сряда, ноември 28, 2012

ЗАБРАВЕНАТА КАЛИФОРНИЯ -

Призрачният град - Боди

Тези които си спомнят времето преди умните телефони и интернета, когато прозорецът към света бе пречупен предимно през призмата на родната културна критика и филтрираната от „любимата” ни партия селекция на двата канала на Българската Национална телевизия, си спомнят предполагам малките срещи с онзи далечен див запад пълен с каубои, шерифи, задимени бардаци и много свистящи куршуми, най-често представен през погледа някой италиански режисьор в стил Спагети Уестърн. Музиката на Енио Муриконе и желязната физиономия на Клинт Ийстуд рисуваха един друг съвсем далечен свят от времето когато из България джамиите са били повече от църквите, а западния свят е жънел плодовете на индустриалната си революция. В тези славни години на светло бъдеще и още в невръстна възраст на дали съм си и представял , че този далечен “див” западен свят един ден ще стане мой втори дом и ще мога да се докосна до загадъчността и мистерията му.

Калифорния има сравнително кратка модерна история, сравнена дори с повечето свои събратя от източния американски бряг. Само за 160 години щата е преминал през бърза метаморфоза от испано-мексикански колорит през меката на златотърсачите до титлата пета икономика в света (поне по официална статистика отпреди няколко години). И макар, че осем от всеки десет туристи посещаващи щата идват тук заради мръсният претъпкан Холивуд булевард и не по-приятния Дисниленд, родината на президента Никсън и мащехата на бившият австро-американски терминатор-губернатор предлага много повече от това, най-вече под формата на уникално съчетание на природни феномени и интригуваща история. А историята на всяка една територия е винаги добро начало за вникване в сложните й гео-политическите и социални течения оформили същността й. Тук едно събитие е сложило най-тежкият си исторически отпечатък, а именно късмета на Джеймс Маршал да открие златни залежи в района на Сакраменто през не толкова далечната 1848 година. Вестта набързо обикаля света и стотици хиляди търсачи на богатство и силни усещания поемат към обетованата земя, исторически получила званието си - The Last Frontier. От запад кораби стоварват разнообразен и колоритен букет от националности, омесвайки, южно-американци, австралийци и азиатци, а повечето американо-англо-саксонски заселници прииждат от изток по многодневния, така наречен Калифорнийски път разрязващ от изток масивите на Роки Маунтън и Сиера Невада.

И след тази кратка историческа прелюдия, връщам действието в наши дни, където необходимостта от ден почивка по време на ски и нестихващият ми интерес към нещо ново (макар и доста старо) ме доведоха до призрачният град Боди (Bodie). Призраци тук няма (поне по официални данни), но името му съвсем не е далеч от това което откриват очите ти още в първите мигове.



Градът (или поне това което е останало от него) е един от многото такива, получили възход и падение поради една и съща причина – Златната треска. Стотината оцелели сгради са като магнит за погледите и въображенията, загатвайки за някога проспериращия град. Пределите му приютявали преди век и половина почти 10 000 души, нареждайки го (по непотвърдени данни), в класацияата един от петте най-големи града в рамките на тогавашния щат. Зад всеки прозорец или завеса се крие късче историята от съдбата и живота на онези дръзнали да дойдат тук да търсят щастие и богатство. Методистката църква (една от няколкото извисяващи купола си над всичко останало) е отворила врати сякаш чакаща пастора и своите божи поклонници търсещи прошка за греховете си. Замърсените прозорци на един от многото салони-барове, събирали в онези дни същите тези грешници, жаждата и парите им, задържа погледа в бара, с празните бутилки, прекарва го през билярдната маса покрита с дебел слой прах, чак до пианото някога озвучавало този социален бардак. Зад следващият прозорец те чака цяла класна стая с чинове обсипани с тетрадки, рафтове с книги и дори глобус от който е останало само скелета му. Усещаш, как сякаш до преди минути даскала е раздавал знания на малките бъдещи златотърсачи, навярно разказвайки им за подвизите на първо-заселниците и техния дълъг път до този пустинен свят. Измежду оцелелите сгради са пръснати десетки атрибути от бита на някогашното население сега единствено свидетели на любопитните туристи и капризите на времето. От тревата те гледат метални бутала, части от турбини, колела от стари автомобили и дори стара бензинова колонка.







