tag:blogger.com,1999:blog-23727991158493046612024-03-13T10:37:12.339-07:00S K R E J IПътувам значи съществувамSKREJIhttp://www.blogger.com/profile/14796178761515258762noreply@blogger.comBlogger42125tag:blogger.com,1999:blog-2372799115849304661.post-8895674803456442122016-03-22T10:59:00.000-07:002017-11-03T07:34:41.984-07:00ПЕРУ - От СеверЗа реклама на Перу през последните години на почти всички сувенири и рекламни брошури, нечий дизайнерски нюх е завъртял "П"-то („Р“ – латин.) като огромна спирала взаимствано почти сигурно от маймунската опашка на една от най-символичните фигури от линиите на Наска. Преди 2 години си бях обещал, че ще се завърна в голямата държава и заради Наска, и заради езерото Титикака, и заради пиското и севичето. Списъкът тогава бе твърде дълъг, а десетте дни ваканция твърде малко за всички насъбрани идеи. Хубаво е да спазваш обещанията си (най-вече към самия себе си), а някои места го заслужават.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://2.bp.blogspot.com/-6B6MW79VRUY/VvF9Bc98WbI/AAAAAAAAYBk/Da3w5Z-kMO4CwZqOv08snpI-Sy0ZbYKfA/s1600/Peru-Tourism-logo-Redbg-1024x768.png" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://2.bp.blogspot.com/-6B6MW79VRUY/VvF9Bc98WbI/AAAAAAAAYBk/Da3w5Z-kMO4CwZqOv08snpI-Sy0ZbYKfA/s320/Peru-Tourism-logo-Redbg-1024x768.png" /></a></div><br />
Дестинации превзети с автобус за повече от 8 часа си заслужават мъките на нощния транспорт. Пестиш и време и пари (освен ако пейзажа не изисква дневна светлина и седалка до прозореца). В Лоха (Еквадор) се натоварих на първия от многото предстоящи нощни автобуси. Луксът и пространството определено не бяха от водещите му качества, но за 8 часа с пресичане на граница трябваше да се преживее. Последната еквадорска автогара ме хвърли в меко казано комична ситуация. Почти всички автогари събират полагаемата си такса отделно от закупения билет. В случая трябваше да обеднея с цели 10 цента! Моята обаче непреценена предвидливост ме бе оставила без никакви дребни монети дори и банкноти, тъй като през деня бях разчел да се отърва от всичко дрънкащо из джоба ми. Все пак проблема се реши някак, а джобът се напълни наново с метал. Набръчканият терен на южен Еквадор усукваше пътя през десетки хълмове и стотици завои, а съня си остана мечта чак до границата. Към четири сутринта се разтоварихме пред малка барака в началото на моста разделящ двете съседни държави, където раздаваха изходните печати. В сънените ми очи изплува рандеву от преди 5 седмици с моста между Еквадор и Колумбия и всичките мъки с двата ми паспорта. Като изключим липсата на отегчен митничар и почти никакви други преминаващи в ранния час, останалото се повтори почти без разлики. Вторият ми неуспешен опит да превключа на туризъм с българско гражданство ме вкара в поредния порив на 10 минутен гняв, а останалите пътници в състояние на леко изпаряващо се търпение, докато аз се опитвах да изляза от магическия паспортен кръг в който се бях затворил. За десерт получих само 60 дни виза (от полагаемите 90). Първите мигове в Перу някак не бяха от най-усмихнатите. Разбунтуваният ми мозък постепенно взе да възвръща логичното мислене кроейки планове за следващата граница, докато най-накрая не издържа на насъбралата се умора и потъна в сън по вече сравнително по-равните пътища на северно Перу. Първите подвижни картини разкриващи се през автобусния прозорец (след като отворих очи) никак не промениха настроението ми. Зеленината от Еквадор се бе трансформирала в полу-пустинен пейзаж - една сива и тъжна комбинация от пясък, полу-завършени кирпичени постройки и сиво, дори кафяво-сиво небе. Целият този мазохизъм за зрението нарасна прогресивно с навлизането на автобуса в Пиура. Рисковано такси с още по рискована смяна на долари (на безумно лош курс) и половин час по-късно получих почти спална седалка (така наречената тук КАМА) в следващия автобус за Чиклайо. Спомените от Куско, Мачу Пикчу и заснежените Анди ми давах малка надежда, че грозотата на всичко наоколо не е преобладаваща в иначе интересната държава. Чиклайо е центъра на областта приютявала някогашната култура Моче. Като изключим няколкото пирамидални комплекса и музея на Лорд Сипан посъбрал изкопаното (изразено в богато накичени мумии и тонове грънци), градът е крайно безинтересен. Разгръщането му е спряло 10-на километра преди океана и заради това географско недоразумение, брегът не страда от презастроеност и пристанищен стоманобетон, а дори предлага не лош плаж в малкото градче Пиментел. Тук срещнах за по питие и Ливи от каучсерфинг, която не можеше да ме приеме, но изрази желание да се видим. Пристигането ми съвпадна и с националния перуански празник, добра причина да загубя половин час зяпайки в ефир стегнатия военен парад, в пълен противовес с хаоса наоколо.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://1.bp.blogspot.com/-L4ZqwCrmHyI/WQDVhRX1OkI/AAAAAAAAep4/63nvgihiUr06FvfXtCe_Z3qZDRdNsNCIQCLcB/s1600/10653811_10152304061377611_1942005869038497482_n.jpg" imageanchor="1" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://1.bp.blogspot.com/-L4ZqwCrmHyI/WQDVhRX1OkI/AAAAAAAAep4/63nvgihiUr06FvfXtCe_Z3qZDRdNsNCIQCLcB/s400/10653811_10152304061377611_1942005869038497482_n.jpg" width="300" height="400" /></a></div>По нежелание останах почти 4 дни заради липса на по-ранен билет за следващата отправна точка Чачапояс. През деня обикалях разкопки, пирамиди и музеи пръснати из лунния пейзаж наоколо, а вечерите разнообразявах с компанията на Ливи. Музеят на Лорд Сипан е определено най-богатия на артифакти и история. Намира се в градчето Ламбайеке на хвърлей на северозапад от Чиклайо. Отскочих и до пирамидите Токуме, от където си тръгнах..... със сълзи... Историята на кратко бе следната. Комплексът е на 2-3 километра извън малкото градче, които се превземат лесно с едно чакащите мото-таксита (някъде по известни като тук-тук). Свършвайки с туристическата си обиколка се натоварих на едно такова. Пристигайки в Токуме видях, че следващото микробусче за Чиклайо почти тръгва, платих на бързо, грабнах раницата и се затичах за да не го изпусна. Десет минути по-късно вече пътувайки усетих някаква странна лекота в раницата ми и минута по-късно с ужас установих липсата на най-важното нещо от целия ми багаж - камерата! Тъжната истина изплува бързо - бе останала в мото таксито! За 4 минути смених и микробуса и посоката на пътуване, но пристигайки в Токуме от тук-тука нямаше и следа. Започнах с някакви 0.02 процента надежда да сканирам пространството около мен за да зърна физиономията на шофьора. Друг от чакащите таксиметраджии се опитваше да помогне и подпитваше "Ама спомняш ли си шофьора, или цвета на мото-таксито:?" "Да казвам слаб, нисък, в трета възраст, а таксито в зелено и жълто (както 80% от хвърчащите наоколо десетки такива)." Следващия въпрос обаче "Ти от къде взе таксито?" сложи в кошницата с надежда още близо 48 % и минута по-късно натоварен на ново мото такси се носех обратно към руините. И тук се появиха сълзите...от щастие... И шофьорът и таксито чакаха пред входа, а камерата, за по сигурно, почиваше в една кофа на задната седалка. Той човечеца се зарадва повече и от мен и дори отказваше малкото парично възнаграждение, което му предложиш за честността и помощта. И тъй в разрив с всички други истории по загубени, откраднати или ограбени камери, телефони, пари и документи по време на път, добавих една история с щастлив край. А понякога сълзите са от радост... Моралната поука – не забравяйте нищо, никъде!<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://1.bp.blogspot.com/-ZB4dyOh0ghs/WQDZfUvLp1I/AAAAAAAAeqE/pomrTvxHjJIAxc3PLORxkrt-DER-ulj6QCLcB/s1600/10520510_10152304051132611_1679863627445688681_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://1.bp.blogspot.com/-ZB4dyOh0ghs/WQDZfUvLp1I/AAAAAAAAeqE/pomrTvxHjJIAxc3PLORxkrt-DER-ulj6QCLcB/s400/10520510_10152304051132611_1679863627445688681_o.jpg" width="480" height="320" /></a></div>Пирамидите на Токуме<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://3.bp.blogspot.com/-wps4OmRpfIg/WQDZmtBWIkI/AAAAAAAAeqI/zuZqhR8rpggWuvPo7hyJKKpYTH5m2UQcwCLcB/s1600/10669141_10152304056377611_6066702754573439589_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://3.bp.blogspot.com/-wps4OmRpfIg/WQDZmtBWIkI/AAAAAAAAeqI/zuZqhR8rpggWuvPo7hyJKKpYTH5m2UQcwCLcB/s400/10669141_10152304056377611_6066702754573439589_o.jpg" width="480" height="320" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://4.bp.blogspot.com/-j4MzFAwjoJ8/WQDZrTtab7I/AAAAAAAAeqM/KjnABSlsAIMy5z9ZAlGGV_bXzL6I_06VgCLcB/s1600/10553719_10152304057952611_3264421788512698997_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://4.bp.blogspot.com/-j4MzFAwjoJ8/WQDZrTtab7I/AAAAAAAAeqM/KjnABSlsAIMy5z9ZAlGGV_bXzL6I_06VgCLcB/s400/10553719_10152304057952611_3264421788512698997_o.jpg" width="480" height="320" /></a></div>Музей - Лорд Сипан - Ламбайейке<br />
<br />
Два дни по-късно с нов нощен автобус се пренесох на изток в района Амазонас или по точно в столицата му Чачапояс. Името на областта не споделя много с поречието на едноименната река за ужас на многото туристи пристигайки тук по сандали и къси гащи. Почти 2400-те метра над морето, на които е разположен Чачапояс, са приятни през тукашна зима, но нощите са хладни, да не кажа студени. Пристигнах рано и без идея къде ще се квартирувам. В 5:30 сутринта не гъмжеше от хора, но от дума на дума с девойката с раница, крачеща до мен, стигнах до хостел Авентура Бакпекърс, за където тя имаше резервация. Така си намерих и подслон и компания за следващата почти седмица изкарана тук. Партньорката ми се казваше Лени и бе германка, която от половин година доброволства в Арекипа в училище за деца със специални грижи. Чачапояс е малогабаритен, от онези градове, които можеш да обиколиш за час два, но с доста повече чар от Чиклайо например. Лени си бе направила домашното и бе нахвърляла списък с идеи и дестинации. Започнахме с каньона Сонче, само на хвърлей от града. Достигането до възвишение с не лоша гледка е лесно и бързо, а фактът че така наречения тук мирадор (mirador исп.) е заел място върху туристическата картата на района, винаги е добра причина да ти вземат входна такса. <br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://2.bp.blogspot.com/-BvCPfmyPQZ8/WQDZxdCuhAI/AAAAAAAAeqQ/k0uMy9PxwpsLC5PLJZaJWOw2PYmQPUJTQCLcB/s1600/905868_10152304065872611_7434091919193203722_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://2.bp.blogspot.com/-BvCPfmyPQZ8/WQDZxdCuhAI/AAAAAAAAeqQ/k0uMy9PxwpsLC5PLJZaJWOw2PYmQPUJTQCLcB/s400/905868_10152304065872611_7434091919193203722_o.jpg" width="480" height="320" /></a></div>Каньонът Сонче<br />
<br />
Културата Чачапоя е била в разцвета си тук далеч преди разгръщането на империята на инките. Името ѝ е с неясен произход, плод на разнородни лингвистични спекулации, с предполагаеми кръстници самите инки. Един от най-важните археологични комплекси, са руините на Келап (Kuelap). Както всеки един град-крепост, сравнително обширния комплекс е заел възвишението на стратегически хълм в близост до поречието на река Уткумабма. Трудното му достигане е развило бизнеса за десетки агенции извозващи всекидневно туристо-потока по дългия тесен черен път. Алтернативно няколко часово качване по доста стръмния източен склон спестява малко бюджет, но не и много време. С Лени се включихме към по-мързеливите, споделяйки компанията на почти три поколения перуанци. Многото завои предизвикаха още в началото бурни стомашни реакции при някои, а темпото на цялата група бе сравнимо с маратон за костенурки. В такива моменти намразваш още повече груповия туризъм, но за съжаление понякога в торбата с възможности няма богат избор. <br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://1.bp.blogspot.com/-K3NxqC6P5u0/WQDZ3RjRmvI/AAAAAAAAeqU/XaFw7Q9fbTY6Lnbomp4T3bQ_lwDX2QaTgCLcB/s1600/10547938_10152304083902611_7958311412308810472_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://1.bp.blogspot.com/-K3NxqC6P5u0/WQDZ3RjRmvI/AAAAAAAAeqU/XaFw7Q9fbTY6Lnbomp4T3bQ_lwDX2QaTgCLcB/s400/10547938_10152304083902611_7958311412308810472_o.jpg" width="480" height="340" /></a></div>Крепостта - Келап<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://2.bp.blogspot.com/-vIIqsVtptTQ/WQDZ_s2zbqI/AAAAAAAAeqY/VnmUNdt-E5sNrwXaX7uXNw7DZZK-MTaVwCLcB/s1600/10658530_10152304081552611_6362541482854780572_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://2.bp.blogspot.com/-vIIqsVtptTQ/WQDZ_s2zbqI/AAAAAAAAeqY/VnmUNdt-E5sNrwXaX7uXNw7DZZK-MTaVwCLcB/s400/10658530_10152304081552611_6362541482854780572_o.jpg" width="480" height="320" /></a></div><br />
Районът приютява и най-високия водопад в Перу и трети в света (според леко непотвърдени източници) - Гокта, със своите заявени ( и също не много потвърдени) 771 м. В хостела добавихме още трима французи към групата и му посветихме цял ден. По-краткият път към водопада тръгва от селцето Сан Пабло. Алтернативно 4 часов преход от другото не далечно селище предлага 3 пътеки към върха, горното стъпало и дъното на водния вертикал. С не малка помощ и от времето целодневния преход бе наситен с разнообразен пейзаж и заслужено възнаграден с прекрасни гледни точки към пропадащите от стотици метри води.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://1.bp.blogspot.com/-bn-sg8uAzdE/WQDbKmt6yDI/AAAAAAAAeqg/fE0GCa0NeXku1bQ4MwwnNERMibF8mxuygCLcB/s1600/10682175_10152304110347611_5769113281957995878_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://1.bp.blogspot.com/-bn-sg8uAzdE/WQDbKmt6yDI/AAAAAAAAeqg/fE0GCa0NeXku1bQ4MwwnNERMibF8mxuygCLcB/s640/10682175_10152304110347611_5769113281957995878_o.jpg" width="480" height="320" /></a></div>Водопадът Гокта<br />
<br />
Картата на района и програмите на туристическите агенции са препълнени с туристически обекти, всеки изискващ поне ден време и голяма доза търпение по разбитите пътища водещи към тях. С Лени избрахме още един организиран мазохизъм към пещерата Киокта (Cueva de Quiocta) и саркофазите на Клавиш. От пещерата не очаквахме нещо много впечатляващо, но няколко черепа и тонове кал създадоха разнообразие . Дървените саркофази на Клавиш бяха нещо по-нестандартно и привлекателно. Шест дървени фигури са разположени в скална кухина в почти недостъпните скали на речния каньон. Снимките са по-добри с дълъг обектив, а туристи почти липсват. <br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://4.bp.blogspot.com/-0qtn8EejRgk/WQDbdw9Y-WI/AAAAAAAAeqk/n4ACgt3EyNoT3PGp5WgXjwkV3ZTU5rgOQCLcB/s1600/10644294_10152304173987611_4081467567632852347_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://4.bp.blogspot.com/-0qtn8EejRgk/WQDbdw9Y-WI/AAAAAAAAeqk/n4ACgt3EyNoT3PGp5WgXjwkV3ZTU5rgOQCLcB/s400/10644294_10152304173987611_4081467567632852347_o.jpg" width="480" height="320" /></a></div>Саркофазите - Клавиш<br />
<br />
Лени потегли ден преди мен, а аз си отделих ден за почивка, който съвсем благополучно се оказа дъждовен. Следващата нощ пропътувах на ново няколко стотин километра, заел първата седалка на двуетажен автобус, наблюдавайки от близо вертикалните скали на речния каньон не без помощта на каскадьорските умения на шофьора. Озовах се отново на сивия и грозен перуански бряг. Трухийо е другия по-голям център на култура Моче и наследницата ѝ Чиму. Комплексът Чан-Чан и още няколко пирамиди (наричани тук Уакас) дават някаква причина за ден два престой. Комбинацията от подслон в крайбрежното градче Хуанчако и хубаво време, могат да сътворят желание и за по-дългосрочно пребиваване, но за два дни и слънцето и желанието ми не дойдоха. Трухийо обаче измества като цяло по грозота дори и Чиклайо. Чан Чан и Уака де ла Луна (пирамидата за Луната) са едни от най-добре запазените свидетелства от древността с богатото си разнообразие от фрески и орнаменти (някои дори разкрасени в цвят) по кирпичените им стени и запълват изцяло листа с любопитни за посещение обекти.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://1.bp.blogspot.com/-8FCxv6tT5EY/WQDbqpjRDSI/AAAAAAAAeqo/4coGChRh2yUW1RVXQjANT8DO6iQA0g2UACLcB/s1600/10379519_10152304193167611_6369948806052498134_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://1.bp.blogspot.com/-8FCxv6tT5EY/WQDbqpjRDSI/AAAAAAAAeqo/4coGChRh2yUW1RVXQjANT8DO6iQA0g2UACLcB/s400/10379519_10152304193167611_6369948806052498134_o.jpg" width="480" height="360" /></a></div>Плажът на Хуанчако<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://4.bp.blogspot.com/-Rw1QfaDUo2w/WQDcNpzWmZI/AAAAAAAAeqw/rlmvGnZkNuw-pFNYHZQnI0mFHFLXze5rgCLcB/s1600/10655329_10152304185777611_2860051538162767025_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://4.bp.blogspot.com/-Rw1QfaDUo2w/WQDcNpzWmZI/AAAAAAAAeqw/rlmvGnZkNuw-pFNYHZQnI0mFHFLXze5rgCLcB/s400/10655329_10152304185777611_2860051538162767025_o.jpg" width="480" height="320" /></a></div>Компексът Чан-Чан<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://4.bp.blogspot.com/-PAfak73hNYw/WQDcVO9YVCI/AAAAAAAAeq0/ndlJ__klsoouIrrj_XgcTQ6iggNStjIRQCLcB/s1600/10633897_10152304298062611_2068842186637535491_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://4.bp.blogspot.com/-PAfak73hNYw/WQDcVO9YVCI/AAAAAAAAeq0/ndlJ__klsoouIrrj_XgcTQ6iggNStjIRQCLcB/s400/10633897_10152304298062611_2068842186637535491_o.jpg" width="480" height="320" /></a></div>Пирамидата на Луната<br />
<br />
Северно Перу е трудна територия за превземане в праволинеен план. Повечето бакпекъри избират тихоокеанското крайбрежие тръгвайки мързеливо от парти града Манкора (конкуренция на еквадорската Монтанита) и след седмица на махмурлук с евтин алкохол се спускат към столицата Лима. Аз започнах с привиден зигзаг от океана към вътрешността и после пак към грозния бряг. Още в Чачапояс се бе родила идеята да стигна и до поречието на истинската Амазонка в най-известния ѝ перуански център - Икитос. Уникалният град насред амазонската джунгла е достъпен от останалия свят единствено чрез самолет или няколко дневен речен преход с лодка от градовете Юримагуас или Пукалпа. Сложната логистика при плавателния вариант ме подтикна да мина на по-мързеливия самолетен и да спестя няколко дни за планините. Резервирах си билет от Лима за края на месеца (беше все още Юли) и от Трухийо поех на югоизток към планинския Рай на Перу – вечно снежната Сиера Бланка и туристическия ѝ център - Уараз. <br />
<br />
<p><b>УАРАЗ (Huaraz)</b>.</p>Наричат го перуанското Шамони, сравнението вероятно породено от планинския облик и кипящата на всякъде френска реч. Приликите обаче с френския курорт свършват до тук. Градчето си има своя малък чар, но не внася огромен контраст с типичния грозноват перуански урбанизъм. Опита за модернизиране на задължителната църква на главния площад е създал някакъв странен хибридно-архитектурен запъртък в стил Сталинов затвор. За нейно щастие задния и план са заели, шест хилядни заснежени зъбери, които успяват да откъснат погледа от вида на безхарактерната й кула. Централната улица е шумна и жива, обсипана с очакваната комерсиализация и непрестанно кръстосващи току-що-тръгващи или току-що-завърнали се планинари с предимно не-перунаско гражданство. Странно нещо е туристическата демография. Докато в по-ниските части палитрата от националности бе повече от богата, тук хора идващи от непланински държави почти липсваха.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://3.bp.blogspot.com/-enfK9ScQQ5w/WQDcdRV9UkI/AAAAAAAAeq4/rZdJNV46myQgCSgTsC9hcTef-N2anWOzQCLcB/s1600/10476538_10152313121127611_6780028288568236958_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://3.bp.blogspot.com/-enfK9ScQQ5w/WQDcdRV9UkI/AAAAAAAAeq4/rZdJNV46myQgCSgTsC9hcTef-N2anWOzQCLcB/s400/10476538_10152313121127611_6780028288568236958_o.jpg" width="480" height="320" /></a></div>Уараз<br />
<br />
Нощно автобусно недоспиване комбинирано с пристигане по тъмно и липса на резервация за подслон, не са от нещата, които човек би си поръчал като за добре дошъл. Тези малки несгоди са по-леки обаче, споделени с някой имащ подобна съдба. Със съседа ми по седалка, немеца Паскал, нямахме много късмет и с първите 2-3 препоръчани ни хостела. Сезонът бе в разгара си, а ние преглъщахме горчилката от грешката с ненаправена предварителна резервация. Проблемът се реши в малко кафе с интернет, където намерихме единствения свободен хостел Изабела - евтин, удобен, с хубава тераса на покрива и сутрешна закуска. Рейчъл (австралийката с която се бях запознал в Еквадор) също бе в града. Видяхме се за кафе, което премина и в обяд. Тъкмо се бе върнала от един от най-известните трекинги в района - Санта Круз, като горещо НЕ препоръчваше фирмата, която бе избрала. Представата ми за планински трекинг обикновено не включва магарета и водачи и за щастие почти всички маршрути в района можеха да бъдат извървени и със собствени сили и логистика. Имах малко време да намеря информация и организирам времето си в района и най-вече един от най-предизвикателните трекинги в планината Уайуаш. За лека аклиматизация отскочих с голяма организирана група до тъй нареченото езеро Лагуна 69. Езерото с еротично и съблазнително име, 69 (получено като пореден номер в езерния списък) е еднодневна атракция и добра възможност за свикване с височината, с бонус наслада от тъмно сините му тюркоазени води. Водоемът му е окупирал падина на почти 4800 метра и доста неподготвени планинари се връщат с главоболие или уповръщани (с извинение за образността). Красотата на езерото до някъде изтри неприятното пътуване, дългите спирания, изчаквания, снимки, тоалетни, все нормалности от риска да тръгнеш с още 30-на души организирано. За съжаление алтернативни варианти за достигане на пътеката са малко и трудни, но за цена от 40 солес ( $13) автобусното време е сравнително поносимо, а петте часа по отъпканата пътека добро кардио.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://4.bp.blogspot.com/-uooKXD03amk/WQDclOxraqI/AAAAAAAAeq8/hIa2c24CkcwmsDbrxy5BHFIb2u0lUctrACLcB/s1600/10679955_10152313151497611_1191269247537748294_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://4.bp.blogspot.com/-uooKXD03amk/WQDclOxraqI/AAAAAAAAeq8/hIa2c24CkcwmsDbrxy5BHFIb2u0lUctrACLcB/s400/10679955_10152313151497611_1191269247537748294_o.jpg" width="480" height="320" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://2.bp.blogspot.com/-XJ6eB5vWXaE/WQDcrrmq9sI/AAAAAAAAerA/JOWKYyb5XCUOtvqRDpNSOOStjYNwIVQcgCLcB/s1600/10333290_10152313166502611_1831498232732787202_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://2.bp.blogspot.com/-XJ6eB5vWXaE/WQDcrrmq9sI/AAAAAAAAerA/JOWKYyb5XCUOtvqRDpNSOOStjYNwIVQcgCLcB/s400/10333290_10152313166502611_1831498232732787202_o.jpg" width="480" height="320" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://1.bp.blogspot.com/-97LoMBcCAJQ/WQDcxJca-iI/AAAAAAAAerE/qY5zDN_OMEgoHaTKSzypnt9hkn3b8zy2wCLcB/s1600/10658765_10152313177622611_7336939784381663203_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://1.bp.blogspot.com/-97LoMBcCAJQ/WQDcxJca-iI/AAAAAAAAerE/qY5zDN_OMEgoHaTKSzypnt9hkn3b8zy2wCLcB/s400/10658765_10152313177622611_7336939784381663203_o.jpg" width="480" height="320" /></a></div>Езерото - Лагуна 69<br />
<br />
<br />
<br />
Осем дневния преход до Уайуаш изглеждаше все по реален, но имах нужда да изпробвам силите и екипировката си в по-кратък вариант. Двете дълги речни долини на реките Килькайхуанка и Кохуп, разрязващи снежните масиви на изток от Уараз и пет хиляден проход между тях предлагаха подходящ терен. Имах ден за подготовка и идея да си намеря компания поне за трека в Уайуаш. Търсейки планинар си намерих велосипедист. Французина Жулиен, се оказа интересен, пълен с желание и леко неподготвен за високата планина, поне от към екипировката. Идвайки от сравнително по-топлите екваториални ширини, за 9 месечното си пътуване от Сан Франциско на юг, бе събрал в торбата си много истории (всред които и два обира), но липсваха важности, като здрави обувки например. Проблем с дебитната му карта усложняваше положението допълнително. В моята раница повече от два месеца намираше място почти всичко необходимо за подобен преход и бе крайно време да бъде използвано след единствената си премиера в подножието на Чимбурасо в Еквадор. Единствено спалният ми чувал не даваше 100 % от себе си при отрицателни температури и имаше нужда от помощ или заместник. Наех си с по-топъл и по-тежък негов роднина, който обаче не бе виждал пералня сигурно от години, но в случая комфорта спечели пред хигиената. Хранителните провизии дойдоха от местния пазар, където освен всичко друго можеш да избягаш от френската реч и да се гмурнеш в същинския градски мравуняк. Обувките обаче за Жулиен си останаха неразрешен проблем поне за деня и решихме да се срещнем на втория ден по средата на трека.<br />
<br />
<p><b>ПЪРВА ПЛАНИНСКА ПОТ</b>.</p>И тъй след дългия сън на дъното на раницата ми, дойде време видят слънце и палатката и обувките и всичко вършещо някаква роля за оцеляване в планински условия. Планът бе сравнително ясен, маршрута почти начертан, раницата не безумно тежка, а денят сутрешно слънчев. До началото на пътеката се изнесох с маршрутка споделена с леко екипирани не-перуанци и няколко местни люде. Женица в средна възраст ме взе за събеседник през близо единия час през който набирахме височина по закривения планински път. Последната спирка изпразни микробуса пред табела – Езеро Чуруп (Laguna Churup). До езерото водеше пътека, различна от моята по която потеглиха всички, убивайки малката ми надежда за евентуална компания. Бяха изминали повече от две години, през които щадях счупения си глезен и очаквах точно този момент, в който тази така необходима част от двигателната ми система ще е в състояние да закара и мен и раницата, до някое невъзможно за описване с думи място. И момента дойде. Почти безоблачното небе, изникващите след всеки завой снежни канари, безгрижните (предполагам) органични крави, мириса на свежест и свобода. Тази идилия бе почти прекъсната от подвикване на няколко местни каубои след като прескочих заключената врата на така наречения национален парк. Очаквайки проблеми, получих усмивки и добро пожелания, което покачи и настроението и силите. Наличието на две несръчно надраскани карти и една електронна в телефона ми, даваха някаква сигурност ,че знам на къде отивам. Пътеката следва реката и върви сравнително откриваемо през долината с опити за губене в по-раните ѝ части. До ранния следобед набрах височина и скоро се откри профила на местния първенец Туйпараху, затварящ долината от изток. Тук картата сочеше пътен разклон и езеро, което събираше водите от околните ледници. Намерих подходящо за бивакуване място и палатката ми зае композиционна поза с височинно-пейзажен нюанс. Той самия започна да се сътворява от зачервените от залеза западни стени на Туйпараху, сгъстените потъмняващи облаци, (носещи не само добър светлинен баланс), както и свободно придвижващи се любопитни крави, които проверяваха от време на време новия си съсед. Други хомо сапиенс освен мен в радиус от няколко километра километра май нямаше. Слънцето по тия ширини изчезва преди вечерната новинарска емисия, а скритото слънце се равнява на студена вечер над 4000 метра. Ранното ми увиване с не много чистия спален чувал, освен леката клаустрофобия създаде и по-човешка температура около тялото ми. Замисляйки се установих, че за първи път в живота си палаткувам сам!<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://3.bp.blogspot.com/-lCat_PLMNnk/WQDdMiDr4iI/AAAAAAAAerI/ESCDHISxIPIH0H4eWsZFfMK-VS-YfaBPQCLcB/s1600/10710494_10152314228647611_5982505825014887907_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://3.bp.blogspot.com/-lCat_PLMNnk/WQDdMiDr4iI/AAAAAAAAerI/ESCDHISxIPIH0H4eWsZFfMK-VS-YfaBPQCLcB/s400/10710494_10152314228647611_5982505825014887907_o.jpg" width="480" height="320" /></a></div>Долината на река Килькайхуанка<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://2.bp.blogspot.com/-F2pFY5S73NY/WQDdTDvCcoI/AAAAAAAAerM/UOPQu8jDAvYb2rdm6f4jLPb9YG0N_yRNACLcB/s1600/10669236_10152314246312611_3240148284017051691_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://2.bp.blogspot.com/-F2pFY5S73NY/WQDdTDvCcoI/AAAAAAAAerM/UOPQu8jDAvYb2rdm6f4jLPb9YG0N_yRNACLcB/s400/10669236_10152314246312611_3240148284017051691_o.jpg" width="480" height="320" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://4.bp.blogspot.com/-EwmyEFFsKFA/WQDdYeJvNUI/AAAAAAAAerQ/MG_g-WTVP4Mj-W7_3ScOW-Tj-sfWlVmdgCLcB/s1600/10479669_10152314261422611_2943617316058808367_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://4.bp.blogspot.com/-EwmyEFFsKFA/WQDdYeJvNUI/AAAAAAAAerQ/MG_g-WTVP4Mj-W7_3ScOW-Tj-sfWlVmdgCLcB/s400/10479669_10152314261422611_2943617316058808367_o.jpg" width="480" height="320" /></a></div><br />
Идният ден предлагаше лек противовес на предишния с чувствително увеличаване на предстоящата денивелация за сметка на разстоянието. Трябваше да прехвърля билото между двете речни долини с надеждата, че Жулиен ще ме чака от другата страна, снабден с нови обувки. И тук следването на накривената пътека си имаше своите навигационни предизвикателства, но нямах право на издънка въоръжен с двете карти, Джи-Пи-Ес и сериозно ориентировъчно самочувствие. Сутрешната свежест ме бе заредила с повече от очакваната енергия и бързо набирах метрите нагоре.<br />
<br />
Все ще се намери някой някога да попита:“ Ама какъв го дириш там горе? Защо си го причиняваш това? Някакъв си там, баир, връх…“ Има моменти в които и аз се питам същото, особено като усетя тежестта на раницата по стръмното нагоре с разтреперани мартинки и липса на дъх. После и ти и той поглеждате някоя друга снимка запечтала заобикалящия те в тези мигове на себе-мъчение свят. И двамата въздъхвате, той от гледката, а ти от едно задоволство, което друг, който не е бил там не би могъл да разбере. В теб чувството да бъдеш пак някъде там става още по-силно, а в него сигурно никога няма и да се появи. Този първи преход над 5000 метра не разклати нито крайниците, нито пък смаза духа. Вярно, че последните метри преди билото са най-дълги и че намаляващия кислород на тия висини кара дробовете и сърцето ти да работят като луди. Надделява обаче онова желание да погледнеш от другата страна да се завъртиш навсякъде и да знаеш, че за всичко това си виновен само ти, и то е винаги по-силно от стенанията на тялото. <br />
<br />
Очакваният сняг бе малко и по пътеката се омесваше с калта. Вятърът бръснеше билото и не ми позволи повече от бърз обяд и няколко снимки. Пред мен се бе разстлала нова долина до която стигаше два пъти по-стръмен склон. И ако понякога тялото ти крещи от мускулни спазми и протриващи се стави по пътя на горе, то слизането го хвърля на произвола на светата инквизиция. Абразивните свойства на покрилите криволичещата пътека камъчета, в комбинация с гореспоменатата снежно-кална смазка донякъде помагаха за бързото ми слизане, но и увеличаваха шанса да се смъкна в не съвсем приемливо здравословно състояние. За щастие губенето на височина втвърди терена и създаде малко по-приемлив гравитационен баланс. Скоро зърнах няколко фигури, които бавно набираха височина в противоположна на моята посока. Усетих радост от предстоящата среща (първа за деня) примесена със съчувствие, знаейки какво ги чака нагоре. Оказаха се много-национална организирана група, чиято организация привидно куцаше. Бяха пръснати на половин час един от друг, бяха тръгнали твърде късно, а до края на дневната светлина не оставаше много. За мен нещата придобиха по жизнерадостен вид. Скоро съзрях и друга фигура – тази на Жулиен. Привличането от планината се оказало по-силно от все още не разрешения проблем с обувките. Носеше старите си маратонки, което не личеше да го притеснява. Жулиен е от онези хора, чиято усмивка не слиза от лицето и те заразява. За разлика от повечето французи, говореше английски с удоволствие, беше учтив и внимателен. Виждаше света с по-трезвени от повечето европейци очи. Бе опънал палатката си близо до реката , където изборът на съседи бе повече от предвидим. Кравешкото любопитство и тук не липсваше, нощта бе по-топла. <br />
<br />
Лагуна Палкакоча изглеждаше близо в мащабите на импровизираната ни карта в дъното на долината Кохуп, където бяхме преспали. На следната сутрин скрихме раниците всред камара камъни, и проследихме пътеката до високия ѝ край. Красотата на езерото бе загрозена от куп тръби, по които се източваше мраморно синята вода към света надолу. Група работници отчитаха някаква дейност по брега, а ние им помогнахме да убият 10-на минути в разговор.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://3.bp.blogspot.com/-30hKYaGnAqo/WQDdifT_SbI/AAAAAAAAerU/n9vwWiDgQmoKsOA4KVQZKmADhvMBLBUrACLcB/s1600/10644631_10152314278067611_6924476707355270406_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://3.bp.blogspot.com/-30hKYaGnAqo/WQDdifT_SbI/AAAAAAAAerU/n9vwWiDgQmoKsOA4KVQZKmADhvMBLBUrACLcB/s400/10644631_10152314278067611_6924476707355270406_o.jpg" width="480" height="320" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://3.bp.blogspot.com/-Zyc1PReQ8O8/WQDdmJmHs3I/AAAAAAAAerY/VO0SCBMQmFUtQtDaHFFQfp5gG8zVZO-HwCLcB/s1600/10648667_10152314291847611_2954794592606911042_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://3.bp.blogspot.com/-Zyc1PReQ8O8/WQDdmJmHs3I/AAAAAAAAerY/VO0SCBMQmFUtQtDaHFFQfp5gG8zVZO-HwCLcB/s400/10648667_10152314291847611_2954794592606911042_o.jpg" width="480" height="320" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://4.bp.blogspot.com/-3k0PKQGgB0M/WQDdrRDTxWI/AAAAAAAAerc/pOoKkIDjrVkeZDLhLYT5nVDz0bf3DkY7wCLcB/s1600/10669246_10152314295092611_5310253910169267866_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://4.bp.blogspot.com/-3k0PKQGgB0M/WQDdrRDTxWI/AAAAAAAAerc/pOoKkIDjrVkeZDLhLYT5nVDz0bf3DkY7wCLcB/s400/10669246_10152314295092611_5310253910169267866_o.jpg" width="480" height="320" /></a></div>Лагуна Палкакоча<br />
<br />
Пътят на обратно изглеждаше лесен, но се оказа по-дълъг от очакваното. Достигането до асфалта съвсем не съвпадна с шанса за преминаващ транспорт. Неволята я викахме чак до селцето Унчус, където намерихме автобус. Пристигнахме обратно в Уараз премръзнали и по-тъмно. В такива моменти оценяваш най-много магията на горещия душ!SKREJIhttp://www.blogger.com/profile/14796178761515258762noreply@blogger.com3tag:blogger.com,1999:blog-2372799115849304661.post-28915971375134760712015-02-20T13:09:00.000-08:002016-03-22T09:24:08.180-07:00ЗА ЕДНИ 450 ГРАМА - поща по аржентински<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="http://2.bp.blogspot.com/-Wom2D4DJDrY/VOebTdyfqKI/AAAAAAAATzY/tj4j0rgC6xA/s1600/Correo_Argentino..jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="http://2.bp.blogspot.com/-Wom2D4DJDrY/VOebTdyfqKI/AAAAAAAATzY/tj4j0rgC6xA/s320/Correo_Argentino..jpg" /></a></div><br />
Идва момент след осем и половина месеца на път, когато установяваш, че раницата ти е пълна с неща, с които за следващия етап от пътуването няма нужда да правиш екстра мускули или да си докараш някое гръбначно схващане. Палатка, планински обувки, почти ненужна вече книга за трекинг из Патагония, чифт водонепромукаеми зимни панталони. Отправяйки се на север към тропичните зони на Аржентина, Парагвай, Уругвай и Бразилия умничката ми глава реши да влезе в "малък" разход и да изпрати малкък колет в къщи (в случая при сестра ми в Сан Франциско). Речено сторено.....но....първо ме чакаше среща с....<br />
<br />
8:05 сутринта. Централна поща Мендоса, Аржентина.<br />
<br />
Станал съм рано със смелата идея да съм от първите опълченци в пощата. Всичко е пакетирано в грижливо подбрана кутия, добита от близкия Супермаркет. Тежи малко повече от очакваното, но хей..по-тежко тук, по-леко на гърба! Главният пощенски офис е само на пряка от хостела, денят е слънчев и все още свеж. Една усмивка се е изписала на лицето ми и една мисъл блуждае в главицата ми: "До осем и половина съм готов! А после цял град има за разглеждане". Усмивката ми леко се изпарява с достигане на главния портал на учреждението, където вече се е заформила хубава, дълга опашка (а уж не ставали рано аржентинците). След уточняващ въпрос към последната чакаща девойка, усмивката ми леко се възвръща. Опашката е за друго! Промъквам се съвсем като връзкар и си вземам билетче с номер 40 за друга по-малка група чакащи. Последният щастливец (може бе от предишния ден) е бил 34-ти, което вдъхва нова надежда, като на Ботев четник, за бърз успех. Изпитателно оглеждам наличния персонал зад гишетата и сътворявам психо профили, кой ще ми свърши най-бързо работата без да се обяснявам много. И точно съм стигнал до дебел, разгърден чичо с привидно сериозно лице, който се опитвам да изключа от списъка с възможности, получавам точно от него поглед и махане с ръка, тип "Айде идвай" . Въздишка, прекръстване и смело пристъпвам към гишето. <br />
<br />
"Кажи"- въздиша дебеланкото.<br />
<br />
"Ами казвам..Ето тук едно пакетче за Америка да пратя ...ако може" (Отваряйки скоба за последния месец из Аржентина си поприпомних до болка познатата система на услугите от родния край, където се въоръжаваш с търпение и гледаш да се усмихваш повече на сърдития чиновник, че иначе....).<br />
<br />
"През митниците минахте ли?" - гласът му не е все пак като да иска да ме убие.<br />
<br />
"Ами не съм...ама да ми кажете колко ще струва поне?", питам.<br />
<br />
"Системата (софтуера) не работи, не мога да ви кажа" (това обясни до някъде празните гишета). Аз обаче си имам още въпросчета изнененади. <br />
<br />
"Поне да ми кажете колко тежи?". <br />
<br />
Изпъшка, изсумтя, взе пакета и чевръсто го метна на кантара. "Пет кила и четеристотин и педесет грама!" <br />
<br />
"Ама приблизително колко ще струва?" знам си аз.<br />
<br />
"Момче, не работи системата, не мога да ти кажа. Сега отиваш да си купиш амбалажна хартия и тиксо за пакетиране, после минаваш през митниците и след това пак тук".<br />
<br />
Усетих онова чувство с което си отишъл за чуждестранна виза и ти казват, че всичко ти е наред, ама паспорта ти е невалиден. Поемам петте кила и половина и се засилвам зад ъгъла в близката книжарница, чието работно време започва след 10-на минути. Вземам си и амбалажната хартия, и голямата ролка тиксо и се връщам бодро и смело в митническото гише, което пак за късмет не е на другия край на града, а в същата пощенска сграда. Чакащите десетина души ме въоръжават с още търпение, но момъкът на гишето ме привиква.<br />
<br />
"Кажете!"<br />
<br />
"Аз тук такова, пакет, пет кила и четеристотин и педесет за Америка, и тиксо си имам и хартия за обвивка, кафява даже (щото нямаха на снежни човеци и елхички)!"<br />
<br />
"За Америка....ето тук попълваш тези форми, в два екзмпляра и като си готов ела". Затрупва се пакета с форми и формулярчета (всичко в два екземпляра). Поемам нова глъдка спокойствие, издишвам едно "Омммммм. Споко Владо колко са тук едни формулярчета ей сега ще ги оправиш...Омммммм". Заемам и химикал и индиго ми дават, едно такова...дето вече почти никой не ползва.... Взимам позиция на съседната маса и започвам.. ИМЕ...АДРЕС.....ама какъв адрес, аз съм турист.... Питам пак...адрес трябва..."В Хостел съм", казвам. "Него пиши". Ами като не го знам.<br />
<br />
Поемат ръцете ми отново петте кила и четеристотин и педесет грама, ролката амбалажна хартия, тиксото и дузината хартийки за попълване, едно ново "Оммммм" и хайде в хостела (добре че е на близо). А там спокойно, широко.."Оммммм". Взимам адреси, телефои, данъчни номера, ЕГНТ-а. Подкарвам едни статистики, по колко, от какво, стойност, тегло. Запасявам се с информация всякаква , която може да поиска гражданина митничар или пощаджия, попълвам всичко в два екземпляра, напръсквам го с розово масло (излъгах ама ми се искаше) и хайде пак в митницата.<br />
<br />
"Ето казвам, пет кила и половина пакет, хартия, тиксо, седемте формуляра, жива вода, люспа от русалка, четина от еднорог, черната кутия на изчезналия преди година малайзийски полет 370, златното руно....Ако може да изпратим пакечето...?!?"Оммммммммм. <br />
<br />
Подписи и печати се разиграват по всички хартии със сериозен замах. Грейвам аз викам си,..."Айде стана...само час и половина съм загубил!"<br />
<br />
"Ето ви номерче. Седнете и чакайте"....<br />
<br />
"Ама".....гледам ония дузината от преди, са си все още там и разкрил съдбата си за следващия час сядам смирено..."Оммммммм"<br />
<br />
"Деведесет и шест" подава се друга физиономия от съседната врата. Погледжам леко унило моят номер "Следващия съм!" Нямам време даже да се нарадвам и вече крача в нова стая с 2-3 бюра с разхвърляни по тях съдържания на нечия контрабанда. <br />
<br />
"Какво ще пращаш?" пита небрежно заинтересованото официално лице.<br />
<br />
"Палатка, обувки, панталони, блузи, книга!". Гласът ми е явно спокоен и чиновника поглежда съвсем бегло вече отворената кутия. <br />
<br />
"Запечатвай и като си готов ме викни", рече и се захвана със следващия контрабандист на чорапи и джапанки. Редя всичко на ново, една симфония приятна от шум на тиксо и хратия са обзели стаята, ама аз пакетирам всичко, като за сватбен подарък. Получавам си половината форми и няколко допълнителни печата към колекцията и придружавам митничаря до пощенското гише, да е сигуран че няма да добавя някоя бутилка аржентински Малбек към вече запечатания пакет.<br />
<br />
"Системта не работи!" усмихва се пак дебеланкото."Седни и чакай"...Омммммм Аааааааааа Неееееее ПАК ЛИИИИИИ! По дяволите и система....(мисля си аз със спокойно лице съвсем неизразяващо изчерпаното ми търпение).<br />
<br />
"Ще се върна след половин час" казвам. "Ама остави ми тиксото, че да залепя последния формуляр", се изисква от мен в замяна на нищо. Оставям го и се връщам в хостела поне багажа да си оправя и да освободя официалано стаята.<br />
<br />
Часът е 10:00. Багажът е готов и складиран в хостела. Отварям за кой ли път вратата на главната поща, поемам за кой ли път дълбоко въздух "Оммммммм" и пристъпвам за кой ли път в чакалнята, която вече мразя! Съвсем не ми пука и се редя директно при дебеланкото. Ама други двама екземпляри са заседнали там. Рагърденият пощаджия се опитва все пак да помогне...ама тия двамата изглежда не бързат. Идва момента на истината..., сам съм пред гишето, системата работи, кашонът е облепен със всичко възможно за облепяне... чевръстите пръсти на дебеланкото тропат по клавиатурата и след секунда и гласецът му изригва "Ами 1600 песос, за пет кила ще бъде само 800". КАКВО! "Ами", казвам "аз нали за това ви питах колко ще струва ...преди 2 часа, ...преди да....ох и сега какво?". Тропат пак пръстите по клавишите на системата, поти се нашия герой ама това е....системата е жива и не прощава...за едни 450 грама...цената двойна...в друга категория е попаднало грижливо облепеното ми колетче".<br />
"Ами момче извади нещо!" достига до гениално разрешение на всички проблеми чичото. "Да извадя ама нали сме го запечатали, като за против ядрена еплозия!"....<br />
<br />
"Ще го сложим в наша кутия ще ти струва 1000, ама трябва да е под 5 кила". Заключението бе логично и болезнено. Естествено че за половин кило няма да плащам двойно, а и за запазване на старата кутип нова амбалажна хартия трябва да тичам да купувам. Омммммм<br />
<br />
Тичаме двамата с пощаджията обратно в митницата. Влизаме с връзкарско почукване на вратата. Получавам нова кутия с една идея по-малка от моята. За разнообразие попълвам и още три форми с познатата вече информация. "За съдържание пиши само дрехи"...Колко лесно било. Що не започнахме преди два часа и половина точно от там....(мисля пак аз не гласно).<br />
<br />
Трикотажна блуза с дълъг ръкав и великата почти не нужна книга изпадат геройски от пътния лист и се примиряват със съдбата си за още два месеца присъствие в раницата ми. Другото засича кантара на 4 кила и 890 грама. С малко усилия новата синя кутия е затворила вездесъщите ми пет кила, получила си е няколко нови лепенки против отваряне и е достигнала отново гишето от където всичко започна преди 3 часа.<br />
<br />
Стискам палци, зъби, химикали, хвърлям боб и леща да не умре системата отново. Пощенския официален служител вече е дооблепил кашона за тежко и далечно презокеанско пътуване, взел ми е паричките и като за последно тракат клавишите. "Номер на паспорт и име?". Надявам се че това ще са последните въпроси..."Ами пред вас са написани на всичките 10-на формуляра". Явно гласът ми е позгубил вече спокойствие, а и на дебеланкото му е писнало от мен. "Ами системата не ми дава да фактурирам". Да ви я натокавам системата (май мислите ми скоро ще придобият гласова форма и лошо тогава). <br />
<br />
Втори, трети, четвърти опит. Научи ми даже името на изуст. Вика помощ, хвърчат идеи. Сериозен момък с лице на по-висше стоящ решава проблема, както му се полага....<br />
<br />
"Това ли е ?"питам и съм готов за още битки, обиколки на гишета, преписване на поспортните ми данни, опаковане на коледни подаръци....<br />
<br />
"Ами това е!" ... чувам вече почти неочаквания отговор.<br />
<br />
Напускам учреждението само с тиксото (което трябваше да си поискам обратно) и с бележка с номер ...след три часа.....и малко тичане...за едни 450 грама.... SKREJIhttp://www.blogger.com/profile/14796178761515258762noreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-2372799115849304661.post-22794171847981851332015-02-03T18:16:00.000-08:002018-02-13T10:23:41.311-08:00АНТАРКТИКА - Седмият континентКогато дните започнат да накъсяват, цветни умрели листа и кестени да покриват мокрите паважи, а северняка да ги одухва с бръснещ порив, отлитащите птици на юг пораждат известна доза завист и невинно желание да ги последваш. По това време на годината, в изпадащото в зимен сън северно полукълбо, словосъчетанието "южни страни" звучи и подкупващо, и мамещо, дори някак обнадеждаващо, че след няколко месеца сезоните отново ще се завъртят и ще донесат мечтаните топли дни. Още древните гърци се страхували дори да достигнат екватора, приписвайки на ширините му нечовешко високи температури и заплахата от безмилостни човекоядци. Днес обаче южната посока, в полукълбото под екватора, има различно звучене и създава за изследователите и обитателите му картини, които наподобяват повече Сибир от колкото Хаваи. <br />
<br />
Остров Огнена земя, очертаващ Магелановия проток на дъното на Южноамериканския континент, само до преди век е бил считан за края на света. Край, чието достигане е било неизбежен елемент във връзката между западните брегове на Америките с Атлантика. Всичко това се променя с раждането на Панамския канал, но съвсем не изтрива желанието на мореплаватели мечтатели за достигане на дъното на планетата. Дръзки експедиции добавяли с всеки нов опит към картата на познатия ни свят парчета земя, нови очертания на острови и сковани в лед земи. Останалото е история, една безмилостна борба с природата и волята на десетките си изследователи, за достигане на последната граница - южния полюс и домът му Антарктика.<br />
<br />
<br />
<b> 5-ти Декември, 2014 - Ушуая, Аржентина </b><br />
<br />
"Сега традицията повелява да сложите кърфица върху картата..... ама знаете ли че има и друга българка". Гласът на Сара е приятно шумен, като на типична американка със самочувствие и лека кресливост. Картата е обсипана с карфици набодени върху държавите, чиито щастливи граждани имат късмета да стигнат този сезон до белия континент. Двамата с Илиян откриваме една вече забодена точно върху София. Картата е леко объркваща. Антарктика съвсем символично е разположена на върха й. "Значи сме трима българи?" - питам изненадващо. "Да. Казва се Елена, ще се запознаете довечера".<br />
<br />
Вечерта е последна на сушата. Шумния ирландски бар е събрал още по-шумната си тълпа, в която сме сместили и ние. С Елена се запознаваме още на входа. Тя е и щастлива и леко разочарована, че няма да е единствената и (както споделя по-късно) първа българка на 7-мия континент. Останалото опознаване остава за кораба.<br />
<br />
<br />
<b> 6-ти Декември </b><br />
<br />
Никулден е. Някак иронично сме на най-южното американско пристанище. Аржентина е по-съблазнителна с месните си деликатеси, но и рибния асортимент особено в Ушуая не е за подценяване. Споделяме последен обяд с Иво и Лина, с които сме прекарали последните 10-на дни из Патагония. Разделяме се със снимка на един от многото паметници в града, красноречиво крещящи - "Малвините са наши!", "Ушуая - столица на Малвините!". Историята на островите оставяме на капризите на времето и ранния следобед крачим по една от многото стръмни улици на града към пристана. Асфалтът под обувките ни е последния, който ще усетят за следващите 10-на дни. Все още не можем да осъзнаем на къде отиваме. Автобус, кораб, после вода, вода, вода...... Автобусът ни спира пред акостиралия Sea Spirit (Морски Дух) - домът за следващите ни морски дни. Червендалестото, усмихнато лице на Шели се подава и изригва с едно "Hello!" Главното действащо лице в организацията на всичко е новозенландка с достатъчно смешен акцент и пълна торба с шеги към австралийците, които съвсем не липсват. <br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://3.bp.blogspot.com/-cWfqsOBSjA0/WTBcDuMLGjI/AAAAAAAAfE8/66xCbtP_fSAJyAa6juXXSE8ximwr5Oc9ACLcB/s1600/10934110_10152545781837611_2359815287595002108_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://3.bp.blogspot.com/-cWfqsOBSjA0/WTBcDuMLGjI/AAAAAAAAfE8/66xCbtP_fSAJyAa6juXXSE8ximwr5Oc9ACLcB/s400/10934110_10152545781837611_2359815287595002108_o.jpg" width="480" height="320" data-original-width="1600" data-original-height="1067" /></a></div>Ушуая - почти края на света<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://3.bp.blogspot.com/-TpaWSatTHJY/WTBciqWiO4I/AAAAAAAAfFE/jCYIfNnmvVI1n-s6VL75F1kCKTSW5An1gCLcB/s1600/10857133_10152545782067611_3671784532118442050_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://3.bp.blogspot.com/-TpaWSatTHJY/WTBciqWiO4I/AAAAAAAAfFE/jCYIfNnmvVI1n-s6VL75F1kCKTSW5An1gCLcB/s400/10857133_10152545782067611_3671784532118442050_o.jpg" width="480" height="320" data-original-width="1600" data-original-height="1067" /></a></div>Морският Дух на пристана<br />
<br />
Само до преди малко повече от седмица не бях се качвал никога на круизен кораб, а сега вече пристъпвах със самочувствие, след четеридневното слизане към южните ширини на континента на борда на Navimag. Sea Spirit обаче те вкарва в друга реалност. Четирите му звезди хотелски комфорт, съвсем не пасват на условията от последните ми 6 месеца пътуване, но като ти дават ...вземай е рекъл народа! Всичко естествено си има и цена, и то не малка. Няма да се впускам в статистически и счетоводни данни и сметки, но достигането на седмия континент е всичко друго, но не и евтино. Ще поздравя само кредитните карти, които дават глътка въздух за година без лихви и ще се върна обратно на кораба. Стаята ни е за трима и багажът чака разхвърлян по пода. Още на рецепцията зървам името на третия ни съквартирант - Владимир Риголети. Голямата чанта с обективи и скъпия Канон подсказват, че е от нашия отбор на снимко-любителите. Половин час по късно го зървам объркан по коридора. "Владимир", казвам достатъчно за да го стресна. "Владислав съм аз". Комуникацията на английски обаче умира още с раждането си. Оказва се, че сме си приютили единствения пътник на кораба не говорещ никакъв английски. Владимир е италианец, живеещ и работещ в Бразилия, бивш архитект, сега фотограф. Ние на испанско-английски, той на италиано-португалски, някак я подкарваме, но няма да е лесно.<br />
<br />
Корабът вдига котва почти по часовник. Посока изток през канала Бийгъл към неспокойните води на прохода Дрейк. На кораба цари оживление. Дванадесетте члена на главния екип имат задача да вкарат всички в рутината на корабния живот. Получаваме торба с инструкции за новия ни дом, повечето от тях отегчителни, но задължителни за подобно пътуване. Екипират ни и с жълти парки (дебели двойни якета) и чифт ботуши - все необходимости за антарктическите ширини. Корабът е сравнително малък в таблицата от събратя кръстосващи откритите океански води. Капацитетът му е 114 пътница и още 100-на души персонал. Предимството на малкия му размер му позволява по-лесно доближаване до сушата и по лесна дебаркация (разтоварване в морски условия). Етажността му изразена в декове е малка. Четири са тези до които почти имаме достъп. Четвърти предлага пълна обикола на корабното му тяло, а девет обиколки правят една миля, както се шегува Шели за всички търсещи малко повече място за движение. Малък спортен салон е другата възможност на раздвижване, а другите удобства са кафе-бар (с доста пространство у богата библиотека), конферентна зала за презентации и брифинги, както и почти луксозния ресторант, където вкусотиите на един от няколкото главни готвачи докарва до преместване на колана с няколко дупки в края на пътуването. <br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://2.bp.blogspot.com/-vga7EY3zj2A/WTBeeFcXR5I/AAAAAAAAfFk/682WILucEbstUnQQIdqwR1AhEm4A1B8GwCLcB/s1600/10869638_748829815199343_5991349520605773156_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://2.bp.blogspot.com/-vga7EY3zj2A/WTBeeFcXR5I/AAAAAAAAfFk/682WILucEbstUnQQIdqwR1AhEm4A1B8GwCLcB/s400/10869638_748829815199343_5991349520605773156_o.jpg" width="480" height="320" data-original-width="1600" data-original-height="1067" /></a></div><br />
Каналът Бийгъл е сравнително спокоен. Притиснат е между Огнена Земя и по-малкия й брат чилийския остров Наварино. Корабът превзема първите мили спокойно без почти никакво поклащане. Все още сме в южните ширини където дори и за кратко в късните часове небето потъмнява. Луната изниква цяла и червена зад хоризонта, а корабът спира. Приближава ни катер от Пуерто Уилямс - най-големия и може би единствен град на остров Наварино. Всички са по палубите. Вън все още е сравнително топло (над нулата). Плъзва мълва, за някои изненада, за други не, първото ни слизане на суша може би ще е на най-южната официална точка от Южноамериканския континент - Нос Хорн и то съвсем скоро. В Пуерто Уилямс чилийските власти ни дават достъп. Мълвата е почти потвърдена от Шели на брифинга преди вечеря. Друга неочаквана изненада е присъствието на човек тясно и малко косвено свързан с историята на Антарктика - Фалкън Скот - единствения внук на известния британски изследовател Робърт Скот, вторият стъпил на южния полюс. За три поколения светът и семейния бизнес са се сменили и Фалкън днес е (както бе любезно представен) строител на къщи и до някъде артист. Името явно създава достатъчен респект и прави добра реклама за да бъде включен в корабния екип. <br />
<br />
Първата нощ е приятна. Гласът на Шели прозвучава към седем сутринта. Акустирали сме пред най-южния остров на Южна Америка - Нос Хорн. Вятърът е стихнал за да ни позволи слизане на сушата, но облаците са надвиснали близо до влажните й брегове. Превземаме няколкото стотин метра в един от Зодиаците, малки гумени лодки за достигане на брега от кораба. Получаваме почти три часа за отъпкване на една от няколкото пътеки свързващи импровизирания кей с официалния фар и наполовина счупения знак отбелязващи географското място. Действителния най-южен фар се вижда в далечината, но е недостъпен от към сушата (или поне за туристи като нас). Чилийски служител грижовно разказва за историята на фара и раздава печати за спомен. Аз като по-специален си получавам своя в двата си паспорта. Появяват се и двойка кондори изненадващи дори и най-смелите птице-очаквания.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://3.bp.blogspot.com/-O880j0EQoiw/WTBd_IZ33WI/AAAAAAAAfFg/fwkHCmg9yzEhiy4OIhqE3hRl03WBhpmAQCLcB/s1600/10679931_748823801866611_3184760021768301134_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://3.bp.blogspot.com/-O880j0EQoiw/WTBd_IZ33WI/AAAAAAAAfFg/fwkHCmg9yzEhiy4OIhqE3hRl03WBhpmAQCLcB/s400/10679931_748823801866611_3184760021768301134_o.jpg" width="480" height="320" data-original-width="1600" data-original-height="1067" /></a></div>Нос Хорн<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://4.bp.blogspot.com/-pm4p6zv7zBQ/WTBdnlEPddI/AAAAAAAAfFc/Wwak6lpPjRQ3kIqmp3eh4wANjAXgi0Q_QCLcB/s1600/10873487_748824141866577_6800922730013823873_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://4.bp.blogspot.com/-pm4p6zv7zBQ/WTBdnlEPddI/AAAAAAAAfFc/Wwak6lpPjRQ3kIqmp3eh4wANjAXgi0Q_QCLcB/s400/10873487_748824141866577_6800922730013823873_o.jpg" width="480" height="320" data-original-width="1600" data-original-height="985" /></a></div><br />
<b> ПРОХОДЪТ ДРЕЙК </b><br />
<br />
В сред мореплавателите всява и ужас и респект. Едни от най-неспокойните океански води на планетата са притиснати между тектоничните плочи на южноамериканския континент, Антарктика и така наречената плоча Скошиа(Scotia plate). Ежедневието му е един неспирен порив на сякаш гонещи се от запад на изток вълни, понякога порастващи до невъзможност. Всеки бе чувал за него и го очаква по своему. Илиян (като един ученик моряк), си мечтае за вълни десетки метри над палубата, други като мен се молят да пожали стомасите ни и сме заредени с половината Менделеева таблица. Едни нямаше да усетят нищо, други нямаше два дни да излязат от каютите си. Навлизаме в обятията му точно по обед. Гравитацията на кораба е вече контролирана от дългите странични вълни и местонахождението на всички малки предмети става непредвидимо и неконтролируемо. Съдържанието на стомахът ми също се синхронизира с океанското вълнение и почти не допуска нищо да бъде добавено към него. По всички коридори се появяват торбички за....сещате се. Магическо хапче и след два часа дрямка съм като чисто нов. Какво ли не правят фармацевтите с телата ни да ги заблудят понякога! Усвоявам няколко танцови стъпки и се чувствам сякаш съм роден в огромна неспирна люлка. Два са дните за танци по коридорите и пресичане на безкрайния хоризонт на юг. Липсата на суша обаче съвсем не значи хибернация на живота на кораба. В няколко часовите времеви пространства между вкусната храна, за обогатяване на знанията ни по орнитология(наука за птиците), гласиология, морска биология, история и всичко свързано с предстоящата ни дестинация се грижи чевръстия екип. Представителите му са весели, закачливи, остроумни и внимателни. Все хубави качества да получиш една от най-хубавите професии на света. Арсеналът е все от англо-говорящи държави - Нова Зеландия, Ирландия, Канада, САЩ, Южна Африка. Някои са с дълги морски мили зад гърба си, други съвсем новобранци. Джим орнитологът е най-зает. Разбитите вълни зад кораба издигат към повърхността планктон който привлича богат птице-свят. Не чакаме дълго да зърнем (и то съвсем от близо) кралят на морските птици - Блуждаещия или още наречен Кралски Албатрос със своите над 3 метра размах на крилете. Местата за надникване на кораба съвсем не са малко. Мостика привлича любопитството на всеки, който някога се е питал как и кой управлява тези огромни (в случая не чак толкова) морски чудовища. Там обаче се подвизават само някой друг рулеви или помощник капитан. За два дни никой не бе видял най-главния, с най-голямото "К" - Капитанът, Оказа се руснак. Олег. На сушата си имал 23 котки. На третата вечер се представя на официалния коктейл в бара. Официален бе за тези понесли половин куфар с рокли, ризи, вратовръзки. Не че не можеш да си изпиеш мартинито без да си скочил във вечерния си тоалет. Оглеждайки се установявам, че повечето май сме на този принцип. Мартинито е добро, но не и английския на капитана. Алкохолът на кораба не е безумно скъп, но е безплатен само за тези платили пълната цена за круиза (60% над това, с което ние извадихме късмет). Запаси всеки си носеше, но в тези вълни....<br />
<br />
С адаша (Риголети) е забавно. Клатим взаимно глави, когато някой обяснява нещо на другия, при все че половината ни е непознато. Проблемът ми е да разбера на италиански или на португалски ми говори. Меси ги постоянно. Чудя му се изобщо как разбира всички съобщения по интракома. Май за всичко следва тълпата. За храната е лесно. Манжаре, манжаре.... Кофти е някак като липсва комуникацията. Понякога ей така искаш да споделиш нещо, спонтанно и не се получава. Големите маси в ресторанта предлагат най-лесно опознаване с другите. Разнообразието е интересно, от почти всеки континент се намират представители. Австралийците печелят по брой, но 3-ма българи си е направо рекорд! Най-младият пътник е англичанчето Бен следвано от брат му Фин на 9 и 12 години. Уж под 13 не ги пускат, ама като си платиш... И парките им са големи. Смешни са двамата. Запознахме се с цялото семейство на двамата учители още на път за Ушуая. Стивън, бащата, разказваше как прекарал цял ден на телефона с кредитната си карта за да им обяснява защо му трябват на веднъж хиляди паундове. За който е гледал британския сериал "Little Britain"....едно..."Computer said Noooooo". Най-възрастните са сигурно около 80-те. Няколко женици едвам се движат в тези почти ритмични надигания на левия....после на десния борд. <br />
<br />
<b> ЮЖНИТЕ ШЕТЛЪНДСКИ ОСТРОВИ (SOUTH SHETLAND ISLANDS )</b><br />
<br />
Ако някой махне всичкия лед от замръзналия най-южен континент ще останат многобройни острови. Най-близката до който и да е бил друг континент (в случая Южна Америка) антарктическа земя обаче са Южни Шетлъндски острови (достатъчно смешно произнесени с новозеландския акцент на Шели - Саут ШИтлъндс айлъндс). После идва и Антарктическия полуостров. Островите приютяват, освен очаквания лед и животински свят, също и десетки изследователски станции на една от тридесетте страни добили привилегията да бъдат част от научно изследователската дейност на континента. Антарктика е с текущ статут на ничия територия предназначена за мирни и научни изследвания, и също така свободна от военно присъствие територия. През 1959 година 12 държави подписват така наречения Антарктически Договор днес признат от близо 50 страни, 29 от които имат право на глас, всред които и България. Апетитите към континента, минералните му ресурси и богат морски свят са се зародили още с появяването му на картата на света. Няколко държави, между които и Чили, и Аржентина, все още официално (вътрешно държавно) си приписват големи парчета от ледената торта с връх на южния полюс, затворени между меридиани с различна ширина, дори презастъпващи се. Останалият цивилизован свят обаче е стиснал ръце и е избрал науката и стопанисването пред егоизма и опостушаването. Историята е оставила и своите отпечатъци от недалечното минало, когато успелите да достигнат тези най-южни ширини са намалили броя на китовете с пъти и са оставили своите неизлечими човешки стъпки по бреговете. За тези дочули и новината от последните 17 години България е получила къс от този леден рай за свои научни изследвания. Базата "Кирил и Методий", стопанисвана от БАН е разположена на западния Бряг на остров Ливингстън - един от най големите Южни Шетлъндски острови разположен в южната част на архипелага. <br />
<br />
<b> 8-ми Декември, ЗЕМЯ НА ХОРИЗОНТА </b><br />
<br />
По родния край се вихри празник. Студентите сигурно са вече на трета бутилка, пета каса, десета салата, шеснайсто хоро (или чалга). Студентския празник го празнувах 8 години подред (почти официално), но ще си остане дата със спомени и много причини за наздравици. В бедните студентски години на дали някога съм си позволявал дори да мисля, че някой ден на тази дата ще се случи нещо по-вълнуващо от това Азис или Дони да пеят в ресторанта ти. <br />
В кораба е топло и уютно, цари тишина. Тези, които не са прекарали половината нощ в банята или не са изпаднали от леглата си, са нейде из страната на сънищата. Часът е малко след три и половина сутринта. Събудените ми очи попиват светлина от вън. На вън нещо е различно. Корабът не се поклаща. Сещам се изведнъж думите на Шели от предната вечер "Ако сте будни към 3 ще я видите". Скачам на вън. Пусто е.....и различно....и красиво. Изписва се на лицето ми онази усмивка, с която като дете посрещах през прозореца първия зимен сняг. Водата е спокойна и тъмна. Хоризонта вече не е пуст и далечен. Снежни късове земя са заели периферията му - Дами и господа - 7-мия континент - Антарктика! Думите трудно описват мислите и вълнението. Дали съм първия зърнал красотата наоколо!? Няма с кой да споделя радостта. Зървам след миг жълто яке (всички парки бяха такива). "Бях първи!" казвам. "Не, не си!" успокоява ме спокоен женски глас. Преди час беше пълно като минавахме през прохода Нелсон. Това не ме натъжава, а напротив. Оставащите три часа сън са по-блаженни и по-спокойни.<br />
<br />
"Чин страпс и Адели, готови за слизане!" разпознаваме отново гласа на Шели. Чин страпс и Адели са видове пингвини, но и имена на една от четирите групи в които сме разделени за дебаркиране. Нашата група е Генту. Морският Дух е спуснал котва в малък залив на малъкия остров Halfmoon Island (Полумесечния остров). Островът е затворен в по-голям залив на самия остров Ливингстън. "Ще видим ли българската база?" питам. "Не, от другата страна на острова е. А българите ги возихме миналата година", пояснява Джим. Няколкото стотин метра до сушата са превзети на ново със зодияка. Преди да положим първи стъпки Шели пояснява за сетен път "Движете се само по определените маршрути, давайте път на пингвините, не ги пипайте, и.....Добре Дошли на Антарктика!" Въпреки че слизаме на остров все пак сме тук на континента! Фалкън Скот поема спасителните жилетки. Не устоявам на вълнението и запечатвам първата снимка точно с него. И ето ги навсякъде около нас, малките Чинстрапс, първате ни среща и с пингвини. <br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://1.bp.blogspot.com/-lzYkc_NZweY/WTBeuVS2iDI/AAAAAAAAfFs/Q_PQqpectxo3Zgs2K9H7a-MAyKcb2Z5IACLcB/s1600/10900233_10152545782682611_5875488162645859736_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://1.bp.blogspot.com/-lzYkc_NZweY/WTBeuVS2iDI/AAAAAAAAfFs/Q_PQqpectxo3Zgs2K9H7a-MAyKcb2Z5IACLcB/s400/10900233_10152545782682611_5875488162645859736_o.jpg" width="480" height="320" data-original-width="1600" data-original-height="1067" /></a></div><br />
<b> ПИНГВИНИТЕ </b><br />
<br />
Чинстрапс буквално преведено от английски означава "Каишки на брадичката". Приличат на английски офицери, от онези вардещи Бъкингамския дворец в Лондон. Високи са не повече от 40 сантиметра. Вървят смешно с разперени криле, които изглеждат повече като ръце. Имат и дълги опашки. Пингвините са птици, които не могат да летят. За сметка на това са едни от най-добрите плувци. Формата на тялото им е почти с перфектна хидродинамика и веднъж влезли във водата са почти неуловими. Биват близо 17 вида, но само 4 гнездят на антарктическия континент. Най големите са Кралския и Императоркия които не очакваме да видим. Колониите на Кралския са предимно по островите Южна Джорджа (South Georgia), а императора (главния герой от филма "Маршът на Пингвините") се среща в района на самия Южен полюс и размножителния му период е през антарктическата зима. Повечето други групи използват дългите по сухи и по-топли летни дни за умножаване на поколението си. По тези ширини, Чинстрапс, Генту и Адели излизат от океанските води в края на Октомври по ниските брегове открити от отдръпналите се вече ледове, търсещи суха твърда земя за изграждане на гнезда. Често се връщат година след година на едно и също място, много често със същия партньор, но изневярата не им е непозната. Малко по-късно, в началото на антарктическото лято, всяка двойка си има средно по 2 яйца, които с взаимни семейни усилия биват топлени и пазени през инкубационния период, който трае средно 40-50 дни Попадаме всред малките си нови приятели в средата на Декември, когато яйцата са вече реалност. Гнездата са изградени от малки камъчета, които свободния от гнездене партньор носи от някъде или просто краде от съседа. Съседските отношения се обтягат често. Мястото е ограничено и гнездата по някога са на по-малко от пингвин разстояние. Животът в колонията е динамичен, шумен и с не много приятно ухание. Партньора на пост не може да си позволи да напусне гнездото и някои натурални "големи нужди" се извършват с леко надигане на дупето и окъпване на съседа (който вероятно ти е свил някой друг камък). Свободния партньор от своя страна ходи до водата (по една така наречените пингвински магистрали) за баня и храна. Весела е гледката да съзерцаваш омърляните и одрискани (с извинение) малки пингвини отиващи към брега и връщайки се чисти и бели като нови към колонията. По някога гнездата са няколко стотин метра от брега и магистралата е доста натоварена. <br />
<br />
Усещането от първите стъпки на Халфмун Бей, всред пингвини, един тюлен и много лед е едно от нещата които само сетивата могат да усетят. Чувстваш се като в предаване на Нейшънъл Джиографик, но не зад, а пред камерата. Има и малка аржентинска изоставена база до която се приближаваме със снегоходки. Времето е достатъчно да седнеш за миг, да оставиш камерата и просто да съзерцаваш спокойствието и нереалния пейзаж. Не ти се вярва, но знаеш "По дяволите, това наистина е Антарктика!". <br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://3.bp.blogspot.com/-tKLE9dH-mcs/WTBe4AhY4sI/AAAAAAAAfFw/KGGnQvQg_H42toAUBORblJhTYrbHOmRpwCLcB/s1600/10869770_748825218533136_5354275294168936703_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://3.bp.blogspot.com/-tKLE9dH-mcs/WTBe4AhY4sI/AAAAAAAAfFw/KGGnQvQg_H42toAUBORblJhTYrbHOmRpwCLcB/s400/10869770_748825218533136_5354275294168936703_o.jpg" width="480" height="289" data-original-width="1600" data-original-height="963" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://2.bp.blogspot.com/-f2tdey0oh5s/WTBfZSPWPHI/AAAAAAAAfF0/jui3P0YF--wcHSoaPPxBny2UMXuQrNPIgCLcB/s1600/10873487_748825611866430_6046670113436941181_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://2.bp.blogspot.com/-f2tdey0oh5s/WTBfZSPWPHI/AAAAAAAAfF0/jui3P0YF--wcHSoaPPxBny2UMXuQrNPIgCLcB/s400/10873487_748825611866430_6046670113436941181_o.jpg" width="480" height="305" data-original-width="1600" data-original-height="1014" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://2.bp.blogspot.com/-Wy_eVjKatsM/WTBf171VtEI/AAAAAAAAfF8/KIMo2hclkxsVIid-O12ajayx5TGcwuToQCLcB/s1600/10446181_748826321866359_202883010725704126_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://2.bp.blogspot.com/-Wy_eVjKatsM/WTBf171VtEI/AAAAAAAAfF8/KIMo2hclkxsVIid-O12ajayx5TGcwuToQCLcB/s400/10446181_748826321866359_202883010725704126_o.jpg" width="480" height="320" data-original-width="1600" data-original-height="1067" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://4.bp.blogspot.com/-0LR77EJk2iE/WTBgB6848-I/AAAAAAAAfGA/M0ZKgpJyE7k_k_L4Zpxadk8nSUFBMAL5ACLcB/s1600/10911367_748826688532989_3266300094444258145_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://4.bp.blogspot.com/-0LR77EJk2iE/WTBgB6848-I/AAAAAAAAfGA/M0ZKgpJyE7k_k_L4Zpxadk8nSUFBMAL5ACLcB/s400/10911367_748826688532989_3266300094444258145_o.jpg" width="480" height="301" data-original-width="1600" data-original-height="1005" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://2.bp.blogspot.com/-UX_v4gX4DR4/WTBgQJ9vG6I/AAAAAAAAfGE/lBcw0ny50KAhsCfm3Yjcp_IxvW1OyTZHQCLcB/s1600/10896284_748827078532950_6283186294221666769_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://2.bp.blogspot.com/-UX_v4gX4DR4/WTBgQJ9vG6I/AAAAAAAAfGE/lBcw0ny50KAhsCfm3Yjcp_IxvW1OyTZHQCLcB/s400/10896284_748827078532950_6283186294221666769_o.jpg" width="480" height="298" data-original-width="1600" data-original-height="991" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://1.bp.blogspot.com/-6K9KYwdevaQ/WTBgdxVDPCI/AAAAAAAAfGI/zHx_JoKyKHEBW_7ipGrPVRY9CL0xAlIjQCLcB/s1600/1913324_748828285199496_2718222790989496852_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://1.bp.blogspot.com/-6K9KYwdevaQ/WTBgdxVDPCI/AAAAAAAAfGI/zHx_JoKyKHEBW_7ipGrPVRY9CL0xAlIjQCLcB/s400/1913324_748828285199496_2718222790989496852_o.jpg" width="480" height="326" data-original-width="1600" data-original-height="1089" /></a></div><br />
Обядът на кораба е по-вкусен от всякога особено ако си вземеш тлъст бургер на 5-ти дек с гледка към красотата наоколо. Корабът леко разбива спокойните води и се отправя на юг към друг залив на Deception Island- Китовата станция (The Whalers Bay). Заливът е едно от онези места запазило отпечатъци от времето на бума на китово масло, което е струвало много повече от живота на най-големия морски бозайник. Няколко полу-запазени постройки, хамбар, остатъци от летище, както и десетки китови кости са разпръснати из сравнително широкия залив. Пингвините са малко сякаш странейки от мястото засвидетелствало края на толкова много морски живот. От водата се носи пара. Тъжна е красотата около нас.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://3.bp.blogspot.com/-lv9ddGaIGuw/WoMWq3r9FXI/AAAAAAAAhiE/-_6nmPo6LyI_V7EWw9SjFLDiOK1VDgvCwCLcBGAs/s1600/10869841_748830395199285_2149126537248283964_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://3.bp.blogspot.com/-lv9ddGaIGuw/WoMWq3r9FXI/AAAAAAAAhiE/-_6nmPo6LyI_V7EWw9SjFLDiOK1VDgvCwCLcBGAs/s320/10869841_748830395199285_2149126537248283964_o.jpg" width="480" height="290" data-original-width="1600" data-original-height="888" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://4.bp.blogspot.com/-dXmAg7S9Ktc/WoMYoASEi4I/AAAAAAAAhig/y2CUphYSSpYGBxQzlPbheDFxD1_8W2lEQCLcBGAs/s1600/10904070_748831071865884_5727755548967805765_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://4.bp.blogspot.com/-dXmAg7S9Ktc/WoMYoASEi4I/AAAAAAAAhig/y2CUphYSSpYGBxQzlPbheDFxD1_8W2lEQCLcBGAs/s400/10904070_748831071865884_5727755548967805765_o.jpg" width="480" height="321" data-original-width="1600" data-original-height="1067" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://3.bp.blogspot.com/-CEMOrhRdywg/WoMY1gvpxZI/AAAAAAAAhik/K5L4CMPXR4AWqNx5Z6hI9geNYVtAfWGpwCLcBGAs/s1600/10862597_748831791865812_1284977465203001834_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://3.bp.blogspot.com/-CEMOrhRdywg/WoMY1gvpxZI/AAAAAAAAhik/K5L4CMPXR4AWqNx5Z6hI9geNYVtAfWGpwCLcBGAs/s400/10862597_748831791865812_1284977465203001834_o.jpg" width="480" height="336" data-original-width="1600" data-original-height="1011" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://4.bp.blogspot.com/-wv8aS_aJWN8/WoMZEfguRoI/AAAAAAAAhio/Y4sLv5QuipYHCVKHpVLlBUT2_pCrk0gJACLcBGAs/s1600/10887610_748832475199077_4170482464586529231_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://4.bp.blogspot.com/-wv8aS_aJWN8/WoMZEfguRoI/AAAAAAAAhio/Y4sLv5QuipYHCVKHpVLlBUT2_pCrk0gJACLcBGAs/s400/10887610_748832475199077_4170482464586529231_o.jpg" width="480" height="355" data-original-width="1600" data-original-height="1067" /></a></div><br />
