сряда, март 16, 2011

НЕПАЛ 2010 - Реките

Освен с величествените масиви на Хималаите, Непал е известна дестинация и за речен рафтинг. Тук разстилат водите си три огромни речни системи Коши, Гандаки и Карнали всичките водещи началото си от хималайски ледници и планински езера, снабдявайки с вода милиони по дългия си път към океана. Централен Непал приютява речната система на Гандаки, състояща се от реките Калигандаки, Будхигандаки, Трисули, Сети, Мади и Дараунди. Калигандаки извира от Кралство Мустанг, слива се с Трисули и излива водите си в коритото на Ганг преди да достигне Индисйкият океан. Тя бе и наш домакин за следващите три дни. След като бяхме отрепетирали вече спускане и преобръщане седмица по-рано във водите на Трисули тук ни очакваха повече емоции, адреналин и най-вече вода! Натоварихме се на средно голям автобус Тата украсен и обрисуван сякаш бе част от цирково турне, както изглеждаха и повечето автобуси в Непал.



Към нас се бе включила и Гери парапланеристката и определено бе извадила късмет, първо с готината ни компания, второ денят бе доста облачен и сив, което определено е радост за пилота-парапланерист в почивка. Водачите ни бяха от месен рафтинг клуб, като две нелошо изглеждащи девойки балансираха до някъде мъжкото присъствие. Баш водачът ни явно бе поработил доста време в Япония, защото бе крайно вежлив и всеки път когато искаше да каже нещо започваше със Лейдис енд Джентълмен и завършваше със Тенк Ю. В последствие стана почти пословична репликата му “Благодаря ви че ме слушахте чрез чуване”, като аз искрено се съмнявах някой да го правеше чрез гледане например. Подрусахме се в Татата около 2 часа по завити и засукани пътища, наслаждавайки се на интересна смесица от рап, кънтри, рок и местни чалги излизащи от импровизираният плейър на автобуса, докато стигнем началната точка на спускането. Оказа се, че там не бяхме сами. Група от поне 30-40 израилтяни подготвяха 4-5 рафта за същият маршрут. Почти всички бяха млади момчета и момичета на по 20-30 години. Бях чувал доста митове и легенди за пътешестването на израилтяните по света след като изкарат задължителната си 3-годишна военна служба (в това число и жените), но тук видях чистите доказателства. Същите тези герои срещахме и по-късно по нашият път из други части на Непал.



Половината от водачите ни се заеха със разпъване на рафтовете, а останалите заприготвяха обяд.



Всичко бре доста импровизирано, особено измиването на съдовете, чиято процедура включваше потапянето на посудата през 5 кофи. На няколко пъти ми се струваше, че реката би свършила по-добра работа, но гледахме да спазваме хигиенната процедура. Храната бе вкусна, макар всеки път да се чудех защо все започвахме с бисквитите, които идеално биха вървели за десерт с чая и кафето.

Още първият ден ни предложи най-добрите бързеи наречени Малкият и Големият брат. Малкият го превзехме без гравитачни инциденти, но големият се оказа прекалено голяма хапка за неопитността на някои от нас и разбирайки че смъртните случаи не са рядкост тук си пренесохме лодките през бързея.





Тук стана голямо меле, тъй като израелската група също бе решила да пренася техният инвентар, а той не бе никак малко. Малко преди здрач се установихме на голям пясъчен плаж, опънахме палатките, напалихме и огън, който ни позволи да се поопознаем по-добре със водачите си, особено с помощта на ракията и евтино непалско уиски. Липсваше само китарата която решихме, че няма да издържи на водния порив. Нашите домакини-водачи бяха доста вежливи и любезни и като цяло останахме доста доволни в сравнение с тези от планината.

И вторият ден реката бе доста бурна и ни държеше в приятно напрежение дали ще се озовем отново под лодката на някой бързей. На два пъти проявихме доста бързи рефлекси при балансиране на рафта, макар, че Лора в единият случай предусещайки евентуално обръщане сама скочи във водата, а ние не пропускахме да и напомняме за храбрата постъпка до края на пътуването.







Десетки водопади се спускаха към реката по стръмните зелени хълмове, разкриващи почти тропични пейзажи, напомняйки ми малко за вечнозеленият остров Кауаи.







Андро спаси положението със снимките със своят водоустойчив фото апарат. Бе заснел и доста видео материал с малката подробност, че повечето видео бе завъртяно на 90 градуса и трябваше да въртим лаптопа в последствие за да видим заснетото. Втората вечер лагерът бе близо до не голямо село, което ни спаси от жаждата за бира. Моята болест бе взела да изчезва и докато в планината си спестявах благодатната течност, мислейки за раздразненото си гърло, то тук и се отдадох напълно. Само кашлицата се появяваше вечер след като се хоризонтирвах, но всички явно бяха доста изморени щом никой не се оплакваше на сутринта. Близо до реката вървеше пътека и на няколко пъти групи от деца идваха при нас да се снимат или просто да се запознаем. Сутринта дори се появи една групичка ученици с учител, който извади мобилният си телефон и започна да ни снима, като че ли бе видял някакъв рядък вид животни. Един малчуган предишната вечер дори бе дошъл с пълна чанта с алкохол и завъртя алъж верижа.





Третият ден бе спокоен и след няколко часово спускане придружено и с доза гребане, към обед достигнахме краят. Тук Калигандаки бе затворена от язовирна стена и единственият път по реката бе оратно по течението. По законите на Мърфи пак стана меле с израелтяните които пристигнаха по същото време. След малко фитнес за пренасяне на екипировката и последният импривизиран обяд всичко пак бе натоварено на Татата и поехме обратно към Покхара. Намирахме се посредата на пътя между Покхара и Лумбини, за където щяхме да потеглим на следващият ден, но нямаше как да не се върнем обратно в Покхара, където бяхме оставили доста багаж, а и всички си мечтаеха за вкусна вечеря във нашето кръчме. Минути след тръгването някои от водачите и някои от нашта група се покатериха на покрива на автобуса. Това е нещо твърде нормално за местните, тъй като ако един автобус със 30 седалки събира около 60 души вътре, то на покривът му можеше да се съберат поне още 30 в зависимост от останалият багаж. Автобусите бяха основен превоз в Непал поради липсата на влакове по тия чукари и стотици автобуси всекидневно сновяха между селца и градове превозвайки, хора, багажи, животни или каквото общо взето може да се качи. Возенето на покрива се оказа интересно преживяване. Качването става дори и по време на движение от прозорец над който има стълба. Скоростта на дали надвишава 30-40 километра в час, така че тази задача не изисква много катерачни умения. Те обаче идват в полза при по нататъшното пътуване, тъй като е необходимо да се хванеш или просто заклещиш за нещо за да не изпаднеш някъде по завоите. За мен бе останало място върху кабината и въпреки, че гледката и изживяването бяха неповторими следващите няколко часа не си чувствах ръцете и задника. След 50 километра и 2 часа спряхме за почивка и повече не ни разрешиха да се покачим от горе, тъй като местните полицаи правели проблеми. За сметка на това заваля, което бе единственият дъжд с който се срещнахме през 18 дневният си престой.

Няма коментари: