вторник, май 14, 2013

ДО ГЪРЦИЯ С КОЛЕЛО - преди много, много години

Ще ми се да се срещнем с Дамян и двамата Светльовци за по едно кафе в Солун и да бръкнем в торбите със стари снимки и избледнели спомени от пътуването ни до Гърция с велосипеди преди близо единадесет лазарника, пътуване изникнало спонтанно през един мартенски уикенд, във време когато гордо веех дипломата на млад геодезист и по стечение на обстоятелствата бях работно заточен в зимен Самоков. Идеята се бе родила внезапно, необходимостта бе от налични велосипед, застраховка, мерак и мераклии (цели четирима), а началната точка Студентски град, (ех студентски години хубав живот, макар че бяха вече зад гърба ми и тук идвах малко по навик).

Петък вечер – централна гара. Влакът е полупразен, четирмата топлим седалките на цяло купе, а байковете наблъскани в съседното. Тук е редно да отбележа, че първо мамим идеята за пътуване с байкове до Гърция, като всъщност се возим във влак, но това е за малко, пък и за 2 дни въртене на педали на дали бихме стигнали дори и до границата, второ мамим БДЖ, защото официално велосипеди не се разрешават в самият влак. Плащаш такса и байка отива в товарния вагон. В този влак обаче такъв липсва и купувайки билетите се правим на разсеяни, а се оказва, че такса е трябвало да платим. А със Светльо и Дамян е трудно да се излезеш на глава щом става дума да се спести някой лев, макар че и двамата не са от Габрово, но имат добра подготовка по света и у нас в занаята на пестенето и пазаренето ( в повечето случаи само заради идеята).

Чевръст контрольор връхлита плахо в купето за проверка на билетите с въпроса „Момчета ваши ли са колелетата?”. Потвърждаваме и в момента в който устата му се отвори да подкара конското с правилата за превозване на такива обекти по мрежите на БДЖ, видя че му подавам депутатски билет. Признавам веднага, че нито имам роднини в парламента, нито крада подобни неща с цел безплатно предвижване с публичния транспорт, но в последният момент Светльо го изнамери от някъде и ме уреди с безплатен превоз. Контрольора омекна, конското бе кратко с учтив тон. В 2 часа посред нощ се разтоварваме на Кулата. Забравили сме половин бутилка коняк във влака и аз като един Бай Ганьо спасяващ килимчето си тръгнах да го гоня, докато той бавно маневрираше преди да поеме обратно на север, но бутилката бе геройски спасена. Границата бе пуста, само някакъв пиян образ, който сигурно си ходеше в Гърция за разнообразие се моташе около нас и много ни се възхищаваше на начинанието. Развика се и успя да събуди почти всички служители и от българска и от гръцка страна, което бе частично ни помогна и ускори прехвърлянето на формалностите, поне от нашата страна на границата. Гръцкият митничар обаче се появи с една от онези невзрачни и безлични физиономии, с която сигурно се е родил и най-вероятно ще си и отиде някой ден от този свят. Явно изглеждахме съмнителни с тия байкове и определено поведохме в класацията му за алтернативна имиграция или нестандартна контрабанда. Взе да се заяжда дали имаме пари, къде отиваме за колко време, все стандартни въпроси от наръчника на младия митничар. Седмица по-рано Еврото бе поело своята жизнено важна роля, като валута за дообединяването на целия Европейски съюз и понеже родната България все още креташе извън шенгенското пространство трябваше да покажем заможност, липса на имиграционни инициативи и някакви налични финансови средства за престой зад граница. Каква ли обезпеченост се очакваше от нас за два дни в Гърция? След половинчасово доказване на финансова сигурност под формата на пари в брой, дебитни, кредитни карти, наследствени декларации от Хан Крум до наши дни, преминахме границата и се потопихме страната на узото, сертакито, Олимп и всичките му божествени обитатели, която бе обгърната от мрак и студ в тия ранни часове на деня.