<br />
<b> ЛЕДЕНИЯТ КОНТИНЕНТ </b><br />
<br />
Името на континента е родено като противовес на северната си сестра - (Анти) Арктика. (странно как 90% от континентите започват с буквата "А"). Статутът му на международен парк и опитите за запазването му като такъв определено го правят уникален. Антарктика обаче не е типичната туристическа дестинация. До тук не можеш просто да си вземеш автобус или влак, дори и полетите са адски ограничени и още по-адски скъпи. Няма градове, пътища, магистрали във вида им от цивилизования свят. Инфраструктурата е ограничена само до необходимото за оцеляване на временно пребиваващите тук. Ако не извадиш късмет да бъдеш поканен в някоя изследователска експедиция или не получиш работа (даже доброволна) дори и като мияч на чинии на някоя от десетките бази, стискаш зъби и плащаш (пенсионните си спестявания) на една от няколкото фирми имащи официален лиценз за достигане на най-южните земни ширини с един от многото си кораби. Най-икономичния туристически вариант включва и време и късмет да хванеш добра оферта в последния момент, директно пристигайки в Ушуая. Варианти с полет и плаване също съществуват, но някак се губи част от преживяването, а и цената не е по-различна. Фирмите от своя страна си разпределят места за дебаркация, дати, маршрути. Круизния бизнес се е зародил през 70-те години на миналия век и до днес стотици хиляди са имали щастието да стигнат до него - 7-мия континент. Да си намериш работа на кораб също би било интересно, но ако оправяш стаи или сервираш в ресторанта първо ще имаш конкуренция от поне още 1000 филипинеца, а и шанса да стъпиш на континента (или дори само на някой остров) си остава почти нулев. Да не говорим, че почивни дни няма! Корабите се завръщат сутрин и вечерта са вече натоварени с нови мечтатели (туристи). Персоналът по долните декове, който се грижи за кораба, дори не се показва на вън. Екипът от водачи е с най-хубавия пай от занаята, но съвсем не без цена. Ако не се казваш поне Фалкълн Скот ти трябва сериозно резюме и научни познания свързани с тематиката на пътуването, добри препопръки, весел и забавен характер и много, много късмет! Дейвид например (американец от Колорадо) е бил строителен работник, после брокер на Уолстрийт, след това дълги години шофьор на камион Драгоман (не нашенския град, а един от онези огромни камиони с които можеш полу-туристически да пресечеш континенти), и сега е намерил малък оазис за авантюристичния си нрав. Но го заслужава.<br />
<br />
Антарктика е огромна. Повечето круизни кораби едвам докосват така наречения полуостров в ширините над 65 южни градуса. Дори и по-скъпо платените кораби биха добавили няколко спирки повече (обикновенно горепоменатия остров Южна Джорджиа) и евентуално поне южния полярен кръг. Почти цялата континентална територия е скована в лед, на места с дебелина над 4 км във вътрешността. Американците са се оказали най-тарикати да сложат база и на самия Южен Полюс. Ако имаш американско гражданство и те наемат на работа на базата или на някоя от другите три, може и да го достигнеш със самолет. Геройствата от преди по-малко от 100 години за подвизи с кучешки впрягове, шейни и себеотрицание днес са само легенди подбуждащи адреналина на най-заклетите авантюристи, които освен наднормена доза лудост имат нужда и от сериозно спонсорство. <br />
<br />
<b> ОСТРОВИ, ЗАЛИВИ, ЛЕДНИЦИ </b><br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://3.bp.blogspot.com/-yFYfldghxAY/WoMaen7xrHI/AAAAAAAAhi8/ScWmu-w70NUOdn-1EfjdH81lKrzOOcYyQCLcBGAs/s1600/10888875_748832931865698_6862566486654425371_n.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://3.bp.blogspot.com/-yFYfldghxAY/WoMaen7xrHI/AAAAAAAAhi8/ScWmu-w70NUOdn-1EfjdH81lKrzOOcYyQCLcBGAs/s400/10888875_748832931865698_6862566486654425371_n.jpg" width="300" height="480" data-original-width="266" data-original-height="960" /></a></div>За следващите 5 дни ще опитваме слизане от кораба по 2 пъти на ден. Обещават ни различни места с различни късчета от ледената красота. "Вие се грижите за времето, ние за останалото" остроумничи на ново Шели. Започваме с хубав ден, но следващата сутрин идва сняг, малко неочакван, особено за пингвините. Запазването на гнездата им сухи е важно за оцеляване на яйцата, а снегът съвсем не помага. При нас проблема с топлината опира до дебелите парки, гумени ботуши и поне чифт водо-непромокаеми панталони. Сутринта спираме на Микелсен Харбър. Облаците са надвиснали сиви и мрачни над тъмните океански води. Тук се срещаме за пръв път с Генту, по-големите братовчеди на Чин страпс. Главите им са изцяло черни а клюновете червени. Окраската им е малко по-различна, но ежедневието е същото. Сякаш почти не ни забелязват. Сигурно ни мислят за големи жълти братя. Любопитството им понякога ги приближава до нас но предпазливо. Забелязват се и счупени черупки. Опасностите за бъдещото неродено още поколение са много. И климата, и птиците дебнещи за родителска небрежност, и късмета по някога. Често от две яйца оцелява само едно, но и дори и двете да имат късмет обикновено по-голямото и по-силно бебе има по-голям шанс за живот.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://4.bp.blogspot.com/-96Rmp-vVA5k/WoMa653WuZI/AAAAAAAAhjA/CalP_SyeHsA66MwzJVnVBB9GAjnYRpoEQCLcBGAs/s1600/10869548_748833171865674_2597653558838243223_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://4.bp.blogspot.com/-96Rmp-vVA5k/WoMa653WuZI/AAAAAAAAhjA/CalP_SyeHsA66MwzJVnVBB9GAjnYRpoEQCLcBGAs/s400/10869548_748833171865674_2597653558838243223_o.jpg" width="480" height="320" data-original-width="1600" data-original-height="962" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://2.bp.blogspot.com/-Ifdmpr4MRSI/WoMbL9aufxI/AAAAAAAAhjI/jJ4IZHtAzEMxVV6O1HGtg8jEokYh3RIlACLcBGAs/s1600/10896428_748833898532268_1310886543268127087_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://2.bp.blogspot.com/-Ifdmpr4MRSI/WoMbL9aufxI/AAAAAAAAhjI/jJ4IZHtAzEMxVV6O1HGtg8jEokYh3RIlACLcBGAs/s400/10896428_748833898532268_1310886543268127087_o.jpg" width="480" height="328" data-original-width="1600" data-original-height="982" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://1.bp.blogspot.com/-OHiXPPUJEBA/WoMeWBEVQ5I/AAAAAAAAhjk/nf_jcGI2ss86monwBGk8ZShUAeA3aEfpQCLcBGAs/s1600/10904085_748834045198920_6302453628566344910_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://1.bp.blogspot.com/-OHiXPPUJEBA/WoMeWBEVQ5I/AAAAAAAAhjk/nf_jcGI2ss86monwBGk8ZShUAeA3aEfpQCLcBGAs/s400/10904085_748834045198920_6302453628566344910_o.jpg" width="480" height="309" data-original-width="1600" data-original-height="931" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://1.bp.blogspot.com/--r-rZWyen8Q/WoMcXqe-fuI/AAAAAAAAhjY/6E5EyvAF0WcSUDq6b36940C6aPdQwPN3QCLcBGAs/s1600/10903998_748834378532220_2332778565713116328_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://1.bp.blogspot.com/--r-rZWyen8Q/WoMcXqe-fuI/AAAAAAAAhjY/6E5EyvAF0WcSUDq6b36940C6aPdQwPN3QCLcBGAs/s400/10903998_748834378532220_2332778565713116328_o.jpg" width="480" height="309" data-original-width="1600" data-original-height="745" /></a></div><br />
Следобедът е още по-сив и снежен. Акостирали сме в Сиера Кове (Cierva Cove). Различни по размер ледени блокове ограждат кораба. Почти всички сме натоварени по лодките, които като малки ледоразбивачи поемат из студения воден свят около нас. Близо сме до брега, но не го достигаме. Мъглата от време на време открива огромни ледници вливащи се в океана, като безкрайни ледени реки. Огромни части от телата им откъснати плават около нас. Странните им форми пречупват малкото идваща светлина и създават несъществуващи нюанси на синьото. Видимата част на тези айсберги е нищожна спрямо това което се крие под повърхността. Хващаме си и огромен леден кристал, безупречно прозрачен и идеален за стотина уискита в бара. Океанският лед (от солена вода) е безцветен и скучен. Най-малките блокове, казват са най-коварни, но най-големите са впечатляващи! Не влизат даже в обективите на десетките щракащи фото камери. Следващата сутрин е отново само за плаване и е отново влажна и мъглява. Намираме се във Фоин Харбър (Foyn Harbour). Ледените острови и цветовете им са още по-впечатляващи. С изчезването на снега намираме полу-потопения кораб Guvernoren, един от многото използвани за директна обработка на уловените китове, и останал тук завинаги. <br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://3.bp.blogspot.com/-3XI6SCojR60/WoMel9G9lcI/AAAAAAAAhjo/WJC6U_e-M6AintV1iccvqJlZyQnUlz5ZQCLcBGAs/s1600/10904489_748836048532053_7488281712810217472_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://3.bp.blogspot.com/-3XI6SCojR60/WoMel9G9lcI/AAAAAAAAhjo/WJC6U_e-M6AintV1iccvqJlZyQnUlz5ZQCLcBGAs/s400/10904489_748836048532053_7488281712810217472_o.jpg" width="480" height="300" data-original-width="1600" data-original-height="1010" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://4.bp.blogspot.com/-HuIaBUZ5Pio/WoMezbYmzFI/AAAAAAAAhjs/G9Wag5hEAZAx5yf2CPVaeHxOb0qN63JqwCLcBGAs/s1600/10887530_748836575198667_3463990535461373018_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://4.bp.blogspot.com/-HuIaBUZ5Pio/WoMezbYmzFI/AAAAAAAAhjs/G9Wag5hEAZAx5yf2CPVaeHxOb0qN63JqwCLcBGAs/s400/10887530_748836575198667_3463990535461373018_o.jpg" width="480" height="320" data-original-width="1600" data-original-height="1080" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://2.bp.blogspot.com/-7toejvpMkyM/WoMjo8yn7YI/AAAAAAAAhkE/mB_W3MZENHgSoBb2raHl0zinpeb7XCAEQCLcBGAs/s1600/10865764_748838005198524_4219172828517232319_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://2.bp.blogspot.com/-7toejvpMkyM/WoMjo8yn7YI/AAAAAAAAhkE/mB_W3MZENHgSoBb2raHl0zinpeb7XCAEQCLcBGAs/s400/10865764_748838005198524_4219172828517232319_o.jpg" width="480" height="317" data-original-width="1600" data-original-height="952" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://3.bp.blogspot.com/-Y-5_MEYDGm4/WoMkHmKRaHI/AAAAAAAAhkM/_TI5mOpYJtAeh7chtQtu20qiwsZrwmX9ACLcBGAs/s1600/10887530_748836575198667_3463990535461373018_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://3.bp.blogspot.com/-Y-5_MEYDGm4/WoMkHmKRaHI/AAAAAAAAhkM/_TI5mOpYJtAeh7chtQtu20qiwsZrwmX9ACLcBGAs/s400/10887530_748836575198667_3463990535461373018_o.jpg" width="480" height="320" data-original-width="1600" data-original-height="1080" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://3.bp.blogspot.com/-oGMZbajyj44/WoMkivlxkaI/AAAAAAAAhkQ/6Dzj-EnE0JECp1SS4qkjlKcFVgXls5bjwCLcBGAs/s1600/10911479_748838218531836_4511252725379231686_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://3.bp.blogspot.com/-oGMZbajyj44/WoMkivlxkaI/AAAAAAAAhkQ/6Dzj-EnE0JECp1SS4qkjlKcFVgXls5bjwCLcBGAs/s400/10911479_748838218531836_4511252725379231686_o.jpg" width="480" height="306" data-original-width="1600" data-original-height="919" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://4.bp.blogspot.com/-CyhDxQWvk0Y/WoMkxWhiInI/AAAAAAAAhkY/EL2n5wCwNK45YKlnVZvTNlhxhSLQeAH0QCLcBGAs/s1600/10847665_748839915198333_4919886123316970748_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://4.bp.blogspot.com/-CyhDxQWvk0Y/WoMkxWhiInI/AAAAAAAAhkY/EL2n5wCwNK45YKlnVZvTNlhxhSLQeAH0QCLcBGAs/s400/10847665_748839915198333_4919886123316970748_o.jpg" width="480" height="317" data-original-width="1600" data-original-height="1067" /></a></div><br />
<br />
<b> СВАТБА </b><br />
<br />
Достигаме и до бреговете на Ентъпрайс Айлънд (Enterprise Island). Денят е по-специален. Няколко вечери подред филипинския ресторантски състав пееше песни за рождениците (които съвсем не бяха малко). Този следобед обаче щеше да се случи нещо нетипично - истинска сватба! Всички ще да станем свидетели на канадката и англичанина Меган и Браян, които бяха избрали, най-романтично студения пейзаж за този специален момент, стотина съвсем непознати пътници и хиляди пингвини за свидели. И времето се усмихва и създава перфектен сватбен фон. Младоженците пристигат със зодиак издокарани със сватбени одежди. Бялата рокля се слива с бялата красота наоколо. На дали Меган си е мечтала като малка да каже голямото "ДА" всред ледове и стотици пингвини. С Браян се запознали на един от тези камиони Драгоман, където той работил като шофьор заедно с Дейвид. Марла е главното водещо сватбено лице (с нея се оказа че сме родени на една дата), а Дейвид е ухилен до уши. Няколко са и двойките на кораба които скоро са разменили халки в обет за вечна любов и са включили Антарктика, като част от сватбеното си пътешествие. Особено активни (и леко дразнещи) са двойка азиатци, които на всяко слизане сменят тоалети поне по три пъти за "фото сесия", която бе изпълнявана доста непрофесионално (поне по моето скромно мнение) от девойка пътуваща с тях. Пингвинските им шапки са май най-интересни. <br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://3.bp.blogspot.com/-rvc3-Dsl4C0/WoMmv9K4l1I/AAAAAAAAhkk/foPBK_4C7oY0-6oKr40RcVukcFxHth8_gCLcBGAs/s1600/10547377_748853961863595_2558943761354809604_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://3.bp.blogspot.com/-rvc3-Dsl4C0/WoMmv9K4l1I/AAAAAAAAhkk/foPBK_4C7oY0-6oKr40RcVukcFxHth8_gCLcBGAs/s400/10547377_748853961863595_2558943761354809604_o.jpg" width="480" height="320" data-original-width="1600" data-original-height="1067" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://3.bp.blogspot.com/-yaYRXEBQL4A/WoMnK1037xI/AAAAAAAAhko/5mrNwvWsWCw2uMwhAY2DPlZmoPIghy2DACLcBGAs/s1600/10911364_748856065196718_1057382155501871562_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://3.bp.blogspot.com/-yaYRXEBQL4A/WoMnK1037xI/AAAAAAAAhko/5mrNwvWsWCw2uMwhAY2DPlZmoPIghy2DACLcBGAs/s400/10911364_748856065196718_1057382155501871562_o.jpg" width="480" height=320" data-original-width="1600" data-original-height="1067" /></a></div><br />
<b> КЪМПИНГ </b><br />
<br />
"Ако ще ходим до Антарктика, правим и къмпинг!". Това бяха думите на Илиян когато сътворявахме мечтаното пътуване. Всеки кораб предлага няколко извънредни услуги. За нашия бяха отредени само две - къмпинг и каяци. Цените и за двете са близки до закупуването на цялата включена екипировка, но както наблягат рекламите - това се прави веднъж в живота! Каякарите са във вода с греблата почти винаги когато останалите навещаваме пингвините, като се включват към нас към края. Къмпингуването обаче е планувано за една единствена вечер с две възможни места само в зависимост от времето. Видеото от евакуацията на къмпингуващите от предишната смяна в 3 посред нощ ни го спестяват за по-късно, но слухът е че денят на Ентърпрайс Айлънд и случилата се сватба ще бъде вероятно и за разпъване на палатки на белия континент. Местата са само 30, а записалите се 29. Още две, три дузини желаещи се бият за последното място и влизат в шегите на водачите - "Луди сте! Да си плащате за да мръзнете!" След издирване на подходящо място сме се завърнали отново на Ентърпрайс Айлънд и няколко лодки ни оставят на същото място където Браян и Меган се обвързаха в свещен брачен съюз. Часът е към 10 вечерта, а навън е светло. Небето е събрало куп обагрени облаци, вятърът е утихнал, само пингвините наоколо създават шумотевица, а и на миризма го докарват. Повечето сме екипирани с биви сакове (bivy sack) - водо-непромокаеми сакове, в които се пъхаш директно със спалния чувал. Ако ще се пробва нещо ново, защо пък не на Антарктика. Всеки си създава подходящо гнездо прикрито от вятъра. Проектите и изпълненията са от гениални до отчайващи. Моята дупка дори не влиза и във вторите, но върши работа. Към полунощ всеки се е свил всред няколко слоя топло и се наслаждава по своему на момента. При мен сънят идва час след полу нощ. Тъмнината не се появява нито за миг през цялата нощ, а звездите се крият зад просветленото небе, което към 1 през нощта загубва красивите залезни цветове. Към 6:30 ни прибират тъкмо на време за закуска.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://2.bp.blogspot.com/-ZUAUfknSgUQ/WoMngIb1HMI/AAAAAAAAhks/n2FFLx45pfAkziTCCGyrOWN_mEvtq8yzwCLcBGAs/s1600/1559276_748857098529948_2336803283294118047_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://2.bp.blogspot.com/-ZUAUfknSgUQ/WoMngIb1HMI/AAAAAAAAhks/n2FFLx45pfAkziTCCGyrOWN_mEvtq8yzwCLcBGAs/s400/1559276_748857098529948_2336803283294118047_o.jpg" width="480" height="320" data-original-width="1600" data-original-height="1067" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://2.bp.blogspot.com/-WX8htBEJFsQ/WoMnqtu6LyI/AAAAAAAAhkw/OVU1-JaOZYwvVXKtTvOr89XLdJqOhjIDQCLcBGAs/s1600/10896318_748857281863263_5997551177067058778_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://2.bp.blogspot.com/-WX8htBEJFsQ/WoMnqtu6LyI/AAAAAAAAhkw/OVU1-JaOZYwvVXKtTvOr89XLdJqOhjIDQCLcBGAs/s400/10896318_748857281863263_5997551177067058778_o.jpg" width="480" height="320" data-original-width="1600" data-original-height="1067" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://4.bp.blogspot.com/-RgTRkB5yzFs/WoMoCgMX2GI/AAAAAAAAhk0/pdBgooVcZZsUAX8Dvm3ScbHmI3g2SCYLwCLcBGAs/s1600/10865690_748857488529909_3717006456742480947_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://4.bp.blogspot.com/-RgTRkB5yzFs/WoMoCgMX2GI/AAAAAAAAhk0/pdBgooVcZZsUAX8Dvm3ScbHmI3g2SCYLwCLcBGAs/s400/10865690_748857488529909_3717006456742480947_o.jpg" width="480" height="320" data-original-width="1600" data-original-height="1067" /></a></div><br />
<br />
<b> СТЪПКИ НА КОНТИНЕНТА </b><br />
<br />
Всяка ново обявена предстояща дестинация съдържа леко разочароващо името Остров. Питаме тайно "Ами континента?. Нали заради него сме тук?" Стръмните му брегове са трудно достъпни и почти невъзможни на повечето си места за дебаркация. След нощта всред ледове и пингвини идва и най-очаквания момент - стъпваме на континента. Дестинацията - Денко Харбър. Сякаш всичко се повтаряше от начало. И очакването, и адреналина, и тръпката. На сушата ни чака и знаме за снимка (тривиално, но печелившо). И за времето се бяхме погрижили с достатъчно светлина и синьо небе за хубави снимки. Джей (един от по-лудите австралийски бекпекъри) се бе подготвил за момента с пингвински костюм. Азиатците не пропуснаха естествено и тук след-сватбена фото сесия. Правим и запомнящи се български снимки с Елена и Илиян. Достигаме и върха на хълм с гледка за завиждане. Вече всеки може да зачеркне континента в листа си. Done!<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://4.bp.blogspot.com/-O_C0j2dRuaQ/WoMotGzFjEI/AAAAAAAAhlA/_7iudmAlWd0A_3KIkud-zgPGcZnVeiYBACLcBGAs/s1600/10830606_10152545785017611_605171195209643622_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://4.bp.blogspot.com/-O_C0j2dRuaQ/WoMotGzFjEI/AAAAAAAAhlA/_7iudmAlWd0A_3KIkud-zgPGcZnVeiYBACLcBGAs/s400/10830606_10152545785017611_605171195209643622_o.jpg" width="480" height="320" data-original-width="1600" data-original-height="1067" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://1.bp.blogspot.com/-wqtPbG0k3ww/WoMplSIj3vI/AAAAAAAAhlI/aLI6xzpcdYQ2JsfG7L42T05oLpU7qd7egCLcBGAs/s1600/1511758_748856785196646_3524489657696341484_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://1.bp.blogspot.com/-wqtPbG0k3ww/WoMplSIj3vI/AAAAAAAAhlI/aLI6xzpcdYQ2JsfG7L42T05oLpU7qd7egCLcBGAs/s400/1511758_748856785196646_3524489657696341484_o.jpg" width="480" height="320" data-original-width="1600" data-original-height="1067" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://3.bp.blogspot.com/-FVaz_Nff3TA/WoMpy_MMaqI/AAAAAAAAhlM/OWNv2WTOTlA8ePba0OwllBk-nwRVhiF1gCLcBGAs/s1600/10922360_10152545785522611_3846736200665728933_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://3.bp.blogspot.com/-FVaz_Nff3TA/WoMpy_MMaqI/AAAAAAAAhlM/OWNv2WTOTlA8ePba0OwllBk-nwRVhiF1gCLcBGAs/s400/10922360_10152545785522611_3846736200665728933_o.jpg" width="480" height="320" data-original-width="1600" data-original-height="1067" /></a></div>Българският отбор<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://2.bp.blogspot.com/-0XxNuZvVPVA/WoMqJdcRzjI/AAAAAAAAhlQ/zA0MV_4dqCUnAU_VAZ7XZIJ9YiTag3wMQCLcBGAs/s1600/10847228_748854478530210_459792259083032200_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://2.bp.blogspot.com/-0XxNuZvVPVA/WoMqJdcRzjI/AAAAAAAAhlQ/zA0MV_4dqCUnAU_VAZ7XZIJ9YiTag3wMQCLcBGAs/s400/10847228_748854478530210_459792259083032200_o.jpg" width="480" height="320" data-original-width="1600" data-original-height="1067" /></a></div><br />
<b> ПОРТ ЛОКРОЙ </b><br />
<br />
Какво по-хубаво да изненадаш някой близък, където и да било по света, с картичка изпратена от най-южния пощенски офис на света - британската антарктическа станция Порт Локрой. Казват му още пингвинската поща. Намира се почти на 65-тия южен паралел на остров не по-голям от размерите на футболно игрище. Няколкото малки постройки са били британска база до преди петдесетина години. Сега всичко е превърнато в малък музей и магазин, както и напълно функциониращите пощенски услуги, като част от възобновената пред последните две десетилетия историческа база. Марка за картичка струва един долар до всяка точка на света, толкова струва и една от пощенските картички, които можеш да си купиш на място. Не липсват и сувенири и дори дрехи с типичните антарктически цветове. Пътят на всяко едно от стотиците писма поемащи от тук минава през някой от туристическите крузове, достига до остров Кинг Джордж и от там прелита целия Атлантик чак до Англия, от където бива разпределено до дестинацията си. Леко са прецакани тези които пращат към Южноамериканския континент, но средно обещават 6 седмици за доставка. Животът за работещите тук 4-5 души (предимно доброволци) е твърде нестандартен. Както звучала рекламата за една от предлаганите позиции "Ще имате гледки към едни от най-впечатляващите планини и пейзажи в света, до които никога няма да можете да стигнете.!" Малкото място и многото пингвини на острова определено създават леко чувство на островна треска, но за сметка на това преминаващите кораби предлагат често покани за вечеря, което (както се изрази най-младата доброволка) за тях е направо приключение. Споделяме вечерната масата с нея и с Фалкън Скот. Научаваме, че и комбинацията от 4 жени и един мъж за този сезон също създава допълнителни стресове, но въпреки всичко работа като тази си остава мечта.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://2.bp.blogspot.com/-LXZYuaPoiiA/WoMqb6Uwj7I/AAAAAAAAhlY/ppLlEuBF6WUPUPBvioKx7LMDlyyAVzYjwCLcBGAs/s1600/10903826_748862665196058_5225602345751030823_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://2.bp.blogspot.com/-LXZYuaPoiiA/WoMqb6Uwj7I/AAAAAAAAhlY/ppLlEuBF6WUPUPBvioKx7LMDlyyAVzYjwCLcBGAs/s400/10903826_748862665196058_5225602345751030823_o.jpg" width="480" height="320" data-original-width="1600" data-original-height="1067" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://2.bp.blogspot.com/-DzKwWyYLuos/WoMqk96qCxI/AAAAAAAAhlc/erRrtMNa6HIA1tEVh7I6TH9bGnok_rH9wCLcBGAs/s1600/1502378_748863685195956_3566338873472402728_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://2.bp.blogspot.com/-DzKwWyYLuos/WoMqk96qCxI/AAAAAAAAhlc/erRrtMNa6HIA1tEVh7I6TH9bGnok_rH9wCLcBGAs/s400/1502378_748863685195956_3566338873472402728_o.jpg" width="480" height="262" data-original-width="1600" data-original-height="874" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://3.bp.blogspot.com/-vp_7PP-zHsE/WoMq-4yaroI/AAAAAAAAhlo/QPDb8cikyF8GURNOpp1NU1l0gmYNoMskwCLcBGAs/s1600/10931590_10152545786087611_8830701188997475133_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://3.bp.blogspot.com/-vp_7PP-zHsE/WoMq-4yaroI/AAAAAAAAhlo/QPDb8cikyF8GURNOpp1NU1l0gmYNoMskwCLcBGAs/s400/10931590_10152545786087611_8830701188997475133_o.jpg" width="480" height="320" data-original-width="1600" data-original-height="1067" /></a></div><br />
Порт Локрой е и най-южната точка която ще достигнем. На другия ден поемаме спокойно на север. Денят е последен в континентлни води. Въпреки всичко ентусиазмът и духът на кораба не са паднали. Стъпваме на поредния остров в най-топлия и слънчев ден до сега - Остров Данко (Danko Island). Знаем, че часовете ни на континента са преброени и използваме всяка минута за попиване на това, което ще остане в спомените и снимките за дълго време. Трудно е да повярваш че си тук и че скоро всичко наоколо ще бъде само миг от миналото ти. <br />
<br />
<b> ПОЛЯРНОТО КЪПАНЕ </b><br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://3.bp.blogspot.com/-VtGwmOVbDC0/WoMrUcSBFLI/AAAAAAAAhls/ethf_Z1pCaU26BhzMyIP6MSqGMxR7nOwgCLcBGAs/s1600/10931553_10152545823577611_7593681497753573897_n.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://3.bp.blogspot.com/-VtGwmOVbDC0/WoMrUcSBFLI/AAAAAAAAhls/ethf_Z1pCaU26BhzMyIP6MSqGMxR7nOwgCLcBGAs/s400/10931553_10152545823577611_7593681497753573897_n.jpg" width="317" height="480" data-original-width="633" data-original-height="960" /></a></div>Никога не събрах сила да скоча по Йорданов ден в ледените води на някоя река, язовир, море или най-близката локва, до която живее свещеника, получил привилегията да хвърли кръста според традициите. Спах всред пингвини, защо пък да не се изкъпя и в ледените води на Антарктика! На това мнение са и над половината пътуващи, а така наречения Полар Плъндж (полярно къпане) е едно от най-очакваните събития за пътуването. Обедните часове в последния ден са повече от подходящи - слънце, спокойна вода и липса на вятър. Наредили са се и 9 годишния Бен (както и цялото му семейство), и петдесетина други смелчаци, дори господин на почти 60 години. Оказвам се в челната десетка. Редицата се раздвижва и от долния дек започват да се показват мокрите ухилени физиономии на първите усетили и студ и блаженство. Всеки използва гравитацията за контакта с водата по собствен начин. Плющи плътта, дочуват се подканвания и аплодисменти, следват мощни ревове от студ и радост. Май съм единствен с опит за почти успешно задно салто. На пети дек чака бълбукащо джакузи, а около него се е развихрило барбекю, заслужени след банята. Водата е огледало за всичките околни ледени планини, които след ден ще изчезнат от погледа на повечето от нас може би завинаги. Следобедът е и леко тъжен и много красив. Водата е в стряскащо спокойствие сякаш да ни напомни, какво ни чака след няколко часа. Изпращат ни десетки китове, танцуващи около кораба. Тези с дългите обективи запечатват най-добре дъгите на гръбнаците и опашките на тези грациозни царе на океана. Небето е накъдрено от облаци, времето не бърза. Ние не бързаме. Трудно се изоставя този странен свят.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://3.bp.blogspot.com/-SIwwUKRYgWA/WoMruRBdTaI/AAAAAAAAhl0/qEwTvYUVmPMt3iNm46A5WCCys09tV5tMACLcBGAs/s1600/10896282_748865001862491_7880789369070010323_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://3.bp.blogspot.com/-SIwwUKRYgWA/WoMruRBdTaI/AAAAAAAAhl0/qEwTvYUVmPMt3iNm46A5WCCys09tV5tMACLcBGAs/s400/10896282_748865001862491_7880789369070010323_o.jpg" width="480" height="360" data-original-width="1600" data-original-height="1200" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://3.bp.blogspot.com/-J6m7xjwme5A/WoMsWCE-rtI/AAAAAAAAhmA/0yEkLvSownAC_ftQCJ0R7xtQeqa-Zd-IQCLcBGAs/s1600/10498439_748861891862802_5413010427876189863_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://3.bp.blogspot.com/-J6m7xjwme5A/WoMsWCE-rtI/AAAAAAAAhmA/0yEkLvSownAC_ftQCJ0R7xtQeqa-Zd-IQCLcBGAs/s400/10498439_748861891862802_5413010427876189863_o.jpg" width="480" height="320" data-original-width="1600" data-original-height="1067" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://2.bp.blogspot.com/-yS_Gtx8VIfc/WoMsJBH7I-I/AAAAAAAAhl8/Z8s_L7HaPBsQQu9uy4_b7jCaDzD1JAyyQCLcBGAs/s1600/10626312_748862318529426_151357344622162536_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://2.bp.blogspot.com/-yS_Gtx8VIfc/WoMsJBH7I-I/AAAAAAAAhl8/Z8s_L7HaPBsQQu9uy4_b7jCaDzD1JAyyQCLcBGAs/s400/10626312_748862318529426_151357344622162536_o.jpg" width="480" height="320" data-original-width="1600" data-original-height="1067" /></a></div><br />
<b> ЗАВРЪЩАНЕТО </b><br />
<br />
Хоризонтът отново е пуст, океанът неспокоен, а небето сиво. Отварянето на всяка снимка носи лека носталгия, а танцът на кораба навява добри или лоши (стомашни) спомени от преди по-малко от седмица. Морският Дух разцепва Дрейк отново, този път на север. Вълните с по-малко злоба бият по левия борд и отново ресторанта е на половина празен. Корабът обаче съвсем не е заспал. Торбата с ангажиращи вниманието идеи на екипа е бездънна! Викторини, търг (на какви ли не ценни и безценни артикули, между които и огромната карта с целия ни изминат маршрут, продадена за около 500 долара), състезание между двата пола (спечелено от по-нежния), нов капитански коктейл, който се превръща в луд купон, като за последно, с навлизането в по-спокойните води на Протока Бийгъл. Корабът е по-спокоен, но барът подскача до късно в ритъм 7.9 по Рихтер. Малко след полунощ и алкохолът е изчезнал от десетките търкалящи се наоколо легално купени и нелегално внесени бутилки. На вън е различно. Тъмнина е покрила отново небето. И звездите са тук, и луната...<br />
<br />
За последен път се будим с гласа на Шели." Добро утро. Наближаваме пристана в Ушуая. Очаквайте инструкции за напускане на кораба. Тези които имат полети преди......." и така на татък. Коридорът е пълен с багаж. Напускаме каютите, а зад нас остават, за дълго заети клетки с мозъчна и виртуална памет, която трудно ще бъде изтрита, нови приятели, нови дупки в коланите, нови парки (вече в по-тъмно жълто) и 10 дена които ти се струват като месечно бягство от цивилния живот. Надяваме се, че прегръдките и сбогуванията няма да са последни. Скоро подметките ни усещат асфалта, мирисът на коли, шума на живота, който съвсем не ни е липсвал. <br />
<br />
А тя си остава там на юг. Все още скована в лед, всред дълги нощи и безкрайни дни. Завита в своя студен шал, откъсната от нас човеците за добро или не. Последната обетована земя - седмия континент - Антарктика.SKREJIhttp://www.blogger.com/profile/14796178761515258762noreply@blogger.com8tag:blogger.com,1999:blog-2372799115849304661.post-14688656519230735302014-10-10T14:43:00.001-07:002017-12-14T08:40:03.855-08:00ЕКВАДОР Част 2 - Джунгла, планини, плажове...Десетки притоци родени в шест държави отдават водите си на най-пълноводната река в света Амазонка. Голяма част от така наречената амазонска джунгла (amazon rain forest) заема почти половината от териториите на Колумбия, Бразилия, Боливия и Перу. Еквадор, въпреки малкият си размер, е дарил голяма част от източните си територии на вечнозелените равнини покрити с гъста тропична растителност и изобилстващи на богат животински свят. Поради своя малък размер и лесно преодолими планини, достъпът до този тропичен свят е сравнително бърз и лесен. Няколко са по-големите градове от където туристическия поток се юрва на няколкодневни пътувания, обикновено реализирани чрез не много евтини агенции предлагащи ловене на пирани, срещи с розови делфини, разходка всред каймани и тарантули и дори контакт с местни индианци. Баньос, градчето където бях изкарал почти седмица всред чист планински въздух и разни полу-екстремни занимания, предлага бърз достъп към градовете Пуйо и Тена и поречието на река Напо (rio Napo). Хванах автобуса за Тена и реших да проверя на място и флората и фауната и как ще ми подейства влажния тропичен климат, след като в планината студения дъжд бе взел да ми поомръзва. Избрах селцето Мисухуаджи (Misuhalli), хостелът със съблазнително име Банана Лодж и с екзотична за местните представи собственичка рускиня. За кой ли път се оказах единствен посетител, със самотната привилегия за наслада от приятната атмосфера на брега на реката, и с хубава гледка от няколкото хамака. Мисухуаджи е сравнително популярно туристическо пристанище, но единствената атракция в селото са маймуните на централния площад, забавляващи туристите и подлудяващи кучетата наоколо. Времето по тия ширини имаше своя си собствен тропичен ритъм с дъждовни нощи, влажни сутрини, горещи дни и красиви залези. С рускинята си говорихме на испански, въпреки опитите ми да проговоря руски отново след 15 години, а на втория ден се появиха и холандец, американец и канадец от третата възраст, както и две испанки (с които може би трябваше да си тренирам руския за баланс). Замених организирано-масовите речни прояви с обиколка на малка лагуна в имота на местен чичо с много маймуни и птици. С двете испанки раздвижихме няколко чифта гумени ботуши в не далечен резерват всред много комари и кал. Успях да погледна този тропичен свят и от върха на метална кула издигната в средата на гората. Качваш и кулата и адреналина, но със заслужена гледка. Тук определено срещнах най-голяма концентрация на източно европейци изразено в унгарец, албанка и молдовка. Последната пътуваше с приятеля си аржентинец. Спретнахме едната вечер импровизирано барбекю и пораздвижихме китарата, която носеха. За щастие някои от ресторантите бяха добавили към интериора си и голямо-екранни телевизори за засвидетелстване най-вече на историческия провал на Бразилия със 7:1 на полуфиналите от световното. Испанките ликуваха, не толкова от радост за Германия, от колкото че Испания вече не беше отборът отнасящ най-големия срам от първенството.<br />
<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://4.bp.blogspot.com/-FJyHYBjWu_k/WRM-iDeXycI/AAAAAAAAezc/2mdSSl3G-dc5OxTkHey7H6_OqNswKLd7QCLcB/s1600/10582811_10152217571452611_1023786551074982962_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://4.bp.blogspot.com/-FJyHYBjWu_k/WRM-iDeXycI/AAAAAAAAezc/2mdSSl3G-dc5OxTkHey7H6_OqNswKLd7QCLcB/s400/10582811_10152217571452611_1023786551074982962_o.jpg" width="480" height="320" /></a></div>Банана лодж, Мисухуаджи<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://4.bp.blogspot.com/-NV_mrLvmtuQ/WRM-qDUhYmI/AAAAAAAAezg/vt4meNbnkZIHOakDMiEZGYuBfceiYuSkwCLcB/s1600/10507091_10152217574052611_4630825380307300651_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://4.bp.blogspot.com/-NV_mrLvmtuQ/WRM-qDUhYmI/AAAAAAAAezg/vt4meNbnkZIHOakDMiEZGYuBfceiYuSkwCLcB/s400/10507091_10152217574052611_4630825380307300651_o.jpg" width="480" height="320" /></a></div>Маймунски работи<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://1.bp.blogspot.com/-LSw1UjD8CFc/WRM-w6ylOII/AAAAAAAAezk/O4n8HzesoiQx4cB31jNjwZS5AEOp67URwCLcB/s1600/10496968_10152217579717611_2517505658753536887_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://1.bp.blogspot.com/-LSw1UjD8CFc/WRM-w6ylOII/AAAAAAAAezk/O4n8HzesoiQx4cB31jNjwZS5AEOp67URwCLcB/s400/10496968_10152217579717611_2517505658753536887_o.jpg" width="480" height="320" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://1.bp.blogspot.com/-SAbrnDbW4p4/WRM-3xWjrmI/AAAAAAAAezo/CRqVSy_hufgJdni1ouJTjoM6ceacMkSQgCLcB/s1600/10537972_10152217583742611_5500499732361245180_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://1.bp.blogspot.com/-SAbrnDbW4p4/WRM-3xWjrmI/AAAAAAAAezo/CRqVSy_hufgJdni1ouJTjoM6ceacMkSQgCLcB/s400/10537972_10152217583742611_5500499732361245180_o.jpg" width="480" height="320" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://1.bp.blogspot.com/-bRxnKF548t4/WRM_C2WiaYI/AAAAAAAAezs/1wnTArR4SqIJ3644h8c1THxvbQ0Zctd5QCLcB/s1600/10547196_10152217588902611_6098513392643443871_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://1.bp.blogspot.com/-bRxnKF548t4/WRM_C2WiaYI/AAAAAAAAezs/1wnTArR4SqIJ3644h8c1THxvbQ0Zctd5QCLcB/s400/10547196_10152217588902611_6098513392643443871_o.jpg" width="480" height="320" /></a></div>Джунглата отгоре<br />
<br />
<br />
<b>РИОБАМБА</b><br />
<br />
След 4 дни и неизпълнен план за по-дълбоко навлизане в джунглата реших да се пренеса обратно в планината. Прибрах от Баньос голямата си раница и продължих на югозапад към Риобамба - столицата на провинция Чимборасо. Градът, стратегически разположен на Панамериканската магистрала е главен транспортен център, както и вратата към най-високия връх(вулкан) в страната Чимборасо със своите 6268 метра над морското ниво. Все още не бях гостувал на никого от каучсърфинг в Еквадор и тук се отвори добър шанс. Имах цели двама потенциални домакини при които трябваше да изкарам 3-4 дни. Бе четвъртъчна вечер, с намусено дъждовно небе, подсилващо прилагателните грозен, студен и безинтересен, описващи първите ми впечатления от града. Риобамба бе един от онези градове за които не знаех почти нищо (освен близостта му до вулкана Чимборасо), но се превърна в едно от интересните преживявания до момента. Комбинацията от весели хора, срещнати в подходящ момент на подходящо място, сложи малко по-топли багри върху първите сиви впечатления от сравнително големия и сравнително студен град (местните му казват Friobamba - frio - студен, исп.) <br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://4.bp.blogspot.com/-Jy96h76riBQ/WRNCV9PuAUI/AAAAAAAAe0s/w92jPLVkbTE_-iSuaYZM6OfZ41bD2gmpwCLcB/s1600/10355550_10152217590647611_5100709540484807950_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://4.bp.blogspot.com/-Jy96h76riBQ/WRNCV9PuAUI/AAAAAAAAe0s/w92jPLVkbTE_-iSuaYZM6OfZ41bD2gmpwCLcB/s400/10355550_10152217590647611_5100709540484807950_o.jpg" width="480" height="360" /></a></div>Риобамба<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://4.bp.blogspot.com/-2_pPWjecFY0/WRNCmV0FjmI/AAAAAAAAe0w/EqPxAporkDQoBiqMQ_f3zNtsa6Y6UzMaQCLcB/s1600/1979362_10152217592622611_3502462901557211970_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://4.bp.blogspot.com/-2_pPWjecFY0/WRNCmV0FjmI/AAAAAAAAe0w/EqPxAporkDQoBiqMQ_f3zNtsa6Y6UzMaQCLcB/s400/1979362_10152217592622611_3502462901557211970_o.jpg" width="480" height="320" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://2.bp.blogspot.com/-8rQecZboGko/WRNC9UX8mjI/AAAAAAAAe00/ZcQhpMea8i4H1AkwSISzmoYa5yNFFDNcgCLcB/s1600/10333455_10152217595447611_3297616532480392298_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://2.bp.blogspot.com/-8rQecZboGko/WRNC9UX8mjI/AAAAAAAAe00/ZcQhpMea8i4H1AkwSISzmoYa5yNFFDNcgCLcB/s400/10333455_10152217595447611_3297616532480392298_o.jpg" width="480" height="320" /></a></div><br />
Събитията имаха своят план и ред и започнаха да се нижат едно след друго в благополучна върволица. Бях приет от Нели - първата ми домакиня. Тя делеше част от етаж на къща със съквартирантката си Нети близо до центъра. Двете имаха план да пътуват до Чимборасо през уикенда, като част от организирано от местен алпинистки клуб изкачване на върха. Оказа се, че моят втори потенциален домакин Андре е също член на клуба и също ще бъде там. Приятелят на Нети, Давид бе един от председателите на клуба и добър приятел на Андре. От цялата тази сложна мрежа от познати планинари, които случайно бях открил в дебрите на каучсърфинг, за мен не остана друг избор освен да се включа инкогнито към създалата се организация. Възможността да кача върха бе почти минимална (поради все още не доброто състояние на глезена ми), но шансът да стигна до базовия лагер на най-отдалечения от центъра на земята връх и да използвам най-накрая цялата си планинска екипировка, която разнасях вече два месеца, не бе за изпускане! Качването обаче бе планирано за уикенда, а пред мен имаше две вечери и цял ден за изследване на града и района. Вечерта на пристигането ми с Нели и неин приятел се озовахме на интересна среща на младежи в един от главните паркове на града. Оказа се ежеседмична среща за "споделяне и размяна". Разменяха се се предимно филми (DVD-та), но също така и всякакви вещи, дори и идеи. Хубаво беше да видиш млади хора обединени около добра кауза. На следващия ден дъждът ми даде малко шанс да поопозная историята и архитектурата на града. Нели ми бе препоръчала също и селцето Колта и езерото до него за няколкочасова разходка. Натъкнах се и на най-старата църква в Еквадор Ла Балбенера издигната през 1524 година от испанските заселници. Давид (приятелят на Нети) ме бе поканил на представяне на кратък филм за дейността на планинския клуб в политехническия университет същата вечер. Възползвах се от поканата, с възможността да поразгледам и самия университет. Вечерта се оказа дълга. Филмът и дискусиите след него, по предстоящото изкачване на върха, продължиха няколко часа. Междувременно се появи и Андре. Бе забравил ключа за апартамента си и единствения начин да влезе бе със спускане през прозореца от горния етаж. Интересна бе картинката на разпъната катерчана екипировка в спалнята на съсeдите му от горе, но мисията бе изпълнена успешно (има полза от катеренето и в градски условия). С Андре обаче не създадохме добър контакт и останах и другите вечери при Нели и Нети.<br />
<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://3.bp.blogspot.com/-YTIelqGyRXs/WRM_Oo23f_I/AAAAAAAAezw/9YpCpj2HkVIQTTKYhg8Rgn6mzhufzBSGQCLcB/s1600/10428124_10152217610607611_5741423397925836526_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://3.bp.blogspot.com/-YTIelqGyRXs/WRM_Oo23f_I/AAAAAAAAezw/9YpCpj2HkVIQTTKYhg8Rgn6mzhufzBSGQCLcB/s400/10428124_10152217610607611_5741423397925836526_o.jpg" width="480" height="320" /></a></div>Най-старата църква в Еквадор - Балбенера, построена 1524<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://3.bp.blogspot.com/-lnjRWt-O4Gw/WRNAd6sMXJI/AAAAAAAAe0I/Jv3mESSY6RAc0vSvGpE-_7x_YzoquOIywCLcB/s1600/10583070_10152217611712611_7190134645700373466_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://3.bp.blogspot.com/-lnjRWt-O4Gw/WRNAd6sMXJI/AAAAAAAAe0I/Jv3mESSY6RAc0vSvGpE-_7x_YzoquOIywCLcB/s400/10583070_10152217611712611_7190134645700373466_o.jpg" width="480" height="360" /></a></div>Езерото Колта<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://2.bp.blogspot.com/-OU3pJACqA0w/WRNAjDrbMLI/AAAAAAAAe0M/mL3qDR96kZcKIS1JrI7p9Ml0W8eHGGf6gCLcB/s1600/10498191_10152217614932611_2812142909139433369_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://2.bp.blogspot.com/-OU3pJACqA0w/WRNAjDrbMLI/AAAAAAAAe0M/mL3qDR96kZcKIS1JrI7p9Ml0W8eHGGf6gCLcB/s400/10498191_10152217614932611_2812142909139433369_o.jpg" width="480" height="320" /></a></div>Църквата в Колта<br />
<br />
За качването към Чимборасо слънцето прояви дружелюбност. Групата се оказа голяма. Получих и фланелка от клуба, а таксата за участие в двудневното пътуване се оказа цели 5 долара. До парка се добрахме за около час натоварени в каросерията на малък пикап. В Еквадор всички национални паркове са безплатни. Пътят стига до първия базов лагер на 4800 метра, и меракът ми за ходене с пълна раница се оказа напразен. Хижата (така нареченото рефюджио) не работеше, та всичко наоколо бе осеяно с палатки. Слънцето напичаше здраво, но и вятърът не отстъпваше със силните си пориви. Върхът се виждаше в пълната си осанка, страховит, обвит в лед и завит с малко облачно було. Втората хижа е на около 5100 метра, но също бе затворена. Следобеда, когато повечето потенциални покорители на върха почиваха в базовия лагер, реших да изпробвам до къде мога да стигна без котки и пикел. Планината ме допусна до близо 5200 метра, което за мен бе своеобразен личен рекорд до момента. Залезът бе завладяващ, а с изчезващото слънце температурите падат драстично. Нощта изкарана на 4800 метра бе студена и безсънна. Към 10 вечерта близо 13-те алпинистки екипа потеглиха в борба с планината. През нощта се чуваха гласове, някои с напрежение. Никой не успя да покори снежния исполин този ден заради лош вятър и несигурни условия. Планината бе спечелила за сетен път, но всички бяха доволни. Успяхме да слезем обратно в града за финала на световното. Радостта и купата отидоха в Европа с немски маршове и песни. След 4 дни и безброй позитивни емоции бе време да продължа на юг.<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://4.bp.blogspot.com/-lQRhSmjmUCA/WRNAsnLRGKI/AAAAAAAAe0Q/ovSLIiRpR9cUiKnP7WMr_8hcbPJaEya1wCLcB/s1600/10517355_10152217619847611_5492520068253198077_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://4.bp.blogspot.com/-lQRhSmjmUCA/WRNAsnLRGKI/AAAAAAAAe0Q/ovSLIiRpR9cUiKnP7WMr_8hcbPJaEya1wCLcB/s400/10517355_10152217619847611_5492520068253198077_o.jpg" width="480" height="320" /></a></div>Част от алпинисткия (в случая андиниски) клуб<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://4.bp.blogspot.com/-h0Ts6z9EQwY/WRNAyT2QvkI/AAAAAAAAe0U/q-4KL9tB61YkpXG7xAN-xn7DZoFxKz7pwCLcB/s1600/10497001_10152217620692611_5490744893767537287_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://4.bp.blogspot.com/-h0Ts6z9EQwY/WRNAyT2QvkI/AAAAAAAAe0U/q-4KL9tB61YkpXG7xAN-xn7DZoFxKz7pwCLcB/s400/10497001_10152217620692611_5490744893767537287_o.jpg" width="480" height="360" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://2.bp.blogspot.com/-QILZhcQpzGw/WRNA66cP5OI/AAAAAAAAe0Y/JQBgRX6ZBRo5skVZ4ueF3gHSfeb9mNyBwCLcB/s1600/10505020_10152217628552611_675690532759276004_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://2.bp.blogspot.com/-QILZhcQpzGw/WRNA66cP5OI/AAAAAAAAe0Y/JQBgRX6ZBRo5skVZ4ueF3gHSfeb9mNyBwCLcB/s400/10505020_10152217628552611_675690532759276004_o.jpg" width="480" height="360" /></a></div>С фланелката на клуба<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://2.bp.blogspot.com/-VbGUCOXOBro/WRNBps2TtCI/AAAAAAAAe0k/yDYdmnYvCPEgkPzULhl2Ni4yWR5JH2OXQCLcB/s1600/10557625_10152217633612611_8380380060746404817_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://2.bp.blogspot.com/-VbGUCOXOBro/WRNBps2TtCI/AAAAAAAAe0k/yDYdmnYvCPEgkPzULhl2Ni4yWR5JH2OXQCLcB/s400/10557625_10152217633612611_8380380060746404817_o.jpg" width="480" height="320" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://2.bp.blogspot.com/-vfll3cCIJAM/WRNB5nZYNzI/AAAAAAAAe0o/0LlUyHnDvTspBh5ZTiRhK31-KtFhAC33wCLcB/s1600/10014937_10152217637867611_5495798252531736079_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://2.bp.blogspot.com/-vfll3cCIJAM/WRNB5nZYNzI/AAAAAAAAe0o/0LlUyHnDvTspBh5ZTiRhK31-KtFhAC33wCLcB/s400/10014937_10152217637867611_5495798252531736079_o.jpg" width="480" height="238" /></a></div><br />
<b>КУЕНКА</b><br />
<br />
Разстоянията в Еквадор са сравнителни къси в сравнение с повечето други южноамерикански държави. Въпреки предимно планинския терен рядко се налага да пътуваш повече от 5-6 часа между главните градове. Куенка е на около 6 часа на юг от Риобамба и е разположена в долината на четири реки - Томебамба, Янункай, Тарки и Мачангара, което е дало и името на града (сливане на реки). Въпреки богатата си колониална история, градът и районът са били обитаван дълги години преди испанското нашествие.<br />
<br />
Тук гостувах на семейството на Латина и Фабиано, с които бе ме запознала Стани. Латина е от Хасково, но живее в Еквадор повече от 30 години. Фабиано е еквадорец учил в България. И двамата се оказа, че са ми почти колеги завършили ВИАС, където са се запознали. Фабиано говори добър български (по-добър от моят испански). Калоян синът им също се справя добре с родния език (най-малкото че е роден в България). Единствено дъщеря им Деница предпочита кастелан. Семейството живее в хубава къща на около 15-на километра извън града със котка, куче и доста кокошки, които малкият пес гонеше и разпердушинваше постоянно. Градът ме грабна още от самото начало. Един от първите градове в Южна Америка, които наистина напомнят Европа, не само заради десетките църкви и катедрали, но и заради сериозното количество чужденци живеещи тук. Еквадор е популярна дестинация за така наречените експедс (предимно американски и европейски пенсионери), заради което и Куенка е едно от най-скъпите места за живеене в държавата, но все още евтина дестинация за пенсиониране на гореспоменатите пришълци. Руините на крепостта Кориканча, оставил следи от присъствието на инките, както и прилежащия му етно/исторически музей си заслужават няколко часовото внимание. На час от града е и националния парк Кахас със своите над 200 високопланински езера. За съжаление шансът да им се насладиш в слънчево време е почти минимален. Обиколих за половин ден няколко от тях в борба с гъста кал и много влага, но поне дъжда не бе в стихията си и не се завърнах напълно подгизнал. На час, два на север от града са и руините Ингапирка, още една следа оставена от инките за краткото си присъствие по тези земи. Тук свършва и сравнително известена част от така наречения път на инките, но дъждът който бе част от прогнозата за времето почти всеки ден, не ми даде много ентусиазъм за реализирането му.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://1.bp.blogspot.com/-vX3SmyR4-K0/WRNDW-0xgZI/AAAAAAAAe08/936zmQuf3JgWjH9UOdng8nkqa5QX_e-agCLcB/s1600/10541409_10152217641337611_8394862949674298533_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://1.bp.blogspot.com/-vX3SmyR4-K0/WRNDW-0xgZI/AAAAAAAAe08/936zmQuf3JgWjH9UOdng8nkqa5QX_e-agCLcB/s400/10541409_10152217641337611_8394862949674298533_o.jpg" width="480" height="320" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://2.bp.blogspot.com/-NZ6jXEFdpRA/WRNDkhv5WYI/AAAAAAAAe1A/YBj66kHUxdcYsR98yonpqenQy1OSqJ3BACLcB/s1600/10452912_10152217644487611_2364651723969323059_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://2.bp.blogspot.com/-NZ6jXEFdpRA/WRNDkhv5WYI/AAAAAAAAe1A/YBj66kHUxdcYsR98yonpqenQy1OSqJ3BACLcB/s400/10452912_10152217644487611_2364651723969323059_o.jpg" width="480" height="360" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://2.bp.blogspot.com/-P0dqwfZ1TlQ/WRND-dBR40I/AAAAAAAAe1E/9KFGnkYExNwslTMCbIFk7uG_UBXT5Zj4gCLcB/s1600/10548710_10152217644692611_6324141934124420345_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://2.bp.blogspot.com/-P0dqwfZ1TlQ/WRND-dBR40I/AAAAAAAAe1E/9KFGnkYExNwslTMCbIFk7uG_UBXT5Zj4gCLcB/s400/10548710_10152217644692611_6324141934124420345_o.jpg" width="480" height="320" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://1.bp.blogspot.com/-Mstr5eDRQAk/WRNX50-NyyI/AAAAAAAAe3E/XvetAhQDT94dx3EUvk8Lh1TUk5PDRBJwQCLcB/s1600/1531654_10152217654387611_2976190402658786450_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://1.bp.blogspot.com/-Mstr5eDRQAk/WRNX50-NyyI/AAAAAAAAe3E/XvetAhQDT94dx3EUvk8Lh1TUk5PDRBJwQCLcB/s400/1531654_10152217654387611_2976190402658786450_o.jpg" width="480" height="320" /></a></div>Крепостта Кориканча, Куенка<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://1.bp.blogspot.com/-gLxERF3Fbu8/WRNFNKZWubI/AAAAAAAAe1M/bnHtpf9NWtsAGgystZ9QWuTBeaTGPNCawCLcB/s1600/10515261_10152217661477611_964360730141537064_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://1.bp.blogspot.com/-gLxERF3Fbu8/WRNFNKZWubI/AAAAAAAAe1M/bnHtpf9NWtsAGgystZ9QWuTBeaTGPNCawCLcB/s400/10515261_10152217661477611_964360730141537064_o.jpg" width="480" height="320" /></a></div>Инка руините Ингапирка<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://3.bp.blogspot.com/-fGGWPdxQQcc/WRNFkRgr0sI/AAAAAAAAe1Q/t8NWirEj_9QPg9yoTLvpxm51ag9I4VQ1gCLcB/s1600/10525371_10152217669272611_5655486519488452036_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://3.bp.blogspot.com/-fGGWPdxQQcc/WRNFkRgr0sI/AAAAAAAAe1Q/t8NWirEj_9QPg9yoTLvpxm51ag9I4VQ1gCLcB/s400/10525371_10152217669272611_5655486519488452036_o.jpg" width="480" height="320" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://4.bp.blogspot.com/-GzCHw4hW4zU/WRNFz5V5m5I/AAAAAAAAe1U/EPww4-Y67QMfGWqrNAhJswYM9iDqjzTJQCLcB/s1600/10548310_10152217674627611_5982472880576947892_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://4.bp.blogspot.com/-GzCHw4hW4zU/WRNFz5V5m5I/AAAAAAAAe1U/EPww4-Y67QMfGWqrNAhJswYM9iDqjzTJQCLcB/s400/10548310_10152217674627611_5982472880576947892_o.jpg" width="480" height="320" /></a></div>Национален парк - Лас Кахас<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://4.bp.blogspot.com/-Kw_JJCBYvpI/WRNGEBzc1II/AAAAAAAAe1Y/8CZxMffIAYIZhb8T4YBKUnUwcLNex4bgACLcB/s1600/10458946_10152217683037611_661870118052101495_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://4.bp.blogspot.com/-Kw_JJCBYvpI/WRNGEBzc1II/AAAAAAAAe1Y/8CZxMffIAYIZhb8T4YBKUnUwcLNex4bgACLcB/s400/10458946_10152217683037611_661870118052101495_o.jpg" width="480" height="320" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://1.bp.blogspot.com/-N-GEAYojB6A/WRNGQLwPD7I/AAAAAAAAe1c/xHH_ILz9rHADMSD8-J8hLJTlFg3Cb-JJgCLcB/s1600/10450072_10152217684882611_1449404572440742292_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://1.bp.blogspot.com/-N-GEAYojB6A/WRNGQLwPD7I/AAAAAAAAe1c/xHH_ILz9rHADMSD8-J8hLJTlFg3Cb-JJgCLcB/s400/10450072_10152217684882611_1449404572440742292_o.jpg" width="480" height="320" /></a></div><br />
Еквадор (бивайки разположен в екваториалните ширини), освен островите Галапагос, предлага добри плажове и по тихоокеанския бряг. Юни определено не е най-добрия месец за плажуване, но реших да отскоча за няколко дни до едно от най-известните всред бекпекърите градчета Монтанита. Градчето е с реноме като Слънчев Бряг от последните години в България, събиращо тълпи жадни за фиеста, евтин алкохол и дрога. Пристигнах в събота, възможно най-претоварения ден в района. Дори намирането на хостел си имаше своите предизвикателства. Сивото небе и сравнително хладно време обаче не ме вкараха в плажно настроение. Двете вечери (изключвайки брутално хапещите пясъчни мухи) бяха сравнително интересни с помощта на евтин алкохол и весела компания. На час на север от Монтанита е друго популярно градче - Пуерто Лопез. В близост е и националния пак Мачалия и плажът Лос Фрайлес, където намерих повече слънце и топла вода.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://4.bp.blogspot.com/-S9U-mvqEWtg/WRNG9HFre1I/AAAAAAAAe1k/uJALXi29wR0rMUAdJYcJ_8KNDnE_huwggCLcB/s1600/10580788_10152217692047611_3948184730173459665_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://4.bp.blogspot.com/-S9U-mvqEWtg/WRNG9HFre1I/AAAAAAAAe1k/uJALXi29wR0rMUAdJYcJ_8KNDnE_huwggCLcB/s400/10580788_10152217692047611_3948184730173459665_o.jpg" width="480" height="320" /></a></div>Обичам Монтанита....хммм не точно...<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://2.bp.blogspot.com/-uO1ac4cQ-8Q/WRNHPsdijQI/AAAAAAAAe1o/WQegJ-8UJUMQS1GZasOGBkryt3oKQOWMgCLcB/s1600/10484447_10152217692012611_8189696738018410619_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://2.bp.blogspot.com/-uO1ac4cQ-8Q/WRNHPsdijQI/AAAAAAAAe1o/WQegJ-8UJUMQS1GZasOGBkryt3oKQOWMgCLcB/s400/10484447_10152217692012611_8189696738018410619_o.jpg" width="480" height="320" /></a></div>Количките с евтини коктейли са навсякъде <br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://1.bp.blogspot.com/-eqQDrTGXtm0/WRNHd3c4F1I/AAAAAAAAe1s/sdczSnAx55425NXFDk_tOUId6-WXPmjPwCLcB/s1600/10583828_10152217696317611_517657849792208033_n.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://1.bp.blogspot.com/-eqQDrTGXtm0/WRNHd3c4F1I/AAAAAAAAe1s/sdczSnAx55425NXFDk_tOUId6-WXPmjPwCLcB/s400/10583828_10152217696317611_517657849792208033_n.jpg" width="320" height="480" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://4.bp.blogspot.com/-_LlOmNafOpE/WRNHv28MnxI/AAAAAAAAe10/Hc5EU-2-tvQ_qSQ58WyrCdjg2Njif46UgCLcB/s1600/10499472_10152217701037611_2766840268431501276_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://4.bp.blogspot.com/-_LlOmNafOpE/WRNHv28MnxI/AAAAAAAAe10/Hc5EU-2-tvQ_qSQ58WyrCdjg2Njif46UgCLcB/s400/10499472_10152217701037611_2766840268431501276_o.jpg" width="480" height="320" /></a></div>Плажът Лос Фрайлес<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://3.bp.blogspot.com/-ZjohZ0T9Od4/WRNH7M5u7WI/AAAAAAAAe14/OBrVKmJqA-QGHI1JLC6jkwBDpsGTtvaCACLcB/s1600/10365550_10152217701262611_7661792718595596756_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://3.bp.blogspot.com/-ZjohZ0T9Od4/WRNH7M5u7WI/AAAAAAAAe14/OBrVKmJqA-QGHI1JLC6jkwBDpsGTtvaCACLcB/s400/10365550_10152217701262611_7661792718595596756_o.jpg" width="480" height="320" /></a></div>Залезът закриваше грозотата на останалото<br />
<br />
Завръщайки се от морето изкарах още ден два с прекрасните ми домакини Фабиано и Латина в Куенка. Всички вечери изкарани с тях бяха изпълнени с интересни разговори. За мен бе любопитно да видя сегашен Еквадор през техните очи, научавайки за делата на президента Рафаел Кореа, който за по малко от 10 години е трансформирал държавата тотално. Просперитета на Еквадор се дължи най-вече в извоюваната финансова и икономическа независимост най-вече от Съединените Щати. Контролът върху петрола е изцяло национален, почти всички продукти са местно производство, дори чужди марки като Кока-Кола и Нестле се произвеждат в страната. Това поддържа цените на всичко в доста ниски граници, привлича много туристи и чужденци и дърпа икономиката напред. Други важни цели, с постигнати завидни резултати, са разгръщане на инфраструктурата (най-вече на пътища и магистрали), а също така и огромни инвестиции в образованието. Кореа е издигнал цял студентски град, който за разлика от нашенския разпуснат купонджийски бордей, събира последните викове на техниката във почти всички области. От Фабиано научих много и за България от времето когато аз съм се учил още да ходя и говоря. Съдбата на еквадорец в София по време на комунизма е имала интересни поврати с много положителни и отрицателни емоции и преживявания. Прекарвайки повече от седмица в Куенка, колкото да не ми се искаше трябваше да продължа на юг към следващата набелязана дестинация и домакиня (пак благодарение на Стани) - Мая.<br />
<br />
<b>ВИЛКАБАМБА</b> - Долината на дълголетието<br />
<br />
Градчето разположено 45 километра южно от провинциалната столица Лоха е известно най-вече с големият си брой столетници, чието дълголетие евентуално се дължи на богатата на минерали вода и почва в района. Тази съблазнително-съмнителна популярност привлича още през шейсетте години хипита от различни краища света, а днес е превърнало малкото градче в предпочитано място от богата палитра от грингос. Заради мекия климат, красивите гледки към склонове на паркът Подокарпус и сравнително евтиния еквадорски живот, стотици "западняци" бягащи от забързаната цивилизация, са направили Вилкабамба свой дом. Градът е пълен с интересни екземпляри, с които можеш да изкараш лесно няколко часа обсъждайки всякакви конспиративни теории. Домакинята ми Мая е фотограф. Родена е в Корея, живяла и учила в Ню Йорк и както доста други тук, открила уюта на тази долина по време на едно пътуванията си. Живее тук от 5 години и от скоро има своето парче земя от този малък рай, с малка къща на върха на един от десетките хълмове с невероятна панорамна гледка. След няколко дни в града физиономиите (най-вече на главния площад) взеха да стават познати. Запознах се с някои от приятелите на Мая - Амала - австралийка (на петдесет и няколко), бивша хипарка, Керън -американка (може би на моята възраст), Италианка и мъжът й англичанин, младо семейство също попаднали тук по време на пътуване. Чакаха бебе, което съвсем непредвидено се роди, ден след като сготвих голяма порция мусака за всички. И така тръгна слухът за вълшебните свойства на българската гозба. Мая е в края четеридесетте си години. Пристига тук с дългогодишния си приятел японец (с когото вече не са заедно). Живее половината време в града в къща на приятели, а останалото време прекарва в малката къщурка, която още досторява и дообзавежда. Няма телевизия, електричеството е достатъчно само за няколко крушки и модема за интернет. Чувстовото там е неописуемо. Първата вечер изкарана там бе меко казана интересна. Още от ранния следобед на един от отсрещните хълмове се бе развихрил пожар, който първоначално изглеждаше малък и контролиран. Размерите му обаче нараснаха бързо с настъпващата вечер и невинността му взе да се превръща в природно бедствие. Въпреки сравнително голямото разстояние къщата на Мая бе една от първите по пътя на стихията. С часове гледахме как развихрилия се огън се смъкваше по отсрещния баир. Изчезващото слънце създаде и огнен залез сътворявайки главозамайващо красиви и същевременно страховити гледки от цветове, топлина и много пушек. Рискът пожарът да отреже единствения път към къщата на Мая нарастваше с приближаване на нощта. Ненадейно пуснах на Мая "Прекатури се планината", което бе като че ли най-подходящото допълнение към планинския пъкъл развихрил се наоколо. Надеждата, че всичко ще бъде наред се засили когато най-после зърнахме пожарникари и военни обмислящи отбранителна тактика за потушаване на бурните пламъци. След почти безсънна нощ към 3 сутринта с радост съзряхме само тлеещите останки от трева и дървета, които все още озаряваха нощта. Пожарът бавно умираше. На сутринта от зеленият красив хълм бе останало само обгореното му тяло все още димящо в под сутришните лъчи. Пожарът бе потушен само на 30 метра от пътя. Имахме късмет. <br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://3.bp.blogspot.com/-uY2wxRFKRs0/WRNIacRo9mI/AAAAAAAAe18/_IhXxLTJhOI9sBdGXHN7F93CnP2VY_mnQCLcB/s1600/10515162_10152217712587611_5656605072823355213_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://3.bp.blogspot.com/-uY2wxRFKRs0/WRNIacRo9mI/AAAAAAAAe18/_IhXxLTJhOI9sBdGXHN7F93CnP2VY_mnQCLcB/s400/10515162_10152217712587611_5656605072823355213_o.jpg" width="480" height="320" /></a></div>Хълмовете на паркът Подокарпус, погледнати от къщата на Мая.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://4.bp.blogspot.com/-ZW-7FJ8TZ_8/WRNIuWLgKtI/AAAAAAAAe2E/QvDREvyjv0QHm_cEOcqlwVvePV0QJMyfACLcB/s1600/10475626_10152217711942611_3175508059873908193_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://4.bp.blogspot.com/-ZW-7FJ8TZ_8/WRNIuWLgKtI/AAAAAAAAe2E/QvDREvyjv0QHm_cEOcqlwVvePV0QJMyfACLcB/s400/10475626_10152217711942611_3175508059873908193_o.jpg" width="480" height="320" /></a></div>Красиво и страховито<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://1.bp.blogspot.com/-cbmfi6MexZA/WRNI4Q99jZI/AAAAAAAAe2I/edI0PW-aXeo0FI7ftT8VfQ7NtD_Rb26_ACLcB/s1600/10468433_10152217713357611_2689508296194883206_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://1.bp.blogspot.com/-cbmfi6MexZA/WRNI4Q99jZI/AAAAAAAAe2I/edI0PW-aXeo0FI7ftT8VfQ7NtD_Rb26_ACLcB/s400/10468433_10152217713357611_2689508296194883206_o.jpg" width="480" height="320" /></a></div>Казват - Килин клин избива....<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://1.bp.blogspot.com/-Q1MGDwgaOz8/WRNJTXo5Z0I/AAAAAAAAe2M/Km-kcHxjkyIUAQZsBLFweShdyhi4V5fhQCLcB/s1600/10547818_10152217714417611_3375005051990301115_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://1.bp.blogspot.com/-Q1MGDwgaOz8/WRNJTXo5Z0I/AAAAAAAAe2M/Km-kcHxjkyIUAQZsBLFweShdyhi4V5fhQCLcB/s400/10547818_10152217714417611_3375005051990301115_o.jpg" width="480" height="320" /></a></div>Обгореният хълм на сутринта<br />
<br />
Паркът е Подокарпус е един от най-големите в южната част на Еквадор. Територията му обхваща сравнително голямо разнообразие от тропична до високо планинска растителност. Избрах за два дни северозападната му част, близо до град Замора. Пристигнах в задушен ден с тежки облаци, които по-късно се изляха в тропичната дъждовна гора и развалиха поредния план за палаткуване. Избрах по-сухия вариант за спане в дървено бунгало (за 3 долара на вечер) и получих компания по нежелание от американка в почти пенсионна възраст, но доста енергична и будна за възрастта си. Госпожата успя за по малко от 24 часа да се заключи извън две различни стаи и да спи във фоайето на малкия туристически център. Разнообразието от птици и тропична растителност тук е безумно. В прилично количество дъжд се изкачих вечерта до високо място с хубава гледка към долината на реката и не далечния град. По-късно вечерта се появиха и двама австрийци със добър набор от дълги обективи за запечатване на цветното разнообразие от птици. На сутринта дъжда бе изчезнал, но не и влагата. Отскочих до близък водопад и направих малка разходка из джунглестите все още кални пътеки покрай реката. Вечерта бях обратно във Вилкабамба, наслаждавайки се на вечеря в ресторанта на бившия приятел на Мая. В Ню Йорк е бил известен главен готвач и ресторантът му във Вилкабамба е по-специален от другите. Работи само две вечери в седмицата (хубаво е да си резервираш място от рано) и предлага специалитети приготвени със стил и финес, както и страхотна гледка към мъждукащите светлини на градчето. Хубава гледка (особено по залез) предлага и Манданго - хълм със стръмни склонове красящ пейзажа на града. Качването е меко казано предизвикателно, но усилията са добре възнаградени.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://4.bp.blogspot.com/-u6m0zf16Dts/WRNJirTBrNI/AAAAAAAAe2Q/l_M6kbGJGiICw1iV6qb7DJYtZRBccQpwQCLcB/s1600/10380046_10152217717702611_6758345177189243475_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://4.bp.blogspot.com/-u6m0zf16Dts/WRNJirTBrNI/AAAAAAAAe2Q/l_M6kbGJGiICw1iV6qb7DJYtZRBccQpwQCLcB/s400/10380046_10152217717702611_6758345177189243475_o.jpg" width="480" height="320" /></a></div>Паркът Подокарпус<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://2.bp.blogspot.com/-6T60mFbQDLs/WRNKDAwYMEI/AAAAAAAAe2Y/VOb3JXHVhy4Ag98dZAhxT_qxaXuDqBZkACLcB/s1600/10468003_10152217719727611_7132837405949447238_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://2.bp.blogspot.com/-6T60mFbQDLs/WRNKDAwYMEI/AAAAAAAAe2Y/VOb3JXHVhy4Ag98dZAhxT_qxaXuDqBZkACLcB/s400/10468003_10152217719727611_7132837405949447238_o.jpg" width="480" height="360" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://2.bp.blogspot.com/-Jw4lBCQXj3A/WRNUdUfnDAI/AAAAAAAAe2o/b9ZP4SyIW0ApgI-z5mNMtAFEUSjRaBWPQCLcB/s1600/10582994_10152217725357611_8120170604104023461_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://2.bp.blogspot.com/-Jw4lBCQXj3A/WRNUdUfnDAI/AAAAAAAAe2o/b9ZP4SyIW0ApgI-z5mNMtAFEUSjRaBWPQCLcB/s400/10582994_10152217725357611_8120170604104023461_o.jpg" width="480" height="360" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://1.bp.blogspot.com/-K3GXakcRles/WRNUyUlp_ZI/AAAAAAAAe2s/LeRMr_oCHFw5yLG7qPnZplzEFQqAxsykACLcB/s1600/10571988_10152217734037611_3288710884757352803_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://1.bp.blogspot.com/-K3GXakcRles/WRNUyUlp_ZI/AAAAAAAAe2s/LeRMr_oCHFw5yLG7qPnZplzEFQqAxsykACLcB/s400/10571988_10152217734037611_3288710884757352803_o.jpg" width="480" height="320" /></a></div>Долината на Вилкабамба<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://4.bp.blogspot.com/--wp9NOXUn3Q/WRNU_Wg3UXI/AAAAAAAAe2w/dEMIKm6CCPYLgaEhsCjgKtPBgD5dJC7WQCLcB/s1600/10465501_10152217736647611_3165194651757891162_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://4.bp.blogspot.com/--wp9NOXUn3Q/WRNU_Wg3UXI/AAAAAAAAe2w/dEMIKm6CCPYLgaEhsCjgKtPBgD5dJC7WQCLcB/s400/10465501_10152217736647611_3165194651757891162_o.jpg" width="480" height="320" /></a></div>Хълмът Манданго<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://4.bp.blogspot.com/-m0EzZFTL8oU/WRNVKwp_WiI/AAAAAAAAe20/V-tiTw_8I0QFdFnYoilzkROcZp2TWn-6QCLcB/s1600/10496080_10152217738427611_1082061748750926118_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://4.bp.blogspot.com/-m0EzZFTL8oU/WRNVKwp_WiI/AAAAAAAAe20/V-tiTw_8I0QFdFnYoilzkROcZp2TWn-6QCLcB/s400/10496080_10152217738427611_1082061748750926118_o.jpg" width="480" height="320" /></a></div><br />
И така след 5 седмици изкарани в красивата страна, бе време да продължа на юг към познатото, но също и непознато Перу. SKREJIhttp://www.blogger.com/profile/14796178761515258762noreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-2372799115849304661.post-6157644016273771852014-08-26T19:05:00.001-07:002017-04-26T15:48:23.356-07:00ЕКВАДОР Чат 1 - Кръстопът на всичко<strike></strike><i> ЛЯТНОТО РАВНОДЕНСТВИЕ </i><br />
<br />
Иронично някак влязох в Еквадор точно на 21-ви Юни - денят от годината с равно поделени ден и нощ, както и с многозначна важност за почти всички древни култури, в това число и на тези от местните ширини. Името Еквадор (както почти всеки със минимално IQ или малко развита логика знае или би се досетил) произлиза от не много балансираното положение на държавата от двете страни на Екватора. Тук се сливат не само северните и южни географски ширини, но и няколко различни природни свята - мекият сух тихоокеански климат, вечнозелените Анди със заснежените куполи на десетките активни и не чак толкова вулкани, амазонската влажна джунгла, както и уникалния животински и растителен свят на основната атракция в страната - островите Галапагос. И всичко това човек може да загребе с черпака в рамките на един ден сменяйки всички възможни зимно-пролетно-летни модни колекции, които евентуално е помъкнал, заради фактът, че цялото това природно разнообразие е поместено на територия, която в Китай евентуално биха нарекли "ей тук, в махалата".<br />
<br />
И въпреки балансираната дата за влизане в новата за мен държава, "оня горе" бе решил, че трябва да изпитам малко родилни мъки преди да й се насладя. Леко подвеждащата ми терористична външност бе първоначално погрешно преценена от скучаещия митничар, който без право на обжалване ме смъкна от таксито и реши да направи подробна инвентаризация на раниците ми. И въпреки споделеното с мен от други преминали от тук "много лесна за минаване граница", в мен бе възникнал лек смут и изненада, най-вече от факта, че не знаех дали си имам взаимоотношения с колумбийски или еквадорски митничар. Таксито бе минало съвсем безнаказано през голям мост, в края на който голяма табела приветстваше "Добре дошли в Еквадор", което подсказваше че съм вече от друга страна. Опитах се да обясня на гражданина митничар, че аз аджеба все още официално не съм излязъл от Колумбия, на което получих отговор с усмивка, че можело и по-късно. И се започна с моя полу-испански подробно обяснение на произхода, съдържанието и функциите на всяко едно нещо присъстващо в багажа ми. Интерес създаде челникът, който предизвика петминутно отработване на функциите му за включване и изключване (както и възгласа "уау как свети", на което ми идеше да отговоря "Ами туй му е функцията бе пич"), ролките с тоалетна хартия (които добре че не се наложи да демонстрирам за какво служат), а при появата на джобното ми ножче, вече съвсем попаднах в графата "терорист" с потенциал да създам най-голямото клане в Еквадор от времето на испанското нашествие с НОЖЪТ наречен от длъжностното лице "Тип Рамбо". Полуграмотните ми обяснения, че този "РАМБО НОЖ" служи за белене на картофи и рязане на домати, и че всеки друг такъв би свършил също толкова добра работа за унищожаване на половината еквадорска популация, може би трогнаха леко униформения служител, който след 40 минути вече бе още по-отекчен и от преди и реши да ме допусне в екваториалната страна с оръжията за масово унищожение. След тази полу-победа се върнах на другия бряг на реката, взех си полагаемия изходен печат и гордо влязох за втори път на еквадорска територия, запътен към гишето за входящи печати (молейки се с друг скучаещ митничар да не си играем на ново на стражари и апаши). Тук ме чакаха нови изненади. Нали съм специален и пътувам като горд гражданин на цели две държави, мислех си аз, че туй границата е мандра - кеф ти сирене, кеф ти кашкавал, влизаш си с който паспорт си искаш. Цък! И то голямо! Всичко в две дълги изречения изглеждаше така. В Колумбия бях влязъл, поради разни обясними и необясними причини, с американския си паспорт. По пътят на логиката и разни други теории трябваше да изляза пак като американец. До тук добре, но като представих почти чисто новия си български паспорт (с който исках да продължа пътуването си из Южна Америка, поради други известни и неизвестни причини), младата усмихната служителка раздаваща входните печати попита с меден гласец "ама вие как излязохте от Колумбия?". От всички въпроси, които бях оттренирал, този най-не го дерзаех. При появата на американския ми паспорт, отново заизглеждах, като терорист - брадясъл като Чегевара, с оръжие за масово унищожение и два паспорта (единият нов, новеничък, а другият препълнен с печати и визи от държава с която Еквадор нежно казано много много не мели брашно). В следващият почти час се опитах да защитя правото си да вляза в държавата като български гражданин, и след поголовния неуспех получих 90 дневна виза, като американец оставен в незадоволено състояние на яд, гняв и друго лоши мисли към майките на всички на митницата (по-късно лошите мисли изчезнаха...и не, не съм използвал ножа ;-) ).<br />
<br />
Дългият ден (започнал още в Колумбия) криеше още лоши козове. Към 5 след обяд (когато вече очаквах да съм пристигнал в градчето Отавало),аз тепърва се настанявах в последния за деня автобус в пограничния Тулкан, от където по предварителна информация ме чакаха поне 3 часа път на юг. Едно от основните ми правила при пътуване е да избягвам пристигане на непознати места по тъмно. Въпреки приликата ми с половината местно мъжко население, субект като мен, с две големички раници е добра мишена за престъпен акт особено сам и по тъмно. Четири и половина часа по-късно, младежът помощник в автобуса (когото бях помолил вежливо поне три пъти да ме предупреди когато наближим) ме застреля с въпроса "Ти за Отавало ли беше?", което автоматично разкри в едно изречение и прологът, и разсъждението, и заключението в развилата се драма. Бях оставен отново без право на обжалване на 5-6 километра след града, на произвола на "оня горе" и на таксиметраджията, който пък взе че ме закара евтино, бързо и безопасно до хостел "Часки", в който евентуално се подвизаваха част от австралийските ми познати от Колумбия.<br />
<br />
<b> ОТАВАЛО </b><br />
<br />
