петък, февруари 20, 2015

ЗА ЕДНИ 450 ГРАМА - поща по аржентински


Идва момент след осем и половина месеца на път, когато установяваш, че раницата ти е пълна с неща, с които за следващия етап от пътуването няма нужда да правиш екстра мускули или да си докараш някое гръбначно схващане. Палатка, планински обувки, почти ненужна вече книга за трекинг из Патагония, чифт водонепромукаеми зимни панталони. Отправяйки се на север към тропичните зони на Аржентина, Парагвай, Уругвай и Бразилия умничката ми глава реши да влезе в "малък" разход и да изпрати малкък колет в къщи (в случая при сестра ми в Сан Франциско). Речено сторено.....но....първо ме чакаше среща с....

8:05 сутринта. Централна поща Мендоса, Аржентина.

Станал съм рано със смелата идея да съм от първите опълченци в пощата. Всичко е пакетирано в грижливо подбрана кутия, добита от близкия Супермаркет. Тежи малко повече от очакваното, но хей..по-тежко тук, по-леко на гърба! Главният пощенски офис е само на пряка от хостела, денят е слънчев и все още свеж. Една усмивка се е изписала на лицето ми и една мисъл блуждае в главицата ми: "До осем и половина съм готов! А после цял град има за разглеждане". Усмивката ми леко се изпарява с достигане на главния портал на учреждението, където вече се е заформила хубава, дълга опашка (а уж не ставали рано аржентинците). След уточняващ въпрос към последната чакаща девойка, усмивката ми леко се възвръща. Опашката е за друго! Промъквам се съвсем като връзкар и си вземам билетче с номер 40 за друга по-малка група чакащи. Последният щастливец (може бе от предишния ден) е бил 34-ти, което вдъхва нова надежда, като на Ботев четник, за бърз успех. Изпитателно оглеждам наличния персонал зад гишетата и сътворявам психо профили, кой ще ми свърши най-бързо работата без да се обяснявам много. И точно съм стигнал до дебел, разгърден чичо с привидно сериозно лице, който се опитвам да изключа от списъка с възможности, получавам точно от него поглед и махане с ръка, тип "Айде идвай" . Въздишка, прекръстване и смело пристъпвам към гишето.

"Кажи"- въздиша дебеланкото.

"Ами казвам..Ето тук едно пакетче за Америка да пратя ...ако може" (Отваряйки скоба за последния месец из Аржентина си поприпомних до болка познатата система на услугите от родния край, където се въоръжаваш с търпение и гледаш да се усмихваш повече на сърдития чиновник, че иначе....).

"През митниците минахте ли?" - гласът му не е все пак като да иска да ме убие.

"Ами не съм...ама да ми кажете колко ще струва поне?", питам.

"Системата (софтуера) не работи, не мога да ви кажа" (това обясни до някъде празните гишета). Аз обаче си имам още въпросчета изнененади.

"Поне да ми кажете колко тежи?".

Изпъшка, изсумтя, взе пакета и чевръсто го метна на кантара. "Пет кила и четеристотин и педесет грама!"

"Ама приблизително колко ще струва?" знам си аз.

"Момче, не работи системата, не мога да ти кажа. Сега отиваш да си купиш амбалажна хартия и тиксо за пакетиране, после минаваш през митниците и след това пак тук".

Усетих онова чувство с което си отишъл за чуждестранна виза и ти казват, че всичко ти е наред, ама паспорта ти е невалиден. Поемам петте кила и половина и се засилвам зад ъгъла в близката книжарница, чието работно време започва след 10-на минути. Вземам си и амбалажната хартия, и голямата ролка тиксо и се връщам бодро и смело в митническото гише, което пак за късмет не е на другия край на града, а в същата пощенска сграда. Чакащите десетина души ме въоръжават с още търпение, но момъкът на гишето ме привиква.

"Кажете!"

"Аз тук такова, пакет, пет кила и четеристотин и педесет за Америка, и тиксо си имам и хартия за обвивка, кафява даже (щото нямаха на снежни човеци и елхички)!"

"За Америка....ето тук попълваш тези форми, в два екзмпляра и като си готов ела". Затрупва се пакета с форми и формулярчета (всичко в два екземпляра). Поемам нова глъдка спокойствие, издишвам едно "Омммммм. Споко Владо колко са тук едни формулярчета ей сега ще ги оправиш...Омммммм". Заемам и химикал и индиго ми дават, едно такова...дето вече почти никой не ползва.... Взимам позиция на съседната маса и започвам.. ИМЕ...АДРЕС.....ама какъв адрес, аз съм турист.... Питам пак...адрес трябва..."В Хостел съм", казвам. "Него пиши". Ами като не го знам.

Поемат ръцете ми отново петте кила и четеристотин и педесет грама, ролката амбалажна хартия, тиксото и дузината хартийки за попълване, едно ново "Оммммм" и хайде в хостела (добре че е на близо). А там спокойно, широко.."Оммммм". Взимам адреси, телефои, данъчни номера, ЕГНТ-а. Подкарвам едни статистики, по колко, от какво, стойност, тегло. Запасявам се с информация всякаква , която може да поиска гражданина митничар или пощаджия, попълвам всичко в два екземпляра, напръсквам го с розово масло (излъгах ама ми се искаше) и хайде пак в митницата.

"Ето казвам, пет кила и половина пакет, хартия, тиксо, седемте формуляра, жива вода, люспа от русалка, четина от еднорог, черната кутия на изчезналия преди година малайзийски полет 370, златното руно....Ако може да изпратим пакечето...?!?"Оммммммммм.

Подписи и печати се разиграват по всички хартии със сериозен замах. Грейвам аз викам си,..."Айде стана...само час и половина съм загубил!"

"Ето ви номерче. Седнете и чакайте"....

"Ама".....гледам ония дузината от преди, са си все още там и разкрил съдбата си за следващия час сядам смирено..."Оммммммм"

"Деведесет и шест" подава се друга физиономия от съседната врата. Погледжам леко унило моят номер "Следващия съм!" Нямам време даже да се нарадвам и вече крача в нова стая с 2-3 бюра с разхвърляни по тях съдържания на нечия контрабанда.

