ПЕРУ - ЧАСТ I - Към страната на Инките

Колумбия подаде дълъг пас на юг към ширините на Южноамериканският континент, където до началото на този апокалиптичен лазарник дори не бях и стъпвал. Понеже добих и самочувствие, че испанският ми се е подобрил до степен да мога дори да си викна сам такси по телефона взех да се прицелвам още по-на юг към красотите на Чили и Аржентина. И докато обмислях как да си пия новогодишното шампанско някъде из Патагония, един щастлив юнски следобед телефонът ми изпищя: ”Видя ли билетите до Лима за 238 долара?”. Илиян успя да сипе сол в най-тежката ми рана и 40 минути по-късно аз той и Ася имахме билети. След още час (след като еуфорията се бе развихрила до толкова, че направихме даже и „Събитие” във Facebook), още 6-ма приятели се присъединиха към бъдещите покорители на Мачу Пикчу, перуанското писко и камънака, завещан от инките на бъдните поколения заедно със всичките му главоблъсканици и загадки. Но за това по-късно. Групата взе да става интересно голяма, което неизменно щеше да подложи приятелските ни отношения на интересен тест в условия на нестандартно пътуване.

Два месеца по-късно, след дълга суша от не-пътуване, не-разнообразена от домашни ремонти и благоустроявания, групата ни в окончателен състав от седем, се понесе с два не до толкова скучни полета през Сан Салвадор на юг пресичайки екватора към Лима. За мен деня бе от особена важност, не само че съм изоставил „прекрасното” ежедневие зад гърба си, а заради едно емоционално-сантиментално събитие, което трябваше да се превърне евентуално в реалност докато прелитах някъде над централна Америка – а именно раждането на първата ми племенница. Излитайки от Лос Анджелис сестра ми бе вече в болницата, чакайки казано съвсем романтично, на „полу-съединител” появата на малката Даниела. Невъзможността на „умният” ми телефон да се свърже към каквато и да е теле-комуникационна мрежа почти през целият ден ме държа в гъделичкащо напрежение в очакване на добрата вест.

Сан Салвадор

И така не знаейки все още дали съм вуйчо или не кацнахме в Лима по мрак. Модерното летище е в сериозен противовес със заобикалящия пейзаж, все едно да видиш интернет клуб в индианско село. Незнайно защо всички пак ми заговориха на испански, даже бях удостоен и с митническа декларация на местния език. Шанса да бъдеш проверен за нелегални стоки се свежда до уж чистия късмет една загадъчна лампа да светне зелено или червено след като натиснеш копчето на късмета. Всички бяхме късметлии с червеното, но никой не носеше луканки, така че не зарадвахме нито едно от явно тренираните кучета дебнещи наоколо. Не задоволихме и апетита на хищните таксиметърджии, тъй като хотелчето в което трябваше да спим ни бе изпратило съвсем доброжелателно (срещу прилична сума) микробус, макар на другият ден за същата услуга да ни поискаха четворна сума. Като се замислиш нормално е, на кой му пука като си тръгваш от хотелът му. Пътят към лъскавият квартал Мирафлорес, където трябваше да преспим, започва живописно всред едно голямо полу-гето (после видяхме от далеч и самото гето), продължава по голяма крайбрежна улица, където за да затвърдим принципа „Пътуването не се превръща в пътешествие докато нещо не се прецака” спукахме гума, и най-накрая се вмъква в квартала построен за богатите туристи и местни парвенюта. Класовото разделение в Перу е огромно, брутално и твърде очевадно. По китните улици на Мирафлорес можеш да видиш добре натруфени чичковци и лели слизащи от големи лъскави коли, децата им придружавани от облечени в бели униформи детегледачки и ходещи в американски лицеи събиращи безумни такси, пари с които едно село в Андите би преживяло сигурно години наред. Няколко улици в страни картинката е отчайващо различна, където дори и родният Факултето би изглеждал като Бевърли Хилс.
Спуканата гума ни даде приятна възможност да се насладим на вечерният бриз от Пасифика и на крайбрежната улица с нещо като парк който бе явно в продължителен строеж и приличаше по скоро строителен склад в Кремиковци от колкото на Морската градина във Варна.

Хотелът ТераБланка, бе доста приличен за цената си, приличащ по-скоро на висок клас хостел, с чисти приятно декорирани стаи, малки тераски, естествено всичко това допълнено с шума от улицата, както и купона в съседите, които ме забавляваха с латино музика до малките часове на следващия ден.

Умората от ранното ставане се оказа по-слаба от адреналина и глада, който успяхме да задоволим в не лош ресторант опитвайки местните деликатеси, като антукучос (не идва нито от думата Анти, нито е от Куче), представляващо шиш от телешки сърчица, ломо салтадото – което си е почти местна версия на българският друсан кебаб, както и първа среща на жадните ни устни с местното Писко сауър и популярната Инка кола (чиста жълта лимонада в малко по-атрактивни от родните стъклени шишета).
Някъде към полунощ адреналинът ми достигна максималният си капацитет, след като новината, за появата на бял свят на племенницата ми изтече по виртуалното пространство. Така че заспах, като един горд вуйчо (под ритмите на латино музиката), а почерпката, на която всички много се надяваха, остана за следващата вечер.

КУСКО

И докато баровете и клубовете в Холивуд гонеха пияните си посетители в 2 сутринта, калифорнийско време, половината от нас вече търкаха ранобудни очи отправяйки се пак към летището за следващият ни полет към Куско – древната столица на Инките и общо взето главната ни дестинация. Перу е 2 часа напред от Калифорния и събуждането не беше от най-лесните. Хващането на такси също не бе много гладко, тъй като оставих някакъв чичко да ме убеди, че 4-ма със всичкият багаж ще се съберем в малогабаритното му такси, макар и за долу горе прилична цена. Успяхме! Макар, че девойките хич не бяха щастливи с факта, че половината чанти бяха върху главите ни. Но всред шеги и закачки, кафе и закуска, след като се качихме на самолета след последното повикване (единствен след нас бе някакво местно гъзе, който пристигна последен с голям пакет от Мак Доналдс) потеглихме за Куско. Час по–късно кацнахме на малкото летище. След още час пристигнаха и останалите с малко по-късен полет. Куско е предизвикателство и за кацащите самолети и за новопристигналите (особено тия идващи от крайбрежните райони) туристи със своите 3300 метра над морското ниво. Тук на помощ главоболието и тежкото дишане идват всички деликатеси от Кока. Дъвченето на листа е уж най-верният приятел срещу височинна болест, и всред местните е толкова нормално, колкото и пиенето на кафе. Пазара предлага и кока бонбонки (които го докарват само на неприятен вкус), чай от кока, сладкишчета от кока, с две думи все омайни предизвикателства за западният турист. Вярно е че от коката се прави кокаин ( не Кока Кола), но от всички тия кока-творения по-скоро получаваш лош вкус в устата от колкото делириум и възнасяне на небето.