Градът с най-големия и най-пищен пазар в Южна Америка. Дали? Не разбрах. Това нескромно заглавие идва от размахът с който една трета от града всяка събота се превръща в шарена туристическа атракция, предлагаща богат избор на кожени и текстилни изделия, както и на всичко друго което би могло да бъде погълнато от туристическите маси с покупателен потенциал. Моето пристигане тук бе точно в събота, но както поясняват горните редове късно вечерта, когато по улиците бяха останали само прилични количества боклук и мизерия от дневния битак. Пазарът в неделя се оказа пуст (от към купувачи) и много по-изгоден за пазарлък. Нямах и много време да му се наслаждавам, тъй като реших да отскоча до съседното градче Котакачи, където имах нова приятна среща с Тери и Иван. Интересно бе да се срещнем почти месец по-късно (след като ни посрещнаха със Сашо в Богота). Бе се насъбрало доста за разказване, всеки със своите изживявания и премеждия, където моите изглеждаха като безинтересна ваканция пред всичко което бяха видели и изпитали Тери и Иван, най-вече заради интересния им стил на пътуване - само автостоп и палаткуване. Наистина им се възхищавам и на куража и на нервите, но всичко интересно в едно пътешествие обикновено се случва когато си излязъл от коловозите на туристическия поток и изпитваш всяка минута по свой собствен начин. Това правят и те. От мен едно голямо Евала!<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://scontent-dft4-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/10497008_10152178150182611_4088096473320888271_o.jpg?oh=538f3941a8f1dd838995492e6988b76c&oe=597D25B7" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://scontent-dft4-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/10497008_10152178150182611_4088096473320888271_o.jpg?oh=538f3941a8f1dd838995492e6988b76c&oe=597D25B7" /></a></div>Градчето Котакачи<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://scontent-dft4-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/10397147_10152178153222611_1671634402034794854_o.jpg?oh=f6100fc32d795d5c578139f373c5d6be&oe=59835C17" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://scontent-dft4-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/10397147_10152178153222611_1671634402034794854_o.jpg?oh=f6100fc32d795d5c578139f373c5d6be&oe=59835C17" /></a></div>Залез от покрива на хостел "Часки" - Отавало<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://scontent-dft4-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/10557626_10152178156342611_6898675176824056009_o.jpg?oh=2057543570622c9205a84c521c104c67&oe=597F0884" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://scontent-dft4-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/10557626_10152178156342611_6898675176824056009_o.jpg?oh=2057543570622c9205a84c521c104c67&oe=597F0884" /></a></div><br />
<br />
Прекарахме с тях почти два дни в дълги раздумки и разходки, с печеливша такава до красивия водопада Пегуче (на самият край на града). Похапнахме варена царевица покрита с майонеза и кашкавал (много добра комбинация), а също имахме и късмет да се насладим на местния фестивал Сан Хуан, отбелязващ вездесъщия ден на лятното равноденствие. Фестивал дори звучи немощно, бих казал развихри се цял Карнавал! По улиците и пазарния площад се изсипаха безкрайни човешки тълпи, пременени предимно като за Хелуин, с преобладаващи костюми и маски от местния фолклорен арсенал. Ядрото на фиестата бе сцена където бяха изложени на народната любов парвенютата от околията. Героите бяха като от Йовков роман - Кметът, Архитектът, Икономистът, Юристът, макар всички да наподобяваха по-скоро Джеки Чан от "Шанхайска луна". Първият час от официалната програма (след два часа закъснение) се опитах да свържа постоянно повтарящите се думи от официалните речи, като "пача", "чанта", "паничка", които колкото и нашенски да звучат, надали имат подобни значения на местния все още използуван тук език Кечуа. После пет, шест девойки разкършиха снаги, в местни ритми, за радост на насъбралата се тълпа. Накрая се започна същинската какафония, с подаден тон от градската управа, което представляваше танц в кръг с неясни простовати движения, с периодично сменяне на посоката на въртене (предполагам за разнообразие или против завиване на свят). Междувременно няколко пиромани се опитваха да създават празнична атмосфера, като осветяваха нощното небе с пиратки тип ракети, които повлияни от некадърност, вятър, гравитация или просто лош късмет на два пъти се разбиха насред тълпата и създадоха малко насатроение в леко доскучаващите танци, пред които нашето правото хоро изглежда като хореография от "Лебедово Езеро". Междувременно танцовите кръгове взеха да се умножават, а между тях се бе пръснал и пазара, който предлагаше предимно захранка за подивелия народ. При леката поява на дъжд, асортимента изведнъж се смени от захарен памук на дъждобрани.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://scontent-dft4-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/10428226_10152178154577611_633363421931826241_o.jpg?oh=16079af0523ff66aabd232805ae6315a&oe=59C12631" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="380" width="480" src="https://scontent-dft4-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/10428226_10152178154577611_633363421931826241_o.jpg?oh=16079af0523ff66aabd232805ae6315a&oe=59C12631" /></a></div>Водопадът "Пегуче"<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://scontent-dft4-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/10454938_10152178157482611_7022832200218906692_o.jpg?oh=5659bc0d727b414edbec3d40472a8983&oe=5989668F" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://scontent-dft4-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/10454938_10152178157482611_7022832200218906692_o.jpg?oh=5659bc0d727b414edbec3d40472a8983&oe=5989668F" /></a></div>Цветният пазар - Отавало<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://scontent-dft4-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/10494499_10152178160397611_4759023535991341061_o.jpg?oh=d3afb52d8228501608bca5eb806619b2&oe=59BFA9CE" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://scontent-dft4-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/10494499_10152178160397611_4759023535991341061_o.jpg?oh=d3afb52d8228501608bca5eb806619b2&oe=59BFA9CE" /></a></div>Фестивапът - "Сан Хуан"<br />
<br />
<br />
Оставих един ден и за обиколка на Лагуна Куикоча - красиво езеро разположено в подножието на вулкана Котакачи. Езерото ме посрещна с гъста мъгла, която закриваше дори и водата. С повечко инат и късмет, час по-късно водите заели кратера на вулкана разкриха прекрасните отражения на двата острова и заобикалящия планински пейзаж. Обиколката отнема около 5 часа, но си заслужава и времето и усилията. И въпреки почти неплануваният ми престой от 4 нощи в Отавало, бе време да се разделя и с хубавия град и с Тери и с Иван (незнайно до кога) и да поема към столицата на екваториалната държава.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://scontent-dft4-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/1655692_10152178165922611_1760103992155917234_o.jpg?oh=0cec6d3b851f415fd36ec7b93b73d462&oe=5977A2B0" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://scontent-dft4-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/1655692_10152178165922611_1760103992155917234_o.jpg?oh=0cec6d3b851f415fd36ec7b93b73d462&oe=5977A2B0" /></a></div>Езерото "Куикоча"<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://scontent-dft4-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/10506784_10152178167652611_4840830132487755222_o.jpg?oh=dcf48419a75af59d8232294df19ffb6b&oe=599061A7" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://scontent-dft4-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/10506784_10152178167652611_4840830132487755222_o.jpg?oh=dcf48419a75af59d8232294df19ffb6b&oe=599061A7" /></a></div><br />
<br />
<b> КИТО </b><br />
<br />
Втората по височина столица в света е разположена точно на юг от екватора. Изненадващо обаче климатът е приятен със сравнително топли дни и прохладни нощи (поне през Юли). Градът е разхвърлян по височинно плато част от долината на река Гуаябамба на запад от основния масив на Андите и заобиколен с няколко вулкана, начело с Гуага Пичинча. Столицата е тясна но почти сто километра дълга, което я прави меко казано лек кошмар за предвижване. Въпреки леко неясните методи за достигане на централната част, където са пръснати повечето атракции и хостели, към 10 сутринта пристигнах в заветния (препоръчван от кой ли не) хостел "Тайната градина" (Secret Garden). Тайните и мистериите се градяха около митовете за страхотна гледка, купонджийско средище, добра локация и странно изнесена рецепция на терасата на последния етаж. Всичките се оказаха верни. Рискувах със всичко, но тук ме чакаха стари и нови познати, а и същия ден Еквадор се хвърляше в люта битка с Франция за шанс за излизане от групите на световното и нямах много време за търсене на друго място. Президента обяви почивен полу ден за мача и въпреки лудницата, равенството с петлите остави еквадорците в групата на шестнадесете отбора, които си стегнаха куфарите и догледаха финалите в къщи. <br />
<br />
Както всеки колониален град, архитектурата те грабва с десетките си църкви, площади, шадравани, тесни улици и безброй ресторанти и кафенета, в случая получили отпечатък, както от испанската колонизация, така и от по-късния нео-класически стил. Основна атракция е Базиликата на народния обет (Basilica del Voto Nacional), която въпреки приликата с далеч по-старите Дуомо в Милано и парижката Нотер Дам е завършена преди по-малко от век. Пообиколихме повечкото интересности из централната част с група от хостела, избягвайки за малко от лудницата там. Потренирахме на другия ден и до колко дробовете ни са се приспособили към почти 3000-метровата височина на столицата и с почти петдесет процентов успех изкатерихме 4700 метровия Руку Пичинча, по-малкия брат на горе-споменатия Гуага Пичинча. Кабинковият лифт от града дава повече километър предимство в катеренето, а гледките са впечатляващи. Хостела наистина бе насъбрал странна комбинация от нормални и не чак толкова туристи. Не че се поставям в ролята на съдник на човешки души, но сякаш повече от половина присъстващи (включително няколко екземпляра от моята стая) бяха дошли директно от Слънчев Бряг(имаше и такива) да се "доразмажат" с евтин алкохол и богат избор на дрога. Контингента бе предимно от тинейджъри (с преобладаващо английско присъствие), които не знаеха нито кога са пристигнали, нито кога ще си тръгнат. Измежду нормалните бяха част от австралийците с които се гонехме от Колумбия, както и няколко холандци. Най-голямата изненада обаче дойде, когато установих, че в хостела има българка, която дори се оказа, че спи в моята стая. Да срещнеш австралийци, немци, французи, че дори и американци по тия ширини е до толкова нормално, че те дори не си й казват здрасти помежду си. Ама да срещнеш българин.... шансът е като да видиш бяла мечка на червения площад (или почти). И за двама ни бе почти първа случайна среща със сънародник. Стела бе тръгнала от Канада преди четири месеца, като бе отхвърлила вече няколко държави в разбъркан ред от север на юг. Радост, прегръдки, ама тъй е то...нашенци сме си!<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://scontent-dft4-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/10535728_10152178171862611_8576700354434280874_o.jpg?oh=802c3949403b5ba205e91a2507dea071&oe=5994B5D7" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="360" width="480" src="https://scontent-dft4-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/10535728_10152178171862611_8576700354434280874_o.jpg?oh=802c3949403b5ba205e91a2507dea071&oe=5994B5D7" /></a></div>Базилика - Del Voto National<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://scontent-dft4-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/10515271_10152178174202611_5160518903662974964_o.jpg?oh=55dca3a3916e0f50782118901d3a5e8f&oe=59C1D922" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://scontent-dft4-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/10515271_10152178174202611_5160518903662974964_o.jpg?oh=55dca3a3916e0f50782118901d3a5e8f&oe=59C1D922" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://scontent-dft4-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/10498072_10152178175197611_4720497409546425741_o.jpg?oh=5b49239c2dd73c5b7788a2b876cbe9e0&oe=599455D2" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="360" width="480" src="https://scontent-dft4-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/10498072_10152178175197611_4720497409546425741_o.jpg?oh=5b49239c2dd73c5b7788a2b876cbe9e0&oe=599455D2" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://scontent-dft4-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/10517239_10152178176567611_8051278697456941355_o.jpg?oh=bde3893dcb283fdd9f7a68f413a9b5a1&oe=598C08FA" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://scontent-dft4-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/10517239_10152178176567611_8051278697456941355_o.jpg?oh=bde3893dcb283fdd9f7a68f413a9b5a1&oe=598C08FA" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://scontent-dft4-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/10379491_10152178180772611_3753119545607165645_o.jpg?oh=61d8c7305fb4f7ed0213bfb484b47af1&oe=597FD16D" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://scontent-dft4-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/10379491_10152178180772611_3753119545607165645_o.jpg?oh=61d8c7305fb4f7ed0213bfb484b47af1&oe=597FD16D" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://scontent-dft4-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/10521572_10152178180927611_6558009620758753579_o.jpg?oh=b647b20e98ea542b45213149c6c21bd4&oe=5981C5B9" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://scontent-dft4-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/10521572_10152178180927611_6558009620758753579_o.jpg?oh=b647b20e98ea542b45213149c6c21bd4&oe=5981C5B9" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://scontent-dft4-2.xx.fbcdn.net/v/t1.0-9/10563042_10152178182517611_4021770492931404641_n.jpg?oh=e69bcf65ac5c0bc4a6b096eed75239f6&oe=598BB389" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="480" width="360" src="https://scontent-dft4-2.xx.fbcdn.net/v/t1.0-9/10563042_10152178182517611_4021770492931404641_n.jpg?oh=e69bcf65ac5c0bc4a6b096eed75239f6&oe=598BB389" /></a></div>Руку Пичинча - 4700 м.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://scontent-dft4-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/10520665_10152178182787611_664716577592524610_o.jpg?oh=19f344db9826e6f2fc68b8793431b7de&oe=59BFC930" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://scontent-dft4-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/10520665_10152178182787611_664716577592524610_o.jpg?oh=19f344db9826e6f2fc68b8793431b7de&oe=59BFC930" /></a></div>Старият град от терасата на хостел "Secret Garden"<br />
<br />
Оставих ден и да допълня колекцията си от официални снимки на Екватора (след миналогодишното му прекосяване в Африка), който вече бях пресякъл няколко дена по-рано без всякакви официалности. Отскочихме до там с Моник (друга полу-сънародничка от Минесота). И тук както и в Кения екваториалната линия е не само географско, но и туристическо средище. И тук линиите се оказаха също две. Преди има няма двеста години, френските колеги геодезисти дошли, прилагали астрономични и математични знания и умения и след много пот и сметки теглили линията между двете полукълба. После разумния и предприемчив народ направил цял увеселителен парк с музеи, магазини, ресторанти, че и цяла църква с Христос разпънат между северното и южно полу-кълба. Поразвила се техниката и любопитните ми настоящи колеги дошли с доста по-усъвършенствания GPS за да установят, че сметките преди две столетия не били много верни и че истинската нулева ширина е на стотина, двеста метра по на север. Ама мести ли се целия тоз панаир, барабар с църквата, че и Христос? На новата GPS линия има малък музей (доста по-интересен от основния). Достигането до там изисква доза ориентация и подпитване, но ние се щракнахме и на двете линии да сме сигурни, че поне едната е вярна. Тръгнах си с печат в паспорта и диплома за балансьор на яйце върху пирон, една от атракциите, която наред с демонстрацията за разнопосочно въртене на водата в двете полукълба, и тук е неизбежна.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://scontent-dft4-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/10547807_10152178185547611_6753889738126016799_o.jpg?oh=813b6a565b4d1adc52f0e5fb94686ec0&oe=59747E3A" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://scontent-dft4-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/10547807_10152178185547611_6753889738126016799_o.jpg?oh=813b6a565b4d1adc52f0e5fb94686ec0&oe=59747E3A" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://scontent-dft4-2.xx.fbcdn.net/v/t1.0-9/10494539_10152178185557611_3535290181941542707_n.jpg?oh=71d39a6ba8c0fc0301f583aa860b5074&oe=598166D7" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="480" width="360" src="https://scontent-dft4-2.xx.fbcdn.net/v/t1.0-9/10494539_10152178185557611_3535290181941542707_n.jpg?oh=71d39a6ba8c0fc0301f583aa860b5074&oe=598166D7" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://scontent-dft4-2.xx.fbcdn.net/v/t1.0-9/983750_10152178188652611_5296606402163951902_n.jpg?oh=2b868bc82301c4e2d16db5f2e876b2aa&oe=598F762C" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="480" width="360" src="https://scontent-dft4-2.xx.fbcdn.net/v/t1.0-9/983750_10152178188652611_5296606402163951902_n.jpg?oh=2b868bc82301c4e2d16db5f2e876b2aa&oe=598F762C" /></a></div><br />
<br />
<b> ЛАТАКУНГА И ЕЗЕРОТО КИЛАТОА </b><br />
<br />
Кито е едно от най-лесните места да си организираш пътуване до Галапагос или джунглата, качване на близкия Котопакси, или въобще, всяко място в Еквадор с някакъв туристически интерес. За удобство на повечето от пребиващите в хостела се бе настанила малка агенция, която на доста завишени цени организираше горе споменатите пътешествия. Галапагос бе най-апетитно за почти всички и през повечето време всеки търсеше най-евтиния (почти несъществуващ вариант) за посещение на заветните острови. Почти всичките ми познати по един или друг начин се изнасяха на там. За мен разхода бе голям, пък и фактът, че основното животинско присъствие е от морски лъвове, с които се печем на плажа всеки ден в Калифорния, не ме привличаше особено. Районът обаче на сравнително лесния за изкачване вулкан Котопакси ме бе заинтригувал, особено след успеха ми с Руку Пичинча. Най-близкия по-голям град до вулкана (който в ясно време се вижда и от някои части на Кито) е Латакунга. Нямайки си и идея къде ще отседна се приземих баш по обед в доста грозноватия град. След двудоларов месо-оризов обяд (наричан тук алмуерзо) и поредния мач от световното се установих в приятния хостел Кафе Тиана. Тук набързо посъбрах и информация и кураж за качването на Котопакси на сравнително по-ниски от Кито цени, както и за обиколката на езерото Килатоа, препоръчвано от всички. Междувременно всред весела компания и доста бири, и Белгия се класира за четвърт финалите. Трудно се пътува по време на световно по футбол....Трудно! На другата сутрин хванах сутрешния автобус за Езерото Килатоа заедно с двама англичани от хостела ми. Джеймс и Рейчъл имаха същия като мен неясен план и се оказаха готина компания за следващите два дни. Килатоа е вулканичен кратер на почти 4000 метра над морето, което прави спането в малкото градче доста студено и не много приятно. Алтернативно, след едночасова разходка по ръба на вулкана с доста приятни гледки, пътека слиза към долината на близката река и губейки височина и набирайки топлина минава през няколко съвсем скътани малки селца водейки до селцето Чугчилан. Тук няколко хостела предлагат приятен и не много скъп подслон. На следващият ден решихме да се доберем директно до другото по-голямо градче Сигчос от където може да се вземе автобус обратно към Латакунга. Възможен е и алтернативно минаване със спане в друго селце, но групата дружно реши да ограничи прехода в два дни, отново повлияни от предстоящия мач на Аржентина и Швейцария. Хванахме само последните 5 минути от продълженията, надявайки се да си допием бирите гледайки дузпи. Уви.. Гаучусите ликуваха с гол в последната минута а ние се завърнахме в Латакунга. Звездите не се бяха подредили във вярната комбинация и след липса на партньор катерач, и смиляване над все още не напълно заздравелия ми ляв глезен, реших да пропусна катеренето на Котопакси (за което все още съжалявам) и поех отново на юг.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://scontent-dft4-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/10494993_10152178193997611_8811254362051957884_o.jpg?oh=5eb0df9633a11db32576f3edc89ac231&oe=5979DD6B" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://scontent-dft4-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/10494993_10152178193997611_8811254362051957884_o.jpg?oh=5eb0df9633a11db32576f3edc89ac231&oe=5979DD6B" /></a></div>Езерото Килатоа<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://scontent-dft4-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/10531390_10152178196282611_4070204042602315238_o.jpg?oh=94721de628cd280301a7559e178c6941&oe=597DCF56" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://scontent-dft4-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/10531390_10152178196282611_4070204042602315238_o.jpg?oh=94721de628cd280301a7559e178c6941&oe=597DCF56" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://scontent-dft4-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/10275390_10152178197297611_1993862896024344472_o.jpg?oh=0e889059f27701feb18aff9a6eda9655&oe=59916712" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://scontent-dft4-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/10275390_10152178197297611_1993862896024344472_o.jpg?oh=0e889059f27701feb18aff9a6eda9655&oe=59916712" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://scontent-dft4-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/10506589_10152178199272611_5402526637425577975_o.jpg?oh=bbb51eb3c7ba56e05dcacaaed9dddf03&oe=5991FE71" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://scontent-dft4-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/10506589_10152178199272611_5402526637425577975_o.jpg?oh=bbb51eb3c7ba56e05dcacaaed9dddf03&oe=5991FE71" /></a></div><br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://scontent-dft4-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/10557724_10152178201897611_1576104518660616511_o.jpg?oh=0c0a9f8b2b1c7d559da6481b2d5f1deb&oe=5986D060" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="360" width="480" src="https://scontent-dft4-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/10557724_10152178201897611_1576104518660616511_o.jpg?oh=0c0a9f8b2b1c7d559da6481b2d5f1deb&oe=5986D060" /></a></div><br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://scontent-dft4-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/10382035_10152178206487611_1654035864255351504_o.jpg?oh=06130e642593e97302f2b284465aaea7&oe=59BF5665" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://scontent-dft4-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/10382035_10152178206487611_1654035864255351504_o.jpg?oh=06130e642593e97302f2b284465aaea7&oe=59BF5665" /></a></div><br />
<br />
<b> БАНЬОС</b><br />
<br />
Сещам се все още онзи лаф на нашенския шофьор "За Сливен иБанити дъ слизът". И тук си имат Бани, топли, минерални, сигурно лековити. Повечето туристически поток обаче бива подмамен не само от възможността за "Ох Баня, Ох Кеф", но и от десетките атракции от планинско-авантюристичен стил, които предлага скътаното в подножието на активния Тангурахуа вулкан градче. Разминах се за ден само с Алекс, австралиеца с който споделихме доста дни и в Колумбия и в Еквадор, но останах няколко нощи в препоръчания ми от него хостел Casa de Мolino Blanco. Под мотото "спокойствие и добра храна" изкарах там няколко дни. Бяха се понасъбрали медийни задачки за довършване и обстановката го позволяваше. Задължителна част от престоя в Баньос е спускането с колело (казано по модерно му маунтън байк) по пътя към градчето Пуйо. Каньонът на река Пастаза предлага гледки към десетки водопади. За повечето туристи-колоездачи маршрутът свършва близо до един от най-впечатляващите водопади Pailon Del Diablo. От там за 2 долара камионетка ти спестява няколко часовия мазохизъм по въртене на педалите по баира нагоре. Оказа се, че и Стела е пристигнала в градчето и на другият ден решихме да се предизвикаме с новия и за двама ни спорт Каньонинг. За по-незапознатите със водопадо-екстремизмите, каньонига е спускане по водопади предимно с въже и осигуровка. Изисква се предимно координация и чувство за баланс, както и поне 5-10 минутна демонстрация на малките особености при работата с въжето по предвижване най-вече надолу. Групата ни от петима пристигна в подножието на каскадите на Рио Бланко за да установи с изненада, че друга група (от поне двадесет и петима) гледаше с недоумение показваното от техния водач и точеше зъби да атакува същия маршрут. Установявайки лекият недостатък на късното ни пристигане, водачът ни взе радикално (и доста умно) решение да остави теорията и да премине директно към практиката изпреварвайки голямата група. След петнадесет минутно катерене, с размах на вещ в занаята професионалист нашето момче разхвърля въжета и карабинери и рече "Хайде"..."Ама..."..." Няма ама". Аз като един леко оттрениран катерач си имах на представа що е то въже, карабинер и протриващо устройство и реших да се жертвам пръв за отбора. Преборих водата и гравитацията изненадващо добре. И другите стиснаха зъби и разбраха, че практиката е майка на всичко. За близо час и половина превзехме 5 каскади и леко премръзнали се завърнахме в Баньос за да изгледаме мъчното класиране на Холандия за полуфиналите.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://scontent-dft4-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/10448574_10152180818067611_8213075272873438144_o.jpg?oh=c678a4ea3f1d4d7dd91cf9286787d651&oe=598CB141" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://scontent-dft4-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/10448574_10152180818067611_8213075272873438144_o.jpg?oh=c678a4ea3f1d4d7dd91cf9286787d651&oe=598CB141" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://scontent-dft4-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/10550102_10152180820167611_5640403703451758874_o.jpg?oh=f885ef77a02845ce62749893ecbbbf84&oe=59C25179" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://scontent-dft4-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/10550102_10152180820167611_5640403703451758874_o.jpg?oh=f885ef77a02845ce62749893ecbbbf84&oe=59C25179" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://scontent-dft4-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/10548078_10152180821032611_8302410930827873777_o.jpg?oh=20f806506706cc119bb9358b81c62471&oe=598ABA47" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="360" width="480" src="https://scontent-dft4-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/10548078_10152180821032611_8302410930827873777_o.jpg?oh=20f806506706cc119bb9358b81c62471&oe=598ABA47" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://scontent-dft4-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/10550028_10152180824102611_2461486643699503049_o.jpg?oh=4f49690babb9e761890b700300246406&oe=5985512E" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="360" width="480" src="https://scontent-dft4-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/10550028_10152180824102611_2461486643699503049_o.jpg?oh=4f49690babb9e761890b700300246406&oe=5985512E" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://scontent-dft4-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/10380199_10152180822902611_3763436035750004248_o.jpg?oh=7242d2b0b2ada0b35f9d111f3973e192&oe=597DE472" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://scontent-dft4-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/10380199_10152180822902611_3763436035750004248_o.jpg?oh=7242d2b0b2ada0b35f9d111f3973e192&oe=597DE472" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://scontent-dft4-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/10505250_10152180825422611_3887130617036314896_o.jpg?oh=a689be95478e4a9214995996305bed84&oe=5992E249" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://scontent-dft4-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/10505250_10152180825422611_3887130617036314896_o.jpg?oh=a689be95478e4a9214995996305bed84&oe=5992E249" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://scontent-dft4-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/10499424_10152180828532611_3245441577397230705_o.jpg?oh=03bd9e676df4163c4ab9713e2b86daf8&oe=59C13279" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://scontent-dft4-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/10499424_10152180828532611_3245441577397230705_o.jpg?oh=03bd9e676df4163c4ab9713e2b86daf8&oe=59C13279" /></a></div><br />
<br />
Следващите 2 дни дъждът не даде ентусиазъм за нищо интересно. След малко умуване и организационни деяния реших да се смъкна на изток в по-ниската долина на реката Напо, захранваща голяма част от водите на Амазонка с надеждата за по-топъл климат и по-различен пейзаж. SKREJIhttp://www.blogger.com/profile/14796178761515258762noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-2372799115849304661.post-82198109606666192562014-06-27T16:05:00.000-07:002017-04-28T09:37:06.727-07:00ГОЛЯМОТО ЮЖНО-АМЕРИКАНСКО ГУБЕНЕ.....НАЧАЛО - КОЛУМБИЯ <i> ПОНЯКОГА ЗА ДА НАМЕРИШ СЕБЕ СИ...ПЪРВО ТРЯБВА ДА СЕ ЗАГУБИШ ... </i><br />
<br />
Шум от разбита в отвесни скали водна пяна, кокосови палми и припеви от неизвестно красиви птици. Почти перфектен пейзаж, на почти изгубено място. Няма го трафика от човешки и моторни маси поддържащ двигателния ход на спринтиращия индустриален свят. Няма го хаоса на порасналата ни цивилизация. На тяхно място са се настанили лаят на кучетата, детската улична врява и усмихнато безгрижни прегрели от тропичното слънце лица. Океанът е същия, но слънцето е по-друго.... и ритъма ... и момента.<br />
<br />
Дългият път ме отведе на хиляди километри от Калифорнийския бряг в едно малко колумбийско селце пръснато по отвесните брегове на южния пасифик - Хуанчако. 10 дни по-рано започна губенето в един друг свят разделен от богатство и бедност, религия и традиции, минало и бъдеще. Но също така обединен от ритмите на самбата и регетона, от усмивките на много-расовото си тесто и от един език припяван в гамите на десетките си диалекти и произношения. Дълги месеци творих този момент в главата си, сглобявах го, развалях го, давах му форма и цвят, после го изтривах..и после пак всичко от начало. Да напусна работа, да напусна квартирата, да сменя адресите, да оправя сметките, да ..., да...., да.... да изчистя разума и да съм тук и сега....шум от водна пяна, кокосови палми...лай на кучета...<br />
<br />
<br />
<b>Богота, Колумбия - 29 Май, 2014 </b><br />
<br />
От няколко дни ми е нервно (бях се притеснил, че ще ми се размине). За денят преди тръгване бе останал дълъг лист с редове за зачеркавене, задачи с някаква временна важност (а нали идеята е да избягам от тях). Двете раници, билет, паспорти (цели два...за всеки случай), колко било лесно...нервно ми е...<br />
<br />
Малко по навик кацам в колумбийската столица в полунощ. За първата седмица си имам компания - Алекс. На летището заформяме истинска българска седянка, с Тери и Иван, които планирано ни посрещат. С Тери се познаваме от е-мейли разменени през последната половин година. С Иван са тръгнали от Карибите преди няколко месеца и пътищата ни има шанс да се пресичат и за напред. Нося й и малък фото подарък. Нямаме много време за раздумки, въпреки многото за споделяне. Малко след полунощ ни посреща Луиза - домакинята ни от каучсърфинг.<br />
<br />
Познавам вече някак Богота, и планинския климат, и шумът и миризмата му. Алекс е за първи път в Колумбия и програмата се очертава натоварена. Подкарваме на втория ден всичко подред - панорамата на града погледната от Серо де Монсерате, Канделария с тесните улици и многоцветната си колониална архитектура, музеите на златото, на Ботеро, на модерното изкуство, площад Боливар със хилядите гълъби, първа среща на гърлото на Алекс с местната бира, и втора и трета, вечеря в мексикански ресторант с Луиса, и за завършек на деня много бира и салса с приятели на домакинята ни в претъпкан клуб и афро-латино ритми. Луиса учи за дипломат и за наш (най-вече на Алекс) късмет говори и английски. Споделяме холът й заедно с любопитната й леко непослушна котка.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://2.bp.blogspot.com/-wkmy3Ncci34/WQNoR0v3ZBI/AAAAAAAAetE/kBXvAMetBJkkD05Eu8SkaHH6T09wH8PWwCLcB/s1600/10369004_10152100633057611_528475835424068360_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://2.bp.blogspot.com/-wkmy3Ncci34/WQNoR0v3ZBI/AAAAAAAAetE/kBXvAMetBJkkD05Eu8SkaHH6T09wH8PWwCLcB/s400/10369004_10152100633057611_528475835424068360_o.jpg" width="480" height="320" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://1.bp.blogspot.com/-CoE_yxGjv8g/WQNoZBALhKI/AAAAAAAAetI/KDCODszVssUeG1VF91C0zNEJqoPC173WACLcB/s1600/10264206_10152100639477611_2409949122567432566_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://1.bp.blogspot.com/-CoE_yxGjv8g/WQNoZBALhKI/AAAAAAAAetI/KDCODszVssUeG1VF91C0zNEJqoPC173WACLcB/s400/10264206_10152100639477611_2409949122567432566_o.jpg" width="480" height="320" /></a></div>Гледка от Серо де Монсерате<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://3.bp.blogspot.com/-5QjhKO7GgoY/WQNogry6-_I/AAAAAAAAetM/BBXJvK-D5p4ncc6s_IwZxe1gVZK00gxPwCLcB/s1600/10397032_10152100642362611_2256008655174773286_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://3.bp.blogspot.com/-5QjhKO7GgoY/WQNogry6-_I/AAAAAAAAetM/BBXJvK-D5p4ncc6s_IwZxe1gVZK00gxPwCLcB/s400/10397032_10152100642362611_2256008655174773286_o.jpg" width="480" height="360" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://1.bp.blogspot.com/-TZb95cPaQDE/WQNoouuaVlI/AAAAAAAAetQ/yxRSuxPqBvc_RaaQy-d-bKaggYA6jFb7wCLcB/s1600/10454908_10152100724957611_4953246511012052238_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://1.bp.blogspot.com/-TZb95cPaQDE/WQNoouuaVlI/AAAAAAAAetQ/yxRSuxPqBvc_RaaQy-d-bKaggYA6jFb7wCLcB/s400/10454908_10152100724957611_4953246511012052238_o.jpg" width="480" height="360" /></a></div>Площад "Боливар"<br />
<br />
Оставяме шума на голeмия град и ден втори тренираме ориентация с градски и междуградски транспорт към поставената цел - Солната Катедрала в Запакира. Зеленината наоколо поразява. Напомня ми някак България през Май, със затъмнените от облаци хоризонти и всички гами на зеленото обагрили пейзажа. Запакира е малко градче с много чар. Основната атракция е катедрала построена в солна мина третирана още от преди времето на испанската колонизация. Солта на времето тук е била по-тачена и от златото. Няколкото нива на някогашната мина днес са превърнати в единствена по-рода си света обител с десетки кръстове и статуи със силуети разкрити от многоцветната гама на многобройните прожектори. Правим се и на миньори, съвсем неуспешно, после обикаляме градчето с глупаво туристическо влакче.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://4.bp.blogspot.com/-OTu5RXwYQwQ/WQNozwFmbgI/AAAAAAAAetU/HYjuRkJDM-g3wMEZ7NFXD_3YVjePVUkXACLcB/s1600/10431152_10152100748812611_3236244415214790428_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://4.bp.blogspot.com/-OTu5RXwYQwQ/WQNozwFmbgI/AAAAAAAAetU/HYjuRkJDM-g3wMEZ7NFXD_3YVjePVUkXACLcB/s400/10431152_10152100748812611_3236244415214790428_o.jpg" width="480" height="320" /></a></div>Запакира<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://1.bp.blogspot.com/-VfAUVZ0bIHQ/WQNo6qKgiBI/AAAAAAAAetY/MNyP79C3Qa0GabJ5H75P5wsdw5Ng7QD3wCLcB/s1600/10256845_10152100738012611_5551245708569411702_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://1.bp.blogspot.com/-VfAUVZ0bIHQ/WQNo6qKgiBI/AAAAAAAAetY/MNyP79C3Qa0GabJ5H75P5wsdw5Ng7QD3wCLcB/s400/10256845_10152100738012611_5551245708569411702_o.jpg" width="480" height="360" /></a></div>Солната Катедрала в Запакира<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://2.bp.blogspot.com/-R2Qop1N9Pcc/WQNpArcpTII/AAAAAAAAetc/ELmLPrfmO3U_ebXXNm0UA96z9SgOeGXMwCLcB/s1600/10368359_10152100740377611_6098966507701751708_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://2.bp.blogspot.com/-R2Qop1N9Pcc/WQNpArcpTII/AAAAAAAAetc/ELmLPrfmO3U_ebXXNm0UA96z9SgOeGXMwCLcB/s400/10368359_10152100740377611_6098966507701751708_o.jpg" width="480" height="360" /></a></div><br />
<br />
Нов полет на ниско-бюджетната Вива Колумбия ни пренася няколко стотин километра на запад в "градчето" Перейра. "Градчето" се оказва половин милионен град вместен в подожието на колумбийските Кордилери. Пропускаме шума и задръстванията (вече добре познати от столицата) и начупен планински път ни води до по-малкия Санта Роса де Кабал. Гостуването на хоста ни от каучсърфинг Хосе и семейството му се оказва добра тренировка за испанският ми. Попаднали сме в царството на кафето и на надениците (Chorizos) в подножието на почти пет хилядния Невадо де Санта Изабел. Хосе е художник скоро завърнал се от няколко месечно пътуване из Перу и Еквадор. Сестра му също изявява талант с четката и платното, а родителите му се грижат да се чувстваме наистина като у дома си. Ние за отплата изпробваме издържливостта им на домашна българска шльокавица с импровизирана салата. Санта Роса е известна освен с кафето и надениците (доста вкусни да отбележа) и с минералните си извори, най-известните басейни на които грижлива предприемчива ръка е построила точно до прекрасен каскаден водопад за да оправдаят 15-те долара за вход. Изпробваме и известните парти автобуси Чивас, допълвайки колекцията от разнообразни транспорти в която за деня се включи и возене с розов прасчо в малък пикап. Домът на Хосе е на две преки от малко ядро на нощния живот на Санта Роса, където няколко бара се опитват да привличат клиентела под мотото "Моите тонколони са най-яките". Причинявайки си преминаване по въпросната улица дава възможност за тестване на някой физични закони от глава Акустика, и в крайна сметка разочарование в установяване на точния стил на музиката поради временна глухота, с която вярвам са се примирили десетината коня, които съвсем не очакваш да видиш, вързани на улицата съвсем в стил каубойски уестърн, очаквайки вероятно не много трезвените си хронично оглушаващи ездачи. Преминавайки през целия този хаос с Хосе и баща му се приземяваме на една друга планета, в малко кафе на хвърлей от лудницата, бълващо аржентински танга, от времето на Чегевара, от стар грамофон.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://4.bp.blogspot.com/-H9Op5yIlibs/WQNpGeyo44I/AAAAAAAAetg/pviTmRabdnE6R4yVMCQKu5UDssGdlzqDwCLcB/s1600/10339509_10152100751387611_2411243331395387707_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://4.bp.blogspot.com/-H9Op5yIlibs/WQNpGeyo44I/AAAAAAAAetg/pviTmRabdnE6R4yVMCQKu5UDssGdlzqDwCLcB/s400/10339509_10152100751387611_2411243331395387707_o.jpg" width="480" height="360" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://3.bp.blogspot.com/-xagjql5srQk/WQNpLC0dBhI/AAAAAAAAetk/JUPjduHHT0IYnemRPMqrYIb3hCbdTkUkwCLcB/s1600/10380748_10152100762122611_5695221854239758130_n.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://3.bp.blogspot.com/-xagjql5srQk/WQNpLC0dBhI/AAAAAAAAetk/JUPjduHHT0IYnemRPMqrYIb3hCbdTkUkwCLcB/s400/10380748_10152100762122611_5695221854239758130_n.jpg" width="360" height="480" /></a></div>Изворите в Санта Роса де Кабал<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://4.bp.blogspot.com/-HS7mfDNOQyA/WQNpTFjl1TI/AAAAAAAAeto/jwNE4JgQmLsWlz9zQeZjjBun9UxQJL7QgCLcB/s1600/10286820_10152100764742611_6523313966583984452_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://4.bp.blogspot.com/-HS7mfDNOQyA/WQNpTFjl1TI/AAAAAAAAeto/jwNE4JgQmLsWlz9zQeZjjBun9UxQJL7QgCLcB/s400/10286820_10152100764742611_6523313966583984452_o.jpg" width="480" height="360" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://4.bp.blogspot.com/-xz-b5mTyzhI/WQNpZRoDQHI/AAAAAAAAets/RVmX1pFJmscPxEFbnrUkWe0WNmM2Ko9ggCLcB/s1600/10380168_10152100765522611_3243900500400673355_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://4.bp.blogspot.com/-xz-b5mTyzhI/WQNpZRoDQHI/AAAAAAAAets/RVmX1pFJmscPxEFbnrUkWe0WNmM2Ko9ggCLcB/s400/10380168_10152100765522611_3243900500400673355_o.jpg" width="480" height="360" /></a></div>Част от картините на Хосе <br />
<br />
<i>За да си отгледаш държава...наеми си градинар</i><br />
<br />
Зелено, зелено, щом всичките...... Неее.... няма да я подкарваме на чалга (макар тук местната музика да разболява тъпанчетата от време на време). Зеленото е натурално и е на всякъде. Щастливо гледам цялата тази зелена соната през запотения прозореца на поредния автобус за Саленто. И както се пееше в онази песен "малко вали, но приятно". Дъждът до сега е благосклонен, появява се или вечер или до като сме па път. Грижи се като опитен градинар всичко да изглежда като в приказна градина. Грижи обаче за тези идилични картини полагат и хората. Пътния ландшафт е изненадващо организиран - окосена трева и цветя артистично оформени и подредени в хармония с всичко наоколо.."малко вали но приятно"<br />
<br />
<b>Саленто и долината Кокора</b><br />
<br />
Ако ти кажат върви в Рим и виж Папата...върви, виж го.. И Мачу Пикчу в Перу няма да те разочарова и пирамидите в Египет вярвам няма. Саленто в Колумбия - със сигурност! Малкото градче е само на час от Перейра все още в сърцето на кафените плантации. Тук са едни от най-високите ваксови палми в света. Облаците тежат всекидневно над нагънатия планински релеф, придавайки особена романтика на всичко наоколо. Слънчевите дни са крайна рядкост, но чарът от стометрови палмови дървета пронизващи ниската облачност е незаменим. Установихме се в хостел Casa del Loro при Патриция, гостоприемното и семейство и две двойки от Белгия и Франция. <br />
<br />
<i>Низ от щастия и нещастие</i><br />
<br />
Щастие №1 - Патриция ни снабдява с гумени ботуши - задължителни при превземане на разкаляните от конете пътеки из долината Кокора.<br />
<br />
Щастие №2 - Гледките са главозамайващи.<br />
<br />
Нещастие №1 - Разкаляните пътеки са гнусни за превземане дори и с гумени ботуши. Човекът, конете и природата са оставили една педя суха почва за преминаване и шансът да оттренираш гимнастическа еквилибристика между кал и бодлива тел в избора - кален до уши или раздран до кръв. Аз успявам по малко и в двете - гравитачно подхлъзване с хващане на за оградата ми докарват леко раздрана длан и няколко резки по ръката. <br />
<br />
Щастие №3 - Десет минути по-късно срещаме група студенти от медицински университет идващи кални и мокри от няколко дневен планински лагер. Създавам им съвсем реален спешен случай и ръката ми бива превързана и дезинфектирана прилежно почти като в болница. Довършваме почти главната пътека до Acaime, където има ферма за колибри, за която не остава време. Половината път върви през гъста тропична гора с много каскади и водопади.<br />
<br />
Щастие №4 - съпругът на Патриция е доктор, а градската клиника е на хвърлей само. Получавам професионална консултация и ваксина против тетанус (за всеки случай). Щастието определено спечели повече точки за деня, а той завършва с весел лагерен огън в двора на хостела. На сутринта издирваме и още един водопад закътан в имота на някакъв кабайеро с атракция преминаване през два абсолютно незнайно защо построени тунела и компания от рунтав пес. <br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://1.bp.blogspot.com/-EwGJ6TPHSOc/WQNqJ-b15RI/AAAAAAAAet8/ICKMQvEXNGAkeRHYwQ-tfprOaWqZv9FZwCLcB/s1600/10256644_10152100765867611_2634806935857378018_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://1.bp.blogspot.com/-EwGJ6TPHSOc/WQNqJ-b15RI/AAAAAAAAet8/ICKMQvEXNGAkeRHYwQ-tfprOaWqZv9FZwCLcB/s400/10256644_10152100765867611_2634806935857378018_o.jpg" width="480" height="360" /></a></div>Саленто<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://4.bp.blogspot.com/-yITDkPt5uOo/WQNqTA_1EmI/AAAAAAAAeuA/XjLdCVdvzugeAAd1DU-lP7JXqeXCOCMgQCLcB/s1600/10259243_10152100769427611_2100045566152111955_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://4.bp.blogspot.com/-yITDkPt5uOo/WQNqTA_1EmI/AAAAAAAAeuA/XjLdCVdvzugeAAd1DU-lP7JXqeXCOCMgQCLcB/s400/10259243_10152100769427611_2100045566152111955_o.jpg" width="480" height="320" /></a></div>Палмите в долината Кокора<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://4.bp.blogspot.com/-8JcSSoYGq7U/WQNqbzq3oxI/AAAAAAAAeuE/i3ZlzIldgnYb0sntonTQmwdZuhLod80pQCLcB/s1600/10258706_10152100769852611_5935630518211177085_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://4.bp.blogspot.com/-8JcSSoYGq7U/WQNqbzq3oxI/AAAAAAAAeuE/i3ZlzIldgnYb0sntonTQmwdZuhLod80pQCLcB/s400/10258706_10152100769852611_5935630518211177085_o.jpg" width="480" height="360" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://3.bp.blogspot.com/-9t2rQ2YWW-0/WQNrliflOlI/AAAAAAAAeuM/Lf7fGlvei6EBWgy_Tx_kIWMfzLiH8Rf0wCLcB/s1600/10441316_10152100774812611_4121471975200715262_n.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://3.bp.blogspot.com/-9t2rQ2YWW-0/WQNrliflOlI/AAAAAAAAeuM/Lf7fGlvei6EBWgy_Tx_kIWMfzLiH8Rf0wCLcB/s400/10441316_10152100774812611_4121471975200715262_n.jpg" width="360" height="480" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://3.bp.blogspot.com/-yBirk5r6v3c/WQNr3AJ7frI/AAAAAAAAeuQ/_Gz05bCW6R45rNXsdyoH2cgL2RI8pcdBgCLcB/s1600/10404363_10152100790727611_9176490930582073264_n.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://3.bp.blogspot.com/-yBirk5r6v3c/WQNr3AJ7frI/AAAAAAAAeuQ/_Gz05bCW6R45rNXsdyoH2cgL2RI8pcdBgCLcB/s400/10404363_10152100790727611_9176490930582073264_n.jpg" width="360" height="480" /></a></div><br />
<b>Кали и Тихоокеанското крайбрежие</b><br />
<br />
Ваканцията за мен едва започва, а за Алекс е към края си. Последна спирка за него е Кали - столицата на салсата в Колумбия. Пристигаме късния следобед при домакините ни - Камила и Бодо (младоженците от предишната ми колумбийска одисея), както и Лоренцо - новият шест месечен член на семейството.<br />
<br />
Кали е сравнително голям и сравнително безинтересен град. Старият квартал - Сан Антонио би могъл да задържи вниманието ти за час два, но след всички други колониални градове, сравнително новия, задушен и задимен град не те грабва с нищо повече. Салсата! Да това е определено е причина да отделиш ден, може би два. Аз останах цели 10...или почти... Камила и Бодо живеят в прекрасна къща в квартала на цветята (bario Flores) с огромен хамак разпънат в хола. Майката на Камила също е тук (на къде без бабината помощ ), а като по-заможно семейство имат и помощничка (съвсем политически некоректно казано - негърка). Последния ден на Алкес прекарваме из града търсейки нещо интересно. Намираме тежък задушен въздух, почти лесен за навигация градски транспорт, още един музей на златото (по-малък от този в Богота), пренаселен и мръсен център, както и цял един калифорниец просещ по улиците дребни монети. Вечерен полет отнася Алекс към Богота, а аз оставам да "досаждам" на гостоприемните си домакини. Следващите дни прекарвам мързеливо пред компютъра усещайки лекия привкус на идното световно по футбол от приятелските мачове по телевизията. Уиекенда поемаме на запад към тропичния климат на закътаното в полите на западните Кордилери селце Сан Сиприано. Пътят от Кали към Буенавентура (един от малкото големи градове на колумбийския пасифик) ни прекарва през разкошните панорами на езерото Калима, през сухите планински била, както и през десетките участъци на ремонтирания път претъпкан с камионен трафик от и към най-голямото колумбийско тихо-океанско пристанище. Достигането на Сан Сиприано е меко казано интересно. Напускайки и колата и главния път, дълъг мост ни води до тъй наречената "гара" и транспортната гатанката: "По релси ходи влак не е!?" Качваме се на най-нестандартния хибрид между мотоциклет, пейка и релси, които някога бях виждал и всред малко дъждец и много тропичен пейзаж превземаме няколко километровата отсечка до малкото селце. Поради наличие на точно само две релси двупосочния трафик влиза в леко конфузни ситуации, предимство при които получава по-тежко натоварената "мото количка" и предполагам доста по-тежко натоварения влак, който преминава от време на време и за наше щастие не срещнахме.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://2.bp.blogspot.com/-5aJU4SC2fOo/WQNsBQOlHFI/AAAAAAAAeuU/QKVXulR_heYEI_mHneXSkhH6-nW0QRPYwCLcB/s1600/1501382_10152127561947611_6593554587923531202_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://2.bp.blogspot.com/-5aJU4SC2fOo/WQNsBQOlHFI/AAAAAAAAeuU/QKVXulR_heYEI_mHneXSkhH6-nW0QRPYwCLcB/s400/1501382_10152127561947611_6593554587923531202_o.jpg" width="480" height="360" /></a></div>Кали<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://4.bp.blogspot.com/-Rih0Q0O15tc/WQNsKKCQp7I/AAAAAAAAeuY/-olhfq66lBQb1QnnGS404JZzmTV8RYXIwCLcB/s1600/10380214_10152127570362611_4538911903368913713_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://4.bp.blogspot.com/-Rih0Q0O15tc/WQNsKKCQp7I/AAAAAAAAeuY/-olhfq66lBQb1QnnGS404JZzmTV8RYXIwCLcB/s400/10380214_10152127570362611_4538911903368913713_o.jpg" width="480" height="320" /></a></div>Алекс<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://4.bp.blogspot.com/-6k8NN_fJqoE/WQNsQrApSfI/AAAAAAAAeuc/TJLz52uPAekr8ZQ1Hvq2L-tuhUUVO2bsgCLcB/s1600/10372836_10152127575637611_6702544773084278164_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://4.bp.blogspot.com/-6k8NN_fJqoE/WQNsQrApSfI/AAAAAAAAeuc/TJLz52uPAekr8ZQ1Hvq2L-tuhUUVO2bsgCLcB/s400/10372836_10152127575637611_6702544773084278164_o.jpg" width="480" height="320" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://1.bp.blogspot.com/-eZFOdBCrcNY/WQNsWzIlwSI/AAAAAAAAeug/DO_xyrcK3YgYSUv4X6APIMJezNYRXWyXwCLcB/s1600/10382127_10152127575992611_1858539849293179408_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://1.bp.blogspot.com/-eZFOdBCrcNY/WQNsWzIlwSI/AAAAAAAAeug/DO_xyrcK3YgYSUv4X6APIMJezNYRXWyXwCLcB/s400/10382127_10152127575992611_1858539849293179408_o.jpg" width="480" height="320" /></a></div>Езерото Калима<br />
<br />
В тази част на Колумбия за миг човек би помислил, че е попаднал в Африка. Единствено езика до някъде подсказва, че сме на Южно-американския континент. Чернокожото население в страната е малък процент, но почти изцяло концентрирано по карибското и тихоокеанско крайбрежие. Сякаш сме в друга държава, повече мизерия, по-малко облагородяване, дъждът е тук, но градинаря го няма..... Настаняваме се в един от що годе по-добре изглеждащите "хотели" и изпробваме плацикане в малък вир на реката. Съботния ден е дъждовен, а селцето почти пусто. Неделята носи и слънце и много много туристи (предимно колумбийци от Кали) привлечени от интересния транспорт, от няколкото водопада и възможността за гравитачно спускане с гума от камион по реката.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://4.bp.blogspot.com/-bbbtgisBPlA/WQNsfRf5SpI/AAAAAAAAeuk/PjV06tP_vWIWcq4aJNDQX05xWnvNZhF6wCLcB/s1600/10454424_10152127578042611_6786676684349714523_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://4.bp.blogspot.com/-bbbtgisBPlA/WQNsfRf5SpI/AAAAAAAAeuk/PjV06tP_vWIWcq4aJNDQX05xWnvNZhF6wCLcB/s400/10454424_10152127578042611_6786676684349714523_o.jpg" width="480" height="320" /></a></div>Сан Сиприано<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://2.bp.blogspot.com/-Pgs2-AEpy7s/WQNsnX0P-rI/AAAAAAAAeuo/Qa7l1Un70zc4GdE58PJOVI99vK_ejCYAwCLcB/s1600/10463836_10152127579212611_4934247877603931209_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://2.bp.blogspot.com/-Pgs2-AEpy7s/WQNsnX0P-rI/AAAAAAAAeuo/Qa7l1Un70zc4GdE58PJOVI99vK_ejCYAwCLcB/s400/10463836_10152127579212611_4934247877603931209_o.jpg" width="480" height="320" /></a></div><br />
Камила, Бодо и Лоренцо се връщат към началото на поредната си работна седмица, а аз потеглям на запад към океана. Усещането за Африка в Буенавентура се засилва. Добавям към гамата от транспорти и лодка, която ме откарва на север до полуостров в националния парк Урамба. Градчето се казва Хуанчако....Шум от разбита в отвесни скали водна пяна, кокосови палми и припеви от неизвестно красиви птици. Почти перфектен пейзаж, на почти изгубено място.... Колумбийският пасифик е друг свят. Паянтови дървени колиби, тропична растителност, стръмни брегове разяждани от дългите приливи и отливи, разхвърлящи в по-равните плажни ивици хилядите събрани от океана остатъци от природна и човешка стихия. Въпреки препоръчания ми смело казано "хотел" се поддавам на настоятелността на местен шмекер и бързо ставам единствения посетител на друг още по-смело казано хотел. Офертата да ми правят и закуска и вечеря не надделя над цяло нощната кучешка симфония на петдесетина гласа дирижирана от песът точно под моя прозорец. Изнесох се към първия "хотел" отново с привилегията на единствен посетител, но с прекрасна гледка към океана и само с един кучешки (съвсем безгласен) другар. Така изкарвам 3 дни в пълно безвремие. Отскочих и до блатата с мангрови дървета "уж" за няколко часа с Хосе, мъжа на собственичката, а се прибирахме кални чак по нощите.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://2.bp.blogspot.com/-aZRYsxFLWeo/WQNtHWLSzZI/AAAAAAAAeu4/dryEnKpZsmU45mRv2_C0qfw8uI-sVHzWQCLcB/s1600/1548048_10152127580092611_1302529905594047149_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://2.bp.blogspot.com/-aZRYsxFLWeo/WQNtHWLSzZI/AAAAAAAAeu4/dryEnKpZsmU45mRv2_C0qfw8uI-sVHzWQCLcB/s400/1548048_10152127580092611_1302529905594047149_o.jpg" width="480" height="320" /></a></div>Буенавентура<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://4.bp.blogspot.com/-cL8vIHzDGdg/WQNtQ5XFHsI/AAAAAAAAeu8/Z5S8F4W1iEwuD-GKJzrRGYJZ0jqC7ymoACLcB/s1600/10468046_10152127590142611_5089955051288766398_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://4.bp.blogspot.com/-cL8vIHzDGdg/WQNtQ5XFHsI/AAAAAAAAeu8/Z5S8F4W1iEwuD-GKJzrRGYJZ0jqC7ymoACLcB/s400/10468046_10152127590142611_5089955051288766398_o.jpg" width="480" height="360" /></a></div>Тихоокеанския бряг<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://1.bp.blogspot.com/-pd7QIhT5-HU/WQNtYfvUDJI/AAAAAAAAevA/Nyv1EFLQK3wFkd5EG-ubd9hEWUKg2Vs1QCLcB/s1600/10497279_10152127590292611_7101044747042758575_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://1.bp.blogspot.com/-pd7QIhT5-HU/WQNtYfvUDJI/AAAAAAAAevA/Nyv1EFLQK3wFkd5EG-ubd9hEWUKg2Vs1QCLcB/s400/10497279_10152127590292611_7101044747042758575_o.jpg" width="480" height="320" /></a></div>Отпадъци изнесени от морето<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://4.bp.blogspot.com/-aglZWC0OwCY/WQNtde9wYLI/AAAAAAAAevE/iY2E22OraIIVre_S48knl7M8pOpdlyzZACLcB/s1600/10477550_10152127605597611_3968442546361666423_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://4.bp.blogspot.com/-aglZWC0OwCY/WQNtde9wYLI/AAAAAAAAevE/iY2E22OraIIVre_S48knl7M8pOpdlyzZACLcB/s400/10477550_10152127605597611_3968442546361666423_o.jpg" width="480" height="320" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://3.bp.blogspot.com/-N4uPfIViANs/WQNtpLyuuYI/AAAAAAAAevI/zNRBBG2HI143Y1AIypforfQjXsmMHEzTACLcB/s1600/10338634_10152127609082611_6453330086964096136_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://3.bp.blogspot.com/-N4uPfIViANs/WQNtpLyuuYI/AAAAAAAAevI/zNRBBG2HI143Y1AIypforfQjXsmMHEzTACLcB/s400/10338634_10152127609082611_6453330086964096136_o.jpg" width="480" height="320" /></a></div>Блатата с мангрови дървета<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://3.bp.blogspot.com/-vULn46P0lHw/WQNtv8w-EFI/AAAAAAAAevM/PRrp6TyOwJgZFPbKKfEOlVO-bScrKaAZQCLcB/s1600/10469147_10152127612542611_3591900321893265500_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://3.bp.blogspot.com/-vULn46P0lHw/WQNtv8w-EFI/AAAAAAAAevM/PRrp6TyOwJgZFPbKKfEOlVO-bScrKaAZQCLcB/s400/10469147_10152127612542611_3591900321893265500_o.jpg" width="480" height="320" /></a></div>Ла Бара<br />
<br />
Завръщам се в Кали ден преди началото на най-важното събитие за годината, особено в Южна Америка, особено за Колумбия - световното по футбол! Духът на шампионата се процежда на всякъде - и в кръчмите, и по улиците, и по лицата на хората. Дори и в медийния живот втория кръг от предстоящите президентски избори (доста по-важни от това дали Колумбия ще се класира за осмина финалите) остава на втора страница. И така Дженифър Лопез разклати прелестите си на Марокана и се започна - El Mundial Бразилия 2014! Другото го знаете. Два дни гледах самотно мачовете и при решението да се включа във весела дружинка в парка с голям екран, пропуснах 3-те гола на Холандия срещу Испания (разни технически проблеми, късмет....)<br />
<br />
<b>Южните Колумбийски Анди</b><br />
<br />
И тъй спазвайки обещанието си да изгледам първия колумбийски мач и победа с фамилията Ратц (Бодо Камила, Мариа Луиза и Лоренцо, пременени в колумбийска униформа) решавам че е време да потегля на юг - посока Попаян - столицата на провинция Каука. Градът ме грабва още с влизането си. Модерни подредени сгради, чисти и поддържани улици, приятно облечени хора забързани във всекидневието си. Сякаш няколко дни на пасифика бях в друга държава! Влизайки в стария град съвсем онемявам и съвсем скоро слагам удивителна в тефтерчето си - Най-хубавия град в Колумбия! Точка! Историята на града е няколко вековна. Старият град е започнал да расте още през XVI - XVII век с колониалната си архитектура в подчертано бял цвят. Настанявам се в хостел Park Life, който защитава всичките си добри отзиви в интернет. Собствениците са испанецът Борха и румънската му съпруга. Хостелът е на главния площад до голямата църква. И мястото и климата и духа на града, и кръчмето в близост с голям телевизор за зяпане на мачовете слагат голяма усмивка на лицето ми. Неделния ден е втория тур на президентските избори. Пред Колумбия стои дилема преизбиране на стария, омекнал пред FARC (така наречените нарко горили) президент Хуан Сантос или новото име на Демократичното ядро Оскар Зулуага, решен да продължи делото на Алваро Урибе, започнал борбата с нарко групировката. От това невинно развитие на политическите обстоятелства до някъде зависи и моето пътуване, тъй като евентуално избиране на Зулуга би нагорещило южната част от Колумбия (където съм в момента) до голяма част дирижирана от FARC. <br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://1.bp.blogspot.com/-9jtwwizC5ak/WQNuBgS2ohI/AAAAAAAAevQ/fgF4SM0dd90tu_2wKbkIgsNp3ha7e3BBACLcB/s1600/10348927_10152132004412611_4366898271520198949_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://1.bp.blogspot.com/-9jtwwizC5ak/WQNuBgS2ohI/AAAAAAAAevQ/fgF4SM0dd90tu_2wKbkIgsNp3ha7e3BBACLcB/s400/10348927_10152132004412611_4366898271520198949_o.jpg" width="480" height="320" /></a></div>Попаян<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://3.bp.blogspot.com/-7oMwhsLynSU/WQNuKzdGb0I/AAAAAAAAevU/Fb3M11gXuY861R4m7W2fuflX5xL1BztgQCLcB/s1600/10344167_10152132012317611_8952805170500527274_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://3.bp.blogspot.com/-7oMwhsLynSU/WQNuKzdGb0I/AAAAAAAAevU/Fb3M11gXuY861R4m7W2fuflX5xL1BztgQCLcB/s400/10344167_10152132012317611_8952805170500527274_o.jpg" width="480" height="320" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://4.bp.blogspot.com/-45oDBEhNUx4/WQNuRQXiNyI/AAAAAAAAevY/gBhxki0Y7jQ_4Feh-0mRkmHkpUC3p6RxwCLcB/s1600/10344351_10152132019162611_8170683816974795748_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://4.bp.blogspot.com/-45oDBEhNUx4/WQNuRQXiNyI/AAAAAAAAevY/gBhxki0Y7jQ_4Feh-0mRkmHkpUC3p6RxwCLcB/s400/10344351_10152132019162611_8170683816974795748_o.jpg" width="480" height="320" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://2.bp.blogspot.com/-ELBF2I19VTE/WQNua0AIU8I/AAAAAAAAevc/ZfaARRzarE8yBWB9EPmAiAbpWo8DdzB3ACLcB/s1600/10498622_10152132012462611_130527228382399486_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://2.bp.blogspot.com/-ELBF2I19VTE/WQNua0AIU8I/AAAAAAAAevc/ZfaARRzarE8yBWB9EPmAiAbpWo8DdzB3ACLcB/s400/10498622_10152132012462611_130527228382399486_o.jpg" width="400" height="267" /></a></div><br />
<br />
Запознавам се бързо с няколко австралийци и една французаойка, с които след неуспешно търсене на транспорт за националния парк Пурсе и съмнителни прогнози за времето потегляме към Сан Агустин. Подмамен от също неясната информация за уж по-топло време и уж по-тропичен климат поемам с малка раница пълна с джапанки, сандали, тънки блузки (абе Юни е, хайде на море)....Грешка! Сан Агустин е скътан около устието на река Магдалена на около 1800 метра над морето. Гледките са почти като в Саленто, но освен зеленина и много водопади този път не извадихме късмет с дъжда. Три дни почти не спря. Това обаче не ни развали разходките до статуите с които е известен града. Стотици каменни фигури на шамани, змии, орли и ягуари от древна неизвестна цивилизация са изнамерени из целия район. Част от тях са подредени в археологическия парк, а за други местните предприемачи предлагат разходки с коне или джипове по разкалените черни пътища. Гордо установявам, че съм първия българин в парка. Пояздихме кончета, понамокрихме се, аз се понамръзнах с моите сандалки, но забавата бе на лице със заформилата се весела компания с преобладаващо австралийско присъствие. Повечето време изкарваме в хостел La Case de Francois (къщата на Франсоа), със живописните си гледки и своя френско-колумбийски чар (особено придаден от домашния хляб и мармалад). С французойката (Луиса) потегляме обратно за Попаян. Пътят минава през Националния парк Пуресе и прекосява билото на почти 3000 метра. Разкъсаните облаци откриват безкрайно зелените каньони и разхвърляните по тях крави. Денят е важен. Втори мач на Колумбия срещу Брега на Слоновата кост. Спирка, пътници, магазин, телевизор, броени секунди ГООООООЛ. И вулкан да бе изригнал, не може да заглуши едноминутния тътен от гърлото на коментатора. Интересно ми е как ги наемат тия на работа. В България лесно - измисляш нещо оригинално като "Господ е Българин" и си готов. Тук ти трябват десет кубика бели дробове и диплома поне за изстрелване на петстотин думи в минута в продължение на два часа. Пристигаме в Попаян. Колумбия е спечелила - пак. Отбора по празнуване е нараснал с геометрична прогресия спрямо предната победа и почти връща спомените ми от преди 20 години, когато разгорещените страсти в България оставяха обърнати коли и автобусни спирки. Тук празненството е по-безобидно - знамена, свирки, много пяна и "приятен" трафик.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://4.bp.blogspot.com/-XroV2fZzeMo/WQNuiJGRtOI/AAAAAAAAevg/fg2TA1oyrxAG6AAtyjaqEJUkM6-K6_upgCLcB/s1600/10368859_10152132028162611_7450903615487568836_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://4.bp.blogspot.com/-XroV2fZzeMo/WQNuiJGRtOI/AAAAAAAAevg/fg2TA1oyrxAG6AAtyjaqEJUkM6-K6_upgCLcB/s400/10368859_10152132028162611_7450903615487568836_o.jpg" width="480" height="360" /></a></div>La casa de Francois - Къщата на Франсоа<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://2.bp.blogspot.com/-yonDaJSkWHY/WQNupnC0XMI/AAAAAAAAevk/D0c9hwDRV-ABJj72g_LiH6q-C1cpP6uFQCLcB/s1600/1618318_10152132034822611_8980134362113516144_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://2.bp.blogspot.com/-yonDaJSkWHY/WQNupnC0XMI/AAAAAAAAevk/D0c9hwDRV-ABJj72g_LiH6q-C1cpP6uFQCLcB/s400/1618318_10152132034822611_8980134362113516144_o.jpg" width="480" height="320" /></a></div>Археологическия парк на Сан Аугустин<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://4.bp.blogspot.com/-RYJ577SbFhQ/WQNuxgXAiGI/AAAAAAAAevo/m7CdVw4dFMQnBIPCAXsa_sqkYucof6yuACLcB/s1600/10373023_10152132044047611_4320406775290755150_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://4.bp.blogspot.com/-RYJ577SbFhQ/WQNuxgXAiGI/AAAAAAAAevo/m7CdVw4dFMQnBIPCAXsa_sqkYucof6yuACLcB/s400/10373023_10152132044047611_4320406775290755150_o.jpg" width="480" height="360" /></a></div>Със Луиса и Алекс<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://1.bp.blogspot.com/-FQT0yaE45dQ/WQNu4KSYh1I/AAAAAAAAevs/yoUvmppPPdouR4xMA4ZbQSVYJrOB8buuwCLcB/s1600/10380097_10152132051392611_6005693830993401578_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://1.bp.blogspot.com/-FQT0yaE45dQ/WQNu4KSYh1I/AAAAAAAAevs/yoUvmppPPdouR4xMA4ZbQSVYJrOB8buuwCLcB/s400/10380097_10152132051392611_6005693830993401578_o.jpg" width="480" height="360" /></a></div>С най-малкия 3 годишен кон<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://1.bp.blogspot.com/-T7uOlkr-03k/WQNvCbJ79PI/AAAAAAAAevw/pYVXy05sD5ERA3v8CQN9g6fPXRopsWsWwCLcB/s1600/10469072_10152132055897611_6815505967771743925_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://1.bp.blogspot.com/-T7uOlkr-03k/WQNvCbJ79PI/AAAAAAAAevw/pYVXy05sD5ERA3v8CQN9g6fPXRopsWsWwCLcB/s400/10469072_10152132055897611_6815505967771743925_o.jpg" width="480" height="320" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://2.bp.blogspot.com/-CXNfuzYBPV8/WQNvHxZb8hI/AAAAAAAAev0/XwDTKjWOvF84X4y0sdfZskmyDZj0SjAIgCLcB/s1600/10506764_10152132059092611_911782766838603246_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://2.bp.blogspot.com/-CXNfuzYBPV8/WQNvHxZb8hI/AAAAAAAAev0/XwDTKjWOvF84X4y0sdfZskmyDZj0SjAIgCLcB/s400/10506764_10152132059092611_911782766838603246_o.jpg" width="480" height="360" /></a></div><br />
Сбогуваме се и с Луиза (станахме дружки при все че аз единствен правех опити да поддържам разговор на испански, а тя горката с лош английски). Шест часов автобусен преход ме прехвърля през уж опасния път към Пасто. Каньоните по пътя са безбройни и се борят за титлата най-красив. Имам странна идея да достигна езерото La Cocha. Пристигам късно и местен юнак (с който се познахме в автобуса) ми помага да намеря верния транспорт. Пред Пасто дори и Кали изглежда красив. Радвам се че откривам маршрутката която в късните часове на деня в мрак и дъжд набира височина по хълмовете над града. За езерото Ла Коча бях чел добри неща, но си нямах и на идея нито къде да остана нито какво да търся. Отново печеля титлата "Единствен гост" в малка хижа, изпробвайки за пръв път топлинните качества на пухения спален чувал. На сутринта установявам, че съм на половин километър от наводнено селище, от където тръгват лодки към единствения остров на езерото. Разходката е приятна, но островът предлага единствена пътека, която отнема цели 10 минути да бъде извървяна. Два часа по-късно усещам липсата на каквото и да е било за правене (с изключение на заформящия се индиански фестивал) и решавам, че е време да напусна Колумбия. В граничното градче Ипалес отеделям час за единствената атракция - църквата Santuario de Las Lajas - нео-готическа църква издигната преди век буквално върху каньона на река Гуайтара. Час по-късно напускам страната в която се влюбих преди две години и намирам все още причини да се върна.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://1.bp.blogspot.com/-deju7_pA7KA/WQNvSuxDILI/AAAAAAAAev4/9jRF73_8TbcyulEKb-0ixHlzDfTGp9V_wCLcB/s1600/10321649_10152137148667611_5197220767645611692_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://1.bp.blogspot.com/-deju7_pA7KA/WQNvSuxDILI/AAAAAAAAev4/9jRF73_8TbcyulEKb-0ixHlzDfTGp9V_wCLcB/s400/10321649_10152137148667611_5197220767645611692_o.jpg" width="480" height="360" /></a></div>Езерото Ла Коча<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://4.bp.blogspot.com/-d_JmCPyqooU/WQNvYSTJxHI/AAAAAAAAev8/tn_QXVPdA8IzZnavqKOHGyeniI8RYnq6ACLcB/s1600/10505037_10152137170337611_1272666170395349154_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://4.bp.blogspot.com/-d_JmCPyqooU/WQNvYSTJxHI/AAAAAAAAev8/tn_QXVPdA8IzZnavqKOHGyeniI8RYnq6ACLcB/s400/10505037_10152137170337611_1272666170395349154_o.jpg" width="480" height="360" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://4.bp.blogspot.com/-Vc1fP7jjvfI/WQNvgQS8dvI/AAAAAAAAewA/5toyA2Brzzc0_PKhKVp0iks1R_PN_Rh2QCLcB/s1600/10428198_10152137174617611_6494655605632344226_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://4.bp.blogspot.com/-Vc1fP7jjvfI/WQNvgQS8dvI/AAAAAAAAewA/5toyA2Brzzc0_PKhKVp0iks1R_PN_Rh2QCLcB/s400/10428198_10152137174617611_6494655605632344226_o.jpg" width="480" height="320" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://2.bp.blogspot.com/-4PDQ9ycC-Ww/WQNvqDmXKwI/AAAAAAAAewE/EjEk7KzYeCMYfIp2mtb_GxZGsfxDM3WUwCLcB/s1600/10364044_10152137189582611_1324632963083279136_n.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://2.bp.blogspot.com/-4PDQ9ycC-Ww/WQNvqDmXKwI/AAAAAAAAewE/EjEk7KzYeCMYfIp2mtb_GxZGsfxDM3WUwCLcB/s400/10364044_10152137189582611_1324632963083279136_n.jpg" width="360" height="480" /></a></div>Църквата Лас Лахас<br />
<br />
<br />
Следва - Еквадор...SKREJIhttp://www.blogger.com/profile/14796178761515258762noreply@blogger.com3tag:blogger.com,1999:blog-2372799115849304661.post-15658270320008630502014-03-17T11:37:00.000-07:002016-02-05T08:36:19.880-08:00ГВАТЕМАЛА - Страната на вечната пролетДържава: Гватемала<br />
<br />
Цел на посещение: Туризъм<br />
<br />
Адрес на престой: „????.... Хостел Базов Лагер....” – лъжа, написах го по спомен. Един от няколкото в Антигуа, които бях проверил два дни по-рано просто за ориентация. Няколко часа по-рано си играехме на викторина с подобни въпроси и отговори с имиграционните власти в Мексико. Някак неусетно в порядъка на 5 минути официално влязох и излязох от мексиканската столица, получавайки печати и за двете събития. Дали пък да не си отбележа в тефтерчето, че съм бил и тук! С малък престой между полетите тези адмиснистративни ненужности биха изнервили преминаващия турист, но при цели 5 часа за убиване, дори ми се сториха забавни.<br />
<br />
„Хостел базов Лагер” повторих на шофьра на маршрутката, просто за да е доволен, че има цел на пътуването. „Хостел Тераса” подхвърли качилия се в последната минута финландец и заедно с Илиян и две узита (австралийки), микробусът пое към старата столица на Гватемала. Липсата на какъвто и да е план за пътуването гъделичкаше приятно. Да оставиш всичко ей така да ти се случва първо е предизвикателно, второ разтяга времето и пространството и те кара да усетиш десет дневна ваканция, като месечна авантюра (нещо като първия ден в казармата, който ти се струва безкраен....лошо сравнение...). Вулкани, пирамиди и развалини от времето на Маите, гражданска война, кафе, банани. Всичко ми се въртеше неподредено в главата опитвайки се да попия първите впечатления. На път за Антигуа сме стъпили за малко на панамериканската магистрала. Изненадващо пътя е четерилентов, добре асфалтиран, а наоколо зеленина и вулканични куполи изникващи зад всеки завой. Не случайно я наричат земята на вечната пролет. Името Гватемала буквално значи – „Много Дървета” от езика на маите Киче. Съчетанието от плами и иглолистни дървета действително поразява. Намираме се в района на така наречения Лос Алтос (височините). Пъстрия пейзаж от вулканичен ландшафт заема по-голямата част от гватемалския запад и е пръснат от столицата чак до тихоокеанското крайбрежие, преливайки на север в мексиканските ширини. На тези височини в Европа сега се карат ски, а тук се шляпа по джапанки. Хванали сме и сухия сезон. Дъждът ще се дойде след месец, два.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh3.googleusercontent.com/-1OIlIz9_gyQ/UyIUq18NnCI/AAAAAAAASTo/MD50GMDqm1w/w1278-h852-no/Antigua-1.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh3.googleusercontent.com/-1OIlIz9_gyQ/UyIUq18NnCI/AAAAAAAASTo/MD50GMDqm1w/w1278-h852-no/Antigua-1.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh5.googleusercontent.com/-Q1RsIyYFIn0/UyIVGTAjTMI/AAAAAAAAScE/c9O81whWeUM/w1278-h852-no/Antigua-4.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh5.googleusercontent.com/-Q1RsIyYFIn0/UyIVGTAjTMI/AAAAAAAAScE/c9O81whWeUM/w1278-h852-no/Antigua-4.jpg" /></a></div><br />
<br />
<b>Антигуа – старата столица</b> <br />
<br />
Малко са градовете, които са ме карали да се чувствам като хлапак влюбил се от пръв поглед, но Антигуа успя да сложи точно този вид идиотска усмивка на лицето ми. Името й значи стара, но тук цари онази старост, като при старото вино, което с времето става само по-хубаво. Градът обаче има изненадващо млад дух от свежата кръв на турсито-потока, събрал предимно млади бакпекъри от три, четири континента. Не беше трудно да намрим хостел, с приятна тераса раздаваща гледки към вулкана Агуа (Вода), за 8-9 долара на вечер. Градът можеш да пресечеш пеша за не по-вече от час. Зад всеки ъгъл изникват пейзажи от типична испанска архитектура обагрена в резки и контрастни цветове, прави кълдъръмени улици, прозорци и огради натежали от цветя и керемиди и всичко това с фон от вулкани и зеленина. Модерни сгради липсват, улиците дори и през уикенда не страдат от пренаселеност. Такива едни места те изпълват бързо с чувство за безвремие и не ти дават много причини за бърза радяла. Столицата се установила тук през 1543 година след Христа, след като предишно избраното място от испанските конкистадори, само на 7-8 километра на юго-запад, било отнесено от вулкана Агуа. За следващите двеста години испанците създавали, а земетресения и вулкани затривали всичко до основи, до като на испанската корона не й писнало и официално столицата не била преместена на уж по-безопасно място – днешния Гватемала Сити. Населението в ранните години на 18-ти век останало под 10 000 души, почти четири пъти по малко от днешното. <br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh3.googleusercontent.com/-moF8CLLXG4Q/UyIVH2GnRJI/AAAAAAAASdM/mEfa8h9zh7Y/w1278-h852-no/Antigua-42.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh3.googleusercontent.com/-moF8CLLXG4Q/UyIVH2GnRJI/AAAAAAAASdM/mEfa8h9zh7Y/w1278-h852-no/Antigua-42.jpg" /></a></div>Вълканът "Агуа"<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh6.googleusercontent.com/-SvHa__M537Q/UyIVNs__nRI/AAAAAAAASeg/SWCzmifGWPg/w1278-h852-no/Antigua-56.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh6.googleusercontent.com/-SvHa__M537Q/UyIVNs__nRI/AAAAAAAASeg/SWCzmifGWPg/w1278-h852-no/Antigua-56.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh5.googleusercontent.com/-TfJWYSfmpEA/UyIVU8OVTRI/AAAAAAAASgw/L_OK7oUxwEE/w1278-h852-no/Antigua-71.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh5.googleusercontent.com/-TfJWYSfmpEA/UyIVU8OVTRI/AAAAAAAASgw/L_OK7oUxwEE/w1278-h852-no/Antigua-71.jpg" /></a></div><br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh5.googleusercontent.com/-T3V1asE1x90/UyIVRONsq4I/AAAAAAAASfg/wpSKnWvhbWc/w1278-h852-no/Antigua-64.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh5.googleusercontent.com/-T3V1asE1x90/UyIVRONsq4I/AAAAAAAASfg/wpSKnWvhbWc/w1278-h852-no/Antigua-64.jpg" /></a></div><br />