"Какво ще пращаш?" пита небрежно заинтересованото официално лице.

"Палатка, обувки, панталони, блузи, книга!". Гласът ми е явно спокоен и чиновника поглежда съвсем бегло вече отворената кутия.

"Запечатвай и като си готов ме викни", рече и се захвана със следващия контрабандист на чорапи и джапанки. Редя всичко на ново, една симфония приятна от шум на тиксо и хратия са обзели стаята, ама аз пакетирам всичко, като за сватбен подарък. Получавам си половината форми и няколко допълнителни печата към колекцията и придружавам митничаря до пощенското гише, да е сигуран че няма да добавя някоя бутилка аржентински Малбек към вече запечатания пакет.

"Системта не работи!" усмихва се пак дебеланкото."Седни и чакай"...Омммммм Аааааааааа Неееееее ПАК ЛИИИИИИ! По дяволите и система....(мисля си аз със спокойно лице съвсем неизразяващо изчерпаното ми търпение).

"Ще се върна след половин час" казвам. "Ама остави ми тиксото, че да залепя последния формуляр", се изисква от мен в замяна на нищо. Оставям го и се връщам в хостела поне багажа да си оправя и да освободя официалано стаята.

Часът е 10:00. Багажът е готов и складиран в хостела. Отварям за кой ли път вратата на главната поща, поемам за кой ли път дълбоко въздух "Оммммммм" и пристъпвам за кой ли път в чакалнята, която вече мразя! Съвсем не ми пука и се редя директно при дебеланкото. Ама други двама екземпляри са заседнали там. Рагърденият пощаджия се опитва все пак да помогне...ама тия двамата изглежда не бързат. Идва момента на истината..., сам съм пред гишето, системата работи, кашонът е облепен със всичко възможно за облепяне... чевръстите пръсти на дебеланкото тропат по клавиатурата и след секунда и гласецът му изригва "Ами 1600 песос, за пет кила ще бъде само 800". КАКВО! "Ами", казвам "аз нали за това ви питах колко ще струва ...преди 2 часа, ...преди да....ох и сега какво?". Тропат пак пръстите по клавишите на системата, поти се нашия герой ама това е....системата е жива и не прощава...за едни 450 грама...цената двойна...в друга категория е попаднало грижливо облепеното ми колетче".
"Ами момче извади нещо!" достига до гениално разрешение на всички проблеми чичото. "Да извадя ама нали сме го запечатали, като за против ядрена еплозия!"....

"Ще го сложим в наша кутия ще ти струва 1000, ама трябва да е под 5 кила". Заключението бе логично и болезнено. Естествено че за половин кило няма да плащам двойно, а и за запазване на старата кутип нова амбалажна хартия трябва да тичам да купувам. Омммммм

Тичаме двамата с пощаджията обратно в митницата. Влизаме с връзкарско почукване на вратата. Получавам нова кутия с една идея по-малка от моята. За разнообразие попълвам и още три форми с познатата вече информация. "За съдържание пиши само дрехи"...Колко лесно било. Що не започнахме преди два часа и половина точно от там....(мисля пак аз не гласно).

Трикотажна блуза с дълъг ръкав и великата почти не нужна книга изпадат геройски от пътния лист и се примиряват със съдбата си за още два месеца присъствие в раницата ми. Другото засича кантара на 4 кила и 890 грама. С малко усилия новата синя кутия е затворила вездесъщите ми пет кила, получила си е няколко нови лепенки против отваряне и е достигнала отново гишето от където всичко започна преди 3 часа.

Стискам палци, зъби, химикали, хвърлям боб и леща да не умре системата отново. Пощенския официален служител вече е дооблепил кашона за тежко и далечно презокеанско пътуване, взел ми е паричките и като за последно тракат клавишите. "Номер на паспорт и име?". Надявам се че това ще са последните въпроси..."Ами пред вас са написани на всичките 10-на формуляра". Явно гласът ми е позгубил вече спокойствие, а и на дебеланкото му е писнало от мен. "Ами системата не ми дава да фактурирам". Да ви я натокавам системата (май мислите ми скоро ще придобият гласова форма и лошо тогава).

Втори, трети, четвърти опит. Научи ми даже името на изуст. Вика помощ, хвърчат идеи. Сериозен момък с лице на по-висше стоящ решава проблема, както му се полага....

"Това ли е ?"питам и съм готов за още битки, обиколки на гишета, преписване на поспортните ми данни, опаковане на коледни подаръци....

"Ами това е!" ... чувам вече почти неочаквания отговор.

Напускам учреждението само с тиксото (което трябваше да си поискам обратно) и с бележка с номер ...след три часа.....и малко тичане...за едни 450 грама....

вторник, февруари 03, 2015

АНТАРКТИКА - Седмият континент

Когато дните започнат да накъсяват, цветни умрели листа и кестени да покриват мокрите паважи, а северняка да ги одухва с бръснещ порив, отлитащите птици на юг пораждат известна доза завист и невинно желание да ги последваш. По това време на годината, в изпадащото в зимен сън северно полукълбо, словосъчетанието "южни страни" звучи и подкупващо, и мамещо, дори някак обнадеждаващо, че след няколко месеца сезоните отново ще се завъртят и ще донесат мечтаните топли дни. Още древните гърци се страхували дори да достигнат екватора, приписвайки на ширините му нечовешко високи температури и заплахата от безмилостни човекоядци. Днес обаче южната посока, в полукълбото под екватора, има различно звучене и създава за изследователите и обитателите му картини, които наподобяват повече Сибир от колкото Хаваи.

Остров Огнена земя, очертаващ Магелановия проток на дъното на Южноамериканския континент, само до преди век е бил считан за края на света. Край, чието достигане е било неизбежен елемент във връзката между западните брегове на Америките с Атлантика. Всичко това се променя с раждането на Панамския канал, но съвсем не изтрива желанието на мореплаватели мечтатели за достигане на дъното на планетата. Дръзки експедиции добавяли с всеки нов опит към картата на познатия ни свят парчета земя, нови очертания на острови и сковани в лед земи. Останалото е история, една безмилостна борба с природата и волята на десетките си изследователи, за достигане на последната граница - южния полюс и домът му Антарктика.


5-ти Декември, 2014 - Ушуая, Аржентина

"Сега традицията повелява да сложите кърфица върху картата..... ама знаете ли че има и друга българка". Гласът на Сара е приятно шумен, като на типична американка със самочувствие и лека кресливост. Картата е обсипана с карфици набодени върху държавите, чиито щастливи граждани имат късмета да стигнат този сезон до белия континент. Двамата с Илиян откриваме една вече забодена точно върху София. Картата е леко объркваща. Антарктика съвсем символично е разположена на върха й. "Значи сме трима българи?" - питам изненадващо. "Да. Казва се Елена, ще се запознаете довечера".

Вечерта е последна на сушата. Шумния ирландски бар е събрал още по-шумната си тълпа, в която сме сместили и ние. С Елена се запознаваме още на входа. Тя е и щастлива и леко разочарована, че няма да е единствената и (както споделя по-късно) първа българка на 7-мия континент. Останалото опознаване остава за кораба.


6-ти Декември

Никулден е. Някак иронично сме на най-южното американско пристанище. Аржентина е по-съблазнителна с месните си деликатеси, но и рибния асортимент особено в Ушуая не е за подценяване. Споделяме последен обяд с Иво и Лина, с които сме прекарали последните 10-на дни из Патагония. Разделяме се със снимка на един от многото паметници в града, красноречиво крещящи - "Малвините са наши!", "Ушуая - столица на Малвините!". Историята на островите оставяме на капризите на времето и ранния следобед крачим по една от многото стръмни улици на града към пристана. Асфалтът под обувките ни е последния, който ще усетят за следващите 10-на дни. Все още не можем да осъзнаем на къде отиваме. Автобус, кораб, после вода, вода, вода...... Автобусът ни спира пред акостиралия Sea Spirit (Морски Дух) - домът за следващите ни морски дни. Червендалестото, усмихнато лице на Шели се подава и изригва с едно "Hello!" Главното действащо лице в организацията на всичко е новозенландка с достатъчно смешен акцент и пълна торба с шеги към австралийците, които съвсем не липсват.

Ушуая - почти края на света

Морският Дух на пристана

Само до преди малко повече от седмица не бях се качвал никога на круизен кораб, а сега вече пристъпвах със самочувствие, след четеридневното слизане към южните ширини на континента на борда на Navimag. Sea Spirit обаче те вкарва в друга реалност. Четирите му звезди хотелски комфорт, съвсем не пасват на условията от последните ми 6 месеца пътуване, но като ти дават ...вземай е рекъл народа! Всичко естествено си има и цена, и то не малка. Няма да се впускам в статистически и счетоводни данни и сметки, но достигането на седмия континент е всичко друго, но не и евтино. Ще поздравя само кредитните карти, които дават глътка въздух за година без лихви и ще се върна обратно на кораба. Стаята ни е за трима и багажът чака разхвърлян по пода. Още на рецепцията зървам името на третия ни съквартирант - Владимир Риголети. Голямата чанта с обективи и скъпия Канон подсказват, че е от нашия отбор на снимко-любителите. Половин час по късно го зървам объркан по коридора. "Владимир", казвам достатъчно за да го стресна. "Владислав съм аз". Комуникацията на английски обаче умира още с раждането си. Оказва се, че сме си приютили единствения пътник на кораба не говорещ никакъв английски. Владимир е италианец, живеещ и работещ в Бразилия, бивш архитект, сега фотограф. Ние на испанско-английски, той на италиано-португалски, някак я подкарваме, но няма да е лесно.

Корабът вдига котва почти по часовник. Посока изток през канала Бийгъл към неспокойните води на прохода Дрейк. На кораба цари оживление. Дванадесетте члена на главния екип имат задача да вкарат всички в рутината на корабния живот. Получаваме торба с инструкции за новия ни дом, повечето от тях отегчителни, но задължителни за подобно пътуване. Екипират ни и с жълти парки (дебели двойни якета) и чифт ботуши - все необходимости за антарктическите ширини. Корабът е сравнително малък в таблицата от събратя кръстосващи откритите океански води. Капацитетът му е 114 пътница и още 100-на души персонал. Предимството на малкия му размер му позволява по-лесно доближаване до сушата и по лесна дебаркация (разтоварване в морски условия). Етажността му изразена в декове е малка. Четири са тези до които почти имаме достъп. Четвърти предлага пълна обикола на корабното му тяло, а девет обиколки правят една миля, както се шегува Шели за всички търсещи малко повече място за движение. Малък спортен салон е другата възможност на раздвижване, а другите удобства са кафе-бар (с доста пространство у богата библиотека), конферентна зала за презентации и брифинги, както и почти луксозния ресторант, където вкусотиите на един от няколкото главни готвачи докарва до преместване на колана с няколко дупки в края на пътуването.


Каналът Бийгъл е сравнително спокоен. Притиснат е между Огнена Земя и по-малкия й брат чилийския остров Наварино. Корабът превзема първите мили спокойно без почти никакво поклащане. Все още сме в южните ширини където дори и за кратко в късните часове небето потъмнява. Луната изниква цяла и червена зад хоризонта, а корабът спира. Приближава ни катер от Пуерто Уилямс - най-големия и може би единствен град на остров Наварино. Всички са по палубите. Вън все още е сравнително топло (над нулата). Плъзва мълва, за някои изненада, за други не, първото ни слизане на суша може би ще е на най-южната официална точка от Южноамериканския континент - Нос Хорн и то съвсем скоро. В Пуерто Уилямс чилийските власти ни дават достъп. Мълвата е почти потвърдена от Шели на брифинга преди вечеря. Друга неочаквана изненада е присъствието на човек тясно и малко косвено свързан с историята на Антарктика - Фалкън Скот - единствения внук на известния британски изследовател Робърт Скот, вторият стъпил на южния полюс. За три поколения светът и семейния бизнес са се сменили и Фалкън днес е (както бе любезно представен) строител на къщи и до някъде артист. Името явно създава достатъчен респект и прави добра реклама за да бъде включен в корабния екип.