Картината е меко казано сюрреалистична. Чувстваш се сякаш всред декорите на един от онези каубойски филми, където всеки момент ще профучи някой ездач със свистящи покрай него куршуми. Естествено времето и природата са оставили безспорният си отпечатък и въпреки усилията на щата и фондацията Боди много от оцелелите от пожари сгради изживяват последните си мигове. Градът се намира на броени километри от границата с щата Невада и е разположен всред голи хълмове в подножието на масивите Сиера Невада на около 2600 метра над морското равнище. Разцветът му започва преди около 150 години, като само 20 години по-късно е едно от най-апетитните средища на златотърсачите с повече от 34 милиона долара годишен оборот. Преди век обаче изчерпаните ресурси и новоткрити залежи в други райони карат голяма част от населението да напусне и въпреки, че някои от мините продължават да функционират почти до втората световна война, градът поема по пътя на полузабравата и разрухата до началото на шестдесетте години, когато е обявен за Национален исторически обект.





Днес Боди e най-запазеният призрачен град в Калифорния и събира над 200 000 посетители годишно, в които се включих и аз, докосвайки се до едно недалечно минало, което бавно и прогресивно изчезва.

сряда, октомври 17, 2012

ПЕРУ - ЧАСТ III - Аусангате - докосване до планините

И така след културно-масовото омесване с историята и археологията дойде време за малко откъсване от древността и пренаселените туристически обекти и сливане с местния бит и население. И какво по-добро място за това от планините, където все още можеш да видиш самобитността и колорита на селският живот неповлиян крайно много от цивилизацията и хилядите туристи.

Още преди тръгването си бях набелязал няколко места, които имаше шанса да предложат внушителни гледки към заснежените шестхилядници на Перуанските Анди. Тук планината не е като Алпите или Хималаите просто един огромен заснежен скален масив, а сякаш малки, отделни, вечно заснежени планински куполи пръснати по цялата територия на страната и най-вече тук около Куско, всеки със своя чар и излъчване. Наградата спечели района на Аусангате (тук благодарско на Иван Иларионов за ценната информация и съвети) и макар с ограничено време от само два дни с Илиян напълнихме раниците и се впуснaхме в планинското културо-омесване.

Стигането до малкото село Тинке от където тръгва пътеката за циркуса се оказа интересно начинание. След няколко часа обиколки на Куско с таксита успяхме да намерим от къде тръгва директният автобус за селото. Късният му час на тръгване и времето за което се стига (описвано от различни източници между 4 и 8 часа, въпреки че разстоянието е само 90 километра) ни накара да потърсим по-ранен и алтернативен транспорт с надеждата да имаме повече време за планината. В 6:30 на следващата сутрин се натоварихме на весел междуградски автобус за малкото градче Уркос, което бе на половината път. Стигнахме за малко повече от час въпреки безбройните спирания за слизо-качаване на пътниковия поток.