<br />
Дузина църкви и катедрали, отнесли отмъщението на няколко века архитектурни течения, са пръснати из града и привличат и погледите и камерите. Ресторантите, кафенетата, хостелите и сергии за сувенири са заели своето неотлъчно място, но не така грозно и натрапчиво както в други подобни туристически дестинации. Двата дена прекарани тук бяха достатъчни за запечатване на изгреви и залези, наслада от студени бири на приятната тераска на хостела, сутрешни дълги кафета, както и за разходка до сравнително близкия вулкан Пакая с идеята да видим течаща лава. За наше леко разочарование до лавата не стигнахме, но компанията и залеза бяха на ниво. За тези с липса на сили и с желание местните хорица предлагат превоз с коне, като любезните ни откази съвсем не ги отказаха да ни следват почти през половината път подхвърляйки „Такси... планинско такси” вдигайки безумни количества прах. Най-употира бе седемдесетгодишна пъргава баба, чиито запаси на кислород в дробовете със сигурност конкурираха нашите. Тича го бабето баира по два пъти на ден и подпитва на всеки 5 минути:”Изморили се?”, „Не” казвам, а тя „Има време!”. В крайната точка на разходката за атракция на туриста се пекат маршмешлоус (което гугъл речника превежда като Бонбон от Бяла Ружа!) на горещо дишащите камъни. Да затвърдим и формулата „Колко е малък света” насред вулкана срещнах един калифорниец – Андрю, с който се бях запознал няколко месеца по-рано на поредния ни гроздобер в Санта Инес. На връщане изгубихме и един от французите ни, но за щастие си го намерихме на паркинга.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh4.googleusercontent.com/-4fNMYZQg6MI/UyIUvEdR_kI/AAAAAAAASVA/--2UW0Cb-Ew/w1278-h852-no/Antigua-11.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh4.googleusercontent.com/-4fNMYZQg6MI/UyIUvEdR_kI/AAAAAAAASVA/--2UW0Cb-Ew/w1278-h852-no/Antigua-11.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh5.googleusercontent.com/--QEqe1ltrBs/UyIVP8sTlgI/AAAAAAAASfI/7NHqeh4CGck/w1278-h852-no/Antigua-61.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh5.googleusercontent.com/--QEqe1ltrBs/UyIVP8sTlgI/AAAAAAAASfI/7NHqeh4CGck/w1278-h852-no/Antigua-61.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh6.googleusercontent.com/-vuXN7wr0tPA/UyIUq3cEmhI/AAAAAAAASTs/K9Ud-XzUPZY/w1278-h852-no/Antigua-100.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh6.googleusercontent.com/-vuXN7wr0tPA/UyIUq3cEmhI/AAAAAAAASTs/K9Ud-XzUPZY/w1278-h852-no/Antigua-100.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh4.googleusercontent.com/-7UIc5mmjMB0/UyIUxVvQhwI/AAAAAAAASWA/FVRCR6_LPws/w1278-h852-no/Antigua-115.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh4.googleusercontent.com/-7UIc5mmjMB0/UyIUxVvQhwI/AAAAAAAASWA/FVRCR6_LPws/w1278-h852-no/Antigua-115.jpg" /></a></div>Вулканът "Пакая"<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh5.googleusercontent.com/-pb_o0voH-YM/UyIU1se1nHI/AAAAAAAASWw/gK33hF7fDLM/w1277-h849-no/Antigua-122.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh5.googleusercontent.com/-pb_o0voH-YM/UyIU1se1nHI/AAAAAAAASWw/gK33hF7fDLM/w1277-h849-no/Antigua-122.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh4.googleusercontent.com/-ahmyGmI4ZfU/UyIU4mvZufI/AAAAAAAASX0/8QT2ASYJYJo/w1278-h852-no/Antigua-130.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh4.googleusercontent.com/-ahmyGmI4ZfU/UyIU4mvZufI/AAAAAAAASX0/8QT2ASYJYJo/w1278-h852-no/Antigua-130.jpg" /></a></div>Наслада от залеза<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh6.googleusercontent.com/-9i0tTciPBbQ/UyIU6nx5reI/AAAAAAAASYs/acjG7u1BGyg/w1278-h852-no/Antigua-135.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh6.googleusercontent.com/-9i0tTciPBbQ/UyIU6nx5reI/AAAAAAAASYs/acjG7u1BGyg/w1278-h852-no/Antigua-135.jpg" /></a></div><br />
Антигуа приютява особено през уикендите и много столичани, прииждащи от Гватемала Сити. Бъдещия ни домакин от каучсърфинг Аксел ни бе поканил на среща с други съфъри. Вечерта завърши в ирландски пъб с приятна градина озвучаван от крайно разнообразни жанрове покриващи всичко от Елвис до Рамщайн, естествено със сериозна гарнитура от салса и меренге. За наша изненада законите в Гватемала се оказаха по-строги и от Америка по отношение на нощния живот и в един сутринта ни изгониха. <br />
<br />
Както го бяхме подкарали на столици, решихме да отметнем още цели две на път за Езерото Атитлан. Такпан, по настоящем малко градче, е официално първата столица на испанските владетели, просъществувала само 2-3 години. На броени километри от нея са разхвърляни и руините на Ишимче, последната столица на Маите Качикел властвали по тези места преди испанското нашествие. Преди обаче да се наслади човек на историята е необходима „среща” с гватемалския транспорт, което не е просто изживяване, а спорт за който трябва да си трениран и подготвен, един вид цяла наука, която си има и теоремите, и лекциите, и изпитите. Почти всички междуградски автобуси тук са от типа Чикън Бъс (пилешки автобуси) - американски училищни автобуси, които след навъртането на 250 000 километра изживяват втория си живот по централно американските ширини. Названието пилешки е малко иронично и произлиза от факта, че дребните гватемалци се наблъскват по трима четирима на седалка на принципа – „Винаги има място за още един”. Формулата е почти винаги една съща – луд шофьор и помощник акробат, който е в състояние за около две минути да мине през целия автобус да събере парите от всички и да се качи на покрива... И всичко това в движение. От пътника се изискват силни ръце и бързи крака (слизането и качването често става също в движение). Друго развлечение е постоянната силна музика с преобладаващи деведесетарски шлагери от евро-американските класации прилежно преработени на испански в доста по-добър вариант от нашенските адаптации на гръцки и сръбски чалги. За разлика от подобни автобуси в Колумбия и Перу, поне климатици няма, заради което не е нужно да се разхождаш постоянно с одеяло дори и в най-голямата жега. До Ишимче се добрахме само с два автобуса и един тук-тук. Градът на пръв поглед бледнее пред далеч по-известните руини на Тикал, Кобан или Чиченица вероятно заради по-късното си съществуване. Туристи обаче почти липсват и обиколката е приятна.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh5.googleusercontent.com/-8sQHgT4iOwk/UyIY1lcKHSI/AAAAAAAASzU/m2l8FIO8KYM/w1278-h852-no/Atitlan-4.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh5.googleusercontent.com/-8sQHgT4iOwk/UyIY1lcKHSI/AAAAAAAASzU/m2l8FIO8KYM/w1278-h852-no/Atitlan-4.jpg" /></a></div>"Пилешки" автобус<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh5.googleusercontent.com/-1OGDSlpA8_4/UyIYnp1lhtI/AAAAAAAASuk/IQ4Y6zxL6Cs/w1278-h554-no/Atitlan-17.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh5.googleusercontent.com/-1OGDSlpA8_4/UyIYnp1lhtI/AAAAAAAASuk/IQ4Y6zxL6Cs/w1278-h554-no/Atitlan-17.jpg" /></a></div>Руините на "Ишимче"<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh4.googleusercontent.com/-ReuTAxVGwB4/UyIZCkMHKjI/AAAAAAAAS3Y/nF8N_z0UqzM/w1278-h852-no/Atitlan-7.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh4.googleusercontent.com/-ReuTAxVGwB4/UyIZCkMHKjI/AAAAAAAAS3Y/nF8N_z0UqzM/w1278-h852-no/Atitlan-7.jpg" /></a></div><br />
Час преди залез, отметнали за деня пет автобуса, два тук-тука и една маршрутка (и като едни вече затвърдени в занаята пътници с болки в ръцете), пред нас се разкрива новата ми любов – Езерото Атитлан. „Най-хубавото езеро на света” въздъхнал преди два века и половина някакъв немски изследовател и по дяволите с право. Пътят от градчето Солола към езерото открива спираща дъха панорама, особено хваната по залез. Панахачел или на кратко Пана е спирката ни за следващите два дни. Градът е най-популярната дестинация заради стратегическото си място в близост до панамериканската магистрала и съществува почти само заради туризма. Близо десетина градчета са пръснати по бреговете на цялото езерото, до които се стига бързо и евтино с лодка. <br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh4.googleusercontent.com/-SqGz6mONlWs/UyIYvSt23DI/AAAAAAAASxE/X2xC9OVBvMk/w1278-h852-no/Atitlan-23.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh4.googleusercontent.com/-SqGz6mONlWs/UyIYvSt23DI/AAAAAAAASxE/X2xC9OVBvMk/w1278-h852-no/Atitlan-23.jpg" /></a></div>Езерото Атитлан<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh5.googleusercontent.com/-xBgMXkdnA5M/UyIYzNqoJqI/AAAAAAAASyY/UmMcQVL9saU/w1278-h852-no/Atitlan-33.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh5.googleusercontent.com/-xBgMXkdnA5M/UyIYzNqoJqI/AAAAAAAASyY/UmMcQVL9saU/w1278-h852-no/Atitlan-33.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh4.googleusercontent.com/-DPmyAi9pOhk/UyIY0eeIX4I/AAAAAAAASy0/a0ib1bB-bt0/w1278-h852-no/Atitlan-37.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh4.googleusercontent.com/-DPmyAi9pOhk/UyIY0eeIX4I/AAAAAAAASy0/a0ib1bB-bt0/w1278-h852-no/Atitlan-37.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh5.googleusercontent.com/-x-6xUKenhpg/UyIY0pJ0nZI/AAAAAAAASzE/wfMOfF-asg0/w1278-h852-no/Atitlan-38.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh5.googleusercontent.com/-x-6xUKenhpg/UyIY0pJ0nZI/AAAAAAAASzE/wfMOfF-asg0/w1278-h852-no/Atitlan-38.jpg" /></a></div><br />
„Булгария? – Стойков?” тази асоциация се оказа печеливша и тук при опитите на местните да произнесат името на Камата. Велик е Ицо, щом и след двадесет години всява респект дори и в държави, които не усетиха отмъщението на футболните ни лъвове на световното в САЩ. Иронично обаче, нито България, нито Гватемала ще имат шанс за подвизи на идното световно в Бразилия, до което колкото и да ми се иска, май няма да успея да отида (ама знае ли се)! „Стойков „ го знаеше и амигото от поредния хостел в който се квартировахме за следващите два дни. Два дни с нови изгреви и залези, и много кулинарни дегустации на езерния бряг предлагащ толкова различни картини сътворени от играта на светлината по склоновете на вулканите Атитлан и Сан Педро и Толиман. Отделихме няколко заслужени часа и на градчето Сантяго Атитлан със цветния му делничен пазар, обсипан с по-малко туристи и повече битова атмосфера с подчертано присъствие на местните маи издокарани в ежедневните си цветни носии. В очите на новодошлия турист определено изпъква мъжката мода изградена от каубойски сумбрерота, сандали и цветни къси гащи. Изненадващо различно тук звучи и оцелелия през поколенията местен език, напомнящ някак арабския, заради наситеността му с гърлени съгласни. <br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh5.googleusercontent.com/-AjpEhSJkdww/UyIY44Oda8I/AAAAAAAAS0Q/Bym5my7Qo5k/w1278-h852-no/Atitlan-46.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh5.googleusercontent.com/-AjpEhSJkdww/UyIY44Oda8I/AAAAAAAAS0Q/Bym5my7Qo5k/w1278-h852-no/Atitlan-46.jpg" /></a></div>Сантяго де Атитлан<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh3.googleusercontent.com/-C8PLV1dNu5E/UyIY6JT8scI/AAAAAAAAS0s/ZEIhw5cloe0/w1278-h852-no/Atitlan-50.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh3.googleusercontent.com/-C8PLV1dNu5E/UyIY6JT8scI/AAAAAAAAS0s/ZEIhw5cloe0/w1278-h852-no/Atitlan-50.jpg" /></a></div><br />
<br />
От пренаселения с туристи Панахачел се пренесохме в бекпекърския(бохемски) рай на езерото - Сан Педро де ла Лагуна. Места като това не могат да бъдат описани. Просто трябва да ги изживееш! Комбинацията от малки закътани хостели, ресторантчета, кафенета, центрове за масаж и училища по испански, свързани само с пешеходни алеи, в хармоничен синхрон със заобикалящата зеленина и пролетно летни температури те хвърлят в една друга реалност. Не случайно много от хората, които срещнахме тук, бяха дошли „уж” за няколко дни и останали след това с месеци, дори години. Така се беше случило и с Надя – поредната българска изненада на неочаквано място. За нея научих от моя позната. Живее в селцето Сан Маркос (на хвърлей с лодка) и притежава терапевтичния център – „Къщата на Цветята”. Сан Маркос е другия хипарски рай на Атитлан, с доста по-спокоен и релаксиращ дух, събрал ценители на йогата, масажите или просто търсещите поне за миг откъсване от цивилизацията. Къщата на Надя е извън града на самото езеро, а тя самата преподава алтернативна медицина и физиотерапия. Има две ученички и живее с приятелят си англичанин. В Гватемала е от 15 години, пристигнала от Франция, влюбила се в това райско място и създала своя дом. Изненадахме я в ранния следобед по средата на един от уроците й, а после пихме домашно отгледано и приготвено кафе в размисли за живот вселената и всичко останало.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh4.googleusercontent.com/-2OzPhFfXvcw/UyIZLdc4WJI/AAAAAAAAS6c/6-THfljmzws/w1278-h852-no/Atitlan-91.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh4.googleusercontent.com/-2OzPhFfXvcw/UyIZLdc4WJI/AAAAAAAAS6c/6-THfljmzws/w1278-h852-no/Atitlan-91.jpg" /></a></div>Сан Педро де Лагуна<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh3.googleusercontent.com/-Lwrjnp7Syhc/UyIZMF4CboI/AAAAAAAAS6s/ZzaxPCYbEhU/w1278-h852-no/Atitlan-93.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh3.googleusercontent.com/-Lwrjnp7Syhc/UyIZMF4CboI/AAAAAAAAS6s/ZzaxPCYbEhU/w1278-h852-no/Atitlan-93.jpg" /></a></div>Хостел "Фе"<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh3.googleusercontent.com/-7cskl2_2bcI/UyIZOIUcRbI/AAAAAAAAS7Q/rLAM2tWDtOw/w1278-h852-no/Atitlan-98.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh3.googleusercontent.com/-7cskl2_2bcI/UyIZOIUcRbI/AAAAAAAAS7Q/rLAM2tWDtOw/w1278-h852-no/Atitlan-98.jpg" /></a></div>Къщата на Надя в Сан Маркос<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh6.googleusercontent.com/-1Fw-BJqzkyo/UyIYKKgXLEI/AAAAAAAASlU/e0N-IWb38pE/w1278-h852-no/Atitlan-103.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh6.googleusercontent.com/-1Fw-BJqzkyo/UyIYKKgXLEI/AAAAAAAASlU/e0N-IWb38pE/w1278-h852-no/Atitlan-103.jpg" /></a></div><br />
В Сан Педро избрахме хостел „Фе” - шумно и купонджийско място. Мелето от безгрижни бакпекъри бе събрало шумен контингент от Англия чак до Нова Зеландия, а комбинацията от време, място и евтин алкохол държеше купона почти нон-стоп. На такива места и да искаш е трудно да скучаеш. Офертата да посрещнем изгрева от скалите на така наречения „Индиански Нос” спечели пред съня, но ставането в 4 сутринта бе богато възнаградено. Споделихме го с група немци (с които се сприятелихме), а връщането предложи и поредната възможност за алтернативен (доста популярен сред местните) транспорт в каросерията на пикап приспособен за возене в изправено състояние. Включихме се и в партито с огромна пунтонна лодка по езерото с отбелязани в статистиката 70-на присъстващи, един огорчен (чието GoPro остана някъде на дъното на езерото), една пострадала германка (Хара, на чиито врат кацна нетрезвен гмуркач с нарушен от алкохола баланс преди опита си за тройно салто), както и десетки литри пресушен евтин алкохол. С Илиян наблегнахме на коктейслтавене със „Куба Либре”, с удоволствието че в Щатите подобно име би било забранено със закон. Коктейлите продължиха и на терасата на хостела (приятно разположена над самата вода), вечерта бе весела, а сутринта тежка... Тежка най-вече за вземане на решението „А сега на къде?”. В листа със желания стояха неотментати все още и руините на Тикал (заедно с китното градче Флорес), и водопадите и пещерите на Самук Чампей (препоръчани от всички с които се срещнахме), и вулкана Тахумулко със своите 4200 метра (с идеята поне веднъж да използваме палатка, която носим), както и бреговете на Атлатника или по близкия Пасифик. Не искахме да прекараме оставащите „цели” три дни предимно в мазохистично-безсънни автобусни нощи и въпреки предизвикателния макар и кратък път на юг се отправихме към Монтерико – едно от най-популярните всред местните тихоокеански грачета. Предизвикателството бе смесица от градски легенди, черна статистика и много предупреждения, че по тези пътища автобусите ставали честа жертва на местни въоръжени похищения, с често срещан нещастен край най-вече за шофьора. Поетият риск обаче не ни добави в жълтите хроники, а напротив предложи приятно пътуване с китен пейзаж и нови гимнастики по товаро-разтоварване включващи две лодки, два тук тука и два автобуса (където вече бяхме специалисти). <br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh3.googleusercontent.com/-kjBNisi9jHc/UyIYLRmHUMI/AAAAAAAASmE/0FTJCtlnbTs/w1278-h852-no/Atitlan-106.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh3.googleusercontent.com/-kjBNisi9jHc/UyIYLRmHUMI/AAAAAAAASmE/0FTJCtlnbTs/w1278-h852-no/Atitlan-106.jpg" /></a></div>Атитлан преди изгрев от "Индианския Нос"<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh3.googleusercontent.com/-ZvGjHhJwsoc/UyIYNfE_D1I/AAAAAAAASmY/8fShPOvqziI/w1278-h852-no/Atitlan-110.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh3.googleusercontent.com/-ZvGjHhJwsoc/UyIYNfE_D1I/AAAAAAAASmY/8fShPOvqziI/w1278-h852-no/Atitlan-110.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh5.googleusercontent.com/-yGM3ruoobyY/UyIYN90tA7I/AAAAAAAASmc/bZLJ5GV2axU/w1278-h852-no/Atitlan-111.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh5.googleusercontent.com/-yGM3ruoobyY/UyIYN90tA7I/AAAAAAAASmc/bZLJ5GV2axU/w1278-h852-no/Atitlan-111.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh4.googleusercontent.com/-JI6l0Xbu_jw/UyIYQV0eIPI/AAAAAAAASnI/CZaunlBBaFk/w1278-h852-no/Atitlan-116.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh4.googleusercontent.com/-JI6l0Xbu_jw/UyIYQV0eIPI/AAAAAAAASnI/CZaunlBBaFk/w1278-h852-no/Atitlan-116.jpg" /></a></div><br />
Монтерико, се оказа печеливша карта. Сравнително лесния му достъп от столицата го е направило популярна дестинация особено през уикендите. И въпреки, че очаквахме някаква бетонна гора в нео-българо-черноморски стил, градчето се оказа, малко, спокойно едвам прохождаща туристическа дестинация, с много чар, влага и комари. Идвайки директно от север единствения път за достигане на брега е с лодка през блатата с мангрови гори - определено едно от последните неща които очакваш да видиш отивайки към океанския бряг. Настанихме се на самия плаж в покоите на препоръчаното ни хотелче „Jonny’s Place”. Комбинацията от влага, големи вълни и черен горещ пясък в никакъв случай не заличи удоволствието от топлата океанска вода, релаксиращата атмосфера, както и уникалните залези в съчетание със студена бира от бара на плажа. Този малък рай бе още по-приятен в компанията на две канадки, една германка и един американец – Майкъл, който доброволстваше в близката ферма за спасяване на костенурки. Всяка вечер малките констенурковци биват пускани за да вкусят за пръв в живота си солената океанска вода на естествения си бъдещ дом, както за тяхно лично щастие, така и за лека атракция за събралите се туристи. Яйцата на костенурките биват прибирани от плажа преди да бъдат изядени от кучета или други животни, а някой от тях дори биват директно изкупувани от местните люде, за които всички яйца в тигана са равни. Хара и Мири (двете германки от Атитлан) се присъединиха към нас втората вечер, а на сутринта заедно запечатахме поредната игра на изгревните лъчи на слънцето отразени във върховете на далечните вулкани и тихите води на блатата.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh5.googleusercontent.com/-5EUixnd3VDQ/UyIYTUwLI5I/AAAAAAAASn8/F1s9j07n50E/w1278-h852-no/Atitlan-122.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh5.googleusercontent.com/-5EUixnd3VDQ/UyIYTUwLI5I/AAAAAAAASn8/F1s9j07n50E/w1278-h852-no/Atitlan-122.jpg" /></a></div>Монтерико<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh4.googleusercontent.com/-mVAaKz4GC-U/UyIYWoin34I/AAAAAAAASpA/qaCXJcqEvvw/w1278-h852-no/Atitlan-129.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh4.googleusercontent.com/-mVAaKz4GC-U/UyIYWoin34I/AAAAAAAASpA/qaCXJcqEvvw/w1278-h852-no/Atitlan-129.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh4.googleusercontent.com/-AUSN6X7BaXY/UyIYY8Qg4dI/AAAAAAAASp8/EnnjuqtYpGg/w1278-h852-no/Atitlan-135.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh4.googleusercontent.com/-AUSN6X7BaXY/UyIYY8Qg4dI/AAAAAAAASp8/EnnjuqtYpGg/w1278-h852-no/Atitlan-135.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh3.googleusercontent.com/-2mLnHUZ2-R4/UyIYbuc-ztI/AAAAAAAASqk/wNGsCWkgBx4/w1278-h852-no/Atitlan-141.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh3.googleusercontent.com/-2mLnHUZ2-R4/UyIYbuc-ztI/AAAAAAAASqk/wNGsCWkgBx4/w1278-h852-no/Atitlan-141.jpg" /></a></div>"Jonny's Place"<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh3.googleusercontent.com/-kNUox-Njkjk/UyIYkAXsChI/AAAAAAAAStU/n8Ygi311MNw/w1278-h852-no/Atitlan-161.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh3.googleusercontent.com/-kNUox-Njkjk/UyIYkAXsChI/AAAAAAAAStU/n8Ygi311MNw/w1278-h852-no/Atitlan-161.jpg" /></a></div>Пускане на костенурчета<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh6.googleusercontent.com/-GvvgSFXuyEs/UyIYqjV1R5I/AAAAAAAASvg/kwT9dOP_jIA/w1278-h852-no/Atitlan-176.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh6.googleusercontent.com/-GvvgSFXuyEs/UyIYqjV1R5I/AAAAAAAASvg/kwT9dOP_jIA/w1278-h852-no/Atitlan-176.jpg" /></a></div>Изгрев всред блатата<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh6.googleusercontent.com/-sQj0g0up4m0/UyIYtDdxaoI/AAAAAAAASwU/P8x_aYqLqNY/w1278-h852-no/Atitlan-182.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh6.googleusercontent.com/-sQj0g0up4m0/UyIYtDdxaoI/AAAAAAAASwU/P8x_aYqLqNY/w1278-h852-no/Atitlan-182.jpg" /></a></div><br />
Последната от всички посетени столици бе и настоящата – Гватемала Сити. Не умирахме от желание да прекараме почти цял ден там, но гостоприемството на Аксел (с който се бяхме вече видели в Антигуа) заличи лошата слава на най-големия гватемалски град. Поредната щафета от няколко автобуса и маршрутки със сериозен опит Илиян да остане без раница (след леко недоразумение при смяна на два автобуса) ни закара няколко часа на север и в ранния следобед пиехме кафе с домакина ни. Срещнахме се в един от новопостроените им открити молове – Пасео Кайала, в един от скъпите квартали на града, където богатия бял елит се е опитал да заличи мизерията в която живее 85 % от населението. Аксел е гей, боготвори Бритни Спиърс, работи за френска компания и обича да пътува. Поразходихме прашните си обувки и по центъра, който не впечатли с нищо. <br />
<br />
Гватемала се оказа поредната перла във все още неоткритите от масовия туристически поток държави и най-вече от тези в които с удоволствие бих се върнал отново.<br />
<br />
<br />
SKREJIhttp://www.blogger.com/profile/14796178761515258762noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-2372799115849304661.post-57450363591178728012013-11-21T10:04:00.001-08:002016-07-21T11:32:12.575-07:00КЕНИЙСКИ ЕСЕТА - ЧАСТ 2-раОСОБЕНОСТИ НА КЕНИЙСКОТО САФАРИ <br />
<br />
Думата „Туризъм” е сравнително младо попълнение в английските тълковни речници. Коренът й, изникнал някъде из гръцката и римска древност, означава движение в кръг. Някоя умна глава е обобщила, че за да попаднеш в категорията турист, трябва да тръгнеш от едно място (където живееш и евентуално работиш), да отидеш на друго (където е желателно да харчиш, вместо да печелиш пари) и преди да се е завъртял един лазарник да се върнеш в началната точка (да затвориш кръга). Предполагам при забавяне за повече от година попадаш в категория имигрант, бежанец, мисионер или просто бездомен пътник - лентяй. Думата сафари пък си е с чист африкански произход означаваща „пътуване” на суахили. Преди почти два века Майор Сър Уилиамс Харис предприел такова пътуване из африканските савани, станал рано (взел сигурно и пушката), гледал цял ден екзотични за представите му животни (твърде вероятно през мерника), опънал палатка в дивата природа, похапнал какво бог дал (или слугите му донесли). Пийнал сигурно и чаша вино на фона на изчервилия се залез и положил началото на това ново и екзотично развлечение за тогавашния хай лайф. Фото камерата тъкмо била измислена, а фейсбук липсвал, което забавило популяризацията с тридесетина години, докато Жул Верн не вкарал скрита реклама в романа „Пет седмици в балон”. Екзотиката, чиято загадъчност преди време разкривахме от разказите за Тошко африкански и биографията на Пенчо Кубадински, през годините претърпяла метаморфоза към човечност, заменяйки огнестрелната оптиката с фотографска, животинския транспорт с моторизиран, а слугите с тур оператори. Облеклото, палатките, и животните (пропуснали шанса да се превърнат в трофеи) останали, а белия свят се юрнал да покорява и застрашава африканския животински такъв, чието съвременно съществувание се е ограничило предимно до тъй наречените сафари паркове.<br />
<br />
Нашето ентомологично движение в гръг (демек сафари), бе като ремейк на класически холивудски трилър с загадъчно начало, драматичен сюжет и изненадващ, неясен край. Продукцията бе предвидила бюджет за 7-8 души, с двама главни герои, няколко непредвидени второстепенни роли и една задкулисна с най-големи шансове за Оскар в категорията „Мистерията на Кенийския туризъм”. За пейзаж бе избрана африканската савана, след като снимките в планината геройски отпаднаха в следствие на контузия на един от главните герои и липса на дубльор. Набирането на персонал продължи цяло лято с променлив успех (на потенциалните участници или не им пасваше времето, или декора или сигурността на дестинацията). Но най-голям проблем се оказа логистиката и поддържащия персонал от кенийска страна – така наречените Prince-Adventure Safari (които горещо НЕ препоръчвам) със специалното участие на:<br />
<br />
- Жозефин – героиня с потенциал за третостепенна роля на камериерка от Шекспирова пиеса, себе назначила се за ШЕФ на въпросните Prince Adventures. Участието й се сведе до стотина предварителни емейла (добро четиво за сутрешно дълго кафе) още преди снимките, в опит да ни обясни, че за едно истинско сафари ни трябват водачи, пазачи, шофьори, готвачи, масажисти, луксозни нощувки, а ние искахме просто да наемем една кола. По време на снимките гласът й мистериозно се появява един, два пъти по телефона, но лицето и никой не вижда.<br />
<br />
- Джими – директорът на операциите – дясната ръка на Жозефин, един вид старшинката в уравнението. Дебеличък, мазен и намирисващ на пот герой с неясна роля (предполагаемо измислена от шефката Жозефин), който поддържа интригата в разигралата се драма, с тънки лъжи, свити без много фантазия, в опит да присъства на всички снимки и да обере номинациите за второстепенна роля.<br />
<br />
- Саймън – шофьорът, попаднал неволно на снимачната площадка, в опит да не загуби работата си, с най-естесвено държание и роля с най-драматичен край.<br />
<br />
Сюжетът всъщност бе простичък - наемане на кола с висока проходимост, с потенциал за изследване на Сафари парковете. Разумното осъществяване на подобна инициатива е свързано обикновено с няколко прости стъпки, но за да имаме успех на бъдещите номинации за Оскари, кенийските ни „приятели” решиха да поразнообразят пейзажа със своето участие, остроумие и лоша инициатива. След стотиците е-мейли, телефонни разговори, че и няколко банкови депозита, камерата се насочва към входа на бар „Четиридесетте разбойника (виж част първа), където Джими и Саймън ни чакат с бъдещия ни сафари бус. Като „добри” домакини ни черпят по питие и започват отредената им роля по тровене на нервната ни система с първите увъртания и лъжи в стил: „Не можете да тръгнете сами. Няма да ви пуснат в парковете. Чужденци сте. Има бракониери. Ние сме тук с вас да направим пътуването ви спокойно и сигурно”. В друг филм, тези пълнещи очите със сълзи реплики биха прозвучали печелившо, но не и в нашия. Искаме просто една кола и толкова. Моя герой се опитва да бъде дипломатичен, хармоничен и балансиран едновременно, докато камерата се насочва в близък план към Илиян, влязъл в ролята си на крайно изнервен клиент (в която никога не бях го виждал), чиито доводи биха отказали от по нататъшни действия дори и Хитлер пред вратите на Сейнт Питерсбург. С почти постигнато съгласие по основната тема, второ действие ни посреща на другия ден пред къщата на Таби, където Илиян е все още в снощната си роля този път в дебат с Таби и мъжът й по темите на Couchsurfing. Сантиментална раздяла със сълзи и прегръдки липсва, за разочарование на всички подготвили се с носни кърпички зрители. В следващия кадър героите са натоварени с багажа си на десет местния микробус Тойота (която нарекох кенийска УАЗ-ка). Следва бързо запасяване с храна, газ и вода за неизвестен брой дни в местен тип Кауфланд магазин, с прилично високи цени. <br />
<br />
ИЗТОЧНО ТСАВО (Tsavo East)<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh6.googleusercontent.com/--a12dazyydY/Uo46oEWO-uI/AAAAAAAASHM/gtrynqEcBH8/w656-h984-no/Tsavo-44.jpg" imageanchor="1" style="clear:right; float:right; margin-left:1em; margin-bottom:1em"><img border="0" height="480" width="320" src="https://lh6.googleusercontent.com/--a12dazyydY/Uo46oEWO-uI/AAAAAAAASHM/gtrynqEcBH8/w656-h984-no/Tsavo-44.jpg" /></a></div>Два часа след като сме напуснали Момбаса, в колата са все още и Саймън и Джими с опити от шеги, закачки и уроци по местна история да извоюват право на присъствие в микробуса за следващите 9 дни. Лирическите им герои обаче биват изоставени в градчето Вой, колкото и нехуманно да изглежда това в очите на незапознатия зрител. На километър сме от сафари парк номер едно в разхвърлената ни програма – Източно Тсаво (през улицата се шири и Западното). На пук на уруките на Джими ни пускат с широка усмивка срещу такса за двама почти колкото кенийска месечна заплата. Така е в категорията NON-RESIDENT. Първото стадо слонове отнася едно „Еха!” и стотина снимки. В последствие слоновете, зебрите и антилопите стават нормална част от пейзажа, към който се включват пръснати баобаби, акации, червената пръст на черните пътища, както и няколко дъждоносни облака. Оранжевите лъчи на залеза навързват всичко в композиция за Нейшънъл Джиографик, с печеливши попадения от влезли в кадър жирафи, щрауси или екзотично-цветни птички. Един час и няколко стотин снимки по-късно разпъваме палатка, окупирани от стотина антилопи, дузина маймуни и няколко смелчаци къмпингари (като нас) заложили на догмата, че за лъва другите са по-вкусни. За повдигане на тонуса и адреналина ограда липсва, но се забелязват няколко постройки с функции за баня, тоалетна дори и малка кухня, където едвам различаващи се в мрака кенийци заработват надница и бакшиш, готвейки за прилежащите им туристи. Ние дъвчем сухоежбини поради пробойна в логистиката. Резбите на газовата ни бутилка и котлон нямат общи точки на физически контакт. Комари липсват, а нощта е приятна, без животински посещения, завършваща с лек дъждец.<br />
<br />
На другия ден навъртаме още стотина километра по усуканата мрежа от червено-черни пътища из парка. Срещите с животни са редки предимно при опитите им да се наврат под гумите на колата, а тръгне ли един животински представител, цялата му рода се юрва да го следва. <br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh5.googleusercontent.com/-RJmsEv_a9gQ/Uo464fSNRKI/AAAAAAAASME/vn8jQYB-svA/w1278-h852-no/Tsavo-8.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh5.googleusercontent.com/-RJmsEv_a9gQ/Uo464fSNRKI/AAAAAAAASME/vn8jQYB-svA/w1278-h852-no/Tsavo-8.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh4.googleusercontent.com/-5C1BPq4Qyl0/Uo46qkOvLrI/AAAAAAAASH8/ga1xYahVSZg/w1278-h852-no/Tsavo-5.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh4.googleusercontent.com/-5C1BPq4Qyl0/Uo46qkOvLrI/AAAAAAAASH8/ga1xYahVSZg/w1278-h852-no/Tsavo-5.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh6.googleusercontent.com/-uVRfhmeUN1A/Uo46qBTdwuI/AAAAAAAASH0/z8h4c3aE378/w1278-h852-no/Tsavo-49.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh6.googleusercontent.com/-uVRfhmeUN1A/Uo46qBTdwuI/AAAAAAAASH0/z8h4c3aE378/w1278-h852-no/Tsavo-49.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh6.googleusercontent.com/-qT1nWZvTp7s/Uo46cxI4kRI/AAAAAAAASEA/z-_LSPvzXbI/w1278-h852-no/Tsavo-19.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh6.googleusercontent.com/-qT1nWZvTp7s/Uo46cxI4kRI/AAAAAAAASEA/z-_LSPvzXbI/w1278-h852-no/Tsavo-19.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh5.googleusercontent.com/-ZgOg_EnDNBQ/Uo46rTsLkkI/AAAAAAAASIM/W7zwEYUIkEY/w1278-h852-no/Tsavo-51.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh5.googleusercontent.com/-ZgOg_EnDNBQ/Uo46rTsLkkI/AAAAAAAASIM/W7zwEYUIkEY/w1278-h852-no/Tsavo-51.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh5.googleusercontent.com/-ueu6UCb1Qms/Uo46t__fXDI/AAAAAAAASJM/L9WyaORwdkI/w1278-h852-no/Tsavo-58.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh5.googleusercontent.com/-ueu6UCb1Qms/Uo46t__fXDI/AAAAAAAASJM/L9WyaORwdkI/w1278-h852-no/Tsavo-58.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh3.googleusercontent.com/-PSet4u7KVWA/Uo46wr5OQ8I/AAAAAAAASJo/eVczOAwyAB0/w1278-h852-no/Tsavo-63.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh3.googleusercontent.com/-PSet4u7KVWA/Uo46wr5OQ8I/AAAAAAAASJo/eVczOAwyAB0/w1278-h852-no/Tsavo-63.jpg" /></a></div><br />
АМБОСЕЛИ<br />
<br />
Кения и Танзания са територии влезли по картите от преди стотина и повече години със заглавията си Английска и Немска източна Африка. Разделени били племена, общности, територии, че дори и двете най-високи планини на целия континент. Щедростта на английската кралица към братовчед й немския крал решила географската съдба на „върха на свободата” Ухуру (Килиманджаро) и направила отклонение в сравнително правата граница между двете съседки, оставяща африканския първенец в територията на Танзания. Надеждата ни поне да го видим от близо (след пропадналите ни планински мераци) ни заведе до парка Амбосели, разстлан в северното подножие на върха от кенийска страна и отбелязан в брошурите на KWS (Kenyan Wildlife Services), като Premium Park. Това автоматично те кара да се бръкнеш в джоба по-дълбоко разчитайки на по-добри гледки и повече животни. Наградата бе на половина. Върха за два дни така и не излезе от облаците, но спечелиха животните. Особено разигралата се гонка между две хиени и една зебра (с лош хороскоп за деня). Екшънът бе достоен за документален филм за хранителната верига и бе събрал дузина коли туристи задръстили пътя. Зебрата бе отцепена от стадото си, но с ритници и хапане държеше фронта и не бързаше да се превърне в лесна вечеря. Развоя от събитията очакваха и още стотина антилопи, слонове, водни бикове, че и две лъвици, едната от които се бе разположила съвсем по царски до колите без никой първоначално да я забележи. Животинската царица бе абсолютно безразлична и към десетките фотоапарати и видео камери, че и към зебрата, която като в истински екшън (от златната колекция на Жан Клод Ван Дам) обърна двубоя в своя ползва с помощта на две дузини посестрими. Хиените си останаха гладни, а ние завършихме деня в единствения публичен къмпинг съвсем сами. За щастие ограда имаше, също и силен вятър. <br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh4.googleusercontent.com/-oqAGsu9y64A/Uo46870w1UI/AAAAAAAASNU/sgs7YqE-Eyk/w1278-h852-no/Tsavo-89.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh4.googleusercontent.com/-oqAGsu9y64A/Uo46870w1UI/AAAAAAAASNU/sgs7YqE-Eyk/w1278-h852-no/Tsavo-89.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh3.googleusercontent.com/-GrmX7dn77Gw/Uo46_yczqeI/AAAAAAAASOI/g4PZbqXRPy0/w1278-h852-no/Tsavo-95.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh3.googleusercontent.com/-GrmX7dn77Gw/Uo46_yczqeI/AAAAAAAASOI/g4PZbqXRPy0/w1278-h852-no/Tsavo-95.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh6.googleusercontent.com/-iMlWYserzxE/Uo47BHS55QI/AAAAAAAASOg/HMHTKrD735E/w1278-h852-no/Tsavo-98.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh6.googleusercontent.com/-iMlWYserzxE/Uo47BHS55QI/AAAAAAAASOg/HMHTKrD735E/w1278-h852-no/Tsavo-98.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh3.googleusercontent.com/-vSrQmqSyfhM/Uo46G84fG5I/AAAAAAAAR80/guN_Ubr5dOo/w1278-h852-no/Tsavo-114.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh3.googleusercontent.com/-vSrQmqSyfhM/Uo46G84fG5I/AAAAAAAAR80/guN_Ubr5dOo/w1278-h852-no/Tsavo-114.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh3.googleusercontent.com/-RPW0wFWFHKo/Uo46IZvH2dI/AAAAAAAAR9U/i4yDA7C0fho/w1278-h852-no/Tsavo-118.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh3.googleusercontent.com/-RPW0wFWFHKo/Uo46IZvH2dI/AAAAAAAAR9U/i4yDA7C0fho/w1278-h852-no/Tsavo-118.jpg" /></a></div><br />
Пътищата в паркове са черни, груби и пепеляви. Местните шофьори са изпипали до съвършенство техниката на движение по тях съчетаваща вярната скорост с резонанса между дупките и амортисьорните амплитуди на возилата им. Илиян, който се нагърби с шофирането през целия път, успя да достигне този синхрон, след като на няколко пъти бяхме изпреварвани сякаш сме спрели. УАЗ-ката (Тойотата) в такива моменти дава признаци на предсмъртна агония, но издържа цялото малтретиране по стотиците километри неасфалтирани друми (знаят си работата япончетата). В парковете скоростта има ограничение, което никой не спазва. Ако видиш повече от три коли да хвърчат на някъде, значи става нещо интересно. Следвайки и дишайки праха на четири, пет такива, в един момент се понесохме в неизвестна посока покрай пресъхналото езеро Амбосели и за изненада се озовахме на изхода на парка, където ...не се случваше нищо. Местни масаи обаче веднага ограждат колата предлагайки всякакви дрънкулки и сувенирчета. Алъж верижа не стана, но си взехме спътник (механик работещ в парка) за следващите шейсетина километра до близкото градче Наманга, откъдето тръгва и асфалтирания път за Найроби. Разтоварихме стопаджията в центъра, обсипан с любопитни погледи и лека завист че се е уредил с бял шофьор. <br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh3.googleusercontent.com/-z4kzKFqjKsc/Uo46QysrzKI/AAAAAAAAR_4/AOnYe7e1HnU/w1278-h852-no/Tsavo-137.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh3.googleusercontent.com/-z4kzKFqjKsc/Uo46QysrzKI/AAAAAAAAR_4/AOnYe7e1HnU/w1278-h852-no/Tsavo-137.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh6.googleusercontent.com/-y3UMUCjYg8c/Uo46TgjHLiI/AAAAAAAASBA/WoJwXvaU9po/w1278-h852-no/Tsavo-143.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh6.googleusercontent.com/-y3UMUCjYg8c/Uo46TgjHLiI/AAAAAAAASBA/WoJwXvaU9po/w1278-h852-no/Tsavo-143.jpg" /></a></div><br />
Ден по-рано пътувайки към Амбосели, жаждата за кафе ни бе отбила в крайпътно кръчме рекламиращо с големи букви : „ТУК ИМА НЯМА ЧОМА”. Загадъчният надпис звучи загадъчно само на български, нищо че очакваш сервитьора да дойде с три чашки и табла да разиграва „Тука Има Тука Нема” с въпросната чома. Няма Чомата (англ. Nyama Choma) е местен специалитет - месо сготвено на барбекю, в случая козе, и докато му се наслаждавахме с кафето, погледите ни бяха привлечени към новините от поредния окован телевизор: Уестгейт – 66-ма убити. За наша неприятна изненада се оказа Мол в Найроби. Това неизбежно щеше да вкара, лека промяна в сюжета на филма, от документална драма, към екшън трилър, както и среща със старите ни познайници Джими и Саймън. <br />
<br />
НАЙРОБИ<br />
<br />
Пътят от танзанийската граница към столицата на Кения е изненадващо празен (от към коли), почти без дупки и добре означен от към табели и маркировка. Липсват стотиците камиони, които задръстват пътя от Найроби за Момбаса. Като цяло обаче трафикът по асфалтираните пътни артерии из страната е малък хаос. Освен лявото движение (което често се превръща и в дясно според препятствията по пътя), предизвикателства има и при маневрирането между животни, хора, дупки, камиони в отработен синхрон със всички подобрения на Тойотата включващи дори автоматични скорости (изключващи се при скорост над 80 километра в час). Трафикът не бе от най-смъртоносните, като изключим един от опитите на Илиян за изпреварване на камион, при който страничното огледало се срещна с каросерията (без сериозни последици). За мен бяха оставени функцията на навигация, смяната на обективи, отваряне и затваряне на повдигащия се покрив (незаменимо удобство за снимане и проветрение), както и снабдяване на шофьора с вода и калории. Наближавайки столицата пейзажът бързо се променя. Полусъборените бараки и малки нивички преминават в десетки декари оранжерии за цветя, а навлизайки в първите квартали на града изникват и лъскави сгради добре подредени около шест лентовата магистрала. За малко уличния битовизъм се скрива от поглед, а пейзажа получава отпечтък от така наречената съвременна цивилизация.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh3.googleusercontent.com/-YFUruyjTW98/Uo462u4-MBI/AAAAAAAASLk/FXA2k0ELELs/w1278-h852-no/Tsavo-76.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh3.googleusercontent.com/-YFUruyjTW98/Uo462u4-MBI/AAAAAAAASLk/FXA2k0ELELs/w1278-h852-no/Tsavo-76.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh6.googleusercontent.com/--oo9U02mREc/Uo4610eUi3I/AAAAAAAASLU/WTv49tVB_kU/w1278-h852-no/Tsavo-75.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh6.googleusercontent.com/--oo9U02mREc/Uo4610eUi3I/AAAAAAAASLU/WTv49tVB_kU/w1278-h852-no/Tsavo-75.jpg" /></a></div><br />
Шансовете на неизбежното ни преминаване през Найроби да съвпадне със събитието заело заглавията по всички световни медии не бяха големи, но „късмета” ни проработи. Е не чак толкова, че да уцелим и деня, и мола, за да влезем в графата жертви на тероризма. Ситуацията бе далеч от текущите кървави сцени в Дамаск, но военното и полицейско присъствие и тук бяха осезаеми. Два дена след стрелбите и окупацията на мола Уестгейт, екшъна продължаваше, а пресата все още гадаеше за мотивите на изпълнителите, по-късно разобличени, като членове на Ал-Шабаб – сомалийски сепаратисти създаващи от години напрежение по кенисйката граница. Въпреки предупрежденията и заплахите минаването през един, два мола бе неизбежно, заради нужда от нов телефон и провизии. Неизбежна бе и срещата с Джими и Саймън така загрижени за нашата сигурност, в случая спестявайки поне на Илиян шофиране из града в следобеден трафик с военно присъствие. А трафикът защити безапелационно авторитета си на кошмарен, особено в централната част, където трябваше да се срещнем и с Виолет от каучсърфинг. <br />
<br />
Домакинята ни за следващите два дни живее със семейството на сестра си в квартал тип средна класа. Контраста с лъскавия център е осезаем – кални улици, олющени незавършени сгради и амбулантна търговия за всички битови нужди заела празните пространства. Апартаментът е малък, но Виолет ни предоставя спалнята, където спят и тя, и племенника й с радост, на принципа „Give the best to the quest” (дай най-доброто на гостенина). Радост е, че има постоянно течаща вода, идваща от големите резервоари на покрива. Лукс е че могат да готвят на газ (хладилник и печка липсват). Малкия телевизор обаче събира вечер всички за поредните епизоди от мексикански сапунки, а ние с радост им разкрихме удоволствието от чаша таратор след изморителен ден.<br />
<br />
Какво може да се види в Найроби? За един ден не много. Може да се повозиш на едно от хилядите шарени мататута (основния транспорт за повечето столичани) за дребни монети и да се насладиш на последните музикални хитове озвучаващи преживяването (а на импровизираната им автогара в центъра можеш да си докараш и астма). Може да отскочиш до Националния музей, и да видиш, куп препарирани животни, скелети на по два три милиона години, историята на Кения в картинки, някой друг автобус с любознателни ученици, както и бели хора! Почти на всякъде другаде си бяхме пак единствените другоцветни, добър шанс да станеш жертва на корумпиран полицай (един такъв придърпа Илиян, но съдбата и тук бе благосклонна и справедлива). Можеш и да се поразходиш из двата големи парка с езерце, непосредствено до високо етажния център, предлагащи място за отмора и почивка, дори да повъртиш и педалите на водно колело, където с малко повече шанс ще разбереш, че собственика му е българин – Колето. Изненада, ама обща. Нито ние очаквахме да видим календар на Левски Спартак (от 2013-та) на гишето за наемане на водни колела, нито Колето очакваше някой да му каже „Добър ден” на чист български. Хазарта в града също бил осиновен от родни предприемачи, към които се включвал и синът му. Хотели и барове по Дияни бийч, казина в столицата, има българина бизнес нюх, не е за подценяване. Разбрахме се да ги навестим в казиното на връщане (но за това по късно). <br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh3.googleusercontent.com/-23s3lVqtLHw/Uo42VA1yl2I/AAAAAAAARvQ/_U5vxSVWZJA/w1278-h852-no/Nairobi+Hells+Gate-2.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh3.googleusercontent.com/-23s3lVqtLHw/Uo42VA1yl2I/AAAAAAAARvQ/_U5vxSVWZJA/w1278-h852-no/Nairobi+Hells+Gate-2.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh3.googleusercontent.com/-1JzAmRuJxww/Uo42fUQtreI/AAAAAAAARx8/kgPBIAWl3m0/w1278-h852-no/Nairobi+Hells+Gate-4.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh3.googleusercontent.com/-1JzAmRuJxww/Uo42fUQtreI/AAAAAAAARx8/kgPBIAWl3m0/w1278-h852-no/Nairobi+Hells+Gate-4.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh5.googleusercontent.com/-xHgOxhkRp8w/Uo42zpuqTCI/AAAAAAAAR3w/VsM41aSVjRc/w1278-h852-no/Nairobi+Hells+Gate-8.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh5.googleusercontent.com/-xHgOxhkRp8w/Uo42zpuqTCI/AAAAAAAAR3w/VsM41aSVjRc/w1278-h852-no/Nairobi+Hells+Gate-8.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh6.googleusercontent.com/-d6IHBC19IJI/Uo42V8uWFGI/AAAAAAAARvk/Tihfz9y07wo/w1278-h852-no/Nairobi+Hells+Gate-22.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh6.googleusercontent.com/-d6IHBC19IJI/Uo42V8uWFGI/AAAAAAAARvk/Tihfz9y07wo/w1278-h852-no/Nairobi+Hells+Gate-22.jpg" /></a></div>С Колето<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh4.googleusercontent.com/-jog2VaowYcw/Uo42W1zg0RI/AAAAAAAARvw/u2tsnXlq3qc/w1278-h852-no/Nairobi+Hells+Gate-24.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh4.googleusercontent.com/-jog2VaowYcw/Uo42W1zg0RI/AAAAAAAARvw/u2tsnXlq3qc/w1278-h852-no/Nairobi+Hells+Gate-24.jpg" /></a></div><br />
Интригата в пътуването се възвърна на следващата сутрин. Бяхме получили съобщения, за промени в полета ни за връщане, което можеше да промени малко плановете. Опитите за връзка с турските авио линии имаха частичен неуспех, а и появата на Джими и компания съвсем не подобри ситуацията. Явно решили, че осем местната Тойота е твърде голяма само за нас двамата, бяха довели и някаква девойка представена ни като стажантка, която случайно пътувала в нашата посока към парка Масай Мара. Нашата посока бе още неизвестна и несигурна опитвайки се да решим проблема с полетите. Изнервянето този път достигна апогея си, след което Илиян изгони, без право на обжалване, нашите герои-паразити. Колата за сетен път бе завоювана и след като решихме да оставим всичко с полетите, както си е, се отправихме на север.<br />
<br />
РИФТОВАТА ДОЛИНА<br />
<br />
Септемврийската миграция в Масай Мара обещаваше прекрасно животинско многообразие в богатия на масаи район, но малките несгоди в Найроби ни отклониха на север към екваториалните ширини на така наречената RIFT VALLEY. Вечетра ни посрещна в малкия парк – Дяволската врата (Hells Gate National Park). Тук атракция е да се кара колело в сред зебри, антилопи и диви прасета, поради липсата на хищници в заградената от вулканични хълмове не голяма долина. Размерите на прака са всъщност по-едро мащабни, но голяма част от него е заета от гео термални топло централи. Посетителите първата вечер се брояха на пръсти, но трафик на другия ден не липсваше, заради стачка на работниците от централите, блокирали другия вход. Гледките от къмпинга си останаха пак само за нас, а нощния дъжд изми добре и Тойотата и палатката. Излизането от парка предложи няколко километра слалум между горящи гуми и прегради заради стачката. След двучасова смесица от порой с елементи на град, се озовахме пред наводнения главен вход на парка „Езеро Накуро” (Lake Nakuru). Дъждът, наводненият къмпинг и евентуалната липса на розово фламинго развалят посещението ни, но пък няколко гибона повдигат духовете, отнасяйки пакет с храна от ученически автобус на паркинга. За пръв път от пребиваването си в Кения решаваме да се разглезим с топла баня и закуска в хотел, който намираме в града Накуру пръснат около парка със своите триста хиляди жители. Казват че е най-бързо разрастващия се град в Кения благословен с добри условия за селско стопанство и туризъм. Градът е и образователно средище приютило два университета и десетки училища. Съвременната еманципация дала право на наука и на жените, наред с мъжете, а днес повече от основните училища са полово разделени. Дори и в най-бедните села училищните сгради са най-модерни и поддържани, а всички ученици са препасали цветни униформи разкриващи училищната си принадлежност.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh4.googleusercontent.com/-Y47iOiLXOyk/Uo42gt-timI/AAAAAAAARyI/FGiqTTMfdqY/w1278-h852-no/Nairobi+Hells+Gate-41.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh4.googleusercontent.com/-Y47iOiLXOyk/Uo42gt-timI/AAAAAAAARyI/FGiqTTMfdqY/w1278-h852-no/Nairobi+Hells+Gate-41.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh4.googleusercontent.com/-ixSGr-qalxk/Uo42hbqwq8I/AAAAAAAARyo/1UmNq8sHQHI/w1278-h852-no/Nairobi+Hells+Gate-43.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh4.googleusercontent.com/-ixSGr-qalxk/Uo42hbqwq8I/AAAAAAAARyo/1UmNq8sHQHI/w1278-h852-no/Nairobi+Hells+Gate-43.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh5.googleusercontent.com/-ZCt1El05yb8/Uo42jV79Z4I/AAAAAAAARy8/bdaaOY50bRg/w1278-h852-no/Nairobi+Hells+Gate-47.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh5.googleusercontent.com/-ZCt1El05yb8/Uo42jV79Z4I/AAAAAAAARy8/bdaaOY50bRg/w1278-h852-no/Nairobi+Hells+Gate-47.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh3.googleusercontent.com/-5xkv02EV-Qg/Uo42qvk2eGI/AAAAAAAAR1A/ZAErjJsyn9o/w1278-h852-no/Nairobi+Hells+Gate-61.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh3.googleusercontent.com/-5xkv02EV-Qg/Uo42qvk2eGI/AAAAAAAAR1A/ZAErjJsyn9o/w1278-h852-no/Nairobi+Hells+Gate-61.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh4.googleusercontent.com/-8gP0eoDDcKI/Uo428vwXnbI/AAAAAAAAR54/e91WGDnkaqM/w1278-h852-no/Nairobi+Hells+Gate-98.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh4.googleusercontent.com/-8gP0eoDDcKI/Uo428vwXnbI/AAAAAAAAR54/e91WGDnkaqM/w1278-h852-no/Nairobi+Hells+Gate-98.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh4.googleusercontent.com/-9aQ52HgOVYQ/Uo41tKQF53I/AAAAAAAARlE/iQd0I2zWjk0/w1278-h852-no/Nairobi+Hells+Gate-110.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh4.googleusercontent.com/-9aQ52HgOVYQ/Uo41tKQF53I/AAAAAAAARlE/iQd0I2zWjk0/w1278-h852-no/Nairobi+Hells+Gate-110.jpg" /></a></div>Наводнения вход на Езерото Накуру<br />
<br />
Приближавайки екватора всичко е много по-зелено и свежо от саваните на юг. Нараства обаче и надморската височина и колкото и да очакваш, че на екватора ще се мре от жега, тук сме на почти 2000 надморски метра. Пресякохме го и него, по суша, дори няколко пъти и все през различни места. Първото бе запомнящо се – черен път всред плантации от сезал в опит да достигнем езерото Богория. С Илиян се снимаме до камък посочен от GPS-а, като вярната нулева ширина, а десетина кенийчета ни се смеят. На дали бихме могли да им обясним защо се снимаме точно тук. Езерото Богория ни спечели със слуховете за пребиваващи няколко милиона розово фламинго. Слуховете се оказаха верни, но не и решението да хванем посочения от чичко Гугъл път, който ни изпрати до задънен вход към резервата, с наслада от 3-4 часово подскачане по друми, за които би завидял и най-смелия офроуд авантюрист. Придобитите умения на Илиян за борба с камъни и дупки бледнееха пред куража, с който въпросните черни пътища биваха превземани от училищните автобуси с които се разминавахме. Цялото предизвикателство идваше от факта, че асфалтирания път, по периферията на езерото, изчезваше на места под водата заради високото й ниво. Обсипаните обаче със стотици хиляди розово фламинго брегове, са заслужена награда след поредното малтретиране на Тойотата и задните ни части. Най-голямата навалица заварихме около горещи извори бълващи вряла вода от скалите на самия бряг, където някои поогладнели туристи дори варяха яйца и кренвирши.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh3.googleusercontent.com/-bEp6enwif00/Uo41wHSqyYI/AAAAAAAARlo/2I3QPOhbxuY/w1278-h852-no/Nairobi+Hells+Gate-114.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh3.googleusercontent.com/-bEp6enwif00/Uo41wHSqyYI/AAAAAAAARlo/2I3QPOhbxuY/w1278-h852-no/Nairobi+Hells+Gate-114.jpg" /></a></div>Камък на екватора<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh3.googleusercontent.com/-dpqqb3F7wlI/Uo412C0b4ZI/AAAAAAAARnU/4lhGXwbho14/w1278-h585-no/Nairobi+Hells+Gate-127.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh3.googleusercontent.com/-dpqqb3F7wlI/Uo412C0b4ZI/AAAAAAAARnU/4lhGXwbho14/w1278-h585-no/Nairobi+Hells+Gate-127.jpg" /></a></div>Розово фламинго на езерото Богория<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh4.googleusercontent.com/-RlsLO9We9iY/Uo41-BQvYkI/AAAAAAAARpM/sY2YgtjdhfQ/w1278-h852-no/Nairobi+Hells+Gate-135.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh4.googleusercontent.com/-RlsLO9We9iY/Uo41-BQvYkI/AAAAAAAARpM/sY2YgtjdhfQ/w1278-h852-no/Nairobi+Hells+Gate-135.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh3.googleusercontent.com/-So_Fq8FiewM/Uo41_M0yWxI/AAAAAAAARpU/6dFMiTrh0bg/w1278-h852-no/Nairobi+Hells+Gate-141.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh3.googleusercontent.com/-So_Fq8FiewM/Uo41_M0yWxI/AAAAAAAARpU/6dFMiTrh0bg/w1278-h852-no/Nairobi+Hells+Gate-141.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh3.googleusercontent.com/-nz5erK1vJew/Uo42Emin2qI/AAAAAAAARrI/4-DXmqlQLvo/w1278-h624-no/Nairobi+Hells+Gate-152.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh3.googleusercontent.com/-nz5erK1vJew/Uo42Emin2qI/AAAAAAAARrI/4-DXmqlQLvo/w1278-h624-no/Nairobi+Hells+Gate-152.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh4.googleusercontent.com/-BImC5T8jBpE/Uo42NOcI16I/AAAAAAAARs8/B7DHBqfvJUQ/w656-h984-no/Nairobi+Hells+Gate-169.jpg" imageanchor="1" style="clear:right; float:right; margin-left:1em; margin-bottom:1em"><img border="0" height="480" width="320" src="https://lh4.googleusercontent.com/-BImC5T8jBpE/Uo42NOcI16I/AAAAAAAARs8/B7DHBqfvJUQ/w656-h984-no/Nairobi+Hells+Gate-169.jpg" /></a></div>Поредна хотелска вечер обратно в Накуру с топла вода и вечеря, след което потегляме отново на север към водопада Томпсън . При поредното преминаване в северното полукълбо, решаваме да запечатаме по снимка с екваториалната табела, която по теорията на относителността доказа, че екватора е променлива линия чието положение зависи от место живеенето на предприемачи с търговски нюх. Въпросната табела се оказва на около 2 километра на юг от истинския екватор, където си има друга табела, но пък няма кой да ти демонстрира, как водата в южно и северно полукълбо се върти в различна посока, а на самия екватор не помръдва. Спонсорирахме и този маскарад, защото на дали щях да успея да обясня на умелия артист, що е то географска ширина и че GPS-а е малко по-точен от легенчето му с вода. Водопада Томпсън, като една поредна туристическа атракция, подлага нервите ни на пореден тест, в опит за целите сто метра, от паркинга до платения вход, да охладим мерака на 4-5 лели да ни натикат в техните магазини за сувенири. Преди да се върнем обратно в Найроби, решаваме да дадем шанс поне на Маунт Кения да влезе в кадър, след провала с Килиманджаро. Поредните шейсетина километра по черен път (отново следвайки гугъл навигацията ) ни закарват до градчето Наниуки в северозападната част на върха. Моунт Кения се издига на почти 5200 метра над моретата и е най-високата планина в страната, станала дори нейна кръстница. Облаци отново крият заснежения конус на вулкана и причините някой ден да се върнем тук нарастват с още една.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh4.googleusercontent.com/-yLNiwg8Tx_8/Uo42J46-TDI/AAAAAAAARsI/comz6UXwCEU/w1278-h863-no/Nairobi+Hells+Gate-161.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh4.googleusercontent.com/-yLNiwg8Tx_8/Uo42J46-TDI/AAAAAAAARsI/comz6UXwCEU/w1278-h863-no/Nairobi+Hells+Gate-161.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh6.googleusercontent.com/-fXcdkejOPRw/Uo42L0RUOQI/AAAAAAAARsw/BKxQ3qPFBrE/w1278-h852-no/Nairobi+Hells+Gate-165.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh6.googleusercontent.com/-fXcdkejOPRw/Uo42L0RUOQI/AAAAAAAARsw/BKxQ3qPFBrE/w1278-h852-no/Nairobi+Hells+Gate-165.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh5.googleusercontent.com/-MMOZlBSHSgg/Uo42POSiWfI/AAAAAAAARto/wvJrd4apTFM/w1277-h820-no/Nairobi+Hells+Gate-172.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh5.googleusercontent.com/-MMOZlBSHSgg/Uo42POSiWfI/AAAAAAAARto/wvJrd4apTFM/w1277-h820-no/Nairobi+Hells+Gate-172.jpg" /></a></div>Водопада Томпсън<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh6.googleusercontent.com/-ykiVAdskBaM/Uo42R_1GrSI/AAAAAAAARuo/wWhCFLPZlUo/w1278-h852-no/Nairobi+Hells+Gate-179.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh6.googleusercontent.com/-ykiVAdskBaM/Uo42R_1GrSI/AAAAAAAARuo/wWhCFLPZlUo/w1278-h852-no/Nairobi+Hells+Gate-179.jpg" /></a></div>Полускрития Маунт Кения<br />
<br />
ПАК В НАЙРОБИ – ТРАФИК, КАЗИНА И БЪЛГАРИ<br />
<br />
Изненадата да срещнем няколко дни по-рано българин в Найроби и липсата на план за предпоследната вечер преди края на африканската ни одисея връщат филма обратно в столицата. Покритата с тлъст слой прах Тойота е в положение на пълен покой в неделния трафик в центъра, Илиян е на границата между умора и истерия, а аз правя отчайващи опити, комуникирайки с Колето, да разбера къде се намира казиното им. <br />
<br />
„Абе влизате в центъра, после има кръгово, след него две бензиностанции, на гърба на едната има банка и до нея е казиното – казва се Парис (предполагаемо Париж).” Ако това ти го обясняват в Троян, сигурно няма да се загубиш, но в три милионен град, където и кръговите, и бензиностанциите, че и казината не са малко си е направо предизвикателство.Трафикът не мърда. Навън е тъмно. Дори и Колето спря да вдига телефона. Ние (по–скоро аз) сме твърдо решени да разкрием мистерията на българските казина. Изплуваме след час и половина от трафика. Най-близкото казино дава надежда, че някой ще знае къде се намира нашето. <br />
<br />
„Парис – няма такова казино” – убива надеждите ми лелка от охраната.<br />
„Има, има, сега ще ви го покажа” – връща драмата черен чичко излизащ от казиното „Ей тука зад ъгъла е”.<br />
<br />
Забравил съм всичките градски легенди от серията „Не се движете по тъмно” и фиксирам диско светлините на сграда даваща светлината в тунела. Вдъхвам кураж и на Илиян да не припада точно тук, щото сме на един хвърлей от обетованата земя. И описанието уж отговаряло – кръгово има на две преки, и бензиностанция имало (някога), в тъмното банка няма да търся, но има проблем. Името не пасва - казиното се казва Парадайс. Опитвам се да обясня на поредната черна горила от охраната, че тяхното казино трябва да се казва Парис, а не Парадайс. Пазя обаче най силния коз за най-накрая:<br />
<br />
„И собственика е българин”<br />
„Че и на това е българин” – отвръща спокойно мускулната маса.<br />
<br />
Тук очите ми светват, лицето грейва, сцената се облива със Одата на Радостта и едвам събирам сили за <br />
<br />
„А той тук ли е?”<br />
<br />
Не се оказа там, но минута по-късно изненадвам с едно „Добър вечер” единствения бледолик, що годе пасващ на описанието нашенец. На несвързания му отговор, изстрелвам нов въпрос ”Ти ли си сина на Колето?” , „А не, вие търсите казино Финикс”. А аз гледам и не вярвам на ушите си. „Финикс!, Не. Търся Парис?!?” „Ако Колето ви е давал насоки нормално, той не шофира и не знае много много кое къде е”.( и това след седем години по местните ширини). Мистерията взе да се разбулва, надеждата се възроди и след десет минути паркираме пред вярното казино. Алелуя, пеят ангелчета, а ние вмъкваме изтерзаните си създания и директно питаме за собственика. Решили, че не попадаме в графата бизнес партньори, ни препращат към вниманието на друг нашенски изглеждаш младеж. Фразата „Добър вечер” и тук подейства изненадващо. Васко е един от няколкото следящи за реда в казиното. Черпи ни с бира. Идва и жената на Колето, който се оказва че отдавна спи. После срещаме и сина им – собственика. Хубав край хубави хора. Не идвали често българи в Найроби, особено в казината, та ни се радват много. Иначе пълно с китайци. При тях е зеленото. Пръстите им широки, бизнеса процъфтява, а ние сме изморени. Нашите момчета ни насочват към близкия Best Western, хотел с четири, почти пет звезди съвсем извън нашите бюджетни разчетки, но за наша приятна изненада, казиното ни черпи с нощувка. Заградения паркинг е пълен с лъскави коли и нашата мръсна Тойота внася малко разнообразие. <br />
<br />
Последения ден ни събира отново с Джими и Саймън, с които изкарваме дълги десет часа по обратния път до Момбаса. Всички са изморени, а Джими е отново в драматична роля, обяснявайки как нямал достатъчно пари да ни върне целия депозит, защото си мисли че летим чак на другия ден. Ами ние и след седмица да летим, депозита се оставя и после се връща ако всичко е наред. А колата си върви (въпреки че бе потънала цялата в прах). После ни уведомяват, че трябвало да сменят амортисьори, да я мият, да минава на преглед. Съвсем не ми стана ясно защо всичко това на наш гръб. Ако решат и двигателя да сменят, пак ли от нашия депозит? Сложна се оказа комуникацията с кенийските ни „приятели”. В интерес на истината тя още продължава два месеца след пътуването. Е-мейлите този път ги пращам аз, започвайки с доста учтив и не толкова напоследък тон. Депозита още не ни е върнат целия, а извиненията и лъжите вече спрях и да ги записвам. Лъжа или истина бе новината че шофьорът Саймън е починал, и то на езерото Богория, няколко седмици след като се разделихме. Ако е вярно нека почива в мир, ако не е, не мога да коментирам.<br />
<br />
Безсънна нощ на момбаското летище, и пропуснат полет в Истанбул довършват пътуването. Оставяме спокойния ритъм на кенийския живот, за да се върнем в забързания индустриален свят. Препускащия турист, притиснат от времето, пропуска много от светът на усмихнатите африканци все още търсещи баланс между племенно-битовите традиции и отпечатъка на новото време. Връщаме и снимки и спомени. Видяхме от къде сме тръгнали. Остава да си отговорим: „На къде отиваме?”<br />
SKREJIhttp://www.blogger.com/profile/14796178761515258762noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-2372799115849304661.post-1920094673532326002013-11-04T09:42:00.002-08:002016-07-21T09:15:44.368-07:00КЕНИЙСКИ ЕСЕТА - ЧАСТ 1-ваПървите пътешественици дръзнали да открият нови светове и земи, съвсем не са Фернандо Магелан, Колумб, че дори и Ибн Бабута, първият истински блогър-авантюрист, пообиколил и описал половината известен свят век, два преди другите двама. ДНК-ато на всички ни е тръгнало да се множи и разпръсква (според дебелите книги) някакви си 200 000 години по-рано, когато прясно оформилия се Хомо Сапиенс напуснал работилницата на Господ (или това беше друга история) някъде в централна Африка и потеглил по широкия свят (създаден пак от Господ няколко дни по-рано). Предполагам първите „пътешественици” потеглили предимно на север, щото океанът представлявал лека пречка за достигане на другите континенти поне през първите стотина хиляди години. Та като едни последователи на всички тия горе изброените, бе време да видим откъде сме тръгнали, да разберем накъде отиваме.<br />
<br />
МОМБАСА<br />
<br />
Три и половина сутринта, самолетът прави първи контакт с африканската почва на летище Килиманджаро в Танзания. Директният контакт на крайниците ни с въпросната почва е отложен поне за още няколко часа. Тук сме за товаро-разтоварване на пътников поток. Слизащите (около 80% от живото тегло на самолета) са вече екипирани с туристически одежди за атака на африканския първенец, между които се забелязват жълти, еднакво щамповани фланелки с надпис „Експедиция- Килиманджаро 2013” – на чиста "родна реч омайна сладка". Нямаше нужда да ги питам накъде отиват, щото първо беше глупаво, второ здраво ме гризеше благородната завист, че не съм сред тях, а продължавах с немските бабички за кенийския бряг. Два часа по-късно, отпечатъци от петте пръста на лявата ми ръка влизат во веки веков в архивите на кенийското КГБ, а ние с Илиян се озоваваме в една влажна среда с няколко нахални таксиметраджии и дузина незакусили комара, наречена летище Момбаса. Мама Африка ни посреща освен с гореизброените нашественици и с лек ръмеж. Оглеждаме обстановката, летището в пет и половина сутринта е почти заспало. Няма ги и Габи и Крис, с които както споменах преди, споделяхме задушния самолет, а посерещачите им ги отнесоха прекалено бързо. По-късно обаче съдбата пак ни срещна за по питие под палмите на плажа.<br />
<br />
И въпреки че Илиян изглежда като оцелял полуфиналист от Сървайвър, потен и недоспал, ни предстои сложната задача на транслация до града и установяване на контакт с домакинята ни от Couchsurfing – Паулин. Най-евтиния вариант се оказва маршрутка, озвучена от афро-християнски рок, която ни стоварва в кафето на хотел Кралски Замък (Castle Royal) баш в центъра на Момбаса. Тук дъждът и влагата се усилват, и след усърдна проверка с металотърсач (процедура оказвала се твърде нормална за подобни публични заведения), омитаме по един омлет с черно кафе (за разлика от „бяло”, с добавка от мляко). Поемаме и дозата хапчета против малария, следвайки упътванията на шишенцето – „дневно с храна”. Ваксини срещу маларията няма и докато тук местните си я карат профилактично поне веднъж годишно, то западния турист се тъпче с хапове, някои с весели странични ефекти като халюцинации, видения от отвъдното, депресия, склонност към самоубийство и други безобидни последици, които за наше щастие не ни сполетяха, но архиви из болниците много. Задължителни ваксини за Кения също няма, но препоръчителните са много (особено ако ти ги правят в някоя американска травел клиника, може да осъмнеш и с ваксина против сънна болест). Бяхме заложили на жълтата треска, с обещание, че ще ни държи поне десетина години.<br />
<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh5.googleusercontent.com/-G7p4F26_t3g/UmbfTkhW-UI/AAAAAAAAQ9o/XZKcptg63G4/w1278-h852-no/Mombasa-1.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh5.googleusercontent.com/-G7p4F26_t3g/UmbfTkhW-UI/AAAAAAAAQ9o/XZKcptg63G4/w1278-h852-no/Mombasa-1.jpg" /></a></div><br />
Паулин ни посреща със собствената си кола (лукс за не много голяма част от населението) и проправяйки си път през леко задръстените градски улици към дома й, имаме шанс за ориентация в пейзажа. А той е очаквано многоцветен – архитектурен микс от колониална и по-съвременна архитектура (със силно изразен азиатски нюанс), безкраен мравуняк от коли, мататута (евтини маршрутки), тук – тук (моторни триколки за 2-ма, 3-ма пътници), велосипеди и моторетки (накичени с по 4-5 чувала и още толкова бидона), както и хилядите граждани пешеходци в своите всекидневни роли - бутачи на колички, амбулантни търговци, гардове с металотърсачи или просто улични кибици (основно занимание на повечето кенийци). Забелязва се и голямо количество забрадени от главата до петите нинджи от предполагаем женския пол (загатващи силно мюсюлманско присъствие), както и десетки джамии напомнящи индийски храмове. А омесването на националности за последните хиляда години история е значимо. Градът е бил окупиран и прехвърлян между португалци, англичани и оманци (Султаната на Оман) многократно, като последните имали най-дълъг успех. Забелязва се и липсата на така наречените „бели” хора. Повечето от тях, попадащи в категорията турист, биват транспортирани от летището директно към съответния луксозен хотел или в посока към някой от близките или далечни сафари паркове, което ни постави (двамата с Илиян) на няколко пъти в ситуации на – единствените бели на плажа, в ресторанта, на улицата, в мататуто, или почти навсякъде извън основните туристически пунктове. <br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh3.googleusercontent.com/-_ojNIfGIqMw/Umbf5ttYcUI/AAAAAAAARLg/ILuRwEwqRNc/w1278-h852-no/Mombasa-90.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh3.googleusercontent.com/-_ojNIfGIqMw/Umbf5ttYcUI/AAAAAAAARLg/ILuRwEwqRNc/w1278-h852-no/Mombasa-90.jpg" /></a></div>Уличен пазар<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh3.googleusercontent.com/-k6SDd_T9srM/Umbf6z_pJaI/AAAAAAAARLw/QsO3W1eNaY4/w1278-h852-no/Mombasa-95.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh3.googleusercontent.com/-k6SDd_T9srM/Umbf6z_pJaI/AAAAAAAARLw/QsO3W1eNaY4/w1278-h852-no/Mombasa-95.jpg" /></a></div>Джамия<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh6.googleusercontent.com/-73usVlyoGlM/UmbfqYhARhI/AAAAAAAARF4/6BFu3oKC7WU/w1278-h852-no/Mombasa-51.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh6.googleusercontent.com/-73usVlyoGlM/UmbfqYhARhI/AAAAAAAARF4/6BFu3oKC7WU/w1278-h852-no/Mombasa-51.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh3.googleusercontent.com/-bMoIdgzJhH8/UmbfrAEa5PI/AAAAAAAARGE/rKMQlZIjIZA/w1278-h852-no/Mombasa-52.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh3.googleusercontent.com/-bMoIdgzJhH8/UmbfrAEa5PI/AAAAAAAARGE/rKMQlZIjIZA/w1278-h852-no/Mombasa-52.jpg" /></a></div><br />
Паулин живее в сравнително хубав квартал, в част от къща предлагаща екстри като , топла вода, хладилник и интернет, все неща които за 90% от кенийците са лукс. С Илиян получаваме собствена стая за разхвърляне на багажа и два часа сън да съберем сили за изследване на района. Влагата е осезаема, и бягството от нея е трудно дори на плажовете с тюркоазено-синя вода. Въпросния шанс да си единствения бял човек на плажа ти дава възможност веднага да получиш званието – „My brother”, (демек „братко мой” - най-често срещаното обръщение към бял турист (от мъжки пол), при все че двамата не си приличате .... Ама по нищо!) После се започва (в 99% от случаите) разговора:<br />
- Искаш ли да ходиш на гмуркане?<br />
- Не<br />
- Искаш ли да те повозя на лодка със стъклено дъно<br />
- Не<br />
- Искаш ли да яздиш камила<br />
- Не<br />
- Ама тя се казва Обама (истинска случка с Габи)<br />
- Не<br />
- Искаш ли да ходиш на гмуркане.<br />
- Не, не и не........<br />
<br />
С две думи - подготвяш се и психически и физически, че си един подвижен банкомат, от очите ти светят доларови знаци и личното ти пространство ще бъде заето от потенциални клиенти всеки предлагащ какво ли не, само и само да те отърве от парите ти в брой (кредитни карти тия с камилите не вземат). Спонсорираме така наречените „бийч бойс” заради снимка с камила и два кокосови ореха, които почти ни докарват до свада заради лош пазарлък. Хубаво е в такива случаи някой местен (визирайки Паулин), да те светне в особеностите на кенийските улични услуги, които са далеч от това което очакваш в някои по-цивилизовани части на света.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh5.googleusercontent.com/-fkbsWgCzHqo/Umbffu7e6OI/AAAAAAAARBk/u_g3tR8yBDI/w1278-h852-no/Mombasa-21.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh5.googleusercontent.com/-fkbsWgCzHqo/Umbffu7e6OI/AAAAAAAARBk/u_g3tR8yBDI/w1278-h852-no/Mombasa-21.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh4.googleusercontent.com/-9QXi3s_hF8Y/UmbfenJnQGI/AAAAAAAARBo/Yb_f_EXnS0o/w1278-h852-no/Mombasa-2.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh4.googleusercontent.com/-9QXi3s_hF8Y/UmbfenJnQGI/AAAAAAAARBo/Yb_f_EXnS0o/w1278-h852-no/Mombasa-2.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh6.googleusercontent.com/-tdb77GV5rGE/UmbfmKmjUOI/AAAAAAAAREA/b5wqddZKzUo/w1278-h852-no/Mombasa-4.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh6.googleusercontent.com/-tdb77GV5rGE/UmbfmKmjUOI/AAAAAAAAREA/b5wqddZKzUo/w1278-h852-no/Mombasa-4.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh4.googleusercontent.com/-FKhqeV68oeM/UmbfdqqlvDI/AAAAAAAARBU/D6fz-phAjP8/w1278-h852-no/Mombasa-17.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh4.googleusercontent.com/-FKhqeV68oeM/UmbfdqqlvDI/AAAAAAAARBU/D6fz-phAjP8/w1278-h852-no/Mombasa-17.jpg" /></a></div><br />
После се озоваваме в градски парк тип открита зоологическа градина, където храним жирафи опънали шии на фона на сметище от автомобилни гуми. Входната такса включва и представление по хранене и на хипопотами, и на крокодили (два животински представителя, които така и не видяхме в дивата природа), а тя е естествено няколко десетки пъти по-висока от тази за местните граждани. Да си Resident, т.е гражданин, т.е кениец е титла даваща достъп до всички подобни места на нормални (за местния стандарт) цени. После идва категорията – гражданин на Източна Африка (включваща шанса да си роден в някоя от съседните държави), с малко по-завишени тарифи, и тук отваряйки скоба с удоволствие бих поспорил, защо аджеба и аз не попадам в една от тези категории, тъй като някоя от пра-пра (на десета степен) бабите ми е поела точно оттук към ширините на родния край, а и на цвят леко го докарвам. Е да ама не. Без право на обжалване съм причислен към групата на Не-гаржданите (Non-resident), където цените са по-близки до туристическите услуги в Монте Карло например, което си е съвсем НЕ-гражданско.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh4.googleusercontent.com/-BIF5rMGBiGE/UmbfiLQ7AJI/AAAAAAAARCg/K5O2vx28fpQ/w1278-h852-no/Mombasa-28.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh4.googleusercontent.com/-BIF5rMGBiGE/UmbfiLQ7AJI/AAAAAAAARCg/K5O2vx28fpQ/w1278-h852-no/Mombasa-28.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh4.googleusercontent.com/-g5lW8FR1nVY/Umbfj9dAroI/AAAAAAAARDU/nE1hcfZsiq4/w1278-h852-no/Mombasa-33.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh4.googleusercontent.com/-g5lW8FR1nVY/Umbfj9dAroI/AAAAAAAARDU/nE1hcfZsiq4/w1278-h852-no/Mombasa-33.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh3.googleusercontent.com/-n_EMQceQKaE/Umbfo5hdjyI/AAAAAAAARFI/szubo58MQBs/w1278-h852-no/Mombasa-46.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh3.googleusercontent.com/-n_EMQceQKaE/Umbfo5hdjyI/AAAAAAAARFI/szubo58MQBs/w1278-h852-no/Mombasa-46.jpg" /></a></div><br />