Първата нощ е приятна. Гласът на Шели прозвучава към седем сутринта. Акустирали сме пред най-южния остров на Южна Америка - Нос Хорн. Вятърът е стихнал за да ни позволи слизане на сушата, но облаците са надвиснали близо до влажните й брегове. Превземаме няколкото стотин метра в един от Зодиаците, малки гумени лодки за достигане на брега от кораба. Получаваме почти три часа за отъпкване на една от няколкото пътеки свързващи импровизирания кей с официалния фар и наполовина счупения знак отбелязващи географското място. Действителния най-южен фар се вижда в далечината, но е недостъпен от към сушата (или поне за туристи като нас). Чилийски служител грижовно разказва за историята на фара и раздава печати за спомен. Аз като по-специален си получавам своя в двата си паспорта. Появяват се и двойка кондори изненадващи дори и най-смелите птице-очаквания.

Нос Хорн


ПРОХОДЪТ ДРЕЙК

В сред мореплавателите всява и ужас и респект. Едни от най-неспокойните океански води на планетата са притиснати между тектоничните плочи на южноамериканския континент, Антарктика и така наречената плоча Скошиа(Scotia plate). Ежедневието му е един неспирен порив на сякаш гонещи се от запад на изток вълни, понякога порастващи до невъзможност. Всеки бе чувал за него и го очаква по своему. Илиян (като един ученик моряк), си мечтае за вълни десетки метри над палубата, други като мен се молят да пожали стомасите ни и сме заредени с половината Менделеева таблица. Едни нямаше да усетят нищо, други нямаше два дни да излязат от каютите си. Навлизаме в обятията му точно по обед. Гравитацията на кораба е вече контролирана от дългите странични вълни и местонахождението на всички малки предмети става непредвидимо и неконтролируемо. Съдържанието на стомахът ми също се синхронизира с океанското вълнение и почти не допуска нищо да бъде добавено към него. По всички коридори се появяват торбички за....сещате се. Магическо хапче и след два часа дрямка съм като чисто нов. Какво ли не правят фармацевтите с телата ни да ги заблудят понякога! Усвоявам няколко танцови стъпки и се чувствам сякаш съм роден в огромна неспирна люлка. Два са дните за танци по коридорите и пресичане на безкрайния хоризонт на юг. Липсата на суша обаче съвсем не значи хибернация на живота на кораба. В няколко часовите времеви пространства между вкусната храна, за обогатяване на знанията ни по орнитология(наука за птиците), гласиология, морска биология, история и всичко свързано с предстоящата ни дестинация се грижи чевръстия екип. Представителите му са весели, закачливи, остроумни и внимателни. Все хубави качества да получиш една от най-хубавите професии на света. Арсеналът е все от англо-говорящи държави - Нова Зеландия, Ирландия, Канада, САЩ, Южна Африка. Някои са с дълги морски мили зад гърба си, други съвсем новобранци. Джим орнитологът е най-зает. Разбитите вълни зад кораба издигат към повърхността планктон който привлича богат птице-свят. Не чакаме дълго да зърнем (и то съвсем от близо) кралят на морските птици - Блуждаещия или още наречен Кралски Албатрос със своите над 3 метра размах на крилете. Местата за надникване на кораба съвсем не са малко. Мостика привлича любопитството на всеки, който някога се е питал как и кой управлява тези огромни (в случая не чак толкова) морски чудовища. Там обаче се подвизават само някой друг рулеви или помощник капитан. За два дни никой не бе видял най-главния, с най-голямото "К" - Капитанът, Оказа се руснак. Олег. На сушата си имал 23 котки. На третата вечер се представя на официалния коктейл в бара. Официален бе за тези понесли половин куфар с рокли, ризи, вратовръзки. Не че не можеш да си изпиеш мартинито без да си скочил във вечерния си тоалет. Оглеждайки се установявам, че повечето май сме на този принцип. Мартинито е добро, но не и английския на капитана. Алкохолът на кораба не е безумно скъп, но е безплатен само за тези платили пълната цена за круиза (60% над това, с което ние извадихме късмет). Запаси всеки си носеше, но в тези вълни....

С адаша (Риголети) е забавно. Клатим взаимно глави, когато някой обяснява нещо на другия, при все че половината ни е непознато. Проблемът ми е да разбера на италиански или на португалски ми говори. Меси ги постоянно. Чудя му се изобщо как разбира всички съобщения по интракома. Май за всичко следва тълпата. За храната е лесно. Манжаре, манжаре.... Кофти е някак като липсва комуникацията. Понякога ей така искаш да споделиш нещо, спонтанно и не се получава. Големите маси в ресторанта предлагат най-лесно опознаване с другите. Разнообразието е интересно, от почти всеки континент се намират представители. Австралийците печелят по брой, но 3-ма българи си е направо рекорд! Най-младият пътник е англичанчето Бен следвано от брат му Фин на 9 и 12 години. Уж под 13 не ги пускат, ама като си платиш... И парките им са големи. Смешни са двамата. Запознахме се с цялото семейство на двамата учители още на път за Ушуая. Стивън, бащата, разказваше как прекарал цял ден на телефона с кредитната си карта за да им обяснява защо му трябват на веднъж хиляди паундове. За който е гледал британския сериал "Little Britain"....едно..."Computer said Noooooo". Най-възрастните са сигурно около 80-те. Няколко женици едвам се движат в тези почти ритмични надигания на левия....после на десния борд.