Площада в Уркос

Ранното пристигане ни вдъхна надежда, че ще намерим лесно някакъв транспорт за оставащите 50-на километра. Тук обаче на място, където хора като нас с раници почти не се срещат, човек трябва да разбере максимално добре и бързо системата на местния транспорт. Най-сигурното място да хванеш автобус или маршрутка е площада в градчето (бас държа че се казваше Plaza de Armas), но тук никой почти не бе чувал за Тинке или Аусангате. Хубавото е че всеки автобус си има викач и въпреки липса на табели за крайната им дестинация можеш да разбереш поне за къде отиват от подвикванията. Взех да си миля, че тук познанията ми по испански съвсем оредяха, и след няколко обиколки из улиците (търсейки същевременно и кафе и закуска) намерихме някакъв магазин, над който бе опънат голям плакат със гледки от планината. Оказа се че уж имало някакъв автобус, но той по-скоро бил маршрутка, а в крайна сметка всичко опираше до пазарлъка с някой таксиметърджия да те закара до там. Междувременно намерихме и местна закусвалня, където кафето се оказа голяма чаша гореща вода, в която си сипваш концентрат от малка стъкленица която се подхвърля между масите, а мляко липсваше. Това малко ми напомни един образ в Катманду, който твърдейки че ще ни направи еспресо извади бутилка с кафява течност от хладилника, разля я по чашите и затопли целия буламач. След бързото кафе и закуска, гледайки междувременно някакво сутрешно ТВ шоу, където местна звезда тип Кондьо разказваше сърцераздирателни истории от живота си, се понесохме към поредното пазарене на транспорт. Хубавото в такива ситуации е, че няма нужда дори да търсиш таксита, защото те сами те намират и започва пазарлъка с безумните оферти. След като отрязахме някакъв ентусиаст 3-4 пъти, бързо смъкна цената на половина и заедно с още четирима местни люде се натоварихме на поредното комби. Двама от тях бяха настанени за удобство и сигурност в багажника уплътнявайки раниците, а нашият „дружелюбен” шофьор, след като спря набързо през някакво магазинче, пое по прилично стръмния път виещ се над градчето.

Проходът

Набързо качихме около 1000 метра денивелация, със средна скорост от 20-30 километра в час, и достигайки най-високата част на прохода, таксиджията спря, извади от багажника някакви инструменти, и чудейки се каква повреда му причинихме, разбрахме какво беше купил по-рано в града. За наша изненада и сигурност бяха сменени накладките на колата за рекордните двадесет минути, докато всички стояха в колата. Междувременно жената която се возеше в багажника изчезна, а загубените двадесет минути бяха наваксани по време на спускането, където успяхме да усетим чувството на безтегловност и влиянието на центробежната сила по завоите, което изпитват шофьорите от Рали състезанията. Сравнително доброто състояние на пътищата (за разлика от тези в Колумбия), липсата на много трафик, както и съчетанието от молитви и кръстене ни помогнаха да стигнем сравнително бързо и невредими до Тинке.

Тинке

Решихме да експериментираме и с обяд в единственото отворено място приличащо на ресторант, където под ритмите на местна чалга (представете си развилнялата се Сашка Васева от ранните си години) пооглозгахме няколко пилешки крачета, които трябваше да представляват пилешка супа. Тук не е лошо да отворя една скоба за перуанската музика. Два са основните стила на които можеш да се натъкнеш почти навсякъде. Традиционната перуанска музика, позната на всички ни, излизаща от типичните духови инструменти, като сампоня и кеня, се предлага предимно на туристите, най-вече на живо по ресторантите или като музикални дискове по пазарите. Местното население пълни душите с чалга, пред която дори и някой подобни БГ хитове биха изглеждали като класическа музика. Тази „радост” за ушите (сравнена сигурно само с поезията на вогоните от Пътеводителя на Галактическия Стопаджия) може да бъде изтраяна не повече от 2 парчета, след което установяваш, че в следващият хит, благозвучната йоника сменя само леко ритъма, а певицата добавя още няколко думи към вероятно многосмисления текст. Освен в музикално отношение, зрителните ти сетива са възнаградени с познати гледки от задимени сцени с подивяла от ритмите публика размахваща бири в ръце примесена с пейзажи от руините на инките. В Куско например имаше на всякъде плакати за предстоящ концерт на Тони Росадо, което някак много ми напомни по благозвучие нашенския Тони Стораро. Хубав разбор и размисли по темата ТУК.