Вечерта атакуваме кръчме за среща с приятел на Паулин. Оказва се веселяк. Пием кенийска бира (аз по-малко, че уж съм безалкохолик като последица от здравните ми проблеми) и хапваме крайници от кокошка, като част от специалитета Угали (местен „деликатес” сътворен от царевично брашно сготвено с вода). Телевизорът (за по-сигурно поместен в клетка против кражба) ни информира за сконфузеното положение на кенийския президент, съден в Хага за „скромни” престъпления срещу човечеството, няколко заловени бракониера изпробвали „случайно” огнестрелни оръжия срещу дивеч, оказал се слонски, както и за „лекото” увеличение на местното ДДС, поохладило народната обич към управниците им.<br />
<br />
ФОРТ ХЕСУС И СТАРИЯ ГРАД<br />
<br />
След дълга самолетна нощ и първи ден в Кения спим като заклани. Утрото ни посреща с турско кафе (подготвени сме от Истанбул) и изгледи за нов влажен ден. Товарим багажа и се отправяме обратно в центъра на Момбаса, разположен на остров, свързан със сушата с два моста и ферибот. Половин хилядолетие преди нас по тия места пристигнал и Вашку да Гама (не от село Рупча). Не го посрещнали много топло, а за отплата двайсетина години по-късно португалците превзели града (за първи път) и сложили началото на гореспоменатата въртележка на окупатори и окупирани за следващите няколко столетия. А Момбаса била апетитно пристанище с разгорещена търговия още преди европейското нашествие, заради златото, подправките и слоновата кост изнасяни към Арабския полуостров и Азия. Сред завоевателите на града за малко били и местни канибали, поизбили (кулинарно) тогавашното мюсюлманско население, а през третото си завземане на града, португалците издигнали и масивните стени на крепостта Форт Хесус (Fort Jesus), което им осигурило стотина години спокойна власт. Стените както и голяма част от крепостта съществуват и днес, а решението ни да я навестим бе отново възможност за комуникация в стил „my brother”, този път в предлагани услуги тип разводач, отказвайки на поне шестима потенциални такива. Оръдията на крепостта днес са насочени към десетките новопостроени хотели около Английската марина на отсрещния бряг и не могат да сплашат дори и чайките наоколо. <br />
<br />
Бял човек в кола на местен жител привлича вниманието и на някои от уличните кибици пременени в полицейска униформа и създава потенциал за глава от книгата „Хроники на корупцията”. В случая представителя на властта действа предпазливо и си иска дължимото по доста по-заобиколен от нашенските куки начин, но Паулин е твърдо решена да не спонсорира несправедливостта с доводите че: „А”. Не е платен разводач. „Б.” Познаваме се от пътуването и до Европа (което естествено не е вярно).” и „В”. Няма грам желание да им даде и стотинка (и успява). От нас не искат нищо, но няма как и да разберем. Разговорът се води на суахили – главния неофициален език в Кения, както и в доста от съседките и, от който позапомних само благозвучните - Джамбо (здравей), Сава (ОК), Асанте (благодаря) и естествено Хакуна матата (няма грижи). За щастие на такива като мен и Илиян, английския минава за официален. На него вървят и медиите, и образованието та дори и по–градско-интилигентните разговори. <br />
<br />
След успеха срещу полицейската корупция, правим няколко трудни маневри из стария град с колониални полу-запазени сгради и тесни сокаци, планирани без подозрението, че след няколко века тук ще се разминават коли и автобуси. Правим и нова кулинарна дегустация на местни деликатеси разнообразявайки цветнокожия пейзаж на непретенциозен ресторант с бледоликото си присъствие.<br />
<br />
Отделили сме цели 3 дни на бреговете, топлите води на Индийския океан и мързеливите комари (които след летището за щастие ни оставиха на мира). Правим връзка и със следващата ни домакиня от Coucheserfing – Табата или за по-кратко Таби. Офертата да гостуваме в района на популярния Диани Бийч (където са и Габи и Крис), спечели пред първоначалните планове да се отправим на север към района на Килифи и ни разкрива нов нюанс от кенийската реалност.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh4.googleusercontent.com/-25M_4y8QTbM/UmbftmGrR2I/AAAAAAAARHA/RGoULTkvUMQ/w1278-h852-no/Mombasa-58.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh4.googleusercontent.com/-25M_4y8QTbM/UmbftmGrR2I/AAAAAAAARHA/RGoULTkvUMQ/w1278-h852-no/Mombasa-58.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh4.googleusercontent.com/-_VgcwKnALhU/Umbfti-F8bI/AAAAAAAARGs/x6KCGdhR1so/w1278-h852-no/Mombasa-57.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh4.googleusercontent.com/-_VgcwKnALhU/Umbfti-F8bI/AAAAAAAARGs/x6KCGdhR1so/w1278-h852-no/Mombasa-57.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh3.googleusercontent.com/-QoC28l6M7h0/Umbfu4nXXEI/AAAAAAAARHQ/fSPEEv0BVW8/w1278-h852-no/Mombasa-61.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh3.googleusercontent.com/-QoC28l6M7h0/Umbfu4nXXEI/AAAAAAAARHQ/fSPEEv0BVW8/w1278-h852-no/Mombasa-61.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh6.googleusercontent.com/-53LOyZPhU2c/UmbfzEEXmPI/AAAAAAAARIs/b5VE7FmE374/w1278-h852-no/Mombasa-72.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh6.googleusercontent.com/-53LOyZPhU2c/UmbfzEEXmPI/AAAAAAAARIs/b5VE7FmE374/w1278-h852-no/Mombasa-72.jpg" /></a></div><br />
ДИЯНИ БИЙЧ И „ГОСТОПРИЕМСТВОТО” НА ТАБИ<br />
<br />
Таби пристига в ресторанта (била случайно в града) с фланелка с лъскав надпис „Never share” (демек „Не споделяй никога”), предопределяйки донякъде накъде ще вървят отношенията ни. Идва пеша и предлага да вземем такси, чиято цена не е вдъхновяваща. Обсъждайки тази и други транспортни възможности, като хващане на матату (гореспоменатата маршрутка с предимство от 30-пъти по-ниска цена) предлагащо своеобразен триатлон включващ смяна на две такива и един ферибот, плюс много упражнения по товаро-разтоварване, Паулин преценява ситуацията и предлага транспортните си услуги. Приемаме с охота и го оценяваме заслужено, след гледките от наблъскани орди триатлонци чакащи за ферибота. <br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh4.googleusercontent.com/-sbFCY9ooWto/Umbf4V8c8nI/AAAAAAAARLE/OrjV1fJyopA/w1278-h852-no/Mombasa-87.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh4.googleusercontent.com/-sbFCY9ooWto/Umbf4V8c8nI/AAAAAAAARLE/OrjV1fJyopA/w1278-h852-no/Mombasa-87.jpg" /></a></div>опашката за ферибота<br />
<br />
Дияни Бийч е нещо като Слънчев бряг от преди зората на демокрацията у нас - наниз от почивни комплекси с предимно чуждоезични посетители и всичките му басейни, ресторанти, шезлонги под палмите, с прилично количество въздух помежду им. Нито го търсихме този лукс, нито го и получихме. Разтоварваме се директно в кенийската реалност намираща се на хвърлей от туристическата – прашни улци, полузавършени временни и по-невременни постройки с функции за живеене, търговия, отглеждане на животни, тип кланица, работилница, хотел (тези от филмите на ужасите ряпа да ядат), където общо взето преживява 90% от населението. Таби ни въвежда в покоите на дома си - едноетажна постройка с 4 стаи, кухня, две бани и дворЧЕ. Ако къщата не е всред гореописания квартал човек би си помислил че е попаднал в имение. В две от стаите пребива тя и семейството и, а другите две са общи спални с по няколко двуетажни легла. Баните функционират и като тоалетни от типа дупка на пода, дворчето върши работа и за сушилня и за обор, а басейн липсва за ужас на един от другите гости Джак – южноафрикански индиец, живеещ в Ню Йорк, леко позаблуден от рекламите на Таби за налични удобства. Успокояваме се, че не сме единствените прецакани. Джак е единственият момък всред дузината други гости на Таби, половината от тях доброволки по една от програмите за подпомагане на децата в развиващите се страни, а другата половина пътуващи като нас. Разнообразието от националности не липсва – шотландка, мексиканка, корейка, ирландка, няколко австралийки, че и чиста американка от наше село – калифорнийското Ориндж Каунти. Картинката бързо взе да се изяснява. Таби се опитваше да се включи в играта на хотелиерството, като върти нещо като Хостел, в което няма нищо лошо, ако не предлагаше услугите си в Couchsurfing, чиято идея е малко по-различна. Не че не можем да си позволим 15-те долара на човек на вечер (включващи и храна), за което разбрахме официално чак като си тръгвахме, но някак се губи естествения контакт и емоция, след като са намесени търговски отношения. <br />
<br />
Без много време да установим къде точно сме попаднали, хвърляме раниците и тръгваме да проучим квартала издирвайки Габи и Крис, които се наслаждават на сватбеното си пътешествие в хотелчето „Водни любители” (в по-добрия квартал). След малко пешеходство сред сергии, крави, кози, чували с картофи, домати, въглища и всичкия останал битов хаос около главния път, хващаме първото срещнато Тук-Тук (въпросната моторизирана триколка) и половин час по-късно изненадваме младото семейство. Споделяме с тях и залеза и последвалото пълнолуние върху меката мебел пред басейна. След няколко питиета и споделени първи кенийски впечатления, оставяме влюбените да се наслаждават на почивката си, а за нас остава задачата да разбием мита, че не било хубаво да се движиш по тъмно в Кения (камо ли пеша). Молитвите към всевишния ги чува шофьорът на матату (което ни застига), а пешеходството е необходимо за последния половин километър.С моя навигаторски нюх нацелваме и къщата на Таби от сефте.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh6.googleusercontent.com/--iOv-aCrxRw/Umbf7qZb94I/AAAAAAAARME/o-IPKrFk7-o/w1278-h852-no/Mombasa-97.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh6.googleusercontent.com/--iOv-aCrxRw/Umbf7qZb94I/AAAAAAAARME/o-IPKrFk7-o/w1278-h852-no/Mombasa-97.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh3.googleusercontent.com/-q3jBY_FuIZU/UmbfUE8wexI/AAAAAAAAQ9g/i_E0opmv-1I/w1278-h852-no/Mombasa-101.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh3.googleusercontent.com/-q3jBY_FuIZU/UmbfUE8wexI/AAAAAAAAQ9g/i_E0opmv-1I/w1278-h852-no/Mombasa-101.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh4.googleusercontent.com/-d5JvuFq9LsQ/UmbfU6SCLzI/AAAAAAAAQ90/9ueb6Nh2C7c/w1278-h852-no/Mombasa-102.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh4.googleusercontent.com/-d5JvuFq9LsQ/UmbfU6SCLzI/AAAAAAAAQ90/9ueb6Nh2C7c/w1278-h852-no/Mombasa-102.jpg" /></a></div><br />
За наш късмет доброволният труд на съквартирантките ни им бе отредил почивен ден, който изкарваме заедно и лежерно в най-популярния бар на плажа – „Четиридесетте Крадеца/Разбойника” (от историята за Али Баба). Бройката на обирджиите бе почти точна, ако към сервитьорите и барманите причислим и десетките капитани, водачи на камили, коне, собственици на сергийки и поизрисувани масаи с мобилни телефони и визитни картички, които чакат само да стъпиш на пясъка... „my brother”… и тъй нататък. Един такъв ни следва половин час докато си се плацикаме в откритите от значителния всекидневен отлив плитчини, показвайки ни морски таралежи, звезди, водорасли само и само да се навием да ни изпише имената върху някакви плочки. И друг път съм попадал на досадни търговци, но тези обраха всички Оскари. Това обаче не пречи да се насладим на единствения си плажен и спокоен ден без гонене на предварителни планове, а за компенсация ( по-късно в къщата на Таби) само десет минути бяха достатъчни за:<br />
<br />
- Счупване на телефонът ми – в момент на нужда.<br />
- Една студена вода от съобщението на домакинята ни, че не сме можели да спим в тях тази вечер, а в съседката и, защото чакала други гости на другия ден. Значи - да събираме багажи (десет минути преди излизане пак към бара), да се местим при някого, когото съвсем не познаваме, да го будим посред нощите (прибрахме се към 2), и то защото ще идва някой на другия ден, след като ние си тръгнем! Опитваме се да изясним на Таби тези парчета от пъзела на логиката, и тя май успява да ги подреди. Оставаме, но....за награда ни заключва... не само мен и Илиян, ами и всички приготвени да атакуват бара. Уж неволно (външната врата веднъж заключена отвън може да се отключи само от там). Логиката в Кения не бе на почит.<br />
<br />
По-късно леките неволи продължават, след като се потим в едно матату половин час , защото шофьорът (или по-скоро задължителният му помощник) решава, че могат да влязат поне още 3-ма, макар че вече сме запълнили капацитета на брой глави на седалка. Пред бара ни чакат Джими и Саймън – героите от следващата глава, от които трябва да получим кола под наем за продължението на пътуването ни. Историята с тях е прекалено дълга, но да речем че първата ни среща и разговор не тръгнаха никак добре. Добавям и факта, че не можех да се включа нито в коктейлстването, нито в опитите на половината бар да следва с танцови движения музикалните идеи и сигнали на наличния Ди Джей, който експериментираше по цялата скала на музикално-танцовата енциклопедия от последните трийсетина години. Но компанията бе весела, времето прекрасно, а удоволствието всичко това да ти се случи на два метра от водите на Индийския океан е неописуемо.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh3.googleusercontent.com/-i5I2f0cAj-c/UmbfVbqHuvI/AAAAAAAAQ-A/wJartLcg1RE/w1278-h852-no/Mombasa-105.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh3.googleusercontent.com/-i5I2f0cAj-c/UmbfVbqHuvI/AAAAAAAAQ-A/wJartLcg1RE/w1278-h852-no/Mombasa-105.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh3.googleusercontent.com/-3S5LkD7txf0/UmbfYTGtUZI/AAAAAAAAQ_I/43Afn08J83A/w1278-h852-no/Mombasa-113.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh3.googleusercontent.com/-3S5LkD7txf0/UmbfYTGtUZI/AAAAAAAAQ_I/43Afn08J83A/w1278-h852-no/Mombasa-113.jpg" /></a></div>Южна Африка, Шотландия 2хКалифорния<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh5.googleusercontent.com/-FgacXEP8uEo/UmbfY-tbelI/AAAAAAAAQ_s/kk3nYP8HllM/w1278-h852-no/Mombasa-114.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh5.googleusercontent.com/-FgacXEP8uEo/UmbfY-tbelI/AAAAAAAAQ_s/kk3nYP8HllM/w1278-h852-no/Mombasa-114.jpg" /></a></div>бар Четиридесетте Разбойника<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh4.googleusercontent.com/-_kN8Z6BfPaI/UmbfaKSdywI/AAAAAAAAQ_o/IHFpmmJdK_4/w1278-h852-no/Mombasa-118.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh4.googleusercontent.com/-_kN8Z6BfPaI/UmbfaKSdywI/AAAAAAAAQ_o/IHFpmmJdK_4/w1278-h852-no/Mombasa-118.jpg" /></a></div>Сутрешния отлив<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh6.googleusercontent.com/-9B1lwq57TBo/Umbfb7tIZqI/AAAAAAAARAU/JjTdZ4QyIaw/w1278-h852-no/Mombasa-120.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh6.googleusercontent.com/-9B1lwq57TBo/Umbfb7tIZqI/AAAAAAAARAU/JjTdZ4QyIaw/w1278-h852-no/Mombasa-120.jpg" /></a></div><br />
SKREJIhttp://www.blogger.com/profile/14796178761515258762noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-2372799115849304661.post-30048231836592870832013-10-24T11:51:00.002-07:002021-01-11T08:36:17.829-08:00ИСТАНБУЛ – ДЖАМИИ, КОТКИ И КОРЕЙСКИ ФОЛКЛОРКакво би се получило ако 90% от нещата които обичаш да правиш изискват използване на поне два здрави крака, и какво ако поне единият не отговаря на изискванията на международните здравни норми за нормално функциониране.....нещо като... „Сърце играе...Крака не мърдат...” Долу горе под това мото навъртях 35 000 километра между три континента за 25 дена предимно със самолети, автобуси, файтони, сафари микробуси, лодки, че и екзотично наречените Матату и „Тук Тук” (което чиста логистична гледна точка бих нарекъл „Тук Там”).... Но така е когато станеш жертва на рекламата 3 в 1 (в сравнително лош вариант) след неприятен факт отбелязан пет месеца по-рано в здравния ми (образно казано) картон като Фрактура на Фибулата, изкълчване на ляв глезен и скъсване на глезенни връзки. Всичко това се реализира на веднъж след „лек” инцидент при културно-масово-футболно-спортна проява, което ме бе причислило към клуба на шофьорите с привилегии за паркиране на места за инвалиди, бе ме поизвадило от активна дейност за месеци наред, а за капак на всичко, бе развалило и планинарските ми планове за евентуално покоряване на Африканския първенец - Ухуру (по известен като Килиманджаро) или по-малкия му събрат в Маунт Кения (но за това по-късно). Това все едно да кажеш на една овца, че вече не може да блее, а да си гледа в къщи турски сериали.<br />
<br />
Ако е вярно, че всички пътища стигат до Рим, то е почти сигурно, че поне половината от тях тръгват от Истанбул. Градът разположен на две морета, два континента и с история по дълга от тази на Християнството и САЩ взети заедно, се оказа разпределителна гара за пътуването ни (с Илиян), нищо че срам не срам още бях стъпвал нито в него, нито в Турция. Един от тези пътища водещ до българската граница успях да измина два пъти (в рамките на една седмица), поради сложно-замисления маршрут от Лос Анджелис за Кения за по-накратко включващ минаване през родните места, което бе кратко, весело, слънчево с приятни изживявания най-вече със среднощните автобуси от и за Истанбул включващи „легална” контрабанда на цигари към България и алкохол към Турция (в услуга на другарите шофьори), гранично посрещане/преминаване в родината с приветстващ пейзаж аранжиран в стил урбанистичен мазохизъм - препълнена кофа за боклук пред закритите от стари вестници прозорци на гишето на граничния контрол и ведрата усмивка на главния митничар опънал се като бахрейнски султан на скромна пейка (с небрежно разкопчани копчета на ризата), раздаващ винетки на неподготвените турски шофьори, в началото на пътя навлизащ в покоите на Родината...в пълен мрак... Добре Дошли в Европа! Цигарите разтоварихме в стил „Студио Х” в Пловдив в 3 сутринта срещу дебела пачка подадена от млад „бизнесмен” с прилично скъп Мерцедес. Хайде стига толкова български ежедневности.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="http://4.bp.blogspot.com/-c66OM-Ocvcw/UmaqFS0S9dI/AAAAAAAAQ14/KEMNYpIabaQ/s1600/Istanbull-50.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="http://4.bp.blogspot.com/-c66OM-Ocvcw/UmaqFS0S9dI/AAAAAAAAQ14/KEMNYpIabaQ/s1600/Istanbull-50.jpg" /></a></div><br />
Кофти, ама много кофти е да пристигаш на ново място в пет и половина сутринта, след 8 часа нощно пътуване (без сън)...с автобус (леко осмърдян на цигари на принципа „Пушенето забранено”, ама не и за шофьора)... Нито воплите на ранобудния имам (най-вероятно от стар звуко запис), нито трудния за дишане въздух на истанбулския Отогар (автогара), нито първите процеждащи се през смога лъчи на слънцето могат да преборят умората, в опит да те събудят и настроят на тема градски туризъм. Турското кафе, с бюрек и айрян до някъде помогнаха, а след това успяхме дори да си хвърлим и раниците в тъй наречения хотел (тип хостел), след като съвсем безцеремонно събудих рецепциониста в седем сутрнита, който си подремваше кротко в другата стая (за наш късмет говореше и английски). Улиците на централния квартал Фатих в неделната сутрин споделихме само със десетките котки, които подобно на кравите в Непал, кучетата в Перу и кокошките на Хаваите се движеха съвсем необезпокоявани и току се възползваха от позатоплените (все още празни) столовете на десетките туристически ресторанти пръснати из района. Казвам туристически, тъй като цените бяха завишени в геометрична прогресия залагайки на глада на изморените туристи кръстосвали цял ден между Синята Джамия, Хагия София, Дворецът Тапакапъ, и хилядите други атракции в района и решили да опитат поне артистично поднесения в глинена стомничка Тести Кебаб, за да го отметнат от списъка със „100 неща които трябва да направите в Истанбул преди да умрете”. До кебапа с Илиян не стигнахме (поне аз, той го бе пробвал по време на едно седмичните си неволи докато аз обикалях из родните краища), но още първия ден поотметнахме доста обекти от гореспоменатия списък въпреки болките в глезена ми и умората от недоспиване.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh4.googleusercontent.com/-uWsbP9haqm8/Umap4XuP5zI/AAAAAAAAQxo/hl5ueAZYMbA/w627-h940-no/Istanbull-2.jpg" imageanchor="1" style="clear:right; float:right; margin-left:1em; margin-bottom:1em"><img border="0" height="480" width="320" src="https://lh4.googleusercontent.com/-uWsbP9haqm8/Umap4XuP5zI/AAAAAAAAQxo/hl5ueAZYMbA/w627-h940-no/Istanbull-2.jpg" /></a></div>Трудно е човек да опише Истанбул (Цариград, Константонопол, или всичките му други имена), града получил възход и падение през времето на четири империи открили стратегическото положение на тези земи от двете страни на Босфора, мекият му климат и смесили толкова много културно разнообразие от два континента и половин дузина култури и епохи. Впечатлява факта, че представителите на последната просъществувала Османска империя са се отнесли с привидно благородство и щедрост към създаденото преди тях и са видоизменяли (дори копирали), но не и напълно разрушавали (за разлика от колонизаторските подходи на Римо-католицизма) завареното. Ясен пример – най-посещаваната Хагия София, получила известни архитектурни поправки, но запазила основния си византийски мотив, в прехода си от християнска катедрала, от времето на Константин Велики към мюсюлманска джамия. Днес обителта споделя настоящето си като музей претъпкан с хиляди посетители запаметяващи спомени с Ай-фони, Ай-пади и всякакви други рожби на съвременната техника. Атакувахме и Джамията на Султан Ахмед, известна по-скоро като Синята Джамия, име получило слава заради уж сините плочки ползвани за интериора, чието наличие те кара да се замислиш дали не страдаш от някаква рядка форма на далтонизъм, при все, че откриването изисква дълго съзерцаване в илюстрираните стени и тавани на главната джамия. За посетителя от мъжки пол правилата за посещение са по-облекчени – сваляне на обувките и наличие дълги панталони, ако сутринта си нахлул къси гащи, ти връчват престилка, което е задължителен аксесоар и за нежната половина плюс забрадка. Не снимаш по време на служба, не влизаш където не трябва, за което си има и ведри предупредителни надписи предимно на английски от сорта: „No step on the here”(йес уи спийк енглиш!)! Синята джамия споделя доста от архитектурните идеи на съседката си Хагия София, както и всички други джамии приличащи без кулите си на чисти византийски базилики.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh4.googleusercontent.com/-SvrP7AjQFug/UmaqWmv70zI/AAAAAAAAQ7c/SKb7DISbePQ/w1278-h852-no/Istanbull-9.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh4.googleusercontent.com/-SvrP7AjQFug/UmaqWmv70zI/AAAAAAAAQ7c/SKb7DISbePQ/w1278-h852-no/Istanbull-9.jpg" /></a></div>Синята джамия<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh5.googleusercontent.com/-6XNZD6vTIY0/Umap7kNoVVI/AAAAAAAAQyw/cw-fz8a_FYc/w1278-h852-no/Istanbull-28.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh5.googleusercontent.com/-6XNZD6vTIY0/Umap7kNoVVI/AAAAAAAAQyw/cw-fz8a_FYc/w1278-h852-no/Istanbull-28.jpg" /></a></div>Хагия София<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh3.googleusercontent.com/-iRqxqlGnNtA/Umap7y8LAnI/AAAAAAAAQy4/X_SizwF9m40/w1278-h852-no/Istanbull-29.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh3.googleusercontent.com/-iRqxqlGnNtA/Umap7y8LAnI/AAAAAAAAQy4/X_SizwF9m40/w1278-h852-no/Istanbull-29.jpg" /></a></div><br />
Друга интересност от византийско време е Цистерна Базилика, най-голямата от многото такива използвани за събиране и съхранение на вода – подземен комплекс приличащ на каменна гора с над 300 отразяващи се във водната повърхност мраморни колони.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh6.googleusercontent.com/-gOgZ5sohRiA/Umap_0qnLoI/AAAAAAAAQz8/hUUQ9ce6NQg/w627-h940-no/Istanbull-37.jpg" imageanchor="1" style="clear:left; float:left; margin-left:1em; margin-bottom:1em"><img border="0" height="480" width="320" src="https://lh6.googleusercontent.com/-gOgZ5sohRiA/Umap_0qnLoI/AAAAAAAAQz8/hUUQ9ce6NQg/w627-h940-no/Istanbull-37.jpg" /></a></div>Убивайки първата половина на деня в този мравуняк от туристи и улични (често прилично нахални) търговци, с изненада бяхме привлечени от ритмите на Каяагум (12 струнен корейски музикален инструмент), което не очакваш да чуеш на фона на джамиите, крепостните стени и миризмата от кюфтета. Истанбул бе домакин на международна културна експозиция отбелязваща дълбоката връзка между Азия и Европа, с текуща гарнитура от приспивни корейски ритми. Глезенът ми определено оценяваше всяка възможност за посядване, и откривайки че сцената на изява не е една а няколко, в следващите 2-3 дни се запознахме добре с корейското музикално изкуство. Реверанси към болния ми крайник се налагаха често, тъй като трябваше баланс между желанието и възможностите за надникване на всякъде, та честите почивки за чай и кафе даваха възможност за гледки към Босфора, Златния рог, Галата (не Варненския квартал, а кулата издигната от генуезски майстори малко преди османското нашествие) и целия рояк от човешки маси придвижващ се в в тоя мистичен хаос. Един опит за такава почивка ни хвърли и в леко комична ситуация след като открихме уютна зала на някакъв музей на модерните изкуства. Мястото изведнъж се препълни с хора, оказвайки се дълго представяне на някаква книга (на турски език), та от чиста куртоазия и учтивост стояхме около час преди да се измъкнем „почти” незабелязано.<br />
<br />
Втория ден зарязахме лудницата и с един от десетките фериботи свързващи многото късове суша пръснати наоколо се затирихме към Принцовите острови. Уикикипидия пояснява, че името им идва от живелите тук византийски и отомански знатни особи изпращани там след привършване на активната им придворна служба. Включихме двата най-големи – Хейбелиада (Седловинния остров) и Буюкада( Големия остров). На принципа всичко голямо е хубаво, големия остров събира най-много туристи. Силите ми стигнаха обаче само за няколко километра по главната улица обсипана с файтони и ухания от остатъчния материал на конските им сили. Хейбелиада от своя страна напомня на Несебър от годините, когато е бил едно малко спокойно крайбрежно градче без никакви автомобили и почти никакви туристи. Спокойствието се подсилва от китни къщета със крайно разнообразна архитектура, цветни дворове с гледки към кристално чистата вода и не далечния азиатски бряг обсипан с урбанизъм до където ти поглед стига. <br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh3.googleusercontent.com/-BB07U6gGnKQ/UmaqNEiCa9I/AAAAAAAAQ44/ymYprCydx8U/w1278-h852-no/Istanbull-69.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh3.googleusercontent.com/-BB07U6gGnKQ/UmaqNEiCa9I/AAAAAAAAQ44/ymYprCydx8U/w1278-h852-no/Istanbull-69.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh6.googleusercontent.com/-DUJjp0UqZog/UmaqPB-xtHI/AAAAAAAAQ5I/20QZz5V22aU/w1278-h852-no/Istanbull-73.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh6.googleusercontent.com/-DUJjp0UqZog/UmaqPB-xtHI/AAAAAAAAQ5I/20QZz5V22aU/w1278-h852-no/Istanbull-73.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh4.googleusercontent.com/-yEeJ25_o5OY/UmaqRGA7faI/AAAAAAAAQ50/ZjaM3tHujpY/w1278-h852-no/Istanbull-79.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh4.googleusercontent.com/-yEeJ25_o5OY/UmaqRGA7faI/AAAAAAAAQ50/ZjaM3tHujpY/w1278-h852-no/Istanbull-79.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh6.googleusercontent.com/-qq4sQ2Lt7TY/UmaqTHbn_qI/AAAAAAAAQ6g/pHF_hN9FezM/w1278-h852-no/Istanbull-83.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh6.googleusercontent.com/-qq4sQ2Lt7TY/UmaqTHbn_qI/AAAAAAAAQ6g/pHF_hN9FezM/w1278-h852-no/Istanbull-83.jpg" /></a></div>Буюкада<br />
<br />
Новините от преди два дни бяха добавили още една страница в кървавата история на Истанбул, след поредните сблъсъци на протестиращи и полиция на площад Таксим. От нужда за задоволяване на разчовърканото си любопитство включихме в обиколката си и този злополучен туристически обект, където за наше нещастие или щастие, не се случваше нищо...нередно. Все пристигахме на горещи точки с по два дни закъснение, след събития заемащи главните страници по медиите. Намерихме време и за вечерно наргиле (с табла и грозде), доизглеждайки измъчената победа на Фенербахче над почти ликуващия Касимпаша (кофти е да ти набутат два гола в последните минути след като си водил почти през целия мач). <br />
<br />
В деня преди тръгване отметнахме и прехвалената Капалъ Чарши (губеща тотално по точки от екзотичността и разнообразието на Египетския пазар на подправките), остана малко време за бира в Италиански Пъб (май трябваше да е ирландски), както и за диабето-застрашителни дози от локум, баклава и кадаиф. Време беше да напуснем турския мегаполис и да продължим на юг, макар две седмици по-късно поради разни самолетно-времеви злополучности изкарахме още цял един ден тук. <br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh5.googleusercontent.com/-VB4ptmNJrOw/Umaps_H9ZWI/AAAAAAAAQtw/YHI_IhNm87s/w1278-h852-no/Istanbull-105.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh5.googleusercontent.com/-VB4ptmNJrOw/Umaps_H9ZWI/AAAAAAAAQtw/YHI_IhNm87s/w1278-h852-no/Istanbull-105.jpg" /></a></div>Площад Таксим<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh6.googleusercontent.com/-ooeEv08_cds/Umaps9dWcUI/AAAAAAAAQt8/HtnH9tgLht4/w1278-h852-no/Istanbull-106.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh6.googleusercontent.com/-ooeEv08_cds/Umaps9dWcUI/AAAAAAAAQt8/HtnH9tgLht4/w1278-h852-no/Istanbull-106.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh3.googleusercontent.com/-2PvN6vm9eSU/UmapwKaW03I/AAAAAAAAQvI/IXLJEStz28M/w1278-h852-no/Istanbull-115.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh3.googleusercontent.com/-2PvN6vm9eSU/UmapwKaW03I/AAAAAAAAQvI/IXLJEStz28M/w1278-h852-no/Istanbull-115.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh3.googleusercontent.com/-dhXl50jQEVA/Umapya3R_sI/AAAAAAAAQv4/w99AVswBn-I/w1278-h852-no/Istanbull-120.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh3.googleusercontent.com/-dhXl50jQEVA/Umapya3R_sI/AAAAAAAAQv4/w99AVswBn-I/w1278-h852-no/Istanbull-120.jpg" /></a></div>Египетския пазар<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh6.googleusercontent.com/-k7Iwuh1mVQI/UmaqYho5-XI/AAAAAAAAQ8I/75d4wCv3TpU/w1278-h852-no/Istanbull-96.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh6.googleusercontent.com/-k7Iwuh1mVQI/UmaqYho5-XI/AAAAAAAAQ8I/75d4wCv3TpU/w1278-h852-no/Istanbull-96.jpg" /></a></div><br />
<br />
<br />
17-ти Септември – летище Ататюрк. Радостни сме да се засечем с Габи и Крис, с които се оказа че летим заедно за Момбаса. Отиваха на сватбено пътешествие, след уморително препускане в България и Истанбул (нещо като нашето пътуване в съкратен вариант).<br />
<br />
Аероплан маана йок! Раат маат, кантар гибик! Кър ачик! Абакалъм юрууууш! С две думи – Излетяхме – посока Килиманжаро (следва продължение).<br />
<br />
SKREJIhttp://www.blogger.com/profile/14796178761515258762noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-2372799115849304661.post-84482404121021765162013-05-14T08:08:00.000-07:002014-03-26T09:57:00.675-07:00ДО ГЪРЦИЯ С КОЛЕЛО - преди много, много годиниЩе ми се да се срещнем с Дамян и двамата Светльовци за по едно кафе в Солун и да бръкнем в торбите със стари снимки и избледнели спомени от пътуването ни до Гърция с велосипеди преди близо единадесет лазарника, пътуване изникнало спонтанно през един мартенски уикенд, във време когато гордо веех дипломата на млад геодезист и по стечение на обстоятелствата бях работно заточен в зимен Самоков. Идеята се бе родила внезапно, необходимостта бе от налични велосипед, застраховка, мерак и мераклии (цели четирима), а началната точка Студентски град, (ех студентски години хубав живот, макар че бяха вече зад гърба ми и тук идвах малко по навик).<br />
<br />
Петък вечер – централна гара. Влакът е полупразен, четирмата топлим седалките на цяло купе, а байковете наблъскани в съседното. Тук е редно да отбележа, че първо мамим идеята за пътуване с байкове до Гърция, като всъщност се возим във влак, но това е за малко, пък и за 2 дни въртене на педали на дали бихме стигнали дори и до границата, второ мамим БДЖ, защото официално велосипеди не се разрешават в самият влак. Плащаш такса и байка отива в товарния вагон. В този влак обаче такъв липсва и купувайки билетите се правим на разсеяни, а се оказва, че такса е трябвало да платим. А със Светльо и Дамян е трудно да се излезеш на глава щом става дума да се спести някой лев, макар че и двамата не са от Габрово, но имат добра подготовка по света и у нас в занаята на пестенето и пазаренето ( в повечето случаи само заради идеята).<br />
<br />
Чевръст контрольор връхлита плахо в купето за проверка на билетите с въпроса „Момчета ваши ли са колелетата?”. Потвърждаваме и в момента в който устата му се отвори да подкара конското с правилата за превозване на такива обекти по мрежите на БДЖ, видя че му подавам депутатски билет. Признавам веднага, че нито имам роднини в парламента, нито крада подобни неща с цел безплатно предвижване с публичния транспорт, но в последният момент Светльо го изнамери от някъде и ме уреди с безплатен превоз. Контрольора омекна, конското бе кратко с учтив тон. В 2 часа посред нощ се разтоварваме на Кулата. Забравили сме половин бутилка коняк във влака и аз като един Бай Ганьо спасяващ килимчето си тръгнах да го гоня, докато той бавно маневрираше преди да поеме обратно на север, но бутилката бе геройски спасена. Границата бе пуста, само някакъв пиян образ, който сигурно си ходеше в Гърция за разнообразие се моташе около нас и много ни се възхищаваше на начинанието. Развика се и успя да събуди почти всички служители и от българска и от гръцка страна, което бе частично ни помогна и ускори прехвърлянето на формалностите, поне от нашата страна на границата. Гръцкият митничар обаче се появи с една от онези невзрачни и безлични физиономии, с която сигурно се е родил и най-вероятно ще си и отиде някой ден от този свят. Явно изглеждахме съмнителни с тия байкове и определено поведохме в класацията му за алтернативна имиграция или нестандартна контрабанда. Взе да се заяжда дали имаме пари, къде отиваме за колко време, все стандартни въпроси от наръчника на младия митничар. Седмица по-рано Еврото бе поело своята жизнено важна роля, като валута за дообединяването на целия Европейски съюз и понеже родната България все още креташе извън шенгенското пространство трябваше да покажем заможност, липса на имиграционни инициативи и някакви налични финансови средства за престой зад граница. Каква ли обезпеченост се очакваше от нас за два дни в Гърция? След половинчасово доказване на финансова сигурност под формата на пари в брой, дебитни, кредитни карти, наследствени декларации от Хан Крум до наши дни, преминахме границата и се потопихме страната на узото, сертакито, Олимп и всичките му божествени обитатели, която бе обгърната от мрак и студ в тия ранни часове на деня. <br />
<br />
Тук се оказа , че имаме сериозен пропуск в логистиката на пътуването след като установихме, че само един от байковете има фар, който геройски спря на 300 метра след границата. За щастие носех челник, който изигра завидно добра роля в тази на пръв поглед невинна ситуация и ми даде честта да поведа колоната като един Прометей в мрака. На около 13 километра от границата пътят се разделя в две основни посоки, и трябваше да вземем важно решение на къде да продължим. В процеса на чудене ни изненада граничен патрул. Изненадата бе взаимна, защото явно не срещаха често велосипедисти покрай границата в 3 посред нощ. Момчетата говореха английски и дори помогнаха да изберем посока, та яхнахме байковете и поехме на запад. Следващите 5-6 часа, бяха уморителна борба с педалите, баирите и студа. Междувременно ни спря друг граничен патрул. Тия не говореха бъкел английски, но пък си плющяха българския без проблеми. Посрещнахме изгрева с изглед към южните склонове на Беласица (в Гърция се нарича Керкини), а моите задни части започнаха болезнено да ми напомнят, че трябваше да си сменя седалката преди тръгване. 70-тина километра преди Солун, решихме да се смилим над краката и дупетата си и да си хванем влака до Солун. За наш късмет следващото село предлагаше перфектната възможност с малката подробност, че влака който спираше там бе от най-пътническата категория и имаше само два или три вагона. И тук явно станахме атракция, началник гарата взе да върти някакви телефони, с пристигането на влака стана някаква суматоха, но се оказа, че всички ни очакваха, а в резултат задръстихме един от входовете на последния вагон с велосипедите. След час и нещо бяхме в Солун.<br />
Бях идвал тук почти 12 години по-рано. Тогава бях на 13 и излизах за първи път извън България след падането на желязната завеса и отварянето на границите. Гърция и най-вече Солун тогава бе за мен бленувания запад, с шоколадовите яйца и кока-колата, с пълните магазини и лъскави витрини (които можеше да се видят частично само в родните корекоми), и най-вече с добре асфалтираните пътища, западните коли и чистотата (поне с такива впечатления бях останал тогава). Сега виждах града и страната с други очи от неудобната седалката на колелото ми. Беше края на Март и в България все още вилнееше малкия Сечко, а Солун ни посрещна с приятни пролетни температури, които до някъде създаваха положително настроение и потискаха болките в задните ми части. Карането прав се оказа частично разрешение на проблема.<br />
<br />
Имахме резервация за единствения хостел, който Светльо бе изнамерил из нета, чиято цена бе скочила с цял един долар на вечер заради невинното поскъпване на всичко причинено от въвеждането на еврото в употреба. Тогава нямах много опит с хостели, но този определено впечатли....с никаквостта си! Оказа се двустаен зле обзаведен апартамент на четвъртия или петия етаж на стара сграда сравнително в центъра на града. Две от стаите бяха превърнати в мъжка и женска спални с по 4-5 двуетажни легла във всяка. Домакина бе малко опънат и не много отзивчив. Велосипедите трябваше да оставим в мазето, но пък гостите бяха интересни особено някакъв доста възрастен австралиец пътешественик, който бе превърнал едно от леглата в малка палатка-бивак сякаш живееше там от години. Следобеда бе достатъчен да пообиколим централната част на града, който определено се вижда по-различен начин от седалката на един велосипед. Движиш се достатъчно бързо за да отхвърлиш разумно дълги дистанции за малко време и достатъчно бавно за да видиш ония малки детайли на местния урбанизъм, които не би забелязал от седалката на колата или автобуса в откачения трафик на града. Някъде в Солун километражът на колелото ми превъртя 100-те километра от началото на пътуването, а вечерта наблегнахме на местната бира, все пак навън бе пролетно топло.<br />
<br />
Неделният ден започна с обиколка на крепостните стени, а по-късно създаде нови главоблъсканици на тема завръщане в София. Единодушно решихме, че варианта за пристигане в понеделник рано сутрин бе отличен и работеше за всички ни. Остана проблема с въпроса Как? Въртенето на педали през цялото разстояние бе немислимо от гледна точка и на време и на наболяващи задни части. Завлякохме се на гарата около обед с идеята да хванем влак обратно към границата, или поне до където можем. Радостно съзряхме дву-вагонната композиция от предишния ден и със самочувствието на ветерани по товаро-разтоварните дейности започнахме познатата процедура по задръстване на входа на вагона с велосипеди. Тук обаче закона на всеобщата гадост изпрати свой пратеник под формата на някакъв влаков служител, който крещейки на чист гръцки (абсолютно неразбираем за никой от нас) започна противодействие на нашите усилия по товарене опитвайки се да ни смъкне от влака. Настана приятна олелия и пак спечелихме вниманието, но този път и злите погледи на всички от влака, тъй като закъсняваше заради нас. В крайна сметка се разбра, че не можем да се качим на този влак, поне не и с велосипедите, заради липсата на товарен вагон и хилядите други правила и разпоредби за безопасност. Качиха ни на друг, 3 часа по-късно, което промени общия план, но не съвсем критично. Последните 20-на километра до границата ги навъртяхме с педалите, този път по светло. Влизайки в България пак получихме аплодисменти от всички местни за начинанието си, а нашите ненаситни умове сътвориха идеята да отскочим до Мелник за вечеря. Аз лично не бях ходил никога в тази светиня на българската история и винарство, а картата ни и съветите на местните ни даваха надеждата, че само след час-два, ще можем да да се разложим в някоя мелнишка кръчма под звуците на македонски шлагери и благодатта на мелнишкото вино.<br />
<br />
Тук отворихме нова глава от новелата на Пътешественичеството, където основния закон е че за да се превърне едно пътуване в пътешествие...нещо трябва да се прецака. Първо се прецака челника ми. Останахме без светлина. После се прецака пътя. Следвайки насоките на първата табела която ни отклони от главния път, минахме през едно две села където ни убедиха, че сме на верния път, но се озовахме в някакво минно поле и то в пълен мрак. Години по-късно минах по този път с кола и бях безкрайно озадачен, как това може да се изобщо нарича път и то водещ до такова сравнително популярно място. Три часа по-късно, след като на няколко пъти почти се отказвахме да продължим, стигнахме до заветния Мелник. Прецака се и времето (леко заваля сняг). Беше неделя, а беше и Загвезни. Стрелката на Прецакалометъра се завъртя малко в обратна посока, тъй като кръчмето, виното и мръвките цвъртящи съвсем до нашата маса за малко ни накараха да забравим за скромните си несгоди.<br />
<br />
Час два преди полунощ подхванахме следващия етап по придвижване включващ достигане на Сандански, от където трябваше да хванем някакъв среднощен влак за София. Тук доста хора, включително мой доста добър познат от Сандански ни убедиха, че имаме не повече от 20 минути въртене на педали от Мелник. Пътят бе предимно по надолнище и толкова се увлякохме от радостта, че гравитацията ни предвижва сравнително лесно и бързо, та изпуснахме отбивката за главния път и се отнесохме към Петрич. Добре, че се усетихме на време, че щяхме да се върнем пак на границата. Тук прецакването достигна апогея си, след като качвайки се на главния път за Сандански и преминавайки през някакъв мост, който бе в ремонт, дадохме свидна жертва и Свельо спука гума. Радостни, че имаме огромен шанс да победим неволята в един през нощта и носим резервна гума ни даде животворна сила за бързо подменяне. Неволята обаче пазеше всичките си козове за последната ръка и се оказа, че помпата ни не работи. Опитите да намерим такава в колата на спящия на близо пазач, както и на паркинга за тирове в близката далечина се оказаха напразни. Остана единственото болезнено разрешение на ситуацията, което със сигурност бе доста озадачило случайно преминаващите шофьори ставайки свидетели на следната картинка :<br />
<br />
Първо - велосипедист (без фар) возещ свой другар (това беше по равното, другарят тичаше по нагорнищата) – мисъл : „Тия двамата са избрали интересен начин на среднощно предвижване по средата на нищото”<br />
<br />
Второ – друг велосипедист с две раници – мисъл: ”Ясно, тоя носи раниците на другите, а защо са трима с два велосипеда?”<br />
<br />
Трето – трети велосипедист метнал на главата си друг велосипед – мисъл :” Ааааа ясно...хмм странно”.<br />
<br />
Не знам дали им е станало ясно, но ни отне почти час и половина за последните 7-8 километра до Самоков, където първата бензиностанция спаси положението с помпата. Стигнахме на време и до гарата, хванахме даже и влака. Този път 4-мата си разделихме по две купета с велосипедите вътре. Заключи ли сме и вратите „по неволя”, та някъде към Перник ни събудиха виковете на някакъв полицай, чиято физиономия едвам се процеждаше между всичките останали в претъпкания коридор, докато ние кротко спяхме. Влака пристигна все така претъпкан в ранната сутрин на централна гара. <br />
<br />
До тогава от гърците нямах много добри впечатления (особено от този дето ни смъкна от влака). По стечение на обстоятелствата седмица по-късно започнах работа с гърци. Оказа се че имат и много положителни черти, никой от тях обаче не бе идвал до София с колело, че дори и с влак и на дали някога щеше и да пробва.<br />
SKREJIhttp://www.blogger.com/profile/14796178761515258762noreply@blogger.com3tag:blogger.com,1999:blog-2372799115849304661.post-37681804650641587852013-04-19T09:36:00.000-07:002017-05-31T07:54:16.339-07:00КАЛИФОРНИЙСКИ ВИСИНИ - изкачване на Моунт Уитни <br />
На принципа, че времето се разделя на два вида – „Егати студа” и „Егати жегата”, преди два месеца избягах от калифорнийския студ по тропическите острови, а сега се за баланс трябваше да се спасявам от жегата. Но тя пък дойде тъкмо на време, защото нарочената дестинация изискваше максимално количество от слънце и топлина, тъй като сцената за развитие на действието особено през тази част на годината е нормално съвкупление от студ, сняг, вятър и всякакви други височинно-зимни предизвикателства. Та седмица преди да пукне пролетта (за да сме сигурни че е още зима) решаваме да превземем най-високо издигащата се скална земна маса в Калифорния, че и на така наречените долни граничещи си щати (изключвайки най вече Аляска), Моунт Уитни извисяващ се със своите 4421 метра над морското ниво по последни данни на геоложката служба. Още от времето на превземане на дивия запад, тези висини привличали жадните погледни на ново пристигналите бледолики заселници, пътешественици, картографи, като не им давало мира докато не си отговорили на въпросите: Колко е висок? и Кой ще се покатери пръв? (за да влезе завинаги в мемоарите на Уикипидия). Странно как местните индианци/туземци не само в Калифорния ами и по целия свят не са изпитвали никога егоцентричната алпинистка нужда да изкатерят тези многохилядници (само за да се хвалят след това), културна черта вероятно подтикната от страхопочитание към боговете им живеещи там или просто скромност неотбелязана в историята/митологията им. А надпреварата за първото изкачване започнала още през далечната 1864-та, когато пътешественикът-геолог Клерънс Кинг наименувал върхът като изчеткал шефа си Джошиа Уитни (който частично ми се пада и колега) , но с първия опит да го изкачи не стигнал до никъде. Пет години по-късно с нови сили извоювал частичен успех до толкова да разбере, че объркал върховете и се озовал на Моунт Лангли (има няма пет километра по на юг) и когато през 1873-та нацелил и самия връх с ужас разбрал че двама рибари от близкото градче вече са били там месец по-рано. Те пък съвсем против каноните на планинското кръщене решили да го нарекат Рибарския връх (име явно не получило достатъчна подкрепа), а заглавието Уитни удържало дори и на опита да увековечат името и на Уинстън Чърчил след края на втората световната . Аз, без да имам никакви намерения да го прекръщавам (например на Бойко Борисов връх) скромно казано вече го бях отхвърлил в графата „Покорени”, но само в летен вариант, а сега предстоеше интересно предизвикателство в по-заснежени условия. А групата бе позната – с изключение на водачът ни – Боб – чиято опитност вдъхнови нашата зимна неопитност, най-малкото с факта, че е катерил върха няколко пъти и зиме и лете, че и с кану на гръб – постижение достойно за мемоарите на всеки авантюрист от движението „Нормалните не оцеляват”, където търсихме членство и ние – аз, Петро, Петър и Тони. <br />
<br />
<br />
Няколко часа след сблъсъка със задължителния петъчен трафик зад гъба ни остава и последното градче – Лоне Пайн. Термометърът показва от никого неочакваните 25 градуса (в 10 вечерта), макар да сме все още ниско в сърцето на Долината Оуенс, а силуета на върха да се извисява 2 километра над нас мистериозно очертан от бледата изрязана луна. Подминаваме табелата „Пътя затворен”(нормална мярка за сигурност, в случая напълно ненужна) и стигаме паркинга, на който вече са разхвърляни няколко коли. Почти сгазваме Боб, който се е увил в чувал точно до колата си, и съвсем не изявява желание да изпие по една бира за добре дошли. Градусите на вън са вече около 10, сняг се забелязва в нищожни количества, а небето е натежало от звезди. През лятото картинката е определено малко по-различна – стотици коли, хора, препълнен къмпинг (сега затворен). Заради големия наплив изкачването между Май и Октомври става освен с желание и подготовка и с малко късмет – допускат се по 160 души на ден, бройка определена с лотария, в която трябва да участваш. Сега е пусто и мераклиите са малко. Боб измърморва на бързо че смята да стане в 5 сутринта, а ние опъваме палатката на паркинга, като двама си лягат направо в колата.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://1.bp.blogspot.com/-nS5Vpkdqi4Q/WSMgKCMreaI/AAAAAAAAe74/7IfN7oiTZns3FiZN_ytWE9E-ch08FCq0QCLcB/s1600/904050_10151337278822611_291684210_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://1.bp.blogspot.com/-nS5Vpkdqi4Q/WSMgKCMreaI/AAAAAAAAe74/7IfN7oiTZns3FiZN_ytWE9E-ch08FCq0QCLcB/s400/904050_10151337278822611_291684210_o.jpg" width="480" height="320" /></a></div><br />
Сутрин първа. Ставаме, а на вън е вече светло с много слънце. Уж било хубаво да се тръгва рано – снегът по-твърд, денят по-дълъг, е да ама раниците са до никъде, а трябва и кафе да се пие, закуска да се прави. Лошо няма, и Боб не е тръгнал в пет, ама при него другите проблеми явно ги няма и потегля с предимство (без да каже и добро утро). В началото на пътеката те посреща цял един кантар, при желание да видиш колко багаж си помъкнал нагоре. При мен стрелката закова на 20 кила (това без фотоапарата който традиционно добавя още поне 3 килца мъка към останалото, ама без снимки на къде?) При другите резултатите не са много по-щастливи, но зима е оправдани сме – котки, пикели, снегоходки, спални чували за многоминусови температури, якета дебели, тънки, шапки, ръкавици .... и цял един калорифер! Пецата напоследък без него в планината не тръгва, но всички дружно оценихме ползата му през нощта. А Петро съжалява, че не си носи книга (съчувстваме му, че ще остане без занимание в тези дълги мигове на безгрижие). Първите метри са радост, щастие, слънце, че и сняг липсва. Започваме да се чудим дали не сме объркали сезона. Настигаме Боб, официално се запознаваме (най-накрая), сложил и той тежката раница, тежките обувки, лъха от него опит и респект, но нещо ентусиазма му го няма, ама колко хора чукнали вече седемдесеттака слагат 20 кила раница да катерят чукара? Явно е размишлявал Боб над живота вселената и всичко останало много задълбочено още от ранни зори и след минута разговор ни зарадва, че няма да издържи на темпото на по-младите ни снаги и мисли да се връща. А така....главния причинител, дразнител или така да се каже стимулатор на зимно-планинарската ни лудост излиза от уравнението и ето ни официално без водач! Ама нашият ентусиазъм не умира, а дори се вдига на още по-високи обороти! Получаваме от Боб палатка и карта и само 3 минути след като сме се запознали си казваме чао и той поема към паркинга, а ние нагоре. Пътеката се прехвърля от южния на източния склон и снега се появи, че взе да става и дълбок . <br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://3.bp.blogspot.com/-xdZOz2xQVoI/WSMiARvai8I/AAAAAAAAe8U/e8QNcoszJrswukrHFN7TNKbAkQXWGMaFwCLcB/s1600/891685_10151337280472611_1372022852_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://3.bp.blogspot.com/-xdZOz2xQVoI/WSMiARvai8I/AAAAAAAAe8U/e8QNcoszJrswukrHFN7TNKbAkQXWGMaFwCLcB/s400/891685_10151337280472611_1372022852_o.jpg" width="480" height="320" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://2.bp.blogspot.com/-Oo9okbazDVk/WSMiAkEdpwI/AAAAAAAAe8Y/QvMhL0DXzPQ6EosK_brVqF9FPn-0F0yLACLcB/s1600/894076_10151337283472611_279814712_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://2.bp.blogspot.com/-Oo9okbazDVk/WSMiAkEdpwI/AAAAAAAAe8Y/QvMhL0DXzPQ6EosK_brVqF9FPn-0F0yLACLcB/s400/894076_10151337283472611_279814712_o.jpg" width="480" height="320" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://4.bp.blogspot.com/-LgO7K-uqPIE/WSMiAfCu7WI/AAAAAAAAe8Q/Ip_ghLsWK9wgTFpJxSSboNtxpaWjmF2EgCLcB/s1600/893604_10151337284707611_2103844789_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://4.bp.blogspot.com/-LgO7K-uqPIE/WSMiAfCu7WI/AAAAAAAAe8Q/Ip_ghLsWK9wgTFpJxSSboNtxpaWjmF2EgCLcB/s400/893604_10151337284707611_2103844789_o.jpg" width="480" height="320" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://2.bp.blogspot.com/-YO69-lD20IY/WSMiAXi995I/AAAAAAAAe8M/1dQHOMziRuQuPDlDFDlHyc98fy-6nTFAQCLcB/s1600/893968_10151337285852611_1817725733_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://2.bp.blogspot.com/-YO69-lD20IY/WSMiAXi995I/AAAAAAAAe8M/1dQHOMziRuQuPDlDFDlHyc98fy-6nTFAQCLcB/s400/893968_10151337285852611_1817725733_o.jpg" width="480" height="320" /></a></div><br />
Зимни варианти за качване на върха са два – труден и по-труден. Трудния е всъщност лятната пътека с възможност за скъсяване на разстоянието с директни изкачвания нагоре при наличие на не брутално голям наклон и по-твърд сняг. Е да ама това с твърдия сняг е ако станеш в четири сутринта, а ние докато нагазим из преспите вече затъвахме приятно дори и със снегоходки, което водеше до смехотворно-болезнени изпълнения (Петро води в класацията известно време, чак на половината път разбра че килналата му се на страни раница е една от причините). Иначе пътеката върти едни серпентини на ляво на дясно свят да ти се завие. Вторият вариант е така наречения алпинистки маршрут, който изисква повече зимно-катерачески умения и поне още 15 кила инвентар. Ние се придържахме към първия с идеята, че като ще е трудно, поне да не е много-трудно, а трудното идва най-вече от снега, студа и височината, другото песен. Песен за някои ама не и за туриста-алпинист индиец, който застигнахме около последните баири преди последното заравняване – така наречения Trail Camp (нещо като базовия лагер,) където трябваше да спим. Индийчето се беше изтупало като манекен на North Face, с малка подробност, че явно бяха забравили да му кажат, че е хубаво да добави към зимната си екипировка и снегоходки. Учуди ни как се бе дотътрил изобщо до тук без тези така важни зимно-планински атрибути и защо така наречените му приятели го бяха изоставили да затъва в снега самостоятелно, като пиян руснак в прясна кал. Винаги съм се чудел на индийците с уменията им да сътворят от нищо нещо, от всяко нещо проблем, тъй да се каже от мухата слон (те за това и слоновете са в завидни количества в Индия). При предишното ми лятно качване пак в базовия лагер други двама индийци разпъваха една палатка (от тия възможно най-простите с две рейки) повече от час. То бе четене на упътвания, въртене, сглобяване, разглобяване, почесване. Появи се и трети (което още повече ги затрудни в разпределението на задачите), че се обадиха и на четвърти по радиостанцията за съвет. Този тук изглеждаше по-интелигентно момче, но това не му помогна в борбата със снега. Добра се горкия няколко часа по-късно по тъмно огрухан, изнемогнал, направо да го съжалиш, а ми е интересно дали и другите от групата му са му още в графата приятели?!<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://3.bp.blogspot.com/-RtxwFAy1vQ8/WSMi3ikuyBI/AAAAAAAAe8g/hKzA7I7NM1w2XdzAN9apK6LeZnFXzIQcACLcB/s1600/882317_10151337285922611_385042893_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://3.bp.blogspot.com/-RtxwFAy1vQ8/WSMi3ikuyBI/AAAAAAAAe8g/hKzA7I7NM1w2XdzAN9apK6LeZnFXzIQcACLcB/s400/882317_10151337285922611_385042893_o.jpg" width="480" height="320" /></a></div><br />
И нашите мъки започват с пристигането в лагера. Слънцето отдава последните си измъчени лъчи и се скрива зад билото, което трябва да превземаме другия ден. Залезът заявява потенциал за „Е гати снимката!” ама на нас това ни е последната грижа. Започва оглеждане на района за разпъване на бивака. Изборът е между сняг, камъни и нещо като дребен чакъл пропит леко с вода (вече позамръзнала). Проблемът е вятъра, търсим по-закътано място на завет, изборът не е голям, а температурите падат бързо. На 3600 метра сме все пак, през нощта се очаква да берем студ поне десет петнадесет градуса под нулата, плюс вятъра, който за сега поне е почти благосклонен към нас. <br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://2.bp.blogspot.com/-e_88PJkpcuY/WSMjRlRu-pI/AAAAAAAAe8k/Q6FGoe0qnCAp1VM7OgGw9t4y591FQb_3gCLcB/s1600/261363_10151337282687611_174123626_n.jpg" imageanchor="1" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://2.bp.blogspot.com/-e_88PJkpcuY/WSMjRlRu-pI/AAAAAAAAe8k/Q6FGoe0qnCAp1VM7OgGw9t4y591FQb_3gCLcB/s400/261363_10151337282687611_174123626_n.jpg" width="320" height="480" /></a></div>Съвсем като ония индийци от преди четири години започваме и ние с Тони борбата с палатката на Боб (и тя е с две рейки), макар че тук не толкова неопитността, а по-скоро комбинацията от вятър, странната сглобка с рейките вътре в платнището (палатката е четири сезонна, но само от един слой), и липсата на равно място, създават усложненията. На моменти изглеждам, като щастливо хлапе гонещо хвърчилото си (палатката) из снега. На всичкото отгоре ръцете ми замръзват, а и краката са ми мокри (ама много). Голям провал се оказаха чисто новите обувки, да бях чел по-внимателно отрицателните ревюта като ги купувах, ама вече късно. Не усещам няколко пръста на краката си, но без опъната палатка няма стопляне. Накрая успяваме – разпъваме я леко под наклон, с няколко камъка отдолу, но поне е укрепена – в този лед и замръзнала почва нищо не влиза. Тони решава, че в другата палатка (с калорифера), ще и е по-уютно (защо ли?) и аз оставам сам с мокрите си премръзнали крака. Стоя близо половин час опакован с чувал, пухенка, сухи чорапи, а в главата ми едвам плуват няколко мисли: „Колко ли по студено ще стане през нощта?” и „Дали тия четирите пръста на краката, които не ги усещам ще оцелеят?” Появяват се някакви признаци на кръвообращение и виждам че цветът им не клони към синьо-лилаво. Решавам, че е време да проверя какви ги вършат останалите. Събирам кураж, топлина и малкото останали сили и замъквам изтерзаното си създание до другия бивак. А там кипи живот и как не, температа вътре е с поне 15 градуса по-приемлива от тази в моята палатка, за което помагат и калорифера и газовия котлон и газо-отделянето на тримата, към което се присъединявам с охота. Вмъквам се на топло и не ми се мърда. Най-голям проблем се оказва водата. Последното й течащо наличие остана някъде 2-3 километра назад по пътеката. Лятото има езерца наоколо, които сега са покрити с метър лед и единствения начин за набавяне на вода за всички текущи нужди си остава топенето на сняг. Заниманието изисква огромно количество енергия от страна на газовия котлон и оператора му, който трябва да гребе и допълва сняг почти постоянно. Добиването на 4-5 половин-литрови бутилки питейна вода, както и малко за готвене и чай отнема поне два часа. Калорифера, леко взел да се поразтапя, виси закрепен с карабинери от тавана и току замирише на изгоряла шапка, яке или коса. Обаче е топло!. Четиримата сме окупирали палатка за трима и прилагаме сложни йога стойки във всяка една ситуация. Най-сложно е влизането и излизането в борба с пръснатите из палатката раници, дрехи, обувки, якета, спални чували. Май трябваше да навестим индийците да почерпим йога опит от тях, че поне им е вродено. Тони вече три часа търси една ръкавица, а Пецата слънчеви очила. В цялата тази патардия изчезва и бутилка за вода, която никой така и не намери. Хич не ми се връща в моята палатка и подмамен от топлината лесно оставям да ме убедят, че ще успеем всички да се съберем снаги под един покрив. Познаха, за събирането ...до някъде – получи се така – лягаш там където има някакво малко място, после с малко колена и лакти разбутваш хора и багаж докато си почти сигурен че поне част тялото ти е на земята (т.е. не върху някой от съседите). А да имаш съсед и от ляво и от дясно си е направо лукс с който се бях уредил, макар че чувството на клаустрофобия в някакъв момент превзе мозъчната ми дейност и трябваше да измъкна приклещеното си тяло от чувала за да установя че все още разполагам с двигателна дейност. На високо се спи трудно, дори и без да си заклещен от всякъде. Всички се преструват че спят доста умело, но малко преди 4 сутринта си признават че не издържат на другарската ни близост и решаваме че е време за ставане.<br />
<br />
Ден втори. Пецата пръв набира кураж да излезе от платката, щото бъбреците му не им пука че на вън е минус десет градуса. Влизайки обратно ни информира че група ентусиасти вече са тръгнали нагоре – май индийците са станали рано. Това ни амбицира до толкова, че след малко повече от два часа сме наслагали пълна екипировка и сме готови за атака. Вече е светло, а ние бодро приближаваме най-стръмния участък за качване до сега, следвайки поотъпканите следи на ранобудниците преди нас. Слънцето вече се катери по източния хоризонт и обагря назъбения рид в ярки червени отенъци. Събираме сили, желание, екипировка и всичко което сме помъкнали и се започва едно бавно досадно и дълго катерене по приличния 40-градусов наклон. Вдишванията са дълбоки и трудни, като на стара баба с бронхит и асма едновременно. Наближаваме заветните 4000 метра, а снегът който държеше желаната в началото твърдост взе да по-омеква предлагайки възможности да си вкарваш някой от двата крака до чатала и загадката как да го извадиш след това с доста гравитачна борба и неподозирани от теб йога умения.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://2.bp.blogspot.com/-pag2egApdnk/WSMkAvef0WI/AAAAAAAAe8w/hGauhhX7-VEFl1LejMc-8-_kn1jfBTl6wCLcB/s1600/893889_10151337286482611_126213026_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://2.bp.blogspot.com/-pag2egApdnk/WSMkAvef0WI/AAAAAAAAe8w/hGauhhX7-VEFl1LejMc-8-_kn1jfBTl6wCLcB/s400/893889_10151337286482611_126213026_o.jpg" width="480" height="320" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://2.bp.blogspot.com/-wcjvKjT_jNM/WSMkAg2zudI/AAAAAAAAe8s/T09bM3x5DoA5nQLE6pJRwM3i0Tx-Dp47QCLcB/s1600/882457_10151337286812611_870313938_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://2.bp.blogspot.com/-wcjvKjT_jNM/WSMkAg2zudI/AAAAAAAAe8s/T09bM3x5DoA5nQLE6pJRwM3i0Tx-Dp47QCLcB/s400/882457_10151337286812611_870313938_o.jpg" width="480" height="320" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://3.bp.blogspot.com/-K6kfm5kliak/WSMkBFMY0vI/AAAAAAAAe84/iKv7aIq2X6AsAgWliGkefq-BRS_gP1f1ACLcB/s1600/904197_10151337286547611_1424578438_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://3.bp.blogspot.com/-K6kfm5kliak/WSMkBFMY0vI/AAAAAAAAe84/iKv7aIq2X6AsAgWliGkefq-BRS_gP1f1ACLcB/s400/904197_10151337286547611_1424578438_o.jpg" width="480" height="320" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://4.bp.blogspot.com/-0Ax1okfMGvo/WSMkAizUFpI/AAAAAAAAe80/m5Tjk6tcxKQW38fU1vMK-mVpuBM0KkCtQCLcB/s1600/885350_10151337287112611_888816964_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://4.bp.blogspot.com/-0Ax1okfMGvo/WSMkAizUFpI/AAAAAAAAe80/m5Tjk6tcxKQW38fU1vMK-mVpuBM0KkCtQCLcB/s400/885350_10151337287112611_888816964_o.jpg" width="480" height="320" /></a></div><br />
Досадният, напечен от слънцето склон ни се отдава и гордо превземаме билото. Първата битка за деня е спечелена, но сме само на половината път. Северният склон открива безкрайни панорами към замръзналата снага на Сиера Невада. Предлага ни и по-малко вертикални предизвикателства, но завишава на места трудността. Разредения въздух кара дробовете да работят на бързи обороти. Душата лети на горе и тялото трудно следва ритъма й. В такива моменти се чудиш защо си причиняваш целия този букет от мазохизъм. Отговорът често идва часове или дори дни по-късно, когато тялото е рестартирало всички мускули и е влязло в нормален режим.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://2.bp.blogspot.com/-2f9MY9AIuLI/WS7PpvcajeI/AAAAAAAAfD0/LeN-ESuA5EIiMwz23tq1N8c95KHXVLKJgCLcB/s1600/883898_10151337287937611_1902481942_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://2.bp.blogspot.com/-2f9MY9AIuLI/WS7PpvcajeI/AAAAAAAAfD0/LeN-ESuA5EIiMwz23tq1N8c95KHXVLKJgCLcB/s400/883898_10151337287937611_1902481942_o.jpg" width="480" height="320" data-original-width="1600" data-original-height="1067" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://4.bp.blogspot.com/-pAVChv6_vCg/WS7YxzElhZI/AAAAAAAAfEo/iSZLe5jftSAEgrZgYgFNa9a7adBXk545wCLcB/s1600/887118_10151337287537611_253720836_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://4.bp.blogspot.com/-pAVChv6_vCg/WS7YxzElhZI/AAAAAAAAfEo/iSZLe5jftSAEgrZgYgFNa9a7adBXk545wCLcB/s400/887118_10151337287537611_253720836_o.jpg" width="480" height="320" data-original-width="1600" data-original-height="1067" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://3.bp.blogspot.com/-2aoYlaCyfeY/WS7YxxOTj9I/AAAAAAAAfEk/pBT8gL6y9QUlEUCKjU9WfhmnMtOVfqE0gCLcB/s1600/906766_10151337287677611_687229188_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://3.bp.blogspot.com/-2aoYlaCyfeY/WS7YxxOTj9I/AAAAAAAAfEk/pBT8gL6y9QUlEUCKjU9WfhmnMtOVfqE0gCLcB/s400/906766_10151337287677611_687229188_o.jpg" width="480" height="320" data-original-width="1600" data-original-height="1067" /></a></div><br />
<br />
Най-накрая сме горе. Други няма. Даже и индйците които забелязваме час по-рано са изчезнали безследно. За наша радост и ужас на всички които очакват от нас снимки на ледени блокове, виелица, развети знамена, горе нито има силен вятър, снега почти липсва а и знамето сме го забравили. Днес обаче Пецата е рожденик. Какъв по-хубав морален подарък от това да се качиш баш на рождения си ден на най-високото място в Калифорния...и то през зимата, с приятели. Запаметяваме времепространствения момент в няколко стотин снимки и за мое щастие видео камерата ми или по-скоро батерията й сдава богу дух след като решаваме да потеглим обратно, но вече запечатала пиковия момент. <br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://1.bp.blogspot.com/-IXyGDYp0C78/WS7QoZc6yOI/AAAAAAAAfD8/kuokUaZymOwxccb_isdMu8JCwy13DRmUACLcB/s1600/887049_10151337288142611_946403374_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://1.bp.blogspot.com/-IXyGDYp0C78/WS7QoZc6yOI/AAAAAAAAfD8/kuokUaZymOwxccb_isdMu8JCwy13DRmUACLcB/s400/887049_10151337288142611_946403374_o.jpg" width="480" height="320" data-original-width="1600" data-original-height="1067" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://3.bp.blogspot.com/-_uZzN6MlhzY/WS7Q7TbAiJI/AAAAAAAAfEA/Dfl6Bp0RAUUzVk0HbVsDSUcCmcfRehB3QCLcB/s1600/904232_10151337288332611_1910228589_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://3.bp.blogspot.com/-_uZzN6MlhzY/WS7Q7TbAiJI/AAAAAAAAfEA/Dfl6Bp0RAUUzVk0HbVsDSUcCmcfRehB3QCLcB/s400/904232_10151337288332611_1910228589_o.jpg" width="480" height="320" data-original-width="1600" data-original-height="1067" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://4.bp.blogspot.com/-tBzf0z-EwgM/WS7RJriZX7I/AAAAAAAAfEE/921o6R_Gz6gtrvKsXyIhVRW7g77LcLJsQCLcB/s1600/904099_10151337288677611_1621042466_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://4.bp.blogspot.com/-tBzf0z-EwgM/WS7RJriZX7I/AAAAAAAAfEE/921o6R_Gz6gtrvKsXyIhVRW7g77LcLJsQCLcB/s400/904099_10151337288677611_1621042466_o.jpg" width="480" height="320" data-original-width="1600" data-original-height="1067" /></a></div><br />
Връщането в първите си няколко километра съвсем не ми помага да си отговоря на горе-дразнещите ме преди това въпроси, но дишането взема да става малко по-лесно, а достигайки до онзи 40-градусов наклон дори ни вдъхва сили и кураж да изпробваме влиянието на гравитацията върху поумекналия сняг в новооткритата дисциплина гъз-бординг. Пецата въпреки появилите с в коляното му болки заема пръв седяща изходна поза. Отдава се на притегателната земна сила с идеята, че снегът е в достатъчен баланс на твърдост и мекота и няма да развие много адриналино-вдигащи скорости на долу. Три минути по-късно е преодолял онова което ни отне два часа да изкачим и го виждаме като черна точка в ниското. В близост до него се виждат и други движещи се точки – индийците. Много се разочароваха горките че са тръгнали 3 часа преди нас пък се връщаме заедно, ама като им видях организацията от предния ден нищо учудващо. Гъз-бординга запленява и Тонка и Петро, който изсвистя надолу като финалист в супер гигантски слалом и почти пристига в цяло състояние. За мен не остава много за чудене и за по-сигурно поемам по един от вече изровените канали опитвайки се да използвам котките на краката си за спиране, което се оказва, че не е най-доброто решение. В крайна сметка след две прилагания на методи за спирана с използване на пикел по корем, застигам останалите. Пристигаме в лагера 3 часа преди залез и в групата изникват противоречиви идеи за слизане няколко километра по-надолу с идеята за по-топла вечер, евентуално палене на огън (което по принцип е забранено) и скъсяване на разстоянието за други ден. Умората и разума надделяват и оставаме още една вечер, решение според мен разумно в този момент след 9 часов преход до върха и обратно. Всички са уморени и след като слънцето изчезва зад хребета се опаковаме за нова студена вечер, студена поне за мен, тъй като решавам да заменя топлината, другарската близост и клаустрофобията с пространство (прилично ненаклонено), студ и самота, заемайки другата палатка. Не знам дали е най-правилното решение, но се надявам поне другите да са се наспали.....аз не можах.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://1.bp.blogspot.com/-F4W0yIlBJOg/WS7RY_y_g2I/AAAAAAAAfEI/1PfXLR2J-FQPE1_P0gMmrKcfSL3AY_lKQCLcB/s1600/901044_10151337288977611_1482147757_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://1.bp.blogspot.com/-F4W0yIlBJOg/WS7RY_y_g2I/AAAAAAAAfEI/1PfXLR2J-FQPE1_P0gMmrKcfSL3AY_lKQCLcB/s400/901044_10151337288977611_1482147757_o.jpg" width="480" height="320" data-original-width="1600" data-original-height="1067" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://2.bp.blogspot.com/-whLEjZZxkbA/WS7RkIA2kII/AAAAAAAAfEM/4fPcSeX5iagunhnV1MzZAWxPvpZ0yCV3gCLcB/s1600/903351_10151337289142611_4808558_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://2.bp.blogspot.com/-whLEjZZxkbA/WS7RkIA2kII/AAAAAAAAfEM/4fPcSeX5iagunhnV1MzZAWxPvpZ0yCV3gCLcB/s400/903351_10151337289142611_4808558_o.jpg" width="480" height="320" data-original-width="1600" data-original-height="1067" /></a></div><br />
Ден трети. Ставането е трудно. Въпреки студа в мозъка ми са оцелели малко клетки пораждащи нови въпроси: Как да изляза от чувала без да замръзна и дали ако си обуя обувките в замръзналото им състояние краката ми ще могат да се движат? За пореден път прилагам себеотрицание и се подлагам тялото си на дискомфорта от студа, който постепенно намалява с първите лъчи на появилото се слънце. След два часа всичко е по раниците, намерени са и ръкавицата на Тони и очилата на Пецата, който потегля преди нас борейки се с болките в коляното си. Слизането е бързо с елементи на гъз-бординг според терена, като в един от моите опити правя няколко салта надолу, почти спечелвайки първо място за акробатично изпълнение, единствено конкуриран от Петро който за малко да прегърне един камък. Малко преди да стигнем края на пътеката срещаме двама ентусиасти тръгнали на горе и съчувствено им пожелаваме успех, защото са се появили облаци, вятъра се усилва и перфектното време с което ни бе възнаградила планината дава сигнали на зачезване.<br />
<br />
В колата ни чака студена бира, а радостта от сваляне на тежките (в моя случай отново мокри) обувки е направо неописуема. В Лоне Пайн ни чакат заслужени големи бургери от еленско месо и малка торта за до-отпразнуване на вчерашния рожден ден.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://3.bp.blogspot.com/-4luUzFYhgCM/WS7R2Sr3ZOI/AAAAAAAAfEQ/5_5Fg41Vbz0WkKR6QcmRo6ro1ZqvNgcdgCLcB/s1600/891838_10151337289292611_1088159108_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://3.bp.blogspot.com/-4luUzFYhgCM/WS7R2Sr3ZOI/AAAAAAAAfEQ/5_5Fg41Vbz0WkKR6QcmRo6ro1ZqvNgcdgCLcB/s400/891838_10151337289292611_1088159108_o.jpg" width="480" height="320" data-original-width="1600" data-original-height="1067" /></a></div><br />
Гледката към Уитни пълни очите ни още известно време преди да потеглим обратно към цивилизацията насъбрали студ, умора и много емоции. На дали ще влезем в Уикипидия с нещо грандиозно, но с голямо задоволство се присъединяваме към групата на онези дръзнали да подложат на изпитание физическото и психическото си състояние заради любовта и уважението си към планината.<br />
<br />
<iframe width="560" height="315" src="http://www.youtube.com/embed/JW7Xf8NMyPU" frameborder="0" allowfullscreen></iframe>SKREJIhttp://www.blogger.com/profile/14796178761515258762noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-2372799115849304661.post-51203243503255233912013-03-13T12:00:00.002-07:002016-06-15T15:34:28.749-07:00АСПЕН - скиорстване из Колорадо Предзалезни лъчи оформящи силуетите на планински била и вдлъбнати каньони изрязани в жълто-червената плът на северноамериканския югозапад. Ето ти го и Големия Каньон изглеждащ така нищожен от толкова високо, но все тъй величав, разцепил огромните височинни плата, губещи края си нейде към хоризонта, плъзнал се по меката крива на земните маси долу. Безкрайната пустош, с губещите се цветове на залязващото слънце, след миг се покрива в бяло и заснежени масиви сякаш продупчили меката земна обвивка търсят път нагоре. И сякаш ги докосвам....толкова бели и студени....<br />