ЮЖНИТЕ ШЕТЛЪНДСКИ ОСТРОВИ (SOUTH SHETLAND ISLANDS )

Ако някой махне всичкия лед от замръзналия най-южен континент ще останат многобройни острови. Най-близката до който и да е бил друг континент (в случая Южна Америка) антарктическа земя обаче са Южни Шетлъндски острови (достатъчно смешно произнесени с новозеландския акцент на Шели - Саут ШИтлъндс айлъндс). После идва и Антарктическия полуостров. Островите приютяват, освен очаквания лед и животински свят, също и десетки изследователски станции на една от тридесетте страни добили привилегията да бъдат част от научно изследователската дейност на континента. Антарктика е с текущ статут на ничия територия предназначена за мирни и научни изследвания, и също така свободна от военно присъствие територия. През 1959 година 12 държави подписват така наречения Антарктически Договор днес признат от близо 50 страни, 29 от които имат право на глас, всред които и България. Апетитите към континента, минералните му ресурси и богат морски свят са се зародили още с появяването му на картата на света. Няколко държави, между които и Чили, и Аржентина, все още официално (вътрешно държавно) си приписват големи парчета от ледената торта с връх на южния полюс, затворени между меридиани с различна ширина, дори презастъпващи се. Останалият цивилизован свят обаче е стиснал ръце и е избрал науката и стопанисването пред егоизма и опостушаването. Историята е оставила и своите отпечатъци от недалечното минало, когато успелите да достигнат тези най-южни ширини са намалили броя на китовете с пъти и са оставили своите неизлечими човешки стъпки по бреговете. За тези дочули и новината от последните 17 години България е получила къс от този леден рай за свои научни изследвания. Базата "Кирил и Методий", стопанисвана от БАН е разположена на западния Бряг на остров Ливингстън - един от най големите Южни Шетлъндски острови разположен в южната част на архипелага.

8-ми Декември, ЗЕМЯ НА ХОРИЗОНТА

По родния край се вихри празник. Студентите сигурно са вече на трета бутилка, пета каса, десета салата, шеснайсто хоро (или чалга). Студентския празник го празнувах 8 години подред (почти официално), но ще си остане дата със спомени и много причини за наздравици. В бедните студентски години на дали някога съм си позволявал дори да мисля, че някой ден на тази дата ще се случи нещо по-вълнуващо от това Азис или Дони да пеят в ресторанта ти.
В кораба е топло и уютно, цари тишина. Тези, които не са прекарали половината нощ в банята или не са изпаднали от леглата си, са нейде из страната на сънищата. Часът е малко след три и половина сутринта. Събудените ми очи попиват светлина от вън. На вън нещо е различно. Корабът не се поклаща. Сещам се изведнъж думите на Шели от предната вечер "Ако сте будни към 3 ще я видите". Скачам на вън. Пусто е.....и различно....и красиво. Изписва се на лицето ми онази усмивка, с която като дете посрещах през прозореца първия зимен сняг. Водата е спокойна и тъмна. Хоризонта вече не е пуст и далечен. Снежни късове земя са заели периферията му - Дами и господа - 7-мия континент - Антарктика! Думите трудно описват мислите и вълнението. Дали съм първия зърнал красотата наоколо!? Няма с кой да споделя радостта. Зървам след миг жълто яке (всички парки бяха такива). "Бях първи!" казвам. "Не, не си!" успокоява ме спокоен женски глас. Преди час беше пълно като минавахме през прохода Нелсон. Това не ме натъжава, а напротив. Оставащите три часа сън са по-блаженни и по-спокойни.

"Чин страпс и Адели, готови за слизане!" разпознаваме отново гласа на Шели. Чин страпс и Адели са видове пингвини, но и имена на една от четирите групи в които сме разделени за дебаркиране. Нашата група е Генту. Морският Дух е спуснал котва в малък залив на малъкия остров Halfmoon Island (Полумесечния остров). Островът е затворен в по-голям залив на самия остров Ливингстън. "Ще видим ли българската база?" питам. "Не, от другата страна на острова е. А българите ги возихме миналата година", пояснява Джим. Няколкото стотин метра до сушата са превзети на ново със зодияка. Преди да положим първи стъпки Шели пояснява за сетен път "Движете се само по определените маршрути, давайте път на пингвините, не ги пипайте, и.....Добре Дошли на Антарктика!" Въпреки че слизаме на остров все пак сме тук на континента! Фалкън Скот поема спасителните жилетки. Не устоявам на вълнението и запечатвам първата снимка точно с него. И ето ги навсякъде около нас, малките Чинстрапс, първате ни среща и с пингвини.


ПИНГВИНИТЕ

Чинстрапс буквално преведено от английски означава "Каишки на брадичката". Приличат на английски офицери, от онези вардещи Бъкингамския дворец в Лондон. Високи са не повече от 40 сантиметра. Вървят смешно с разперени криле, които изглеждат повече като ръце. Имат и дълги опашки. Пингвините са птици, които не могат да летят. За сметка на това са едни от най-добрите плувци. Формата на тялото им е почти с перфектна хидродинамика и веднъж влезли във водата са почти неуловими. Биват близо 17 вида, но само 4 гнездят на антарктическия континент. Най големите са Кралския и Императоркия които не очакваме да видим. Колониите на Кралския са предимно по островите Южна Джорджа (South Georgia), а императора (главния герой от филма "Маршът на Пингвините") се среща в района на самия Южен полюс и размножителния му период е през антарктическата зима. Повечето други групи използват дългите по сухи и по-топли летни дни за умножаване на поколението си. По тези ширини, Чинстрапс, Генту и Адели излизат от океанските води в края на Октомври по ниските брегове открити от отдръпналите се вече ледове, търсещи суха твърда земя за изграждане на гнезда. Често се връщат година след година на едно и също място, много често със същия партньор, но изневярата не им е непозната. Малко по-късно, в началото на антарктическото лято, всяка двойка си има средно по 2 яйца, които с взаимни семейни усилия биват топлени и пазени през инкубационния период, който трае средно 40-50 дни Попадаме всред малките си нови приятели в средата на Декември, когато яйцата са вече реалност. Гнездата са изградени от малки камъчета, които свободния от гнездене партньор носи от някъде или просто краде от съседа. Съседските отношения се обтягат често. Мястото е ограничено и гнездата по някога са на по-малко от пингвин разстояние. Животът в колонията е динамичен, шумен и с не много приятно ухание. Партньора на пост не може да си позволи да напусне гнездото и някои натурални "големи нужди" се извършват с леко надигане на дупето и окъпване на съседа (който вероятно ти е свил някой друг камък). Свободния партньор от своя страна ходи до водата (по една така наречените пингвински магистрали) за баня и храна. Весела е гледката да съзерцаваш омърляните и одрискани (с извинение) малки пингвини отиващи към брега и връщайки се чисти и бели като нови към колонията. По някога гнездата са няколко стотин метра от брега и магистралата е доста натоварена.