С отново уреден транспорт от любезният ни домакин Мигел се отправихме към бъдещата ни щаб квартира за следващата една седмица, която от снимките в интернет изглеждаше, като приятно обзаведен апартамент с добро местоположение близо до центъра и много потенциал. Мигел бе млад и симпатичен (девойките не му спестиха въпроса дали е женен), говореше приличен английски, и ни показа набързо района около апартамента. Нивото на превъзбуденост, особено в женската част на компанията ни рязко спадна, когато спряхме пред жилищна сграда, която можеше да се конкурира в архитектурен стил и излъчване със сибирско общежитие от годините на Сталин. Оградата с бодлива тел (като на затвор с облекчен режим), съвсем не помагаше на ситуацията, а след като бяхме въведени в покоите на обителта половината девойки бяха готови да си хванат самолета на обратно. Вярно, че снимките които всички бяхме одобрили в интеренет няколко седмици по-рано не бяха фалшиви, просто бяха направени под ъгъл непоказващ някои малки недостатъци на четиристайния апартамент, но за тази цена и местоположение всичко поне за мен изглеждаше твърде нормално (изключвайки фасадата и бодливата тел, забравих да спомена и решетките по прозорците). След малки наставления за топлата вода, интернета и всичко останало Мигел ни пожела приятен престой, остави ключовете и заряза групата ни в пред-скандална ситуация. В крайна сметка апартамента ни остана верен през цялото време, макар че девойките не му с насладиха през всичките вечери. О времена, о нрави!

Пред "луксозния" апартамент

Ако случайно тук не те хване височинна болест и не изпиташ проблеми с дишането, не бива да се притесняваш на помощ идват хилядите коли (почти всички от които бяха таксита), автобуси и маршрутки, които надали биха минали теста за отровни газове дори и в Бухенвалд. Преминаването по някои от тесните улици на старият град може да се превърне в електронна игра на живо, където в първо ниво се разминаваш само с коли по улица широка само колкото самите тях, опитвайки се междувременно да дишаш. Във второ ниво идват и пешеходците движещи се двупосочно. Опитвайки се да избягваш и колите и пешеходците на помощ идват нишите на вратите от къщите, където можеш да скриеш за секунда (това не помага на дишането), и където от време на време се излива по някоя кофа с вода, която незабавно бива разпръсквана по крачолите ти от следващата преминаваща кола. Но Куско, или поне старата му историческа част е много повече от този лабиринт от тесни еднопосочни улици, десетки хотели, магазини и ресторанти и хиляди туристи. Градът е едно от малкото места (поне на които аз съм бил), където поне четири различни и същевременно допълващи се архитектурни стила омесени през вековете са оцелели (до някъде) и превъплътили в един град с много история, настояще и бъдеще. Определено испанците са оставили най-голям отпечатък в архитектурно отношение опитвайки се да заличат „варварската” култура на обитаващите десетилетия преди тях инки. Успеваемостта им е била значителна, а там където силите и търпението им не са стигнали за пълно разрушаване, са се примирили само с надстрояване, като типичен пример е Кориканча – Храмът на слънцето, една от най-значителните и емблематични постройки от разцвета на инките, която е била срината почти до основи, върху които днес се намира катедралата Санто Доминго. За щастие част от оригиналната сграда е все още запазена давайки малка представа за миналото й.

Църквата Санта Доминго - с основите от Кориканча

Plaza de Armas

Улични търговци

Следи от старите цивилизации има из целият град. Казвам цивилизации, защото инките далеч не са били единствените обитавали тези места. Тук историци и привърженици на ортодоксалната и алтернативна археология биха изпаднали в безкраен спор, но дори самите инки, признавайки че не всичко е строено от тях, са били майстори в надстрояването, което лесно може да се забележи при поне двата коренно различни стила на каменоделие и зидария, които присъстват навсякъде. Огромни гранитни блокове, някои тежащи десетки тонове перфектно съединени един със друг без никакъв хоросан помежду им, лежат в основите на много стени и сгради. Никой не може да обясни със сигурност от къде са докарани (кариерите им са на десетки километри), как са изрязани с такава точност (между повечето от тях не може да влезе дори лист хартия), и как са вдигнати, някои на 4-5 метра над земята. Върху тях са поместени горни слоеве от малки неоформени камъни, грубо съединени с глина с очевидно желание да допълнят и емитират перфектността на по-долните си събратя, и явно с очевиден неуспех. Местните гидове със голямо чувство на принадлежност и патриотизъм ти обясняват как старите цивилизации са изградили тези зле подредени зидове, а инките със своето познание и умения са докарали големите мегалити. Никой не може да ти обясни обаче, защо новият (според тях) слой е под стария и как аджеба са издялкали всичко това само с камъни (инките не са имали метални инструменти и не са познавали превоза на колела). Тъкмо поради тази причина не исках да ползвам услугите на разни гидове, които изискваха доста туристически суми за услугите си (да са живи Wikipedia, Lonely Planet и интернета, информация има много).

Известният дванадесетоъгълен камък

Главният площад в старият град се казва Plaza de Armas (преведено – военният площад). Така се казват, почти всички главни площади в перуанските градове (нещо като да кажеш в България просто Площада на центъра) и почти всички изглеждат еднакво – градинка, шадраван катедрала, в много случаи малък пазар и централна автобусна спирка. Тук автобусите бяха канализирани извън централната част на града, явно необходима мярка за подобряване на трафика, който за моя голяма изненада се самонагаждаше и движеше много плавно (като изключим остатъчните му газове) и бе нарушаван единствено от работещите светофари и „пречкащите” се пешеходци, които нямаха абсолютно никакво предимство с изключение на случаите когато униформени катаджийки се опитваха да въдворят някакъв ред по кръстовищата. Предвижването се улесняваше от такситата които в повечето случаи бяха прилично честни, а за хващането им (както споменах почти всяка кола е такси) е достатъчен контакт с поглед, последван от отговор с клаксон и секунди по късно си вече на път. Малогабаритните тикота и тук бяха на мода, конкурирани от Тойоти комби (в които влизаха спокойно по 7-8 души, включвайки и багажника).

Улично религиозно шествие

Този първи ден започна рано и завърши късно. В програмата включихме обяд в спретнато ресторантче с домашна атмосфера, непренадути цени и най-вече дружелюбни домакини, точно срещу клуба на Анонимните Алкохолици близо до апартамента. Продължихме с малко забележителности (включващи гореспоменатата Кориканча), криене от половинчасов дъжд (а уж беше още сухият сезон), а за вечерта имахме мисия да се срещнем с Калина (племенница на добър познат на Иво), с която пък моя позната Елена се бе запознала няколко месеца по рано тук в Куско – абе интересна личност, с която по принципа на Six Degree Separation дори се срещнахме много странно, но за това по-късно.

Част от незадоволеността от апартамента ни идваше от факта, че нямаше никакво отопление, а на 3300 метра вечер си е хладно. Недоспалите ни тела усетиха този недостатък в пълна сила още първата вечер, и за да не се натръшка групата ни с двойна ангина още от първия ден с Илиян се понесохме по търговските улици в издирване на отоплителни печки. Загадката се увеличи от факта, че не знаех как е калорифер на испански, а и в 8 вечерта шанса да намерим магазин за електро и топло техника не бе много голям. След два часа обиколки (запознавайки се и с други части на града), две таксита, много обяснения и ръкомахания намерихме заветният магазин (оказа се че са даже 3 или 4 съвсем един до друг). За 15-те минути преди да затворят трябваше да изпитам отмъщението на перуанското пазаруване, което включваше минаване през пункт номер едно, където усмихната продавачка, след като ми въведе половината автобиография в някакъв компютър ме изпрати на пункт номер две където на две каси чакаха около десет души да си платят покупките (мислех си че само в България ги има тия банкови гишета за разплащане). От там след като установих, че първата усмихната девойка вече я няма на пункт едно, ме изпратиха на пункт номер три, където с двете бележки в нещо като склад си получаваш покупката и от там на пункт номер четири на изхода те проверяват да не би случайно да си си купил будилник, а да излизаш с телевизор. Илиян докато изчакваше покупателната ми щафета се замисли дали да не си купи две възглавници (че тия в апартамента бяха малки), но се отказа категорично преценявайки, че трябва да изтърпи наново този нелогичен мазохизъм. Геройски с двете печки се завърнахме и всички ни се зарадваха, най-вече Ася и Кристияна, които се бяха сместили в едно легло опаковани в 6 одеяла и един пухен спален чувал, сякаш на другият ден щяхме да атакуваме Еверест.

