петък, октомври 10, 2014

ЕКВАДОР Част 2 - Джунгла, планини, плажове...

Десетки притоци родени в шест държави отдават водите си на най-пълноводната река в света Амазонка. Голяма част от така наречената амазонска джунгла (amazon rain forest) заема почти половината от териториите на Колумбия, Бразилия, Боливия и Перу. Еквадор, въпреки малкият си размер, е дарил голяма част от източните си територии на вечнозелените равнини покрити с гъста тропична растителност и изобилстващи на богат животински свят. Поради своя малък размер и лесно преодолими планини, достъпът до този тропичен свят е сравнително бърз и лесен. Няколко са по-големите градове от където туристическия поток се юрва на няколкодневни пътувания, обикновено реализирани чрез не много евтини агенции предлагащи ловене на пирани, срещи с розови делфини, разходка всред каймани и тарантули и дори контакт с местни индианци. Баньос, градчето където бях изкарал почти седмица всред чист планински въздух и разни полу-екстремни занимания, предлага бърз достъп към градовете Пуйо и Тена и поречието на река Напо (rio Napo). Хванах автобуса за Тена и реших да проверя на място и флората и фауната и как ще ми подейства влажния тропичен климат, след като в планината студения дъжд бе взел да ми поомръзва. Избрах селцето Мисухуаджи (Misuhalli), хостелът със съблазнително име Банана Лодж и с екзотична за местните представи собственичка рускиня. За кой ли път се оказах единствен посетител, със самотната привилегия за наслада от приятната атмосфера на брега на реката, и с хубава гледка от няколкото хамака. Мисухуаджи е сравнително популярно туристическо пристанище, но единствената атракция в селото са маймуните на централния площад, забавляващи туристите и подлудяващи кучетата наоколо. Времето по тия ширини имаше своя си собствен тропичен ритъм с дъждовни нощи, влажни сутрини, горещи дни и красиви залези. С рускинята си говорихме на испански, въпреки опитите ми да проговоря руски отново след 15 години, а на втория ден се появиха и холандец, американец и канадец от третата възраст, както и две испанки (с които може би трябваше да си тренирам руския за баланс). Замених организирано-масовите речни прояви с обиколка на малка лагуна в имота на местен чичо с много маймуни и птици. С двете испанки раздвижихме няколко чифта гумени ботуши в не далечен резерват всред много комари и кал. Успях да погледна този тропичен свят и от върха на метална кула издигната в средата на гората. Качваш и кулата и адреналина, но със заслужена гледка. Тук определено срещнах най-голяма концентрация на източно европейци изразено в унгарец, албанка и молдовка. Последната пътуваше с приятеля си аржентинец. Спретнахме едната вечер импровизирано барбекю и пораздвижихме китарата, която носеха. За щастие някои от ресторантите бяха добавили към интериора си и голямо-екранни телевизори за засвидетелстване най-вече на историческия провал на Бразилия със 7:1 на полуфиналите от световното. Испанките ликуваха, не толкова от радост за Германия, от колкото че Испания вече не беше отборът отнасящ най-големия срам от първенството.


Банана лодж, Мисухуаджи

Маймунски работи



Джунглата отгоре


РИОБАМБА

След 4 дни и неизпълнен план за по-дълбоко навлизане в джунглата реших да се пренеса обратно в планината. Прибрах от Баньос голямата си раница и продължих на югозапад към Риобамба - столицата на провинция Чимборасо. Градът, стратегически разположен на Панамериканската магистрала е главен транспортен център, както и вратата към най-високия връх(вулкан) в страната Чимборасо със своите 6268 метра над морското ниво. Все още не бях гостувал на никого от каучсърфинг в Еквадор и тук се отвори добър шанс. Имах цели двама потенциални домакини при които трябваше да изкарам 3-4 дни. Бе четвъртъчна вечер, с намусено дъждовно небе, подсилващо прилагателните грозен, студен и безинтересен, описващи първите ми впечатления от града. Риобамба бе един от онези градове за които не знаех почти нищо (освен близостта му до вулкана Чимборасо), но се превърна в едно от интересните преживявания до момента. Комбинацията от весели хора, срещнати в подходящ момент на подходящо място, сложи малко по-топли багри върху първите сиви впечатления от сравнително големия и сравнително студен град (местните му казват Friobamba - frio - студен, исп.)