Усещането от първите стъпки на Халфмун Бей, всред пингвини, един тюлен и много лед е едно от нещата които само сетивата могат да усетят. Чувстваш се като в предаване на Нейшънъл Джиографик, но не зад, а пред камерата. Има и малка аржентинска изоставена база до която се приближаваме със снегоходки. Времето е достатъчно да седнеш за миг, да оставиш камерата и просто да съзерцаваш спокойствието и нереалния пейзаж. Не ти се вярва, но знаеш "По дяволите, това наистина е Антарктика!".







Обядът на кораба е по-вкусен от всякога особено ако си вземеш тлъст бургер на 5-ти дек с гледка към красотата наоколо. Корабът леко разбива спокойните води и се отправя на юг към друг залив на Deception Island- Китовата станция (The Whalers Bay). Заливът е едно от онези места запазило отпечатъци от времето на бума на китово масло, което е струвало много повече от живота на най-големия морски бозайник. Няколко полу-запазени постройки, хамбар, остатъци от летище, както и десетки китови кости са разпръснати из сравнително широкия залив. Пингвините са малко сякаш странейки от мястото засвидетелствало края на толкова много морски живот. От водата се носи пара. Тъжна е красотата около нас.






ЛЕДЕНИЯТ КОНТИНЕНТ

Името на континента е родено като противовес на северната си сестра - (Анти) Арктика. (странно как 90% от континентите започват с буквата "А"). Статутът му на международен парк и опитите за запазването му като такъв определено го правят уникален. Антарктика обаче не е типичната туристическа дестинация. До тук не можеш просто да си вземеш автобус или влак, дори и полетите са адски ограничени и още по-адски скъпи. Няма градове, пътища, магистрали във вида им от цивилизования свят. Инфраструктурата е ограничена само до необходимото за оцеляване на временно пребиваващите тук. Ако не извадиш късмет да бъдеш поканен в някоя изследователска експедиция или не получиш работа (даже доброволна) дори и като мияч на чинии на някоя от десетките бази, стискаш зъби и плащаш (пенсионните си спестявания) на една от няколкото фирми имащи официален лиценз за достигане на най-южните земни ширини с един от многото си кораби. Най-икономичния туристически вариант включва и време и късмет да хванеш добра оферта в последния момент, директно пристигайки в Ушуая. Варианти с полет и плаване също съществуват, но някак се губи част от преживяването, а и цената не е по-различна. Фирмите от своя страна си разпределят места за дебаркация, дати, маршрути. Круизния бизнес се е зародил през 70-те години на миналия век и до днес стотици хиляди са имали щастието да стигнат до него - 7-мия континент. Да си намериш работа на кораб също би било интересно, но ако оправяш стаи или сервираш в ресторанта първо ще имаш конкуренция от поне още 1000 филипинеца, а и шанса да стъпиш на континента (или дори само на някой остров) си остава почти нулев. Да не говорим, че почивни дни няма! Корабите се завръщат сутрин и вечерта са вече натоварени с нови мечтатели (туристи). Персоналът по долните декове, който се грижи за кораба, дори не се показва на вън. Екипът от водачи е с най-хубавия пай от занаята, но съвсем не без цена. Ако не се казваш поне Фалкълн Скот ти трябва сериозно резюме и научни познания свързани с тематиката на пътуването, добри препопръки, весел и забавен характер и много, много късмет! Дейвид например (американец от Колорадо) е бил строителен работник, после брокер на Уолстрийт, след това дълги години шофьор на камион Драгоман (не нашенския град, а един от онези огромни камиони с които можеш полу-туристически да пресечеш континенти), и сега е намерил малък оазис за авантюристичния си нрав. Но го заслужава.

Антарктика е огромна. Повечето круизни кораби едвам докосват така наречения полуостров в ширините над 65 южни градуса. Дори и по-скъпо платените кораби биха добавили няколко спирки повече (обикновенно горепоменатия остров Южна Джорджиа) и евентуално поне южния полярен кръг. Почти цялата континентална територия е скована в лед, на места с дебелина над 4 км във вътрешността. Американците са се оказали най-тарикати да сложат база и на самия Южен Полюс. Ако имаш американско гражданство и те наемат на работа на базата или на някоя от другите три, може и да го достигнеш със самолет. Геройствата от преди по-малко от 100 години за подвизи с кучешки впрягове, шейни и себеотрицание днес са само легенди подбуждащи адреналина на най-заклетите авантюристи, които освен наднормена доза лудост имат нужда и от сериозно спонсорство.

ОСТРОВИ, ЗАЛИВИ, ЛЕДНИЦИ

За следващите 5 дни ще опитваме слизане от кораба по 2 пъти на ден. Обещават ни различни места с различни късчета от ледената красота. "Вие се грижите за времето, ние за останалото" остроумничи на ново Шели. Започваме с хубав ден, но следващата сутрин идва сняг, малко неочакван, особено за пингвините. Запазването на гнездата им сухи е важно за оцеляване на яйцата, а снегът съвсем не помага. При нас проблема с топлината опира до дебелите парки, гумени ботуши и поне чифт водо-непромокаеми панталони. Сутринта спираме на Микелсен Харбър. Облаците са надвиснали сиви и мрачни над тъмните океански води. Тук се срещаме за пръв път с Генту, по-големите братовчеди на Чин страпс. Главите им са изцяло черни а клюновете червени. Окраската им е малко по-различна, но ежедневието е същото. Сякаш почти не ни забелязват. Сигурно ни мислят за големи жълти братя. Любопитството им понякога ги приближава до нас но предпазливо. Забелязват се и счупени черупки. Опасностите за бъдещото неродено още поколение са много. И климата, и птиците дебнещи за родителска небрежност, и късмета по някога. Често от две яйца оцелява само едно, но и дори и двете да имат късмет обикновено по-голямото и по-силно бебе има по-голям шанс за живот.





Следобедът е още по-сив и снежен. Акостирали сме в Сиера Кове (Cierva Cove). Различни по размер ледени блокове ограждат кораба. Почти всички сме натоварени по лодките, които като малки ледоразбивачи поемат из студения воден свят около нас. Близо сме до брега, но не го достигаме. Мъглата от време на време открива огромни ледници вливащи се в океана, като безкрайни ледени реки. Огромни части от телата им откъснати плават около нас. Странните им форми пречупват малкото идваща светлина и създават несъществуващи нюанси на синьото. Видимата част на тези айсберги е нищожна спрямо това което се крие под повърхността. Хващаме си и огромен леден кристал, безупречно прозрачен и идеален за стотина уискита в бара. Океанският лед (от солена вода) е безцветен и скучен. Най-малките блокове, казват са най-коварни, но най-големите са впечатляващи! Не влизат даже в обективите на десетките щракащи фото камери. Следващата сутрин е отново само за плаване и е отново влажна и мъглява. Намираме се във Фоин Харбър (Foyn Harbour). Ледените острови и цветовете им са още по-впечатляващи. С изчезването на снега намираме полу-потопения кораб Guvernoren, един от многото използвани за директна обработка на уловените китове, и останал тук завинаги.








СВАТБА

Достигаме и до бреговете на Ентъпрайс Айлънд (Enterprise Island). Денят е по-специален. Няколко вечери подред филипинския ресторантски състав пееше песни за рождениците (които съвсем не бяха малко). Този следобед обаче щеше да се случи нещо нетипично - истинска сватба! Всички ще да станем свидетели на канадката и англичанина Меган и Браян, които бяха избрали, най-романтично студения пейзаж за този специален момент, стотина съвсем непознати пътници и хиляди пингвини за свидели. И времето се усмихва и създава перфектен сватбен фон. Младоженците пристигат със зодиак издокарани със сватбени одежди. Бялата рокля се слива с бялата красота наоколо. На дали Меган си е мечтала като малка да каже голямото "ДА" всред ледове и стотици пингвини. С Браян се запознали на един от тези камиони Драгоман, където той работил като шофьор заедно с Дейвид. Марла е главното водещо сватбено лице (с нея се оказа че сме родени на една дата), а Дейвид е ухилен до уши. Няколко са и двойките на кораба които скоро са разменили халки в обет за вечна любов и са включили Антарктика, като част от сватбеното си пътешествие. Особено активни (и леко дразнещи) са двойка азиатци, които на всяко слизане сменят тоалети поне по три пъти за "фото сесия", която бе изпълнявана доста непрофесионално (поне по моето скромно мнение) от девойка пътуваща с тях. Пингвинските им шапки са май най-интересни.



КЪМПИНГ

"Ако ще ходим до Антарктика, правим и къмпинг!". Това бяха думите на Илиян когато сътворявахме мечтаното пътуване. Всеки кораб предлага няколко извънредни услуги. За нашия бяха отредени само две - къмпинг и каяци. Цените и за двете са близки до закупуването на цялата включена екипировка, но както наблягат рекламите - това се прави веднъж в живота! Каякарите са във вода с греблата почти винаги когато останалите навещаваме пингвините, като се включват към нас към края. Къмпингуването обаче е планувано за една единствена вечер с две възможни места само в зависимост от времето. Видеото от евакуацията на къмпингуващите от предишната смяна в 3 посред нощ ни го спестяват за по-късно, но слухът е че денят на Ентърпрайс Айлънд и случилата се сватба ще бъде вероятно и за разпъване на палатки на белия континент. Местата са само 30, а записалите се 29. Още две, три дузини желаещи се бият за последното място и влизат в шегите на водачите - "Луди сте! Да си плащате за да мръзнете!" След издирване на подходящо място сме се завърнали отново на Ентърпрайс Айлънд и няколко лодки ни оставят на същото място където Браян и Меган се обвързаха в свещен брачен съюз. Часът е към 10 вечерта, а навън е светло. Небето е събрало куп обагрени облаци, вятърът е утихнал, само пингвините наоколо създават шумотевица, а и на миризма го докарват. Повечето сме екипирани с биви сакове (bivy sack) - водо-непромокаеми сакове, в които се пъхаш директно със спалния чувал. Ако ще се пробва нещо ново, защо пък не на Антарктика. Всеки си създава подходящо гнездо прикрито от вятъра. Проектите и изпълненията са от гениални до отчайващи. Моята дупка дори не влиза и във вторите, но върши работа. Към полунощ всеки се е свил всред няколко слоя топло и се наслаждава по своему на момента. При мен сънят идва час след полу нощ. Тъмнината не се появява нито за миг през цялата нощ, а звездите се крият зад просветленото небе, което към 1 през нощта загубва красивите залезни цветове. Към 6:30 ни прибират тъкмо на време за закуска.





СТЪПКИ НА КОНТИНЕНТА

Всяка ново обявена предстояща дестинация съдържа леко разочароващо името Остров. Питаме тайно "Ами континента?. Нали заради него сме тук?" Стръмните му брегове са трудно достъпни и почти невъзможни на повечето си места за дебаркация. След нощта всред ледове и пингвини идва и най-очаквания момент - стъпваме на континента. Дестинацията - Денко Харбър. Сякаш всичко се повтаряше от начало. И очакването, и адреналина, и тръпката. На сушата ни чака и знаме за снимка (тривиално, но печелившо). И за времето се бяхме погрижили с достатъчно светлина и синьо небе за хубави снимки. Джей (един от по-лудите австралийски бекпекъри) се бе подготвил за момента с пингвински костюм. Азиатците не пропуснаха естествено и тук след-сватбена фото сесия. Правим и запомнящи се български снимки с Елена и Илиян. Достигаме и върха на хълм с гледка за завиждане. Вече всеки може да зачеркне континента в листа си. Done!