Тук се оказа , че имаме сериозен пропуск в логистиката на пътуването след като установихме, че само един от байковете има фар, който геройски спря на 300 метра след границата. За щастие носех челник, който изигра завидно добра роля в тази на пръв поглед невинна ситуация и ми даде честта да поведа колоната като един Прометей в мрака. На около 13 километра от границата пътят се разделя в две основни посоки, и трябваше да вземем важно решение на къде да продължим. В процеса на чудене ни изненада граничен патрул. Изненадата бе взаимна, защото явно не срещаха често велосипедисти покрай границата в 3 посред нощ. Момчетата говореха английски и дори помогнаха да изберем посока, та яхнахме байковете и поехме на запад. Следващите 5-6 часа, бяха уморителна борба с педалите, баирите и студа. Междувременно ни спря друг граничен патрул. Тия не говореха бъкел английски, но пък си плющяха българския без проблеми. Посрещнахме изгрева с изглед към южните склонове на Беласица (в Гърция се нарича Керкини), а моите задни части започнаха болезнено да ми напомнят, че трябваше да си сменя седалката преди тръгване. 70-тина километра преди Солун, решихме да се смилим над краката и дупетата си и да си хванем влака до Солун. За наш късмет следващото село предлагаше перфектната възможност с малката подробност, че влака който спираше там бе от най-пътническата категория и имаше само два или три вагона. И тук явно станахме атракция, началник гарата взе да върти някакви телефони, с пристигането на влака стана някаква суматоха, но се оказа, че всички ни очакваха, а в резултат задръстихме един от входовете на последния вагон с велосипедите. След час и нещо бяхме в Солун.
Бях идвал тук почти 12 години по-рано. Тогава бях на 13 и излизах за първи път извън България след падането на желязната завеса и отварянето на границите. Гърция и най-вече Солун тогава бе за мен бленувания запад, с шоколадовите яйца и кока-колата, с пълните магазини и лъскави витрини (които можеше да се видят частично само в родните корекоми), и най-вече с добре асфалтираните пътища, западните коли и чистотата (поне с такива впечатления бях останал тогава). Сега виждах града и страната с други очи от неудобната седалката на колелото ми. Беше края на Март и в България все още вилнееше малкия Сечко, а Солун ни посрещна с приятни пролетни температури, които до някъде създаваха положително настроение и потискаха болките в задните ми части. Карането прав се оказа частично разрешение на проблема.

Имахме резервация за единствения хостел, който Светльо бе изнамерил из нета, чиято цена бе скочила с цял един долар на вечер заради невинното поскъпване на всичко причинено от въвеждането на еврото в употреба. Тогава нямах много опит с хостели, но този определено впечатли....с никаквостта си! Оказа се двустаен зле обзаведен апартамент на четвъртия или петия етаж на стара сграда сравнително в центъра на града. Две от стаите бяха превърнати в мъжка и женска спални с по 4-5 двуетажни легла във всяка. Домакина бе малко опънат и не много отзивчив. Велосипедите трябваше да оставим в мазето, но пък гостите бяха интересни особено някакъв доста възрастен австралиец пътешественик, който бе превърнал едно от леглата в малка палатка-бивак сякаш живееше там от години. Следобеда бе достатъчен да пообиколим централната част на града, който определено се вижда по-различен начин от седалката на един велосипед. Движиш се достатъчно бързо за да отхвърлиш разумно дълги дистанции за малко време и достатъчно бавно за да видиш ония малки детайли на местния урбанизъм, които не би забелязал от седалката на колата или автобуса в откачения трафик на града. Някъде в Солун километражът на колелото ми превъртя 100-те километра от началото на пътуването, а вечерта наблегнахме на местната бира, все пак навън бе пролетно топло.

Неделният ден започна с обиколка на крепостните стени, а по-късно създаде нови главоблъсканици на тема завръщане в София. Единодушно решихме, че варианта за пристигане в понеделник рано сутрин бе отличен и работеше за всички ни. Остана проблема с въпроса Как? Въртенето на педали през цялото разстояние бе немислимо от гледна точка и на време и на наболяващи задни части. Завлякохме се на гарата около обед с идеята да хванем влак обратно към границата, или поне до където можем. Радостно съзряхме дву-вагонната композиция от предишния ден и със самочувствието на ветерани по товаро-разтоварните дейности започнахме познатата процедура по задръстване на входа на вагона с велосипеди. Тук обаче закона на всеобщата гадост изпрати свой пратеник под формата на някакъв влаков служител, който крещейки на чист гръцки (абсолютно неразбираем за никой от нас) започна противодействие на нашите усилия по товарене опитвайки се да ни смъкне от влака. Настана приятна олелия и пак спечелихме вниманието, но този път и злите погледи на всички от влака, тъй като закъсняваше заради нас. В крайна сметка се разбра, че не можем да се качим на този влак, поне не и с велосипедите, заради липсата на товарен вагон и хилядите други правила и разпоредби за безопасност. Качиха ни на друг, 3 часа по-късно, което промени общия план, но не съвсем критично. Последните 20-на километра до границата ги навъртяхме с педалите, този път по светло. Влизайки в България пак получихме аплодисменти от всички местни за начинанието си, а нашите ненаситни умове сътвориха идеята да отскочим до Мелник за вечеря. Аз лично не бях ходил никога в тази светиня на българската история и винарство, а картата ни и съветите на местните ни даваха надеждата, че само след час-два, ще можем да да се разложим в някоя мелнишка кръчма под звуците на македонски шлагери и благодатта на мелнишкото вино.