Риобамба



Събитията имаха своят план и ред и започнаха да се нижат едно след друго в благополучна върволица. Бях приет от Нели - първата ми домакиня. Тя делеше част от етаж на къща със съквартирантката си Нети близо до центъра. Двете имаха план да пътуват до Чимборасо през уикенда, като част от организирано от местен алпинистки клуб изкачване на върха. Оказа се, че моят втори потенциален домакин Андре е също член на клуба и също ще бъде там. Приятелят на Нети, Давид бе един от председателите на клуба и добър приятел на Андре. От цялата тази сложна мрежа от познати планинари, които случайно бях открил в дебрите на каучсърфинг, за мен не остана друг избор освен да се включа инкогнито към създалата се организация. Възможността да кача върха бе почти минимална (поради все още не доброто състояние на глезена ми), но шансът да стигна до базовия лагер на най-отдалечения от центъра на земята връх и да използвам най-накрая цялата си планинска екипировка, която разнасях вече два месеца, не бе за изпускане! Качването обаче бе планирано за уикенда, а пред мен имаше две вечери и цял ден за изследване на града и района. Вечерта на пристигането ми с Нели и неин приятел се озовахме на интересна среща на младежи в един от главните паркове на града. Оказа се ежеседмична среща за "споделяне и размяна". Разменяха се се предимно филми (DVD-та), но също така и всякакви вещи, дори и идеи. Хубаво беше да видиш млади хора обединени около добра кауза. На следващия ден дъждът ми даде малко шанс да поопозная историята и архитектурата на града. Нели ми бе препоръчала също и селцето Колта и езерото до него за няколкочасова разходка. Натъкнах се и на най-старата църква в Еквадор Ла Балбенера издигната през 1524 година от испанските заселници. Давид (приятелят на Нети) ме бе поканил на представяне на кратък филм за дейността на планинския клуб в политехническия университет същата вечер. Възползвах се от поканата, с възможността да поразгледам и самия университет. Вечерта се оказа дълга. Филмът и дискусиите след него, по предстоящото изкачване на върха, продължиха няколко часа. Междувременно се появи и Андре. Бе забравил ключа за апартамента си и единствения начин да влезе бе със спускане през прозореца от горния етаж. Интересна бе картинката на разпъната катерчана екипировка в спалнята на съсeдите му от горе, но мисията бе изпълнена успешно (има полза от катеренето и в градски условия). С Андре обаче не създадохме добър контакт и останах и другите вечери при Нели и Нети.


Най-старата църква в Еквадор - Балбенера, построена 1524

Езерото Колта

Църквата в Колта

За качването към Чимборасо слънцето прояви дружелюбност. Групата се оказа голяма. Получих и фланелка от клуба, а таксата за участие в двудневното пътуване се оказа цели 5 долара. До парка се добрахме за около час натоварени в каросерията на малък пикап. В Еквадор всички национални паркове са безплатни. Пътят стига до първия базов лагер на 4800 метра, и меракът ми за ходене с пълна раница се оказа напразен. Хижата (така нареченото рефюджио) не работеше, та всичко наоколо бе осеяно с палатки. Слънцето напичаше здраво, но и вятърът не отстъпваше със силните си пориви. Върхът се виждаше в пълната си осанка, страховит, обвит в лед и завит с малко облачно було. Втората хижа е на около 5100 метра, но също бе затворена. Следобеда, когато повечето потенциални покорители на върха почиваха в базовия лагер, реших да изпробвам до къде мога да стигна без котки и пикел. Планината ме допусна до близо 5200 метра, което за мен бе своеобразен личен рекорд до момента. Залезът бе завладяващ, а с изчезващото слънце температурите падат драстично. Нощта изкарана на 4800 метра бе студена и безсънна. Към 10 вечерта близо 13-те алпинистки екипа потеглиха в борба с планината. През нощта се чуваха гласове, някои с напрежение. Никой не успя да покори снежния исполин този ден заради лош вятър и несигурни условия. Планината бе спечелила за сетен път, но всички бяха доволни. Успяхме да слезем обратно в града за финала на световното. Радостта и купата отидоха в Европа с немски маршове и песни. След 4 дни и безброй позитивни емоции бе време да продължа на юг.
Част от алпинисткия (в случая андиниски) клуб


С фланелката на клуба



КУЕНКА

Разстоянията в Еквадор са сравнителни къси в сравнение с повечето други южноамерикански държави. Въпреки предимно планинския терен рядко се налага да пътуваш повече от 5-6 часа между главните градове. Куенка е на около 6 часа на юг от Риобамба и е разположена в долината на четири реки - Томебамба, Янункай, Тарки и Мачангара, което е дало и името на града (сливане на реки). Въпреки богатата си колониална история, градът и районът са били обитаван дълги години преди испанското нашествие.