И така след пилешките деликатеси и няколкото парчета на местната звезда Нели Мендоса поехме по прашния път към крайната ни цел за деня района на Пакчанта. И тук туризма е дал на местното население основание да събира входни такси (което се оказва доста популярно из цяло Перу), като срещу шестте си долара ти дават удоволствието да запишеш половината съдържание на международния си паспорт в голяма тетрадка, както и напътствия, че пътеката е добре обозначена и не можеш да се загубиш. От един момент нататък това е така, но първите няколко улици се оказват най-предизвикателни за навигационния усет. Пакчанта е нещо като горната махала на Тинке до където се стига по прашен път раздаващ гледки към къщите и дворовете на фона на трите заснежени планини от масива на Cordillera Vilacanota, от които Аусангате е определено най-впечатляващата.




Тук съвсем основателно човек добива сериозни причини да постави под съмнение Дарвиновата теория за еволюцията виждайки паянтовите кирпичени постройки в които живее местното население. И докато само преди 500-600 години (според историците) инките са строили с лекота храмове и градове от масивни, тежащи десетки тонове каменни блокове, то днешните им наследници зидат домове и огради със собственоръчно скалъпени тухли от кал, които съхнеха в предните им дворове. И ако не бяха, явно модерните чисто стъклени дограми и масивните дървени врати, човек би помислил че е попаднал някъде в каменната епоха. Друг емблематичен архитектурен елемент във всеки двор, бе наличието на малки външни постройки (които най-добре бих оприличил на баня с тоалетна), които бяха абсолютно еднакви, най-вероятно отлети по калъп и подарени на всички от общината с цел подобряване на хигиенните условия на домакинствата, и съвсем не използвани по предназначение си.


Тук живота, в по-голямата си част, тече както сигурно си е текъл и преди сто години (като изключим стъклената дограма и моторетките вдигащи пушилка от време на време). Сухата земя предлага единствено трева за овцете и алпаките, които са нещо като симпатичен резултат от сношение на овца и лама, даващи безценната вълна за известните пуловери и шалове предлагани по пазарите. Зеленчуците и плодовете над 4000 метра могат да се намерят само на пазара, което определено ограничава диетата на местното население. Един от проблемите на този житейски бит, просъществувал стотици години, е най-вече прииждането на западните туристи, заради които сега всяко второ бурсуче те гони по прашните пътеки искайки сладко, а голяма част от мъжката половина, открила алкохола, дави мъките си по кръчмите. И все пак натуралността на гледките е максимална, подкрепена и от народните носии, с които са предимно облечени жените. Свенливостта им обаче е учудваща и всеки опит да ги снимаш предизвиква подтикване на спринтьорските им умения.

И въпреки, че пътеката се изкачва плавно към махалата Пакчанта , която е на само 5-6 километра от Тинке, заради многото снимки и болките в коленете на Илиян пристигнахме в късния следобед. Долината на Пакчанта е в самото подножие на шест хилядния първенец на масива и разкрива уникална почти 360-градусова панорама. Молитвите за хубаво време бяха проработили до момента, но точно когато започнахме да търсим място за палатката, тъмен облак реши да ни поразведри и изсипа нещо между град и суграшица. За наш късмет половин час по-късно спря, но остави земята покрита със ледени пуканки. Все пак подготвихме палатката за нов рекорд по височинно спане (бяхме на 4400 метра), макар вече да бяхме посвикнали с височината и да не изпитвахме симптоми на височинна болест. Със сигурност се бяхме настанили в нечий двор, защото въпреки пустощта наоколо ясно се различаваха дълги каменни не много високи огради разрязващи всички хълмове до където ти поглед стига. На няколко пъти преминаващи хорица ни подсетиха, че къмпинга за туристи е долу в селото, но ние правейки се на неразбиращи и съвсем нямащи желание да слизаме и качваме сериозния баир, изобщо не им обърнахме внимание. Мисля, че битката спечели опитът ми да обясня на някакъв овчар, че сме си сложили безобидно палатката в едни камъни, където вместо PIEDRA (което означава на испански камък, а предполагам объркан и от комбинацияата му с MADERA, което пък означава дърво) му казах, че сме се настанили всред MIERDA, което казано най-културно означава фъшкии. Явно много ни съжали човечеца, че сме се разположили всред животинските остатъци, тъй като си тръгна веднага. А за фъшкиите не беше голяма лъжа, тъй като този ползотворен органичен тор бе разпръснат навсякъде от десетките лами и алпаки.