Калина (която споменах по-горе), бе така добра да ни вземе билети за Мачу Пикчу, които включваха и разрешителни за Уайна Пикчу – живописният хълм зад руините, където допускаха само 400 души на ден. Трябваше обаче да срещнем за да си ги вземем и от комуникацията й с Иво вечерта имахме среща в бар „Нулев километър”, където приятелят й заедно с групата му трябваше да свирят. Нито едно от такситата които спирахме не знаеше къде се намира бара (а уж беше известен) и когато взе да ни наляга малко отчаяние видяхме няколко души носещи барабани и китари да пресичат улицата. Решихме, че ще могат да ни помогнат, и за да се затвърди принципа „Колко е малък света” това се оказаха точно Калина и приятелите й. Странно беше, че на въпросът ми „Само не ми казвай че ти си Калина?”, (който зададох съвсем спонтанно и на чист български), тя явно ошашкана от случайната среща ми отговори първоначално „No!”. Калина се оказа интересен човек. В Куско живее почти 5 месеца, а е напуснала България преди повече от година. Уважавам хора като нея поели риска от неизвестното и посветили много от времето си на доброволна дейност, особено в такива части на света. Била е известно време в Бразилия, преди това в Мароко и Тайланд. Бе готова да напусне Куско и Перу с новият си перуански приятел и да продължат на север към централна Америка. „Нулевият километър” се оказа много приятен малък бар, с готини домакини и супер бавно обслужване (или поне на мен ми се струва, че 2 часа за едни пържени картофки е малко множко). Почерпих поне за племенницата, да е жива и здрава!

С Калина в Irish Pub-а в който работи

КОЛУМБИЯ - ЧАСТ IV - Картагена и всичко останало

Преди близо половин век, Дон Педро де Хередиа въпреки съпротивата на местните карибски племена дава основите на една от най-емблематичните колониални крепости на новия свят – Картагена де Пониенте, наречена по-късно Картагена де Индианс, име вдъхновено от едноименният пристанищен град в Испания. Историята тук е пропита почти на всяка крачка, запечатана във всеки камък на десетките постройки от времето на дългогодишната испанска колонизация, масивните стени на стария град и зидовете на замъка на Сан Фелипе де Барахас. Дълги години испанците са предпазвали града от набезите на пирати и другоземци създавайки междувременно един от шедьоврите на колониалната архитектура на новия свят. Калдъръмени улици се процеждат между стотиците многоцветно боядисани сгради, старинни катедрали и десетки площади на стария град, днес обсипани с туристи и търговци. А туристите се изсипват с милиони от десетките пътнически крузове акостиращи на модерното пристанище. И тук както в Богота съвременното строителство и архитектура са разцъфтели в непосредствена симбиоза с величието на стария свят. Новият квартал Кастийогранде впечатлява със скайлайна от многоетажни хотели, конкурирайки дори тези в Маями Бийч, а десетки ресторанти, кафета и модерни магазини са пръснати по главните търговски улици.

Пристигнахме по обед и плъзнахме из старият град. Напечените от слънцето каменни стени и улици увеличиха ефекта от и без това горещия ден и местен търговец извади късмет, като набързо пробута десетина шапки спазарени с помощта на Мария-Луиза. А търговците, както на всяко подобно място са на всяка крачка всеки със своята стока, асортимент и тактика за привличане на туриста жертва, макар че като цяло не бяха брутално нагли, както на други подобни места. Явно жегата не провокираше сериозен работен ентусиазъм и повечето го раздаваха доста мързеливо. Най-амбицирани и често срещани бяха продавачите на плодове и кафе разнасящи големи табли или просто бутащи колички напред назад. Знойни чернокожи лели в искрящи африкански одежди се разхождаха с големи легени на главите си пълни със съблазнителни тропични плодове. Те обаче се оказаха по-скоро от гилдията на уличните артисти, тъй като при всеки опит да ги снимаш и бъдеш забелязан възпълните им създания на бърз ход притичват в рамките на личното ти пространство да си изпросят бакшиш. Далеч бях от мисълта, че някои от въпросните плодове изобщо и ставаха за ядене, но определено на естетичност го бяха докарали.

Порция риба в непретенциозен карибски ресторант, стотици снимки и двойно кафе изпито с кеф на площад Санто Доминго убиха набързо няколко часа. Залезът се оказа доста красив погледнат от кулите на Сан Фелипе де Барахас, а за вечеря ударихме по един огромен стейк под звуците и ритмите от продължаващия фестивал в Баранкия. Имах чувството, че друго по телевизията не предаваха тия дни.

На втория ден зарязахме историята и архитектурата на града, качихме се на скоростна лодка и само след около час се озовахме за малко в ...Рая. Не че съм бил там и на дали скоро бих отишъл, но ако съществува подобно място сигурно би изглеждало като един от десетките острови пръснати из целият Карибски басейн наоколо. Нашият се казваше Коколисо и на дали беше по-голям от 2 футболни игрища взети заедно. Все съм си мислел, че картичките от тези тропични острови са минали през ръцете на майстори на Фотошопа които са изкормили сатурацията и на последните ярки тонове на дъгата, но тук дори и с телефон на дали човек би направил лоша снимка. Тюркоазено синята вода, цветните рибки из кораловите рифове, палмите и хамаците пръснати около басейна те карат да се ощипеш до посиняване няколко пъти преди да разбереш, че наистина такива места съществуват. За миг треторазрядната Колумбия се превръща в първокласен курорт и набързо забравяш за мизерията от гетата. За пръв път в живота си сложих плавници и шнорхел и след като установих, че за да не се нагълта солена вода трябва да се диша само през устата, се насладих доволно на многоцветното разнообразие на кораловия риф.

Картагена беше и най-западната точка от пътуването ни. На следващата сутрин автобусът пое на изток връщайки ни обратно в района на Санта Марта. Определено за тези две седмици си наваксах пътуванията с автобус за последните близо 10 години в които съм извън България. Тук почти всеки ден по няколко часа се търкаляхме по седалките на не крайно „луксозния” автобус. Най-големият му проблем бе липсата на клапи на духалките от климатика, които бълваха студен въздух право в лицата. Пластмасовите бутилки от Кока-Кола обаче се оказаха доста практични в решаване на проблема. Поредната спирка от скоростната ни обиколка на карибско крайбрежие бе Парка Тайрона. Преходът от планината към морето изразен в десетки хиляди акъра вечно зелени тропически гори бе заклеймен во веки веков като национален парк с цел запазване на историческото и природно богатство на този район. Издръжката на парка явно идваше до голяма степен от входната такса (естествено приятно завишена за всички чужденци), както и от няколкото импровизирани къмпинга, които предлагаха по някоя зелена полянка под палмовите дървета за опъване на палатки, хамаци, както и някое друго бунгало с малко по-цивилизовани условия за по-претенциозните. С цел да запазят парка максимално незамърсен и натурален местните бяха наложили забрана за внасяне на найлонови торбички. Найлоновата торбичка обаче е един от най-важните атрибути на туриста, в нея влиза всичко и храна, и дрехи, и обувки, и мръсни чорапи. Успяхме да ги убедим поне да запазим поне пълните торби с храна (някак не исках всичките плодове които бяхме взели с Илиян да се омесят с дрехи и обективи).