ПОРТ ЛОКРОЙ

Какво по-хубаво да изненадаш някой близък, където и да било по света, с картичка изпратена от най-южния пощенски офис на света - британската антарктическа станция Порт Локрой. Казват му още пингвинската поща. Намира се почти на 65-тия южен паралел на остров не по-голям от размерите на футболно игрище. Няколкото малки постройки са били британска база до преди петдесетина години. Сега всичко е превърнато в малък музей и магазин, както и напълно функциониращите пощенски услуги, като част от възобновената пред последните две десетилетия историческа база. Марка за картичка струва един долар до всяка точка на света, толкова струва и една от пощенските картички, които можеш да си купиш на място. Не липсват и сувенири и дори дрехи с типичните антарктически цветове. Пътят на всяко едно от стотиците писма поемащи от тук минава през някой от туристическите крузове, достига до остров Кинг Джордж и от там прелита целия Атлантик чак до Англия, от където бива разпределено до дестинацията си. Леко са прецакани тези които пращат към Южноамериканския континент, но средно обещават 6 седмици за доставка. Животът за работещите тук 4-5 души (предимно доброволци) е твърде нестандартен. Както звучала рекламата за една от предлаганите позиции "Ще имате гледки към едни от най-впечатляващите планини и пейзажи в света, до които никога няма да можете да стигнете.!" Малкото място и многото пингвини на острова определено създават леко чувство на островна треска, но за сметка на това преминаващите кораби предлагат често покани за вечеря, което (както се изрази най-младата доброволка) за тях е направо приключение. Споделяме вечерната масата с нея и с Фалкън Скот. Научаваме, че и комбинацията от 4 жени и един мъж за този сезон също създава допълнителни стресове, но въпреки всичко работа като тази си остава мечта.




Порт Локрой е и най-южната точка която ще достигнем. На другия ден поемаме спокойно на север. Денят е последен в континентлни води. Въпреки всичко ентусиазмът и духът на кораба не са паднали. Стъпваме на поредния остров в най-топлия и слънчев ден до сега - Остров Данко (Danko Island). Знаем, че часовете ни на континента са преброени и използваме всяка минута за попиване на това, което ще остане в спомените и снимките за дълго време. Трудно е да повярваш че си тук и че скоро всичко наоколо ще бъде само миг от миналото ти.

ПОЛЯРНОТО КЪПАНЕ

Никога не събрах сила да скоча по Йорданов ден в ледените води на някоя река, язовир, море или най-близката локва, до която живее свещеника, получил привилегията да хвърли кръста според традициите. Спах всред пингвини, защо пък да не се изкъпя и в ледените води на Антарктика! На това мнение са и над половината пътуващи, а така наречения Полар Плъндж (полярно къпане) е едно от най-очакваните събития за пътуването. Обедните часове в последния ден са повече от подходящи - слънце, спокойна вода и липса на вятър. Наредили са се и 9 годишния Бен (както и цялото му семейство), и петдесетина други смелчаци, дори господин на почти 60 години. Оказвам се в челната десетка. Редицата се раздвижва и от долния дек започват да се показват мокрите ухилени физиономии на първите усетили и студ и блаженство. Всеки използва гравитацията за контакта с водата по собствен начин. Плющи плътта, дочуват се подканвания и аплодисменти, следват мощни ревове от студ и радост. Май съм единствен с опит за почти успешно задно салто. На пети дек чака бълбукащо джакузи, а около него се е развихрило барбекю, заслужени след банята. Водата е огледало за всичките околни ледени планини, които след ден ще изчезнат от погледа на повечето от нас може би завинаги. Следобедът е и леко тъжен и много красив. Водата е в стряскащо спокойствие сякаш да ни напомни, какво ни чака след няколко часа. Изпращат ни десетки китове, танцуващи около кораба. Тези с дългите обективи запечатват най-добре дъгите на гръбнаците и опашките на тези грациозни царе на океана. Небето е накъдрено от облаци, времето не бърза. Ние не бързаме. Трудно се изоставя този странен свят.





ЗАВРЪЩАНЕТО

Хоризонтът отново е пуст, океанът неспокоен, а небето сиво. Отварянето на всяка снимка носи лека носталгия, а танцът на кораба навява добри или лоши (стомашни) спомени от преди по-малко от седмица. Морският Дух разцепва Дрейк отново, този път на север. Вълните с по-малко злоба бият по левия борд и отново ресторанта е на половина празен. Корабът обаче съвсем не е заспал. Торбата с ангажиращи вниманието идеи на екипа е бездънна! Викторини, търг (на какви ли не ценни и безценни артикули, между които и огромната карта с целия ни изминат маршрут, продадена за около 500 долара), състезание между двата пола (спечелено от по-нежния), нов капитански коктейл, който се превръща в луд купон, като за последно, с навлизането в по-спокойните води на Протока Бийгъл. Корабът е по-спокоен, но барът подскача до късно в ритъм 7.9 по Рихтер. Малко след полунощ и алкохолът е изчезнал от десетките търкалящи се наоколо легално купени и нелегално внесени бутилки. На вън е различно. Тъмнина е покрила отново небето. И звездите са тук, и луната...

За последен път се будим с гласа на Шели." Добро утро. Наближаваме пристана в Ушуая. Очаквайте инструкции за напускане на кораба. Тези които имат полети преди......." и така на татък. Коридорът е пълен с багаж. Напускаме каютите, а зад нас остават, за дълго заети клетки с мозъчна и виртуална памет, която трудно ще бъде изтрита, нови приятели, нови дупки в коланите, нови парки (вече в по-тъмно жълто) и 10 дена които ти се струват като месечно бягство от цивилния живот. Надяваме се, че прегръдките и сбогуванията няма да са последни. Скоро подметките ни усещат асфалта, мирисът на коли, шума на живота, който съвсем не ни е липсвал.

А тя си остава там на юг. Все още скована в лед, всред дълги нощи и безкрайни дни. Завита в своя студен шал, откъсната от нас човеците за добро или не. Последната обетована земя - седмия континент - Антарктика.