<br />
Не, не съм напуснал тялото си и не летя към всевишния..... и не халюцинирам...все още. Отивам към градчето Трепетликово (Аспен) в щата Цветелин (Колорадо). Май по-лош опит за превод никой не е правил от времето, когато испанците са били запленени от цветовете на могъщата река станала кръстник на самия щат, а той самия станал част от голямото американско село почти в годината когато ние сме се гонили с турците по Шипка и цял един век след подписването на всемогъщата Американска конституция. Аспен обаче остава някъде зад мен и се стоварвам в Денвър – столицата на щата, който географски не си е намерил много точното място, и се описва като част от Западните, Югозападните и Планинските щати. Време-пространствената история ми подсказва, че последно съм бил тук преди 7 години. Тогава атакувахме снега от към изток на четири колела наслаждавайки се на гледките от най-скучния на гледки щат – Канзас (дори и най-високата му точка така наречения "Слънчогледов Връх" е по-равна и от добруджански харман). От листа с места за живеене Денвър бе влязъл временно в челната ми тройка, но разни други обстоятелствени развития ме изпратиха доста по на запад, а можеше и да стана част от приветстваните в последната новогодишна реч на президента Плевнелиев Колорадски Българи (справка по-надолу).<br />
<br />
Най-интересната част от пътуването до момента бе неизбежната проверка на летището в Лос Анджелис – пред мен полудрогиран се опита да мине през скенерите с някакви спринцовки в джоба, а предшестващия мексиканец отнесе рекорда по разхвърляне на ръчен багаж в шест табли. Взимам и ските и чантата, на вън зима, сняг, а аз по ризка (тръгнах след работа, а в Ел Ей беше 25 градуса). До Трепетликово (справка погоре) предстоеше поредното скучно пътуване - нощ, без компания, с много сняг, превзети с малко и икономично Фордче (крайно неподходящо за зимни условия) с което се сдобих след като младо африкано-арабско изглеждащо момче ми каза –„ Вземай каквото пожелаеш” (при този богат избор.... не избрах Кията). Друг младеж изглеждаш досущ като първия, ми отвори бариерата (бас държа че всички в рент компанията бяха поне братовчеди) и тръгнах да превземам 350-те километра из планината в посоката от която тъкмо бях дошъл със самолета. <br />
<br />
Напоследък Форд се посъбуди от дългия зимен сън на Американските авто-производители, като главната им маркетингова стратегия разчита на подобрен дизайн и евтина електроника с която блъскат всички возила от нисък до висок клас. Борбата с копчетата само по кормилото ми бе добра занимавка в следващите 4 часа, като дори не успях да открия как се подкарва автопилота. Той откровено казано не ми и потрябва, защото достигайки висините на така наречения Континентален Вододел (Continental divide англ.) снега ме вкара в доста изпитателно ниво на шофьорската игра-реалност, където повишеното внимание бе задължително, а пътя на места предлагаше изненади. Нивата се сменяха едно след друго – тунели, завои, сняг, виадукти, а избора на музиката преливаше от жални среднощни кънтри хитове в населените места, до драматични класически парчета, явно единственото което можеше да си позволи публичното радио без много много да ги прекъсва с реклама. Една реклама обаче обрече другите на забрава молейки гражданите да не изхвърлят в кофите за боклук хамбургери и темподобни холестеролни предизвикателства, а само органични остатъци, щото виждаш ли колорадските опосуми взели много да затлъстяват и не може ли вече да се катерят по кофите. Дълго време умувах над това толкова цивилизовано послание в стил „Убий бобър – Спаси дърво”, че чак огладнях. Решихме проблема с остатъците от вечерята на моите домакини, които поразбудих към полунощ, стигайки крайната си цел.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://scontent-lax3-1.xx.fbcdn.net/t31.0-8/885807_10151305667122611_1205552932_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://scontent-lax3-1.xx.fbcdn.net/t31.0-8/885807_10151305667122611_1205552932_o.jpg" /></a></div><br />
<i><b>Аспен.</b></i> Човек не очаква да види десетки декари от трепетлики на височина от 2400 метра над морското ниво, но неопровержимото им наличие е дало основание за името на града, успяло да просъществува вече близо 135 години в разгара на Златната, в случая Сребърна треска по тия земи. На дали в ония времена някой е мислил за големия замах с който група музиканти, артисти, инвеститори ( милионери) по времето на хипарско-духовното израстване през седемдесетте, ще превърнат малкото миньорско селище в един от най-големите и най-скъпи ски курорти из Северна Америка. Текущото постоянно население едвам наброява шест-седем хиляди души (статистически нараснало за последните години), макар цените на имоти да конкурират апартаменти в Манхатън с гледка към Статуята на Свободата или къщата на Чарли Шийн в Малибу от сериала Двама мъже и половина. Всичко това до голяма степен предопределя демографията на района, а навалица се създава от придошлите туристи и то целогодишно. Спомените ми дори възпроизведоха сцени от преди години с повече посещаемост през лятото, когато може би поне не трябва да плащаш прескъпите билети за ски пистите и паркингите, но пък възможностите за преспиване на нормални цени са също толкова липсващи колкото и през зимата. Общината донякъде замазва положението с безплатни автобуси свързващи четирите ски курорта пръснати наоколо, което пък създава малко по-социална атмосфера и възможност за среща с раздърпаните от пластични операции лица на местните кокони от трета възраст. <br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://scontent-lax3-1.xx.fbcdn.net/t31.0-8/883507_10151305679537611_533790646_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://scontent-lax3-1.xx.fbcdn.net/t31.0-8/883507_10151305679537611_533790646_o.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="http://sphotos-c.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-prn1/887590_10151305744192611_326387077_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="http://sphotos-c.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-prn1/887590_10151305744192611_326387077_o.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="http://sphotos-e.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-prn1/859745_10151305785922611_1280238188_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="http://sphotos-e.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-prn1/859745_10151305785922611_1280238188_o.jpg" /></a></div>Maroon Bells<br />
<br />
Аспен отдавна не е място за средностатистическа ваканция. Местното денвърско население си предпочита по-близкия и по-евтин район на Брекенридж, та дори и Вейл и то с основание. Десетките бутици, пръснати по сравнително приятния център на града, сякаш боравят с друга валута и цени: Бутилка коняк за три хиляди долара, чатна за пет, дори огледало с кристали на Сваровски за двеста хиляди, което ме отказа да давам пари за друго освен бира. Но лукса си има цена и поне ски пистите не страдат от пренаселени лифтове дори и през уикенда. А ските са прилични. Горните части на лифтовете раздават безумни гледки към десетки заснежени четирихилядници и най-вече към злополучно-известните върхове на Марун Белс (Maroon Bells англ.) приложени в графата „Красотите на България” в гореспоменатата новогодишна реч на президента Плевнелиев. Зимното им достигане обаче изисква сериозна комбинация от време и мерак, чиято формула не можах да намеря. А района определено си заслужава вниманието особено през лятото и есента, когато трепетликите се трансформират в есенни багри. Резултата бе три дни ски в три курорта споделени с весела компания от стари и нови приятели, с които затвърдихме принципа за малкия свят, най-вече с Елена и Тони, с които се оказа че имаме доста общи познати, нищо че едната живее в Чикаго, а другата в столицата Вашингтон. Че и рожден ден отпразнувахме съвсем по нашенски (ритмите по нежелание от канал Планета още отекват из главата ми).<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://scontent-lax3-1.xx.fbcdn.net/t31.0-8/882071_10151305790532611_133535290_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://scontent-lax3-1.xx.fbcdn.net/t31.0-8/882071_10151305790532611_133535290_o.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://scontent-lax3-1.xx.fbcdn.net/t31.0-8/887305_10151305843202611_1503677156_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://scontent-lax3-1.xx.fbcdn.net/t31.0-8/887305_10151305843202611_1503677156_o.jpg" /></a></div><br />
Неделното връщане бе без снеговалежи, което се компенсира от бруталния трафик на денвърските скиори (единствения път за Денвър минава и през Вейл и през района на Брекенридж), та хващането на самолета бе достойно за нова серия на „Мисия невъзможна”, а радостта когато и ти и багажът пристигнете заедно на крайното летище е винаги неописуема. <br />
<br />
<br />
SKREJIhttp://www.blogger.com/profile/14796178761515258762noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-2372799115849304661.post-2534915608320058912013-01-31T09:08:00.000-08:002017-01-31T15:15:06.829-08:00ОСТРОВ КЮРАСАО - с колело из Карибска ХоландияТрудно е човек да постави равенство между думите Южна Калифорния и Студ! Но когато северняка докара прединфарктно състояние на портокаловата реколта и видиш, че съседите ти са сменили джапанките с ботуши, значи климата съвсем е омотал навигацията и започват да ти се въртят в главата едни по-топли дестинации.... Онези от вас които до вчера са ринали по метър и половина сняг, само за да излязат от вкъщи, биха ми се присмели от сърце, но какво лошо има в това да изпълниш пожеланията на дузина доброжелатели за рождения ти ден, които ти пожелават все по-нови и „по-тайнствени” дестинации. Та съвсем по рожденнически реших да си спретна следната рецепта-изненада:<br />
<br />
1-2 градуса Калифорнийски студ, <br />
1-2 лъжици желание,<br />
8 часа самолетно търпение, <br />
2-3 дена изпросена ваканция (в допълнение на няколко дена празници),<br />
1 раница,<br />
и Кюрасо ... (ама не синия всеизвестен алкохол....а цял един остров). Казват му и Кюрасао и Куракао (Curaçao) име с леко странен прозиход теоретично идващ от индианското му звание - Лековит остров, конкуриран от втората по популярност версия португалското – Coração, означаващо сърце (макар че португалската връзка долу горе свършва тук). <br />
<br />
Интересностите започнаха още със задачата с транслирането ми от Студената Калифорния почти до Венецуела където е разположен самия остров. Няма да коментирам въпроса на един приятел който ме пита по-късно „И как стигна до там ?... С влак ли?”<br />
От Холивуд, Калифорния до Холивуд, Флорида лесно - 5 часов полет с леко сърдити стюардеси. До следващия имах още 6 часа, с малката подробност че беше от друго летище, а беше и полунощ. Градския и извънградски автобусно-влаков транспорт в Америка почти никъде не може да ти свърши работа, защото като цяло или не съществува или не свързва точките между които искаш да се предвижиш. Не исках също да причинявам посреднощни разходки на любезната ми позната Мони да ме взема от едно летище и да ме оставя на друго, наслаждавайки се на 2-3 часа сън помежду, та взех гениалното решение да си наема кола. Уж малка бях резервирал пък ми дадоха цял Jeep Wrangler поради липса на други (даже кабрио). Възползвах се от домакинството на Мони и Кевин и от лека дрямка за 2 часа и се дотътрих до терминала на летището в Маями.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://scontent-lax3-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/775091_10151214043722611_856201135_o.jpg?oh=5655831e5c5d3c2638268e045767ce54&oe=590B461F" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://scontent-lax3-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/775091_10151214043722611_856201135_o.jpg?oh=5655831e5c5d3c2638268e045767ce54&oe=590B461F" /></a></div><br />
Dutch Express беше следващия авио-превозвач с директен полет до летище Хато в Кюрасао. Тук ме обзеха съмнения да не би да съм объркал полета, защото всички чакащи покрай мен бълваха само испански. От малкото информация, която бях събрал за острова, съвсем не бях останал с впечатление, че испанския е основен език. Папиаменто (коктейл от няколко африкански езика омесени с испанско-португалски и холандско-английски), заедно със самия дътч и чак тогава английски и испански, трябваше да е реда на основните говорими езици, а аз се чувствах сякаш съм на перуански пазар. Загадката се разясни, когато кацнахме и почти всички се юрнаха да гонят друг самолет за Венецуела. <br />
<br />
Ярките цветове в които е разкрасено всичко наоколо те настройват някак по карибски още от самото летище. Как да не ти се изпише усмивка на лицето, като в залата на митниците видиш чевръст момък да пребоядисва стената от ярко оранжево в ярко жълто, а митничаря да жули тетрис на монитора на който уж трябва да се появяват нелегалните стоки (трябваше да взема луканка по дяволите). А на вън едно слънце...топло! Отказвам всички покани за такси, вземам двойно кафе с кеф и се мятам под един чадър докато чакам градския автобус. Не закъснява ...много (тук всичко се движи по островно време). Почти всички в автобуса са черни и усмихнати. Обикаляме доста квартали и спирки (повечето с дизайн-реклама на МакДоналдс) и след час сме в Отрабанда, един от централните квартали на Уилемщад, столицата на Кюрасао. Настройвам тялото и сетивата на тропичен режим, и търсейки първата щаб квартира за вечерта започвам да осъзнавам къде съм попаднал. Трудно е да опишеш цялата тази салата от цветове, сгради и хора, но желанието на холандците (притежаващи острова от няколко стотин години) да създадат малък Амстердам насред Карибите в комбинация с типичните за тези тропично-географски ширини разцветки те хвърлят в един съвсем друг свят. Пунта е квартала, с най-много туристи, скъпи магазини, ресторанти и изобщо всичко което може да задоволи всеки средностатистически турист пристигнал тук с един от многото крузове, директни полети от Амстердам или просто като мен от някъде си. Връзката между двата централни квартала е друга интересна атракция – плаващия мост „Кралица Ема”, който пропуска от време на време различно габаритни плаващи съдове по канала свързващ големия пристанищен залив с морската шир и създава възможност да хванеш малкия ферибот до другия бряг. И понеже основния поминък на острова не е туризъм, а добив и преработка на петрол голяма част от този залив е обсипан с рафинерии и товарни докове, които обаче са скрити добре зад хълмовете и не развалят пейзажа от централната част. <br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://scontent-lax3-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/774678_10151214043867611_342459662_o.jpg?oh=d68105d0e8ae95a75d049dca3e8dfbc6&oe=5905F2AD" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://scontent-lax3-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/774678_10151214043867611_342459662_o.jpg?oh=d68105d0e8ae95a75d049dca3e8dfbc6&oe=5905F2AD" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://scontent-lax3-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/774197_10151214044007611_1686476816_o.jpg?oh=44a685c18a596e4f890b7ffbdef1bf4d&oe=5907049A" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://scontent-lax3-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/774197_10151214044007611_1686476816_o.jpg?oh=44a685c18a596e4f890b7ffbdef1bf4d&oe=5907049A" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://scontent-lax3-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/775845_10151214044312611_2111717513_o.jpg?oh=98b5f75a6bfa42c6aed00bb6c896792b&oe=5903DCA7" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://scontent-lax3-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/775845_10151214044312611_2111717513_o.jpg?oh=98b5f75a6bfa42c6aed00bb6c896792b&oe=5903DCA7" /></a></div><br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://scontent-lax3-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/775141_10151214044632611_815664231_o.jpg?oh=a8eff6b6dd8d211247e9d252fa35ddb4&oe=59119BA7" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://scontent-lax3-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/775141_10151214044632611_815664231_o.jpg?oh=a8eff6b6dd8d211247e9d252fa35ddb4&oe=59119BA7" /></a></div><br />
Обикновено не пътувам сам и поради това текущо изключение бях решил да пробвам така популярния CS (Couchserfing) с възможност да срещна местни интересни хора и да понауча нещо за острова от първа ръка. Малкото време, което предполагам имах преди да тръгна, не ми помогна да си намеря домакин та в крайна сметка бях резервирал стая в Ritz Suits, име което определено подвежда, но се оказа добра цена и удобно място за зле мебелирана стая стил IKEA посъбрала странни ухания от предишни обитатели. Всъщност това беше стара фабрика за сладолед трансформирана в малки студия, а част от сградата беше заета от някакъв медицински университет. <br />
<br />
Следобеда бе достатъчен да поразгледам града, колорита, хората, няколко музея, от които и най-старата действаща синегога в западното полукълбо, с пясъчен под, да опитам малко местни деликатеси и да установя, че най-евтината бира е от най-долнопробната дупка, само на 2 преки от центъра и хотела, където съмнително професионално изглеждащи каки събираха жадни погледи. Всичко на острова бе сравнително скъпо, като се има в предвид, че е почти изцяло внос, но плодовете от пазара с лодки бяха добър компромис за набавяне на запаси.<br />
<br />
Колорита на острова идва не само от цветната архитектура, но и до голяма степен от омесените близо 40 националности и култури, отразен най-вече в гореспоменатите говорими тук езици. Ориентацията по надписите из целия остров изисква сериозни полиглотски умения, като често срещани са весели думички, като Bon Bini – Добре дошли на Папиаменто, Baai – залив на Dutch, Dushi – което така и не разбрах, какво означава, както и надписа за автобусна спирка – Bushalte, което тъкмо мислех, че има добре звучащ африкански произход (бушалте), а се оказа че си е чист Dutch – Bus Halte. Веселбата настава, когато започнеш да търсиш или просто правиш безумни езико-гимнастики да прочетеш името на някоя от улиците, където холандците определено са поставили почти монопол. Имена като Вег Наар Велгелеген, Ниеве Каракасбаайвег или Щоут Нахт Дурманвег могат да ти докарат бърза форма на пелтечене, а да не говорим че чичко Google, почти не помага в намирането на какъвто и да е адрес на острова. <br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://scontent-lax3-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/774881_10151214044817611_972401150_o.jpg?oh=eedd4a89e7aaf65742ccdb45902771a7&oe=590BAD17" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://scontent-lax3-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/774881_10151214044817611_972401150_o.jpg?oh=eedd4a89e7aaf65742ccdb45902771a7&oe=590BAD17" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://scontent-lax3-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/774099_10151214045022611_970267928_o.jpg?oh=a4f2c471c0e1ed18209df0cc989b18f1&oe=5916DB18" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="267" width="480" src="https://scontent-lax3-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/774099_10151214045022611_970267928_o.jpg?oh=a4f2c471c0e1ed18209df0cc989b18f1&oe=5916DB18" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://scontent-lax3-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/774147_10151214045267611_278353434_o.jpg?oh=bc268ef6556e673168702c5d7b6a642e&oe=590F3943" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://scontent-lax3-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/774147_10151214045267611_278353434_o.jpg?oh=bc268ef6556e673168702c5d7b6a642e&oe=590F3943" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://scontent-lax3-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/774652_10151214045577611_21114147_o.jpg?oh=0bfddd618af443f033ee0d62d53b2dfb&oe=59023EE2" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://scontent-lax3-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/774652_10151214045577611_21114147_o.jpg?oh=0bfddd618af443f033ee0d62d53b2dfb&oe=59023EE2" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://scontent-lax3-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/774494_10151214046157611_1063041858_o.jpg?oh=cd57009cb3be212a65116d9749eddea4&oe=590A2C17" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://scontent-lax3-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/774494_10151214046157611_1063041858_o.jpg?oh=cd57009cb3be212a65116d9749eddea4&oe=590A2C17" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://scontent-lax3-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/774147_10151214046462611_821951101_o.jpg?oh=9b28c3cc6875b1861ddf064e56a6e849&oe=59483025" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://scontent-lax3-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/774147_10151214046462611_821951101_o.jpg?oh=9b28c3cc6875b1861ddf064e56a6e849&oe=59483025" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://scontent-lax3-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/774661_10151214046602611_1585710548_o.jpg?oh=a031b3fb0d04d3e99abe49347c4b82f0&oe=59453796" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="263" width="480" src="https://scontent-lax3-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/774661_10151214046602611_1585710548_o.jpg?oh=a031b3fb0d04d3e99abe49347c4b82f0&oe=59453796" /></a></div><br />
Имах цели 5 дни и желание да направя нещо различно и нестандартно и реших да обиколя острова с велосипед. Въпросителните и неизвестните се бяха понасъбрали, а информацията от персонала на хотела, че не мога да спя по плажовете на палатка и няма от къде да си наема колело хич не ми помогнаха на първо четене. Това обаче не ме отказа от първоначалния план и с малко търсене из нета намерих човека с байковете. Взе ме с кола на другата сутрин, защото нямаше начин сам да намеря адрес на улица без име, и отидохме до къщата му. Беше холандец на около 60 (така и не му разбрах името, но ще го кръстя Ханс) и живееше в сравнително нов квартал с големи къщи, сравнително далеч от централната част, но близо до Яхт клуба. <br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://scontent-lax3-1.xx.fbcdn.net/t31.0-8/774988_10151214889512611_1347976351_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="360" width="480" src="https://scontent-lax3-1.xx.fbcdn.net/t31.0-8/774988_10151214889512611_1347976351_o.jpg" /></a></div><br />
Холандското присъствие на острова е осезателно, както в архитектурно отношение, така и всред туристическия контингент и местното населене. Завоевателите от страната на лалетата са сложили крак по тези земи преди почти 500 години, изгонвайки испанците, взимайки своето парче от баницата на новия свят и превръщайки го в един от най-големите пазари на роби в района и то за дълго време. Робството тук е било брутално и продължително придружено с епични събития и герои в лицето на Тула – който като по холивудски блокбъстър успял да вдигне близо 5000 роби срещу робията, после бил драматично предаден от друг роб и поизмъчен дълго и продължително за назидание на всички останали. Робството видяло и своя край преди 150 години, но сегрегацията и днес се набива на очи, макар стандарта на живот на Кюрасао да надвишава този от повечето други карибски острови.<br />
<br />
И така екипиран с байк и натоварен с раница поех на север. Започнах да събирам въпросителни погледи още в началото, тъй като бях единствения превземащ пътища на острова на не-моторизирано превозно средство на две колела. Имах някакви съмнения, че холандците са докарали велосипедните си навици и инфраструктура и тук, но уви борбата с трафика и разбитите улици остана само за мен. Всъщност положението не бе крайно критично, тъй като излизайки от града картината се промени достатъчно за да мога да карам по асфалта без да се опасявам, че следващата кола прелитаща със 100-на километра в час ще ме изпрати в кактусите или в най-близката болница. Да кактусите, тук бяха преобладаващи, а палмовите дръвчета, които всеки очаква на подобен тропичен остров, бяха по скоро декоративно озеленяване на паркове и плажове, явно не съвсем натурални за острова.<br />
<br />
Превзех набързо двайсетина километра. Изпробвах издържливостта на байка по зачукан черен път (баш по обед в прилична жега), и когато вече седалката драстично взе да се очертава по задните ми части създаваща леко чувство на дискомфорт допълнен от вдълбаващата се рейка на раницата в гръбнака ми, .... спрях за почивка на езерото Ян Кок да поснимам диви розови фламингота. Тук посъбрах наново заинтригуваните погледи на няколко коли туристи, които явно се чудеха на велосипедния ми ентусиазъм и завиждаха на телеобектива с който снимах птиците от приятна близост докато те се мъчеха с телефони и сапунерки.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://scontent-lax3-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/774998_10151214047002611_263159102_o.jpg?oh=ac46165ba494dd4fd73a381f2953f8c6&oe=590EB40A" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://scontent-lax3-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/774998_10151214047002611_263159102_o.jpg?oh=ac46165ba494dd4fd73a381f2953f8c6&oe=590EB40A" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://scontent-lax3-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/775603_10151214047212611_682458108_o.jpg?oh=4147718bb09a1db70ed2ac6e93b355ce&oe=58FE8EF6" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://scontent-lax3-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/775603_10151214047212611_682458108_o.jpg?oh=4147718bb09a1db70ed2ac6e93b355ce&oe=58FE8EF6" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://scontent-lax3-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/774095_10151214047402611_1244631831_o.jpg?oh=bac93d09d37fa54280714ff64672932a&oe=59458E1F" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://scontent-lax3-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/774095_10151214047402611_1244631831_o.jpg?oh=bac93d09d37fa54280714ff64672932a&oe=59458E1F" /></a></div><br />
Югозападната страна на острова, където водата е спокойна, кристално чиста и безумно синя е обсипан с плажове, много плажове. Ивица от 20 километра събира над 40 от тях повечето предлагащи добри, на места прекрасни условия за гмуркане, макар част от тях да са частни, а достигането до други си е сериозна навигационна задача с елементи на трудна проходимост. Търсейки първия си плаж, хванах явно грешен път който по приличен баир (нагоре) ме закара до бариера с портиер на явно някакъв комплекс. Съвсем не чувствах че това е моето място, но реших да попитам какво има напред. След 10 минути, изчаквайки нелюбезността на чернокожия портиер и преминаването на 10-на коли, се спуснах по друг баир към крайбрежна улица обсипана с много нови къщи. Всичко бе пусто... Намерих някакъв ресторант с прилежащ към него плаж и след като оставих да ме убедят, че по-добро място за гмуркане от тук няма и мога да опъна снага на плажа само срещу поне един коктейл, реших че е време за заслужена почивка. Наградата ми беше едночасово заоблачаване и кристално синя вода с умрели корали, но поплувах с няколко цветни рибки, явно заблудени като мен. След първия неуспешен плажен опит, реших че трябва да намеря друг плаж за къмпингуване, тъй като слънцето, което се появи точно когато поех по баира на горе, бе започнало да слиза бавно и тъжно към западния хоризонт.<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://scontent-lax3-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/s960x960/740108_10151214047602611_158578455_o.jpg?oh=1515d634b45acea0861b04a71269c09a&oe=59094A60" imageanchor="1" style="clear:right; float:right; margin-left:1em; margin-bottom:1em"><img border="0" height="480" width="320" src="https://scontent-lax3-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/s960x960/740108_10151214047602611_158578455_o.jpg?oh=1515d634b45acea0861b04a71269c09a&oe=59094A60" /></a></div>Следващия плаж се оказа също частен и желанието ми да си опъна палатката под някоя палма наслаждавайки се на залеза взе да отива в графа Трудно/Почти невъзможно. Проблемът беше, че следващите плажове бяха прилично далеч, а и засилените болки в задните ми части викаха отбой и искаха почивка. Хванах някакъв път и скоро се натъкнах на табела „Стаи под наем”. Младо момче ме зарадва, че всичко е пълно, но ме упъти към подобно място надолу по пътя – комплекс Фламинго. Мястото се оказа малко ваканционно курортче пълно с холандци, където всички бяха сравнително дългосрочно пребиваващи, собственика липсваше, също и места. Тук обаче срещнах Ариане – холандка, на четиридесет и няколко може би петдесет, останала без работа скоро и решила да презареди батериите и да получи просветление за бъдещето далеч от студената холандска зима. Ариане бе доста любезна и загрижена, че не е твърде безопасно да кръстосвам пътищата посред нощите с колело, камо ли да къмпингувам на неизвестно място, та реши да ми помогне да намеря къде да прекарам нощта. Метнахме се в колата й и пообиколихме наоколо. Едиственото място където имаха места и не беше много далеко се оказа комплексчето на Даниел (друг холандец), където малко куриозно вече имах направена резервация за последната вечер. Малкото Шеви Селта, (известно като Сузики Фън в Аржентина) успя да събере байка, раницата ми и нас двамата и Ариане ме остави в покоите на Даниел. Малкия комплекс беше известен по-скоро заради ресторанта си, който беше прилично скъп, но предлагаш разни интересни холандски деликатеси. Около него имаше няколко постройки със стаи, както и няколко съвсем непретенциозни бунгала, малък парник и басейн, и всичко това почти посредата на нищото. Определено ми допадна (не и цените в ресторанта). Имах за съседи още двама единаци като мен, мъж и жена, които не бяха от най-разговорливите. Момака беше някакъв индиец гмуркач, а жената по цял ден четеше.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://scontent-lax3-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/739908_10151214048867611_1683868659_o.jpg?oh=909756409a70d5e4da598575179c5e81&oe=59491215" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://scontent-lax3-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/739908_10151214048867611_1683868659_o.jpg?oh=909756409a70d5e4da598575179c5e81&oe=59491215" /></a></div><br />
Реших, че мястото е добра изходна точка за всички посоки на острова и че не е лошо да остана тук за следващите вечери. Палатката и всички останали къмпинг товари се оказаха съвсем ненужни, но поне нямаше нужда да ги разнасям с мен. На сутринта , с идеята да изпреваря пладнешките жеги, излязох рано само с малка раница и плажни атрибути. Бях набелязал няколко плажа на север в района на селцето Лагун. Навигацията с телефона се оказа печеливша, но не и черния път, който хванах водещ до няколко малки плажа. А те бяха абсолютно безлюдни и каменисти, пътят разбит и обсипан с тръни, а наоколо само бодливи храсти и игуани – абе романтика. Зачуках се на най-зачукания плаж, с единственото утешение, че си е само за мен. Малко шнорхелинг, после по картата тръгнах да проправям път към уж по-цивилизования плаж Лагун. Все пак има нещо много задоволяващо да си единствения кретен тръгнал по тия черни пътища с колело, където даже и коли не минават. Обнадеждих се в един момент като видях следи от други велосипедни гуми, но в един момент пътя свърши в залива на друг малък плаж раздаващ морски гледки на фона на тюркоазено синя вода и скални пещери. Пустия Джи-Пи-Ес показваше 400 метра до Лагун, а път нямаше. В този момент се появиха 3 местни момчета от храстите и с радост установих, че пътека има...вярно че бутах колелото, но след 15 минути пред мен се разкри ПЛАЖЪТ, такъв какъвто си го представях – с палмите, мекия пясък и сините тихи води на вдълбания залив.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://scontent-lax3-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/774171_10151214047797611_1044590668_o.jpg?oh=3e8680bfac8f513f20fb83b940d0882d&oe=590432F2" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://scontent-lax3-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/774171_10151214047797611_1044590668_o.jpg?oh=3e8680bfac8f513f20fb83b940d0882d&oe=590432F2" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://scontent-lax3-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/739920_10151214048112611_1561049096_o.jpg?oh=5b9098f69d6e8faef6fb5e15c1a9e456&oe=5943D14C" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://scontent-lax3-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/739920_10151214048112611_1561049096_o.jpg?oh=5b9098f69d6e8faef6fb5e15c1a9e456&oe=5943D14C" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://scontent-lax3-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/774149_10151214048397611_1483464675_o.jpg?oh=abdf7c8401f46bc635f7a52e72747d25&oe=5906BC7D" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://scontent-lax3-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/774149_10151214048397611_1483464675_o.jpg?oh=abdf7c8401f46bc635f7a52e72747d25&oe=5906BC7D" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://scontent-lax3-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/774413_10151214048492611_1630893546_o.jpg?oh=102d70165f6d4390301fab38937c0bb0&oe=594A1C8D" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://scontent-lax3-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/774413_10151214048492611_1630893546_o.jpg?oh=102d70165f6d4390301fab38937c0bb0&oe=594A1C8D" /></a></div><br />
Размазах се съвсем заслужено за няколко часа и понеже единственото кръчме на плажа дори към 1 на обяд не даваше изгледи да проработи поех на обратно и прилично огладнял атакувах първото крайпътно капанче, което се оказа идеално място за почивка, обяд и студена бира на прилични цени. Обяда включваше пиле с ориз (нищо че трябваше да е с картофи), но уникалността идваше от останалите герои във филма с елементи на местен социален битовизъм. Черна възпълна мома пригласяше на всички латино хитове дънещи от уредбата, в компанията на двама мъжаги (единия явно нещо като собственик, защото даже ми донесе маса и стол и действаше и като преводач при поръчките). В някакъв момент спря кола, излезе местен чичко носейки две празни бирени бутилки, смени ги за пълни и се качи обратно в колата да си допиват с чакащата леля. Капанчето бе разкрасено с почти новогодишни гирлянди, които сигурно по цяла година никой не маха. <br />
<br />
Въртенето на педалите в жегата след обяда и бирата си беше добро изпитание за дух и тяло, но добре поне че разгадах вълшебните свойства на плажната кърпа, като омекотител за седалката. В този момент крайно много уважих всички ентусиасти дето обикалят държави, че и цели континенти въртейки педали и разбрах, какво имаше в предвид Володя Сорокин, като ми обясняваше за белега на вело-петешествениците. За награда се снабдих с бира и провизии от месния хоремаг, а лед за изстудяване взех от ресторанта на Даниел. На следващата вечер дори изпробвах и климатика като биро-изсутдител, което не проработи напълно, но имаше частичен успех!<br />
<br />
Кюрасао освен плажове и интересна архитектура, има и цял един национален парк с цяла една планина. На дали 320-те метра на Връх Кристофел биха уплашили и най-незапалените планинари, но шанса да се види острова от най-високата му точка не бе за изпускане. Ден четвърти, взех радикално решение да оставя колелото и задните си части да отпочинат и да се възползвам от наличния междуградски транспорт. Наличността му бе всъщност доста съмнителна особено в неделя, а и никой не знаеше какво е точното разписание на автобусите, освен че се движат на два часа (което се оказа вярно, аз чаках само час и половина). Парка е сравнително голям и заема прилична част от северозападната част на острова. Входната такса е 12 долара, дори се опитаха да ми дадат байк под наем, на което с усмивка им благодарих и си поех по пътеката пеша. След половин час из гъсталака гледките на кактуси и храсталаци се допълниха от фона на недалечните брегове и морската шир. Определено флората и фауната се промениха леко с височината, а пътеката в последните си метри предложи прилагане на скромни катерачески умения, които някои от слизащите, с които се разминах, прилагаха по доста смехотворен начин. Срещнах петнадесетина души за двата часа към върха и обратно.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://scontent-lax3-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/739966_10151214049487611_310514451_o.jpg?oh=97cdc1714e8b5ee9ee72162055581bf8&oe=590B03C9" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://scontent-lax3-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/739966_10151214049487611_310514451_o.jpg?oh=97cdc1714e8b5ee9ee72162055581bf8&oe=590B03C9" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://scontent-lax3-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/775237_10151214049627611_1126488026_o.jpg?oh=f74c55981d3eb2bf4684a378a942abb3&oe=59186966" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://scontent-lax3-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/775237_10151214049627611_1126488026_o.jpg?oh=f74c55981d3eb2bf4684a378a942abb3&oe=59186966" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://fbcdn-sphotos-h-a.akamaihd.net/hphotos-ak-ash3/773735_10151214889782611_1581973378_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="360" width="480" src="https://scontent-lax3-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/773735_10151214889782611_1581973378_o.jpg?oh=418863c60ee965d9c8a8169c43e8ae29&oe=59188C11" /></a></div><br />
Панорамата от най-високата точка определено си заслужаваше, като я споделих с двойка холандци и един американец от Ню Йорк– Питър с който се запознахме на слизане. Оказа се, че учил в Калифорния съвсем близо до където живея сега и тъкмо се зарадвах че съм намерил млад пътешественик със сродна душа, той се оказа малко захлупен тип (учи история на изкуството) с не особено желание за социализиране, но поне ме остави на главния път нищо че отиваше в моята посока и можеше да ме закара, чак до хотела. Но както е казал народа всяко зло за добро, чакайки автобуса и възползвайки се от появилия се от някъде безплатен интернет за да се чуя с майка ми, се появи Ариане. И тя обикаляла из парка, само че с кола (тези 320 метра и се струваха явно прекалено много). Та от дума на дума ме покани да прекарам следобеда с нея, а тя отиваше към Уестпунт, най-северното градче до което не бях още стигнал, а се оказа перлата на острова. И не случайно – малки закътани плажове, кейчета с рибарски лодки вадещи прясна риба, цветни къщи пръснати по скалистия бряг, малки съвсем непретенциозни ресторантчета. <br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://scontent-lax3-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/775099_10151214049877611_1831163552_o.jpg?oh=11e879c77b970a33644e460ecd6c2192&oe=590E5C49" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://scontent-lax3-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/775099_10151214049877611_1831163552_o.jpg?oh=11e879c77b970a33644e460ecd6c2192&oe=590E5C49" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://scontent-lax3-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/774554_10151214049902611_366036014_o.jpg?oh=17f2fda9f51feb55b1ea05ededb541e4&oe=590AAAF4" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://scontent-lax3-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/774554_10151214049902611_366036014_o.jpg?oh=17f2fda9f51feb55b1ea05ededb541e4&oe=590AAAF4" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://scontent-lax3-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/775013_10151214050037611_52448029_o.jpg?oh=5fef73a76de19e40a25dea53190083c6&oe=58FD93B6" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://scontent-lax3-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/775013_10151214050037611_52448029_o.jpg?oh=5fef73a76de19e40a25dea53190083c6&oe=58FD93B6" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://scontent-lax3-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/775010_10151214050297611_2050216319_o.jpg?oh=06a45be372babb355fe8b39474963bee&oe=5947CFAF" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://scontent-lax3-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/775010_10151214050297611_2050216319_o.jpg?oh=06a45be372babb355fe8b39474963bee&oe=5947CFAF" /></a></div><br />
Следобедът бе приятен, придружен от обяд в малко ресторантче с изглед към залива собственост на двама американци. Собственичката раздаваше на всички гости около 6 листа двустранно разпечатани записки и упътвания за това какво и къде да види човек по острова. Някак си ми се искаше да попадна тук още първия ден, а не ден преди да си тръгна, но все пак по-добре късно от колкото...по-късно. Ариане се оказа интересен събеседник, говорихме за Перу, за пътувания, като цяло доста по-свежа личност от повечето холандци които срещнах. Залеза посрещнахме на друго известно място наречено Шете Бока, което също минава до някъде за национален парк. Боките (от испанското Boca – уста) представляват издълбани от значително по-бурните североизточни морски течения скални образувания, в които се разбива морската вода в удивителни форми, и на места бива изстрелвана на метри във въздуха. Тук брега е скалист и вулканичен, в коренен противовес с южните брегове. <br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://scontent-lax3-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/774836_10151214050537611_758613956_o.jpg?oh=75cfb08485a5c0bc3873967b782778ab&oe=5914F6CB" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://scontent-lax3-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/774836_10151214050537611_758613956_o.jpg?oh=75cfb08485a5c0bc3873967b782778ab&oe=5914F6CB" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://scontent-lax3-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/774957_10151214051027611_2097440304_o.jpg?oh=66f07ca90e823333b2e6cd542fc1d041&oe=58FD8BE4" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://scontent-lax3-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/774957_10151214051027611_2097440304_o.jpg?oh=66f07ca90e823333b2e6cd542fc1d041&oe=58FD8BE4" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://scontent-lax3-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/739995_10151214051557611_542720072_o.jpg?oh=8621ff2a7935e7bb930d8e04302cccb9&oe=5942C6D9" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://scontent-lax3-2.xx.fbcdn.net/v/t31.0-8/739995_10151214051557611_542720072_o.jpg?oh=8621ff2a7935e7bb930d8e04302cccb9&oe=5942C6D9" /></a></div><br />
Следващата сутрин с пълната вело-туристическа екипировка се завърнах в Уилемщад, а после върнах и байка, който геройски издържа четиридневния преход без нито едно произшествие и спукана гума. Няколко часа трябваше да спрягам глагола мотам се преди полета, който бе чак в 9 вечерта, а за капак на всичко без малко и да го изпусна, тъй като докато убивах 2-3 часа на летището с наваксване на последния епизод на „Под прикритие” (благодарение на безплатния нет) дочух да викат името ми. Имаше почти час до полета, а се оказа че всички чакат само мен. Самолета беше почти празен и три часа по – късно кацнах в Маями, където прекарах още ден на гости на Мони и намокрих банските за последен път в Атлантика. Калифорния ме посрещна с по-топли температури, а колегите ми на другия ден ме разобличиха по крещящия тен който бях прихванал.SKREJIhttp://www.blogger.com/profile/14796178761515258762noreply@blogger.com2tag:blogger.com,1999:blog-2372799115849304661.post-36614011138914688542012-11-28T19:47:00.000-08:002016-08-26T08:34:47.642-07:00ЗАБРАВЕНАТА КАЛИФОРНИЯ - Призрачният град - БодиТези които си спомнят времето преди умните телефони и интернета, когато прозорецът към света бе пречупен предимно през призмата на родната културна критика и филтрираната от „любимата” ни партия селекция на двата канала на Българската Национална телевизия, си спомнят предполагам малките срещи с онзи далечен див запад пълен с каубои, шерифи, задимени бардаци и много свистящи куршуми, най-често представен през погледа някой италиански режисьор в стил Спагети Уестърн. Музиката на Енио Муриконе и желязната физиономия на Клинт Ийстуд рисуваха един друг съвсем далечен свят от времето когато из България джамиите са били повече от църквите, а западния свят е жънел плодовете на индустриалната си революция. В тези славни години на светло бъдеще и още в невръстна възраст на дали съм си и представял , че този далечен “див” западен свят един ден ще стане мой втори дом и ще мога да се докосна до загадъчността и мистерията му.<br />
<br />
Калифорния има сравнително кратка модерна история, сравнена дори с повечето свои събратя от източния американски бряг. Само за 160 години щата е преминал през бърза метаморфоза от испано-мексикански колорит през меката на златотърсачите до титлата пета икономика в света (поне по официална статистика отпреди няколко години). И макар, че осем от всеки десет туристи посещаващи щата идват тук заради мръсният претъпкан Холивуд булевард и не по-приятния Дисниленд, родината на президента Никсън и мащехата на бившият австро-американски терминатор-губернатор предлага много повече от това, най-вече под формата на уникално съчетание на природни феномени и интригуваща история. А историята на всяка една територия е винаги добро начало за вникване в сложните й гео-политическите и социални течения оформили същността й. Тук едно събитие е сложило най-тежкият си исторически отпечатък, а именно късмета на Джеймс Маршал да открие златни залежи в района на Сакраменто през не толкова далечната 1848 година. Вестта набързо обикаля света и стотици хиляди търсачи на богатство и силни усещания поемат към обетованата земя, исторически получила званието си - The Last Frontier. От запад кораби стоварват разнообразен и колоритен букет от националности, омесвайки, южно-американци, австралийци и азиатци, а повечето американо-англо-саксонски заселници прииждат от изток по многодневния, така наречен Калифорнийски път разрязващ от изток масивите на Роки Маунтън и Сиера Невада.<br />
<br />
И след тази кратка историческа прелюдия, връщам действието в наши дни, където необходимостта от ден почивка по време на ски и нестихващият ми интерес към нещо ново (макар и доста старо) ме доведоха до призрачният град Боди (Bodie). Призраци тук няма (поне по официални данни), но името му съвсем не е далеч от това което откриват очите ти още в първите мигове. <br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://scontent-lax3-1.xx.fbcdn.net/t31.0-8/135276_10151133840532611_2125489052_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://scontent-lax3-1.xx.fbcdn.net/t31.0-8/135276_10151133840532611_2125489052_o.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://scontent-lax3-1.xx.fbcdn.net/hphotos-xfp1/t31.0-8/s960x960/414810_10151133840797611_1834197874_o.jpg" imageanchor="1" style="clear:right; float:right; margin-left:1em; margin-bottom:1em"><img border="0" height="480" width="320" src="https://scontent-lax3-1.xx.fbcdn.net/hphotos-xfp1/t31.0-8/s960x960/414810_10151133840797611_1834197874_o.jpg" /></a></div><br />
Градът (или поне това което е останало от него) е един от многото такива, получили възход и падение поради една и съща причина – Златната треска. Стотината оцелели сгради са като магнит за погледите и въображенията, загатвайки за някога проспериращия град. Пределите му приютявали преди век и половина почти 10 000 души, нареждайки го (по непотвърдени данни), в класацияата един от петте най-големи града в рамките на тогавашния щат. Зад всеки прозорец или завеса се крие късче историята от съдбата и живота на онези дръзнали да дойдат тук да търсят щастие и богатство. Методистката църква (една от няколкото извисяващи купола си над всичко останало) е отворила врати сякаш чакаща пастора и своите божи поклонници търсещи прошка за греховете си. Замърсените прозорци на един от многото салони-барове, събирали в онези дни същите тези грешници, жаждата и парите им, задържа погледа в бара, с празните бутилки, прекарва го през билярдната маса покрита с дебел слой прах, чак до пианото някога озвучавало този социален бардак. Зад следващият прозорец те чака цяла класна стая с чинове обсипани с тетрадки, рафтове с книги и дори глобус от който е останало само скелета му. Усещаш, как сякаш до преди минути даскала е раздавал знания на малките бъдещи златотърсачи, навярно разказвайки им за подвизите на първо-заселниците и техния дълъг път до този пустинен свят. Измежду оцелелите сгради са пръснати десетки атрибути от бита на някогашното население сега единствено свидетели на любопитните туристи и капризите на времето. От тревата те гледат метални бутала, части от турбини, колела от стари автомобили и дори стара бензинова колонка.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://fbcdn-sphotos-d-a.akamaihd.net/hphotos-ak-frc3/t31/467440_10151133841267611_218080276_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="262" width="480" src="https://fbcdn-sphotos-d-a.akamaihd.net/hphotos-ak-frc3/t31/467440_10151133841267611_218080276_o.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://scontent-b-sjc.xx.fbcdn.net/hphotos-frc3/t31/338863_10151133841527611_433827756_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://scontent-b-sjc.xx.fbcdn.net/hphotos-frc3/t31/338863_10151133841527611_433827756_o.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://scontent-lax3-1.xx.fbcdn.net/t31.0-8/616341_10151133841657611_680576220_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://scontent-lax3-1.xx.fbcdn.net/t31.0-8/616341_10151133841657611_680576220_o.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://scontent-a-sjc.xx.fbcdn.net/hphotos-ash2/t31/192517_10151133842187611_1443158238_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://scontent-a-sjc.xx.fbcdn.net/hphotos-ash2/t31/192517_10151133842187611_1443158238_o.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://scontent-lax3-1.xx.fbcdn.net/t31.0-8/468040_10151133842942611_1571398953_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://scontent-lax3-1.xx.fbcdn.net/t31.0-8/468040_10151133842942611_1571398953_o.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://scontent-a-sjc.xx.fbcdn.net/hphotos-frc1/t31/705995_10151133843102611_789045508_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://scontent-a-sjc.xx.fbcdn.net/hphotos-frc1/t31/705995_10151133843102611_789045508_o.jpg" /></a></div><br />
Картината е меко казано сюрреалистична. Чувстваш се сякаш всред декорите на един от онези каубойски филми, където всеки момент ще профучи някой ездач със свистящи покрай него куршуми. Естествено времето и природата са оставили безспорният си отпечатък и въпреки усилията на щата и фондацията Боди много от оцелелите от пожари сгради изживяват последните си мигове. Градът се намира на броени километри от границата с щата Невада и е разположен всред голи хълмове в подножието на масивите Сиера Невада на около 2600 метра над морското равнище. Разцветът му започва преди около 150 години, като само 20 години по-късно е едно от най-апетитните средища на златотърсачите с повече от 34 милиона долара годишен оборот. Преди век обаче изчерпаните ресурси и новоткрити залежи в други райони карат голяма част от населението да напусне и въпреки, че някои от мините продължават да функционират почти до втората световна война, градът поема по пътя на полузабравата и разрухата до началото на шестдесетте години, когато е обявен за Национален исторически обект. <br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="http://sphotos-a.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-ash4/463794_10151133842232611_911577863_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="http://sphotos-a.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-ash4/463794_10151133842232611_911577863_o.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://scontent-lax3-1.xx.fbcdn.net/t31.0-8/616489_10151133844042611_1687160201_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://scontent-lax3-1.xx.fbcdn.net/t31.0-8/616489_10151133844042611_1687160201_o.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://scontent-lax3-1.xx.fbcdn.net/t31.0-8/338783_10151133844607611_1105182902_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://scontent-lax3-1.xx.fbcdn.net/t31.0-8/338783_10151133844607611_1105182902_o.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="http://sphotos-h.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-snc6/703513_10151133843442611_440665296_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="204" width="480" src="http://sphotos-h.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-snc6/703513_10151133843442611_440665296_o.jpg" /></a></div><br />
Днес Боди e най-запазеният призрачен град в Калифорния и събира над 200 000 посетители годишно, в които се включих и аз, докосвайки се до едно недалечно минало, което бавно и прогресивно изчезва.SKREJIhttp://www.blogger.com/profile/14796178761515258762noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-2372799115849304661.post-7118006011105439852012-10-17T21:39:00.004-07:002014-03-26T09:59:58.838-07:00ПЕРУ - ЧАСТ III - Аусангате - докосване до планинитеИ така след културно-масовото омесване с историята и археологията дойде време за малко откъсване от древността и пренаселените туристически обекти и сливане с местния бит и население. И какво по-добро място за това от планините, където все още можеш да видиш самобитността и колорита на селският живот неповлиян крайно много от цивилизацията и хилядите туристи.<br />
<br />
Още преди тръгването си бях набелязал няколко места, които имаше шанса да предложат внушителни гледки към заснежените шестхилядници на Перуанските Анди. Тук планината не е като Алпите или Хималаите просто един огромен заснежен скален масив, а сякаш малки, отделни, вечно заснежени планински куполи пръснати по цялата територия на страната и най-вече тук около Куско, всеки със своя чар и излъчване. Наградата спечели района на Аусангате (тук благодарско на <a href="http://itilien.org//">Иван Иларионов</a> за ценната информация и съвети) и макар с ограничено време от само два дни с Илиян напълнихме раниците и се впуснaхме в планинското културо-омесване.<br />
<br />
Стигането до малкото село Тинке от където тръгва пътеката за циркуса се оказа интересно начинание. След няколко часа обиколки на Куско с таксита успяхме да намерим от къде тръгва директният автобус за селото. Късният му час на тръгване и времето за което се стига (описвано от различни източници между 4 и 8 часа, въпреки че разстоянието е само 90 километра) ни накара да потърсим по-ранен и алтернативен транспорт с надеждата да имаме повече време за планината. В 6:30 на следващата сутрин се натоварихме на весел междуградски автобус за малкото градче Уркос, което бе на половината път. Стигнахме за малко повече от час въпреки безбройните спирания за слизо-качаване на пътниковия поток. <br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="http://sphotos-b.xx.fbcdn.net/hphotos-ash4/330400_10151061718552611_1164629554_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="http://sphotos-b.xx.fbcdn.net/hphotos-ash4/330400_10151061718552611_1164629554_o.jpg" /></a></div>Площада в Уркос<br />
<br />
Ранното пристигане ни вдъхна надежда, че ще намерим лесно някакъв транспорт за оставащите 50-на километра. Тук обаче на място, където хора като нас с раници почти не се срещат, човек трябва да разбере максимално добре и бързо системата на местния транспорт. Най-сигурното място да хванеш автобус или маршрутка е площада в градчето (бас държа че се казваше Plaza de Armas), но тук никой почти не бе чувал за Тинке или Аусангате. Хубавото е че всеки автобус си има викач и въпреки липса на табели за крайната им дестинация можеш да разбереш поне за къде отиват от подвикванията. Взех да си миля, че тук познанията ми по испански съвсем оредяха, и след няколко обиколки из улиците (търсейки същевременно и кафе и закуска) намерихме някакъв магазин, над който бе опънат голям плакат със гледки от планината. Оказа се че уж имало някакъв автобус, но той по-скоро бил маршрутка, а в крайна сметка всичко опираше до пазарлъка с някой таксиметърджия да те закара до там. Междувременно намерихме и местна закусвалня, където кафето се оказа голяма чаша гореща вода, в която си сипваш концентрат от малка стъкленица която се подхвърля между масите, а мляко липсваше. Това малко ми напомни един образ в Катманду, който твърдейки че ще ни направи еспресо извади бутилка с кафява течност от хладилника, разля я по чашите и затопли целия буламач. След бързото кафе и закуска, гледайки междувременно някакво сутрешно ТВ шоу, където местна звезда тип Кондьо разказваше сърцераздирателни истории от живота си, се понесохме към поредното пазарене на транспорт. Хубавото в такива ситуации е, че няма нужда дори да търсиш таксита, защото те сами те намират и започва пазарлъка с безумните оферти. След като отрязахме някакъв ентусиаст 3-4 пъти, бързо смъкна цената на половина и заедно с още четирима местни люде се натоварихме на поредното комби. Двама от тях бяха настанени за удобство и сигурност в багажника уплътнявайки раниците, а нашият „дружелюбен” шофьор, след като спря набързо през някакво магазинче, пое по прилично стръмния път виещ се над градчето. <br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="http://sphotos-b.xx.fbcdn.net/hphotos-ash4/240441_10151061719142611_1406084744_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="http://sphotos-b.xx.fbcdn.net/hphotos-ash4/240441_10151061719142611_1406084744_o.jpg" /></a></div>Проходът<br />
<br />
Набързо качихме около 1000 метра денивелация, със средна скорост от 20-30 километра в час, и достигайки най-високата част на прохода, таксиджията спря, извади от багажника някакви инструменти, и чудейки се каква повреда му причинихме, разбрахме какво беше купил по-рано в града. За наша изненада и сигурност бяха сменени накладките на колата за рекордните двадесет минути, докато всички стояха в колата. Междувременно жената която се возеше в багажника изчезна, а загубените двадесет минути бяха наваксани по време на спускането, където успяхме да усетим чувството на безтегловност и влиянието на центробежната сила по завоите, което изпитват шофьорите от Рали състезанията. Сравнително доброто състояние на пътищата (за разлика от тези в Колумбия), липсата на много трафик, както и съчетанието от молитви и кръстене ни помогнаха да стигнем сравнително бързо и невредими до Тинке.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="http://sphotos-a.xx.fbcdn.net/hphotos-prn1/132801_10151061719382611_1877346137_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="http://sphotos-a.xx.fbcdn.net/hphotos-prn1/132801_10151061719382611_1877346137_o.jpg" /></a></div>Тинке<br />
<br />
Решихме да експериментираме и с обяд в единственото отворено място приличащо на ресторант, където под ритмите на местна чалга (представете си развилнялата се Сашка Васева от ранните си години) пооглозгахме няколко пилешки крачета, които трябваше да представляват пилешка супа. Тук не е лошо да отворя една скоба за перуанската музика. Два са основните стила на които можеш да се натъкнеш почти навсякъде. Традиционната перуанска музика, позната на всички ни, излизаща от типичните духови инструменти, като сампоня и кеня, се предлага предимно на туристите, най-вече на живо по ресторантите или като музикални дискове по пазарите. Местното население пълни душите с чалга, пред която дори и някой подобни БГ хитове биха изглеждали като класическа музика. Тази „радост” за ушите (сравнена сигурно само с поезията на вогоните от Пътеводителя на Галактическия Стопаджия) може да бъде изтраяна не повече от 2 парчета, след което установяваш, че в следващият хит, благозвучната йоника сменя само леко ритъма, а певицата добавя още няколко думи към вероятно многосмисления текст. Освен в музикално отношение, зрителните ти сетива са възнаградени с познати гледки от задимени сцени с подивяла от ритмите публика размахваща бири в ръце примесена с пейзажи от руините на инките. В Куско например имаше на всякъде плакати за предстоящ концерт на Тони Росадо, което някак много ми напомни по благозвучие нашенския Тони Стораро. Хубав разбор и размисли по темата <a href="http://thebigmanana.blogspot.com/2012/10/blog-post_10.html">ТУК</a>.<br />
<br />
<br />
И така след пилешките деликатеси и няколкото парчета на местната звезда Нели Мендоса поехме по прашния път към крайната ни цел за деня района на Пакчанта. И тук туризма е дал на местното население основание да събира входни такси (което се оказва доста популярно из цяло Перу), като срещу шестте си долара ти дават удоволствието да запишеш половината съдържание на международния си паспорт в голяма тетрадка, както и напътствия, че пътеката е добре обозначена и не можеш да се загубиш. От един момент нататък това е така, но първите няколко улици се оказват най-предизвикателни за навигационния усет. Пакчанта е нещо като горната махала на Тинке до където се стига по прашен път раздаващ гледки към къщите и дворовете на фона на трите заснежени планини от масива на Cordillera Vilacanota, от които Аусангате е определено най-впечатляващата. <br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="http://sphotos-b.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-ash4/325584_10151061720367611_909244617_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="http://sphotos-b.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-ash4/325584_10151061720367611_909244617_o.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="http://sphotos-a.xx.fbcdn.net/hphotos-ash4/258152_10151061720482611_979590820_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="http://sphotos-a.xx.fbcdn.net/hphotos-ash4/258152_10151061720482611_979590820_o.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://fbcdn-sphotos-h-a.akamaihd.net/hphotos-ak-frc3/281041_10151061722912611_614821427_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://fbcdn-sphotos-h-a.akamaihd.net/hphotos-ak-frc3/281041_10151061722912611_614821427_o.jpg" /></a></div><br />
Тук съвсем основателно човек добива сериозни причини да постави под съмнение Дарвиновата теория за еволюцията виждайки паянтовите кирпичени постройки в които живее местното население. И докато само преди 500-600 години (според историците) инките са строили с лекота храмове и градове от масивни, тежащи десетки тонове каменни блокове, то днешните им наследници зидат домове и огради със собственоръчно скалъпени тухли от кал, които съхнеха в предните им дворове. И ако не бяха, явно модерните чисто стъклени дограми и масивните дървени врати, човек би помислил че е попаднал някъде в каменната епоха. Друг емблематичен архитектурен елемент във всеки двор, бе наличието на малки външни постройки (които най-добре бих оприличил на баня с тоалетна), които бяха абсолютно еднакви, най-вероятно отлети по калъп и подарени на всички от общината с цел подобряване на хигиенните условия на домакинствата, и съвсем не използвани по предназначение си. <br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="http://sphotos-a.xx.fbcdn.net/hphotos-ash4/219297_10151061721747611_1763508317_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="http://sphotos-a.xx.fbcdn.net/hphotos-ash4/219297_10151061721747611_1763508317_o.jpg" /></a></div><br />
Тук живота, в по-голямата си част, тече както сигурно си е текъл и преди сто години (като изключим стъклената дограма и моторетките вдигащи пушилка от време на време). Сухата земя предлага единствено трева за овцете и алпаките, които са нещо като симпатичен резултат от сношение на овца и лама, даващи безценната вълна за известните пуловери и шалове предлагани по пазарите. Зеленчуците и плодовете над 4000 метра могат да се намерят само на пазара, което определено ограничава диетата на местното население. Един от проблемите на този житейски бит, просъществувал стотици години, е най-вече прииждането на западните туристи, заради които сега всяко второ бурсуче те гони по прашните пътеки искайки сладко, а голяма част от мъжката половина, открила алкохола, дави мъките си по кръчмите. И все пак натуралността на гледките е максимална, подкрепена и от народните носии, с които са предимно облечени жените. Свенливостта им обаче е учудваща и всеки опит да ги снимаш предизвиква подтикване на спринтьорските им умения.<br />
<br />
И въпреки, че пътеката се изкачва плавно към махалата Пакчанта , която е на само 5-6 километра от Тинке, заради многото снимки и болките в коленете на Илиян пристигнахме в късния следобед. Долината на Пакчанта е в самото подножие на шест хилядния първенец на масива и разкрива уникална почти 360-градусова панорама. Молитвите за хубаво време бяха проработили до момента, но точно когато започнахме да търсим място за палатката, тъмен облак реши да ни поразведри и изсипа нещо между град и суграшица. За наш късмет половин час по-късно спря, но остави земята покрита със ледени пуканки. Все пак подготвихме палатката за нов рекорд по височинно спане (бяхме на 4400 метра), макар вече да бяхме посвикнали с височината и да не изпитвахме симптоми на височинна болест. Със сигурност се бяхме настанили в нечий двор, защото въпреки пустощта наоколо ясно се различаваха дълги каменни не много високи огради разрязващи всички хълмове до където ти поглед стига. На няколко пъти преминаващи хорица ни подсетиха, че къмпинга за туристи е долу в селото, но ние правейки се на неразбиращи и съвсем нямащи желание да слизаме и качваме сериозния баир, изобщо не им обърнахме внимание. Мисля, че битката спечели опитът ми да обясня на някакъв овчар, че сме си сложили безобидно палатката в едни камъни, където вместо PIEDRA (което означава на испански камък, а предполагам объркан и от комбинацияата му с MADERA, което пък означава дърво) му казах, че сме се настанили всред MIERDA, което казано най-културно означава фъшкии. Явно много ни съжали човечеца, че сме се разположили всред животинските остатъци, тъй като си тръгна веднага. А за фъшкиите не беше голяма лъжа, тъй като този ползотворен органичен тор бе разпръснат навсякъде от десетките лами и алпаки.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="http://sphotos-a.xx.fbcdn.net/hphotos-ash4/258777_10151061723432611_1711927828_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="http://sphotos-a.xx.fbcdn.net/hphotos-ash4/258777_10151061723432611_1711927828_o.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://fbcdn-sphotos-h-a.akamaihd.net/hphotos-ak-frc1/242349_10151061725097611_1466430724_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://fbcdn-sphotos-h-a.akamaihd.net/hphotos-ak-frc1/242349_10151061725097611_1466430724_o.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="http://sphotos-e.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-prn1/132471_10151061725597611_754871824_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="http://sphotos-e.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-prn1/132471_10151061725597611_754871824_o.jpg" /></a></div>Аусангате - 6384 метра<br />
<br />
Залезът бе достоен за пощенска картичка, а нощта студена. На сутринта (след дълго нощно будуване), реших да се покатеря до където мога за уж по-добри гледки. Мисията бе изпълнена макар и придружена от безинцидентно завършила среща с глутница лаещи домашни любимци, които не харесаха присъствието ми в близост до една къща. Кучетата в Перу са навсякъде, и сякаш като кравите в Индия бяха приемани за свещени. Пълната наслада от Асунгате отнема 5-6 дни за които без много претоварване може да се обиколи целият циркус, включващ преминаването през няколко прохода, някои дори над 5000 метра. Повечето „туристи” се възползват от услугите на прескъпите туристически агенции, а добра алтернатива, ако не ти се носи тежка раница за няколко дни, е да спазариш някой местен човечец с кон или магаре. За двата дни, които имахме с Илиян по-скоро се докоснахме до планината от колкото успяхме да я покорим.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="http://sphotos-a.xx.fbcdn.net/hphotos-ash4/258851_10151061726397611_1508100233_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="http://sphotos-a.xx.fbcdn.net/hphotos-ash4/258851_10151061726397611_1508100233_o.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="http://sphotos-b.xx.fbcdn.net/hphotos-prn1/55149_10151061727117611_681282881_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="http://sphotos-b.xx.fbcdn.net/hphotos-prn1/55149_10151061727117611_681282881_o.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="http://sphotos-a.xx.fbcdn.net/hphotos-prn1/57459_10151061727987611_53763696_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="http://sphotos-a.xx.fbcdn.net/hphotos-prn1/57459_10151061727987611_53763696_o.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="http://sphotos-b.xx.fbcdn.net/hphotos-ash4/218974_10151061728127611_1207436805_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="http://sphotos-b.xx.fbcdn.net/hphotos-ash4/218974_10151061728127611_1207436805_o.jpg" /></a></div><br />
Мястото определено си заслужава и вниманието и усилията. Обратният път бе лесен, а обяда в Тинке по-сполучлив от предишния ден. Интересен аксесоар в ресторантчето бе уличния телефон, който някой бе внесъл и сложил на една от масите. Таксиметърджия направи нов опит и оферта да ни закара до Куско, твърдейки че няма автобуси, но се разочарова след десет минути когато дойде самият автобус. Прибиране до Куско бе по-бавно и безопасно от състезателното преживяване предишния ден, но пък предложи пълен контакт с перуанците, озвучен от чалгата бълваща познатите хитове от телефона на една девойка зад нас.<br />
<br />
Последната вечер в Куско събра и цялата група в „любимия” ни апартамент. На следващия ден се завърнахме в Лима, където остана малко време столицата да ни докаже, че освен гета и прескъпи квартали има и много история и архитектура. В общи линии успя, или по-скоро ние успяхме да пообиколим поредната Plaza de Armas (наречена още Plaza Mayor), както и целият исторически дистрикт на града. Вечерта успях да се видя и с моя добра позната от годинити ми в Арканзас – Бриана, както и да се запозная с перуанския й съпруг.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="http://sphotos-a.xx.fbcdn.net/hphotos-ash4/337174_10151061729997611_298972645_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="http://sphotos-a.xx.fbcdn.net/hphotos-ash4/337174_10151061729997611_298972645_o.jpg" /></a></div>Катедралата<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="http://sphotos-f.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-ash3/132121_10151061730622611_668475628_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="http://sphotos-f.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-ash3/132121_10151061730622611_668475628_o.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="http://sphotos-a.xx.fbcdn.net/hphotos-prn1/615796_10151061731057611_1414365621_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="233" width="480" src="http://sphotos-a.xx.fbcdn.net/hphotos-prn1/615796_10151061731057611_1414365621_o.jpg" /></a></div>Правителствения дворец<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://fbcdn-sphotos-g-a.akamaihd.net/hphotos-ak-ash2/458783_10151061731287611_2118141013_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://fbcdn-sphotos-g-a.akamaihd.net/hphotos-ak-ash2/458783_10151061731287611_2118141013_o.jpg" /></a></div>Лима - Plaza de Armas<br />
<br />
Перу е много повече от Мачу Пикчу, Куско и Лима. За десет дни не можеш дори да усетиш тази интересна и различна държава. Линиите на Наска, езерото Титикака, както и десетките други планини и руини останаха в графата „Искам да посетя” и дано отново вятъра, шанса или някой друг по-евтин самолетен билет ме върнат обратно.<br />
SKREJIhttp://www.blogger.com/profile/14796178761515258762noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-2372799115849304661.post-71849742532739552172012-10-11T11:06:00.002-07:002014-03-26T09:59:58.839-07:00ПЕРУ - ЧАСТ II - Свещената Долина и Мачу ПикчуЗа малкото време което имахме в района бях сътворил прилично натоварена културна програма, все места които се препоръчват от министерството на културата и туризма, както и от десетките туристически агенции на всеки средностатистически турист. Не можеш да изминеш и двадесет крачки през централната част на Куско без някой да се опита да те въвлече в какви ли не организирани обиколки и пътувания на обекти от „особен” туристически интерес, естествено срещу безумни суми. Куско е една мандра за пари, където туриста е основната млекодайна крава, която според местните трябва да бъде изцедена до край, само защото той туриста е решил да дойде да види Мачу Пикчу и всичко станало известно покрай него. Не е лъжа например, че всеизвестният път на Инките водещ до впечатляващите руини е изпълнен с главозамайващи гледки към заснежените исполини на Андите, но освен, че ти трябва разрешително за прехода (броят им на ден е ограничен), трябва и задължително да отидеш с организирана група от агенция на която да платиш от порядъка на 400-500 долара за 4 дни планински преход, само заради удоволствието магаре да ти носи раницата и палатката, което за мен си е чисто обирджийство. Пътеките на инките са навсякъде из Перу, а Андите предлагат красотите си на десетки други места, където дори и местните да се опитват да изкарат някой лев от гладните за планинарство туристи, картинката и цените са многократно по-ниски. <br />