Тук гостувах на семейството на Латина и Фабиано, с които бе ме запознала Стани. Латина е от Хасково, но живее в Еквадор повече от 30 години. Фабиано е еквадорец учил в България. И двамата се оказа, че са ми почти колеги завършили ВИАС, където са се запознали. Фабиано говори добър български (по-добър от моят испански). Калоян синът им също се справя добре с родния език (най-малкото че е роден в България). Единствено дъщеря им Деница предпочита кастелан. Семейството живее в хубава къща на около 15-на километра извън града със котка, куче и доста кокошки, които малкият пес гонеше и разпердушинваше постоянно. Градът ме грабна още от самото начало. Един от първите градове в Южна Америка, които наистина напомнят Европа, не само заради десетките църкви и катедрали, но и заради сериозното количество чужденци живеещи тук. Еквадор е популярна дестинация за така наречените експедс (предимно американски и европейски пенсионери), заради което и Куенка е едно от най-скъпите места за живеене в държавата, но все още евтина дестинация за пенсиониране на гореспоменатите пришълци. Руините на крепостта Кориканча, оставил следи от присъствието на инките, както и прилежащия му етно/исторически музей си заслужават няколко часовото внимание. На час от града е и националния парк Кахас със своите над 200 високопланински езера. За съжаление шансът да им се насладиш в слънчево време е почти минимален. Обиколих за половин ден няколко от тях в борба с гъста кал и много влага, но поне дъжда не бе в стихията си и не се завърнах напълно подгизнал. На час, два на север от града са и руините Ингапирка, още една следа оставена от инките за краткото си присъствие по тези земи. Тук свършва и сравнително известена част от така наречения път на инките, но дъждът който бе част от прогнозата за времето почти всеки ден, не ми даде много ентусиазъм за реализирането му.




Крепостта Кориканча, Куенка

Инка руините Ингапирка


Национален парк - Лас Кахас



Еквадор (бивайки разположен в екваториалните ширини), освен островите Галапагос, предлага добри плажове и по тихоокеанския бряг. Юни определено не е най-добрия месец за плажуване, но реших да отскоча за няколко дни до едно от най-известните всред бекпекърите градчета Монтанита. Градчето е с реноме като Слънчев Бряг от последните години в България, събиращо тълпи жадни за фиеста, евтин алкохол и дрога. Пристигнах в събота, възможно най-претоварения ден в района. Дори намирането на хостел си имаше своите предизвикателства. Сивото небе и сравнително хладно време обаче не ме вкараха в плажно настроение. Двете вечери (изключвайки брутално хапещите пясъчни мухи) бяха сравнително интересни с помощта на евтин алкохол и весела компания. На час на север от Монтанита е друго популярно градче - Пуерто Лопез. В близост е и националния пак Мачалия и плажът Лос Фрайлес, където намерих повече слънце и топла вода.

Обичам Монтанита....хммм не точно...

Количките с евтини коктейли са навсякъде


Плажът Лос Фрайлес

Залезът закриваше грозотата на останалото

Завръщайки се от морето изкарах още ден два с прекрасните ми домакини Фабиано и Латина в Куенка. Всички вечери изкарани с тях бяха изпълнени с интересни разговори. За мен бе любопитно да видя сегашен Еквадор през техните очи, научавайки за делата на президента Рафаел Кореа, който за по малко от 10 години е трансформирал държавата тотално. Просперитета на Еквадор се дължи най-вече в извоюваната финансова и икономическа независимост най-вече от Съединените Щати. Контролът върху петрола е изцяло национален, почти всички продукти са местно производство, дори чужди марки като Кока-Кола и Нестле се произвеждат в страната. Това поддържа цените на всичко в доста ниски граници, привлича много туристи и чужденци и дърпа икономиката напред. Други важни цели, с постигнати завидни резултати, са разгръщане на инфраструктурата (най-вече на пътища и магистрали), а също така и огромни инвестиции в образованието. Кореа е издигнал цял студентски град, който за разлика от нашенския разпуснат купонджийски бордей, събира последните викове на техниката във почти всички области. От Фабиано научих много и за България от времето когато аз съм се учил още да ходя и говоря. Съдбата на еквадорец в София по време на комунизма е имала интересни поврати с много положителни и отрицателни емоции и преживявания. Прекарвайки повече от седмица в Куенка, колкото да не ми се искаше трябваше да продължа на юг към следващата набелязана дестинация и домакиня (пак благодарение на Стани) - Мая.