Автобусът ни остави и ни пое друг по-малък и доста по-неудобен. Това само за малко, от там следваше уж час и нещо ходене до нашият къмпинг. Алтернативата беше да се наеме кон. След планинските целодневни преходи с тежка раница над 4000 метра, не върви да се оплаквам от час два разходка из джунглата, но се оказа, че тези малко повече от два часа ходене бяха най-неприятните от цялото пътуване. Проблемът дойде от сандалите които носех с мен през цялото време, но обух за първи път. Още от самото начало започнаха да престъргват кожата на краката ми, които след час започнаха да кървят и всяка стъпка си беше чист мазохизъм. Пътеката стига бързо до брега, а залеза ни хвана някъде по-средата. Беше топло и „приятно”, като изключим разранените ми крайници. За моя изненада през целия път срещнахме доста хора. Повечето бяха млади (предполагам студенти), малко или много хипари, явно мястото си имаше такава популярност. Нашият къмпинг се оказа цяло селище. Според Камила предишните N-1 пъти там е имало не повече от 20-на души. Сега бяха поне 300. Едвам си намерих празен хамак, другите бяха пристигнали преди нас. Мястото определено бе интересно и предразполага към няколко дневен престой, особено ако не ти пука много за лукса и удобствата. Тук всички бяха дошли за духовно просветление, вдъхновено от магическият плаж, високите палми, топлият климат или просто от пушенето на трева. А ние тъкмо се сляхме с цялата тази хармонична еуфория и пак трябваше да изчезваме. Карлос още сутринта се метна на един кон със все куфарите и изчезна да гони самолет за Канада (не с коня разбира се), а аз изхвърлих с кеф сандалите и се дотътрих до автобуса по джапанки, което пак бе болезнено, но в по-нормални граници.

Разделихме се с Илиян и още няколко души, които заминаха за Санта Марта, а ние продължихме на изток и вечерта пристигнахме в Риохача, последният голям колумбийски град по крайбрежието на път за Венецуела, която е на не повече от 100-на километра. Бащата на Камила живее тук и държи някакво барче, точно срещу хотела в който се настанихме. Корените му са от Ливан. В началото на миналия век голямо количество емигранти от Ливан, Сирия, Палестина, Йордания са избягали от Османското робство и са намерили тук своя нов дом. Споменавайки „хотел” не мога да се сдържа да не направя малко лирическо отклонение по темата – Хотели в Колумбия.

1. Топла вода – В Колумбия това е вода която е различна от замръзналата. Всеки хотел УЖ предлагаше топла вода, но тя бе до толкова топла, колкото да я изтърпиш. Първо място спечели хотелчето в Ел Кокуй, където душа представляваше пвц тръба излизаща от стената в чиито край бе закрепено някакво бойлерче, и като за бонус печелиш и задачката да намериш формулата при каква сила на водата, тя би била достатъчно топла, че да не замръзнеш, като единствен Илиян успя да разреши загадката а аз се изкъпах с какво имаше, но след 3 дни в планината всяка вода ни се струваше топла.
2. Интернет - Имаше го на повечето места, предимно във фоайетата на хотелите, добирането до паролата си беше голяма главоблъсканица, тук спечели хотела в Баранкия, където имаше два рутера на първия и петия етажи, но с различни пароли.
3. Архитектура – за външният изглед няма да коментирам, вътрешното оформление на места ме изуми тотално. Хотелчето в Екокуй поведе в резултата, след като видях как 3 легла могат да се поместят в рамките на 9-10 квадратни метра и стигането до най-отдалеченото от вратата ставаше с разместване на целия багаж. После дойде хотела в Риохача, тук за да стигнеш до втория етаж, се качваш първо на първия по стълбище по което ако носиш по-голям куфар трябва да се движиш настрани, после минаваш през целия първи етаж, за да стигнеш до стълбището за втория. Добре, че нямаше трети, че съвсем щяхме да се загубим. Леглата в стаите също бяха разположени с идеята, че трябва да си експерт в лабиринтите (топлата вода няма да я споменавам отново).

Обратно в Риохача. Градът е известен с добива на перли, сравнително стратегически пристанищен град, а района е дом и на хиляди местни индианци, населявали тази земи стотици години преди европейските заселници. Културата на тези племена е интересна. Базирана е на матриархалната система и жената е най-важна в семейството, въпреки че мъжете често имат повече от една жена и това е приемливо и нормално. На другият ден посетихме индианска ферма където живота за последните няколко десетилетия със сигурност не се е променил много. Нагостиха ни с местни ястия и напитки, лицата ни бяха разкрасени в колоритни гримове и станахме свидетели на традиционни танци изпълнени от няколко поколения индианци пресъздаващи отношенията между мъжа и жената. По-куражлиите от групата дори бяха пременени в индиански одежди и пресъздадоха не крайно лош кавър на танците. Местните индианци са известни с ръчно изработени чанти, колани, огърлици и всякакви сувенири. Почти е сигурно, че купувайки нещо от тях няма да намериш лепенка „произведено в Китай” и че тези пари отиват изцяло за поддържане на културата и бита им, и най-вече за усилията вложени в изработката.

Повечето от нас бяха в Колумбия близо две семици, по-голямата част от групата беше тръгнала от Кали още когато аз и Илиян търсехме апартамента на Мариа Луиза в Богота. Наближаваше нежеланият от никого край на това интересно пътуване. За мен не съвсем. Оставаха ми 3 дни и последната дестинация – Букараманга, където трябваше да гостувам на Нестор, бившият ми пенсиониран шеф.

Букараманга е на почти половината път между Санта Марта и Богота. Реших да хвана за последен път автобус до там, а след това имах вече резервиран полет за столицата. Хващането на автобуса бе пак забавен кадър от пътуването. С много помощ от лелите и братовчедите, както и на самата на Камила още в Риохача установихме, че е най-добре да се хване автобус от Санта Марта, където така или иначе щяхме да пристигнем вечерта. С пристигането на автогарата се оказа, че има автобус който тръгва след 10 минути, а следващия е чак след 3 часа. Реших да хвана първия, което ми остави 9 минути да си намеря всичкия багаж и да си кажа чао със около 20 души. Добре, че Камила и един французин ми помогнаха с билета и багажа, даже ми взеха и нещо за хапване. Автобуса обаче беше Мерцедеса на всичките автобуси с които бях се предвижвал до сега. Седалките бяха удобни и широки с достатъчно място дори да се излегнеш. До мен нямаше никой, което си беше даже бонус. Появи се обаче шофьора или помощникът му и взе да снима всички с видео камера. Така и не разбрах за какво беше тази мярка за сигурност, сякаш возят затворници и гледат някой да не избяга по път. Очакваше се да пристигнем в Букараманга в 5:30-6:00 сутринта, а Нестор дори не знаеше кога и с какво ще пътувам, а за сметка на това аз не знаех адреса му. Нещата се наредиха някак след като накарах Камила да му се обади и после да ми изпрати е-майл с адреса, който успях някак да отворя през Киндъла си през нощта. Пътуването бе сравнително спокойно без хилядите спирания, които правихме при другите пътувания в планината. Спах през повечето време. Рано сутринта пристигнахме в Букараманга. Нестор го нямаше на автогарата и реших да хвана такси до тях. Заварих го почти по пижама.