<br />
Свещената долина на Инките е обобщено понятие за няколко от десетките руини в района на Куско, до които има път и местните могат да събират входна такса. И тук Министерството на туризма се е погрижило да ти се усложни живота, тъй като входните билети са само комбинирани. Срещу 50 долара можеш да посетиш цели 12 обекта (от които половината са малки забутани музеи в Куско) в рамките на десет дни. Ако искаш да минеш по-тънко обектите са 4 а дните два. Единични билети не съществуват, а транспортните услуги за тичащите от камънак на камънак туристи процъфтяват. Та и ние отказвайки услугите на организираният туристически манифест се потопихме в историята, архитектурата и безумието на междуградският транспорт. Препоръчаната от домакина ни Мигел тексиметрова компания ми даде добър шанс да потренирам испанският си, обяснявайки къде се намираме без да знам адреса и също да разбера, че таксита за дестинации извън Куско не са финансово здравословни. Маршрутките обаче се оказаха приличен компромис между цена и комфорт, като само за половин долар повече си печелиш собствена седалка и шанса да нямаш поне трима на главата ти в сравнение с обикновените междуградски автобуси. Натоварени в една такава маршрутка (рано сутринта около 11) потеглихме за Писак заедно с още двама аржентинци и други двама другоземци, заради които шофьора доста нагло смъкна единственият местен пътник, който се бе качил преди тях. <br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="http://sphotos-e.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-ash4/334687_10151056246292611_1695849424_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="http://sphotos-e.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-ash4/334687_10151056246292611_1695849424_o.jpg" /></a></div>Терасите на Писак<br />
<br />
Писак е малко китно градче разположено в долината на река Урубамба, известно с неделният си колоритен пазар, както и с осеяните с тераси хълмове разположени около един от няколкото (поне според историците) храма построени от Пачакуте из свещената долина. За наш късмет или не, беше неделя и пазарът бе заел целият площад, като сергиите покриваха и улиците стигащи до пътеката водеща към руините. Спазарихме маршрутката да ни качи до руините и от там поехме по стръмната пътека виеща се между останките от някога процъфтяващият град. Гледките са меко казано впечатляващи, а тълпата от туристи меко казано дразнеща, поне в рамките на пет минути ходене от автобусите. Ентусиастите за слизане пеша до града не бяха много, което ни даде шанс да поснимаме на воля без някоя ръка или крак да са влезли неволно в кадър. В края на пътеката (в първата къща от селото, точно преди сергиите) едно бабе се бе възползвало от стратегическото място на къщата й и цедеше пресни портокали с доста примитивна, но функционална сокоизстисквачка. Жадни от разходката, й докарахме мускулна треска, като почти привършихме портокалите.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="http://sphotos-a.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-ash4/220719_10151056246902611_330374479_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="http://sphotos-a.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-ash4/220719_10151056246902611_330374479_o.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="http://sphotos-a.xx.fbcdn.net/hphotos-prn1/615186_10151056247227611_1864136766_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="http://sphotos-a.xx.fbcdn.net/hphotos-prn1/615186_10151056247227611_1864136766_o.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="http://sphotos-b.xx.fbcdn.net/hphotos-ash4/333652_10151056247697611_1629492419_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="http://sphotos-b.xx.fbcdn.net/hphotos-ash4/333652_10151056247697611_1629492419_o.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://fbcdn-sphotos-e-a.akamaihd.net/hphotos-ak-ash2/242088_10151056248557611_1943796845_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://fbcdn-sphotos-e-a.akamaihd.net/hphotos-ak-ash2/242088_10151056248557611_1943796845_o.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="http://sphotos-a.xx.fbcdn.net/hphotos-ash4/471129_10151056248687611_1956730172_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="http://sphotos-a.xx.fbcdn.net/hphotos-ash4/471129_10151056248687611_1956730172_o.jpg" /></a></div><br />
Десетките сергии на всеизвестният неделен пазар по нищо не се различават от всеки друг магазин за местни сувенири и дрехи от алпака (повечето направени в Китай), или поне в по-голямата си част. Определено най-голям колорит придават местите женици, пременени в типичните пъстри традиционни одежди, придошли от околните махли и села, докарали плодове и зеленчуци в шарените си одеяла, които преметнати през рамо събират почти колкото 80-литровата ми раница, плюс едно две бурсучета с прегорели от силното слънце лица. <br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="http://sphotos-g.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-ash4/323491_10151056254607611_1238323634_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="http://sphotos-g.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-ash4/323491_10151056254607611_1238323634_o.jpg" /></a></div>Пазара в Писак<br />
<br />
След импровизиран обяд опитах за десерт маракуя, чиито вид на яйца от жаба няма нищо общо със вкусът й и предизвиква бурни стомашни реакции при непосветените от сладостта й. Моята програма, включваща за деня поне още два от „стоте” туристически обекта взе да избледнява, но все пак решихме да отскочим до едно от интересните и не много посещавани заради отдалечеността си места наречено Морай. Поради ограниченото време хванаме такси, което си бе нова възможност за трениране на езика в областта на тръговията и пазарната икономика. В крайна сметка всички се натоварихме в едно полуразнебитено комби (трима в багажника) и след хиляди уговорки до къде, за колко пари и време пристигнахме почти по тъмно до руините. Не бих ги рекъл дори руини, тъй като мястото представлява многобройни тераси във формата на кръгове и крогоподобни овали разположени в неголяма падина, и всичко това на около 3600 метра над морското ниво. <br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="http://sphotos-a.xx.fbcdn.net/hphotos-ash3/614986_10151056254852611_1864483475_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="http://sphotos-a.xx.fbcdn.net/hphotos-ash3/614986_10151056254852611_1864483475_o.jpg" /></a></div>Кръговете на Морай<br />
<br />
Заварихме само няколко закъснели като нас микробуса, единият пълен с руснаци, част от които слезли до най-ниският и най-малък кръг се бяха хванали за ръце медитирайки, събираха явно космическа енергия. И тук предназначението на мястото не е много известно, но най-разпространената теория е, че инките са правили аграрни експерименти с посевите, заради разликата в температурите стигащи до 15 градуса от горните до долните кръгови тераси. Интересна и на дали вярна теория, тъй като в района няма никакви останки от жилищни постройки.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="http://sphotos-a.xx.fbcdn.net/hphotos-ash4/219375_10151056254977611_397742619_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="http://sphotos-a.xx.fbcdn.net/hphotos-ash4/219375_10151056254977611_397742619_o.jpg" /></a></div><br />
Достигането до туристическата светиня Мачу Пикчу става по два основни начина. Гореспоменатия, организиран и прескъп планински преход и не по-евтиния и използван от повечето туристи влак. Има и трети доста алтернативен начин включващ смяната на няколко автобуса и маршрутки, пресичането на същата река Урубамба по въже, и после ходене 15 километра пеша по влаковата линия, с две думи все приятни предизвикателства, които реших да спестя на групата. Та като едни добри турисити си хванахме влака, пътуването с който, като изключим пренадутата му цена е запомнящо се преживяване с гледките към каньона на Урубамба. Влакът хванахме от Оянтайтамбо, определено място което не бива да бъде пропуснато в обиколката на свещената долина. Тук археологическите останки са съвсем до града, а аз получих голям душевен оргазъм след като видях с очите си стената от шест магалитни камъка по няколко стотин тона всеки, отново съединени безупречно и изкопани от кариера намираща се на около 4 километра от другата страна на долината. И тук местните гидове се опитват да ти пробутат теорията как инките са правили малки макети на бъдещите каменни блокове и са ги носели в кариерата за да ги отрежат и оформят, предизвикваща по-скоро смях от колкото сериозно отношение.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="http://sphotos-b.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-snc6/279147_10151056257172611_1587182221_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="http://sphotos-b.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-snc6/279147_10151056257172611_1587182221_o.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://fbcdn-sphotos-f-a.akamaihd.net/hphotos-ak-prn1/209143_10151056258037611_282940358_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://fbcdn-sphotos-f-a.akamaihd.net/hphotos-ak-prn1/209143_10151056258037611_282940358_o.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="http://sphotos-b.xx.fbcdn.net/hphotos-ash3/135132_10151056257802611_360227025_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="http://sphotos-b.xx.fbcdn.net/hphotos-ash3/135132_10151056257802611_360227025_o.jpg" /></a></div>Руините на Оянтайтамбо<br />
<br />
Влакът от Оянтайтамбо до Агуас Калиентес, последното градче точно в подножието на Мачу Пикчу, пътува около час и половина. От около 7-8 вагона, тези за туристи са само два различавайки се и по комфорт и по цена от тези за местните перуанци. Към пътуването, придружено от студена бира и опита на костюмирания стюрд да ни продаде поредната доза сувенири и туристически дрънкулки, се добави и опита на машиниста да ни остави след един тунел, след като локомотива заедно с първия вагон се откачиха внезапно от станалата част на композицията. Фиксирането на тази безплатна атракция отне двадесетина минути, а след това се изсипа хубав дъжд и охлади малко мераците ни за хубаво време на най-важната точка от пътуването ни.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="http://sphotos-b.xx.fbcdn.net/hphotos-prn1/56941_10151058490052611_1568934282_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="http://sphotos-b.xx.fbcdn.net/hphotos-prn1/56941_10151058490052611_1568934282_o.jpg" /></a></div>Долината на Урубамба от влака<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="http://sphotos-a.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-ash4/337067_10151058490352611_2097239810_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="http://sphotos-a.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-ash4/337067_10151058490352611_2097239810_o.jpg" /></a></div>Забравени<br />
<br />
Агуас Калиентес е типичният пример как цял един град може да се създаде и развие единствено около една туристическа атракция. Понятието град на дали описва най-успешно площта от половин квадратен километър, върху който са пръснати десетки магазини, ресторанти, хотели и всичко останало създадени единствено и само заради тълпите туристи. Ситуацията по улицата с най-многото ресторанти ми напомни родното Черноморие където всеки те дърпа (дори и в 4 следобед) да влезеш при него, като в явно засилената конкуренция печелят офертите за безплатно писко сауър (вместо което си изпросвахме и бира), както и игрите от рода на таблата и шаха, които бяха разхвърляни по масите. В спечелилото доверието на половината от нас кръчме имахме късмета да послушаме на живо малко от типичната фолклорна перуанска музика от стила на Ел Кондор Паса, а за спомен и в знак на подкрепа към музикантите си взехме и по един диск.<br />
<br />
След смяната на няколко въздухо-земни транспорта да достигнем до тук, ни останаха само няколко километра до обетованият хълм по който са пръснати руините на Мачу Пикчу, известен в някои среди в България още като Царевичака. И за да не остави хилядите бедни туристи да бъхтят пеша два часа по баира за да възнаградят сетивата си със запомнящата се гледка, туристическата месомелачка предлага автобуси, движещи се почти един след друг, които те отвежда до самият вход на парка (отново срещу специална туристическа цена). За Мачу Пикчу е писано и говорено много. Впечатлен ли бях – Да. Най-вече заради уникалността на съчетанието от полузапазените постройки и тераси пръснати всред добре поддържани зелени полянки на фона на стръмните на места отвесни склонове на каньона на Урумабма и най вече на величието на Уайна Пикчу (преведено то Кечуа – Млад връх) присъстващ на всяка от милионите картички и снимки от Мачу Пикчу (което пък означава Стар връх). <br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="http://sphotos-a.xx.fbcdn.net/hphotos-ash3/133745_10151058492427611_728773024_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="http://sphotos-a.xx.fbcdn.net/hphotos-ash3/133745_10151058492427611_728773024_o.jpg" /></a></div>Класическа гледа с Уайна Пикчу на заден план<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="http://sphotos-e.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-snc6/202670_10151058491872611_933275730_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="http://sphotos-e.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-snc6/202670_10151058491872611_933275730_o.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://fbcdn-sphotos-h-a.akamaihd.net/hphotos-ak-prn1/271344_10151058493287611_1741974760_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://fbcdn-sphotos-h-a.akamaihd.net/hphotos-ak-prn1/271344_10151058493287611_1741974760_o.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="http://sphotos-b.xx.fbcdn.net/hphotos-ash4/258705_10151058495067611_312720022_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="http://sphotos-b.xx.fbcdn.net/hphotos-ash4/258705_10151058495067611_312720022_o.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="http://sphotos-g.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-snc6/330671_10151058499412611_212232603_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="http://sphotos-g.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-snc6/330671_10151058499412611_212232603_o.jpg" /></a></div>Мачу Пикчу<br />
<br />
И понеже Калина ни бе помогнала със взимането на специалните разрешителни да се качим на Младият връх, групата прояви катерачески умения и възнагради усилията си с гледка доста различна от гореспоменатите картички. Възползвахме се и от възможността да обиколим целият хълм, което не се понрави много на пазачите следящи за реда по пътеката, тъй като съвсем в наш си стил излязохме последни, оставяйки ги да мрънкат, че заради нас били умрели от глад. Мачу Пикчу е достатъчно голям да намериш местенце само за себе си всред тълпата от близо 2000 души на ден които се изсипват тук. Шансът може дори да те дари с гледка към това творение на природата и човека в която липсват човешки крайници и дори разкрасена с присъствието на някоя лама. Дъждът който ни посрещна предишният ден се покри и дори на моменти се показа и слънце. <br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="http://sphotos-b.xx.fbcdn.net/hphotos-prn1/52053_10151058497817611_618752698_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="http://sphotos-b.xx.fbcdn.net/hphotos-prn1/52053_10151058497817611_618752698_o.jpg" /></a></div>Поглед от Уайна Пикчу към долината на Урубамба<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="http://sphotos-d.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-ash4/324126_10151058497407611_1892304316_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="http://sphotos-d.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-ash4/324126_10151058497407611_1892304316_o.jpg" /></a></div>Групата на върха<br />
<br />
Мераците на Марияна да види джунглата (макар че бяхме в планината) успяха да убедят женската част от групата да останат още 2-3 вечери в района (който определено бе по-зелен и тропичен от Куско), а ние с Иво и Илиян се понесохме с вечерният влак обратно към Оянтайтамбо. На следващият ден за да довършим до колкото можем обиколката на обектите от свещената долина стигнахме и до Саксайуаман, според мен най-впечатляващият от всички археологични комплекси, оцелели въпреки опитите на испанците да го заличат използвайки повечето камъни за строежа на много от сградите в Куско. За щастие европейските нашественици не са успели да поместят повечето от десетките мега-блокове, някой достигащи до 200 тона, и днес така нареченият крепостен комплекс все още разкрива тази неповторима комбинация от изумително инжинерство и перфектни панорамни гледки към Куско. <br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="http://sphotos-b.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-prn1/133270_10151058500757611_807625911_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="http://sphotos-b.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-prn1/133270_10151058500757611_807625911_o.jpg" /></a></div>Саксайуаман<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://fbcdn-sphotos-h-a.akamaihd.net/hphotos-ak-prn1/339020_10151058500867611_797289893_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://fbcdn-sphotos-h-a.akamaihd.net/hphotos-ak-prn1/339020_10151058500867611_797289893_o.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="http://sphotos-b.xx.fbcdn.net/hphotos-prn1/620739_10151058501232611_769732299_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="http://sphotos-b.xx.fbcdn.net/hphotos-prn1/620739_10151058501232611_769732299_o.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="http://sphotos-b.xx.fbcdn.net/hphotos-ash4/220538_10151058501682611_1398846720_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="http://sphotos-b.xx.fbcdn.net/hphotos-ash4/220538_10151058501682611_1398846720_o.jpg" /></a></div>Куско погледнат от Саксайуаман<br />
<br />
<br />
Странно е как една култура или по-скоро религия успява да заличи друга подтиквана от религиозните си догми, комбинирани със сребролюбието на привържениците и екзекуторите й. Римо-католическата църква през вековете е успяла да събере доста негативен кредит в това отношение, започвайки още от древността с унищожаването на Александрийската библиотека, помитайки всичко от Африка до Азия та чак до затриване на Американските култури под тежестта на Испанската корона и силата на конкистадорката армада. И не религията, като идеология и философия са били в основата на всичко, а най вече удобството от прилагането й за получаване контрол и всяване на страх всред по-слабите и податливите. За съжаление и днес нещата не стоят по различно, макар да изглеждат малко по-цивилизовано. Перу днес е силно католическа държава, както и почти цяла Южна Америка, макар и част от древните традиции и обичаи на инките да са запазени и премесени с Христовата вяра. В страната се празнуват годишно над 3000 празници и фестивали, свързани предимно с католическата църква, но отразили и запазили голяма част от самобитността и културата на предиспанските заселници.<br />
<br />
https://mapsengine.google.com/map/edit?mid=zTP3FNKdVUlM.kq6dE0L4acNk<br />
SKREJIhttp://www.blogger.com/profile/14796178761515258762noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-2372799115849304661.post-56039848870833218402012-10-08T10:08:00.001-07:002018-02-16T11:41:18.464-08:00ПЕРУ - ЧАСТ I - Към страната на ИнкитеКолумбия подаде дълъг пас на юг към ширините на Южноамериканският континент, където до началото на този апокалиптичен лазарник дори не бях и стъпвал. Понеже добих и самочувствие, че испанският ми се е подобрил до степен да мога дори да си викна сам такси по телефона взех да се прицелвам още по-на юг към красотите на Чили и Аржентина. И докато обмислях как да си пия новогодишното шампанско някъде из Патагония, един щастлив юнски следобед телефонът ми изпищя: ”Видя ли билетите до Лима за 238 долара?”. Илиян успя да сипе сол в най-тежката ми рана и 40 минути по-късно аз той и Ася имахме билети. След още час (след като еуфорията се бе развихрила до толкова, че направихме даже и „Събитие” във Facebook), още 6-ма приятели се присъединиха към бъдещите покорители на Мачу Пикчу, перуанското писко и камънака, завещан от инките на бъдните поколения заедно със всичките му главоблъсканици и загадки. Но за това по-късно. Групата взе да става интересно голяма, което неизменно щеше да подложи приятелските ни отношения на интересен тест в условия на нестандартно пътуване.<br />
<br />
Два месеца по-късно, след дълга суша от не-пътуване, не-разнообразена от домашни ремонти и благоустроявания, групата ни в окончателен състав от седем, се понесе с два не до толкова скучни полета през Сан Салвадор на юг пресичайки екватора към Лима. За мен деня бе от особена важност, не само че съм изоставил „прекрасното” ежедневие зад гърба си, а заради едно емоционално-сантиментално събитие, което трябваше да се превърне евентуално в реалност докато прелитах някъде над централна Америка – а именно раждането на първата ми племенница. Излитайки от Лос Анджелис сестра ми бе вече в болницата, чакайки казано съвсем романтично, на „полу-съединител” появата на малката Даниела. Невъзможността на „умният” ми телефон да се свърже към каквато и да е теле-комуникационна мрежа почти през целият ден ме държа в гъделичкащо напрежение в очакване на добрата вест.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://2.bp.blogspot.com/-9SMf44OTkkc/Wocy9A2WrSI/AAAAAAAAhpM/KwYuh_iHb48cphR1RvPWnC5RdwcofoY0ACLcBGAs/s1600/258004_10151056236002611_1569970833_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://2.bp.blogspot.com/-9SMf44OTkkc/Wocy9A2WrSI/AAAAAAAAhpM/KwYuh_iHb48cphR1RvPWnC5RdwcofoY0ACLcBGAs/s400/258004_10151056236002611_1569970833_o.jpg" width="480" height="320" data-original-width="1600" data-original-height="1067" /></a></div>Сан Салвадор<br />
<br />
И така не знаейки все още дали съм вуйчо или не кацнахме в Лима по мрак. Модерното летище е в сериозен противовес със заобикалящия пейзаж, все едно да видиш интернет клуб в индианско село. Незнайно защо всички пак ми заговориха на испански, даже бях удостоен и с митническа декларация на местния език. Шанса да бъдеш проверен за нелегални стоки се свежда до уж чистия късмет една загадъчна лампа да светне зелено или червено след като натиснеш копчето на късмета. Всички бяхме късметлии с червеното, но никой не носеше луканки, така че не зарадвахме нито едно от явно тренираните кучета дебнещи наоколо. Не задоволихме и апетита на хищните таксиметърджии, тъй като хотелчето в което трябваше да спим ни бе изпратило съвсем доброжелателно (срещу прилична сума) микробус, макар на другият ден за същата услуга да ни поискаха четворна сума. Като се замислиш нормално е, на кой му пука като си тръгваш от хотелът му. Пътят към лъскавият квартал Мирафлорес, където трябваше да преспим, започва живописно всред едно голямо полу-гето (после видяхме от далеч и самото гето), продължава по голяма крайбрежна улица, където за да затвърдим принципа „Пътуването не се превръща в пътешествие докато нещо не се прецака” спукахме гума, и най-накрая се вмъква в квартала построен за богатите туристи и местни парвенюта. Класовото разделение в Перу е огромно, брутално и твърде очевадно. По китните улици на Мирафлорес можеш да видиш добре натруфени чичковци и лели слизащи от големи лъскави коли, децата им придружавани от облечени в бели униформи детегледачки и ходещи в американски лицеи събиращи безумни такси, пари с които едно село в Андите би преживяло сигурно години наред. Няколко улици в страни картинката е отчайващо различна, където дори и родният Факултето би изглеждал като Бевърли Хилс.<br />
Спуканата гума ни даде приятна възможност да се насладим на вечерният бриз от Пасифика и на крайбрежната улица с нещо като парк който бе явно в продължителен строеж и приличаше по скоро строителен склад в Кремиковци от колкото на Морската градина във Варна. <br />
<br />
Хотелът ТераБланка, бе доста приличен за цената си, приличащ по-скоро на висок клас хостел, с чисти приятно декорирани стаи, малки тераски, естествено всичко това допълнено с шума от улицата, както и купона в съседите, които ме забавляваха с латино музика до малките часове на следващия ден. <br />
<br />
Умората от ранното ставане се оказа по-слаба от адреналина и глада, който успяхме да задоволим в не лош ресторант опитвайки местните деликатеси, като антукучос (не идва нито от думата Анти, нито е от Куче), представляващо шиш от телешки сърчица, ломо салтадото – което си е почти местна версия на българският друсан кебаб, както и първа среща на жадните ни устни с местното Писко сауър и популярната Инка кола (чиста жълта лимонада в малко по-атрактивни от родните стъклени шишета). <br />
Някъде към полунощ адреналинът ми достигна максималният си капацитет, след като новината, за появата на бял свят на племенницата ми изтече по виртуалното пространство. Така че заспах, като един горд вуйчо (под ритмите на латино музиката), а почерпката, на която всички много се надяваха, остана за следващата вечер. <br />
<br />
<b>КУСКО</b><br />
<br />
И докато баровете и клубовете в Холивуд гонеха пияните си посетители в 2 сутринта, калифорнийско време, половината от нас вече търкаха ранобудни очи отправяйки се пак към летището за следващият ни полет към Куско – древната столица на Инките и общо взето главната ни дестинация. Перу е 2 часа напред от Калифорния и събуждането не беше от най-лесните. Хващането на такси също не бе много гладко, тъй като оставих някакъв чичко да ме убеди, че 4-ма със всичкият багаж ще се съберем в малогабаритното му такси, макар и за долу горе прилична цена. Успяхме! Макар, че девойките хич не бяха щастливи с факта, че половината чанти бяха върху главите ни. Но всред шеги и закачки, кафе и закуска, след като се качихме на самолета след последното повикване (единствен след нас бе някакво местно гъзе, който пристигна последен с голям пакет от Мак Доналдс) потеглихме за Куско. Час по–късно кацнахме на малкото летище. След още час пристигнаха и останалите с малко по-късен полет. Куско е предизвикателство и за кацащите самолети и за новопристигналите (особено тия идващи от крайбрежните райони) туристи със своите 3300 метра над морското ниво. Тук на помощ главоболието и тежкото дишане идват всички деликатеси от Кока. Дъвченето на листа е уж най-верният приятел срещу височинна болест, и всред местните е толкова нормално, колкото и пиенето на кафе. Пазара предлага и кока бонбонки (които го докарват само на неприятен вкус), чай от кока, сладкишчета от кока, с две думи все омайни предизвикателства за западният турист. Вярно е че от коката се прави кокаин ( не Кока Кола), но от всички тия кока-творения по-скоро получаваш лош вкус в устата от колкото делириум и възнасяне на небето.<br />
<br />
С отново уреден транспорт от любезният ни домакин Мигел се отправихме към бъдещата ни щаб квартира за следващата една седмица, която от снимките в интернет изглеждаше, като приятно обзаведен апартамент с добро местоположение близо до центъра и много потенциал. Мигел бе млад и симпатичен (девойките не му спестиха въпроса дали е женен), говореше приличен английски, и ни показа набързо района около апартамента. Нивото на превъзбуденост, особено в женската част на компанията ни рязко спадна, когато спряхме пред жилищна сграда, която можеше да се конкурира в архитектурен стил и излъчване със сибирско общежитие от годините на Сталин. Оградата с бодлива тел (като на затвор с облекчен режим), съвсем не помагаше на ситуацията, а след като бяхме въведени в покоите на обителта половината девойки бяха готови да си хванат самолета на обратно. Вярно, че снимките които всички бяхме одобрили в интеренет няколко седмици по-рано не бяха фалшиви, просто бяха направени под ъгъл непоказващ някои малки недостатъци на четиристайния апартамент, но за тази цена и местоположение всичко поне за мен изглеждаше твърде нормално (изключвайки фасадата и бодливата тел, забравих да спомена и решетките по прозорците). След малки наставления за топлата вода, интернета и всичко останало Мигел ни пожела приятен престой, остави ключовете и заряза групата ни в пред-скандална ситуация. В крайна сметка апартамента ни остана верен през цялото време, макар че девойките не му с насладиха през всичките вечери. О времена, о нрави!<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://4.bp.blogspot.com/-qmOmBpp0Lr4/WoczEbk8PkI/AAAAAAAAhpQ/RJ3eZAf76qgiHUKC5es3bdY37SxdIjIRACLcBGAs/s1600/267552_10151056236722611_688797726_n.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://4.bp.blogspot.com/-qmOmBpp0Lr4/WoczEbk8PkI/AAAAAAAAhpQ/RJ3eZAf76qgiHUKC5es3bdY37SxdIjIRACLcBGAs/s400/267552_10151056236722611_688797726_n.jpg" width="320" height="480" data-original-width="640" data-original-height="960" /></a></div>Пред "луксозния" апартамент<br />
<br />
Ако случайно тук не те хване височинна болест и не изпиташ проблеми с дишането, не бива да се притесняваш на помощ идват хилядите коли (почти всички от които бяха таксита), автобуси и маршрутки, които надали биха минали теста за отровни газове дори и в Бухенвалд. Преминаването по някои от тесните улици на старият град може да се превърне в електронна игра на живо, където в първо ниво се разминаваш само с коли по улица широка само колкото самите тях, опитвайки се междувременно да дишаш. Във второ ниво идват и пешеходците движещи се двупосочно. Опитвайки се да избягваш и колите и пешеходците на помощ идват нишите на вратите от къщите, където можеш да скриеш за секунда (това не помага на дишането), и където от време на време се излива по някоя кофа с вода, която незабавно бива разпръсквана по крачолите ти от следващата преминаваща кола. Но Куско, или поне старата му историческа част е много повече от този лабиринт от тесни еднопосочни улици, десетки хотели, магазини и ресторанти и хиляди туристи. Градът е едно от малкото места (поне на които аз съм бил), където поне четири различни и същевременно допълващи се архитектурни стила омесени през вековете са оцелели (до някъде) и превъплътили в един град с много история, настояще и бъдеще. Определено испанците са оставили най-голям отпечатък в архитектурно отношение опитвайки се да заличат „варварската” култура на обитаващите десетилетия преди тях инки. Успеваемостта им е била значителна, а там където силите и търпението им не са стигнали за пълно разрушаване, са се примирили само с надстрояване, като типичен пример е Кориканча – Храмът на слънцето, една от най-значителните и емблематични постройки от разцвета на инките, която е била срината почти до основи, върху които днес се намира катедралата Санто Доминго. За щастие част от оригиналната сграда е все още запазена давайки малка представа за миналото й. <br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://1.bp.blogspot.com/-SMbKWrNJr58/WoczKIBOdII/AAAAAAAAhpU/wQtMGyBSz34o_XqUZFg4rQIr1Vy2NBdJACLcBGAs/s1600/291290_10151056240917611_718164459_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://1.bp.blogspot.com/-SMbKWrNJr58/WoczKIBOdII/AAAAAAAAhpU/wQtMGyBSz34o_XqUZFg4rQIr1Vy2NBdJACLcBGAs/s400/291290_10151056240917611_718164459_o.jpg" width="480" height="320" data-original-width="1600" data-original-height="1067" /></a></div>Църквата Санта Доминго - с основите от Кориканча<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://2.bp.blogspot.com/-rFOzn_mQO2A/WoczQAT9EQI/AAAAAAAAhpY/AhECaZGrguEeKyQpELQxwS0NzXnMZy5tgCLcBGAs/s1600/266206_10151056241372611_2012048696_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://2.bp.blogspot.com/-rFOzn_mQO2A/WoczQAT9EQI/AAAAAAAAhpY/AhECaZGrguEeKyQpELQxwS0NzXnMZy5tgCLcBGAs/s400/266206_10151056241372611_2012048696_o.jpg" width="480" height="320" data-original-width="1600" data-original-height="1067" /></a></div>Plaza de Armas<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://4.bp.blogspot.com/-el4ZI0W3GNA/WoczVwHIlOI/AAAAAAAAhpc/4VMisy9NIsUHbAuOZOZwZRnOPsNGkUorwCLcBGAs/s1600/266234_10151056241447611_763109109_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://4.bp.blogspot.com/-el4ZI0W3GNA/WoczVwHIlOI/AAAAAAAAhpc/4VMisy9NIsUHbAuOZOZwZRnOPsNGkUorwCLcBGAs/s400/266234_10151056241447611_763109109_o.jpg" width="400" height="267" data-original-width="1600" data-original-height="1067" /></a></div>Улични търговци<br />
<br />
Следи от старите цивилизации има из целият град. Казвам цивилизации, защото инките далеч не са били единствените обитавали тези места. Тук историци и привърженици на ортодоксалната и алтернативна археология биха изпаднали в безкраен спор, но дори самите инки, признавайки че не всичко е строено от тях, са били майстори в надстрояването, което лесно може да се забележи при поне двата коренно различни стила на каменоделие и зидария, които присъстват навсякъде. Огромни гранитни блокове, някои тежащи десетки тонове перфектно съединени един със друг без никакъв хоросан помежду им, лежат в основите на много стени и сгради. Никой не може да обясни със сигурност от къде са докарани (кариерите им са на десетки километри), как са изрязани с такава точност (между повечето от тях не може да влезе дори лист хартия), и как са вдигнати, някои на 4-5 метра над земята. Върху тях са поместени горни слоеве от малки неоформени камъни, грубо съединени с глина с очевидно желание да допълнят и емитират перфектността на по-долните си събратя, и явно с очевиден неуспех. Местните гидове със голямо чувство на принадлежност и патриотизъм ти обясняват как старите цивилизации са изградили тези зле подредени зидове, а инките със своето познание и умения са докарали големите мегалити. Никой не може да ти обясни обаче, защо новият (според тях) слой е под стария и как аджеба са издялкали всичко това само с камъни (инките не са имали метални инструменти и не са познавали превоза на колела). Тъкмо поради тази причина не исках да ползвам услугите на разни гидове, които изискваха доста туристически суми за услугите си (да са живи Wikipedia, Lonely Planet и интернета, информация има много).<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://4.bp.blogspot.com/-cwsvdJA0m-g/WoczaAc6kSI/AAAAAAAAhpg/IrvqeOEGkgwL4776mr_smskdWuBjjDxuwCLcBGAs/s1600/204721_10151058500537611_1995739187_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://4.bp.blogspot.com/-cwsvdJA0m-g/WoczaAc6kSI/AAAAAAAAhpg/IrvqeOEGkgwL4776mr_smskdWuBjjDxuwCLcBGAs/s400/204721_10151058500537611_1995739187_o.jpg" width="480" height="320" data-original-width="1600" data-original-height="1067" /></a></div>Известният дванадесетоъгълен камък<br />
<br />
Главният площад в старият град се казва Plaza de Armas (преведено – военният площад). Така се казват, почти всички главни площади в перуанските градове (нещо като да кажеш в България просто Площада на центъра) и почти всички изглеждат еднакво – градинка, шадраван катедрала, в много случаи малък пазар и централна автобусна спирка. Тук автобусите бяха канализирани извън централната част на града, явно необходима мярка за подобряване на трафика, който за моя голяма изненада се самонагаждаше и движеше много плавно (като изключим остатъчните му газове) и бе нарушаван единствено от работещите светофари и „пречкащите” се пешеходци, които нямаха абсолютно никакво предимство с изключение на случаите когато униформени катаджийки се опитваха да въдворят някакъв ред по кръстовищата. Предвижването се улесняваше от такситата които в повечето случаи бяха прилично честни, а за хващането им (както споменах почти всяка кола е такси) е достатъчен контакт с поглед, последван от отговор с клаксон и секунди по късно си вече на път. Малогабаритните тикота и тук бяха на мода, конкурирани от Тойоти комби (в които влизаха спокойно по 7-8 души, включвайки и багажника).<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://3.bp.blogspot.com/-oA0kKAeEuWU/Wocze_6pKlI/AAAAAAAAhpk/n9HA9bXpzesf5xQgC9sDx_Af7Cg7c0O9wCLcBGAs/s1600/339042_10151056243682611_224148110_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://3.bp.blogspot.com/-oA0kKAeEuWU/Wocze_6pKlI/AAAAAAAAhpk/n9HA9bXpzesf5xQgC9sDx_Af7Cg7c0O9wCLcBGAs/s400/339042_10151056243682611_224148110_o.jpg" width="480" height="320" data-original-width="1600" data-original-height="1067" /></a></div>Улично религиозно шествие<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://4.bp.blogspot.com/-cm7bAcdXeUI/WoczmqcBUvI/AAAAAAAAhpo/KLz9Sq3gJrIYHZFf044W5jOiRYXnBuhVwCLcBGAs/s1600/340990_10151056244597611_683980713_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://4.bp.blogspot.com/-cm7bAcdXeUI/WoczmqcBUvI/AAAAAAAAhpo/KLz9Sq3gJrIYHZFf044W5jOiRYXnBuhVwCLcBGAs/s400/340990_10151056244597611_683980713_o.jpg" width="480" height="320" data-original-width="1600" data-original-height="1067" /></a></div><br />
Този първи ден започна рано и завърши късно. В програмата включихме обяд в спретнато ресторантче с домашна атмосфера, непренадути цени и най-вече дружелюбни домакини, точно срещу клуба на Анонимните Алкохолици близо до апартамента. Продължихме с малко забележителности (включващи гореспоменатата Кориканча), криене от половинчасов дъжд (а уж беше още сухият сезон), а за вечерта имахме мисия да се срещнем с Калина (племенница на добър познат на Иво), с която пък моя позната Елена се бе запознала няколко месеца по рано тук в Куско – абе интересна личност, с която по принципа на Six Degree Separation дори се срещнахме много странно, но за това по-късно.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://1.bp.blogspot.com/-mfsCvnsjFGs/WoczubRS_RI/AAAAAAAAhpw/FLna5yxA62kpjPVJ5pUipcH3NkrgvM3CACLcBGAs/s1600/545490_10151056244992611_1734886106_n.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://1.bp.blogspot.com/-mfsCvnsjFGs/WoczubRS_RI/AAAAAAAAhpw/FLna5yxA62kpjPVJ5pUipcH3NkrgvM3CACLcBGAs/s400/545490_10151056244992611_1734886106_n.jpg" width="320" height="480" data-original-width="640" data-original-height="960" /></a></div><br />
Част от незадоволеността от апартамента ни идваше от факта, че нямаше никакво отопление, а на 3300 метра вечер си е хладно. Недоспалите ни тела усетиха този недостатък в пълна сила още първата вечер, и за да не се натръшка групата ни с двойна ангина още от първия ден с Илиян се понесохме по търговските улици в издирване на отоплителни печки. Загадката се увеличи от факта, че не знаех как е калорифер на испански, а и в 8 вечерта шанса да намерим магазин за електро и топло техника не бе много голям. След два часа обиколки (запознавайки се и с други части на града), две таксита, много обяснения и ръкомахания намерихме заветният магазин (оказа се че са даже 3 или 4 съвсем един до друг). За 15-те минути преди да затворят трябваше да изпитам отмъщението на перуанското пазаруване, което включваше минаване през пункт номер едно, където усмихната продавачка, след като ми въведе половината автобиография в някакъв компютър ме изпрати на пункт номер две където на две каси чакаха около десет души да си платят покупките (мислех си че само в България ги има тия банкови гишета за разплащане). От там след като установих, че първата усмихната девойка вече я няма на пункт едно, ме изпратиха на пункт номер три, където с двете бележки в нещо като склад си получаваш покупката и от там на пункт номер четири на изхода те проверяват да не би случайно да си си купил будилник, а да излизаш с телевизор. Илиян докато изчакваше покупателната ми щафета се замисли дали да не си купи две възглавници (че тия в апартамента бяха малки), но се отказа категорично преценявайки, че трябва да изтърпи наново този нелогичен мазохизъм. Геройски с двете печки се завърнахме и всички ни се зарадваха, най-вече Ася и Кристияна, които се бяха сместили в едно легло опаковани в 6 одеяла и един пухен спален чувал, сякаш на другият ден щяхме да атакуваме Еверест.<br />
<br />
Калина (която споменах по-горе), бе така добра да ни вземе билети за Мачу Пикчу, които включваха и разрешителни за Уайна Пикчу – живописният хълм зад руините, където допускаха само 400 души на ден. Трябваше обаче да срещнем за да си ги вземем и от комуникацията й с Иво вечерта имахме среща в бар „Нулев километър”, където приятелят й заедно с групата му трябваше да свирят. Нито едно от такситата които спирахме не знаеше къде се намира бара (а уж беше известен) и когато взе да ни наляга малко отчаяние видяхме няколко души носещи барабани и китари да пресичат улицата. Решихме, че ще могат да ни помогнат, и за да се затвърди принципа „Колко е малък света” това се оказаха точно Калина и приятелите й. Странно беше, че на въпросът ми „Само не ми казвай че ти си Калина?”, (който зададох съвсем спонтанно и на чист български), тя явно ошашкана от случайната среща ми отговори първоначално „No!”. Калина се оказа интересен човек. В Куско живее почти 5 месеца, а е напуснала България преди повече от година. Уважавам хора като нея поели риска от неизвестното и посветили много от времето си на доброволна дейност, особено в такива части на света. Била е известно време в Бразилия, преди това в Мароко и Тайланд. Бе готова да напусне Куско и Перу с новият си перуански приятел и да продължат на север към централна Америка. „Нулевият километър” се оказа много приятен малък бар, с готини домакини и супер бавно обслужване (или поне на мен ми се струва, че 2 часа за едни пържени картофки е малко множко). Почерпих поне за племенницата, да е жива и здрава!<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://1.bp.blogspot.com/-IA8KSwPz3vw/Wocz0kpcu1I/AAAAAAAAhp0/UA3L6tlC1c8dRiZ-Vx6WGP3haL4dcEtOgCLcBGAs/s1600/258324_10151058502432611_1157802278_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://1.bp.blogspot.com/-IA8KSwPz3vw/Wocz0kpcu1I/AAAAAAAAhp0/UA3L6tlC1c8dRiZ-Vx6WGP3haL4dcEtOgCLcBGAs/s400/258324_10151058502432611_1157802278_o.jpg" width="480" height="320" data-original-width="1600" data-original-height="1067" /></a></div>С Калина в Irish Pub-а в който работи<br />
<br />
SKREJIhttp://www.blogger.com/profile/14796178761515258762noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-2372799115849304661.post-21795219193955918672012-06-08T14:08:00.000-07:002016-05-05T09:56:03.204-07:00КОЛУМБИЯ - ЧАСТ IV - Картагена и всичко останало<a href="https://scontent-a-sjc.xx.fbcdn.net/hphotos-ash2/t31/464691_10150619771112611_1575601046_o.jpg" imageanchor="1" style="clear:left; float:left;margin-right:1em; margin-bottom:1em"><img border="0" height="480" width="320" src="https://scontent-a-sjc.xx.fbcdn.net/hphotos-ash2/t31/464691_10150619771112611_1575601046_o.jpg" /></a><br />
Преди близо половин век, Дон Педро де Хередиа въпреки съпротивата на местните карибски племена дава основите на една от най-емблематичните колониални крепости на новия свят – Картагена де Пониенте, наречена по-късно Картагена де Индианс, име вдъхновено от едноименният пристанищен град в Испания. Историята тук е пропита почти на всяка крачка, запечатана във всеки камък на десетките постройки от времето на дългогодишната испанска колонизация, масивните стени на стария град и зидовете на замъка на Сан Фелипе де Барахас. Дълги години испанците са предпазвали града от набезите на пирати и другоземци създавайки междувременно един от шедьоврите на колониалната архитектура на новия свят. Калдъръмени улици се процеждат между стотиците многоцветно боядисани сгради, старинни катедрали и десетки площади на стария град, днес обсипани с туристи и търговци. А туристите се изсипват с милиони от десетките пътнически крузове акостиращи на модерното пристанище. И тук както в Богота съвременното строителство и архитектура са разцъфтели в непосредствена симбиоза с величието на стария свят. Новият квартал Кастийогранде впечатлява със скайлайна от многоетажни хотели, конкурирайки дори тези в Маями Бийч, а десетки ресторанти, кафета и модерни магазини са пръснати по главните търговски улици. <br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://scontent-b-sjc.xx.fbcdn.net/hphotos-frc3/t31/479347_10150619770682611_761292320_o.jpg" imageanchor="1" style="clear:right; float:right; margin-left:1em; margin-bottom:1em"><img border="0" height="480" width="320" src="https://scontent-b-sjc.xx.fbcdn.net/hphotos-frc3/t31/479347_10150619770682611_761292320_o.jpg" /></a></div><br />
Пристигнахме по обед и плъзнахме из старият град. Напечените от слънцето каменни стени и улици увеличиха ефекта от и без това горещия ден и местен търговец извади късмет, като набързо пробута десетина шапки спазарени с помощта на Мария-Луиза. А търговците, както на всяко подобно място са на всяка крачка всеки със своята стока, асортимент и тактика за привличане на туриста жертва, макар че като цяло не бяха брутално нагли, както на други подобни места. Явно жегата не провокираше сериозен работен ентусиазъм и повечето го раздаваха доста мързеливо. Най-амбицирани и често срещани бяха продавачите на плодове и кафе разнасящи големи табли или просто бутащи колички напред назад. Знойни чернокожи лели в искрящи африкански одежди се разхождаха с големи легени на главите си пълни със съблазнителни тропични плодове. Те обаче се оказаха по-скоро от гилдията на уличните артисти, тъй като при всеки опит да ги снимаш и бъдеш забелязан възпълните им създания на бърз ход притичват в рамките на личното ти пространство да си изпросят бакшиш. Далеч бях от мисълта, че някои от въпросните плодове изобщо и ставаха за ядене, но определено на естетичност го бяха докарали.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="http://sphotos-h.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-ash4/472235_10150619776467611_2143295298_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="http://sphotos-h.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-ash4/472235_10150619776467611_2143295298_o.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="http://sphotos-a.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-ash4/459993_10150619773102611_1386845552_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="http://sphotos-a.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-ash4/459993_10150619773102611_1386845552_o.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://scontent-lax3-1.xx.fbcdn.net/t31.0-8/476488_10150619773987611_2063577994_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://scontent-lax3-1.xx.fbcdn.net/t31.0-8/476488_10150619773987611_2063577994_o.jpg" /></a></div><br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="http://sphotos-a.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-snc7/475640_10150619770272611_410233938_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="http://sphotos-a.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-snc7/475640_10150619770272611_410233938_o.jpg" /></a></div><br />
Порция риба в непретенциозен карибски ресторант, стотици снимки и двойно кафе изпито с кеф на площад Санто Доминго убиха набързо няколко часа. Залезът се оказа доста красив погледнат от кулите на Сан Фелипе де Барахас, а за вечеря ударихме по един огромен стейк под звуците и ритмите от продължаващия фестивал в Баранкия. Имах чувството, че друго по телевизията не предаваха тия дни.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://scontent-a-sjc.xx.fbcdn.net/hphotos-ash2/t31/411374_10150619777707611_1184526753_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://scontent-a-sjc.xx.fbcdn.net/hphotos-ash2/t31/411374_10150619777707611_1184526753_o.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="http://sphotos-h.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-snc7/476965_10150619777767611_697087351_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="http://sphotos-h.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-snc7/476965_10150619777767611_697087351_o.jpg" /></a></div><br />
На втория ден зарязахме историята и архитектурата на града, качихме се на скоростна лодка и само след около час се озовахме за малко в ...Рая. Не че съм бил там и на дали скоро бих отишъл, но ако съществува подобно място сигурно би изглеждало като един от десетките острови пръснати из целият Карибски басейн наоколо. Нашият се казваше Коколисо и на дали беше по-голям от 2 футболни игрища взети заедно. Все съм си мислел, че картичките от тези тропични острови са минали през ръцете на майстори на Фотошопа които са изкормили сатурацията и на последните ярки тонове на дъгата, но тук дори и с телефон на дали човек би направил лоша снимка. Тюркоазено синята вода, цветните рибки из кораловите рифове, палмите и хамаците пръснати около басейна те карат да се ощипеш до посиняване няколко пъти преди да разбереш, че наистина такива места съществуват. За миг треторазрядната Колумбия се превръща в първокласен курорт и набързо забравяш за мизерията от гетата. За пръв път в живота си сложих плавници и шнорхел и след като установих, че за да не се нагълта солена вода трябва да се диша само през устата, се насладих доволно на многоцветното разнообразие на кораловия риф.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="http://sphotos-f.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-snc7/411769_10150619778857611_1258092661_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="http://sphotos-f.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-snc7/411769_10150619778857611_1258092661_o.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="http://sphotos-b.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-snc7/411582_10150619779502611_1052526603_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="http://sphotos-b.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-snc7/411582_10150619779502611_1052526603_o.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="http://sphotos-d.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-ash4/467445_10150619780057611_744398354_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="327" width="480" src="http://sphotos-d.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-ash4/467445_10150619780057611_744398354_o.jpg" /></a></div><br />
Картагена беше и най-западната точка от пътуването ни. На следващата сутрин автобусът пое на изток връщайки ни обратно в района на Санта Марта. Определено за тези две седмици си наваксах пътуванията с автобус за последните близо 10 години в които съм извън България. Тук почти всеки ден по няколко часа се търкаляхме по седалките на не крайно „луксозния” автобус. Най-големият му проблем бе липсата на клапи на духалките от климатика, които бълваха студен въздух право в лицата. Пластмасовите бутилки от Кока-Кола обаче се оказаха доста практични в решаване на проблема. Поредната спирка от скоростната ни обиколка на карибско крайбрежие бе Парка Тайрона. Преходът от планината към морето изразен в десетки хиляди акъра вечно зелени тропически гори бе заклеймен во веки веков като национален парк с цел запазване на историческото и природно богатство на този район. Издръжката на парка явно идваше до голяма степен от входната такса (естествено приятно завишена за всички чужденци), както и от няколкото импровизирани къмпинга, които предлагаха по някоя зелена полянка под палмовите дървета за опъване на палатки, хамаци, както и някое друго бунгало с малко по-цивилизовани условия за по-претенциозните. С цел да запазят парка максимално незамърсен и натурален местните бяха наложили забрана за внасяне на найлонови торбички. Найлоновата торбичка обаче е един от най-важните атрибути на туриста, в нея влиза всичко и храна, и дрехи, и обувки, и мръсни чорапи. Успяхме да ги убедим поне да запазим поне пълните торби с храна (някак не исках всичките плодове които бяхме взели с Илиян да се омесят с дрехи и обективи).<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://scontent-lax3-1.xx.fbcdn.net/v/t1.0-9/558883_10150619781827611_49619560_n.jpg?oh=0db487e4a147c07f0b50ff734dacbaa5&oe=57B1EDDF" imageanchor="1" style="clear:left; float:left;margin-right:1em; margin-bottom:1em"><img border="0" height="480" width="320" src="https://scontent-lax3-1.xx.fbcdn.net/v/t1.0-9/558883_10150619781827611_49619560_n.jpg?oh=0db487e4a147c07f0b50ff734dacbaa5&oe=57B1EDDF" /></a></div><br />
Автобусът ни остави и ни пое друг по-малък и доста по-неудобен. Това само за малко, от там следваше уж час и нещо ходене до нашият къмпинг. Алтернативата беше да се наеме кон. След планинските целодневни преходи с тежка раница над 4000 метра, не върви да се оплаквам от час два разходка из джунглата, но се оказа, че тези малко повече от два часа ходене бяха най-неприятните от цялото пътуване. Проблемът дойде от сандалите които носех с мен през цялото време, но обух за първи път. Още от самото начало започнаха да престъргват кожата на краката ми, които след час започнаха да кървят и всяка стъпка си беше чист мазохизъм. Пътеката стига бързо до брега, а залеза ни хвана някъде по-средата. Беше топло и „приятно”, като изключим разранените ми крайници. За моя изненада през целия път срещнахме доста хора. Повечето бяха млади (предполагам студенти), малко или много хипари, явно мястото си имаше такава популярност. Нашият къмпинг се оказа цяло селище. Според Камила предишните N-1 пъти там е имало не повече от 20-на души. Сега бяха поне 300. Едвам си намерих празен хамак, другите бяха пристигнали преди нас. Мястото определено бе интересно и предразполага към няколко дневен престой, особено ако не ти пука много за лукса и удобствата. Тук всички бяха дошли за духовно просветление, вдъхновено от магическият плаж, високите палми, топлият климат или просто от пушенето на трева. А ние тъкмо се сляхме с цялата тази хармонична еуфория и пак трябваше да изчезваме. Карлос още сутринта се метна на един кон със все куфарите и изчезна да гони самолет за Канада (не с коня разбира се), а аз изхвърлих с кеф сандалите и се дотътрих до автобуса по джапанки, което пак бе болезнено, но в по-нормални граници.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="http://sphotos-e.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-prn1/471079_10150619784607611_1196385969_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="http://sphotos-e.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-prn1/471079_10150619784607611_1196385969_o.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="http://sphotos-d.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-ash4/478765_10150619784907611_1127239100_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="http://sphotos-d.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-ash4/478765_10150619784907611_1127239100_o.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="http://sphotos-b.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-ash4/463491_10150619784287611_1943027440_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="http://sphotos-b.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-ash4/463491_10150619784287611_1943027440_o.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="http://sphotos-b.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-ash4/469624_10150619787117611_577287324_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="http://sphotos-b.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-ash4/469624_10150619787117611_577287324_o.jpg" /></a></div><br />
Разделихме се с Илиян и още няколко души, които заминаха за Санта Марта, а ние продължихме на изток и вечерта пристигнахме в Риохача, последният голям колумбийски град по крайбрежието на път за Венецуела, която е на не повече от 100-на километра. Бащата на Камила живее тук и държи някакво барче, точно срещу хотела в който се настанихме. Корените му са от Ливан. В началото на миналия век голямо количество емигранти от Ливан, Сирия, Палестина, Йордания са избягали от Османското робство и са намерили тук своя нов дом. Споменавайки „хотел” не мога да се сдържа да не направя малко лирическо отклонение по темата – Хотели в Колумбия. <br />
<br />
1. Топла вода – В Колумбия това е вода която е различна от замръзналата. Всеки хотел УЖ предлагаше топла вода, но тя бе до толкова топла, колкото да я изтърпиш. Първо място спечели хотелчето в Ел Кокуй, където душа представляваше пвц тръба излизаща от стената в чиито край бе закрепено някакво бойлерче, и като за бонус печелиш и задачката да намериш формулата при каква сила на водата, тя би била достатъчно топла, че да не замръзнеш, като единствен Илиян успя да разреши загадката а аз се изкъпах с какво имаше, но след 3 дни в планината всяка вода ни се струваше топла.<br />
2. Интернет - Имаше го на повечето места, предимно във фоайетата на хотелите, добирането до паролата си беше голяма главоблъсканица, тук спечели хотела в Баранкия, където имаше два рутера на първия и петия етажи, но с различни пароли.<br />
3. Архитектура – за външният изглед няма да коментирам, вътрешното оформление на места ме изуми тотално. Хотелчето в Екокуй поведе в резултата, след като видях как 3 легла могат да се поместят в рамките на 9-10 квадратни метра и стигането до най-отдалеченото от вратата ставаше с разместване на целия багаж. После дойде хотела в Риохача, тук за да стигнеш до втория етаж, се качваш първо на първия по стълбище по което ако носиш по-голям куфар трябва да се движиш настрани, после минаваш през целия първи етаж, за да стигнеш до стълбището за втория. Добре, че нямаше трети, че съвсем щяхме да се загубим. Леглата в стаите също бяха разположени с идеята, че трябва да си експерт в лабиринтите (топлата вода няма да я споменавам отново). <br />
<br />
Обратно в Риохача. Градът е известен с добива на перли, сравнително стратегически пристанищен град, а района е дом и на хиляди местни индианци, населявали тази земи стотици години преди европейските заселници. Културата на тези племена е интересна. Базирана е на матриархалната система и жената е най-важна в семейството, въпреки че мъжете често имат повече от една жена и това е приемливо и нормално. На другият ден посетихме индианска ферма където живота за последните няколко десетилетия със сигурност не се е променил много. Нагостиха ни с местни ястия и напитки, лицата ни бяха разкрасени в колоритни гримове и станахме свидетели на традиционни танци изпълнени от няколко поколения индианци пресъздаващи отношенията между мъжа и жената. По-куражлиите от групата дори бяха пременени в индиански одежди и пресъздадоха не крайно лош кавър на танците. Местните индианци са известни с ръчно изработени чанти, колани, огърлици и всякакви сувенири. Почти е сигурно, че купувайки нещо от тях няма да намериш лепенка „произведено в Китай” и че тези пари отиват изцяло за поддържане на културата и бита им, и най-вече за усилията вложени в изработката.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://scontent-lax3-1.xx.fbcdn.net/t31.0-8/465393_10150627831322611_1146053951_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://scontent-lax3-1.xx.fbcdn.net/t31.0-8/465393_10150627831322611_1146053951_o.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="http://sphotos-d.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-snc7/468912_10150627832007611_134350296_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="http://sphotos-d.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-snc7/468912_10150627832007611_134350296_o.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://scontent-lax3-1.xx.fbcdn.net/t31.0-8/472207_10150627833797611_1231391902_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://scontent-lax3-1.xx.fbcdn.net/t31.0-8/472207_10150627833797611_1231391902_o.jpg" /></a></div><br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://scontent-lax3-1.xx.fbcdn.net/t31.0-8/415586_10150627836512611_182429242_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://scontent-lax3-1.xx.fbcdn.net/t31.0-8/415586_10150627836512611_182429242_o.jpg" /></a></div><br />
<br />
Повечето от нас бяха в Колумбия близо две семици, по-голямата част от групата беше тръгнала от Кали още когато аз и Илиян търсехме апартамента на Мариа Луиза в Богота. Наближаваше нежеланият от никого край на това интересно пътуване. За мен не съвсем. Оставаха ми 3 дни и последната дестинация – Букараманга, където трябваше да гостувам на Нестор, бившият ми пенсиониран шеф.<br />
<br />
Букараманга е на почти половината път между Санта Марта и Богота. Реших да хвана за последен път автобус до там, а след това имах вече резервиран полет за столицата. Хващането на автобуса бе пак забавен кадър от пътуването. С много помощ от лелите и братовчедите, както и на самата на Камила още в Риохача установихме, че е най-добре да се хване автобус от Санта Марта, където така или иначе щяхме да пристигнем вечерта. С пристигането на автогарата се оказа, че има автобус който тръгва след 10 минути, а следващия е чак след 3 часа. Реших да хвана първия, което ми остави 9 минути да си намеря всичкия багаж и да си кажа чао със около 20 души. Добре, че Камила и един французин ми помогнаха с билета и багажа, даже ми взеха и нещо за хапване. Автобуса обаче беше Мерцедеса на всичките автобуси с които бях се предвижвал до сега. Седалките бяха удобни и широки с достатъчно място дори да се излегнеш. До мен нямаше никой, което си беше даже бонус. Появи се обаче шофьора или помощникът му и взе да снима всички с видео камера. Така и не разбрах за какво беше тази мярка за сигурност, сякаш возят затворници и гледат някой да не избяга по път. Очакваше се да пристигнем в Букараманга в 5:30-6:00 сутринта, а Нестор дори не знаеше кога и с какво ще пътувам, а за сметка на това аз не знаех адреса му. Нещата се наредиха някак след като накарах Камила да му се обади и после да ми изпрати е-майл с адреса, който успях някак да отворя през Киндъла си през нощта. Пътуването бе сравнително спокойно без хилядите спирания, които правихме при другите пътувания в планината. Спах през повечето време. Рано сутринта пристигнахме в Букараманга. Нестор го нямаше на автогарата и реших да хвана такси до тях. Заварих го почти по пижама. <br />
<br />
Букараманга е петия по големина град в Колумбия, с население повече от един милион души. Разположен е в платото на Кордилера Ориента, един от трите големи масива на Колумбийските Анди. На юг от града се простира впечатляващия Каньон на реката Чичамоча успоредно на който се вие главният път в посока към Богота. Пътят е еднолентов, а завоите и камионите хиляди. Потеглихме с Нестор точно по него на юг към градчето Сан Хил. Известно е като столицата на екстремните спортове в Колумбия, предлагащо прекрасни условия, за планинско колоездене, рафтинг и дори парапланеризъм, все достатъчно апетитни за мен неща.<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://scontent-lax3-1.xx.fbcdn.net/v/t1.0-9/292503_10150627844867611_823483035_n.jpg?oh=7327f94c3d8f2853579a8a0a745fe6b8&oe=57ABE443" imageanchor="1" style="clear:right; float:right; margin-left:1em; margin-bottom:1em"><img border="0" height="480" width="320" src="https://scontent-lax3-1.xx.fbcdn.net/v/t1.0-9/292503_10150627844867611_823483035_n.jpg?oh=7327f94c3d8f2853579a8a0a745fe6b8&oe=57ABE443" /></a></div>Не трябваше много да умувам в какво да се забъркам, защото след като видяхме малък микробус с парапланери изрисувани по него на един паркинг, 15 минути по-късно заедно с трима колумбийски пилота и двама немци пъплехме по някакъв баир към поляната за излитане. Вятъра бе доста силен и условията за излитане не много добри. Немците се захванаха да пият бира, а аз нервно чаках да литнем, най-вече заради Нестор, който бе дошъл по разбития път с Пежото си и искаше да тръгваме по-скоро. В крайна сметка късмет извадих само аз (немците така и не стигнаха от бирата до баира). Ще си призная честно не бях впечатлен, може би защото след парапланинга в Непал с гледките към Хималаите надали нещо би могло да ме разтърси адски много. Второ поляната за излитане и кацане бе една и съща и общо взето висяхме във въздуха, което дори не бе точно така, защото вятъра бе ужасно силен и през цялото време се въртяхме. Трето стана ми ужасно лошо на стомаха. Кацнахме след повече от половин час горе, а трябваше да е само 15 минути. Долу ни посрещнаха и двама полицаи с бири в ръце, като явно ми се радваха на куража да литнем в този вятър.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://scontent-lax3-1.xx.fbcdn.net/t31.0-8/466647_10150627846572611_1088630883_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://scontent-lax3-1.xx.fbcdn.net/t31.0-8/466647_10150627846572611_1088630883_o.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://scontent-a-sjc.xx.fbcdn.net/hphotos-ash2/t31/464187_10150627845852611_795857991_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://scontent-a-sjc.xx.fbcdn.net/hphotos-ash2/t31/464187_10150627845852611_795857991_o.jpg" /></a></div><br />
Вечерта отидохме във вилата на Нестор. Тук определено видях другия край на колана на социалното разделение в страната. Едно от платата над града приютява стотици вилни квартали с нови, просторни къщи с големи дворове. Е не всичко изглеждаше като хълмовете на Бевърли Хилс, но бе в сериозен контраст със останалото, което бях видял до сега. Нестор довършваше постройката със джакузито, като след няколко седмици очакваше доста гости за 70-годишнината си. Брат му има къща съвсем на близо. Нестор прекарва половината от седмицата си в къщата, другата а половина в града. Ех има човека времето и средствата да се наслаждава на този живот, завиждам малко и искам да мога и аз така, но доста преди да стана на 70. Вечерта играем на карти със семейството на брат му и съседите, ядем вкусни плодове откъснати от градината. Превалява дъжд. На другия ден отиваме до местния пазар, поглеждаме каньона от горе, пътя от предишния ден се вие като змия по зелените баири. Остава малко време и за Парка Чичамонга от където тръгва дълъг кабинков лифт свързващ двата края на каньона.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="http://sphotos-g.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-ash4/467753_10150627849332611_854518564_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="http://sphotos-g.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-ash4/467753_10150627849332611_854518564_o.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="http://sphotos-e.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-ash4/465414_10150627855807611_422681749_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="http://sphotos-e.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-ash4/465414_10150627855807611_422681749_o.jpg" /></a></div><br />
Последна вечер. На следващия ден ме чакат три полета до Лос Анджелис. Оставам с прекрасни впечатления от тази интересна страна. Дано скоро пак ме поканят на сватба ...някъде...далеч...SKREJIhttp://www.blogger.com/profile/14796178761515258762noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-2372799115849304661.post-91149048609585639832012-04-13T10:48:00.002-07:002014-04-09T14:40:55.218-07:00КОЛУМБИЯ - ЧАСТ III – Сватба и КарнавалОсвен, че напоследък сватбите предлагат добра палитра от омесване на националности като резултата от световната глобализация, самите бракосъчетания имат в много случи екзотичен, дори понякога изненадващ характер. Едни залагат на лукса, други на колорита, трети особено тук в Америка просто казват майната му на всичко и всички и отиват във Вегас. Мои познати преди години се ожениха на дърво например, а други спретнаха цели 3 венчавки по една на три континента, ама така е като се ожениш за японка в Америка. Друг един пакистанец го беше страх няколко години да се прибере в къщи, защото техните му бяха намерили булка и сигурно още от летището щяха да подкарат Менделсоновия марш, но традициите са си традиции и в крайна сметка след като се прибра, девойката се оказа доста привлекателна. Ана-Камила, нашата настояща невеста, беше заложила едновременно на лукса и удоволствието от топлия карибски климат, предлагащ целогодишното лято по тези екваториални географски ширини. Това пък на нас ни дойде съвсем на място след студените нощи в планината и бъхтенето по баирите. Последните десет, дванадесет години са променили доста облика на Колумбия, и дори в посолството в Лос Анджелис на централно място е сложен голям плакат с думите „Единствената опасност в Колумбия е, че може да не искаш да се върнеш”. На място където всеки ден в годината през деня е около 35 а вечер 25 градуса определено на човек му минават такива мисли, поне за малко. <br />
<br />
Колумбия е четвъртата по големина държава в Южна Америка, с площ колкото Испания и Франция взети заедно. Пътуването с автобус е евтин, но не крайно бърз и удобен начин на придвижване особено на големи разстояния заради планинският терен през централната част на страната, макар както вече споменах повечето автобуси да бяха сравнително нови и запазени. За сметка на това пък над 20 града разполагат с летища и полетите между тях са сравнително евтини и надеждни. Е понякога малки пречки като една стачка например могат да направят пътуването ти интересно или кошмарно. Местната „Авианка”, която поема над половината полети в страната, бе в разгара на точно такъв сблъсък между служители и управа, като десетки полети всеки ден се отменяха, а по летищата цареше от време на време подобаващ хаос. Тръгвайки с Илиян рано сутринта от Богота искрено се надявахме да не хванем някоя вълна на протести, защото сватбата беше същия ден и нямаше да е много учтиво да пропуснем главната цел на пътуването. За наш късмет излетяхме и кацнахме точно на време, а само ден по-късно десетки полети и пътници, нямайки същия късмет усетиха отмъщението на стачкуващите. <br />
<br />
Летището в Санта Марта е малко и задушно. Единственото гише, където можеш да получиш някаква информация за нещо бе безлюдно и само няколко полицаи се въртяха на около, създавайки уж атмосфера на сигурност. Системата за достигане на мястото на сватбата, крайбрежно курортче на около час от града, отново бе с малко неясна и нестандартна схема. В два следобед трябваше да ни чака автобус пред някаква правителствена сграда в Санта Марта. Имахме 3 часа и се метнахме на поредното такси. Тук нямаше кой да ти даде бележка с гарантирана цена, а и летището се оказа на едни прилични 20-на километра от града, та пак ме налегнаха едни съмнения, че ще спонсорираме здраво местните бакшиши, а алтернативен транспорт липсваше. Радостта бе двойна, защото и таксиметърджията се оказа честен, а и се озовахме точно където трябва. Допълнително удоволствие бе и факта, че точно до така наречената правителствена сграда имаше приятно кръчме, океана бе през улицата, а жегата и влагата направо предразполагаха към няколко студени бири. На една съседна маса се бяха разплули няколко дебеловрати местни мъжаги, напомняйки подобни гледки от родното черноморие, като масата на няколко пъти се обсипваше с празни бутилки от бира, а две-три знойни мургави красавици разнообразяваха пейзажа и забавляваха мутрите. На друга маса имаше млада двойка с доста багаж около тях. Говореха на английски, което ми даде надежда, че може и те да са от гостите за сватбата. Събрал кураж след няколко бири рискувах да ги попитам, но се оказа, че не са в нашата посока, а просто пича дошъл на гости на приятелката си и явно не се бяха виждали отдавна, тъй като го раздаваха доста интимно. Същият неуспех имах и с една друга двойка на летището, та реших вече да не питам никой, кой за къде е, а да си пия кротко бирата. Към два без нещо се получи някакво раздвижване през улицата, събра се групичка от хора, които изглеждаха пременени по като за сватба. Оказаха се нашите сватбари. Автобуса позакъсня и чак към четири пристигнахме в така нареченият курорт „Плая Бонита”. Всички се надяваха, че тържеството още не е започнало, макар да бе обявено за три следобед. Идеите ми да си взема душ и да си поизгладя що годе единствената ми по-официална ризка отидоха в небитието, тъй като цареше лека суматоха и неяснота дори кой къде е настанен. Тук нещата бяха малко сконфузени, тъй като Илиян не познаваше булката и макар да беше ОК да не присъства на самата сватба, трябваше да убие доста време по хамаците наоколо, докато разберем подредбата за спане. Това определено бе един от последните проблеми на булката, тъй като за нея имаше по възвишени цели тази вечер. Със сигурност се иска доста хъс по време на собствената си сватба да организираш пътуването на още 30-40 души и то за цели две седмици. Автобуси, хотели, полети. Сигурен съм че най-накрая са младоженците са искали да останат сами за няколко дни за да си изконсумират брака.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="http://sphotos-b.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-ash4/469041_10150608549642611_103825870_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="http://sphotos-b.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-ash4/469041_10150608549642611_103825870_o.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="http://sphotos-d.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-ash4/411664_10150608550587611_1039079751_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="351" width="480" src="http://sphotos-d.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-ash4/411664_10150608550587611_1039079751_o.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="http://sphotos-g.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-ash4/461349_10150608550692611_1805109891_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="319" width="480" src="http://sphotos-g.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-ash4/461349_10150608550692611_1805109891_o.jpg" /></a></div><br />