Аусангате - 6384 метра

Залезът бе достоен за пощенска картичка, а нощта студена. На сутринта (след дълго нощно будуване), реших да се покатеря до където мога за уж по-добри гледки. Мисията бе изпълнена макар и придружена от безинцидентно завършила среща с глутница лаещи домашни любимци, които не харесаха присъствието ми в близост до една къща. Кучетата в Перу са навсякъде, и сякаш като кравите в Индия бяха приемани за свещени. Пълната наслада от Асунгате отнема 5-6 дни за които без много претоварване може да се обиколи целият циркус, включващ преминаването през няколко прохода, някои дори над 5000 метра. Повечето „туристи” се възползват от услугите на прескъпите туристически агенции, а добра алтернатива, ако не ти се носи тежка раница за няколко дни, е да спазариш някой местен човечец с кон или магаре. За двата дни, които имахме с Илиян по-скоро се докоснахме до планината от колкото успяхме да я покорим.





Мястото определено си заслужава и вниманието и усилията. Обратният път бе лесен, а обяда в Тинке по-сполучлив от предишния ден. Интересен аксесоар в ресторантчето бе уличния телефон, който някой бе внесъл и сложил на една от масите. Таксиметърджия направи нов опит и оферта да ни закара до Куско, твърдейки че няма автобуси, но се разочарова след десет минути когато дойде самият автобус. Прибиране до Куско бе по-бавно и безопасно от състезателното преживяване предишния ден, но пък предложи пълен контакт с перуанците, озвучен от чалгата бълваща познатите хитове от телефона на една девойка зад нас.

Последната вечер в Куско събра и цялата група в „любимия” ни апартамент. На следващия ден се завърнахме в Лима, където остана малко време столицата да ни докаже, че освен гета и прескъпи квартали има и много история и архитектура. В общи линии успя, или по-скоро ние успяхме да пообиколим поредната Plaza de Armas (наречена още Plaza Mayor), както и целият исторически дистрикт на града. Вечерта успях да се видя и с моя добра позната от годинити ми в Арканзас – Бриана, както и да се запозная с перуанския й съпруг.

Катедралата


Правителствения дворец

Лима - Plaza de Armas

Перу е много повече от Мачу Пикчу, Куско и Лима. За десет дни не можеш дори да усетиш тази интересна и различна държава. Линиите на Наска, езерото Титикака, както и десетките други планини и руини останаха в графата „Искам да посетя” и дано отново вятъра, шанса или някой друг по-евтин самолетен билет ме върнат обратно.

четвъртък, октомври 11, 2012

ПЕРУ - ЧАСТ II - Свещената Долина и Мачу Пикчу

За малкото време което имахме в района бях сътворил прилично натоварена културна програма, все места които се препоръчват от министерството на културата и туризма, както и от десетките туристически агенции на всеки средностатистически турист. Не можеш да изминеш и двадесет крачки през централната част на Куско без някой да се опита да те въвлече в какви ли не организирани обиколки и пътувания на обекти от „особен” туристически интерес, естествено срещу безумни суми. Куско е една мандра за пари, където туриста е основната млекодайна крава, която според местните трябва да бъде изцедена до край, само защото той туриста е решил да дойде да види Мачу Пикчу и всичко станало известно покрай него. Не е лъжа например, че всеизвестният път на Инките водещ до впечатляващите руини е изпълнен с главозамайващи гледки към заснежените исполини на Андите, но освен, че ти трябва разрешително за прехода (броят им на ден е ограничен), трябва и задължително да отидеш с организирана група от агенция на която да платиш от порядъка на 400-500 долара за 4 дни планински преход, само заради удоволствието магаре да ти носи раницата и палатката, което за мен си е чисто обирджийство. Пътеките на инките са навсякъде из Перу, а Андите предлагат красотите си на десетки други места, където дори и местните да се опитват да изкарат някой лев от гладните за планинарство туристи, картинката и цените са многократно по-ниски.