Букараманга е петия по големина град в Колумбия, с население повече от един милион души. Разположен е в платото на Кордилера Ориента, един от трите големи масива на Колумбийските Анди. На юг от града се простира впечатляващия Каньон на реката Чичамоча успоредно на който се вие главният път в посока към Богота. Пътят е еднолентов, а завоите и камионите хиляди. Потеглихме с Нестор точно по него на юг към градчето Сан Хил. Известно е като столицата на екстремните спортове в Колумбия, предлагащо прекрасни условия, за планинско колоездене, рафтинг и дори парапланеризъм, все достатъчно апетитни за мен неща.

Не трябваше много да умувам в какво да се забъркам, защото след като видяхме малък микробус с парапланери изрисувани по него на един паркинг, 15 минути по-късно заедно с трима колумбийски пилота и двама немци пъплехме по някакъв баир към поляната за излитане. Вятъра бе доста силен и условията за излитане не много добри. Немците се захванаха да пият бира, а аз нервно чаках да литнем, най-вече заради Нестор, който бе дошъл по разбития път с Пежото си и искаше да тръгваме по-скоро. В крайна сметка късмет извадих само аз (немците така и не стигнаха от бирата до баира). Ще си призная честно не бях впечатлен, може би защото след парапланинга в Непал с гледките към Хималаите надали нещо би могло да ме разтърси адски много. Второ поляната за излитане и кацане бе една и съща и общо взето висяхме във въздуха, което дори не бе точно така, защото вятъра бе ужасно силен и през цялото време се въртяхме. Трето стана ми ужасно лошо на стомаха. Кацнахме след повече от половин час горе, а трябваше да е само 15 минути. Долу ни посрещнаха и двама полицаи с бири в ръце, като явно ми се радваха на куража да литнем в този вятър.

Вечерта отидохме във вилата на Нестор. Тук определено видях другия край на колана на социалното разделение в страната. Едно от платата над града приютява стотици вилни квартали с нови, просторни къщи с големи дворове. Е не всичко изглеждаше като хълмовете на Бевърли Хилс, но бе в сериозен контраст със останалото, което бях видял до сега. Нестор довършваше постройката със джакузито, като след няколко седмици очакваше доста гости за 70-годишнината си. Брат му има къща съвсем на близо. Нестор прекарва половината от седмицата си в къщата, другата а половина в града. Ех има човека времето и средствата да се наслаждава на този живот, завиждам малко и искам да мога и аз така, но доста преди да стана на 70. Вечерта играем на карти със семейството на брат му и съседите, ядем вкусни плодове откъснати от градината. Превалява дъжд. На другия ден отиваме до местния пазар, поглеждаме каньона от горе, пътя от предишния ден се вие като змия по зелените баири. Остава малко време и за Парка Чичамонга от където тръгва дълъг кабинков лифт свързващ двата края на каньона.

Последна вечер. На следващия ден ме чакат три полета до Лос Анджелис. Оставам с прекрасни впечатления от тази интересна страна. Дано скоро пак ме поканят на сватба ...някъде...далеч...

КОЛУМБИЯ - ЧАСТ III – Сватба и Карнавал

Освен, че напоследък сватбите предлагат добра палитра от омесване на националности като резултата от световната глобализация, самите бракосъчетания имат в много случи екзотичен, дори понякога изненадващ характер. Едни залагат на лукса, други на колорита, трети особено тук в Америка просто казват майната му на всичко и всички и отиват във Вегас. Мои познати преди години се ожениха на дърво например, а други спретнаха цели 3 венчавки по една на три континента, ама така е като се ожениш за японка в Америка. Друг един пакистанец го беше страх няколко години да се прибере в къщи, защото техните му бяха намерили булка и сигурно още от летището щяха да подкарат Менделсоновия марш, но традициите са си традиции и в крайна сметка след като се прибра, девойката се оказа доста привлекателна. Ана-Камила, нашата настояща невеста, беше заложила едновременно на лукса и удоволствието от топлия карибски климат, предлагащ целогодишното лято по тези екваториални географски ширини. Това пък на нас ни дойде съвсем на място след студените нощи в планината и бъхтенето по баирите. Последните десет, дванадесет години са променили доста облика на Колумбия, и дори в посолството в Лос Анджелис на централно място е сложен голям плакат с думите „Единствената опасност в Колумбия е, че може да не искаш да се върнеш”. На място където всеки ден в годината през деня е около 35 а вечер 25 градуса определено на човек му минават такива мисли, поне за малко.

Колумбия е четвъртата по големина държава в Южна Америка, с площ колкото Испания и Франция взети заедно. Пътуването с автобус е евтин, но не крайно бърз и удобен начин на придвижване особено на големи разстояния заради планинският терен през централната част на страната, макар както вече споменах повечето автобуси да бяха сравнително нови и запазени. За сметка на това пък над 20 града разполагат с летища и полетите между тях са сравнително евтини и надеждни. Е понякога малки пречки като една стачка например могат да направят пътуването ти интересно или кошмарно. Местната „Авианка”, която поема над половината полети в страната, бе в разгара на точно такъв сблъсък между служители и управа, като десетки полети всеки ден се отменяха, а по летищата цареше от време на време подобаващ хаос. Тръгвайки с Илиян рано сутринта от Богота искрено се надявахме да не хванем някоя вълна на протести, защото сватбата беше същия ден и нямаше да е много учтиво да пропуснем главната цел на пътуването. За наш късмет излетяхме и кацнахме точно на време, а само ден по-късно десетки полети и пътници, нямайки същия късмет усетиха отмъщението на стачкуващите.

Летището в Санта Марта е малко и задушно. Единственото гише, където можеш да получиш някаква информация за нещо бе безлюдно и само няколко полицаи се въртяха на около, създавайки уж атмосфера на сигурност. Системата за достигане на мястото на сватбата, крайбрежно курортче на около час от града, отново бе с малко неясна и нестандартна схема. В два следобед трябваше да ни чака автобус пред някаква правителствена сграда в Санта Марта. Имахме 3 часа и се метнахме на поредното такси. Тук нямаше кой да ти даде бележка с гарантирана цена, а и летището се оказа на едни прилични 20-на километра от града, та пак ме налегнаха едни съмнения, че ще спонсорираме здраво местните бакшиши, а алтернативен транспорт липсваше. Радостта бе двойна, защото и таксиметърджията се оказа честен, а и се озовахме точно където трябва. Допълнително удоволствие бе и факта, че точно до така наречената правителствена сграда имаше приятно кръчме, океана бе през улицата, а жегата и влагата направо предразполагаха към няколко студени бири. На една съседна маса се бяха разплули няколко дебеловрати местни мъжаги, напомняйки подобни гледки от родното черноморие, като масата на няколко пъти се обсипваше с празни бутилки от бира, а две-три знойни мургави красавици разнообразяваха пейзажа и забавляваха мутрите. На друга маса имаше млада двойка с доста багаж около тях. Говореха на английски, което ми даде надежда, че може и те да са от гостите за сватбата. Събрал кураж след няколко бири рискувах да ги попитам, но се оказа, че не са в нашата посока, а просто пича дошъл на гости на приятелката си и явно не се бяха виждали отдавна, тъй като го раздаваха доста интимно. Същият неуспех имах и с една друга двойка на летището, та реших вече да не питам никой, кой за къде е, а да си пия кротко бирата. Към два без нещо се получи някакво раздвижване през улицата, събра се групичка от хора, които изглеждаха пременени по като за сватба. Оказаха се нашите сватбари. Автобуса позакъсня и чак към четири пристигнахме в така нареченият курорт „Плая Бонита”. Всички се надяваха, че тържеството още не е започнало, макар да бе обявено за три следобед. Идеите ми да си взема душ и да си поизгладя що годе единствената ми по-официална ризка отидоха в небитието, тъй като цареше лека суматоха и неяснота дори кой къде е настанен. Тук нещата бяха малко сконфузени, тъй като Илиян не познаваше булката и макар да беше ОК да не присъства на самата сватба, трябваше да убие доста време по хамаците наоколо, докато разберем подредбата за спане. Това определено бе един от последните проблеми на булката, тъй като за нея имаше по възвишени цели тази вечер. Със сигурност се иска доста хъс по време на собствената си сватба да организираш пътуването на още 30-40 души и то за цели две седмици. Автобуси, хотели, полети. Сигурен съм че най-накрая са младоженците са искали да останат сами за няколко дни за да си изконсумират брака.