ВИЛКАБАМБА - Долината на дълголетието

Градчето разположено 45 километра южно от провинциалната столица Лоха е известно най-вече с големият си брой столетници, чието дълголетие евентуално се дължи на богатата на минерали вода и почва в района. Тази съблазнително-съмнителна популярност привлича още през шейсетте години хипита от различни краища света, а днес е превърнало малкото градче в предпочитано място от богата палитра от грингос. Заради мекия климат, красивите гледки към склонове на паркът Подокарпус и сравнително евтиния еквадорски живот, стотици "западняци" бягащи от забързаната цивилизация, са направили Вилкабамба свой дом. Градът е пълен с интересни екземпляри, с които можеш да изкараш лесно няколко часа обсъждайки всякакви конспиративни теории. Домакинята ми Мая е фотограф. Родена е в Корея, живяла и учила в Ню Йорк и както доста други тук, открила уюта на тази долина по време на едно пътуванията си. Живее тук от 5 години и от скоро има своето парче земя от този малък рай, с малка къща на върха на един от десетките хълмове с невероятна панорамна гледка. След няколко дни в града физиономиите (най-вече на главния площад) взеха да стават познати. Запознах се с някои от приятелите на Мая - Амала - австралийка (на петдесет и няколко), бивша хипарка, Керън -американка (може би на моята възраст), Италианка и мъжът й англичанин, младо семейство също попаднали тук по време на пътуване. Чакаха бебе, което съвсем непредвидено се роди, ден след като сготвих голяма порция мусака за всички. И така тръгна слухът за вълшебните свойства на българската гозба. Мая е в края четеридесетте си години. Пристига тук с дългогодишния си приятел японец (с когото вече не са заедно). Живее половината време в града в къща на приятели, а останалото време прекарва в малката къщурка, която още досторява и дообзавежда. Няма телевизия, електричеството е достатъчно само за няколко крушки и модема за интернет. Чувстовото там е неописуемо. Първата вечер изкарана там бе меко казана интересна. Още от ранния следобед на един от отсрещните хълмове се бе развихрил пожар, който първоначално изглеждаше малък и контролиран. Размерите му обаче нараснаха бързо с настъпващата вечер и невинността му взе да се превръща в природно бедствие. Въпреки сравнително голямото разстояние къщата на Мая бе една от първите по пътя на стихията. С часове гледахме как развихрилия се огън се смъкваше по отсрещния баир. Изчезващото слънце създаде и огнен залез сътворявайки главозамайващо красиви и същевременно страховити гледки от цветове, топлина и много пушек. Рискът пожарът да отреже единствения път към къщата на Мая нарастваше с приближаване на нощта. Ненадейно пуснах на Мая "Прекатури се планината", което бе като че ли най-подходящото допълнение към планинския пъкъл развихрил се наоколо. Надеждата, че всичко ще бъде наред се засили когато най-после зърнахме пожарникари и военни обмислящи отбранителна тактика за потушаване на бурните пламъци. След почти безсънна нощ към 3 сутринта с радост съзряхме само тлеещите останки от трева и дървета, които все още озаряваха нощта. Пожарът бавно умираше. На сутринта от зеленият красив хълм бе останало само обгореното му тяло все още димящо в под сутришните лъчи. Пожарът бе потушен само на 30 метра от пътя. Имахме късмет.

Хълмовете на паркът Подокарпус, погледнати от къщата на Мая.

Красиво и страховито

Казват - Килин клин избива....

Обгореният хълм на сутринта

Паркът е Подокарпус е един от най-големите в южната част на Еквадор. Територията му обхваща сравнително голямо разнообразие от тропична до високо планинска растителност. Избрах за два дни северозападната му част, близо до град Замора. Пристигнах в задушен ден с тежки облаци, които по-късно се изляха в тропичната дъждовна гора и развалиха поредния план за палаткуване. Избрах по-сухия вариант за спане в дървено бунгало (за 3 долара на вечер) и получих компания по нежелание от американка в почти пенсионна възраст, но доста енергична и будна за възрастта си. Госпожата успя за по малко от 24 часа да се заключи извън две различни стаи и да спи във фоайето на малкия туристически център. Разнообразието от птици и тропична растителност тук е безумно. В прилично количество дъжд се изкачих вечерта до високо място с хубава гледка към долината на реката и не далечния град. По-късно вечерта се появиха и двама австрийци със добър набор от дълги обективи за запечатване на цветното разнообразие от птици. На сутринта дъжда бе изчезнал, но не и влагата. Отскочих до близък водопад и направих малка разходка из джунглестите все още кални пътеки покрай реката. Вечерта бях обратно във Вилкабамба, наслаждавайки се на вечеря в ресторанта на бившия приятел на Мая. В Ню Йорк е бил известен главен готвач и ресторантът му във Вилкабамба е по-специален от другите. Работи само две вечери в седмицата (хубаво е да си резервираш място от рано) и предлага специалитети приготвени със стил и финес, както и страхотна гледка към мъждукащите светлини на градчето. Хубава гледка (особено по залез) предлага и Манданго - хълм със стръмни склонове красящ пейзажа на града. Качването е меко казано предизвикателно, но усилията са добре възнаградени.

Паркът Подокарпус



Долината на Вилкабамба

Хълмът Манданго


И така след 5 седмици изкарани в красивата страна, бе време да продължа на юг към познатото, но също и непознато Перу.

2 коментара:

Alist Partners каза...

Pretty good post. I just stumbled upon your blog and wanted to say that I have really enjoyed reading your blog posts. Any way I’ll be subscribing to your feed and I hope you post again soon. grey melange color

James Mark каза...
Този коментар бе премахнат от администратор на блога.