Свещената долина на Инките е обобщено понятие за няколко от десетките руини в района на Куско, до които има път и местните могат да събират входна такса. И тук Министерството на туризма се е погрижило да ти се усложни живота, тъй като входните билети са само комбинирани. Срещу 50 долара можеш да посетиш цели 12 обекта (от които половината са малки забутани музеи в Куско) в рамките на десет дни. Ако искаш да минеш по-тънко обектите са 4 а дните два. Единични билети не съществуват, а транспортните услуги за тичащите от камънак на камънак туристи процъфтяват. Та и ние отказвайки услугите на организираният туристически манифест се потопихме в историята, архитектурата и безумието на междуградският транспорт. Препоръчаната от домакина ни Мигел тексиметрова компания ми даде добър шанс да потренирам испанският си, обяснявайки къде се намираме без да знам адреса и също да разбера, че таксита за дестинации извън Куско не са финансово здравословни. Маршрутките обаче се оказаха приличен компромис между цена и комфорт, като само за половин долар повече си печелиш собствена седалка и шанса да нямаш поне трима на главата ти в сравнение с обикновените междуградски автобуси. Натоварени в една такава маршрутка (рано сутринта около 11) потеглихме за Писак заедно с още двама аржентинци и други двама другоземци, заради които шофьора доста нагло смъкна единственият местен пътник, който се бе качил преди тях.

Терасите на Писак

Писак е малко китно градче разположено в долината на река Урубамба, известно с неделният си колоритен пазар, както и с осеяните с тераси хълмове разположени около един от няколкото (поне според историците) храма построени от Пачакуте из свещената долина. За наш късмет или не, беше неделя и пазарът бе заел целият площад, като сергиите покриваха и улиците стигащи до пътеката водеща към руините. Спазарихме маршрутката да ни качи до руините и от там поехме по стръмната пътека виеща се между останките от някога процъфтяващият град. Гледките са меко казано впечатляващи, а тълпата от туристи меко казано дразнеща, поне в рамките на пет минути ходене от автобусите. Ентусиастите за слизане пеша до града не бяха много, което ни даде шанс да поснимаме на воля без някоя ръка или крак да са влезли неволно в кадър. В края на пътеката (в първата къща от селото, точно преди сергиите) едно бабе се бе възползвало от стратегическото място на къщата й и цедеше пресни портокали с доста примитивна, но функционална сокоизстисквачка. Жадни от разходката, й докарахме мускулна треска, като почти привършихме портокалите.






Десетките сергии на всеизвестният неделен пазар по нищо не се различават от всеки друг магазин за местни сувенири и дрехи от алпака (повечето направени в Китай), или поне в по-голямата си част. Определено най-голям колорит придават местите женици, пременени в типичните пъстри традиционни одежди, придошли от околните махли и села, докарали плодове и зеленчуци в шарените си одеяла, които преметнати през рамо събират почти колкото 80-литровата ми раница, плюс едно две бурсучета с прегорели от силното слънце лица.