А самата сватба бе достойна за всеки един романтичен филм. Олтара, местата за гостите, дори самите маси и сцената бяха на самия плаж само на метри от водата. Меките цветове на залеза пръскаха топли багри по жълто-зелените палми надвесили клони над тази идилия. Тържеството започна чак към седем. Гостите бяха поне 60 души, повечето немци, за това и церемонията вървеше на два езика. Такива като мен които разбираха добре само английски бяха малко, но пък повечето от гостите го знаеха що годе добре, та с почти всички успявахме да създадем някакъв контакт. А аз познавах само булката и Карлос (спасителя на другите 25 летящи фенера, които в някакъв момент по-късно вечерта литнаха и на фона шумна заря, създадоха съвсем поетична атмосфера). Хора и ръченици нямаше, но организаторите се бяха погрижили за карнавална атмосфера най-вече във връзка с течащия в момента карнавал в Баранкия, на където потегляхме на следващия ден и който като цяло бе подлудил всичко живо в страната, особено по карибското крайбрежие. Немската група успя да приложи типичното швабско чувство за забава, като първо семейството на Бодо (младоженеца) изпълни Yellow Submarine, на Бийтълс със авторски текст на немски посветен на младоженците, после всички заподскачаха по сцената под ритмите на странни немски хитове накичени с червени шалове и изкуствени носове, сякаш отиваха на мач на любим футболен отбор. Но такива културни различия правят събития като това по-интересни. На другата вечер например, празнувайки карнавала в един клуб в Баранкия, беше запомняща се гледка да видиш, как местните колумбийчетата танцуват салса на техно музика, а през това време Илиян и един още по-висок от него австриец се мятаха като разгневени коне поне метър над всички останали.

Партито привърши за всички по различно време. Умората и алкохола ме събориха малко след два сутринта и бързо се хоризонтирах в екстравагантното си легло в една от най-големите колиби, покрито с балдахин против комари, нежно развяван от лекия бриз от морето. Не знам до колко бе наслада, тъй като се събудих сутринта с ужасно главоболие (по леката дума за махмурлук), а всички останали бяха вече станали. На всичко отгоре след по малко от два часа трябваше да тръгваме. Въпреки, че главата ми тежеше неприятно, успях да хвана закуската и кафето, да се натопя в морето и да поснимам този рай на дневна светлина. Има такива места, които са като сън, от който не искаш да се събудиш. Като изключим Гуаябадото (махмурлук на местен диалект), останалото бе на лице.

Няколко часа по-късно организирания за нас автобус се носеше към Баранкия, пълен с предимно немски туристи, австриец, французин, израилтянин, иранец, няколко колумбийци и двама българи. Главния път покрай морето, който следвахме следващите няколко дни е предимно еднолентов и сравнително равен без хилядите дупки от планината. Явно таксите които се събират отиваха в по-голямата си част по направление, макар и тук корупцията изяжда голяма част от народните пари. Трафикът, както и почти на всякъде другаде, бе подчинен на силата на клаксоните, конските сили на возилата, както и на надеждата че водача в насрещното платно има реакции като на тазманийския дявол. Пейзажите покрай пътя се сменяха от синьо-зелените води на морето, през банановите плантации до безкрайните гета обсипали крайбрежната ивица. Всяка постройка в близост до пътя бива използвана за магазин, ресторант или билярден клуб. Явно тук този спорт черпеше завидна популярност, тъй като на места имаше по 5-6 маси поместени под някой навес.

В християнските общества и народи периода преди началото на така наречените велики пости е обсипан с множество събития от културно-масов характер с една дума Карнавали. Примерите по целия свят са много – Карнавалите в Рио, Венеция, Дания, Белгия, в САЩ се празнува Мардигра, а в България май се набляга здраво на мръвките преди започнат великденските пости за най-посветените в правилата ортодоксалната ни църква. В Баранкия, нашата следваща дестинация, Карнавалът бе определено най-голямото събитие за годината и не случайно някои го подреждат като големина и колорит на второ място в Южна Америка след този в Рио де Женейро. Градът е прилично голям и се намира на около стотина километра на запад от Санта Марта. Само със споменаването на името му сред местните, с блажена усмивка ти казват „Карнавал”, а в очите им бликва една гордост, че този крайбрежен град е дал на света не кой да е, а самата Шакира. Карнавалите по целия свят са до голяма степен еднакви, костюми, танци, музика и големи количества алкохол, с две думи легално създаване на джангър и суматоха които при нормални условия на определени места биха били забранени. И тук нещата не изглеждаха по-различни. Пристигнахме в късния следобед и се изнесохме към центъра на събитията – главния парад, който за наше разочарование беше вече малко пооредял, но за сметка на това улиците бяха изпълнени с хора, почти всички маскирани и екипирани с пищялки, кречетала и спрейове с пяна. Тук човек трябва да е във вярното настроение и кондиция, защото ушите ти писват на втората минута, всичките ти дрехи бързо се покриват със смес от пяна и нещо като брашно (а може да е било и от онова магическото колумбийско), а шанса да запазиш фотоапарата си сух е почти минимален. Уличните търговци, плъзнали на всякъде, са дори повече от празнуващите и сигурно само боклуците наоколо са повече от тях. Местната бира „Aguila” в кутийки се оказва най-лесна за пренасяне в хладилни чанти и на всеки две крачки някой ти я пъха в ръцете.

С привършването на дневния парад веселбата се пренася към централния футболен стадион, където на трибуните е поместен огромен надпис „Тук дори футбола се танцува”. Успяхме да хванем финала на конкурса „Рейна де Рейнас”, тоест Кралица на Кралиците, но явно неделната им програма не бе много богата, защото стадиона се изпразни и всички атакуваха обратно улиците и кръчмите. По-голямата част от групата ни явно бе понасъбрала умора от дългият път и цялата лудница и се прибра в хотела. При мен ситуацията не бе по-различна, но реших да се присъединя към още няколко ентусиасти и да завършим вечерта в един доста шумен открит бар. Входа беше около 6-7 долара, но за наша приятна изненада се оказа, че срещу билета си получаваш безплатна бира, и то не една а цели 6! Та ние четиримата се оказахме в компанията на 24 бири и на десетки развилнели се под ритъма на латино музиката празнуващи. За наш късмет или по-скоро изненада данданията привърши към 2 сутринта, което си мислех, че се случва само в Америка, бирите останаха недоизпити, но пък на изхода можеше да си ги вземеш налети в пластмасови чаши. С Илиян имахме за съквартирант един французин, който не остана много щастлив, че го събудихме в 3 сутринта, а и за капак на всичко Илиян подкара една симфония от хъркане, което ми бе доста трудно да изключа!