Тук отворихме нова глава от новелата на Пътешественичеството, където основния закон е че за да се превърне едно пътуване в пътешествие...нещо трябва да се прецака. Първо се прецака челника ми. Останахме без светлина. После се прецака пътя. Следвайки насоките на първата табела която ни отклони от главния път, минахме през едно две села където ни убедиха, че сме на верния път, но се озовахме в някакво минно поле и то в пълен мрак. Години по-късно минах по този път с кола и бях безкрайно озадачен, как това може да се изобщо нарича път и то водещ до такова сравнително популярно място. Три часа по-късно, след като на няколко пъти почти се отказвахме да продължим, стигнахме до заветния Мелник. Прецака се и времето (леко заваля сняг). Беше неделя, а беше и Загвезни. Стрелката на Прецакалометъра се завъртя малко в обратна посока, тъй като кръчмето, виното и мръвките цвъртящи съвсем до нашата маса за малко ни накараха да забравим за скромните си несгоди.

Час два преди полунощ подхванахме следващия етап по придвижване включващ достигане на Сандански, от където трябваше да хванем някакъв среднощен влак за София. Тук доста хора, включително мой доста добър познат от Сандански ни убедиха, че имаме не повече от 20 минути въртене на педали от Мелник. Пътят бе предимно по надолнище и толкова се увлякохме от радостта, че гравитацията ни предвижва сравнително лесно и бързо, та изпуснахме отбивката за главния път и се отнесохме към Петрич. Добре, че се усетихме на време, че щяхме да се върнем пак на границата. Тук прецакването достигна апогея си, след като качвайки се на главния път за Сандански и преминавайки през някакъв мост, който бе в ремонт, дадохме свидна жертва и Свельо спука гума. Радостни, че имаме огромен шанс да победим неволята в един през нощта и носим резервна гума ни даде животворна сила за бързо подменяне. Неволята обаче пазеше всичките си козове за последната ръка и се оказа, че помпата ни не работи. Опитите да намерим такава в колата на спящия на близо пазач, както и на паркинга за тирове в близката далечина се оказаха напразни. Остана единственото болезнено разрешение на ситуацията, което със сигурност бе доста озадачило случайно преминаващите шофьори ставайки свидетели на следната картинка :

Първо - велосипедист (без фар) возещ свой другар (това беше по равното, другарят тичаше по нагорнищата) – мисъл : „Тия двамата са избрали интересен начин на среднощно предвижване по средата на нищото”

Второ – друг велосипедист с две раници – мисъл: ”Ясно, тоя носи раниците на другите, а защо са трима с два велосипеда?”

Трето – трети велосипедист метнал на главата си друг велосипед – мисъл :” Ааааа ясно...хмм странно”.

Не знам дали им е станало ясно, но ни отне почти час и половина за последните 7-8 километра до Самоков, където първата бензиностанция спаси положението с помпата. Стигнахме на време и до гарата, хванахме даже и влака. Този път 4-мата си разделихме по две купета с велосипедите вътре. Заключи ли сме и вратите „по неволя”, та някъде към Перник ни събудиха виковете на някакъв полицай, чиято физиономия едвам се процеждаше между всичките останали в претъпкания коридор, докато ние кротко спяхме. Влака пристигна все така претъпкан в ранната сутрин на централна гара.

До тогава от гърците нямах много добри впечатления (особено от този дето ни смъкна от влака). По стечение на обстоятелствата седмица по-късно започнах работа с гърци. Оказа се че имат и много положителни черти, никой от тях обаче не бе идвал до София с колело, че дори и с влак и на дали някога щеше и да пробва.

1 коментар:

GEORGI FIZIEV каза...

Влади,това,което прочетох току-що говори за ярък белетристичен талант.Не бива да остава само.Сигурен съм,че имаш още много истории за разказване,които ако и да не са толкова интересни,ти ще компенсираш с умело писане.Успех и се надявам да мога да ги прочета някой ден!