Пазара в Писак

След импровизиран обяд опитах за десерт маракуя, чиито вид на яйца от жаба няма нищо общо със вкусът й и предизвиква бурни стомашни реакции при непосветените от сладостта й. Моята програма, включваща за деня поне още два от „стоте” туристически обекта взе да избледнява, но все пак решихме да отскочим до едно от интересните и не много посещавани заради отдалечеността си места наречено Морай. Поради ограниченото време хванаме такси, което си бе нова възможност за трениране на езика в областта на тръговията и пазарната икономика. В крайна сметка всички се натоварихме в едно полуразнебитено комби (трима в багажника) и след хиляди уговорки до къде, за колко пари и време пристигнахме почти по тъмно до руините. Не бих ги рекъл дори руини, тъй като мястото представлява многобройни тераси във формата на кръгове и крогоподобни овали разположени в неголяма падина, и всичко това на около 3600 метра над морското ниво.

Кръговете на Морай

Заварихме само няколко закъснели като нас микробуса, единият пълен с руснаци, част от които слезли до най-ниският и най-малък кръг се бяха хванали за ръце медитирайки, събираха явно космическа енергия. И тук предназначението на мястото не е много известно, но най-разпространената теория е, че инките са правили аграрни експерименти с посевите, заради разликата в температурите стигащи до 15 градуса от горните до долните кръгови тераси. Интересна и на дали вярна теория, тъй като в района няма никакви останки от жилищни постройки.


Достигането до туристическата светиня Мачу Пикчу става по два основни начина. Гореспоменатия, организиран и прескъп планински преход и не по-евтиния и използван от повечето туристи влак. Има и трети доста алтернативен начин включващ смяната на няколко автобуса и маршрутки, пресичането на същата река Урубамба по въже, и после ходене 15 километра пеша по влаковата линия, с две думи все приятни предизвикателства, които реших да спестя на групата. Та като едни добри турисити си хванахме влака, пътуването с който, като изключим пренадутата му цена е запомнящо се преживяване с гледките към каньона на Урубамба. Влакът хванахме от Оянтайтамбо, определено място което не бива да бъде пропуснато в обиколката на свещената долина. Тук археологическите останки са съвсем до града, а аз получих голям душевен оргазъм след като видях с очите си стената от шест магалитни камъка по няколко стотин тона всеки, отново съединени безупречно и изкопани от кариера намираща се на около 4 километра от другата страна на долината. И тук местните гидове се опитват да ти пробутат теорията как инките са правили малки макети на бъдещите каменни блокове и са ги носели в кариерата за да ги отрежат и оформят, предизвикваща по-скоро смях от колкото сериозно отношение.



Руините на Оянтайтамбо

Влакът от Оянтайтамбо до Агуас Калиентес, последното градче точно в подножието на Мачу Пикчу, пътува около час и половина. От около 7-8 вагона, тези за туристи са само два различавайки се и по комфорт и по цена от тези за местните перуанци. Към пътуването, придружено от студена бира и опита на костюмирания стюрд да ни продаде поредната доза сувенири и туристически дрънкулки, се добави и опита на машиниста да ни остави след един тунел, след като локомотива заедно с първия вагон се откачиха внезапно от станалата част на композицията. Фиксирането на тази безплатна атракция отне двадесетина минути, а след това се изсипа хубав дъжд и охлади малко мераците ни за хубаво време на най-важната точка от пътуването ни.

Долината на Урубамба от влака

Забравени

Агуас Калиентес е типичният пример как цял един град може да се създаде и развие единствено около една туристическа атракция. Понятието град на дали описва най-успешно площта от половин квадратен километър, върху който са пръснати десетки магазини, ресторанти, хотели и всичко останало създадени единствено и само заради тълпите туристи. Ситуацията по улицата с най-многото ресторанти ми напомни родното Черноморие където всеки те дърпа (дори и в 4 следобед) да влезеш при него, като в явно засилената конкуренция печелят офертите за безплатно писко сауър (вместо което си изпросвахме и бира), както и игрите от рода на таблата и шаха, които бяха разхвърляни по масите. В спечелилото доверието на половината от нас кръчме имахме късмета да послушаме на живо малко от типичната фолклорна перуанска музика от стила на Ел Кондор Паса, а за спомен и в знак на подкрепа към музикантите си взехме и по един диск.