КОЛУМБИЯ - Част II – Сиера Невада Дел Кокуй

Поредното малогабаритно такси ни стовари на главната автогара. Този път се събрахме по-лесно тъй като имахме само по една раница. Дългите умувания и размисли как да не носим всичкия багаж в планината ни доведе до решението да оставим ненужните чанти в апартамента на Мария-Луиза, а тя в знак на благодарност ни даде ключ от него, тъй като тръгваше за морето ден по-рано. И макар, че Ел Кокуй бе почти на половината път между Богота и Карибското крайбрежие, оказа се по-лесно да се върнем след това в Богота и да хванем самолет към Санта Марта.

До този момент класацията за най-неудобен транспорт, който съм ползвал бе сафарито на гърба на слон в Непал. В тази за най-дълго и изморително пътуване води без конкуренция пътуването ми с автобус от София до Париж преди години (само за 52 часа). Съберете двете пътувания в едно и ще получите удоволствието от придвижването ми от Богота до Ел Кокуй. Километрите са 400, но пътуването отнема около 12 часа и целият този мазохизъм струва около 25 долара. Натоварихме се към 7:30 вечерта в така наречената бусета, нещо между автобус и микробус. Бях чел, че автобусите за дълги разстояния са луксозни и удобни, което не бе далеч от истината, но не и в този случай. Нещата тръгнаха от добре към зле, а от там към „Да си е... мамата”. В началото ни се усмихна щастието да потеглим само 6 дущи, а да речем че бусетата събираше 16. Само докато излезем от Богота посъбрахме още хора, които почти като в градския транспорт си се качваха и слизаха където им падне. За разлика от Непал, поне по покривите нямаше никой. Шофьора или беше лют фен на „Need for Speed” или се беше напушил с нещо доста силно, защото докато караше по сравнително равните пътища и магистрали, времето му за ускоряване и спиране бе достойно за конкуренция на „Птицата бегач” от анимацийките на Warner Bros. По магистралата даже задминахме линейка с пуснати светлини, а по еднолентовите пътища бе често срещано явление да изпреварваме по 4-5 превозни средства наведнъж в завой без видимост. Нещата имаха и позитивен аспект. Шансът да се затрием в катастрофа увеличаваше правопропорционално шансовете ни да стигнем рано сутринта в Ел Кокуй, което беше до някъде важно. Някъде към полунощ за пръв път спряхме на официална автогара в градчето Дуитама. Това бе малка радост за краката и за бъбреците ми. Автобуса се понапълни прилично, а ние успяхме да вземем по някоя екстра дрешка от раниците, защото климатиците в местните автобуси винаги бълват студено и са на макс, а повечето хора си идват направо с одеялата. Бяхме изминали половината разстояние само за 4 часа и тъкмо се зарадвах, че поехме отново, бусетата кривна след 500 метра в двора на някаква къща в нещо като полу-закрит гараж. Половината народ излезе, след малко се появи някакъв чичо със инструменти и се развихри някаква дейност. В последствие се оказа, че сме били спукали гума. Картинката прие познат балкански облик - един работи, а десет кибика пушат и дават акъл. Въпреки сравнително бързата подмяна за има няма 45 минути ме озадачиха няколко неща. Как в полунощ се намира някой да ти смени гумата в собственият си двор и от къде се взеха още поне 5 души в автобуса, които със сигурност не бяха се качили на автогарата! Вече доста прилично претъпкани се понесохме във следващата фаза на пътуването, която някак изобщо не искам да си спомням. Ако сте гледали как се подмятат каубои на родео върху полудяло биче, може да си представите опитите ми да седя на седалката в бусетата (изобщо не искам да говоря за спане). Най-брутална беше задната седалка която реших да заема в някакъв момент, защото се освободи изцяло. На няколко пъти буквално излитах от нея на сантиметри във въздуха изпитвайки блаженството на безтегловност и отмъщението на гравитацията след това. Мисля, че взехме някакъв кратък път през планината по който асфалта бе завидна рядкост, а дупките наподобяваха бейрутски полигон. Въпреки това шофьора се опитваше да поддържа прилична скорост, което увеличаваше и надеждата ми за ранно пристигане и натъртванията по задните ми части. В някакъв щастлив момент небето взе да просветлява, отбелязвайки настъпващата сутрин, което не направи картинката много по-приятна, а единствено разкри отвесните склонове по които се движехме и приличните количества прах които дишахме.

Селцето Ел Кукуй

Идеята да стигнем рано в селцето Ел Кокуй бе за да хванем Млекарката (така нареченото Лечеро – камион който събира млякото от фермите) до парка, която тръгва към 6 сутринта. Задачата се усложняваше допълнително от факта, че трябваше да си платим и таксата за парка в офиса в селцето, който по непотвърдена информация от различни източници отваряше някъде между 6 и 8 сутринта. Някъде към 6 обаче, бусетата спря в някакво друго село, а шофьора блажено седна да си пие кафето. После мина през едно две други села, които бяха по-скоро отклонение от главния маршрут, където нито някой слезе, нито някой се качи. С две думи планът да хванем млекарката съвсем се отиде в зоната на здрача. Вариантите за качване до входа на парка и първата хижа останаха два – пеша или с друг транспорт. Първият отпадна почти веднага, тъй като разстоянието е не повече от 6-7 километра, но денивелацията е почти 1000 метра. За вторият обаче кандидати колко искаш. Още със слизането от автобуса се намери местен вариант на Самоковски таксиджия и знаейки безизходното ни положение ни вкара оферта за почти същите пари, които бяхме платили и за бусетата от Богота. Тук нямахме много опции за пазарене, защото иначе трябваше да минем на вариант едно, а времето ни беше ограничено. Таксиджията за да не ни загуби като клиенти натъпка раниците в джипа и ни заведе до офиса на парка да си платим таксата. Офисът беше отворен, но вътре нямаше никой. Тук обаче колкото и да си далеч от така наречената цивилизация комуникацията върви съвсем по съвременен начин с мобилни телефони. Намериха чиновника от офиса на бързо. Цената за вход в парка се оказа повишена от това което бях чел, но какво да се прави кризата е по целия свят. После още едно две обаждания ни набавиха и газова бутилка, и без малко да се уредим и със котки и пикели за качването на Пан де Асукар, но решихме да не взимаме допълнителен багаж, а да видим първо как ще ни се отрази надморската височина с идеята, че по хижите може да имат екипировка под наем. След една мазна супа в някакво ресторантче се метнахме при Самоковеца и стиснахме зъби за още един час, защото танковия полигон продължи чак до парка. Тук самоковеца ни прехвърли в обятията на Мигел Харера, местен кабайеро, който бе прикоткал някакъв имот в рамките на парка и се опитваше да прави конкуренция на околните хижи с по-ниски цени. Благородно отказахме да преспим в предложените ни условия, платихме с мъка таксата за таксито, а самоковеца ни остави визитка да му звъннем като слизаме. Предложи ни даже да ни закара и до Богота, пак за същите пари... Явно тук или не им вървеше много математиката или бяха страшни тарикати да ти искат същите пари за 7 и за 400 километра, ама това е свободния пазар.

