пак да помогне...ама тия двамата изглежда не бързат. Идва момента на истината..., сам съм пред гишето, системата работи, кашонът е облепен със всичко възможно за облепяне... чевръстите пръсти на дебеланкото тропат по клавиатурата и след секунда и гласецът му изригва "Ами 1600 песос, за пет кила ще бъде само 800". КАКВО! "Ами", казвам "аз нали за това ви питах колко ще струва ...преди 2 часа, ...преди да....ох и сега какво?". Тропат пак пръстите по клавишите на системата, поти се нашия герой ама това е....системата е жива и не прощава...за едни 450 грама...цената двойна...в друга категория е попаднало грижливо облепеното ми колетче".
"Ами момче извади нещо!" достига до гениално разрешение на всички проблеми чичото. "Да извадя ама нали сме го запечатали, като за против ядрена еплозия!"....

"Ще го сложим в наша кутия ще ти струва 1000, ама трябва да е под 5 кила". Заключението бе логично и болезнено. Естествено че за половин кило няма да плащам двойно, а и за запазване на старата кутип нова амбалажна хартия трябва да тичам да купувам. Омммммм

Тичаме двамата с пощаджията обратно в митницата. Влизаме с връзкарско почукване на вратата. Получавам нова кутия с една идея по-малка от моята. За разнообразие попълвам и още три форми с познатата вече информация. "За съдържание пиши само дрехи"...Колко лесно било. Що не започнахме преди два часа и половина точно от там....(мисля пак аз не гласно).

Трикотажна блуза с дълъг ръкав и великата почти не нужна книга изпадат геройски от пътния лист и се примиряват със съдбата си за още два месеца присъствие в раницата ми. Другото засича кантара на 4 кила и 890 грама. С малко усилия новата синя кутия е затворила вездесъщите ми пет кила, получила си е няколко нови лепенки против отваряне и е достигнала отново гишето от където всичко започна преди 3 часа.

Стискам палци, зъби, химикали, хвърлям боб и леща да не умре системата отново. Пощенския официален служител вече е дооблепил кашона за тежко и далечно презокеанско пътуване, взел ми е паричките и като за последно тракат клавишите. "Номер на паспорт и име?". Надявам се че това ще са последните въпроси..."Ами пред вас са написани на всичките 10-на формуляра". Явно гласът ми е позгубил вече спокойствие, а и на дебеланкото му е писнало от мен. "Ами системата не ми дава да фактурирам". Да ви я натокавам системата (май мислите ми скоро ще придобият гласова форма и лошо тогава).

Втори, трети, четвърти опит. Научи ми даже името на изуст. Вика помощ, хвърчат идеи. Сериозен момък с лице на по-висше стоящ решава проблема, както му се полага....

"Това ли е ?"питам и съм готов за още битки, обиколки на гишета, преписване на поспортните ми данни, опаковане на коледни подаръци....

"Ами това е!" ... чувам вече почти неочаквания отговор.

Напускам учреждението само с тиксото (което трябваше да си поискам обратно) и с бележка с номер ...след три часа.....и малко тичане...за едни 450 грама....

1 коментар:

Alist Partners каза...

Pretty good post. I just stumbled upon your blog and wanted to say that I have really enjoyed reading your blog posts. Any way I’ll be subscribing to your feed and I hope you post again soon. melange grey