След смяната на няколко въздухо-земни транспорта да достигнем до тук, ни останаха само няколко километра до обетованият хълм по който са пръснати руините на Мачу Пикчу, известен в някои среди в България още като Царевичака. И за да не остави хилядите бедни туристи да бъхтят пеша два часа по баира за да възнаградят сетивата си със запомнящата се гледка, туристическата месомелачка предлага автобуси, движещи се почти един след друг, които те отвежда до самият вход на парка (отново срещу специална туристическа цена). За Мачу Пикчу е писано и говорено много. Впечатлен ли бях – Да. Най-вече заради уникалността на съчетанието от полузапазените постройки и тераси пръснати всред добре поддържани зелени полянки на фона на стръмните на места отвесни склонове на каньона на Урумабма и най вече на величието на Уайна Пикчу (преведено то Кечуа – Млад връх) присъстващ на всяка от милионите картички и снимки от Мачу Пикчу (което пък означава Стар връх).

Класическа гледа с Уайна Пикчу на заден план




Мачу Пикчу

И понеже Калина ни бе помогнала със взимането на специалните разрешителни да се качим на Младият връх, групата прояви катерачески умения и възнагради усилията си с гледка доста различна от гореспоменатите картички. Възползвахме се и от възможността да обиколим целият хълм, което не се понрави много на пазачите следящи за реда по пътеката, тъй като съвсем в наш си стил излязохме последни, оставяйки ги да мрънкат, че заради нас били умрели от глад. Мачу Пикчу е достатъчно голям да намериш местенце само за себе си всред тълпата от близо 2000 души на ден които се изсипват тук. Шансът може дори да те дари с гледка към това творение на природата и човека в която липсват човешки крайници и дори разкрасена с присъствието на някоя лама. Дъждът който ни посрещна предишният ден се покри и дори на моменти се показа и слънце.

Поглед от Уайна Пикчу към долината на Урубамба

Групата на върха

Мераците на Марияна да види джунглата (макар че бяхме в планината) успяха да убедят женската част от групата да останат още 2-3 вечери в района (който определено бе по-зелен и тропичен от Куско), а ние с Иво и Илиян се понесохме с вечерният влак обратно към Оянтайтамбо. На следващият ден за да довършим до колкото можем обиколката на обектите от свещената долина стигнахме и до Саксайуаман, според мен най-впечатляващият от всички археологични комплекси, оцелели въпреки опитите на испанците да го заличат използвайки повечето камъни за строежа на много от сградите в Куско. За щастие европейските нашественици не са успели да поместят повечето от десетките мега-блокове, някой достигащи до 200 тона, и днес така нареченият крепостен комплекс все още разкрива тази неповторима комбинация от изумително инжинерство и перфектни панорамни гледки към Куско.

Саксайуаман



Куско погледнат от Саксайуаман


Странно е как една култура или по-скоро религия успява да заличи друга подтиквана от религиозните си догми, комбинирани със сребролюбието на привържениците и екзекуторите й. Римо-католическата църква през вековете е успяла да събере доста негативен кредит в това отношение, започвайки още от древността с унищожаването на Александрийската библиотека, помитайки всичко от Африка до Азия та чак до затриване на Американските култури под тежестта на Испанската корона и силата на конкистадорката армада. И не религията, като идеология и философия са били в основата на всичко, а най вече удобството от прилагането й за получаване контрол и всяване на страх всред по-слабите и податливите. За съжаление и днес нещата не стоят по различно, макар да изглеждат малко по-цивилизовано. Перу днес е силно католическа държава, както и почти цяла Южна Америка, макар и част от древните традиции и обичаи на инките да са запазени и премесени с Христовата вяра. В страната се празнуват годишно над 3000 празници и фестивали, свързани предимно с католическата църква, но отразили и запазили голяма част от самобитността и културата на предиспанските заселници.

https://mapsengine.google.com/map/edit?mid=zTP3FNKdVUlM.kq6dE0L4acNk