А самата сватба бе достойна за всеки един романтичен филм. Олтара, местата за гостите, дори самите маси и сцената бяха на самия плаж само на метри от водата. Меките цветове на залеза пръскаха топли багри по жълто-зелените палми надвесили клони над тази идилия. Тържеството започна чак към седем. Гостите бяха поне 60 души, повечето немци, за това и церемонията вървеше на два езика. Такива като мен които разбираха добре само английски бяха малко, но пък повечето от гостите го знаеха що годе добре, та с почти всички успявахме да създадем някакъв контакт. А аз познавах само булката и Карлос (спасителя на другите 25 летящи фенера, които в някакъв момент по-късно вечерта литнаха и на фона шумна заря, създадоха съвсем поетична атмосфера). Хора и ръченици нямаше, но организаторите се бяха погрижили за карнавална атмосфера най-вече във връзка с течащия в момента карнавал в Баранкия, на където потегляхме на следващия ден и който като цяло бе подлудил всичко живо в страната, особено по карибското крайбрежие. Немската група успя да приложи типичното швабско чувство за забава, като първо семейството на Бодо (младоженеца) изпълни Yellow Submarine, на Бийтълс със авторски текст на немски посветен на младоженците, после всички заподскачаха по сцената под ритмите на странни немски хитове накичени с червени шалове и изкуствени носове, сякаш отиваха на мач на любим футболен отбор. Но такива културни различия правят събития като това по-интересни. На другата вечер например, празнувайки карнавала в един клуб в Баранкия, беше запомняща се гледка да видиш, как местните колумбийчетата танцуват салса на техно музика, а през това време Илиян и един още по-висок от него австриец се мятаха като разгневени коне поне метър над всички останали.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://scontent-a-sjc.xx.fbcdn.net/hphotos-ash2/t31.0-8/468991_10150608552947611_1112646542_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="394" width="480" src="https://scontent-a-sjc.xx.fbcdn.net/hphotos-ash2/t31.0-8/468991_10150608552947611_1112646542_o.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="http://sphotos-h.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-ash4/461837_10150608556982611_584210407_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="http://sphotos-h.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-ash4/461837_10150608556982611_584210407_o.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="http://sphotos-c.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-ash4/413166_10150608554687611_158453875_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="http://sphotos-c.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-ash4/413166_10150608554687611_158453875_o.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="http://sphotos-b.xx.fbcdn.net/hphotos-ash4/414671_10150608557492611_105024052_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="http://sphotos-b.xx.fbcdn.net/hphotos-ash4/414671_10150608557492611_105024052_o.jpg" /></a></div><br />
<br />
Партито привърши за всички по различно време. Умората и алкохола ме събориха малко след два сутринта и бързо се хоризонтирах в екстравагантното си легло в една от най-големите колиби, покрито с балдахин против комари, нежно развяван от лекия бриз от морето. Не знам до колко бе наслада, тъй като се събудих сутринта с ужасно главоболие (по леката дума за махмурлук), а всички останали бяха вече станали. На всичко отгоре след по малко от два часа трябваше да тръгваме. Въпреки, че главата ми тежеше неприятно, успях да хвана закуската и кафето, да се натопя в морето и да поснимам този рай на дневна светлина. Има такива места, които са като сън, от който не искаш да се събудиш. Като изключим Гуаябадото (махмурлук на местен диалект), останалото бе на лице. <br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="http://sphotos-a.xx.fbcdn.net/hphotos-ash4/477783_10150608557957611_437019750_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="http://sphotos-a.xx.fbcdn.net/hphotos-ash4/477783_10150608557957611_437019750_o.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="http://sphotos-b.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-ash4/456797_10150608558247611_846511730_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="http://sphotos-b.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-ash4/456797_10150608558247611_846511730_o.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="http://sphotos-d.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-ash4/431986_10150608559157611_1700330549_n.jpg" imageanchor="1" style="clear:left; float:left;margin-right:1em; margin-bottom:1em"><img border="0" height="480" width="320" src="http://sphotos-d.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-ash4/431986_10150608559157611_1700330549_n.jpg" /></a></div>Няколко часа по-късно организирания за нас автобус се носеше към Баранкия, пълен с предимно немски туристи, австриец, французин, израилтянин, иранец, няколко колумбийци и двама българи. Главния път покрай морето, който следвахме следващите няколко дни е предимно еднолентов и сравнително равен без хилядите дупки от планината. Явно таксите които се събират отиваха в по-голямата си част по направление, макар и тук корупцията изяжда голяма част от народните пари. Трафикът, както и почти на всякъде другаде, бе подчинен на силата на клаксоните, конските сили на возилата, както и на надеждата че водача в насрещното платно има реакции като на тазманийския дявол. Пейзажите покрай пътя се сменяха от синьо-зелените води на морето, през банановите плантации до безкрайните гета обсипали крайбрежната ивица. Всяка постройка в близост до пътя бива използвана за магазин, ресторант или билярден клуб. Явно тук този спорт черпеше завидна популярност, тъй като на места имаше по 5-6 маси поместени под някой навес.<br />
<br />
В християнските общества и народи периода преди началото на така наречените велики пости е обсипан с множество събития от културно-масов характер с една дума Карнавали. Примерите по целия свят са много – Карнавалите в Рио, Венеция, Дания, Белгия, в САЩ се празнува Мардигра, а в България май се набляга здраво на мръвките преди започнат великденските пости за най-посветените в правилата ортодоксалната ни църква. В Баранкия, нашата следваща дестинация, Карнавалът бе определено най-голямото събитие за годината и не случайно някои го подреждат като големина и колорит на второ място в Южна Америка след този в Рио де Женейро. Градът е прилично голям и се намира на около стотина километра на запад от Санта Марта. Само със споменаването на името му сред местните, с блажена усмивка ти казват „Карнавал”, а в очите им бликва една гордост, че този крайбрежен град е дал на света не кой да е, а самата Шакира. Карнавалите по целия свят са до голяма степен еднакви, костюми, танци, музика и големи количества алкохол, с две думи легално създаване на джангър и суматоха които при нормални условия на определени места биха били забранени. И тук нещата не изглеждаха по-различни. Пристигнахме в късния следобед и се изнесохме към центъра на събитията – главния парад, който за наше разочарование беше вече малко пооредял, но за сметка на това улиците бяха изпълнени с хора, почти всички маскирани и екипирани с пищялки, кречетала и спрейове с пяна. Тук човек трябва да е във вярното настроение и кондиция, защото ушите ти писват на втората минута, всичките ти дрехи бързо се покриват със смес от пяна и нещо като брашно (а може да е било и от онова магическото колумбийско), а шанса да запазиш фотоапарата си сух е почти минимален. Уличните търговци, плъзнали на всякъде, са дори повече от празнуващите и сигурно само боклуците наоколо са повече от тях. Местната бира „Aguila” в кутийки се оказва най-лесна за пренасяне в хладилни чанти и на всеки две крачки някой ти я пъха в ръцете. <br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="http://sphotos-f.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-ash4/462599_10150608561292611_376650952_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="http://sphotos-f.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-ash4/462599_10150608561292611_376650952_o.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="http://sphotos-c.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-snc7/463408_10150608561482611_2020302014_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="http://sphotos-c.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-snc7/463408_10150608561482611_2020302014_o.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://fbcdn-sphotos-h-a.akamaihd.net/hphotos-ak-frc3/t31.0-8/457239_10150608566597611_1990255329_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://fbcdn-sphotos-h-a.akamaihd.net/hphotos-ak-frc3/t31.0-8/457239_10150608566597611_1990255329_o.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="http://sphotos-h.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-snc7/458401_10150608567782611_211776980_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="http://sphotos-h.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-snc7/458401_10150608567782611_211776980_o.jpg" /></a></div><br />
С привършването на дневния парад веселбата се пренася към централния футболен стадион, където на трибуните е поместен огромен надпис „Тук дори футбола се танцува”. Успяхме да хванем финала на конкурса „Рейна де Рейнас”, тоест Кралица на Кралиците, но явно неделната им програма не бе много богата, защото стадиона се изпразни и всички атакуваха обратно улиците и кръчмите. По-голямата част от групата ни явно бе понасъбрала умора от дългият път и цялата лудница и се прибра в хотела. При мен ситуацията не бе по-различна, но реших да се присъединя към още няколко ентусиасти и да завършим вечерта в един доста шумен открит бар. Входа беше около 6-7 долара, но за наша приятна изненада се оказа, че срещу билета си получаваш безплатна бира, и то не една а цели 6! Та ние четиримата се оказахме в компанията на 24 бири и на десетки развилнели се под ритъма на латино музиката празнуващи. За наш късмет или по-скоро изненада данданията привърши към 2 сутринта, което си мислех, че се случва само в Америка, бирите останаха недоизпити, но пък на изхода можеше да си ги вземеш налети в пластмасови чаши. С Илиян имахме за съквартирант един французин, който не остана много щастлив, че го събудихме в 3 сутринта, а и за капак на всичко Илиян подкара една симфония от хъркане, което ми бе доста трудно да изключа!<br />
SKREJIhttp://www.blogger.com/profile/14796178761515258762noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-2372799115849304661.post-18431737868063061582012-03-21T10:30:00.001-07:002014-05-09T10:03:47.593-07:00КОЛУМБИЯ - Част II – Сиера Невада Дел КокуйПоредното малогабаритно такси ни стовари на главната автогара. Този път се събрахме по-лесно тъй като имахме само по една раница. Дългите умувания и размисли как да не носим всичкия багаж в планината ни доведе до решението да оставим ненужните чанти в апартамента на Мария-Луиза, а тя в знак на благодарност ни даде ключ от него, тъй като тръгваше за морето ден по-рано. И макар, че Ел Кокуй бе почти на половината път между Богота и Карибското крайбрежие, оказа се по-лесно да се върнем след това в Богота и да хванем самолет към Санта Марта. <br />
<br />
До този момент класацията за най-неудобен транспорт, който съм ползвал бе сафарито на гърба на слон в Непал. В тази за най-дълго и изморително пътуване води без конкуренция пътуването ми с автобус от София до Париж преди години (само за 52 часа). Съберете двете пътувания в едно и ще получите удоволствието от придвижването ми от Богота до Ел Кокуй. Километрите са 400, но пътуването отнема около 12 часа и целият този мазохизъм струва около 25 долара. Натоварихме се към 7:30 вечерта в така наречената бусета, нещо между автобус и микробус. Бях чел, че автобусите за дълги разстояния са луксозни и удобни, което не бе далеч от истината, но не и в този случай. Нещата тръгнаха от добре към зле, а от там към „Да си е... мамата”. В началото ни се усмихна щастието да потеглим само 6 дущи, а да речем че бусетата събираше 16. Само докато излезем от Богота посъбрахме още хора, които почти като в градския транспорт си се качваха и слизаха където им падне. За разлика от Непал, поне по покривите нямаше никой. Шофьора или беше лют фен на „Need for Speed” или се беше напушил с нещо доста силно, защото докато караше по сравнително равните пътища и магистрали, времето му за ускоряване и спиране бе достойно за конкуренция на „Птицата бегач” от анимацийките на Warner Bros. По магистралата даже задминахме линейка с пуснати светлини, а по еднолентовите пътища бе често срещано явление да изпреварваме по 4-5 превозни средства наведнъж в завой без видимост. Нещата имаха и позитивен аспект. Шансът да се затрием в катастрофа увеличаваше правопропорционално шансовете ни да стигнем рано сутринта в Ел Кокуй, което беше до някъде важно. Някъде към полунощ за пръв път спряхме на официална автогара в градчето Дуитама. Това бе малка радост за краката и за бъбреците ми. Автобуса се понапълни прилично, а ние успяхме да вземем по някоя екстра дрешка от раниците, защото климатиците в местните автобуси винаги бълват студено и са на макс, а повечето хора си идват направо с одеялата. Бяхме изминали половината разстояние само за 4 часа и тъкмо се зарадвах, че поехме отново, бусетата кривна след 500 метра в двора на някаква къща в нещо като полу-закрит гараж. Половината народ излезе, след малко се появи някакъв чичо със инструменти и се развихри някаква дейност. В последствие се оказа, че сме били спукали гума. Картинката прие познат балкански облик - един работи, а десет кибика пушат и дават акъл. Въпреки сравнително бързата подмяна за има няма 45 минути ме озадачиха няколко неща. Как в полунощ се намира някой да ти смени гумата в собственият си двор и от къде се взеха още поне 5 души в автобуса, които със сигурност не бяха се качили на автогарата! Вече доста прилично претъпкани се понесохме във следващата фаза на пътуването, която някак изобщо не искам да си спомням. Ако сте гледали как се подмятат каубои на родео върху полудяло биче, може да си представите опитите ми да седя на седалката в бусетата (изобщо не искам да говоря за спане). Най-брутална беше задната седалка която реших да заема в някакъв момент, защото се освободи изцяло. На няколко пъти буквално излитах от нея на сантиметри във въздуха изпитвайки блаженството на безтегловност и отмъщението на гравитацията след това. Мисля, че взехме някакъв кратък път през планината по който асфалта бе завидна рядкост, а дупките наподобяваха бейрутски полигон. Въпреки това шофьора се опитваше да поддържа прилична скорост, което увеличаваше и надеждата ми за ранно пристигане и натъртванията по задните ми части. В някакъв щастлив момент небето взе да просветлява, отбелязвайки настъпващата сутрин, което не направи картинката много по-приятна, а единствено разкри отвесните склонове по които се движехме и приличните количества прах които дишахме.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="http://sphotos-a.xx.fbcdn.net/hphotos-ash4/473150_10150594991532611_1366122420_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="http://sphotos-a.xx.fbcdn.net/hphotos-ash4/473150_10150594991532611_1366122420_o.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="http://sphotos-c.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-ash4/412559_10150594991987611_1923946514_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="http://sphotos-c.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-ash4/412559_10150594991987611_1923946514_o.jpg" /></a></div>Селцето Ел Кукуй<br />
<br />
Идеята да стигнем рано в селцето Ел Кокуй бе за да хванем Млекарката (така нареченото Лечеро – камион който събира млякото от фермите) до парка, която тръгва към 6 сутринта. Задачата се усложняваше допълнително от факта, че трябваше да си платим и таксата за парка в офиса в селцето, който по непотвърдена информация от различни източници отваряше някъде между 6 и 8 сутринта. Някъде към 6 обаче, бусетата спря в някакво друго село, а шофьора блажено седна да си пие кафето. После мина през едно две други села, които бяха по-скоро отклонение от главния маршрут, където нито някой слезе, нито някой се качи. С две думи планът да хванем млекарката съвсем се отиде в зоната на здрача. Вариантите за качване до входа на парка и първата хижа останаха два – пеша или с друг транспорт. Първият отпадна почти веднага, тъй като разстоянието е не повече от 6-7 километра, но денивелацията е почти 1000 метра. За вторият обаче кандидати колко искаш. Още със слизането от автобуса се намери местен вариант на Самоковски таксиджия и знаейки безизходното ни положение ни вкара оферта за почти същите пари, които бяхме платили и за бусетата от Богота. Тук нямахме много опции за пазарене, защото иначе трябваше да минем на вариант едно, а времето ни беше ограничено. Таксиджията за да не ни загуби като клиенти натъпка раниците в джипа и ни заведе до офиса на парка да си платим таксата. Офисът беше отворен, но вътре нямаше никой. Тук обаче колкото и да си далеч от така наречената цивилизация комуникацията върви съвсем по съвременен начин с мобилни телефони. Намериха чиновника от офиса на бързо. Цената за вход в парка се оказа повишена от това което бях чел, но какво да се прави кризата е по целия свят. После още едно две обаждания ни набавиха и газова бутилка, и без малко да се уредим и със котки и пикели за качването на Пан де Асукар, но решихме да не взимаме допълнителен багаж, а да видим първо как ще ни се отрази надморската височина с идеята, че по хижите може да имат екипировка под наем. След една мазна супа в някакво ресторантче се метнахме при Самоковеца и стиснахме зъби за още един час, защото танковия полигон продължи чак до парка. Тук самоковеца ни прехвърли в обятията на Мигел Харера, местен кабайеро, който бе прикоткал някакъв имот в рамките на парка и се опитваше да прави конкуренция на околните хижи с по-ниски цени. Благородно отказахме да преспим в предложените ни условия, платихме с мъка таксата за таксито, а самоковеца ни остави визитка да му звъннем като слизаме. Предложи ни даже да ни закара и до Богота, пак за същите пари... Явно тук или не им вървеше много математиката или бяха страшни тарикати да ти искат същите пари за 7 и за 400 километра, ама това е свободния пазар.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="http://sphotos-d.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-snc7/471171_10150594992552611_1533359887_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="http://sphotos-d.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-snc7/471171_10150594992552611_1533359887_o.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="http://sphotos-b.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-snc7/466120_10150594993117611_1793588313_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="http://sphotos-b.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-snc7/466120_10150594993117611_1793588313_o.jpg" /></a></div><br />
Беше едва 10 сутринта, а надморската височина почти 4000 метра. След час стигнахме хижа Сисума. Там ни посрещнаха Хуан Карлос, не испанският крал, (както казва Юри), а младо момче и жена му. Бяхме единствените гости. Имаше и една двойка колумбийци, но те си тръгваха. Домакините ни се оказаха доста приятни хора. Готвеха ни, приготвяха някакви горещи напитки от канела, сокчета от ананас. Наблизо имаше и езеро, където Хуан ловеше риба, макар, че вторият ден, както се надявахме на прясна риба за вечеря, ни изненадаха със консерва, а явно другата си я изядоха те. По някое време се появи конвой с коне, опънаха няколко палатки и изчезнаха. Час по-късно се появи група швейцарци. Тук доста местни и не само фирми предлагаха организиран трекинг на целия циркус в парка, който отнема 6 дни. За съжаление ние нямахме толкова време, макар че си заслужавало. За по-малко от 3 дни бяхме се прехвърлили от морското ниво на почти 4000 метра. Намаленият кислород и малкото време за аклиматизация определено можеха да ни създадат дискомфорт. Разминахме се с малко главоболие само първата сутрин, а Илиян се бори с гърлото си поне 3-4 дни, но като цяло планината бе благосклонна към нас. <br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://fbcdn-sphotos-f-a.akamaihd.net/hphotos-ak-frc3/t31/464845_10150594994267611_868230312_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://fbcdn-sphotos-f-a.akamaihd.net/hphotos-ak-frc3/t31/464845_10150594994267611_868230312_o.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://scontent-b-sjc.xx.fbcdn.net/hphotos-frc3/t31/470373_10150594997197611_960288142_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://scontent-b-sjc.xx.fbcdn.net/hphotos-frc3/t31/470373_10150594997197611_960288142_o.jpg" /></a></div><br />
На втория ден с идеята да хванем изгрева се излюпихме към пет и половина сутринта. Хижата нямаше отопление, навън ставаше под нулата и шестте одеала бяха създали що годе прилична топлинка в леглата, та ставането си беше сложно. Планът за деня беше качването, до където можем, на връх Пан Де Асукар ( в превод - Захарен Хляб) със своите 5150 метра. В парка има няколко петхилядници и Пан Де Асукар е най-южният от тях. Подходът от запад е сравнително плавен и качването е почти безпроблемно. Проблемът е че за последните 300 метра денивелация си трябват котки тъй като снежната линия е на около 4850 метра. Котки обаче не намерихме в хижата и огромното ми желание да мина психологическите 5000 метра надморска височина се поизпари. Пътеката от хижата поема плавно към така нареченото Хотелието, сравнително равно, заобиколено от стръмни скали плато, където може да се опъне палатка. От там те посреща доста неприятно качване по стръмен, каменист склон докато се стигне сравнително равната част, която води до върха. Височината взе да си казва думата и напредването ставаше бавно и с дълбоки вдишвания. Ни в клин ни в ръкав Илиян изтърси, че днес бил рожденият му ден. Аз определено бях шокиран и неподготвен. От една страна какво по хубаво за рождения си ден да се наслаждаваш на планинските гледки, от друга нямах нито подарък, нито можеше да измисля и торта (освен захарният връх със снежната сметана отгоре). Малко преди обед се добрахме до снежната линия. Само още 150 метра мамка му до тия заветни 5000 метра. Реших да тръгна до където мога без котки и според ДЖиПиеС-а на телефона ми стигнах на около 4900. За повече не ми се рискуваше. На магарета от спасителната служба щеше да им отнеме доста пот да дойдат до тук да ме съберат, така че понащраках снимки на панорамата и най вече на една от атракциите – Пулпито Дел Диабло – интересна скала изглеждаща съвсем не на място на фона на заобленият връх. <br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="http://sphotos-f.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-ash4/467346_10150595002257611_1556964041_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="http://sphotos-f.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-ash4/467346_10150595002257611_1556964041_o.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="http://sphotos-h.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-ash4/465829_10150595002502611_359630638_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="http://sphotos-h.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-ash4/465829_10150595002502611_359630638_o.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="http://sphotos-c.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-ash4/422536_10150595005007611_1102271803_n.jpg" imageanchor="1" style="clear:right; float:right; margin-left:1em; margin-bottom:1em"><img border="0" height="480" width="320" src="http://sphotos-c.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-ash4/422536_10150595005007611_1102271803_n.jpg" /></a></div>За деня срещнахме само двама души – младо момче катерач, който си беше опънал палатката в подножието на върха и Мат – американец от Сан Диего, с когото се запознахме предишния ден. Оказа се интересен човек. Не се беше прибирал близо шест години в САЩ. Пътува по света, като последните няколко години бе прекарал из Южна Америка. По-късно се отби в хижата и ни почерпи с кафе. Много готин тип. Времето в планината бе доста стабилно. Сутрин е ясно и естествено много студено. Към обед се появяват малко облаци, но дъжд почти не ни валя. В Колумбия като цяло температурите целогодишно са еднакви почти на всякъде и се менят само във височина и единствено дъжда променя до някъде картинката.<br />
<br />
Взе да ни става навик да ставаме към 5 сутринта, а за третата сутрин си беше и необходимост, защото ни чакаше преход до езерото Лагуна де ла Плаза, което е на около 7 километра от хижата по маршрута на обиколката на циркуса. Сутринта доста започна зле, поне за Илиян. Гърлото го беше стегнало здраво и още след половин час ходене бе готов да се откаже. Седемте километра отнемат около 4-5 часа, тъй като пътеката пресича два прохода единият на 4400 другия на 4300 метра със сериозно слизане и качване между тях, а със по 20 килограма на гръб на тази височина средната скорост на вървене е досадно ниска. Лагуна де ла Плаза трябваше да предложи едни от най-впечатляващите гледки в парка, тъй като се намираше от източната страна на масива, а там всичко бе стръмно и почти отвесно. Едно от най-хубавите неща на целия национален парк бе, че поради отдалечеността си предлагаше рядка възможност да се наслаждаваш на всичките красоти почти самостоятелно. Заради местоположението си, от само 5-6 градуса северна ширина, растителност имаше дори и над 4000 метра. Зеленината като цяло бе изчезнала в ниското а пейзажа красяха предимно така наречените Фрайлехонес – храстовидно-палмови растения стигащи в някои случаи дори над 3 метра. Час, два преди да се скрие слънцето достигнахме езерото. Опънахме палатка и се подготвихме за най-височинното спане и за двама ни до сега на 4300 метра. Последните слънчеви лъчи се скриха зад отвесните чукари и температурата падна бързо с 10-15 градуса. Огън не може да се прави, но и да искаш няма с какво. Опаковахме се в спалните чували преди седем, чакаше ни студена нощ.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="http://sphotos-h.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-snc7/468228_10150596030102611_302304127_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="427" src="http://sphotos-h.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-snc7/468228_10150596030102611_302304127_o.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="http://sphotos-b.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-snc7/458984_10150595009357611_195595658_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="http://sphotos-b.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-snc7/458984_10150595009357611_195595658_o.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="http://sphotos.xx.fbcdn.net/hphotos-ash4/426162_10150595011957611_557472610_9526920_1371875169_n.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="http://sphotos.xx.fbcdn.net/hphotos-ash4/426162_10150595011957611_557472610_9526920_1371875169_n.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="http://sphotos-c.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-ash4/477046_10150595015112611_1315844547_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="http://sphotos-c.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-ash4/477046_10150595015112611_1315844547_o.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://scontent-b-sjc.xx.fbcdn.net/hphotos-frc3/t31/459100_10150595017412611_2007767710_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://scontent-b-sjc.xx.fbcdn.net/hphotos-frc3/t31/459100_10150595017412611_2007767710_o.jpg" /></a></div><br />
Десетте часа в палатката, не бяха толкова зле колкото 12-те в автобуса, макар, че и тук съня почти липсваше. За сметка на това почти се успахме за изгрева, а уж бяхме дошли тук зарди него. Все пак успяхме да запечатаме малко от червените му нюанси разпилени по заобикалящите върхове.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://scontent-a-sjc.xx.fbcdn.net/hphotos-ash2/t31/459351_10150595018162611_949193444_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://scontent-a-sjc.xx.fbcdn.net/hphotos-ash2/t31/459351_10150595018162611_949193444_o.jpg" /></a></div><br />
Обратният път се оказа още по-изморителен. Поне срещнахме една двойка немци и още една жена с двама водачи, та бе малко по-разнообразно. Ранния следобед бяхме обратно при Хуан Карлос и жена му. Решихме да не оставаме в хижата, а да се опитаме да слезем обратно в Ел Кокуй. Трябваше пак да звъним на Самоковеца, макар, че определено не ми се изкарваше още един час в неговата компания. Хижаря обаче предложи да извика друг негов познат с джип и взе да звъни, но покритие в хижата имаше само на определено място до един от прозорците на столовата, и изглеждаше, че в този момент вятъра го бе отвял на някъде. Хуан хукна към бараките на Мигел Харера, където имаше по-добър сигнал, макар, че бе час надолу. В крайна сметка след два часа се натоварихме на класическа Тойота Ланд Крузър (почти като в Индиана Джоунс) и слязохме в селото. <br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="http://sphotos-h.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-ash4/458949_10150595022667611_972558621_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="http://sphotos-h.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-ash4/458949_10150595022667611_972558621_o.jpg" /></a></div><br />
Пътуването бе интересно, поприпомнихме си копките по пътя, а в някакъв момент шофьора спря да оправя фаровете, защото и двата отказаха, а ножът на Илиян се оказа спасителния елемент при ремонта им. Иначе шофьора и жена му бяха доста по-приятни хора от самоковеца и пристигайки в селото ни намериха сравнително приятно хотелче на доста прилична цена, с почти топла вода и дори ни помогнаха да си вземем билети за автобуса на другата сутрин. Почти топлата вода по душовете в цяла Колумбия се оказа доста отнесено понятие. След почти 4 дена без баня всичко по-топло от замръзнала вода вършеше работа, но все пак нямаше нужда да си докарваме допълнителни настинки. Вечерта поне бе топла и се наспахме прилично. Станахме към 4 за да хванем автобуса за Богота. Дневното пътуване с автобус в сравнение с нощното на идване ни се стори като преход от каруца към първа класа в самолет. Автобуса бе по-голям и по-удобен, явно и маршрута му бе по-различен, тъй като и копките почти не се усещаха, а гледките през деня не те карат да се замисляш за останалите неудобства.<br />
<br />
Вечерта пристигнахме в Богота, раниците ни се бяха накиснали в автобуса в нещо доста неприятно, та трябваше да поизперем и изсушим някои неща, но поне за пръв път от седмица насам се насладихме на гореща баня и чисти дрехи. На другата сутрин ни чакаше полет за Санта Марта.<br />
SKREJIhttp://www.blogger.com/profile/14796178761515258762noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-2372799115849304661.post-65209736768401054602012-03-13T11:54:00.000-07:002014-03-26T09:59:44.198-07:00КОЛУМБИЯ - Част I - Началото<br />
Преди 5 години се бе развихрила особенна сватбена еуфория и куп мои приятели и роднини взеха да вдигат сватби един през друг. От общо 6 покани успях да огрея само на 3, при все, че събитията се случваха на два континента. Асортимента от младоженски двойки включваше комбинации от българин с боливийка (вива Лас Вегас), българин със Афро-американка (казано политически коректно, тук бях даже шафер), българка с американец (чист калифорниец – тук не успях да се включа в Благоевградското пишерство на трудната за запомняне дата 07-07-07), две български двойки, както и една от Лаос (моя бивша колежка от Арканзас). Определено комбинацията от различни националности създаваше предпоставка за ситуации с културно-шоков нюанс, като например, чернокожи (афро-американци) опитвайки се да танцуват български хора или калифорнийци във борба със люта българска ракия нейде из Македония. Със сигурност рекорда по културо-омесване държеше друга една сватба, година по-рано, където двама българи и една колумбийка навестихме бракосъчетанието на други двама лаосчани (сестрата на колежката), на чиста американска земя. Тук за първи път се почувствах като Шакил Онийл сред дребните лаосчани, а и понаучих няколко типични танца, но това е една друга тема. <br />
<br />
И след това настана една сватбена суша... цели 5 години, докато един хубав слънчев калифорнийски следобед не получих писмо в бутилка със покана ... за сватба ... в Колумбия! Същата тази колумбийка (с която атакувахме лаоската сватба), за да довърши интернационалния миш-маш си бе избрала висок, рус, дългокос немец за да допълни чернокосото си усмихнато дребно създание и да създадат свята и неразделна семейна връзка. И понеже половин година по-рано пропуснах сватбата на моя позната българка в Южна Африка (която бе решила да каже „ДА” на южно-африкано-холандец), реших че е време да сложа край на сватбената суша и .... потеглих на юг. Цялата организация по събитието бе с леко мистичен характер, тъй като гости се очакваха от къде ли не, а идеята на Анна-Камила (булката, не правете странни асоциации) беше да покаже на всички желаещи, колкото може повече от красивата си страна в двуседмично пътуване от Тихия океан, през плантациите за кафе та чак до Карибско море, а самото бракосъчетанието трябваше да се извърши някъде на карибския бряг в близост до Санта Марта по средата на двуседмичната авантюра. Желанието ми да видя колкото мога повече от тази интересна страна ме подтикна да включа в програмата и една планина, за която бях чел в пътеписите на Юри Варошанов (<a href="http://juriwaro.com/">клик тук</a>), с голямо благодарско за всичките му съвети), та реших да пропусна първата част от организираното пътуване и съвсем неорганизирано да поскитам из Андите. <br />
<br />
Като цяло не съм от хората които обичат да пътуват сами. Соловите пътувания определено дават добра възможност човек изцяло да се слее с околоната среда и да отпива големи глътки от контакта с местните, но аз успях да си намеря спътник в лицето на Илиян за по-голямата част от пътуването. Любовта му към фотографията и пътешествията определено не му остави много време за размисли и след малко перипетии из Колумбийското посолство в Лос Анджелис получи виза и ето ни на път. Самото достигане на Богота и най-вече до апартамента на Мария Луиза (не сестрата на Симеон II, а майката на булката) си беше добра тренировка на инстинктите ни за навигация и оцеляване в непознати кътчета на планетата. Главоблъсканицата за Илиян започваше няколко часа по-рано, тъй като независимо, че тръгвахме от Лос Анджилис по едно и също време, полетът му през Панама определено бе по-пряк и по-бърз, докато аз се отнесох на изток през Хюстън за Маями и от там на юг за колумбийската столица. Фактът че Илиян не говореше почти никакъв испански явно не бе голяма пречка да си хване такси, да достигне до верния адрес и да намери любезната ни домакиня, която пък от своя страна не говори никакъв английски. Аз междувременно сменях полети и летища, като трите часа престой в Маями не бяха крайно скучни наблюдавайки някакъв образ, който повече от час се разправяше със служители от авиокомпанията, търсеше мениджър да се оплаче как му били изхвърли ли шофьорската книжка в боклука, с две думи разиграваше някакъв безмислен цирк и си създаваше разнообразие в явно скучното му пътуване от някъде за никъде.<br />
<br />
В полунощ и моят крак стъпи на Южноамериканският континент. Ухилих се като ряпа от удоволствие, че и багажът ми бе дошъл, тъй като шансовете да се разминем по летищата не бяха никак малки. В близо 30-те килограма които бях помъкнал, освен двете ми „модни” колекции, по една за планината и морето, носех и 25 летящи фенери на желанията (Wish lanterns). Това бе и най-ценното (поне в морално отношение), тъй като тези романтични светлини, плюс още 25 които грижовно бях изпратил седмица по-рано за Канада на Карлос, поради липса на място в моя багаж, трябваше да окрасят нощното небе над Карибите и да сбъднат съкровеното желание на булката да озарят сватбата й. <br />
<br />
От скромните ми пътувания по сравнително топлите страни установих, че без проблеми мога да се смеся с местното население по целият екваториално-тропичен пояс от Бангладеш, та чак до Мароко (стига да не ми се налага да говоря много). И тук влязох лесно в категорията колумбиец, тъй като още с пристигането всички ми заговориха на испански и дори не ми обърнаха особено внимание на митницата. Имах едно на ум, че може да имаме разговори и обяснения защо нося 25 летящи фенера но за щастие не се наложи. Като за 2700-те си метра надморска височина Богота ме посрещна със сравнително топла вечер. Придвижването от летището до града в тези малки часове на нощта става предимно с таксита. В почти целия свят „бакшишите” дебнат за жертви, особено в лицето на прясно новодошли чужденци като мен. В Непал бях направил груба грешка да се кача във съмнителна кола с двама още по-съмнителни представители на таксиметровата индустрия, и без да спазаря цената предварително олекнах повече от 20 долара. Тук си бях направил домашното и веднага намерих гише на което даваш адреса и ти връщат бележка с гарантирана цена. 10 долара и 20 минути по-късно таксито обикаляше зелено боядисани блокчета в търсене на адрес, който е нещо от сорта на : ”53-та улица, No.54-70. Чак по-късно разбрах системата на адресите в Колумбия. 53-та улица е ясно. 54 беше името на най-близката пресечна улица, а 70 е самият номер на сградата. Има няма към 1 и нещо сутринта се ухилих още веднъж, че съм стигнал където трябва. Мария Луиза ме посрещна доста топло, а и с радост установих, че Илиян е също там, макар че изглеждаше доста изморен, най-вече от това че не беше спал предишната вечер. Майката на Камила се оказа много приятна жена, беше се погрижила за максималното ни удобство, а ние от благодарност пръснахме багажите си навсякъде.<br />
<br />
БОГОТА<br />
<br />
Числото 3 се оказа водещо в разглеждането на милионния град, заемащ 3-то място в класацията на най-големите градове в Южна Америка, а също и класирайки го като 3-тата по височина столица на континента отстъпващ само на Ла Паз и Кито. 3 бяха и музеите които успяхме да разгледаме за малко повече от трите часа които ни останаха след като минахме през автогарата да проверим кога тръгват автобуси към планината и дори си взехме за по-сигурно и билети. Старата част на града наречена Канделария е в рязък контраст с модерните високо етажни сгради издигащи се в непосредствена близост. Първите испански заселници тук са пристигнали през далечната 1537 година под водачеството на Гонзало Хименес де Кесада тръгнал година по-рано от карибското крайбрежие в търсене на известното Ел Дорадо, но пристигнал по тези места поблазнен от друга цел – солните селища известни със своите солени питки използвани за размяна при търговия. Архитектурата в тази част на града е със строго испанско влияние, макар и с лек карибски привкус от ярките цветове в които са боядисани повечето сгради.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="http://sphotos-b.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-ash4/458113_10150585451672611_269068117_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="http://sphotos-b.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-ash4/458113_10150585451672611_269068117_o.jpg" /></a></div><br />
Няколко големи площада красят старинния квартал, като най-известен и претъпкан с туристи, търговци, клоуни и гълъби е Плаза де Боливар, където на фона вечнозелените хълмове се издига главната катедрала издигната преди близо 200 години във времето на създаването на същинска Колумбия от Симон Боливар (краткото име на Симон Хосе Антонио де ла Сантисима Тринидад Боливар и Паласиос Понте и Бланко), чиито паметник се издига достолепно на същият площад. Не можем да пропуснем Музеят на Златото, излагащ най-голямата колекция в света от злато и други артифекти от предиспанско време пръснати по четирите етажа на модерната сграда. В оставащото време включваме в обиколката си и Военния музей, както и музея на Фернандо Ботеро, колумбийски художник и скулптор живеещ в Париж добил международна известност със своят неподръжаем стил изобразяващ хора животни и предмети от бита в доста странен, преувеличен, непропорционален по-скоро комичен вид и мащаб.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="http://sphotos-g.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-ash4/460822_10150585449402611_1552329170_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="http://sphotos-g.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-ash4/460822_10150585449402611_1552329170_o.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://scontent-a-pao.xx.fbcdn.net/hphotos-ash2/t31/457903_10150585451907611_682830131_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://scontent-a-pao.xx.fbcdn.net/hphotos-ash2/t31/457903_10150585451907611_682830131_o.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://fbcdn-sphotos-a-a.akamaihd.net/hphotos-ak-ash4/466333_10150585450557611_2117754222_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://fbcdn-sphotos-a-a.akamaihd.net/hphotos-ak-ash4/466333_10150585450557611_2117754222_o.jpg" /></a></div><br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="http://sphotos-a.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-ash4/470089_10150585452157611_1720669093_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="http://sphotos-a.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-ash4/470089_10150585452157611_1720669093_o.jpg" /></a></div><br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="http://sphotos-f.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-ash4/419465_10150585451497611_1128690912_n.jpg" imageanchor="1" style="clear:left; float:left;margin-right:1em; margin-bottom:1em"><img border="0" height="480" width="320" src="http://sphotos-f.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-ash4/419465_10150585451497611_1128690912_n.jpg" /></a></div>Трафикът в милионния град е неизбежно преживяване, макар предвижването да е сравнително лесно главно с помощта на хилядите малоразмерни таксита в които аз и Илиян заедно с багажа се събирахме доста трудно. Автобуси и маршрутки хвърчат из целият град, но решихме да не рискуваме с тях, тъй като маршрута и спирките им са доста съмнителни и неясни дори и за местните. Табела определя единствено крайната им дестинация, а спирка е всяко място където шофьора успее да те забележи и спре дори за секунди. Това се оказа доста добре работеща система за предвижване из цялата страна, като автобусите са завидно нови и модерни. Метро тук няма, т.е ще има след 4-5 години. В това отношение нашата родна София е с едни гърди напред, но пък като че ли в други може би изостава. В крайните квартали на града кипи бурно строителство на високо етажни жилищни сгради, които веднъж построени от страни приличат на частни затвори, тъй като високи огради от бодлива тел ограждат цели комплекси, а охрана стриктно проверява всички влизащи. Охрана и полиция имаше всъщност почти на всякъде, което до известна степен те кара да се чувстваш спокоен и в безопасност. Полицаите обаче повече всяваха сериозност и респект единствено със оръжието и присъствието си, тъй като явно на никой не му занимаваше да контролира важни неща като трафика например, който се самонагаждаше макар и контролиран от светофари, маркировка и знаци. Клаксона обаче и тук имаше живото спасителна функция особено всред мотористите, които бяха в завидно количество, а и бяха облагодетелствани да не плащат такси по платените пътища. Богота е известен и като велосипеден град, което бе доста улеснено от многобройните алеи кръстосващи града в повечето случаи успоредно на големи улици и булевардни (представете си една такава алея по средата на Цариградско Шосе например). Впечатленията от няколко часа в един град на дали могат да изградят пълна представа за същността му, но определено създаваше вид на модерна бързо развиваща се столица, влизаща обаче в сериозен контраст и като инфраструктура и като стандарт на живот с останалата част на държавата.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://scontent-b-pao.xx.fbcdn.net/hphotos-frc3/t31.0-8/459576_10150585452652611_590358170_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://scontent-b-pao.xx.fbcdn.net/hphotos-frc3/t31.0-8/459576_10150585452652611_590358170_o.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://scontent-b-pao.xx.fbcdn.net/hphotos-frc3/t31.0-8/469485_10150585452762611_1573654308_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://scontent-b-pao.xx.fbcdn.net/hphotos-frc3/t31.0-8/469485_10150585452762611_1573654308_o.jpg" /></a></div><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><br />
<a href="https://scontent-a-pao.xx.fbcdn.net/hphotos-ash2/t31.0-8/464866_10150585453417611_1311310558_o.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://scontent-a-pao.xx.fbcdn.net/hphotos-ash2/t31.0-8/464866_10150585453417611_1311310558_o.jpg" /></a></div><br />
<br />
<br />
<br />
<br />
<br />
SKREJIhttp://www.blogger.com/profile/14796178761515258762noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-2372799115849304661.post-1019132864063091182012-02-10T15:48:00.000-08:002016-06-22T09:14:49.493-07:0090 МИЛИ ОТ КУБАБлизо 30 години посрещах рождения си ден при минусови температури, често сняг, но в топла другарска атмосфера придружена с много шум, навалица и наздравици. Последните ми 5 остарявания поне се сбъднаха в топъл климат, радвайки се на приятно пролетните температури на Южна Калифорния през Януари, макар, че първата година съвсем ненадейно стана такъв бахър, че дори замръзнаха и портокалите, което бе определено изненада за всички, най-вече за гостите ми от Чикаго, които очакваха да се разхождат из Венис Бийч по джапанки, а си тръгнаха болни и премръзнали. Партитата обаче си останаха големи, шумни, все по-домашному, като комбинацията от приготовления плюс чистене отнемаха поне два дни и някак убиваха 90% от празника, което си е повече натоварване от колкото наслада от събитието. И за да е различен и весел животът ми реших на пук на първите му 35 годинки да сменя и климата и атмосферата. И ето ме във Флорида! <br />
<br />
Преходът от западния до източния бряг на големият северно-американски континент се състои от 5 часов полет, 3 часа разлика във времето и евентуална надежда за накисване в УЖ топлите води на Атлантика дори и през Януари. Пет часовият полет, особено ако ти предлагат да зяпаш петъчните баскетболни мачове на НБА директно и то безплатно си е направо релакс със бонус! Трите часа разлика, понякога са по брутални и от десетте с България, но пък полетите на изток са винаги по-благоприятни, особено ако кацнеш в полунощ местно време и ти се пие бира, а домакините вече берат душа за сън.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh3.googleusercontent.com/-WmO6uD-LOsM/Tx4vMiBuocI/AAAAAAAAC-o/qwT92zYlmrg/s1152/IMG_3932.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh3.googleusercontent.com/-WmO6uD-LOsM/Tx4vMiBuocI/AAAAAAAAC-o/qwT92zYlmrg/s1152/IMG_3932.jpg" /></a></div><br />
Пристигайки преди пет години в Калифорния в очите ми плуваха сцените от "Спасители на плажа" в които Памела Андерсон кършеше съблазнителни форми по плажа в забавен кадър, и оставяше във влажните очи на парализирания зрител подозрителни съмнения за Калифорнийската мечта. Мечта която и Ред Хот Чили Пепърс пресъздадоха преди години в едно парче, но реалността за съжаление се оказа доста по-болезнена. Плажовете в Америка обикновено те посрещат с голяма табела, на която в рамките на 15-20 реда са изложени всички неща, които НЕ можеш да правиш. Някой в нечия градска управа е изхарчил доста народни пари докато сътвори целият този ферман, а очите на претръпналия плажуващ турист търсят обикновенно с надежда липсата на забрана поне за къпане. В Калифорния, нито може да видиш близко изглеждащи до Памела спасителки, нито пък с кеф а се цопнеш в океана, защото дори и лятото рядко предлага по приемлива топлота на океанската вода.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh5.googleusercontent.com/-ENIVcXgQjJc/Tx4vr-_XZLI/AAAAAAAADBA/1A7KF8TUGfQ/s1200/IMG_4025.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh5.googleusercontent.com/-ENIVcXgQjJc/Tx4vr-_XZLI/AAAAAAAADBA/1A7KF8TUGfQ/s1200/IMG_4025.jpg" /></a></div><br />
Идвайки във Флорида отново бях заложил на мита, че водата тук е целогодишен чай, и мисълта че всички Канадци, Нюйоркчани и изобщо севернощатници са си домъкнали и колите и задниците до тук за цялата зима ми вдъхваше надежда за успех. Отново обаче реалността имаше малко по-различни идеи от моите. Канадците, Нюйоркчаните и всички там други си бяха тук, което бе разбираемо, при все че по техните ширини рядко ставаше над нулата дори и през деня, а имайки в предвид, че средната им възраст бе над 70, трафика бе сравним с Калифорнийския, дори и при осезателна липса на азиатци. Успях да се накисна в океана все пак..... до кокалчета. За повече не ми стискаше. Последното нещо което ми се искаше е да лепна някоя двойна ангина и да си прецакам целия си тридневен престой тук. <br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh5.googleusercontent.com/-sqoW1hD6f7Y/Tx4vYt-4IZI/AAAAAAAAC_w/hEJgohU4H6k/s1152/IMG_3975.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh5.googleusercontent.com/-sqoW1hD6f7Y/Tx4vYt-4IZI/AAAAAAAAC_w/hEJgohU4H6k/s1152/IMG_3975.jpg" /></a></div><br />
Маями бийч се оказа интересен..... и пуст, поне самия плаж. Интересно е отивайки с хавлийка и идея за слънчеви бани да видиш хора предимно с якета и панталони да се търкалят по пясъка, което някак ти убива желанието да се разхвърляш на воля. От своя страна пък Оушън драйв бе претъпкан с хора и сергии. Вихреше се някакъв фестивал на изкуствата, който предложи дори и малък парад на стари коли. Десетките ресторантчета, кубинските кафенета и баровете създават част от настроението което очакваш. Кубинското присъствие тук е по-силно дори и от мексиканското в Калифорния. Поне в културно отношение. Храната, пурите и най-вече Кафеситото (двойно еспресо с много захар) са създали един микро климат, в който десетки, сигурно стотици хиляди кубинци успели да положат някога, някак крак на американска земя преди да бъдат хванати, виреят в страната на неОграничените възможности, но в достатъчно добра близост до родна ФиделоКастрия, с надеждата че някой ден ще се завърнат като завоеватели на собствената си обетована земя. Разбирам и ненавистта на УЖ местните американци към тях. Кубинец да говори английски е сериозна рядкост, което пък ми даде възможност да си потренирам испанския с една перуанка, която бе дошла да чисти апартамента на Мони, макар че не разбирах нито дума на придружаващият я кубинец. <br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh4.googleusercontent.com/-G-oJUYYM46Y/Tx4vgIPRWkI/AAAAAAAADAY/guAtGaRfkaY/s1152/IMG_4002.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh4.googleusercontent.com/-G-oJUYYM46Y/Tx4vgIPRWkI/AAAAAAAADAY/guAtGaRfkaY/s1152/IMG_4002.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh6.googleusercontent.com/-FpaAqZiszUY/Tx4v1LCj1II/AAAAAAAADBo/VdVCO4sDNUk/s1152/IMG_4046.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh6.googleusercontent.com/-FpaAqZiszUY/Tx4v1LCj1II/AAAAAAAADBo/VdVCO4sDNUk/s1152/IMG_4046.jpg" /></a></div><br />
Да си рожденник по американски е различно. Тук другите те водят някъде и те черпят, обикновено получаваш малка тортичка със свещичка и песен по-нежелание, често изпълнена от полвината сервитьори в ресторанта, последвана от бурни ръкопляскания. Аз си обичам да съм рожденик по български...и по американски, особенно ако мога да намажа и от тортата, че и безплатно мухито на Оушън Драйв (все се чудя защо не съм рожденник всеки ден, макар че както бе казал някой проблема на съвременния българин бил, че като му замирише на мента се чуди боб ли му се яде, мухито ли му се пие). За първи път от много години, гостите за скромното ми тържество бяха само 3-ма, а вечерята скромна.<br />
<br />
<br />
ФЛОРИДСКИТЕ КЛЮЧОВЕ – Сигурно така би превел „The Florida Keys” някой роден радио водещ от тия, които превеждаха „Baby you know what’s up”, като „Скъпа ти знаеш как е там горе”. А името на „The Keys” идва от испанското „Cayo”, което пък означава малък остров. Въпреки всичко, тази върволица от малки острови, нанизани като пуканки по протежението на US Route 1, са играли ключова роля за формирането на историята на Флорида и особено последният от тях, най-южния от всичките - Key West, или на кратко Западният Ключ. Странно е как най-южната точка на континенталните щати се намира на остров, който пък се казва „Западен”, но това ще оставим на историците и на географите.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh6.googleusercontent.com/-x2gEkEf_n0E/Tx4wB488KZI/AAAAAAAADC4/DwpLsK53JvY/s1152/IMG_4079.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh6.googleusercontent.com/-x2gEkEf_n0E/Tx4wB488KZI/AAAAAAAADC4/DwpLsK53JvY/s1152/IMG_4079.jpg" /></a></div><br />
Пътуването до Кий Уест от Маями по вече споменатия US Route 1 си е само по себе си класическо изживяване. Километрите са само 170, но отнема близо 4 часа, най-вече заради едно лентовия път, заместил някогашната железница свързваща островите със сушата, а и заради заспалите туристи, които явно се наслаждаваха с пълни сили на тюркоазено-сините води на кораловият риф, жълто зелените палми обсипали малкото плажове, както и безграничното спокойствие, което те обзема на място като това. Донякъде човек се радва, че тези райски кътчета са останали в американско владение. Страх ме е да си помисля ако родните ни строителни предприемачи се бяха развихрили тук, каква безумна бетонна гора щяха да сътворят, с един размах и много изпрани пари. Хотелите са малко като цяло, а къщите преливат в искрящи цветове, доста типични за карибският район и култура.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh4.googleusercontent.com/-1jVpNES7-B4/Tx4v9GdB2jI/AAAAAAAADCY/_YJKlPtdN5U/s1152/IMG_4070.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh4.googleusercontent.com/-1jVpNES7-B4/Tx4v9GdB2jI/AAAAAAAADCY/_YJKlPtdN5U/s1152/IMG_4070.jpg" /></a></div><br />
Куй Уест е края или по-скоро началото на US Route 1. Трудно е човек да си представи как този не-голям остров със кройка три на шест километра, е бил най големият град във Флорида в края на вече по-миналият век с население от почти 20 000 души. Дълбоките води от югозапад са го направили идеално място за ключов пристан по пътя между Атлантика и Мексиканският залив. Дълги години производството на цигари и успеха на корабните работилници са помагали за разцвета и падението му, като за това са играли и не малка роля амбициите и апетитите на испанци и англосаксонци, както и безмилостната стихия на ураганите разрушавали почти до основи на няколко пъти този земен рай. Пиратските истории пораждат не малък интерес особено със споменаване на името Черният Цезър, африкански момък с размерите на Крали Марко (поне според легендата), създавал доста работа и проблеми на корабната индустрия и местните власти за почти десетилетие и намерил гибелта си на бесилото, доказвайки теоремата, че дори и да имаш собствен остров и сто жени, само минута невнимание и после цял живот мъртъв.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh6.googleusercontent.com/-ZGZeAZN3oN4/Tx4wuUEqPHI/AAAAAAAADGQ/M-5igp2pvcM/s800/IMG_4260.jpg" imageanchor="1" style="clear:left; float:left;margin-right:1em; margin-bottom:1em"><img border="0" height="480" width="320" src="https://lh6.googleusercontent.com/-ZGZeAZN3oN4/Tx4wuUEqPHI/AAAAAAAADGQ/M-5igp2pvcM/s800/IMG_4260.jpg" /></a></div><br />
Седим си до голямата шамандура отбелязваща най-южната точка на континенталните щати, а Куба е само на 150 километра. Седят и още 50-на души на опашка за снимка с туристическият обект,а слънцето брутално напича точно отзад и снимките са отчайващо лоши, но всеки трябва да запечата поне един снимков момент пред тази светиня. Решаваме да отложим ритуала по-запечатване на нашите спомени за рано другата сутрин, когато слънцето напича идеално от изток, а мястото пусто. И понеже американците много обичат думичката НАЙ, тук на всяка сграда в радиус от 200 метра стои голяма табела известяваща „Най-южната къща в Америка”, „Най-южният магазин”, „Най-южният хотел”. Залезът по туристически се посреща на кея с кодовото име Sunset Point (Залезната точка), а вечерята след това е типично кубинска. Тук трябва да се опита и небезизвестния Key Lime Pie (опитът за точен превод е КЛЮЧОВ ЛИМОНЕН ПАЙ), който върви доста добре със Кафесито, което пък дава доста енергия за обиколка по баровете пръснати по главната улица Дювал. Тук е и бара в който е дошла музата и на Джими Бъфет за своята Маргаритавил, а само няколко пресечки по-надолу е другата светиня на острова къщата на Хемингуей, разположена точно срещу историческия Фар, който легендарният писател е използвал като добър ориентир за намиране на хасиендата си след пиянски вечери из баровете на острова. Разглеждаме и къщата и фара. Доста късчета история са пръснати из имението на автора на „Стареца и Морето”, живял и творил тук само девет години, но получил вдъхновение да създаде повече от половината си класически произведения. Младо момче ни развежда из стаите на двуетажната, къща изградена от масивни варовикови блокове, подхвърля плоски шеги за четирите съпруги и десетки други любовници на автора, показва ни няколко от многото шест-пръсти котки, за които има дори специално гробище и се опитва да си изкара някой друг долар бакшиш. <br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh3.googleusercontent.com/-KfbWO5tOXdo/Tx4wzhGG7_I/AAAAAAAADGo/0l34--NiKeQ/s800/IMG_4267.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="600" width="400" src="https://lh3.googleusercontent.com/-KfbWO5tOXdo/Tx4wzhGG7_I/AAAAAAAADGo/0l34--NiKeQ/s800/IMG_4267.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh6.googleusercontent.com/-lB4z60w2DjY/Tx4xEiGVgYI/AAAAAAAADHw/_8YRSCtgqrA/s1152/IMG_4286.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh6.googleusercontent.com/-lB4z60w2DjY/Tx4xEiGVgYI/AAAAAAAADHw/_8YRSCtgqrA/s1152/IMG_4286.jpg" /></a></div><br />
Намираме и най-хубавият плаж на острова. Под палмите се търкалят малкото туристи дръзнали да сложат бански. Някой рискуват да се потопят в мамещите тюркоазени, но студени води на Атлантика. Аз пак пропускам, може би следващият път, може би по-на юг.<br />
<br />
И тръгва пак Земята по своят път около слънцето, а аз обратно към Лос Анджелис... Куба и Маями остават за гърба ми, но не за дълго, след месец пак ще мина от тук... а къде ли ще ме заведе следващият Ден Рожден...?<br />
<br />
<br />
<br />
<br />
<br />
<br />
<br />
<br />
SKREJIhttp://www.blogger.com/profile/14796178761515258762noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-2372799115849304661.post-35243696632415573162011-12-08T11:10:00.001-08:002012-03-22T09:43:05.864-07:00ДО АНТАРКТИКА ПОД ПЛАТНА - разказ на Борислав АлександровИска ми се някой ден и аз да разкажа такава история, дай боже. Боби Александров бе един от първите хора които запалиха искрата на авантюризма в мен. Беше ми асистент в университета, а по душа пътешественик, капитан, но най-вече отличен специалист-геодезист за да заслужи доверието на БАН и всички там други институции поддържащи научно-изследователската дейност в Българската база на остров Ливингстън в Антарктика. Малко хора дръзват да стигнат до дъното на света, а камо ли на яхта. Ето и самият разказ:<br />
<br />
<a href="http://www.geomedia.bg/index.php/article:655">ДО АНТАРКТИКА ПОД ПЛАТНА</a><br />SKREJIhttp://www.blogger.com/profile/14796178761515258762noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-2372799115849304661.post-36555609997483084252011-11-29T15:04:00.001-08:002014-03-26T09:58:27.176-07:00IN VINO VERITAS - или Направи си сам...Вино в АмерикаСелският туризъм в Америка е нещо като кръстоносен поход на Луната, война с вятърни мелници под безмилостните шамари и опеката на съдебната система. Системата дори и в този отрасъл на туристическата индустрия е довела до безумни упътвания и правила с цел да не осъдиш случайно някого ако ти падне зъб например докато си вземаш душ.<br />
<br />
Ето извадки от правилата за престой във една ферма:<br />
<br />
- Електричеството в основната сграда е от генератор (хубаво е че поне го има);<br />
- Рубен, менажера на фермата ще дойде събота следобед да напълни генератора (ще го почерпим с вино, нали е менажер);<br />
- Рубен ще храни козите и кравите – може да го виждате през следобедите (явно кравите и козите не ядат сутрин);<br />
- Кравите и козите са много приятелски настроени, моля ви наслаждавайте се на животните със завишено внимание, имайки в предвид че са все пак диви и не-тренирани (тук идва противоречието как домашни крави и кози минали психо-теста за правилно държание във ферма могат да бъдат все още наричани диви и не-тренирани);<br />
- Наслаждавайте се на всичко което предлага ранчото, направете огън в определеното огнище, играйте на подкова, изследвайте хубавата местност (вдишайте...издишайте);<br />
- Чувствайте се като у дома си (но не забравяйте че сте на гости);<br />
<br />
Преди година почти стриктно спазвайки тези първични правила на живота във фермата Ния успява да отнесе 3-4 лози от инвентара на фермата с една четириколка тип голф количка. Ния е само на 10, макар, че бодри съвети й дава баща й седнал до нея съзерцавайки как лозите безмилостно се приближават към тях. Предполагам че съдбата понякога е малко иронична в такива ситуации, но пък ако баща й беше прочел и подписал следната декларация, можеше и да не се стигне до тук:<br />
<br />
„Аз, като представител на себе си и на моето дете, съм напълно предупреден и посъветван от Ранчото и неговите членове, че трябва да носим подходящи каски за да предотвратим всякакви наранявания на главите ни в резултат на падане или други събития предизвикани от опасни дейности. Ние разбираме, че сме обект на наранявания от дейности на които сме изложени доброволно”. <br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh5.googleusercontent.com/-i7hmi0wtc3c/TsbO2qsQtJI/AAAAAAAAC7o/2L0o6EPME6o/s1152/IMG_3233.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh5.googleusercontent.com/-i7hmi0wtc3c/TsbO2qsQtJI/AAAAAAAAC7o/2L0o6EPME6o/s1152/IMG_3233.jpg" /></a></div><br />
Определено ранчото не минава за площадка за екстремни спортове, но пък никога не е лоша идея да си сложиш каска. Може някой метеорит да те отнесе докато отиваш до нужника или да си разбиеш канчето в ръба на масата при подходящи гравитационно-нещастно-алкохолни обстоятелства. (а и Ботев ако беше подписал нещо такова......). Очаквам скоро и в ресторантите да се подписвам, че ползването на нож си е моя лична отговорност и ако искам да разпоря вътрешностите на някой пред любопитните погледи на останалите клиенти на ресторанта, си е лично мой проблем и ще си понеса последствията най-благородно.<br />
<br />
Заръките и съветите за живота в ранчото далеч не свършват с носенето на каска и запознаването с Рубен, кравите и козите. <br />
<br />
- Рискът от нараняване от дейностите и използваната екипировка е огромен, включвайки дори потенциал от инвалидност и смърт (все още си мисля за метеорита, но добре че си имаме каски);<br />
- Възможна е неизправност на собствена или друга техника.(ако на Ния някой и беше казал за спирачките......ама в учебника по трудово за 4 клас не го пише);<br />
- Повечето дейности се извършват навън и има огромен риск от излагане на елементи, прекомерна горещина, хипотермия, въздействие на тялото от вода, инжектиране на вода в телесните отверстия, среща с натурални или изкуствени обекти,контакт с животни и риск от ритници, ухапвания, уплаха, спонтанно бягане или други реакции от непредвиден характер причиняващи наранявания или смърт (а аз си мислех, че психо-теста се е погрижил за всичко това);<br />
- Атака или среща с насекоми, влечуги или животни (това може да ви се случи само тук);<br />
- Инциденти или заболявания, които могат да се случат на отдалечено място, където няма налична медицинска помощ. (не дай боже да отидете в Хималаите);<br />
- Изтощение, настинка, или виене на свят, което може да намали реакциите и може да увеличи риска от инциденти (за препиване обаче нищо не се казва);<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh5.googleusercontent.com/-WG2X4I52viU/TsbN4h3cGhI/AAAAAAAAC2I/QJc8usxMCFo/s1152/IMG_3433.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh5.googleusercontent.com/-WG2X4I52viU/TsbN4h3cGhI/AAAAAAAAC2I/QJc8usxMCFo/s1152/IMG_3433.jpg" /></a></div><br />
Въпросното ранчо се намира в областта на Санта Инес (Santa Inez) – един от винарските райони на централна Калифорния. Името на областта идва от едноименната Мисия (Манастир) разположена в туристическото датско градче Солвенг. Мисията е джиросана с името си подир светицата Санта Агнес (Santa Agnes), което испанците обнародвали на Santa Inges, а англо-заселниците да не останат назад са добавили и своето Z накрая. Интересно щеше да бъде ако вместо англичани и датчани, тук се бяха заселили чехи например. Мисията сега щеше да се казва „Света Агнешка”.<br />
<br />
Цялата област получила своята благословия и популярност заради мекият климат на живописните хълмове разстилащи се на север от тихоокеанското крайбрежие на Санта Барбара, а на запад чак до военната база Вандерберг. Винарската индустрия тук е имала зачатъци далеч преди Сухия режим в Америка, но чак през шейсетте и седемдесетте години на миналия век намира популярност и развитие. Днес в долината има над 70 винарни, което прави района конкуренция на винарските меки Напа и Сонома, а също е и обект на особен интерес най-вече след филма „Sideways” сниман в околността.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh5.googleusercontent.com/-oFRwrZ6Ht64/TsbN5jU0UZI/AAAAAAAAC2M/Sy3ysen99-A/s1152/IMG_3439.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh5.googleusercontent.com/-oFRwrZ6Ht64/TsbN5jU0UZI/AAAAAAAAC2M/Sy3ysen99-A/s1152/IMG_3439.jpg" /></a></div><br />
Следвайки древните традиции на поклонниците на Дионисий, скромен български колектив се бе събрал тук за трета поредна година за извършване на светия ритуал по бране, мачкане и благославяне на грозде с цел домашно производство на течността за която римляните са казвали, че е носител на истината и целомъдрието. Въпреки, че дебелите книги ни учат, че виното се е заразливало за първи път някъде по ширините между Армения и Иран, ние сме почти сигурни, че родната ни България, не е останала назад в исторически план и най-малкото в консумацията му със сигурност се конкурираме с французи и калифорнийци.<br />
<br />
Скромната ни група от тридесет и седем души, включващи дузина непълнолетни помощници и две кучета атакуваха градината на Майк Сандовал. Целта – 300 кила грозде. Двамата с 88 годишния си баща ни приемат с отворени обятия, като на селски сбор, с големи усмивки и още по-големи сърца. Всички дружно въздишаме по спокойствието и уединението на фермата (тази на Майк). Тук сме само да си вземем дажбата от грозде, а ни чака ритуалния танц по мачкане, който по-традиция включва босите (желателно измити) крака на женската половинка раздвижени от балкански ритми и много алкохол. Майк е бивш музикален агент, ловец на таланти с две думи – Голяма работа. Тук обаче си е намерил вратата към просветлението и самооткриването и най-вече към винопроизводството. Черпи с вино усмихва се, и почти необяснимо за всеки помни имената на всички ни (представям си аз как се запознавам например с 30 индийци и накрая си помня само моето име). Самият гроздобер се превръща в един малък празник за телата и душите. Децата търчат между редовете с пълни с грозде кофи, девойките кършат снаги под ритмите на народна музика идваща от нечий телефон, десетки фото апарати документират събитието на фона на облачното небе, което обаче създава меки тонове и цветове като от картини на Владимир Димитров Майстора. Цялата тази суматоха леко обърква двете кучета, но не и домакините ни, които искрено се забавляват и се радват на цялото фиаско.<br />
<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh5.googleusercontent.com/-EnKlwUrVErU/TsbPPfehIHI/AAAAAAAAC9I/S33AiuRLguA/s720/IMG_3344.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="480" width="320" src="https://lh5.googleusercontent.com/-EnKlwUrVErU/TsbPPfehIHI/AAAAAAAAC9I/S33AiuRLguA/s720/IMG_3344.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh6.googleusercontent.com/-NXw7DfbsHNw/TsbO6VjSP0I/AAAAAAAAC8A/2HKJyp79-nQ/s1152/IMG_3269.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh6.googleusercontent.com/-NXw7DfbsHNw/TsbO6VjSP0I/AAAAAAAAC8A/2HKJyp79-nQ/s1152/IMG_3269.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh4.googleusercontent.com/-Q9iHBwiI8HI/TsbO69I6KbI/AAAAAAAAC8E/uKnKeo10Ccs/s1152/IMG_3281.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh4.googleusercontent.com/-Q9iHBwiI8HI/TsbO69I6KbI/AAAAAAAAC8E/uKnKeo10Ccs/s1152/IMG_3281.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh4.googleusercontent.com/-Ns_zy1YtxUY/TsbPa8cGyZI/AAAAAAAAC9k/2qdG67p0sQc/s1152/IMG_3360.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh4.googleusercontent.com/-Ns_zy1YtxUY/TsbPa8cGyZI/AAAAAAAAC9k/2qdG67p0sQc/s1152/IMG_3360.jpg" /></a></div><br />
Имаме цели 3 дни, които пълноценно се използват за опознаване на района, дегустация на десетките разновидности на местното каберне, пино ноа, шира и най-вече за заслужена отмора. RUSAK е една от любимите ни винарни. За 9-те си долара опитваш 6 вина и взимаш чаша за спомен. Мезето е хубаво да си го носиш сам, а масите на терасата разкриват пред погледа позлатените и сякаш с гребен наресани редове от лози разстлани по хълмовете наоколо. Идилията е пълна, и дори дъжда не ни разваля много настроението. Хубаво е че метеоролозите от време на време не познават и за наше щастие вали само първата вечер.<br />
<br />
Гореспоменатото датско градче Солвенг е друго място което преминаващият турист не пропуска. Основано е през 1911 година от група датчани избягали явно от студените зими на северните щати. Десетки ресторанти, хлебарници, пекарни и хотели в типичен Ханс Кристиан Андерсен стил предлагат различно за средния американец преживяване, а на нас пълнят очите със сълзи от радост и носталгия по старата Европа. Тук дори можеш да видиш и бюст на самия Ханс Кристиян, както и доста сполучливо копие на статуята на Малката Русалка, което далеч не ме отказва някой ден да отида до самия Копенхаген.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh4.googleusercontent.com/-rqwuMhKGeWQ/TsbN259-JgI/AAAAAAAAC2A/G2LcFqlPx9o/s1152/IMG_3425.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh4.googleusercontent.com/-rqwuMhKGeWQ/TsbN259-JgI/AAAAAAAAC2A/G2LcFqlPx9o/s1152/IMG_3425.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh3.googleusercontent.com/-ouSYWxYnOOU/TsbN1Tl7CII/AAAAAAAAC14/SKOBv2yH-hs/s1152/IMG_3422.CR2.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh3.googleusercontent.com/-ouSYWxYnOOU/TsbN1Tl7CII/AAAAAAAAC14/SKOBv2yH-hs/s1152/IMG_3422.CR2.jpg" /></a></div><br />
Ранчото с хилядите забрани и правила, далеч не е толкова лошо колкото си би помислил човек прочитайки всичките упътвания и указания за ползването му. Оказва се идеално за цялата ни комсомолска бригада и достатъчно отдалечено за да предпази съседите от нежелания джангър. Няколко километра по черен път те отвеждат до зелена полянка с няколко постройки. Най-голямата е самата къща, където е топло, светло и уютно. Три малки бунгала допълват малкия комплекс, като думата бунгало съвсем символично описва няколкото легла и някой друг скрин разположени в нещо като полу-палатка.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh4.googleusercontent.com/-W6Fhc8TLMzk/TsbOBoYPLWI/AAAAAAAAC2s/N5ksCPTvv7E/s1152/IMG_3484.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh4.googleusercontent.com/-W6Fhc8TLMzk/TsbOBoYPLWI/AAAAAAAAC2s/N5ksCPTvv7E/s1152/IMG_3484.jpg" /></a></div><br />
<br />
Козите, конете и ламите са на хвърлей разстояние и децата определено грабят от целият урок по натуралистика с пълни шепи. Двете кучета си намират две котки и спретват ремейк на „Приключенията на Спас и Нели”, а останалите герои са заети с виноприготвянето и пържоло-печенето. Дори и Ребека (единствената американка в групата) скача мощно в гроздето, след като и напомнят че от краката на блондинка виното ставало по-меко, а и като бъдеща българска булка трябва да свиква с тия неща. Всичко дружно се опитват да бият рекорда по ядене и пиене на Средногорска ловна дружинка, но само шепа храбри винари откарват до 6 сутринта.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh4.googleusercontent.com/-aHY5LjQ3fUk/TsbN_l6vAcI/AAAAAAAAC2k/mqiMxg-RkbE/s1152/IMG_3471.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh4.googleusercontent.com/-aHY5LjQ3fUk/TsbN_l6vAcI/AAAAAAAAC2k/mqiMxg-RkbE/s1152/IMG_3471.jpg" /></a></div><br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh4.googleusercontent.com/-IWNzn6URT2U/TsbOAhDDhII/AAAAAAAAC2o/Tb_ttcgLS64/s1152/IMG_3476.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh4.googleusercontent.com/-IWNzn6URT2U/TsbOAhDDhII/AAAAAAAAC2o/Tb_ttcgLS64/s1152/IMG_3476.jpg" /></a></div><br />
И пак е ден добре върви опитомената галактика. Ден последен. След малка разходка по близките хълмове някой слизат до плажа, други лекуват махмурлука, а гроздовата каша поема към гаража на Петро, от където започва дългият и път от ферментация към бутилките и гърлата ни. И така до следващата година, и следващия гроздобер. Хубаво е че Трифон Зарезан е скоро, че да не губим форма. А до тогава - Наздраве!<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://lh5.googleusercontent.com/-9ugPG2KVVlM/TsbPj__fgAI/AAAAAAAAC-A/ClGj1l3O_dY/s1152/IMG_3405.jpg" imageanchor="1" style="margin-left:1em; margin-right:1em"><img border="0" height="320" width="480" src="https://lh5.googleusercontent.com/-9ugPG2KVVlM/TsbPj__fgAI/AAAAAAAAC-A/ClGj1l3O_dY/s1152/IMG_3405.jpg" /></a></div><br />
<br />
<br />
<br />
<br />
<br />
<br />
<br />
<br />
<br />
<br />
<br />
SKREJIhttp://www.blogger.com/profile/14796178761515258762noreply@blogger.com0