Беше едва 10 сутринта, а надморската височина почти 4000 метра. След час стигнахме хижа Сисума. Там ни посрещнаха Хуан Карлос, не испанският крал, (както казва Юри), а младо момче и жена му. Бяхме единствените гости. Имаше и една двойка колумбийци, но те си тръгваха. Домакините ни се оказаха доста приятни хора. Готвеха ни, приготвяха някакви горещи напитки от канела, сокчета от ананас. Наблизо имаше и езеро, където Хуан ловеше риба, макар, че вторият ден, както се надявахме на прясна риба за вечеря, ни изненадаха със консерва, а явно другата си я изядоха те. По някое време се появи конвой с коне, опънаха няколко палатки и изчезнаха. Час по-късно се появи група швейцарци. Тук доста местни и не само фирми предлагаха организиран трекинг на целия циркус в парка, който отнема 6 дни. За съжаление ние нямахме толкова време, макар че си заслужавало. За по-малко от 3 дни бяхме се прехвърлили от морското ниво на почти 4000 метра. Намаленият кислород и малкото време за аклиматизация определено можеха да ни създадат дискомфорт. Разминахме се с малко главоболие само първата сутрин, а Илиян се бори с гърлото си поне 3-4 дни, но като цяло планината бе благосклонна към нас.

На втория ден с идеята да хванем изгрева се излюпихме към пет и половина сутринта. Хижата нямаше отопление, навън ставаше под нулата и шестте одеала бяха създали що годе прилична топлинка в леглата, та ставането си беше сложно. Планът за деня беше качването, до където можем, на връх Пан Де Асукар ( в превод - Захарен Хляб) със своите 5150 метра. В парка има няколко петхилядници и Пан Де Асукар е най-южният от тях. Подходът от запад е сравнително плавен и качването е почти безпроблемно. Проблемът е че за последните 300 метра денивелация си трябват котки тъй като снежната линия е на около 4850 метра. Котки обаче не намерихме в хижата и огромното ми желание да мина психологическите 5000 метра надморска височина се поизпари. Пътеката от хижата поема плавно към така нареченото Хотелието, сравнително равно, заобиколено от стръмни скали плато, където може да се опъне палатка. От там те посреща доста неприятно качване по стръмен, каменист склон докато се стигне сравнително равната част, която води до върха. Височината взе да си казва думата и напредването ставаше бавно и с дълбоки вдишвания. Ни в клин ни в ръкав Илиян изтърси, че днес бил рожденият му ден. Аз определено бях шокиран и неподготвен. От една страна какво по хубаво за рождения си ден да се наслаждаваш на планинските гледки, от друга нямах нито подарък, нито можеше да измисля и торта (освен захарният връх със снежната сметана отгоре). Малко преди обед се добрахме до снежната линия. Само още 150 метра мамка му до тия заветни 5000 метра. Реших да тръгна до където мога без котки и според ДЖиПиеС-а на телефона ми стигнах на около 4900. За повече не ми се рискуваше. На магарета от спасителната служба щеше да им отнеме доста пот да дойдат до тук да ме съберат, така че понащраках снимки на панорамата и най вече на една от атракциите – Пулпито Дел Диабло – интересна скала изглеждаща съвсем не на място на фона на заобленият връх.

За деня срещнахме само двама души – младо момче катерач, който си беше опънал палатката в подножието на върха и Мат – американец от Сан Диего, с когото се запознахме предишния ден. Оказа се интересен човек. Не се беше прибирал близо шест години в САЩ. Пътува по света, като последните няколко години бе прекарал из Южна Америка. По-късно се отби в хижата и ни почерпи с кафе. Много готин тип. Времето в планината бе доста стабилно. Сутрин е ясно и естествено много студено. Към обед се появяват малко облаци, но дъжд почти не ни валя. В Колумбия като цяло температурите целогодишно са еднакви почти на всякъде и се менят само във височина и единствено дъжда променя до някъде картинката.

Взе да ни става навик да ставаме към 5 сутринта, а за третата сутрин си беше и необходимост, защото ни чакаше преход до езерото Лагуна де ла Плаза, което е на около 7 километра от хижата по маршрута на обиколката на циркуса. Сутринта доста започна зле, поне за Илиян. Гърлото го беше стегнало здраво и още след половин час ходене бе готов да се откаже. Седемте километра отнемат около 4-5 часа, тъй като пътеката пресича два прохода единият на 4400 другия на 4300 метра със сериозно слизане и качване между тях, а със по 20 килограма на гръб на тази височина средната скорост на вървене е досадно ниска. Лагуна де ла Плаза трябваше да предложи едни от най-впечатляващите гледки в парка, тъй като се намираше от източната страна на масива, а там всичко бе стръмно и почти отвесно. Едно от най-хубавите неща на целия национален парк бе, че поради отдалечеността си предлагаше рядка възможност да се наслаждаваш на всичките красоти почти самостоятелно. Заради местоположението си, от само 5-6 градуса северна ширина, растителност имаше дори и над 4000 метра. Зеленината като цяло бе изчезнала в ниското а пейзажа красяха предимно така наречените Фрайлехонес – храстовидно-палмови растения стигащи в някои случаи дори над 3 метра. Час, два преди да се скрие слънцето достигнахме езерото. Опънахме палатка и се подготвихме за най-височинното спане и за двама ни до сега на 4300 метра. Последните слънчеви лъчи се скриха зад отвесните чукари и температурата падна бързо с 10-15 градуса. Огън не може да се прави, но и да искаш няма с какво. Опаковахме се в спалните чували преди седем, чакаше ни студена нощ.

Десетте часа в палатката, не бяха толкова зле колкото 12-те в автобуса, макар, че и тук съня почти липсваше. За сметка на това почти се успахме за изгрева, а уж бяхме дошли тук зарди него. Все пак успяхме да запечатаме малко от червените му нюанси разпилени по заобикалящите върхове.

Обратният път се оказа още по-изморителен. Поне срещнахме една двойка немци и още една жена с двама водачи, та бе малко по-разнообразно. Ранния следобед бяхме обратно при Хуан Карлос и жена му. Решихме да не оставаме в хижата, а да се опитаме да слезем обратно в Ел Кокуй. Трябваше пак да звъним на Самоковеца, макар, че определено не ми се изкарваше още един час в неговата компания. Хижаря обаче предложи да извика друг негов познат с джип и взе да звъни, но покритие в хижата имаше само на определено място до един от прозорците на столовата, и изглеждаше, че в този момент вятъра го бе отвял на някъде. Хуан хукна към бараките на Мигел Харера, където имаше по-добър сигнал, макар, че бе час надолу. В крайна сметка след два часа се натоварихме на класическа Тойота Ланд Крузър (почти като в Индиана Джоунс) и слязохме в селото.

Пътуването бе интересно, поприпомнихме си копките по пътя, а в някакъв момент шофьора спря да оправя фаровете, защото и двата отказаха, а ножът на Илиян се оказа спасителния елемент при ремонта им. Иначе шофьора и жена му бяха доста по-приятни хора от самоковеца и пристигайки в селото ни намериха сравнително приятно хотелче на доста прилична цена, с почти топла вода и дори ни помогнаха да си вземем билети за автобуса на другата сутрин. Почти топлата вода по душовете в цяла Колумбия се оказа доста отнесено понятие. След почти 4 дена без баня всичко по-топло от замръзнала вода вършеше работа, но все пак нямаше нужда да си докарваме допълнителни настинки. Вечерта поне бе топла и се наспахме прилично. Станахме към 4 за да хванем автобуса за Богота. Дневното пътуване с автобус в сравнение с нощното на идване ни се стори като преход от каруца към първа класа в самолет. Автобуса бе по-голям и по-удобен, явно и маршрута му бе по-различен, тъй като и копките почти не се усещаха, а гледките през деня не те карат да се замисляш за останалите неудобства.

Вечерта пристигнахме в Богота, раниците ни се бяха накиснали в автобуса в нещо доста неприятно, та трябваше да поизперем и изсушим някои неща, но поне за пръв път от седмица насам се насладихме на гореща баня и чисти дрехи. На другата сутрин ни чакаше полет за Санта Марта.